Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница13/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   39

7.

В 7:09 сутринта самолетът се приземи. Одра беше единствената пътничка за Бангор и докато вървеше към изхода, другите я оглеждаха със замислено любопитство. Може би се чудеха откъде накъде й е хрумнало да слиза в тая затънтена провинция. Искаше й се да им каже: Търся съпруга си, затова слизам. Той се завърна в едно тукашно градче, защото някакъв приятел от детинство му напомни по телефона за обещание, което беше забравил. Освен това му напомни, че вече двайсет години не се е сещал за покойния си брат. А, между другото - пак взе да заеква... и на дланите му се появиха странни белези.

Можеше да им го каже... и после митничарят, който чакаше край стълбичката, щеше да викне хората в бели престилки.

Взе куфара си - колко самотен изглеждаше на багажната лента - и тръгна към бюрата за наемане на коли, както щеше да стори след около час Том Рогън. Но за разлика от него, Одра имаше късмет; момичето от "Нашънъл" й предложи Датсун.

Одра разписа формуляра.

- Знаех си, че сте вие - възкликна момичето, после смутено добави: - Може ли да ви помоля за автограф?

Одра се подписа на гърба на една празна бланка и си помисли: Порадвай му се докато е време, момиченце. Ако Фреди Файърстоун е прав, след пет години тоя автограф няма да струва пукната пара.

И с усмивка осъзна, че само след петнайсет минути престой в Щатите отново е почнала да мисли по американски.

Купи си пътна карта и зашеметеното от възторг момиче едва намери сили да й покаже пътя за Дери.

Десет минути по-късно Одра потегли. На всяко кръстовище си повтаряше, че ако се разсее и мине в лявото платно, ще трябва да я събират от асфалта с лопата.

По някое време разбра, че трепери от страх, какъвто не бе изпитвала през целия си живот.

 

 

8.



По един от ония странни капризи на съдбата или случайността, които се случват понякога (а в Дери доста по-често, отколкото другаде), Том нае стая в "Коала" на Джаксън стрийт, а Одра се настани в "Холидей ин"; двата мотела бяха един до друг и между паркингите им имаше само ивица бетонен тротоар. Наетият Датсун на Одра и закупеният ЛТД на Том се оказаха паркирани радиатор срещу радиатор от двете страни на тази символична преграда. Сега и двамата спяха. Одра кротичко лежеше на една страна, а Том Рогън се бе опънал по гръб и хъркаше толкова мощно, че подпухналите му устни плющяха.

 

 



9.

През целия ден Хенри се кри в храстите край шосе № 9. Ту задрямваше, ту лежеше буден и гледаше как полицейските коли кръстосват по пътя като ловджийски кучета. Докато Неудачниците обядваха, Хенри слушаше лунните гласове.

А когато падна мрак, той излезе край пътя и вдигна палец.

Скоро някакъв нещастен глупак спря и го качи.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

ЮЛИ


1958 ГОДИНА

 

 



В летаргия очакваш мен, очакваш огъня, а аз

стоя над теб, сразен от хубостта ти.

Сразен от хубостта ти.

Сразен.


Уилям Карлос Уилямс

"Патерсън"

 

Родих се с празничен костюм,



а докторът брадат

ми рече "Брей, че тут-тут-тут"

и плесна ме отзад.

Сидни Симиън

"Моят Тут-тут"

 

 



 

 

 



ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

 

 



АПОКАЛИПТИЧНИЯТ БОЙ С КАМЪНИ

 

 



1.

Бил пристига пръв. Сяда на едно от креслата с извити облегалки край входа на читалнята и гледа как Майк изпровожда последните окъснели посетители - стара дама с куп готически романи, мъж с огромен исторически том за Гражданската война и мършав юноша, който търпеливо чака с книжка в ръка - както личи от етикета в горния ъгъл на найлоновата подвързия, книжката е от особено търсените и се дава само за седмица. Бил забелязва без изненада или самодоволство, че това е най-новият му роман. Вече нищо не може да го изненада, а самодоволството е просто вяра в една реалност, която в крайна сметка се оказва безплоден сън.

Красива девойка с грамадна златна безопасна игла на шотландската поличка (Господи, от години не съм виждал безопасна игла, мисли си Бил, пак ли излизат на мода?) пуска в ксерокса монета след монета и копира вестникарски изрезки, хвърляйки погледи към старинния часовник с махало зад бюрото на библиотекаря. Звуците наоколо носят оная позната, спокойна библиотечна мекота: подметките на читателите скърцат приглушено по червено-черния линолеум; часовникът с равномерно тиктакане отпраща секундите към вечността; ксероксът мърка като доволен котарак.

Юношата пъхва под мишница романа от Бил Денброу и тръгва към копирната машина, където девойката вече е приключила и бърза да си подреди листовете.

- Можеш да оставиш изрезките на масата, Мери - обажда се Майк. - Аз ще ги прибера.

Момичето го озарява със сърдечна усмивка.

- Благодаря, мистър Хенлън.

- Лека нощ. Лека нощ, Били. Прибирайте се право у дома.

- Торбалан ще те спипа, ако... не се... пазиш! - подвиква мършавият Били и със собственически жест прегръща момичето през тънката талия.

- А, не ми се вярва да му хареса чак толкова грозна двойка - усмихва се Майк, - но все пак внимавайте.

- Ще внимаваме, мистър Хенлън - сериозно отвръща девойката, после с тих кикот щипва приятеля си по рамото. - Идвай, торбаланец такъв.

Кискането я преобразява от симпатична и умерено съблазнителна гимназистка в невръстно девойче, надарено с буйната и малко тромава пъргавина на жребче - такава бе някога единайсетгодишната Бевърли Марш... и докато двамата отминават към изхода, Бил е потресен от нейната хубост... ала изпитва и страх; иска му се да каже на юношата с най-сериозни думи, че трябва да се прибира само по осветените улици и в никакъв случай да не се озърта, ако някой го заговори.

На скейтборд не можеш да внимаваш, мистър, отеква в главата му призрачен глас и Бил се усмихва с печалната усмивка на възрастен мъж.



Гледа как момчето отваря вратата пред момичето. На излизане към вестибюла двамата се притискат един до друг и Бил е готов да се обзаложи на целия приход от книжката, която момчето стиска под мишница, че преди да се озоват на тротоара, мършавият Били ще си открадне една целувка. Голям глупак ще си, ако не го сториш, мой човек, мисли той. А сега я изпрати до вкъщи жива и здрава. За Бога, изпрати я жива и здрава!

 

- Ей-сега идвам, Шеф Бил - обажда се Майк. - Само да попълня картоните.



Бил кимва и прехвърля крак върху крак. Книжната кесия в скута му тихичко шумоли. Вътре има половинка бърбън и му се струва, че никога през живота си не се е нуждаел толкова отчаяно от една-две чашки алкохол. Майк сигурно ще намери лед или в краен случай студена вода... а както е тръгнало, и без вода може да мине.

Мисли си за Силвър, подпрян до стената в гаража на Майк. А сетне мисълта му най-нормално отскача към деня, когато се събраха в Пущинака - всички освен Майк - и всеки повтори разказа си: за прокажения под верандата; за мумията на леда; за кръвта в мивката; за мъртвите момчета от Водонапорната кула; за оживелите снимки и за върколака, който преследва деца по пустите улици.

Сега си спомня, през онзи ден в навечерието на Четвърти юли бяха навлезли по-навътре из Пущинака. Над града тегнеше жега, но в гъстата сянка по източния бряг на Кендъскиг беше прохладно. Спомня си, че наблизо стърчеше един от ония бетонни цилиндри и отвътре долиташе тихичко бръмчене - съвсем като мъркането на ксерокса преди малко. Спомня си още, че след последния разказ всички втренчиха погледи в своя Шеф Бил.

Искаха той да им каже как да постъпят сега, какво да предприемат, а той просто не знаеше. И от това го обземаше отчаяние.

Бил гледа как огромната сянка на Майк танцува по тъмната дъбова ламперия на стените и изведнъж го изпълва увереност: на онзи 3 юли не знаеше, защото тогава още не бяха затворили кръга. Кръгът се затвори по-късно, в изоставената кариера отвъд бунището, където Пущинакът съвсем се стесняваше и човек лесно можеше да се измъкне наляво - към Канзас стрийт, или надясно - към Мерит стрийт. Днес горе-долу на същото място минава магистралата. Кариерата нямаше име; беше стара, порутена, обрасла с храсталаци и бурени. По дъното все още се търкаляха купища боеприпаси - предостатъчно за апокалиптичния бой с камъни.

Ала преди това, на брега на Кендъскиг, Бил не знаеше какво да каже - какво всъщност искаха да им каже. И какво искаше той да им каже. Спомня си как прехвърляше поглед от лице на лице - Бен, Бев, Еди, Стан, Ричи. Спомня си музиката. Литъл Ричард. "Умп-бумп-а-лумп-бумп..."

Музика. Тиха. И слънчеви зайчета в очите му. Спомня си слънчевите зайчета, защото

 

 



2.

се подпираше на едно дърво и транзисторът на Ричи висеше под най-долния клон. Макар че бяха на сянка, слънчевите зайчета откъм реката падаха върху хромираната рамка и отскачаха право в лицето на Бил.

- М-махни го т-туй чу-у-удо, Ръ-ръ-ричи - каза той. - Ще ми изгъ-гъ-гори о-очите.

- Дадено, Шеф Бил - веднага отвърна Ричи и без дори да си помисли за майтап, смъкна транзистора от клона. Изключи го и Бил недоволно се намръщи; наоколо изведнъж увисна глуха тишина, нарушавана само от ромона на вода и тихия бръм на каналните помпи. Всички погледи бяха впити в него и му се искаше да им кресне да си намерят друго зрелище - ама че сеирджии се извъдили!

Но знаеше, че не може да го стори, защото те просто чакаха да им каже какво ще правят. Бяха стигнали до ужасното знание и Бил трябваше да ги научи как да го използуват. Защо аз? - искаше му се да изкрещи, ала и сам разбираше. Защото волю-неволю бе поел тази длъжност. Защото беше човекът с идеи, защото незнайният ужас бе отнесъл брат му... и най-вече защото по някакъв тайнствен, неразбираем докрай начин се бе превърнал в Шеф Бил.

Погледна към Бевърли и побърза да извърне глава от спокойната вяра в очите й. Щом видеше Бевърли, изпитваше странно чувство ниско в корема. Сякаш нещо пърхаше там.

- Не мо-ххо-ожем да идем в п-п-полицията - каза той най-сетне. Гласът му звучеше прекалено високо и дрезгаво. - Не мо-ххо-ожем да к-кажем и на р-р-ро-о-дителите си. Освен... - Той се озърна с надежда към Ричи. - К-какво ще ре-ххе-ечеш за в-вашите, очиларко? И-ххи-зглеждат с-свестен на-на-народ.

- Добри ми чоуече - заяви Ричи с Гласа на Камериера Тудълс, - тий очеуидно не разбиъ нищо за май матър енд патър. Те...

- Говори човешки бе, Ричи - обади се Еди иззад Бен. Беше седнал там по простата причина, че Бен хвърляше солидна сянка. Лицето му изглеждаше дребно, сбръчкано и изплашено - старческо лице. Здраво стискаше инхалатора в юмрук.

- Те ще решат, че съм право за "Джунипър хил" - каза Ричи.

Днес Ричи си носеше старите очила. Предния ден, докато излизаше от млечния бар с фунийка фъстъчен сладолед, зад гърба му изникна Гард Джагърмайер, старо приятелче на Хенри Бауърс. "Пу за мен!" - ревна дангалакът, който тежеше поне с двайсет кила повече от Ричи, и го блъсна с все сила. Ричи отхвръкна в канавката, губейки при катастрофата сладоледа и очилата си. Лявото стъкло стана на сол и майка му вдигна страшна аларма, без да се вслушва в подробните обяснения.

"Знам само, че не спираш да щурееш - викна тя. - Кажи си правичката, Ричи, мислиш ли, че очилата растат по дърветата и можем да ти наберем нови щом счупиш старите?"

"Ама онова голямо момче ме блъсна, мамо, дойде отзад и ме блъсна..." - обясняваше Ричи, готов да се разплаче. Неразбирането на майка му изглеждаше далеч по-мъчително, отколкото унижението да бъде съборен в канавката от Гард Джагърмайер, който беше толкова тъп, че даже не си направиха труда да го оставят на лятно училище.

"Не искам да слушам - твърдо каза Маги Тозиър. - Като видиш татко си да се прибира грохнал от умора след три нощи работа до късно, седни и си помисли, Ричи. Помисли си."

"Ама..."

"Стига толкова, казах."

Гласът й звучеше рязко и категорично. Даже по-лошо - май беше готова да се разплаче. После тя излезе от кухнята и засили звука на телевизора в хола. Ричи остана да се свива тъжно край масата.

Именно този спомен го накара отново да тръсне глава.

- Нашите не са лоши, но за нищо на света не биха приели подобна история.

- Ами ако по-о-отърсим дръ-други д-деца?

След години Бил щеше да си припомни как всички се огледаха, сякаш търсеха още някого.

- Кой? - запита недоверчиво Стан. - Освен вас не знам на кого бих се доверил.

- Все па-па-пак... - тревожно изрече Бил и всички замлъкнаха, докато той се чудеше какво да им каже.

 

 



3.

Ако някой го попиташе, Бен Ханском би казал, че от целия Клуб на Неудачниците Хенри Бауърс мрази най-силно него - заради онзи ден, когато двамата се сгромолясаха от Канзас стрийт по сипея над Пущинака, заради другия ден, когато заедно с Ричи и Бевърли избягаха от засадата край "Аладин", а най-вече защото с отказа си да му помогне на контролното Бен прати Хенри на лятно училище и му навлече свирепия бащин гняв на смахнатия Бъч Бауърс.

Ако някой попиташе Ричи Тозиър, той би казал, че Хенри мрази най-силно него - заради успешното измъкване от потерята в универмага.

Стан Юрис би казал, че Хенри мрази най-силно него, защото е евреин (когато беше в трети клас, петокласникът Хенри веднъж се зае да му разтрива лицето със сняг и не го пусна, докато окървавеният Стан не се разпищя като луд от болка и страх).

Бил Денброу би казал, че Хенри мрази най-силно него, защото е мършав, заеква и се облича спретнато ("Гъ-гъ-глей го тоя ш-ш-шибан же-же-ЖЕНЧО!" - провикна се Хенри, когато Бил дойде с вратовръзка на училищния празник през април; още същия ден вратовръзката бе смъкната и запокитена върху едно дърво на Чартър стрийт).

Хенри наистина люто ненавиждаше и четиримата, ала момчето, което заемаше първо място в личната му класация на омразата, даже не знаеше за Неудачниците през онзи юлски ден; беше едно негърче на име Майкъл Хенлън и живееше има-няма на половин километър от занемарената ферма на Бауърс.

Бащата на Хенри беше точно толкова смахнат, колкото говореха злите езици. Казваше се Оскар Бауърс, но всички му викаха Бъч. Бъч Бауърс свързваше целия си финансов, телесен и духовен упадък със семейство Хенлън и по-специално с бащата на Майк. Както често разправяше на Хенри и малцината си приятели, Уил Хенлън го вкарал в затвора заради някакви скапани пилета. "Искаше да вземе пари от застраховката, затуй го направи - казваше Бъч, оглеждайки слушателите със зловещ пиратски поглед, сякаш само чакаше някой да му възрази. - Намери си лъжесвидетели и ме оставиха без кола тия гадове."

"Кои бяха гадовете, тате?" - запита веднъж осемгодишният Хенри, пламнал от гняв срещу неправдата, сторена на баща му. Обещаваше си щом порасне да намери лъжците, да ги намаже с мед и да ги върже над мравуняк, също като в уестърните, дето ги прожектираха всяка събота в "Бижу".

И тъй като синът му беше неуморен слушател (ако някой го запиташе, Бъч би заявил, че така и трябва да бъде), Бауърс Старши ден след ден изливаше в детските уши вечната ария на омразата и лошия късмет. Обясняваше на момчето, че негрите са глупави по природа, но сред тях се срещат и хитреци - те мразят от дън душа всеки бял мъж и мечтаят да катурнат в плявата всяка бяла жена. Може и да не е било само заради застраховката, казваше Бъч; може би Хенлън му е трупнал умрелите пилци на гърба, за да се отърве от работливия съсед. Както и да е, сторил го - лепнал му вината като лайно на чаршаф. А после домъкнал от града цяла тайфа негролюбци да лъжат и да заплашват Бъч със затвор, ако не плати на черната маймуна. "И защо не? - питаше Бъч ококореното мърляво хлапе, което го слушаше със затаен дъх. - Защо не? Аз бях само един скромен войник, дето си е проливал кръвта за родината. Таквиз като мен с лопата да ги ринеш, ама той беше единствената черна мутра в цялата област."

След тая история с пилетата му тръгнало все наопаки - първо изгърмял тракторът; после хубавата брана се строшила на северната нива; излязла му пришка на врата, възпалила се, срязали я, ама пак се възпалила и трябвало да ходи на операция; негърът се замогнал за негова сметка, взел да подбива цените и Бъч останал без купувачи.

В ушите на Хенри звучеше само една песен: негърът, негърът, негърът. За всичко беше виновен негърът. Негърът имаше бяла двуетажна къщичка с нафтово отопление, а Бъч се свираше с жена си и хлапето в прогнила паянтова барака. Негърът беше виновен, когато Бъч не изкара пари от фермата и трябваше да се хване на работа като секач. Негърът беше виновен задето им пресъхна кладенецът през 1956 година.

След пресъхването на кладенеца десетгодишният Хенри взе да подхранва кучето на Майк, мистър Чипс, с оглозгани кокали и обелки от салам. Не мина много време и Чипс свикна да дотичва с размахана опашка още от първото повикване. Когато кучето напълно престана да се бои, Хенри му поднесе половин килограм кайма, смесена с отрова за насекоми. Отровата бе намерил под сайванта; за каймата бе пестил цели три седмици.

Мистър Чипс изгълта половината месо и се поотдръпна.

- Хайде, дояж си манджата, Маймунско псе - рече Хенри.

Мистър Чипс завъртя опашка. Хенри го наричаше така от самото начало и кучето бе решило, че това му е второ име. Когато започнаха болките, Хенри извади парче въже и върза мистър Чипс за една брезичка, та да не избяга при стопаните си. После седна на припек, подпря брадата си с длани и зачака кучето да умре. Агонията трая дълго, но Хенри си прекара чудесно. Накрая мистър Чипс взе да се гърчи и по челюстите му изби зеленикава пяна.

- Хареса ли ти, Маймунско псе? - запита Хенри, а то завъртя мътни очи натам, откъдето долиташе гласът, и се помъчи да размаха опашка. - Хареса ли ти манджата, помияр дрислив?

Когато кучето умря, Хенри свали въжето, прибра се и разказа на баща си какво е сторил. По онова време Оскар Бауърс вече беше съвсем луд; една година по-късно жена му избяга, след като я беше потрошил от бой. Хенри трепереше пред баща си и понякога го мразеше жестоко, ала и го обичаше. А през онзи следобед имаше чувството, че най-сетне е открил ключ за сърцето на стария, защото Бъч го тупна по гърба (толкова яко, че Хенри едва не се просна долу), отведе го в дневната и извади две бири. Това бе първата бира в живота на Хенри и до края на дните си той щеше да свързва вкуса й с най-прекрасните чувства: победа и обич.

- За добре свършената работа - рече смахнатият баща на Хенри.

Двамата се чукнаха с кафявите шишета и ги изпиха до дъно. А черните маймуни така и не разбраха кой им е претрепал псето, но Хенри предполагаше, че се досещат. Тъкмо това искаше - да се досещат.

Неудачниците знаеха кой е Майк - би било странно да не са виждали единственото негърче в града - но връзките им свършваха дотук, защото Майк не учеше в прогимназията. Като усърдна баптистка майка му го пращаше в Църковното училище на Нийбълт стрийт. Освен география, четене и аритметика, там зубреха Библията, слушаха лекции на теми като "Смисълът на Десетте Божии заповеди в един безбожен свят" и провеждаха дискусии по моралните проблеми на ежедневието (например какво да правиш, ако видиш другарчето си да краде или ако чуеш учителя да споменава напразно името Божие).

Майк харесваше Църковното училище. Понякога смътно подозираше, че е лишен от нещо - може би от по-близко общуване с връстниците си - но търпеливо изчакваше да порасне и да постъпи в гимназията. Тази перспектива мъничко го плашеше, защото имаше тъмна кожа, ала доколкото знаеше Майк, в града се отнасяха добре към родителите му и той вярваше, че щом постъпва добре, и другите ще му отвърнат със същото.

Ако не се брои Хенри Бауърс, естествено.

Макар че се мъчеше да го крие, чернокожото момче живееше в постоянен страх пред Хенри. През 1958 година Майк беше строен и мускулест, по-висок от Стан Юрис, но малко по-нисък от Бил Денброу. Вродената ловкост и бързина неведнъж го бяха спасявали от юмруците на Хенри. Пък и нали ходеха в различни училища. Като се прибавеше и разликата в годините, ставаше ясно защо пътищата им се кръстосваха толкова рядко. Майк полагаше енергични усилия нещата да продължават по същия начин. И в това се криеше голямата ирония на съдбата: Майк Хенлън най-рядко си патеше, макар че Хенри го мразеше повече от всяко друго дете в Дери.

О, не винаги му вървеше по мед и масло. В един пролетен ден, няколко месеца след смъртта на мистър Чипс, Майк тъкмо крачеше към града с намерение да отскочи до библиотеката, когато от храстите изскочи Хенри. Беше краят на март, чудесно време за разходка с колело, но през ония години асфалтът по Уичъм роуд свършваше до фермата на Бауърс, а по-нататък почваше глинест път, който напролет се превръщаше в непроходимо тресавище.

- Здрасти, черна маймуно - ухили се Хенри, изскачайки от храстите.

Майк се отдръпна и стрелна очи насам-натам в търсене на спасителен изход. Знаеше, че ако успее да заобиколи врага, ще може да му избяга. Хенри беше едър и силен, но тромав.

- Сега ще си направя катранена кукличка - каза Хенри, пристъпвайки към по-малкото момче. - Не си достатъчно черен, ама туй лесно се оправя.

Майк врътна очи и килна плещи наляво. Хенри захапа въдицата и се хвърли натам - прекалено бързо и мощно, за да спре веднага. С природна ловкост и грация Майк кръшна надясно (през последната си гимназиална година щеше да играе краен защитник и само едно досадно счупване на крака му попречи да влезе в златната книга на футболния отбор). Този финт лесно можеше да го отърве от Хенри, ако не бяха локвите. Майк се подхлъзна в рядката кал и падна на колене. Още преди да се надигне, врагът го връхлетя.

- Негронегронегро! - виеше Хенри в едва ли не религиозен екстаз, докато въргаляше жертвата насам-натам.

Калта нахлу под ризата и панталона на Майк. Усещаше я как жвака в обувките му. Но се разплака чак когато Хенри грабна две шепи кал и взе да я тъпче в ноздрите му.

- Сега си черен! - злорадо крещеше Хенри, размазвайки кал по косата на Майк. - Сега си БААААШ черен! - Той раздра поплиновото яке на Майк, дръпна тениската и плясна шепа кал върху пъпа му. - Сега си черен като бой на негри в ЧЕРНА НОЩ! - победоносно изкрещя Хенри, тъпчейки кал в ушите на Майк. После отстъпи, затъкна кални палци под колана си и изрева: - Аз ти претрепах псето, черна маймуно.

Но отчаяните ридания и калта в ушите попречиха на Майк да чуе последните думи.

Хенри ритна една последна буца лепкава кал върху Майк и се отправи към къщи без да поглежда назад. След малко разплаканата жертва побърза да стори същото.

Разбира се, майка му побесня; искаше Уил Хенлън да грабне телефона и тутакси да прати шерифа Бортън в дома на Бауърс. "Не му е за сефте да тормози Мики - чу гласа й Майк. Докато родителите му разговаряха в кухнята, той се плискаше във ваната. Беше сменил водата - първата почерня още щом седна вътре. От ярост майка му бе преминала на гърлен тексаски диалект и Майк едва я разбираше. - Да ги отмъкнеш у съдилището, Уил Хенлън! И палето, и дъртия пес! У съдилището, чу ли?"

Уил чу отлично, но не постъпи така. След време, когато жена му се поусмири (дотогава бе паднала нощ и Майк беше заспал преди два часа), той й напомни някои прости житейски факти. Бортън не приличаше на някогашния полицейски шеф Съливан. Ако той беше шериф по време на историята с отровените пилета, Уил щеше да си получи двестата долара на куково лято. Едни хора могат да те подпрат с рамо, други не могат; Бортън беше от вторите. Безгръбначна медуза беше, честно казано.

- Да, Майк и преди си е имал неприятности с онова хлапе - рече той на Джесика. - Но не е патил много, защото знае как да се пази от Хенри Бауърс. А сега ще се пази още повече.

- Искаш да кажеш, че просто ще си затвориш очите?

- Бауърс сигурно е разправил на сина си туй-онуй за старите спречквания - каза Уил. - Момчето ни мрази заради тях, а и защото е чуло от баща си, че белият човек трябва да мрази негъра. Дотам опира всичко. Не мога да променя факта, че синът ни е негър, както не мога да ти обещая, че подир Хенри Бауърс вече никой няма да го тормози заради тъмната кожа. Ще трябва до сетния си ден да живее с това - като мене и тебе. Ами че нали тъкмо в онуй Църковно училище, дето ти скимна да го пратиш, учителката им разправяла, че черните са по-лоши от белите, щото Ноевият син Хам видял голотията на пияния си баща, а пък другите две момчета извърнали глави. Затуй синовете на Хам били обречени навеки да са дървари и водоносци, тъй рекла. И Мики разправяше, че докато говорела, зяпала право него.

Занемяла и нещастна, Джесика гледаше мъжа си. Две сълзи бавно се отрониха от очите й.

- Няма ли да има край някога?

Отговорът му бе кротък, но безмилостен; по онова време жените вярваха на мъжете си и Джесика нямаше повод да се съмнява в думите на Уил.

- Не. Няма спасение от думата "негър" - поне днес, в този свят, който ни е орисан на нас с тебе. Може и да сме фермери в Мейн, но си оставаме негри. Понякога си мисля, че дойдох пак в Дери, защото тая истина важи най-силно тук. Обаче ще поговоря с момчето.

На другия ден Уил привика Майк зад хамбара. Седна върху теглича на браната и потупа мястото до себе си.

- Да се пазиш от онзи Хенри Бауърс - каза той.

Майк кимна.

- Баща му е луд.

Майк кимна отново. Беше слушал тия приказки из града. А няколкото погледа отдалече към мистър Бауърс само подкрепяха чутото.

- Искам да кажа, че не е просто откачен - продължи Уил и взе да си навива цигара, без да откъсва очи от момчето. - С единия крак е в лудницата. Такъв си дойде от войната.

- Мисля, че и Хенри е луд - каза Майк.

Момчето говореше тихо, но твърдо и Уил усети как му олеква на сърцето... макар че дори след целия си тежък живот, в който едва не бе изгорял жив под развалините на една барака, наречена "Черното петно", не можеше да повярва в лудостта на невръстно дете като Хенри.

- Е, може и да е слушал повечко глупостите на баща си, ама в това няма нищо нередно - поклати глава Уил.

И все пак синът му бе по-близо до истината. Постоянното общуване с лудия Бъч, а може би и още нещо - нещо вродено - тласкаше Хенри Бауърс към безумието бавно и неумолимо.

- Не искам цял живот да се завираш в миша дупка - каза Уил, - но щом си негър, ще има да си патиш. Разбираш ли?

- Да, татко - каза Майк, мислейки как веднъж в училище Боб Готие се опита да му обясни, че "негро" не била чак толкова лоша дума, защото неговият татко я употребявал непрекъснато. И после заяви най-искрено, че думата даже била добра. Когато в петък вечер по телевизията показвали как на ринга някой издържа сума ти млатене без да падне, татко му викал: "Тоя има чутура като негро", или пък когато някой във фабриката не си щадял силите (мистър Готие работеше в "Телешка звезда"), татко му казвал: "Бачка като негро". "А моят татко е толкова християнин, колкото и твоят" - победоносно завърши Боб. Майк си спомни как гледаше сериозното бяло лице на Боб Готие, обрамчено от пухкавата качулка на зимното яке, и как изведнъж изпита не гняв, а ужасна печал, от която му се прииска да заплаче. Беше открил в това лице искреност и добри намерения, ала усещаше самота, откъснатост, бездънна ледена пропаст между себе си и другото момче.

- Виждам, че разбираш - каза Уил и разроши косата на своя син. - Всичко опира до едно: подбирай кога да си траеш и кога да вирнеш глава. Сам решаваш дали да си цапаш ръцете с Хенри Бауърс. Струва ли си?

- Не - каза Майк. - Мисля, че не.

Имаше още доста време до деня, в който щеше да промени мнението си - 3 юли 1958 година.

 

 


1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница