Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница10/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   39

1.

Бил Денброу си хваща такси

Телефонът звънеше, изтръгваше го от тежката дрямка без сънища. Пипнешком затърси слушалката без да отваря очи, без да се пробуди докрай. Ако звънът бе секнал в този миг, той отново щеше да се унесе и даже нямаше да усети прекъсването; щеше да го стори също той просто и лесно, както някога се пързаляше с пластмасовата шейна по заснежения склон в парка Маккарън. Тичаш с шейната в ръце, после се мяташ върху нея и политаш надолу - сякаш със скоростта на звука. Но такива неща могат да вършат само децата; ако си възрастен, топките ти ще станат на пестил.

Пръстите му напипаха шайбата, подхлъзнаха се и пак запълзяха нагоре. Имаше смътното предчувствие, че се обажда Майк Хенлън - Майк Хенлън от Дери, за да му каже, че трябва да се върне, да си спомни, защото бяха дали обещание, Стан Юрис бе нарязал дланите им с парче от строшена бутилка и всички обещаха...

Само че всичко това вече бе станало.

Вчера бе пристигнал късничко - малко преди шест вечерта. Предполагаше, че ако е бил последен в списъка на Майк, другите трябва да са дошли по-рано; някои даже навярно бяха прекарали тук почти целия ден. Но не бе видял никого, а и нямаше желание за това. Просто мина през рецепцията, качи се в стаята си, поръча да му донесат вечеря, от която не хапна и залък, а след това се просна в леглото и заспа непробудно.

Бил открехна едно око и продължи да опипва за слушалката. Тя се търкулна край телефона. Отваряйки и другото си око, той плъзна длан по шкафчето. В главата му царуваше абсолютна пустота, чувствуваше се напълно откъснат от света, сякаш караше само на вътрешни резерви.

Най сетне успя да докопа слушалката. Надигна се на лакът и я притисна към ухото си.

- Ало?


- Бил?

Гласът наистина беше на Майк - поне в това имаше право. Допреди два дни изобщо не помнеше този човек, а ето че сега го позна от първата дума. Истинско чудо... само че някак зловещо.

- Да, Майк.

- Събудих те, а?

- Да, събуди ме. Няма нищо.

На стената над телевизора висеше бездарно нарисувана картина: рибари с жълти дъждобрани и широкополи шапки залагат капани за омари. Бил си спомни къде е - хотел "Градски дом" в горния край на Главната улица. Отсреща, на около осемстотин метра, беше Баси парк... Мостът на целувките... Каналът.

- Кое време е, Майк - запита той.

- Десет без четвърт.

- Кой ден?

- 30-ти - леко се развесели Майк.

- Аха. Добре.

- Уредих малка среща - каза Майк. Сега гласът му звучеше колебливо.

- Тъй, а? - Бил смъкна нозе на пода. - Дойдоха ли всички?

- Всички освен Стан Юрис - уточни Майк. В гласа му се прокрадна някаква странна нотка. - Бев беше последна. Пристигна късно снощи.

- Защо казваш "последна", Майк? Стан може да довтаса днес.

- Бил, Стан е мъртъв.

- Какво? Как? Самолетът ли...

- Нищо подобно - каза Майк. - Слушай, ако нямаш нищо против, смятам да поизчакам с тоя въпрос докато се съберем. Предпочитам да ви го кажа наведнъж.

- Свързано ли е с онова?

- Да, струва ми се. - Майк помълча. - Сигурен съм, че е свързано.

Бил усети как познатата тежест на страха отново притиска сърцето му - гледай ти, нима и с това се свиквало толкова бързо? Или просто през цялото време бе носил страха в себе си без да го усеща, без да мисли за него, също като неизбежния факт, че все някога ще трябва да умре?

Пресегна се за цигара, запали и духна клечката с първата струйка дим.

- Срещнаха ли се вече някои от тях?

- Не... не ми се вярва.

- А ти да си виждал някого?

- Не... само разговаряхме по телефона.

- Добре - каза Бил. - Къде е срещата?

- Помниш ли къде беше старата стоманолеярна?

- Естествено, на Пасчър роуд.

- Изоставаш от времето, мой човек. Вече е Мол роуд. Имаме там нов търговски център - трети по размери в целия щат. Четиридесет и Осем Различни Магазина Под Един Покрив За Вашето Удобно Пазаруване.

- Е, т-това вече е а-а-американска приказка.

- Бил?


- Какво?

- Добре ли си?

- Нищо ми няма.

Но сърцето му биеше ускорено, а връхчето на цигарата потрепваше. Бе заекнал. И Майк бе чул това.

След кратко мълчание Майк продължи:

- Щом минеш край търговския център, ще видиш ресторант "Ориенталски нефрит". Там имат отделни сепарета за приятелски срещи. Вчера резервирах едно. Можем да разполагаме с него чак до вечерта.

- Мислиш ли, че ще се забавим чак толкова?

- Не знам, просто не знам.

- Може ли да се стигне с такси?

- Естествено.

- Добре - каза Бил и записа името на ресторанта в бележника край телефона. - Защо там?

- Навярно защото е нов - бавно изрече Майк. - Струваше ми се... не знам...

- Неутрална територия? - подсказа Бил.

- Да. Мисля, че е така.

- Как е кухнята?

- Не знам - отвърна Майк. - Как си с апетита?

Бил издиша дима и издаде странен звук - полусмях, полукашлица.

- Май не съм много добре, братче.

- Аха - каза Майк. - Личи си.

- Кога се срещаме? По обяд?

- По-добре към един. Да си отспи Бевърли.

Бил смукна от цигарата.

- Омъжена ли е?

Майк отново се поколеба, преди да каже:

- Има време, ще поговорим за всичко.

- Като съученическа сбирка десет години след завършване на гимназия, а? - подхвърли Бил. - Срещаме се да разберем кой е понатрупал килограми, кой е оплешивял, кой колко д-деца има.

- Де да беше така - въздъхна Майк.

- Аха. Де да беше така, Мики. Де да беше така.

Той остави слушалката, дълго стоя под душа и след това неохотно си поръча закуска, от която хапна едва-едва. Не, днес наистина не беше много добре с апетита.

Позвъни в агенция "Жълтото такси" и поръча кола за един без четвърт, като си мислеше, че петнайсет минути са предостатъчни за пътуването до Пасчър роуд (все още не можеше да свикне с новото название и нямаше да го възприеме дори след като видеше търговския център), но бе подценил обедния трафик... и новите размери на града.

През 1958 година Дери беше най-обикновено градче. Заедно с крайните квартали в него живееха около тридесет хиляди души плюс още около седем хиляди из съседните малки общини.

Днес градчето бе станало град - съвсем малък в сравнение с Лондон или Ню Йорк, но напълно приемлив за мащабите на Мейн, където най-голямото селище, Портланд, можеше да се похвали едва с триста хиляди жители.

Докато таксито караше бавно по Главната улица (сега сме над Канала, помисли Бил; не го виждам, но той е под нас, тече бавно из мрака) и завиваше към Сентър стрийт, първото впечатление бе просто и естествено - колко се е разраснал градът. Но заедно с естественото впечатление идваше и дълбока покруса, каквато не бе очаквал. Помнеше тукашното си детство като страшно, тревожно време... не само заради лятото на 58-ма, когато седмината се изправиха пред ужаса, но и заради гибелта на Джордж, заради дълбокото вцепенение на родителите му след тая смърт, заради вечните подигравки с пелтеченето му, заради неуморните засади на Бауърс, Хъгинс и Крис след боя с камъни в Пущинака

 

(Бауърс, Хъгинс и Крис, Боже мой! Бауърс, Хъгинс и Крис, Боже мой!)

и просто заради чувството, че Дери е студен, че Дери е жесток, че на Дери не му пука дали ще живеят или ще умрат и определено не се интересува дали ще победят Пениуайз клоуна. Тукашните хора бяха живели с многоликия Пениуайз дълго, прекалено дълго... и навярно по някакъв безумен начин даже бяха взели да го разбират. Да го харесват, да се нуждаят от него. А да го обичат? Може би. Да, може би дори и да го обичат.

Е, добре, защо беше тая покруса?

Навярно просто защото промените изглеждаха някак унили. Или пък защото в очите на Бил градът сякаш бе загубил нещо важно от облика си.

Кино "Бижу" бе изчезнало, заместено от паркинг (САМО С АБОНАМЕНТ, гласеше табелата над входа, НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ОТСТРАНЯВАТ ПРИНУДИТЕЛНО). В съседство трябваше да са закусвалнята на Бейли и магазин "Всичко за нозете", но от тях нямаше и помен. Заместваше ги клон на Нортърн нейшънъл банк. Над грозната бетонна сграда стърчеше електронен часовник-термометър - температурата се отчиташе едновременно по Фаренхайт и Целзий. Нямаше го и свърталището на мистър Кийн - аптеката на Сентър стрийт, откъдето Бил бе взел лекарство за Еди в онзи далечен ден. Алеята Ричардс се бе превърнала в причудлив хибрид, наречен "минитърговски център". Докато таксито чакаше на светофара, Бил надникна към уличката и зърна магазин за грамофонни плочи, бакалница за екологични храни и магазинче за играчки с обява за масова разпродажба на ВСИЧКИ ПРОГРАМНИ ПРОДУКТИ ЗА "ДРАКОНИ И ТЪМНИЦИ".

Таксито рязко потегли напред.

- Ще се позабавим - подхвърли шофьорът. - Господ да ги тръшне тия проклети банки, що не вземат да си поразместят малко обедните почивки? Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.

- Няма нищо - каза Бил.

Навън беше облачно, след малко по предното стъкло се поръсиха първите капки дъжд. Радиото гъгниво предупреждаваше, че беглецът от еди коя си лудница бил много опасен, сетне взе да коментира мачовете на "Ред сокс", с които пък беше точно обратното. Превалявания в ранните следобедни часове, после проясняване. Когато Бари Манилоу се разпя за Манди, дето идвала и давала без да взима, шофьорът щракна радиото.

- Кога ги построиха? - запита Бил.

- Кое? Банките ли?

- Ъхъ.

- А, повечето са от края на шейсетте и началото на седемдесетте - отвърна шофьорът. Беше облечен с ловджийско яке на червени и черни карета. Върху главата му стърчеше плътно прихлупено оранжево каскетче, изцапано с машинно масло. - Изкопчиха мангизи за обновяване на града. Подялба на доходите, тъй му викат. И кво поделиха? Взеха, че сринаха всичко из основи. Пък после изникнаха банките. Мене ако питате, друго не моеше и да изникне. Отде толкоз мангизи? И туй ми било обновяване на града. Да ми ядат гъза. Прощавайте за френската приказка, ако сте религиозен. Сума ти дивотии издрънкаха, как щели да съживят централната градска част. Дадено бе, хубавичко я съживиха. Сринаха почти всички стари магазинчета и нагъчкаха банки и паркинги. Ама от мен да го знаете - тръгнеш ли да търсиш място за паркиране, мама му стара, пак няма де да си завреш колата. И туй ми било Градски съвет. До един заслужават да ги обесят за патките. Само с оная женска, Полок, няма как да стане. Нея - за циците. Ама пак не върви, щото тя и цици няма. Плоска е като дъска. Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.



- Много съм религиозен - ухили се Бил.

- Тогаз да ми се пръждосваш от таксито и марш в църквата, твойта мама - отсече шофьорът и двамата избухнаха в смях.

- Отдавна ли живеете тук? - запита Бил.

- Откак се помня. Роден съм в Общинската болница, а пък като хвърля топа, ще ме заровят в гробището Маунт хоуп.

- Добре звучи - каза Бил.

- И аз тъй мисля - рече шофьорът. Той се изкашля, свали страничното прозорче и изстреля под дъжда колосална жълто-зеленикава храчка. Държеше се грубовато, но и някак привлекателно, едва ли не пикантно - със странна смесица от униние и оптимизъм. - Голям късмет ще извади, който намери туй нещо, цяла седмица няма да дава пари за дъвка. Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.

- Не се е променило съвсем - каза Бил. Докато се изкачваха по Сентър стрийт, потискащата върволица от банки и паркинги постепенно изоставаше назад. Прехвърлиха билото, минаха край Фърст нейшънъл банк и увеличиха скоростта. - "Аладин" още си е на място.

- Ъхъ - съгласи се шофьорът. - Ама едвам се задържа. Ония скапаняци искаха и него да сринат.

- Пак за банка ли? - запита Бил.

С насмешка осъзна, че част от съзнанието му е настръхнала при тая мисъл. Не му се побираше в главата как някой здравомислещ човек би дръзнал да срине този внушителен дворец на развлечението с лъскавите стъклени полилеи, с просторните стълбища отляво и отдясно, водещи по спирала към висините на балкона, с колосалната плюшена завеса, която не просто се разтваряше преди всяка прожекция, а бавно плъзваше нагоре, цялата във вълшебни гънки и дипли, осветени изотдолу в приказни червени, сини, жълти и зелени оттенъци, докато отстрани скритите лебедки скърцат и претракват. Само не и "Аладин", крещеше тая стъписана част от съзнанието му. Как са посмели, как изобщо са си помислили да сринат "Аладин" заради някаква си БАНКА?

- Че за кво друго? - рече шофьорът. - Банка, ясна работа. Надушихте ги, мамка им... да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен. От Първа търговска областна бяха хвърлили око на "Аладин". Искаха да му теглят секирата и на негово място да турят нещо, дето му викат "комплексен банков център". Пробутаха бумагите през Градския съвет и "Аладин" беше обречен. Ама се намериха хора да организират комитет - хора, дето живеят тука отдавна. Писаха петиции, правиха демонстрации, вдигаха аларма, накрая свикаха общоградско събрание и Хенлън здравата го зачука на всички скапаняци.

В гласа му звучеше дълбоко удовлетворение.

- Хенлън ли? - смаяно запита Бил. - Майк Хенлън?

- Ъхъ - кимна шофьорът. За миг той врътна глава да огледа Бил, разкривайки обветрено бузесто лице и очила в рогови рамки със застаряли петънца от бяла боя по дръжките. - Библиотекарят. Чернокож. Познавате ли го?

- Познавах го някога - каза Бил и си спомни как бе срещнал Майк през юли 1958. Пак заради Бауърс, Хъгинс и Крис... разбира се. Бауърс, Хъгинс и Крис

 

(Боже мой)

които дебнеха под път и над път, които играеха своята роля на безмозъчни инструменти, за да сглобят, да затегнат седмината един до друг - плътно, още по-плътно, съвсем плътно. - Като хлапета играехме заедно. Преди да се преселя.

- Я гледай ти - възкликна шофьорът. - Вярно казват, малък бил тоя шибан свят... да ме прощавате...

- ... за френската приказка, ако сте религиозен - довърши Бил едновременно с него.

- Гледай ти - доволно повтори шофьорът и известно време кара безмълвно, преди да заговори отново. - Дума да няма, доста се е променил Дери, ама пък от друга страна и доста е поостанало. Например "Градски дом", отдето дойдох да ви взема. Или Водонапорната кула в Мемориал парк. Помните ли я, мистър? Като бяхме хлапета, мислехме, че вътре бродят призраци.

- Помня я - каза Бил.

- Гледайте сега болницата. Познахте ли я?

Минаваха вляво от Общинската болница. Зад нея Кендъскиг бавно течеше надолу, за да се влее в Пенобскот. Под навъсеното пролетно небе реката лъщеше мътно като олово. Болницата от спомените на Бил - бяла дървена сграда на три етажа с пристройка - все още стоеше на място, но сега изглеждаше смалена, обгърната от цял комплекс здания, може би десетина на брой. Отляво се простираше паркинг с гъмжило от коли - навярно над петстотин.

- Боже мой, това не е болница, ами някакво шибано студентско градче! - възкликна Бил.

Шофьорът се изкиска.

- Ще ви прощавам за френската приказка, щото не съм религиозен. Право го рекохте, още малко и ще стане колкото Щатския университет в Бангор. Имат си радиационна лаборатория, терапевтичен център, шестстотин стаи, собствена пералня и Бог знае още какво. Старата болница още стои, ама сега там са само канцеларии.

Из мозъка на Бил плъзна някакво странно раздвоение - спомняше си, че бе изпитал подобно чувство, когато за пръв път видя прожекция на стереофилм. Опит да сглобиш два образа, които не пасват напълно. Можеш да подлъжеш съзна

 

5.



Бил Денброу среща дух

Този следобед Бил Денброу не се сблъска с Пениуайз - ала все пак срещна дух, или нека го наречем призрак. Истински призрак. Така си помисли тогава и нито едно от последвалите събития не промени мнението му.

Отначало той тръгна по Уичъм стрийт и постоя край шахтата, където Джордж бе срещнал смъртта си през онзи дъждовен октомврийски ден на 1957 година. Приклекна и надникна през отвора, изрязан в масивния каменен бордюр. Сърцето му бясно подскачаше в гърдите, но въпреки това той продължаваше да гледа.

- Хайде, излизай, защо се криеш? - изрече тихичко Бил и през главата му мина не съвсем безумната мисъл, че неговият глас се рее надолу по мрачни и влажни коридори, че звукът не заглъхва, а продължава все напред и напред, като се подхранва от собственото си ехо и отскача от обрасли с мъх каменни стени и отдавна изоставени, мъртви машини. Усещаше го как кънти над черни, застояли води и може би излита глухо през стотици шахти в другите краища на града. - Излизай оттам, инак ще дойдем да ти в-видим сметката.

Нервно се вслуша за отговор, клекнал с ръце между коленете като хващач в очакване на следващия противник. Но отговор нямаше.

Тъкмо се канеше да стане, когато край него падна нечия сянка.

Бил се озърна рязко, тревожно, готов да види каквото и да било... но до него стоеше най-обикновено хлапе на десет или единайсет години. От избелелите му скаутски шорти стърчаха ожулени костеливи коленца. В едната си ръка държеше сладоледена близалка, а в другата скейтборд от фибростъкло, изподраскан почти колкото коленете му. Близалката беше ярко оранжева. Скейтбордът - ярко зелен.

- Винаги ли разговаряте с каналите, мистър? - запита момчето.

- Не, само в Дери - отвърна Бил.

За миг двамата се спогледаха сериозно, после едновременно избухнаха в смях.

- Искам да ти задам един тъп въ-ъ-прос - каза Бил.

- Добре - кимна хлапето.

- Ч-чувал ли си някога глас отдолу?

Хлапето го изгледа тъй, сякаш се чудеше колко дъски му хлопат.

- Н-нищо де - рече Бил, - все едно не съм п-п-питал.

Той се завъртя и вече бе изминал десетина крачки - отиваше нагоре със смътното намерение да поогледа някогашния си дом - когато хлапето подвикна:

- Мистър?

Бил се обърна. Беше преметнал спортното си сако през рамо. Яката на ризата му беше разкопчана, вратовръзката разхлабена. Момчето го гледаше боязливо, като че вече съжаляваше за решението си да продължи разговора. После то сви рамене, сякаш си казваше: Е, какво пък толкова?

- Да.

- Да?


- Да.

- И какво каза?

- Не знам. Говореше на някакъв чужд език. Чух го да звучи от една помпена станция в Пущинака. Ония помпени станции, дето стърчат от земята като големи тръби...

- Знам ги. Дете ли говореше?

- Отначало беше дете, после взе да звучи като мъжки глас. - Момчето помълча. - Доста се изплаших. Изтичах у дома и казах на татко. Той рече, че може да е ехо или нещо подобно, идващо по тръбите от нечия къща.

- А ти повярва ли му?

Момчето се усмихна обаятелно.

- Веднъж четох в "Повярвай ако щеш", че някакъв човек чувал музика от зъбите си. И новини. Пломбите му били като миниатюрни приемници. Щом на това повярвах, защо да не повярвам и нещо друго от тоя сорт?

- Тъй-тъй - кимна Бил. - О-обаче повярва ли му?

Момчето неохотно поклати глава.

- А друг път чувал ли си тия гласове?

- Само веднъж, докато се къпех - каза момчето. - Беше момичешки глас. Не каза нищо, просто плачеше. Без думи. Като свърших, не посмях да източа ваната, щото си мислех, нали разбирате, че може да я удавя.

Бил кимна отново.

Сега хлапето го гледаше открито, с блестящи от любопитство очи.

- Вие знаете ли за тия гласове, мистър?

- Чувал съм ги - каза Бил. - Много, много отдавна. Ти познаваше ли някое от убитите деца, синко?

Блясъкът в очите на момчето помръкна; на негово място дойдоха недоверие и тревога.

- Татко ми е заръчал да не разговарям с непознати. Той казва, че всеки срещнат може да се окаже онзи убиец.

Момчето отстъпи още крачка назад и навлезе под шарената сянка на бряста, в който преди двайсет и седем години се бе врязал велосипедът на Бил. Сериозен удар беше, после кормилото дълго стоя изкривено.

- Аз съм извън подозрение, приятел - каза Бил. - През последните четири месеца бях в Англия. Едва от вчера съм в Дери.

- И все пак не бива да разговарям с вас - отвърна хлапето.

- Правилно - съгласи се Бил. - Ти си решаваш, нали живеем в свободна страна.

Детето помълча, сетне промърмори:

- Понякога си играех с Джони Фиъри. Той беше добро момче. Плаках - деловито съобщи то и излапа остатъка от сладоледа. Позамисли се и облиза клечката. Езикът му беше оцветен в оранжево.

- Пази се от шахти и канали - тихо каза Бил. - Пази се от пущинаци и изоставени къщи. Не скитай из депото. Но най-вече се пази от шахтите и каналите.

Очите на момчето отново заблестяха, но този път то мълча по-дълго. Накрая запита:

- Мистър, искате ли да чуете нещо смешно?

- Разбира се.

- Знаете ли го оня филм за акулата, дето ядеше хора?

- Всички го знаят. "Че-е-елюсти".

- Е, знаете ли, аз имам един приятел. Казва се Томи Викананца и не е от най-умните. Вятър го вее, нали ме разбирате?

- Аха.


- Въобразява си, че видял оная акула в Канала. Преди две седмици се разхождал самичък из Баси парк и разправя, че зърнал плавника. Бил висок два-три метра, тъй казва. Само плавникът, представяте ли си? И вика: "Онуй нещо е утрепало Джони и другите деца. Изяли са ги Челюстите, знам, щото видях." А пък аз му рекох: "Каналът е толкова мръсен, че там и цаца не може да живее. Какво ще ми разправяш, че си видял Челюстите? Вятър те вее тебе, Томи." Ама той се инати и вика, че акулата изскочила от водата, както беше в края на филма. Опитала се да го захапе, та едвам успял да избяга. Много смешно, нали, мистър?

- Много смешно - кимна Бил.

- Вятър го вее, нали така?

Бил се позамисли.

- Пази се и от Канала, синко. Разбра ли ме?

- Ама вие да не би да му вярвате?

Бил се поколеба. Искаше да вдигне рамене. Но вместо това кимна.

Хлапето въздъхна дълбоко и глухо. После наведе глава, сякаш се срамуваше.

- Аха. Понякога имам чувството, че и мене вятър ме вее.

- Отлично те разбирам. - Бил пристъпи към момчето, което го изгледа втренчено, но този път не се отдръпна. - Съсипваш си коленете с тая дъска, синко.

Хлапето огледа ожулените си колене и се ухили.

- Да, май че сте прав. Катурвам се сегиз-тогиз.

- Може ли и аз да опитам? - внезапно запита Бил.

Хлапето първо зяпна от изненада, после се изкиска.

- Голям смях ще падне. Никога не съм виждал голям човек на скейтборд.

- Ще ти дам четвърт долар - обеща Бил.

- Татко ми е казвал...

- Никога да не взимаш пари или ш-шоколад от непознати. Добър съвет. Все пак ще ти дам ч-четвъртака. Съгласен? Само до ъгъла на Джъ-джаксън стрийт.

- Абе, зарежи го тоя четвъртак - каза момчето и пак избухна във весел, безгрижен смях. Гласът му звучеше свежо като ранно утро. - Хич не ми трябва. Имам си два долара. Днеска съм направо богат. Обаче такъв цирк не е за изпускане. Само не ме обвинявай, ако си потрошиш нещо.

- Не бой се - успокои го Бил. - Имам застраховка.

Взе скейтборда, побутна с пръст едно от ожулените колелца и с удоволствие усети колко леко се върти, издавайки звук, сякаш в лагера му имаше милион ситни сачми. Приятен звук. От него в гърдите на Бил се надигаше нещо забравено, нещо безкрайно старо. Някакво желание, топло като копнеж и прекрасно като обич. Той се усмихна.

- Е, какво мислиш? - запита хлапето.

- Мисля, че ще се претрепя - каза Бил и момчето се разсмя.

Бил остави скейтборда на тротоара и положи крак върху него. После изпробва как се търкаля напред-назад. Хлапето го гледаше. Бил си представи как се носи по Уичъм към Джаксън стрийт върху яркозеления скейтборд с развяно спортно сако, с лъснала гола глава под яркото слънце и с подгънати колене в оная вдървена поза, която заемат скиорите-новаци при първото си спускане по снежен склон. Самата поза подсказва, че мислено те вече са се примирили с падането. Беше готов да се обзаложи, че момчето не кара скейтборда така. Навярно летеше тъй, сякаш

 

(се надбягва с дявола)

утрешният ден никога няма да настъпи.

Топлото чувство в гърдите му бавно заглъхна. Прекалено ясно си представяше как скейтбордът изчезва изпод нозете му и се стрелва безгрижно по улицата като невероятно, фосфоресциращо зелено петно - цвят, какъвто може да хареса само дете. Видя се как тупва по задник, може би и по гръб. Плавно преливане на кадъра към единична стая в Общинската болница, като онази, в която посетиха Еди когато си счупи ръката. Бил Денброу лежи в гипсово корито, единият му крак е изпънат нагоре с колелца и телове. Докторът влиза, поглежда болничния лист, после се втренчва в него и казва: "Имате две сериозни провинения, мистър Денброу. Първото е небрежно отношение към скейтборда. А второто е, че сте забравил за възрастта си - вече наближавате четиридесетте."

Наведе се, вдигна скейтборда и го подаде на момчето.

- Май няма да стане.

- Не ти стиска - добродушно подхвърли хлапето. - Мокра кокошка.

Бил пъхна палци под мишниците си и размаха лакти.

- Ко-ко-ко.

Момчето се разсмя.

- Слушай, вече трябва да се прибирам.

- Да внимаваш с тази чудесия - заръча Бил.

- На скейтборд не можеш да внимаваш - отвърна хлапето и го изгледа тъй, като че причисляваше и Бил към списъка на завеяните.

- Вярно - каза Бил. - Е, добре. Както казваме в кинобизнеса, прието. Но все пак се пази от каналите и шахтите. И гледай да си с приятели.

Хлапето кимна.

- Няма страшно, живея на две крачки.

 

И с брат ми беше така, помисли Бил.

- Както и да е, скоро всичко ще свърши - каза той.

- Тъй ли? - запита хлапето.

- Мисля, че да.

- Добре тогава. Довиждане... мокра кокошка!

Хлапето стъпи с единия крак на скейтборда и се отблъсна от тротоара. Щом набра инерция, вдигна и другия крак и громолейки се понесе надолу със самоубийствена скорост. Караше точно както бе очаквал Бил - с лениво и изящно полюшване на бедрата. В душата на Бил се надигна обич към момчето, опиянение и копнеж сам да стане дете, примесени с едва ли не зашеметяващ страх. Момчето караше тъй, сякаш на света нямаше нито смърт, нито старост. Развяло коса по вятъра, то изглеждаше някак вечно и неизбежно в тютюневите си скаутски шорти и изтъркани гуменки на босо, над които се подаваха зацапани глезени.

 

Пази се, момче, ще изхвръкнеш на завоя! - тревожно помисли Бил, но хлапето рязко изметна бедра наляво като брейкаджия, врътна се на палци върху зелената дъска и с лекота профуча край ъгъла към Джаксън стрийт, предполагайки простодушно, че нищо няма да се изпречи на пътя му. Ех, момче, помисли Бил, не винаги ще е така.

Обърна се и пое нагоре, но не спря край някогашния си дом; само забави крачка като ленив минувач. На моравата отпред имаше хора - майка със спящо бебе в ръцете седеше на сгъваем стол и гледаше как две деца на около осем и десет години играят бадминтон върху все още неизсъхналата трева. По-малкото момченце успя да отбие над мрежата и жената подвикна:

- Браво, Шон!

Къщата си беше със същия тъмнозелен цвят и над вратата още стоеше полукръглото прозорче, но цветните лехи на майка му бяха изчезнали. Доколкото можеше да види, нямаше я и успоредката, която баща му бе сглобил от стари тръби в задния двор. Спомни си как един ден Джорджи падна от нея и си счупи зъб. Какви писъци бяха само!

Виждайки всички тия неща (сегашните и отдавна отминалите), той се запита дали да не пристъпи към жената със спящото бебе. Представи си как й казва: Добър ден, името ми е Бил Денброу и някога живеех тук. А жената отвръща: О, това е чудесно. А после? Можеше ли да я запита дали лицето - онова, което бяха издялкали с Джорджи върху една от таванските греди и понякога мятаха стрелички по него - все още си е тук? Можеше ли да я запита дали понякога в душните августовски нощи децата спят под навеса на задната веранда и тихичко разговарят, гледайки танца на сухите летни мълнии по хоризонта? Навярно би могъл да зададе тия въпроси, но усещаше, че всеки опит да се държи чаровно ще му навлече ужасен пристъп на заекване... а и държеше ли наистина да узнае отговорите? След смъртта на Джорджи къщата бе изстинала. Още сам не знаеше за какво точно се връща в Дери, но твърдо разбираше, че то не е тук.

Продължи към ъгъла и зави надясно без да се обръща.

Скоро се озова на Канзас стрийт и пое обратно към центъра. За момент поспря на тротоара край парапета и надникна надолу към Пущинака. Парапетът беше същият както някога - вехти летвички, покрити с тънък слой олющена бяла боя. Пущинакът му се стори непроменен... може би само още по-обрасъл. Единствената забележима разлика беше, че сега нямаше и следа от облаците мазен пушек, които някога висяха над градското бунище (днес вместо бунището имаше модерен цех за преработка на отпадъците), а през гъстата преплетена растителност минаваха колоните на дълъг бетонен виадукт - новото отклонение на магистралата. Всичко друго изглеждаше толкова познато, сякаш го бе виждал миналото лято: гъсталакът от бурени и храсти слизаше по склона към мочурливата равнина отляво и към дебрите от хилави, недорасли дръвчета отдясно. Зърна плътната завеса на растенията, които наричаха "бамбук" - сребристо-сивите им стъбла достигаха височина по четири-пет метра. Спомни си как веднъж Ричи опита да пуши от техните листа, твърдейки, че джазовите музиканти се "друсали" с нещо подобно. Обаче от цялата работа само му прилоша.

Чуваше тихото бълбукане на безброй тънички поточета, виждаше примигващите слънчеви сигнали по разлятите води на Кендъскиг. И макар че бунището бе изчезнало, мирисът си оставаше същият. Тежкият аромат на буйна пролетна зеленина не можеше да потисне докрай вонята на боклук и човешки отпадъци. Мирисът беше слаб, но непобедим. Мирис на разложение; лъх от потайни подземия.

 

Там свърши всичко някога, там ще свърши и този път, помисли Бил и потръпна. Там, долу... под града.

Постоя още малко, вярвайки, че трябва да види нещо - някаква проява на злото, заради което се бе върнал в Дери. Ала не зърна нищо. Чуваше ромона на вода - жизнерадостен, пролетен звук, който му напомняше за строежа на бента в Пущинака. Виждаше как дървета и храсти се люшкат под ласката на ветреца. Нищо друго. Никаква поличба. Продължи напред, изтупвайки в движение няколко люспици боя от ръкава си.

Крачеше към центъра, унесен в някаква странна смес от сънища и спомени, когато отпред изникна ново хлапе - този път момиченце в избеляла червена блуза и кадифени панталони с висока талия. С едната ръка подхвърляше гумена топка, а с другата влачеше кукла за русите найлонови кичури.

- Хей! - подвикна Бил.

Момиченцето надигна глава.

- Какво?

- Кой е най-хубавият магазин в Дери?

Детето се позамисли.

- За мене или за другите?

- За тебе - каза Бил.

- Роза на старо, Дрехи на старо - заяви момиченцето без капка колебание.

- Моля?

- За какво молиш?



- Така се казва като искаш да питаш нещо. Това името на магазина ли е?

- Много ясно - отвърна детето и го изгледа като малоумен. - Роза на старо, Дрехи на старо. Мама казва, че е вехтошарник, обаче на мен ми харесва. Там има разни стари неща. Например плочи, дето не си ги и чувал. И пощенски картички. Мирише като на стар таван. А сега трябва да си вървя. Довиждане.

И момиченцето си тръгна без да се обръща, все тъй с топката в едната ръка и куклата в другата.

- Хей! - отново подвикна Бил.

Детето му хвърли недоволен поглед през рамо.

- Моля? Нали тъй се казва?

- Магазинът! Къде е?

Момиченцето се поогледа.

- Точно натам отивате. В подножието на Горната миля.

Бил отново изпита вече познатото чувство, че миналото се прегъва и го обгръща. Не бе имал намерение да пита за каквото и да било; въпросът сам бе излетял от устата му като тапа от шампанско.

Заслиза по Горната миля към центъра. Складовете и консервните фабрики, които помнеше от детството си - мрачни тухлени сгради, от чиито зацапани прозорци долиташе мирисът на титанични купища месо - бяха изчезнали почти повсеместно, оставаха само "Рицарят" и "Телешка звезда". Но "Хъмфил" беше заменен от банка с рампи за директно обслужване на автомобилистите, а на мястото на "Орел" и "Еврейски консерви" сега имаше нова хлебарница. И точно както твърдеше момиченцето с куклата, над някогашната пристройка на братя Тракър беше изписано със старинни букви: РОЗА НА СТАРО, ДРЕХИ НА СТАРО. Тухлената стена беше измазана с жълта боя - може би ярка и весела преди десетина години, но днес само унила и скучна. Одра наричаше тоя цвят "уриненожълто".

Бил бавно закрачи към сградата, усещайки как отново го обгръща чувството за deja vu. По-късно щеше да разкаже на другите, че знаел какъв дух ще срещне там, още преди да го види.

Витрината на Роза на старо, Дрехи на старо беше не само унила, но и мръсна. Дюкянчето нямаше нищо общо с бостънските антикварни магазини, където скрити лампи хвърлят меко сияние над кокетни диванчета, старинни писалища и стъклария от времето на Депресията; някога майка му наричаше подобни заведения с презрителното прозвище "северняшки боклучарник". Разхвърляни в хаотично изобилие, стоките се трупаха тук, там, навсякъде. Закачалките бяха натегнали от дрехи. Китарите висяха като обесени престъпници. Над кутия със стари плочи на 45 оборота имаше надпис: 10 ЦЕНТА ПАРЧЕТО, ДУЗИНА ЗА ДОЛАР. СЕСТРИ АНДРЮС, ПЕРИ КОМО, ДЖИМИ РОДЖЪРС И ДРУГИ. Пред куп детски дрешки и ужасяващи на вид обувки стърчеше табелка: ВЕХТИ, НО СИ ГИ БИВА. ПО ДОЛАР ПАРЧЕТО. Два телевизора се цъклеха безжизнено. По екрана на трети едва се мержелееха кадри от "Бандата на Брейди". Кутия вехти списания с оръфани корици (2 ЗА 25 ЦЕНТА, 10 ЗА ДОЛАР, ВЪТРЕ ИМА ОЩЕ, ВКЛЮЧИТЕЛНО И "ПАРЛИВИ") се мъдреше върху грамадно радио с мръсен пластмасов корпус и циферблат за настройка с размерите на будилник. Куца, нащърбена и прашна холна масичка беше отрупана с букети пластмасови цветя в зацапани вази.

Бил зърна всички тия неща само като смътен фон за онова, което мигом бе приковало погледа му. Стоеше и го гледаше с широко разтворени, недоверчиви очи. Безумно хладна вълна препускаше нагоре-надолу по настръхналото му тяло. Челото му пламтеше, дланите му се вкочаняваха и за миг имаше чувството, че вратите в главата му ще зейнат широко, за да разкрият път на всички спомени.

На дясната витрина стоеше Силвър.

Пак беше без подпорка и върху двата калника се разливаха широки ръждиви петна, но тромбата си стоеше на място, само гумената круша изглеждаше още по-изтъркана и напукана от безмилостния ход на времето. Медната фуния, която Бил някога лъскаше ежедневно, днес беше мътна и очукана. Макар и крив, закрепен с един-единствен болт, над задния калник все тъй стърчеше багажникът, върху който често бе возил Ричи. Преди време някой бе тапицирал седалката с изкуствена тигрова кожа, ала днес жълто-черните ивици едва личаха върху протритите, парцаливи останки.

Силвър.

Бил разсеяно вдигна ръка да изтрие сълзите, които бавно се стичаха по бузите му. После се сети за кърпичката и след като се избърса както трябва, влезе в магазина.



Въздухът в Роза на старо, Дрехи на старо бе натегнал от прашния дъх на безброй години. Тавански дъх, точно както казваше момиченцето... ала не от онези приятни и носталгични аромати, които се срещат понякога в старите къщи. Не миришеше нито на ленено масло, втрито с обич в лъскавите плотове на старинни масички, нито на вехт плюш и кадифе. Тук се разливаше мирис на прогнили подвързии, на мръсни найлонови възглавнички, полуизпечени от жегата в отдавна забравени лета, на прах и миши изпражнения.

Откъм телевизора на витрината долитаха глухи крясъци и брътвежи. От някакво радио в дъното на магазина ги надвикваше веселяшкият глас на дискожокер, който се представяше като "вашият приятел Боби Ръсел" и обещаваше новия албум на "Принс" срещу правилния отговор на въпроса кой е играл Уоли във филма "Оставете на Бобъра". Бил знаеше кой - едно хлапе на име Тони Доу - но не искаше новия албум на "Принс". Радиото стоеше на една висока лавица сред куп портрети от миналия век. Под него седеше собственикът - мъж на около четиридесет години, облечен в джинси и мрежеста фланелка. Беше невероятно кльощав и зализаната назад коса подчертаваше още по-силно острите му черти. Четеше изтъркано книжле - едва ли би имало шансове да спечели наградата "Пулицър", помисли си Бил - озаглавено "Юначагите от строежа". На пода пред бюрото се валяше белосан стълб, около който се виеше към безкрая спирална червена ивица. Някога с такива стълбове се обозначаваха бръснарниците, също както дървеният индианец беше задължителен символ на магазинчетата за тютюн. От дъската в основата му като прегладняла змия се влачеше протрито въженце. Отпред стърчеше табелка: НЕ СЕ НАМИРВАТ ВЕЧЕ! $ 250.

Когато дрънна звънчето над вратата, човекът зад бюрото пъхна между страниците на книжката картонено кибритче и надигна глава.

- Мога ли да ви услужа?

- Да - каза Бил и отвори уста да попита за велосипеда от витрината. Ала преди да заговори, в главата му отекна едно-единствено призрачно изречение - странна поредица от думи, които пропъждаха всяка друга мисъл:

 

Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух.



Какво става, за Бога?

(троши)

- Нещо конкретно ли търсите? - запита собственикът. Говореше любезно, но в погледа му се прокрадваше недоверие.

 

Гледа ме, помисли Бил с лека насмешка въпреки тревогата си, сякаш подозира, че съм пушил от онова, с което се "друсат" джазовите музиканти.

- Да, и-ххи-нтересува м-ме...

 

(стобора с трясък сух)

... онзи стъ-стъ-стобор...

- Бръснарския стълб ли имате предвид?

В очите на собственика изплува нещо, което Бил помнеше отлично дори и в сегашното си объркано състояние - нещо, което бе намразил още от детските си години: напрегнатото вслушване в брътвежите на пелтека, непреодолимото желание да се довърши изречението, та завалията най-сетне да млъкне. Но аз не заеквам! Излекувах се! МАМКА МУ, АЗ НЕ ЗАЕКВАМ! Аз...



(и пак крещи)

Думите кънтяха в главата му тъй ясно, сякаш говореше някой друг, сякаш го бяха обладали демони като в библейските времена - злокобни пришълци от Незнайното. И все пак той разпознаваше собствения си глас. Усети как по челото му се стичат жарки струйки пот.

- Мога да ви

 

(че срещнал дух)

предложа изгодна цена - говореше собственикът. - Между нас казано, няма кой да го вземе за двеста и петдесет. Какво ще речете, ако сваля на сто седемдесет и пет? Това е единствената истинска антика в целия магазин.

 

(стобор)

- СТЪЛБ - почти изкрещя Бил и собственикът неволно се отдръпна. - Не ме интересува никакъв стълб.

- Добре ли сте, мистър? - запита собственикът.

Любезният тон не се връзваше с очевидната боязън в очите му и Бил забеляза как човекът плъзва ръка зад бюрото. В проблясък на интуиция (или по-скоро логична мисъл) той разбра, че нейде долу се спотайва отворено чекмедже и собственикът несъмнено посяга към пистолета в него. Може би се боеше от обир; може би сам не знаеше от какво се бои. В края на краищата, от пръв поглед личеше, че е хомосексуалист, а нали тъкмо в това градче веселите хлапаци бяха устроили последната баня на Ейдриън Мелън.

 

(троши стобора с трясък сух и пак крещи че срещнал дух)

Тая фраза прогонваше всяка друга мисъл; беше като пристъп на лудост. Откъде бе изникнала?

 

(троши)

Повтаряше се отново и отново.

Бил я отблъсна с внезапно, чудовищно усилие. Застави съзнанието си да преведе натрапчивото изречение на френски. По същия начин бе победил заекването като юноша. Докато думите се нижеха през главата му, той ги преобразяваше... и изведнъж усети как се разхлабва желязната хватка на недъга.

Чак сега осъзна, че собственикът говори нещо.

- М-моля?

- Казах, че ако смятате да припадате, по-добре го сторете навън. В моя магазин гадости не ща.

Бил дълбоко въздъхна.

- Дайте да з-започнем отначало - предложи той. - Представете си, ч-че влизам.

- Добре - поомекна собственикът. - Влизате. И какво?

- К-колелото от витрината - каза Бил. - Колко искате за колелото?

- Давам го за двайсетачка. - Сега човекът говореше по-спокойно, но още не бе извадил ръка иззад бюрото. - Едно време сигурно е било германско, но сега е миш-маш от чаркове. - Той огледа Бил от глава до пети. - Голямо колело. Тъкмо за човек като вас.

Бил си спомни за зеления скейтборд и поклати глава.

- Мисля, че вече съм старичък за к-к-колело.

Собственикът сви рамене. Ръката му най-сетне изпълзя върху бюрото.

- Момче ли имате?

- Д-да.

- На колко години?



- Е-е-единайсет.

- Няма ли да му е големичко?

- Ще приемете ли туристически чек?

- Стига да не надхвърля покупката с повече от десет долара.

- Имам чек точно за двайсет долара - каза Бил. - Ще разрешите ли да се обадя по телефона.

- Междуградски разговор?

- Не, местен.

- Заповядайте.

Бил набра номера на Общинската библиотека. Обади се Майк.

- Откъде звъниш, Бил? - запита той и веднага добави тревожно: - Добре ли си?

- Напълно. Видя ли някой от другите?

- Не. Ще се срещнем довечера. - Майк помълча. - Поне така се надявам. С какво мога да ти услужа, Шеф Бил?

- Купувам си колело - спокойно изрече Бил. - Чудех се дали ще е удобно да го докарам при теб. Имаш ли гараж или някакво навесче?

Мълчание.

- Майк? Чуваш ли...

- Чувам те - каза Майк. - Силвър ли е?

Бил се озърна. Собственикът отново четеше книжката... или пък само се преструваше и слушаше внимателно.

- Да - каза той.

- Къде си?

- Едно магазинче, казва се Роза на старо, Дрехи на старо.

- Добре. Аз живея на Палмър лейн 61. Ще трябва да минеш по Главната улица...

- Сещам се къде е.

- Добре, ще те чакам там. Да приготвя ли нещо за вечеря?

- Няма да е зле. Можеш ли да се измъкнеш от работа?

- Без проблеми. Керъл ще ме прикрие. - Майк пак се поколеба. - Тя казва, че малко преди да се върна, в библиотеката влязъл някакъв странен тип. Приличал на призрак. Накарах я да го опише. Изглежда, че е Бен.

- Сигурен ли си?

- Да. Пък и колелото... То също е част от мозайката, нали?

- Нищо чудно - каза Бил, продължавайки да следи с поглед собственика, който изглеждаше задълбочен в книгата.

- Ще те чакам у дома - повтори Майк. - Номер 61. Не забравяй.

- Няма. Благодаря, Майк.

- Бог да те пази, Шеф Бил.

Бил остави слушалката. Собственикът тутакси заряза четивото.

- Имате ли къде да го приберете, приятелю?

- Аха.


Извади туристическите чекове, подбра един за двайсет долара и се подписа. Собственикът сравни подписа със специмена толкова внимателно, че при по-нормални обстоятелства Бил непременно би се засегнал.

Най-сетне човекът му надраска разписка и пъхна чека в чекмеджето на вехтия касов апарат. Стана, разкърши се с ръце на кръста и тръгна към витрината. Неволно очарован, Бил го следеше как пристъпва с изящна небрежност сред купищата вехтории и що-годе прилични стоки.

Собственикът посегна, завъртя колелото и го избута към края на витрината. Бил прихвана кормилото и в същия миг по цялото му тяло пак пробяга тръпка. Силвър. Отново. Държеше Силвър в ръце и

 

(троши стобора с трясък сух и пак крещи че срещнал дух)

трябваше да прогони тая мисъл, защото от нея го обземаше някаква странна немощ.

- Задната гума е поомекнала - каза собственикът (всъщност беше сплескана като палачинка). Предната още се крепеше, но беше толкова протрита, че на места личеше кордата.

- Няма страшно - каза Бил.

- Ще можете ли да го откарате?

 

(Някога се справях отлично; а сега просто не знам.)

- Сигурно - каза Бил. - Благодаря.

- Няма защо. Ако размислите за бръснарския стълб, заповядайте пак.

Собственикът отвори вратата. Бил изкара колелото навън, зави наляво и се отправи към Главната улица. Минувачите оглеждаха с весело любопитство плешивия мъж, който тикаше грамаден велосипед със спукана задна гума и старомодна тромба над ръждивата телена кошница на кормилото, но Бил почти не им обръщаше внимание. С нямо изумление усещаше как удобно лягат ръкохватките в порасналите му длани, спомняше си как вечно се канеше да лепне на краищата им пъстри найлонови лентички, та да пърхат от вятъра. Ала така и не бе намерил време да го стори.

Спря край книжарницата на ъгъла на Сентър стрийт и Главната улица. Подпря колелото за малко, колкото да свали спортното сако. Не беше лесно да тикаш велосипед с пукната гума, а следобедното слънце припичаше. Метна сакото в кошницата и продължи.

 

Веригата е ръждясала, помисли той. Който и да е бил собственикът, явно не се е грижил добре за



(приятеля)

машината.

Спря за момент, навъси се и опита да си спомни какво бе станало със Силвър. Дали го беше продал? Подарил? Или може би изгубил? Не помнеше. Вместо това отново изплува

 

(стобора с трясък сух и пак крещи)

идиотското изречение, странно и неуместно като шезлонг сред бойно поле, като грамофон в камина, като моливи, стърчащи от бетонен тротоар.

Бил поклати глава. Изречението замлъкна и се разсея като дим. Подхвана Силвър и продължи към къщата на Майк.

 

 


1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница