Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница12/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   39

3.

Кей Маккол пристъпи към телефона - за трети път през този дълъг, безкрайно дълъг ден.

Този път имаше доста по-добро постижение, отколкото при двата предишни опита; изчака да чуе сигнала и тръшна слушалката едва когато отсреща се обади енергичен ирландски глас:

- Полицейски участък на Шеста улица, сержант О'Банън слуша, с какво можем да ви помогнем?

 

О, чудесно се справяш. Бога ми, направо великолепно. На осмия или деветия път ще събереш кураж да си кажеш името.

Мина в кухнята и си наля уиски с много сода, макар да знаеше, че не е твърде разумно да пие след хапчетата. Спомни си една песничка от далечните студентски години - Пийнах тук бутилка уиски, кана джин гаврътнах там, рекоха ми, че ще пукна, само че кога не знам - и дрезгаво се разсмя. Над барчето имаше огледало. Зърна отражението си в него и смехът й секна веднага.

 

Коя е тази жена?

Едното око подпухнало и присвито като цепка.

 

Коя е тази пребита жена?

Уродливо подут, виолетово-пурпурен нос - досущ като на дърт пияница след три десетилетия победоносни странствия из кръчмите.

 

Коя е тази пребита жена, не е ли ония, дето се мъкнат да дирят закрила във феминистките организации, когато най-сетне са събрали достатъчно страх, или кураж, или пък просто бяс, за да избягат от мъжа, който ги бъхти методично ден след ден, месец след месец, година след година?

Лъкатушна драскотина върху едната буза.

 

Коя е тя, Кей? Коя е, пиленце?

С шинирана ръка пред гърдите.

 

Коя? Ти ли си? Нима е възможно?

- Ето я... мис Америка... - пропя тя.

Искаше гласът й да прозвучи храбро и цинично. Отначало наистина беше такъв, но на седмата сричка затрепери, а на осмата се прекърши. Не беше храбър глас. В него звучеше страх. Кей познаваше това чувство; неведнъж се бе сблъсквала със страха и досега победата винаги оставаше на нейна страна. Е, този път май нямаше да е така.

Докторът, който се бе заел с нея в една от тесните стаички край приемната на спешното отделение, беше младичък и доста симпатичен. При други обстоятелства навярно би си помислила небрежно (или не чак толкова небрежно) дали пък да не го грабне за една репетиция на цялата Кама Сутра. Но днес изобщо не й беше до креватни истории. Болката не предразполагаше към секс. Както и страхът.

Докторът се казваше Гефин и я дразнеше с втренчения си поглед. Когато привърши с ръката, той взе от мивката бяла картонена чашка, сипа малко вода, извади от чекмеджето пакет цигари и го протегна към Кей.

Тя си взе и Гефин й поднесе огънче. Една-две секунди трябваше да гони с кибритената клечка крайчето на цигарата, защото ръката й трепереше. После метна клечката в картонената чашка. Фсссс.

- Чудесен навик - рече той. - Нали?

- Нервна компенсация - отвърна Кей.

Докторът кимна и настана тишина. Продължаваше да я гледа. Стори й се, че очаква да заплаче и това я вбеси, защото нещата отиваха тъкмо натам. Кей мразеше да разкрива чувствата си - особено пък пред мъж.

- Приятелчето ли беше? - запита той най-сетне.

- Бих предпочела да не обсъждам тая тема.

- Ъ-хъ.

Той си запали цигара и продължи да я гледа.



- Като малък не са ли ви учили, че не е прилично да зяпате хората?

Искаше й се да говори грубо, но репликата прозвуча като молба: Престанете да ме зяпате, знам как изглеждам, видях се вече. И веднага след тази мисъл дойде друга, която навярно неведнъж бе минавала през главата на нейната приятелка Бевърли: че най-страшният побой е вътре в душата, която може да кърви до смърт. Да, знаеше как изглежда. И още по-лошо - знаеше как се чувствува. Чувствуваше се смазана от ужас. Беше отвратително.

- Чуйте ме сега, защото няма да повтарям - каза Гефин. Говореше тихо и меко. - Когато съм на смяна в спешното отделение - ние му викаме "лудницата" - виждам поне двайсетина пребити жени седмично. През другите отделения минават още толкова. И тъй, на бюрото има телефон. Разговорът ще е за моя сметка. Обаждате се в участъка на Шеста улица, съобщавате името и адреса си, после разказвате какво е станало и кой го е сторил. След това оставяте слушалката, а аз вадя от шкафчето бутилка бърбън - държа го изключително за медицински цели, нали разбирате - и пием за успешния край. Защото по мое лично мнение мъж, който си позволява да бие жена, може да се сравни само с една твар на тоя свят - сифилистичен плъх.

По устните на Кей плъзна изнурена усмивка.

- Благодаря за жеста - каза тя, - обаче съм пас. Засега.

- Ъ-хъ - кимна докторът. - Но като се приберете, хвърлете едно око в огледалото, мис Маккол. Който и да е бил, добра работа е свършил.

И тогава тя заплака. Вече нямаше сили да се удържа.

Том Рогън бе позвънил около пладне, един ден след като Кей успешно изпрати Бевърли на автогарата. Искаше да знае дали жена му не се е обаждала напоследък. Говореше спокойно и разумно, сякаш изобщо не се тревожеше. Кей отвърна, че от две седмици насам не е виждала Бевърли. Том благодари и остави слушалката.

Един час по-късно звънецът издрънча, докато Кей работеше в кабинета си. Тя стана и отиде до вратата.

- Кой е?


- Поръчали сте цветя, госпожо - отвърна тъничък гласец и тя, глупавата патка, изобщо не се досети, че Том имитира юношески фалцет; беше си въобразила, идиотка с идиотка, че Том ще се откаже толкова лесно; и най-голямата глупост беше, че преди да отвори, свали верижката на вратата.

Той нахълта като фурия и тя само успя да изрече:

- Да се махаш от...

Сетне юмрукът на Том изневиделица се стовари върху дясното й око, изстрелвайки право в мозъка взрив от непоносима болка. Тя се люшна заднешком по коридора и размаха ръце в отчаян опит да се удържи права. Една изящна висока вазичка се разби на плочките, подир нея рухна и закачалката. Кей преплете нозе и падна по гръб, а Том бавно затвори вратата и тръгна към нея.

- Махай се! - кресна тя.

- Щом ми кажеш къде е, веднага изчезвам - отвърна Том, крачейки напред.

Кей смътно забеляза, че и Том не изглежда твърде добре - откровено казано, изглеждаше просто ужасно - и в душата й избухна мрачна, свирепа радост. Каквото и да бе сторил на Бев, тя явно му го бе върнала тъпкано. Във всеки случай личеше, че цяло денонощие не е могъл да стои на крака, а и сега приличаше на кандидат за болницата.

Ала освен това изглеждаше ужасно гневен и зъл.

Кей намери сили да се изправи и отстъпи назад, без да го изпуска от поглед - като див звяр, който е избягал от клетката.

- Казах ти, че не съм я виждала и толкоз - отсече тя. - Сега изчезвай преди да съм повикала полицията.

- Виждала си я - възрази Том и опита да се ухили с подпухнали устни. Кей зърна, че предните му зъби са странно нащърбени. Един или два бяха счупени. - Обаждам се, казвам ти, че се чудя къде е Бев. Ти отговаряш, че не си я виждала от две седмици. Нищо не питаш. Не се заяждаш с мен, макар да знам, че ме мразиш и в червата. Е, къде е тя, путко скапана? Казвай.

Вместо отговор Кей се завъртя и хукна по коридора - искаше да се добере до приемната, да плъзне по релсите махагоновите врати и да дръпне резето. Наистина го изпревари - Том куцаше - но преди да захлопне двете крила, той вмъкна туловище между тях. После напъна яростно и премина. Кей пак опита да побегне; той я хвана за яката и дръпна тъй грубо, че целият гръб на роклята се разпра до кръста. Жена ти я е шила, говньо, смътно помисли Кей, сетне чудовищна сила я завъртя назад.

 

- Къде е?

Кей отметна ръка и го зашлеви с всичка сила. Главата му отлетя назад и от раната на лявата му буза отново протече кръв. Том я сграбчи за косата и дръпна лицето й срещу юмрука си. За миг Кей имаше чувството, че носът й избухва като бомба. Тя изпищя, пое дъх за нов писък и се задави от собствената си кръв. Обземаше я неудържим ужас. Не беше предполагала, че в света може да има толкова много страх. Смахнатото копеле щеше да я убие.

Тя продължи да пищи и да пищи докато юмрукът му се стовари в корема й, сетне вече нямаше дъх и можеше само да пъшка. Кашляше и пъхтеше едновременно - в един ужасен миг й се стори, че ще умре от задушаване.

 

- Къде е?

Кей поклати глава.

- Не съм... я... виждала - изпъшка тя. - Полицията... в затвора ще идеш... задник тъп...

Той грубо я дръпна на крака и тя чу как нещо изхрущя в рамото й. Прониза я нова болка - толкова силна, че едва не загуби съзнание. Том я завъртя, после взе да извива ръката й зад гърба и тя прехапа устни. Даде си мълчалива клетва, че повече няма да пищи.

 

- Къде е?

Кей поклати глава.

Той отново тласна ръката й нагоре - толкова жестоко, че изпъхтя от усилието. Горещият му дъх плъзна над ухото на Кей. Тя усети юмрука си притиснат към лявата плешка и пак изпищя, когато хрущенето в рамото се повтори.

- Къде е?

- ... знам...

- Какво каза?

 

- Не ЗНАМ къде!

Той отпусна хватката и блъсна Кей настрани. Хълцайки, тя се сгромоляса на пода. От носа й се стичаха кръв и сополи. Чу почти мелодичен звън и когато се обърна, видя над себе си Том. Беше отчупил върха на една кристална ваза. Държеше долната половина. Острите назъбени краища висяха на сантиметри от лицето й. Кей ги гледаше като хипнотизирана.

- Сега да ти кажа нещо - изпъхтя Том и горещият му дъх плъзна на тласъци по лицето й. - Ще признаеш къде е заминала, или ще трябва да си събираш лицето по пода. Имаш три секунди, може би и по-малко. Когато съм бесен, времето сякаш лети.

 

Лицето ми, помисли тя и точно това я накара най-сетне да се предаде... или по-скоро да рухне - мисълта, че онова чудовище се кани да накълца лицето й с нащърбената кристална ваза.

- Замина си - проплака Кей. - За родния си град, Дери. Дери, в щата Мейн.

- Как замина?

- С а-а-автобус до Милуоки. Оттам смяташе да хване самолет.

- Тая посрана дребна пачавра! - изрева Том и се изправи. Безцелно закрачи в полукръг, прокарвайки трескаво пръсти през чорлавата си коса. - Тая путка, тая пачавра, тая продажна курветина!

Мимоходом той грабна изящна дървена статуетка на любещи се мъж и жена - Кей беше я получила като подарък за двайсет и втория си рожден ден - и я запокити в камината. Фигурката се пръсна на трески. За миг Том зърна отражението си в огледалото над камината и застина ококорен, сякаш бе срещнал призрак. После свирепо се завъртя към Кей. Беше измъкнал нещо от джоба на спортното си сако и тя с тъпо учудване осъзна, че това е някакво евтино книжле. Върху черната корица изпъкваше кървавочервено заглавие, а под него имаше картинка - няколко младежи стоят на висока скала над мрачна река. "Черните бързеи".

- Кой е тоя педераст?

- Ъ? Какво?

- Денброу. Денброу. - Том нетърпеливо размаха ръка пред лицето й, после внезапно я зашлеви с книгата. Прониза я остра болка и по бузата й се разля горещина като от нажежена скара. - Кой е той?

Кей започна да схваща.

- Били са приятели. От детство. И двамата са израсли в Дери.

Той отново я зашлеви с книгата, този път по другата буза.

- Моля те - изплака тя. - Моля те, Том.

Той придърпа един старинен стол с изящно извити крачета, завъртя го и седна. Обезобразеното му лице увисна над облегалката като тиквен фенер.

- Слушай сега. Слушай чичко си Томи. Имаш ли уши да слушаш, кучко, или знаеш само сутиени да палиш?

Тя кимна усърдно. Усещаше в гърлото си горещия металически вкус на кръв. Рамото й гореше. Молеше се на Бога да е само изкълчено. Но това не беше най-страшното. Лицето ми, той се канеше да ми накълца лицето...

- Ако се обадиш в полицията и кажеш, че съм бил тук, аз ще отрека. И гъза си да съдереш, пак нищо няма да докажеш. Днес прислужницата ти има почивен ден, тъй че сме само двамката. Естествено, може все пак да ме арестуват. Всичко е възможно, нали?

Кей осъзна, че главата й енергично се клати като топка на ластиче.

- Така е, ясна работа. Приберат ли ме, плащам си гаранцията и идвам право тук. После ще ти намерят циците на кухненската маса, а пък очите в аквариума. Разбра ли ме? Разбра ли чичко си Томи?

Кей отново се разрида. Главата й продължаваше да подскача на невидимото ластиче.

- Защо?

- Какво? Аз... аз не те...



- Събуди се, за Бога! Защо е заминала?

- Не знам! - изпищя Кей.

Той поразклати счупената ваза.

- Не знам - тихо повтори тя. - Моля те. Не ми е казвала. Моля те, не ме бий.

Том захвърли вазата в кошчето и стана.

Приведе глава и се затътри към изхода, без да поглежда назад - груб, грамаден, чудовищен мъжкар.

Тя хукна подир него и заключи. После изтича в кухнята да залости вратата към черното стълбище. След кратко колебание изкуцука нагоре (превъзмогвайки болката в корема) и заключи балконската врата - онзи смахнат като нищо можеше да се спусне по колоните. Не изглеждаше във форма, но лудостта му придаваше чудовищна сила.

После Кей за пръв път отиде до телефона и тъкмо посягаше към слушалката, когато си спомни какво бе казал.

 

Плащам си гаранцията и идвам право тук... циците на кухненската маса, а пък очите в аквариума.

Отскочи от телефона като опарена.

Мина в банята и видя окървавения си подпухнал нос, посинялото око. Не заплака; срамът и ужасът бяха прекалено дълбоки, за да ги измие със сълзи. О, Бев, държах се доколкото можех, скъпа, помисли тя. Но лицето... той каза, че ще ми накълца лицето...

В медицинското шкафче имаше "Дарвон" и "Валиум". Тя се поколеба кое да избере и накрая глътна по едно хапче от двете. После потегли към спешното отделение и срещна там славния доктор Гефин - единствения мъж, когото не би изтрила в тоя миг от лицето на земята, ако й паднеше подобна възможност.

А от болницата - куцук-куцук - пак у дома.

Пристъпи до прозореца на спалнята и надникна навън. Слънцето клонеше към хоризонта. А над Източното крайбрежие сигурно вече падаше нощ - в Мейн наближаваше седем вечерта.

 

По-късно ще мислиш за ченгетата. Важното сега е да предупредиш Бевърли.

Щеше да стане много по-лесно, помисли тя, ако ми беше казала къде отиваш, скъпа. Навярно сама не си знаела.

Макар че бе зарязала пушенето преди две години, в чекмеджето на бюрото си държеше за всеки случай пакет "Пал Мал". Извади една цигара, запали и се намръщи. За последен път бе пушила от този пакет през декември 1982 и тютюнът беше по-изветрял от мозъците на целия Илинойски сенат. Все пак изпуши цигарата, присвивайки едното си око от дима. Другото беше присвито благодарение на Том Рогън.

Движейки неловко лявата си ръка - онзи мръсник бе избрал да изкълчи тъкмо дясната - тя набра номера за справки в Мейн и помоли да й съобщят всички хотели и мотели около Дери.

- Ще отнеме доста време, госпожо - отвърна телефонистката с явно съмнение.

- Ще отнеме даже повече, отколкото си представяш, сестро - каза Кей. - Налага ми се да записвам с лява ръка. Дясната си взе отпуска.

- Не е прието да...

- Чуй ме - дружелюбно настоя Кей. - Обаждам се от Чикаго и търся една приятелка. Преди два дни тя заряза мъжа си и замина за Дери, където е израсла. Мъжът й знае къде е. Получи тая информация след като ме смаза от бой. Човекът е превъртял. Тя трябва да знае, че е по петите й.

След дълго мълчание телефонистката изрече с много по-човешки глас:

- Мисля, че всъщност ви трябва номерът на полицейския участък в Дери.

- Чудесно, и него ще запиша. Но трябва да я предупредя. И... - Кей си припомни изподраните бузи на Том, синините по челото и слепоочието му, провлачената походка и ужасно подутата уста. - И... може би сама ще се справи, стига да знае предварително.

Ново мълчание.

- Слушаш ли, сестро? - запита Кей.

- Мотел "Арлингтън" - каза телефонистката, - 643-8146. Странноприемница "Баси парк", 648-4083. Мотел "Бъниън"...

- Малко по-бавно, ако обичаш - помоли Кей, драскайки трескаво с химикалката. Огледа се, не видя пепелник и смачка фаса направо върху бюрото. - Добре, продължавай.

- Хотел "Кларендън"...

 

 



4.

На петото обаждане й провървя - поне отчасти. Бевърли Рогън беше отседнала в хотел "Градски дом". Но късметът свърши дотук, защото се оказа, че Бевърли е излязла. Кей съобщи името си и заръча да й оставят бележка с молба да позвъни незабавно, по което и да било време на денонощието.

Администраторът записа известието и го повтори. После Кей отиде да глътне още един "Валиум". Легна си и зачака съня. Сънят не идваше. Извинявай, Бев, помисли тя, гледайки в мрака със замътени от хапчетата очи. Онзи номер с лицето... просто не можех да го издържа. Обади се, Бев. Моля те, обади се час по-скоро. И се пази от онзи смахнат гад, дето ти се пише съпруг.

 

 



5.

Смахнатият гад, дето се пишеше съпруг на Бев, уреди пътуването си гладко (много по-гладко, отколкото Бевърли), защото потегли от летище "О'Хеър" - сборното място на цялата пътническа авиация в Съединените щати. По време на полета той упорито препрочиташе кратката бележка за автора, отпечатана върху задната корица на "Черните бързеи". Узна, че Уилям Денброу бил родом от Нова Англия и имал още три романа (отпечатани от издателство "Сигнет", услужливо съобщаваше бележката). Живеел в Калифорния заедно със съпругата си, киноартистката Одра Филипс. В момента работел над нов роман. Според титулната страница "Черните бързеи" беше издадена в масов тираж през 1976 година и Том реши, че гадното копеле е имало време да напише още доста книжлета.

Одра Филипс... не я ли беше гледал някъде? Том рядко обръщаше внимание на артистките - според него свестните филми трябваше да са или кримки с много пукотевица, или нещо с кръв и чудовища - но ако правилно се сещаше, онова маце май му бе направило впечатление, защото доста приличаше на Бевърли: дълга рижа коса, зелени очи и цици колкото Еверест.

Той се поизправи в креслото и плясна два-три пъти с книжката по бедрото си, опитвайки да забрави за болката в главата и устните. Да, не бъркаше. Одра Филипс беше рижавата с големите цици. Беше я гледал в някакъв филм с Клинт Истууд, а около година по-късно - в "Луна над гробищата". Втория път беше отишъл на кино заедно с Бевърли и докато се прибираха, Том й подхвърли, че артистката страхотно прилича на нея. "Не мисля - каза тогава Бев. - Аз съм по-висока, а тя е по-красива. И има по-тъмна коса." Повече не говориха на тая тема. И Том забрави... до днес.

 

Той и съпругата му, киноартистката Одра Филипс...

Том имаше някакви познания в областта на психологията; беше ги използувал, за да манипулира жена си през дългите години брачен живот. И сега в главата му започваше да изплува нещо безкрайно неприятно - по-скоро чувство, отколкото мисъл. Въртеше се около факта, че като малки Бев и онзи Денброу бяха играли заедно, а по късно Денброу се бе хванал с жена, която (независимо от приказките на Бевърли) поразително напомняше съпругата на Том Рогън.

На какво по-точно си бяха играли Денброу и Бевърли? На доктори? На бутилка?

Или други игрички?

Том седеше потупваше се с книгата по бедрото и усещаше как в слепоочията му почва да пулсира тъпа болка.

Когато слезе на международното летище в Бангор и тръгна да обикаля бюрата за наемане на коли, момичетата - едни облечени в жълто, други в червено, трети в тъмнозелено - още след първия нервен поглед към заплашителното, подпухнало лице заявяваха (още по-нервно), че много съжаляват, но в момента не разполагат с автомобили.

Том отиде до павильончето за списания и си купи местен вестник. Без да забелязва любопитните погледи на минувачите, той прелисти обявите и избра три възможности. Щастието му се усмихна още от второто обаждане.

- Във вестника пише, че продавате камионетка Форд-ЛТД, модел 76-та. За хиляда и четиристотин долара.

- Да, правилно.

- Ето какво ще ви кажа - заяви Том, опипвайки издутия портфейл в джоба на сакото си. Вътре имаше шест хиляди долара в брой. - Докарайте я на аерогарата и веднага уреждаме сделката. Вие ми давате колата, документите и разписка за продажбата. Плащам на ръка.

След кратко мълчание собственикът на камионетката каза:

- Ще трябва да сваля номерата.

- Чудесно, не възразявам.

- Как да ви открия, мистър...

- Мистър Бар - каза Том. Тъкмо гледаше един плакат в другия край на чакалнята: С АВИОЛИНИИ "БАР ХАРБЪР" КЪМ НОВА АНГЛИЯ - И ЦЕЛИЯ СВЯТ! - Чакам ви край страничния изход. Ще ме познаете по лицето - добре съм се разкрасил. Вчера с жената решихме да караме летни кънки и като се сгромолясах... Нищо де, пак добре се отървах. Можеше и да не ми се размине само с лицето.

- Ей, много неприятно, мистър Бар.

- Ще се оправя. Само докарайте колата, добри ми приятелю.

Той остави слушалката, тръгна към изхода и излезе в ароматния мрак на топлата майска нощ.

Десетина минути по-късно продавачът на ЛТД изникна от пролетния здрач. Беше си още хлапе. Уредиха сделката; момчето надраска разписка и Том небрежно я пъхна в джоба на сакото. После изчака бившия собственик да развинти номерата от камионетката.

- Ще ви дам още три долара за отвертката - предложи Том, когато работата свърши.

За миг хлапето го изгледа подозрително, сетне сви рамене, подаде му отвертката и прибра трите долара. Не е моя работа, говореше жестът и Том си помисли: Съвършено вярно, скъпо приятелче. Изпрати го до колонката за таксита, после се върна и седна зад волана на Форда.

Камионетката беше скапана: виещи предавки, пресипнал двигател, раздрънкан корпус и протрити спирачки. Все едно. Подкара към дългосрочния паркинг, плати си и влезе. Спря край една вехта таратайка, която явно не беше пипана наскоро. Развинти номерата и ги закрепи на камионетката. През цялото време си тананикаше.

Около десет вечерта потегли на изток по шосе № 2, хвърляйки от време на време поглед към съседната седалка, където лежеше разгърната пътна карта на Мейн. Радиото се оказа повредено, затова караше в пълна тишина. По-добре. Имаше за какво да поразмисли. Например за всички хубавини, които щеше да сервира на Бевърли при първа възможност.

Дълбоко в душата си беше уверен, твърдо уверен, че тя е нейде наблизо.

И пуши.

 

О, мило момиченце, жестоко си сбъркала, когато реши да си вириш пичката пред мъж като Том Рогън. Сега въпросът е един: какво да те правим?



Фордът се носеше в нощта, прорязвайки мрака с дългите светлини и когато стигна до Нюпорт, Том вече бе решил. На главната улица откри денонощна бакалия. Влезе и купи стек "Кемъл". Собственикът му пожела приятна вечер. Том благодари и му пожела същото.

Метна стека на седалката и отново пое напред. На шосе № 7 намали скоростта, оглеждайки за отклонението. Ето го - шосе № 3 с голяма табела: ХЕЙВЪН - 35 км ДЕРИ - 25 км.

Зави натам и натисна газта. Озърна се към стека цигари и лекичко се усмихна. В зеленикавата светлина на таблото подутото му лице изглеждаше зловещо, призрачно.

 

Нося ти цигарки, Беви, помисли Том докато камионетката се носеше към Дери със сто километра в час между два реда борове и смърчове. Да, скъпа. Цял стек. Само за теб. И щом се срещнем, мило момиче, ще те накарам да ги изядеш една по една, мамицата ти гадна. А пък ако онзи педераст Денброу се нуждае от безплатни уроци, все ще уредим нещичко. Няма проблеми, Беви. Няма никакви проблеми.

И Том се почувствува по-добре - за пръв път откакто оная кучка го преби и избяга.

 

 



6.

Одра Денброу пътуваше за Мейн с първокласен билет в "Дъглас ДЦ-10" на Британските авиолинии. Бе излетяла от Хийтроу в шест без десет вечерта и от часове насам се надбягваше със слънцето. Слънцето бавно печелеше надпреварата - всъщност вече я бе спечелило - но това не беше чак толкова важно. По щастливо стечение на обстоятелствата Одра бе открила, че полет 23 на Британските авиолинии от Лондон до Лос Анджилис каца за презареждане... на международното летище в Бангор.

Денят бе минал като някакъв безумен кошмар. Продуцентът на "Таванската стая" Фреди Файърстоун потърси Бил още рано сутринта. Имаше издънка с дубльорката, която трябваше да се изтъркаля по стълбите вместо Одра. Оказа се, че и каскадьорите имали профсъюз, а пък жената вече май си била изпълнила седмичната бройка каскади - някаква подобна глупост. Профсъюзът настояваше Фреди да вдигне заплатите или да наеме нова дубльорка. За беда нямаше как да намерят каскадьорка с фигура като Одра. Фреди рече на профсъюзния шеф, че в такъв случай ще трябва да вземат мъж, нали така? В края на краищата, не се предвиждаше каскадата да става по бикини. Разполагаха с рижа перука, а гардеробиерката щеше да осигури подплънки за бюста и бедрата. Та дори и за задника, ако се наложи.

Няма начин, братче, рече профсъюзният шеф. Уставът забранява да пускаме мъже в женски роли. Ще ни обвинят в сексуална дискриминация.

В този момент Фреди изпадна в един от пристъпите на ярост, с които се славеше из цялата филмова индустрия. Посъветва профсъюзния шеф (дебел и ужасно нечистоплътен) да си завре устава отзад. Онзи пък му рече да си мери думите, инак "Таванската стая" щяла да остане без пукнат каскадьор. После многозначително потърка палец и показалец, от което Фреди окончателно побесня. Профсъюзният шеф беше едър, но отпуснат; за разлика от него Фреди играеше футбол при всеки възможен случай, веднъж бе постигнал сто точки на крикет и имаше железни мускули. С един удар просна дебелака по гръб, влезе в кабинета си да обмисли положението и след двайсет минути изхвръкна с рев да му доведат Бил. Искаше целият епизод да се преработи и каскадите да отпаднат. Одра нямаше друг изход, освен да признае, че Бил вече не е в Англия.

- Какво? - Фреди зяпна от изненада. Гледаше Одра тъй, сякаш се питаше дали не е полудяла. - Какви ги разправяш?

- Повикаха го в Щатите, това ти разправям.

Фреди посегна към нея и тя боязливо отстъпи назад. Фреди огледа ръцете си, пъхна ги в джобовете и пак се втренчи в Одра.

- Съжалявам, Фреди - добави тя с изтънял глас. - Наистина съжалявам.

Стана да си налее чашка кафе от каната на котлона и забеляза, че ръцете й треперят. Докато сядаше, чу как Фреди реве по високоговорителите всички да се пръждосват у дома или по кръчмите; край на снимките за днес. Одра болезнено се намръщи. Поне десет хиляди лири бяха хвръкнали на вятъра.

Фреди изключи микрофона и също отиде да си налее кафе. После седна и й предложи цигара "Силк кът".

Одра поклати глава.

Фреди запали и я изгледа през пушека с присвити очи.

- Работата е сериозна, нали?

- Да - каза тя, като се мъчеше да запази спокойствие.

- Какво се е случило?

Тъй като искрено обичаше Фреди и дълбоко му вярваше, Одра разказа всичко. Фреди слушаше внимателно, съсредоточено. Разказът не трая дълго; вратите още се тряскаха и на паркинга продължаваха да бучат автомобилни двигатели, когато Одра замлъкна.

Фреди дълго мълча и гледа през прозореца. Накрая се обърна.

- Хванала го е нервна криза.

Одра поклати глава.

- Не. Не изглеждаше така. Той не изглеждаше така. - Преглътна и добави. - Сигурно не ми вярваш, но трябваше да го видиш.

Фреди се усмихна накриво.

- Навярно сама разбираш, че възрастните хора рядко се чувствуват задължени да изпълнят на всяка цена обещания, които са дали като хлапета. Чела си книгите на Бил; знаеш колко често пише за децата, и то превъзходни неща. Ясни и точни. Абсурдно е да вярваш, че е забравил собственото си детство.

- Белезите на дланите му - каза Одра. - Нямаше ги. До тази сутрин.

- Дрън-дрън! Просто не си ги забелязвала.

Тя безпомощно вдигна рамене.

- Щях да ги забележа.

Фреди явно не повярва и на това.

- Какво ще правим сега? - запита той и Одра безмълвно поклати глава. Фреди запали нова цигара от фаса на първата. - Все някак ще се справя с онзи глупак от профсъюза. Не лично; сега и да пукне, пак няма да ми отпусне каскадьори. Ще му пратя Теди Роуланд. Теди е дупедавец, обаче знае как да подлъже и дявола. Само че какво ще правим после? Остават ни четири седмици снимки, а твоят мъж се вее нейде из Масачузетс...

- Мейн.


Фреди махна с ръка.

- Нека да е Мейн. И за какво си ми без него?

- Аз...

Той се приведе напред.



- Харесвам те, Одра. Наистина. И Бил харесвам... въпреки гадния номер. Сигурно ще се справим. Ако трябва да кърпим сценария, мога да се нагърбя. Бог ми е свидетел, в тоя занаят съм чиракувал къде ли не... И да не му допадне крайният резултат, сам ще си е виновен. Ще се справя без Бил, но без теб не мога. Не искам да хукнеш подир мъжа си към Щатите, а да си седнеш на задника и да работиш както никога досега. Ще можеш ли?

- Не знам.

- И аз не знам. Но искам добре да запомниш едно. Има начини да потулим нещата за известно време, даже и до края на снимките, стига само да се захванеш с работата като мъжко момиче. Но ако ме зарежеш, всичко излиза наяве. Може да имам скапан характер, обаче не съм отмъстителен по природа, затова няма да ти разправям, че след такъв номер ще се погрижа да изхвръкнеш от бизнеса. Но навярно сама разбираш - лепнат ли ти етикет "своенравна", ставаш завинаги втора категория. Знам, че ти говоря като изкуфял вуйчо. Сърдиш ли се?

- Не - равнодушно отвърна тя.

Всъщност вече не я интересуваше дали ще изхвръкне от бизнеса. Можеше да мисли само за Бил. Фреди беше свястно момче, но не разбираше; свестен или не, в крайна сметка той се вълнуваше само от едно - какво ще стане с неговия филм. Не бе видял онзи поглед в очите на Бил... не го бе чул как заеква.

- Добре. - Фреди се изправи. - Хайде да отскочим до "Заека и хрътката". Като поръчаме по едно питие, всичко ще си дойде на място.

Тя поклати глава.

- Питието ми е последна грижа. Ще се прибера да обмисля нещата.

- Да ти повикам ли такси?

- Недей. Ще хвана влака.

Фреди застина с ръка върху телефона и я изгледа втренчено.

- Май се каниш да хукнеш подир него и мисля, че страшно бъркаш, мило момиче. Бръмнало му е нещо в главата, но общо взето е як като камък. Ще се опомни и ще си дойде. Ако искаше да си с него, щеше да ти каже.

- Още не съм решила - отвърна тя, макар да знаеше, че е направила избора още тази сутрин, преди да потегли за студиото.

- Внимавай, скъпа - каза Фреди. - Недей да вършиш неща, за които ще съжаляваш.

Тя усети как цялата мощ на властния му характер налита върху нея, как настоява да се предаде, да обещае, да работи и търпеливо да чака докато Бил се завърне... или отново изчезне в бездната на миналото, от която бе изплувал.

Пристъпи напред и лекичко го целуна по бузата.

- Довиждане, Фреди.

Прибра се и позвъни в бюрото на Британските авиолинии. Каза на служителката, че се интересува дали има полети до едно малко градче, Дери в щата Мейн. Настана тишина, докато момичето се консултираше с компютъра... после като небесна поличба долетя новината, че полет 23 имал междинно кацане в Бангор, само на осемдесет километра от Дери.

- Да ви запазя ли място, госпожо?

Одра затвори очи. Видя лицето на Фреди - грубовато, сериозно и дружески загрижено. Чу гласа му: Внимавай, скъпа. Недей да вършиш неща, за които ще съжаляваш.

Фреди беше против; Бил беше против; защо тогава сърцето й крещеше, че трябва да замине? Тя стисна клепачи. Господи, толкова се обърках...

- Госпожо? Чувате ли ме?

- Запазете го - каза Одра и се поколеба. Внимавай, скъпа... Може би трябваше да отложи решението до утре; да се пооткъсне от безумието и чак тогава да обмисли. Грабна чантичката си и затършува за кредитната карта. - За утре. Първа класа, но ако няма, приемам всякакво място.

 

А ако размисля, мога да отменя резервацията. Сигурно така и ще стане. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Но утрото не се оказа по мъдро и сърцето й все тъй гръмко крещеше, че трябва да замине. Беше сънувала някаква безумна върволица от кошмари. Обади се на Фреди - не искаше, ала знаеше, че му дължи поне това. Още в самото начало - докато мънкаше и се мъчеше да му обясни колко е важно да бъде при Бил - отсреща долетя тихо щракване. Фреди бе оставил слушалката без да каже нито дума.

И все пак тихото щракване изчерпваше целия разговор.

 

 

1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница