Книга са напълно измислени и нито изобразяват, нито имат за цел да изобразяват каквито и да е действителни лица или групировки

Щеше да падне веселба. Посегнах към телефона и поисках телефонистката да ме свърже със Стилууд Хайтз.

14

Отговори сух, дрезгав глас на чужденка:

— Може ли да говоря с господин Амтор?

— Ах, не. Съжалявам. Много, много съжалявам. Амтор никога не говори по телефон. Аз съм секретарката му. Да му предам нещо?

— Какъв му е адресът? Искам да го видя.

— Аа, вие иска да се консултира с господин Амтор? Много шъ съ радва. Но той много зает. Когато желаете да видите него?

— Веднага. По някое време днес.

— Ах — изказа съжаление гласът, — това не може. Следната седмица може би. Шъ погледна в книгата.

— Вижте, оставете на мира книгата. Имате ли молив?

— Разбира се, че имам молив. Аз…

— Запишете си следното. Името ми е Филип Марлоу. Адресът ми е Кахуенга билдинг № 615, Холивуд. Това е на бул. „Холивуд”, близко да Айвър. Телефонът ми е Гленвю 7537. — Продиктувах й цифрите една по една и зачаках.

— Да, гос’ин Марлоу. Записах.

— Искам да видя господин Амтор във връзка с един човек на име Мариот.

Продиктувах и това буква по буква.

— Много е спешно. Въпрос на живот и смърт, искам да го видя бързо. Б-ъ-р-з-о. Веднага, с други думи. Ясно ли е?

— Говорите много странно — каза чуждестранният глас.

— Не. — Сграбчих поставката на телефона и я разтресох. — Нищо ми няма. Винаги говоря така. Работата е доста подозрителна. Господин Амтор положително ще иска да ме види. Аз съм частен детектив. Но не желая да ходя в полицията, преди да съм го видял.

— Ах — рече гласът, студен като обяд в закусвалня. – Значи сте от полицията, да?

— Слушайте. Аз не съм от полицията. Аз съм частен детектив. Таен. Но въпреки това е много спешно. Ще ми се обадите ли? Имате телефонния ми номер, нали?

— Си. Имам телефонния ви номер. Гос’ин Мариот… той болен?

— Е, не е цъфнал, та вързал. Значи го познавате?

— О, не. Казвате въпрос на живот и смърт. Амтор той лекува много хора…

— Този път сигурно не ще успее. Ще чакам да ми се обадите.

Окачих слушалката и се хвърлих към служебната бутилка. Чувствувах се, сякаш бях прекаран през машинка за месо. Минаха десет минути. Телефонът иззвъня. Гласът каза:

— Амтор той шъ ви приеме в шест.

— Това е чудесно. Какъв е адресът?

— Той шъ прати кола.

— Аз си имам кола. Кажете ми само…

— Той шъ прати кола — рече гласът студено и телефонът изщрака в ухото ми.

Погледнах пак часовника си. Отдавна бе време за обяд.

Стомахът ми гореше от последната глътка. Не бях гладен. Запалих цигара. Имаше вкус на носната кърпичка на водопроводчик. Кимнах насреща на господин Рембранд, после се пресегнах за шапката си и излязох. Бях изминал половината път до асансьора, когато ми хрумна идеята. Хрумна ми без причина и смисъл, просто като падаща тухла. Спрях и се облегнах о мраморната стена, завъртях шапката около главата си и изведнъж прихнах.

Едно момиче на път от асансьора за службата си се извърна и ме изгледа с един от тези погледи, който няма начин да не ти пусне бримка на чорапа. Махнах й с ръка, върнах се в бюрото и сграбчих телефона. Звъннах на един познат, който завеждаше списъците на парцелите в една компания за недвижими имоти.

— Можеш ли да намериш една собственост само по адреса? — запитах го аз.

— Разбира се. Имаме смесен индекс. Кажи го.

— 1644 Западна, дом 54. Бих искал да науча нещо за състоянието на собствеността.

— По-добре аз да ти звънна. Какъв ти е номерът?

Обади се след три минути.

— Извади си молива и пиши. Това е парцел 8 от блок 11 на окръгление Карадей към дела Мейпълууд, номер 4. Зарегистрираният собственик при известни условия е Джеси Пиърс Флориан, вдовица.

— Хо-хо. При какви условия?

— Подялба на данъка, две десетгодишни облигации за подобрение на уличната канализация, нито един просрочен, а също така и неплатен заем за ремонт за 2600 долара.

— Да нямаш предвид една от тия дяволии, с помощта на които могат да те разпродадат заедно с имота ти за десет минути?

— Не чак толкова бързо, но много по-бързо от ипотека. Нищо необикновено освен сумата. Висока е за този квартал, освен ако къщата не е нова.

— Много стара къща в лошо състояние. За хиляда и петстотин според мен можеш да я купиш.

— Тогава е наистина необичайно, защото повторното финансиране е било извършено само преди четири години.

— Добре, чие дело е? На някоя инвестиционна компания?

— Не, на един индивид. Мъж на име Линдзи Марио, ерген. Ясно?

Не си спомням как изразих благодарността си. Надявам се да е било с думи. Седях на мястото си, втренчен в стената.

Изведнъж стомахът ми се почувствува отлично. Бях гладен. Слязох до кафенето на „Меншън Хауз”, обядвах и изкарах колата си от паркинга до бюрото.

Поех на юг, после на изток, към дом 54 на Западна Този път не бях взел никакъв алкохол.

15

Къщата бе същата като предния ден. Улицата бе пуста с изключение на един камион с лед, два форда край бордюра и пушилка прах зад ъгъла. Минах бавно покрай № 1644 и паркирах по-нататък, като огледах къщите и от двете си страни. Върнах се пеша и спрях пред нея, загледан в келявото палмово дърво и мръсната неполивана ливада. Къщата изглеждаше пуста, но сигурно не бе. Само така изглеждаше. Самотният люлеещ се стол на терасата стоеше точно там, където и вчера. На пътеката имаше хартиена кесия. Вдигнах я и я пукнах с крак и тогава видях пердето на предния прозорец у комшиите да се движи.

Вратата изщрака и се отвори, сякаш бе на пружина. Отвори ми висока старица с брадичка като на заек. Отблизо очите й бяха пронизващи като отблясъци върху неподвижна вода. Свалих си шапката.

— Вие ли сте госпожата, която е повикала полицията за госпожа Флориан?

Тя ме изгледа хладно, без да пропуска нищо от външността ми, вероятно дори и бенката на дясната ми плешка.

— Не казвам, че съм, млади човече, както не казвам, че не съм. Вие кой сте?

Гласът й бе висок и носов, създаден за разговори на разстояния.

— Детектив.

— Божичко. Защо не казахте така? Какво е сторила този път? Нищичко не съм видяла, а пък не съм пропуснала и минута. Хенри напазарува вместо мен. Не съм мръднала нито за миг оттук.

Откачи веригата от стъклената врата и ме вмъкна, холът миришеше на подово масло. Имаше доста тъмни мебели, които навремето си са били стилни. С инкрустирани плотове и раковини в ъглите. Влязохме в едно помещение, нацвъкано с памучни дантелени покривчици.

— Не съм ли ви виждала преди, а? — запита тя неочаквано и в гласа й се прокрадна нотка на съмнение.-Разбира се, че съм ви виждала. Вие бяхте онзи, дето…

— Точно така. И още съм детектив. Кой е този Хенри?

— О, той е едно цветнокожо момче, което ми прави услуги. Е, какво ще обичате, млади човече?

Отупа чистата си червено-бяла престилка и ми хвърли мънистен поглед. Изтрака няколко пъти с изкуственото си чене за тренировка.

— Идваха ли вчера служителите тук, след като бяха у госпожа Флориан?

— Какви служители?

— Униформените — рекох търпеливо.

— Да, отбиха се за минутка. Нищичко не знаеха.

— Опишете ми едрия мъж… онзи с пистолета, заради когото се обадихте.

Описа ми го съвсем точно. Бе Малой, нямаше грешка.

— Що за кола караше?

— Малка. Едва се побираше в нея.

— Само това ли можете да кажете? Този мъж е убиец!

Устата й зина, но в очите й се четеше задоволство.

— Божичко, какво ли не бих дала да можех, млади човече. Но нищичко не разбирам от коли. Убийство, така ли? Човек не може да се чувствува сигурен нито за миг в този град. Когато дойдох преди двадесет и две години, почти не си заключвахме вратите. А сега гангстери, корумпирани полицаи и политици се сражават с картечници, както чувам. Това е скандално, млади човече.

— Даа. Какво знаете за госпожа Флориан?

Малката уста се нацупи.

— Ами не е добра съседка. Пуска радиото високо късно нощем. Пее. С никого не говори.

Приведе се леко напред.

— Не съм сигурна, но според мен пие алкохол.

— Често ли има посетители?

— Че кой ще я посещава.

— Разбира се, не можете да бъдете сигурна, госпожо…

— Госпожа Морисън. Бога ми, да. Какво друго ми остава, освен да гледам през прозорците?

— Бас държа, че е приятно. Отдавна ли живее госпожа Флориан тук?

— Около десет години, мисля. Имаше съпруг по едно време. На мен ми изглеждаше лош. Умря — тя спря и се замисли. — Струва ми се, че умря от естествена смърт. Не съм чувала да се говори противното — добави тя.

— Остави ли й пари?

Тя склони поглед и брадичка. Взе да души усърдно.

— Вие сте пили алкохол — рече тя студено.

— Току-що ми извадиха зъб. Зъболекарят ми даде.

— Не одобрявам алкохола.

— Лошо нещо, освен за лек.

— И за лек не го одобрявам.

— Мисля, че имате право. Остави ли й пари, съпругът й де?

— Не мога да ви кажа.

Устата й се сви като сушена слива. Бях загубил.

— Някой друг да е минавал след полицаите?

— Не съм видяла.

— Много благодаря, госпожо Морисън. Няма вече да ви безпокоя. Бяхте много любезна и полезна.

Излязох от стаята и отворих вратата. Тя ме последва, окашля се и изтрака още няколко пъти със зъби.

— На кой номер да се обаждам? — попита тя, леко умилостивена.

— Университета 4-5000. Търсете лейтенант Нълти. От какво живее тя… от помощи ли?

— В този квартал няма помощи — рече тя студено.

— Бас държа, че този бюфет някога е бил предмет на възхищение в околностите на Сиукските водопади — рекох аз, вторачен в един бюфет с дърворезба, турен в хола, защото столовата бе твърде малка за него. Имаше закривени краища, тънки, дялани крака, целият бе в инкрустации, а на лицевата му част се мъдреше нарисувана кошница за плодове.

— Мейсън Сити — рече тя нежно. — Да, господине, някога имахме хубав дом, аз и Джордж. Най-хубавия.

Отворих стъклената врата, пристъпих и й благодарих още веднъж. Вече се усмихваше. Усмивката й бе остра като погледа й.

— Получава препоръчано писмо на първо число всеки месец — рече тя неочаквано.

Извърнах се и зачаках. Наведе се към мене.

— Виждам пощаджията как се изкачва до вратата и как тя се подписва. На първо число всеки месец. След това се облича и излиза. Не се прибира до късно. През нощта пее. Понякога ми иде да повикам полицията, толкова шум вдига.

Потупах тънката злобна ръка.

— Вие сте за милиони, госпожо Морисън.

Турих си шапката, кимнах й и си тръгнах. На среда-та на пътеката се сетих за нещо и се обърнах. Тя още стоеше до стъклената врата, а зад нея бе зейнала вратата към дома й. Върнах се по стълбите.

— Утре е първи. Първи април. Ден на лъжата. Няма да пропуснете да видите дали ще получи препоръчано писмо, нали, госпожо Морисън?

Погледът й светна. Взе да се смее с пронизителен старчески смях.

— Ден на лъжата — кискаше се тя. — Може и да не го получи.

Оставих я да се смее. Издаваше звук като хълцукаща кокошка.

16

Колкото и да звънях и чуках на съседската врата, никой не отговаряше. Опитах отново. Вратата не бе залостена. Опитах входната врата. И тя бе отключена. Влязох.

Провикнах се. Никакъв отговор. После ми се стори, че чувам дълго, бавно, нещастно дишане, почти като стон. Минах през арката и се вмъкнах в малкия коридор. Вратата на спалнята бе леко отворена и стенанието идеше оттам. Промуших глава и погледнах.

Госпожа Флориан бе на легло. Лежеше изпъната по гръб с памучна завивка, придърпана до брадичката й. Една от малките пухени топки на завивката бе почти в устата й. Мръсната й коса бе разпиляна по възглавницата. Очите й бавно се отвориха и ме погледнаха безизразно. Стаята имаше противния мирис на сън, алкохол и мръсни дрехи. Един шестдесет и девет центов будилник тракаше върху олющеното сивобяло бюро. Тиктакането му бе достатъчно силно, за да разтърси стените. Над него в едно огледало се виждаше разкривеното отражение на нейното лице. Сандъкът, от който бе извадила снимките, бе още отворен.

— Добър ден, госпожо Флориан. Болна ли сте?

Тя бавно и с усилие събра устни, отърка ги една о друга, после плъзна езика си, навлажни ги и задвижи челюстите си. Гласът й се разнесе от устата като изтъркана грамофонна плоча. Очите й ме разпознаха вече, но с неудоволствие.

— Хванахте ли го?

— Лоса ли?

— Разбира се.

— Още не сме. Надявам се, че скоро ще го хванем.

Тя завъртя нагоре очи, после рязко ги отвори, сякаш се опитваше да свали някакво було.

— Трябва да заключвате къщата си. Може да се върне.

— Вие да не мислите, че ме е страх от Лоса, а?

— Така ми се стори, когато разговаряхме вчера.

Замисли се. Мисленето бе изтощителна работа.

— Носите ли нещо за пиене?

— Не, днес не нося нищо, госпожо Флориан. Бях малко зле с парите.

— Джинът е евтин. И удря право в главата.

— След малко може да отскоча. Значи не ви е страх от Лоса?

— Защо да ме е страх?

— Добре, а от какво ви е страх тогава? Светлина озари очите й, задържа се за момент и отново избледня.

— О, я мани тая работа. Хич не ми пука от вас ченгетата.

Не казах нищо. Опрях се на вратата, турих в устата си цигара и се опитах да докосна носа си с нея. Това е по-трудно, отколкото мислите.

— Ченгетата — рече тя бавно, сякаш говореше на себе си — никога няма да хванат това момче. Него си го бива, има покрив, има и приятели. Губиш си времето, ченге.

— За това ми плащат. Фактически онази работа стана при самозащита. Къде ли може да се крие?

Тя се захили и избърса устата си с памучната завивка.

— Сега пък четки — рече тя. — Ласкателства. Ченге умник. Ти още ли мислиш, че така ще стигнеш донякъде?

— Лоса ми харесваше.

В очите й затрептя интерес.

— Ти познаваш ли го?

— Бях с него вчера… когато очисти негъра на „Сентрал”.

Тя зина широко с уста и се смя до забрава, без да издава повече шум от чупене на солети. От очите й се за-рониха сълзи, които започнаха да се стичат по лицето й.

– Едро, яко момче. До известна степен мекосърдечно. Примираше за своята Велмичка.

Очите й се замъглиха.

— Мислех, че роднините й я търсят — рече тя тихо.

— Така е. Но вие казахте, че е умряла. Няма я вече. Тя къде умря?

— В Далхарт, Тексас. Простудила се, ударило я в гърдите и си отиде.

— Вие присъствувахте ли?

— По дяволите, не. Просто чух.

— Аха. И кой ви каза, госпожо Флориан?

— Някакъв танцьор. Не мога да си спомня името му сега. Може би добро, силно питие ще ми помогне. Гърлото ми е пресъхнало като Долината на смъртта.

„И изглеждаш като мъртво муле”, помислих си аз, но не го казах на глас.

— Още един въпрос и после може да изтичам за джин. Издирих собственика на къщата ви, кой знае защо.

Тя се вцепени под завивките, сякаш бе от дърво. Дори клепачите й замръзнаха по средата на гуреливия ирис на очите й. Дъхът й замря.

— Имате твърде големи дългове. Особено като ги сравниш с ниската стойност на имотите наоколо. Ваш кредитор е някой си Линдзи Мариот.

Очите й запремигваха, но нищо друго не помръдна. Тя ме гледаше втренчено.

— Навремето работих при него — рече тя най-сетне. — Бях прислужничка в семейството му. Грижи се по малко за мен, така да се каже.

Извадих незапалената цигара от устата си, погледнах я безцелно и отново я захапах.

— Вчера следобед, няколко часа след като бях тук, господин Мариот ми се обади в бюрото. Предложи ми работа.

— Каква работа? — гласът й вече изграка зловещо. Вдигнах рамене.

— Не мога да ви кажа. Строго поверително. Отидох да го видя снощи.

— Хитър кучи син си ти — рече тя пресипнало и шавна ръка под завивките.

Погледнах я втренчено и нищо не казах.

— Ченге умник — подигра ми се тя.

Прокарах ръка нагоре-надолу по рамката на вратата. Бе лигава. Само от докосването ми се прииска да се изкъпя.

— Е, това е всичко — рекох спокойно аз. — Просто се чудех откъде-накъде. Може и нищо да не е. Просто съвпадение. Просто ми се стори, че може да има някаква връзка.

— Ченге умник — рече тя безсмислено. — При това не истинско ченге, а евтин шарлатанин.

— Така и предполагах. Е, довиждане, госпожо Флориан. Между другото не мисля, че утре сутринта ще получите препоръчано писмо.

Тя отхвърли завивките настрана и подскочи с искрящи очи. Нещо лъсна в дясната й ръка. Малък револвер „Банкърз спешъл”. Бе стар и износен, но изглеждаше делово.

— Казвай — озъби се тя. — Казвай бързо. Погледнах пистолета и пистолетът ме погледна. Не много сигурно. Ръката, която го държеше, затрепера, но очите все още пламтяха. В ъглите на устата й на мехури излизаше пяна.

— Можехме да се разберем.

Пистолетът и челюстта й увиснаха едновременно. Бях на сантиметри от вратата. Докато пистолетът все още се спущаше, аз се измъкнах навън.

— Помислете — провикнах се аз. Не се чу никакъв звук.

Бързо минах през хола и столовата и излязох от къщата. Изпитвах странно чувство по гърба, докато слизах по стълбите. Като че ли мравки ме лазеха.

Нищо не се случи. Тръгнах по улицата, качих се в колата си и си тръгнах.

Бе последният мартенски ден, а бе топло като през лятото. Прииска ми се да си сваля палтото, докато бях зад волана. Пред участъка на 77-а улица двама патрули се мръщеха пред една изкривена предна броня. Минах през летящите врати и зад перилото изникна униформен лейтенант, загледан в списъка на дежурствата. Попитах го дали Нълти е горе. Каза, че така му се струвало, и ме попита дали съм му приятел. Казах, че да. Той рече добре, качвай се и аз се качих по изтърканите стълби, минах по коридора и почуках на вратата. Един глас изкрещя и аз влязох.

Нълти чоплеше зъбите си, прострял краката си на една табуретка. Гледаше левия си палец, вдигнал го високо пред очите си на една ръка разстояние. Палецът му изглеждаше напълно здрав, но погледът на Нълти бе мрачен, сякаш си мислеше, че няма да му мине.

Свали крака на пода и загледа мен вместо палеца си. Облечен бе в тъмносив костюм и един изсмукан фас от пура го чакаше на бюрото да свърши с клечката за зъби.

Обърнах плъстената калъфка, която лежеше на другия стол без завързани връзки, седнах и втъкнах цигара в уста.

— Ти ли си — рече Нълти, погледна клечката за зъби, за да провери дали е достатъчно сдъвкана.

— Какво ново?

— За Малой ли? Не се занимавам вече със случая.

— А кой?

— Ами да, та той очисти само един негър… Това, струва ми се, не е углавно престъпление.

— Ама ти още ли се интересуваш? Мислех, че си зает? — Бледите му очи унило се преместиха върху лицето ми.

— Снощи имах работа, но не за дълго. Още ли е у теб онази палячовска снимка?

Пресегна се и затършува под попивателната. Измъкна я. Момичето си беше все тъй хубавко. Вторачих се в лицето му.

— Тя всъщност си е моя. Що не ми я дадеш, ако не ти трябва за досието.

— Струва ми се, че мястото й е там, но я забравих. Добре де, вземи я. Вече предадох досието.

Турих снимката във вътрешния си джоб и станах.

— Е, мисля, че това е всичко — рекох прекалено безгрижно.

— Подушвам нещо — рече Нълти студено.

Очите му проследиха погледа ми. Хвърли клечката за зъби на земята и налапа сдъвканата пура.

— И от това няма да излезе нищо — рече той.

— Смътна догадка. Ако се потвърди, няма да те забравя.

— Животът е труден. Имам нужда от почивка, приятелю.

— Човек, който се труди толкова усилено, я заслужава.

Драсна една клечка о нокътя на палеца си, изгледа ме доволно, понеже хвана от първия път, и задърпа от пурата.

— Ще се спукам от смях — рече Нълти тъжно, докато излизах.

Коридорът бе тих, цялото здание бе притихнало. Отпред момчетата от патрулната кола все още гледаха изкривената си броня. Върнах се в Холивуд.

Когато влизах в бюрото, телефонът звънеше. Наведох се и го вдигнах:

– Да?

— Да, Марлоу на телефона.

— Обаждаме се от резиденцията на госпожа Грейл. Госпожа Луин Локридж Грейл. Госпожа Грейл би желала да ви види колкото се може по-скоро.

— Къде?

— Вие господин Грейл ли сте?

— Разбира се, че не, сър. Аз съм икономът.

– А аз съм този, който звъни на входа — рекох аз.

17

Мястото бе близо до океана, чийто мирис се усещаше във въздуха, но вода не се виждаше. Тук Астър Драйв се извиваше в дълъг плаващ завой и къщите на брега бяха хубави, но от страната на каньона се ширеха огромни, мълчаливи имения с четириметрови стени, врати от ковано желязо и декоративни плетове. А вътре, ако изобщо ви пуснат, откривате, че и слънцето им е по-друго, съвсем спокойно, затворено в шумоизолирани контейнери само за висшите класи.

Не се виждаше номер, но това трябваше да е 862. Спрях колата, показах се от прозореца и го запитах. Забави се доста, преди да отговори. Първо огледа внимателно мен, а после и колата. Приближи се, безгрижно отпуснал ръката без ръкавица до бедрото си. Безгрижност, която имаше за цел да не остане незабелязана.

Спря се на няколко метра от колата и ме огледа отново от главата до петите.

— Търся резиденцията на семейство Грейл.

— Тук е. Няма никого.

— Мен ме очакват.

Кимна. Очите му блестяха като вода.

— Името?

— Чакайте тук.

Закрачи, без да бърза, към портала и отвори желязната врата, монтирана в масивната колона. Вътре имаше телефон. Говори накратко, тръшна вратата и се върна.

— Имате ли някакви документи за самоличност?

Посочих му разрешителното, лепнато на прозореца.

— Това не е документ. Отде да знам, че колата е ваша?

Извадих ключа, отворих вратата и слязох. Сега разстоянието помежду ни бе около тридесет сантиметра. Имаше хубав дъх. Най-малко на „Хейг”*.

— Пак си бил на бюфета.

Усмихна се. Взимаше ми мярка с поглед. Казах:

— Виж какво, дай да се обадя на иконома по онзи телефон и той ще познае гласа ми. Ще ме пуснеш ли, или ще се наложи да ме носиш на конче?

— Имаш късмет, че работя тук — рече той спокойно. — Ако не работех… — не довърши той и продължи да се усмихва.

— Добро момче си — рекох и го потупах по рамото. — Дартмут или Данемора?

— Исусе! Защо не казваш, че си ченге?

Ухилихме се и двамата. Махна с ръка и аз минах през полуотворената порта. Алеята се виеше и висок, окастрен тъмнозелен плет я скриваше както откъм улицата, така и откъм къщата. През една пролука в зеленината видях градинар-японец да плеви огромна поляна. Изтръгваше по някой плевел от огромната кадифена шир и се взираше в него присмехулно, както правят японците гради-нари. После плетът отново се извиси и цели тридесет метра не видях нищо. Плетът свърши в широк кръг, в който бяха паркирани половин дузина коли.