Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница15/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   39

6.

Неудачниците се провираха през бамбуковите гъсталаци в следния ред: Бил; Ричи; след него Бевърли, стройна и красива в чисти джинси и бяла блузка без ръкави, с джапанки на бос крак; зад нея Бен се мъчеше да не пухти прекалено шумно (макар че температурата наближаваше трийсет градуса, той пак беше с един от раздърпаните си анцузи); Стан; и в края на колоната крачеше Еди с щръкнал от задния джоб инхалатор.

Както често му се случваше из тая област на Пущинака, Бил фантазираше на тема "сафари в джунглата". Високите белезникави стъбла закриваха всичко освен пътечката, която си бяха проправили. Земята беше черна и лепкава, осеяна с мочурливи петна, които трябваше да заобикаляш или да прескачаш, ако не искаш да си напълниш обувките с кал. По локвичките застояла вода трептяха странни дъгоцветни отблясъци. Из въздуха се носеше противен мирис на боклук и гниещи растения.

На първия завой след потеглянето от речния бряг Бил спря и обърна глава към Ричи.

- Т-т-тигър отпред, Т-т-тозиър.

Ричи кимна, завъртя се към Бевърли и прошепна:

- Тигър.

- Тигър - съобщи тя на Бен.

- Човекоядец ли? - запита Бен, полагайки героични усилия да не пухти.

- Целият е в кръв - кимна Бевърли.

- Тигър-човекоядец - промърмори Бен на Стан, а той предаде известието на Еди, чието личице бе пламнало от вълнение.

Шестимата потънаха в бамбуковия гъсталак и лъкатушната черна пътека опустя като по вълшебство. Тигърът мина пред тях и всички имаха чувството, че го виждат: тежък, може би двеста килограма, с черни ивици по копринената козина, под която изящно играят могъщи мускули. Стори им се, че виждат зелените очи и муцуната, опръскана с кръвта на последните неколцина пигмеи, които е изял живи.

Над бамбука се разнесе мелодично и призрачно шумолене, сетне всичко затихна отново. Може би из върхарите полъхваше летен ветрец... или пък африкански тигър пресичаше Пущинака на път към Олд кейп.

- Отиде си - каза Бил.

Той дълбоко си пое дъх и излезе на пътеката. Останалите го последваха.

Единствено Ричи бе дошъл въоръжен - носеше строшен тапешник, омотан с лейкопласт.

- Трябваше да мръднеш малко настрани, Шеф Бил, щях да го гръмна - зловещо изрече той и побутна очилата си нагоре с дулото на пистолета.

- Н-наоколо има цъ-цъ-цяло п-племе ватуси - отвърна Бил. - Н-никаква стре-е-елба. И-ххи-искаш ли да ни п-п-погнат?

- О - искрено се стресна Ричи.

Бил махна с ръка и отново пое по пътеката, която изтъняваше преди да излезе от бамбука. Озоваха се на брега на Кендъскиг, където преди няколко дни бяха направили брод. Бен им беше показал как става. Хвърляш голям камък във водата, после взимаш втори, стъпваш върху първия и го мяташ по-навътре, след това трети и тъй нататък, докато пресечеш цялата река (през този сезон тя беше дълбока само педя и тук-там стърчаха песъчливи островчета), без да си намокриш краката. Номерът се оказа безкрайно прост, едва ли не детински, но без Бен никога нямаше да се сетят. Много го биваше за такива работи, а най-хубавото беше, че не ги караше да се чувствуват глупаци, докато им обясняваше.

Спуснаха се надолу в индийска нишка и закрачиха по сухите заоблени камъни.

- Бил! - тревожно подвикна Бевърли.

Без да се обръща, той застина на място с леко разперени ръце. Водата се плискаше и бълбукаше наоколо.

- Какво?


- Тук гъмжи от пирани. Преди два дни видях как изядоха цяла крава. Падна вътре и след минута останаха само кокали. Гледай да не се подхлъзнеш!

- Правилно - каза Бил. - Внимавайте, братчета.

Петимата предпазливо заподскачаха от камък на камък. Бяха насред реката, когато по близкия железопътен насип профуча товарен влак и от изненадващия рев на свирката Еди Каспбрак загуби равновесие. За миг надникна в бистрата вода между слънчевите зайчета, които отскачаха в очите му, и наистина видя как долу сноват пирани. Те не бяха измислица, не бяха част от фантазията на Бил за сафари в джунглата; нямаше никакво съмнение. Напомняха грамадни златни рибки с несъразмерно едри, мощни челюсти. Между дебелите им устни стърчаха остри зъби... и също като златните рибки тия хищници имаха оранжев цвят. Оранжевия цвят на помпоните, които понякога красят костюмите на цирковите клоуни.

Зловещо озъбени, пираните кръжаха из плитката вода.

Еди отчаяно размаха ръце. Падам, помисли той. Падам и те ще ме изядат жив...

После Станли Юрис здраво го стисна за китката и Еди се удържа на крака.

- Размина се - каза Стан. - Ако беше паднал, майка ти щеше да вдигне голям скандал.

Но точно сега Еди изобщо не мислеше за майка си. Другите вече бяха на отсрещния бряг и брояха товарните вагони. Еди слисано се втренчи в очите на Стан, после пак сведе поглед надолу. По дъното пробяга смачкано пакетче от пържени картофки... и нищо друго. Той надигна глава.

- Стан, видях...

- Какво?


Еди тръсна глава.

- Май нищо нямаше - каза той. - Просто съм малко

 

(но те бяха тук да тук бяха и щяха да ме изядат жив)

изнервен. Сигурно от тигъра. Да вървим.

По време на дъждовете и пролетните наводнения западният бряг на Кендъскиг - откъм квартала Олд кейп - се превръщаше в истинско тресавище, но в Дери не бе валяло от две седмици и сега напуканата глинеста кора по сухия бряг приличаше на другопланетен пейзаж, от който стърчаха няколко бетонни цилиндъра, хвърлящи зловещи къси сенки. Двайсетина метра по-надолу широка циментова тръба изливаше в реката струйка зловонна кафява течност.

- Страшничко е тук - тихо промърмори Бен и другите кимнаха.

Бил ги поведе по брега към гъстите шубраци, където жужаха бръмбари и щурци. От време на време подплашена птица излиташе с шумно пърхане. Веднъж през пътеката пробяга катеричка, а около пет минути по-късно, докато наближаваха неравния нисък насип зад края на градското сметище, пред Бил изскочи едър плъх с парче целофан в зъбите, устремен по някаква своя тайна задача из тези миниатюрни дебри.

Сега тежкият мирис на сметището висеше навсякъде; стълб черен дим се издигаше към небето. Гъсталакът още не свършваше, но тук-там сред храстите взеха да се мяркат боклуци. Веднъж Бил бе нарекъл това "сметищен пърхот" и когато го чу, Ричи се разсмя до сълзи. "Непременно си го запиши, Шеф Бил - заръча той. - Страхотен лаф."

Смачкани хартии се люшкаха по вейките като мизерни хоругви; през зеления гъсталак лятното слънце хвърляше отблясъци по купища смачкани тенекиени кутии; ослепителни искри танцуваха над назъбени парчета от бирени бутилки. Бевърли забеляза пластмасова кукла с толкова ярко розово телце, че изглеждаше като попарена. Вдигна я и веднага я захвърли с тих вик на погнуса, когато видя гъмжилото белезникави бръмбари по прогнилите крака под мухлясалата рокличка. После избърса пръсти в джинсите си.

Изкатериха се по насипа и отправиха погледи към сметището.

- Мама му стара! - възкликна Бил и пъхна ръце в джобовете, докато останалите идваха подир него.

Днес гореше северният край, но тук, точно под тях, пазачът на сметището - стар ерген на име Армандо Фейзио (приятелите го наричаха Манди) и по-голям брат на прислужника в Общинската прогимназия - човъркаше двигателя на вехтия булдозер от времето на Втората световна война, с който събираше боклуците на купища преди да ги подпали. Беше гол до кръста. От седалката под брезентовия навес на булдозера портативен радиоприемник предаваше подготовката за бейзболния мач между "Червените чорапи" и "Сенаторите".

- Няма начин да слезем - кимна Бен.

Манди Фейзио не беше лош човек, но видеше ли деца на сметището, прогонваше ги незабавно - заради плъховете, заради редовно разпръскваната отрова, с която се мъчеше да ограничи гъмжилото от гризачи, заради опасността от рани, травми и изгаряния... но най-вече защото смяташе, че бунището не е място за деца. "Не сте ли добри деца?" - крещеше той по хлапетата, идващи да гърмят с флоберките си по бутилки (евентуално плъхове и чайки), или просто привлечени от екзотичното очарование на "сметищното иманярство"; тук можеше да намериш съвсем запазена играчка, сравнително здрав стол за бараката, в която се събираш с приятелите, или развален телевизор с цял-целеничък кинескоп - като му метнеш един камък, избухва разкошно, съвсем като бомба. "Не сте ли добри деца? - ревеше гръмогласно Манди (не толкова от яд, колкото защото беше глух и не носеше слухов апарат). - Не ва ли учат у дома да сте добри? Добрите момчета и момичета не одат по боклучарника! Бягайте у парка! Бягайте у билбутеката! Бягайте у младежкия дом да играйте хокей на маса! Искам да гледам добри деца!"

- Хич - потвърди Ричи. - Сметището отпада.

Поседяха да гледат как Манди човърка булдозера. Таяха смътна надежда, че ще му омръзне и ще си тръгне, но не им се вярваше; радиото на седалката подсказваше, че смята да стои тук до вечерта. Направо да се скапеш от яд, помисли Бил. В целия град нямаше по-хубаво място за хвърляне на бомбички от сметището. Тук човек можеше да захлупи фишеците с консервна кутия и да я гледа как хвръква във въздуха, или пък да им палне фитила, да ги пъхне в бирена бутилка и да си плюе на петите. Понякога бутилките оставаха здрави, но най-често се пръскаха.

- Ех, да имахме каменарски капсули - въздъхна Ричи, без да подозира колко скоро мечтаният експлозив ще полети към главата му.

- Мама казва, че човек трябва да се задоволява с каквото има - изрече Еди толкова поучително, че цялата компания се разсмя.

Когато смехът затихна, всички отново впиха погледи в Бил. Той се позамисли и заяви:

- Знъ-знъ-знам к-къде. О-ххо-ттатък П-пущинака зад де-е-епото има стара к-к-кариера...

- Аха! - възкликна Стан и скочи на крака. - Знам я! Ти си гениален, Бил!

- Страхотно ще кънтят там - подкрепи го Бевърли.

- Ами хайде да вървим - обади се Ричи.

И те се упътиха напред по дъгата на насипа край бунището - бяха шестима, до магическото число не им достигаше само още един. Манди Фейзио се озърна и ги видя да крачат на фона на синьото небе като индианско племе, тръгнало да дири плячка. Искаше да им викне, че Пущинакът не е място за деца, но вместо това поклати глава и пак се зае с двигателя. Добре поне, че не скитосваха из сметището.

 

 

7.



Майк Хенлън профуча без да спира край Църковното училище и хукна по Нийбълт стрийт право към депото. В училището имаше прислужник, но мистър Джендън беше стар и по-глух от Манди Фейзио. Освен това през лятото обичаше по цял ден да дреме на хлад долу в мазето край парния котел, изтегнат в кривия си вехт шезлонг с "Дери нюз" в скута. Майк можеше да блъска по вратата и да крещи колкото си иска, но додето старецът дойде да отвори, Хенри Бауърс вече щеше да си е свършил работата.

Затова Майк продължи да бяга.

Но не слепешком; мъчеше се да влезе в ритъм, да овладее дишането си и да запази сили за по-късно. Хенри, Бълвоча и Садлър Лоса не представляваха заплаха; макар и сравнително отпочинали, те търчаха като ранени биволи. Обаче Виктор Крис и Питър Гордън бяха много по-бързи. Докато минаваше край къщата, където Бил и Ричи бяха срещнали клоуна - или върколака - Майк хвърли поглед през рамо и с тревога откри, че Питър Гордън вече съвсем е стопил дистанцията. По устните на Питър грееше радостна усмивка - достойна за конни състезания, футболен мач или комично представление - и Майк си помисли: Интересно дали щеше да се хили така, ако знаеше какво ще ме правят ония като им падна... Да не си въобразява, че ще рекат: "Ти гониш" и ще хукнат обратно?

Когато отпред се извиси портата на депото с грамадна табела - ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ ВХОД ЗАБРАНЕН НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ПОДВЕЖДАТ ПОД ОТГОВОРНОСТ - Майк напрегна всички сили, за да ускори крачка. Още не усещаше болка - дишаше бързо, но отмерено - обаче знаеше, че ако поддържа този ритъм, скоро ще грохне.

Мрежестата порта беше открехната. Той отново хвърли поглед през рамо и видя, че се е откъснал от Питър. Виктор тичаше на десетина крачки зад Питър, а другите бяха изостанали с четиридесет-петдесет метра. Макар и само за част от секундата, Майк различи мрачната ярост, изписана по лицето на Хенри.

Шмугна се в депото, рязко се завъртя и захлопна портата. Чу как щракна резето. След миг Питър Гордън налетя върху металната мрежа, а в следващата секунда до него дотича и Виктор Крис. Усмивката на Питър бе изчезнала; сега по лицето му се изписваше унило, озадачено изражение. Той опипа портата, но, разбира се, нямаше смисъл да дири - резето беше от вътрешната страна.

После Питър изрече нещо невероятно:

- Хайде бе, момче, отвори портата. Не е честно.

- Ти кое смяташ за честно? - изпъшка Майк. - Петима срещу един ли?

- Не е честно - повтори Питър, сякаш изобщо не го бе чул.

Майк погледна Виктор, видя тревогата в очите му и се накани да заговори, но в това време дотичаха останалите.

- Отваряй, маймуно! - изрева Хенри и разтръска мрежата с такава ярост, че Питър го изгледа стреснато. - Отваряй! Отваряй незабавно!

- Няма - тихо отвърна Майк.

- Отваряй! - кресна Бълвоча. - Отваряй, чернилко шибана!

Майк отстъпи от вратата, усещайки как сърцето подскача в гърдите му. Не помнеше друг път да е бил толкова изплашен и объркан. Враговете се бяха струпали от другата страна и крещяха прозвища, каквито не бе и сънувал: кюмюрджия, черен дивак, къпина, катраносан задник и тъй нататък. Съвсем замаян, той едва различи как Хенри извади нещо от джоба си и драсна с нокът клечка универсален кибрит - после нещо кръгло и червено прелетя над портата и Майк инстинктивно се сви, когато бомбичката избухна отляво сред облак прах.

От гърмежа враговете млъкнаха за миг - Майк ги зяпаше изумено през мрежата, те пък зяпаха него. Питър Гордън явно беше дълбоко потресен, а дори и Бълвоча изглеждаше смаян.

 

Сега се боят от него, внезапно помисли Майк и може би за пръв път в главата му отекна нов, отчайващо възрастен глас. Боят се, но това няма да ги спре. Трябва да бягаш, Мики, инак ще стане нещо. Може би не всички го искат - Виктор е против, сигурно и Питър Гордън не иска - но то ще стане, защото Хенри ще го направи. Затова бягай. Бягай час по-скоро.

Той отстъпи още две-три крачки и в този момент Хенри каза:

- Псето ти аз го претрепах, негро.

Майк се вцепени. Имаше чувството, че са го блъснали в корема с топка за боулинг. Втренчи се в очите на Хенри Бауърс и разбра, че Хенри съобщава простата истина: той беше убил мистър Чипс.

За Майк този миг на осъзнаване трая сякаш цяла вечност - докато гледаше безумните очи на Хенри сред потното, изкривено от ненавист лице, той за пръв път проумя много неща от живота и най-незначителното сред тях бе фактът, че досега не е и сънувал колко смахнат е Хенри в действителност. Но най-вече разбра, че светът не е нито добър, нито милостив и точно това изтръгна от гърлото му яростния вик:

- Гадно, дрисливо, подло копеле!

Хенри изписка от злоба, скочи напред и се закатери по мрежата с маймунска сръчност и ужасяваща, първобитна сила. Майк постоя още малко, изчаквайки да разбере дали онзи възрастен глас в главата му е бил прав - да, прав беше; след едва доловимо колебание останалите се пръснаха наоколо и също атакуваха портата.

Майк се завъртя и хукна стремглаво през депото, влачейки под нозете си къса, безформена сянка. Товарният влак, видян от Неудачниците в Пущинака, бе отминал отдавна и сега наоколо царуваше тишина, нарушавана само от собственото му глухо дишане и музикалния звън на мрежата под тежестта на Хенри и останалите.

Вдигайки облачета черен прах, Майк дотича до три коловоза и се втурна да ги пресече. На втория се препъна и през глезена му пробяга огнена болка. Стана и продължи да тича. Чу как зад гърба му Хенри се приземява с глух тътен в подножието на портата.

- Ето ме, негро, идвам да ти спукам задника! - изрева Хенри.

Хладният разум подсказваше на Майк, че сега Пущинакът е единственото му спасение. Добереше ли се дотам, можеше да се скрие из храсталака, в бамбуковата горичка... а ако станеше съвсем напечено, можеше да пролази в някоя дренажна тръба докато заплахата отмине.

Навярно можеше да го стори... ала искрящият огън на яростта в гърдите му нямаше нищо общо с разума. В известна степен разбираше защо Хенри го тормози при всеки удобен случай - но мистър Чипс?... Да убие мистър Чипс. Моето КУЧЕ не беше негро, копеле подло, помисли в движение Майк и слепият гняв избухна с нова сила.

Сега чуваше още един глас - гласа на баща си. Не искам цял живот да се завираш в миша дупка... всичко опира до едно: подбирай кога да си траеш и кога да вирнеш глава. Сам решаваш дали да си цапаш ръцете с Хенри Бауърс...

Майк тичаше през депото право към заоблените покриви на складовите бараки. Металната мрежа зад тях ги делеше от Пущинака. Само преди минути той възнамеряваше да се изкатери през оградата и да скочи оттатък. Но сега рязко зави надясно, към кариерата.

До 1935 година на това място бе имало грамадна яма със запаси от въглища за преминаващите влакове. Сетне дойде времето на електричеството и дизела. След изчезването на въглищата (по неведоми пътища значителна част от запасите попадна в мазетата на някои хора, които се отопляваха с въглища) един местен предприемач превърна ямата в кариера за чакъл, но през 1955 година предприятието фалира и кариерата опустя. Един стар коловоз все още заобикаляше край нея в широка дъга и се насочваше към депото, но релсите отдавна бяха ръждясали и между прогнилите траверси избуяваха плевели. Същите плевели обгръщаха и самата кариера, вкопчени в жестока схватка за жизнено пространство със златничетата и клюмналите слънчогледи. Сред буренака и до днес се валяха купища сгурия.

Докато тичаше към това място, Майк смъкна в движение ризата си. На ръба на кариерата спря и се озърна. Хенри се задаваше по линията, следван от приятелите си. Е, навярно така беше по-добре.

С цялата бързина, на която бе способен, Майк нахвърля в ризата си куп корави сгуриени буци. После я грабна за ръкавите и хукна към задната ограда. Но вместо да се изкатери по мрежата, той спря в подножието и обърна гръб на Пущинака. Изсипа сгурията от ризата си, наведе се и взе две парчета.

Хенри не забеляза сгурията; виждаше само едно - че негрото е заклещен пред оградата. С боен вик той се втурна напред.

- Това да ти е за кучето, копеле! - изкрещя Майк, без да усеща, че е започнал да плаче.

Той отметна ръка и запрати първия снаряд. Буцата се стрелна направо, цапардоса врага по челото със звучно кънтене и отскочи нагоре. Хенри рухна на колене. Дланите му излетяха към челото. Като по вълшебство между пръстите мигом рукна кръв.

Другите рязко спряха и по лицата им се изписа единодушно изумление. Хенри пронизително изпищя от болка и се изправи, без да отлепва ръце от челото си. Майк запрати ново парче сгурия. Хенри отскочи. После тръгна напред и когато Майк го замери с трета буца, Хенри отдели ръка от раздраното си чело и небрежно отблъсна сгурията настрани. Хилеше се зловещо.

- О, сега те чака голяма изненада - изрече той. - Такава голяма... О БОЖЕ!

Опита се да каже още нещо, но от устата му излитаха само нечленоразделни бълбукащи звуци.

Майк бе изстрелял следващото парче сгурия и то бе улучило противника право в гърлото. Хенри отново рухна на колене. Питър Гордън гледаше със зяпнала уста. Садлър Лоса бърчеше чело, сякаш се мъчеше да реши сложна математическа задача.

- Какво чакате бе, момчета? - изгъгна Хенри. Между пръстите му шуртеше кръв. Неузнаваемият му глас скърцаше като ръждива панта. - Дръжте го! Дръжте ситния дупедавец!

Майк не изчака да види дали ще го послушат или не. Заряза ризата и се хвърли върху оградата. Докато се катереше нагоре, усети как в крака му се впиват железни пръсти. Погледна надолу и видя сгърченото лице на Хенри, изпоцапано с кръв и въглищен прах. Майк отчаяно дръпна крак. Гуменката му остана у врага. Той стовари босото си ходило право в лицето на Хенри и чу как нещо изхрущя. Хенри пак нададе писък и се люшна назад, стискайки този път разквасения си нос.

За миг друга ръка - тази на Бълвоча Хъгинс - сграбчи крачола на Майк, но той успя да се изтръгне. Преметна крак през върха на оградата и в този момент го заслепи жесток удар над челюстта. По бузата му плъзна топла струйка. Още нещо го удари по бедрото, по челото, по задника. Обстрелваха го със собствените му боеприпаси.

Увисна на ръце, после падна и се претъркаля два пъти. Тук буренясалият терен слизаше към Пущинака и навярно това спаси зрението на Майк, а може би дори и живота му; Хенри отново пристъпи към оградата и изведнъж метна над нея един от каменарските капсули. Раздаде се страхотно ТРРРЯААС! и сред тревата изникна широк кръг оголена земя.

Оглушен от експлозията, Майк се преметна презглава и неуверено се надигна на крака. Сега се намираше сред високите треви в покрайнините на Пущинака. Избърса дясната си буза и дланта му се обагри с кръв. Кръвта не го изплаши особено; не бе очаквал да се отърве невредим.

Хенри го замери с фишек, но Майк забеляза това и пъргаво отскочи настрани.

- Да му видим сметката! - изрева Хенри и започна да се катери по мрежата.

- Бога ми, Хенри, не знам... - обади се Питър Гордън. Никога не бе изпадал тъй внезапно в толкова жестока ситуация. Някак не му изглеждаше правилно изведнъж да се стигне до кръв - поне за неговия отбор - когато численото превъзходство вещаеше лека и приятна победа.

- Гледай да узнаеш - озърна се към него Хенри от средата на мрежата. Висеше там като издут отровен паяк с човешка форма. Злокобните му очи се впиваха в Питър; от двете им страни струеше кръв. Ритникът на Майк му бе строшил носа, макар че Хенри щеше да го осъзнае едва след време. - Гледай да узнаеш, щото инак идва и твой ред, шубелия скапан.

Другите започнаха да се изкачват - Питър и Виктор малко неохотно, Бълвоча и Лоса с предишния безгрижен ентусиазъм.

Майк не ги дочака да стигнат до върха. Обърна се и хукна през шубраците. Зад гърба му кънтеше ревът на Хенри:

 

- Ще те намеря, негро! Ще те намеря!

 

 

8.



Неудачниците бяха стигнали до отсрещния край на кариерата, която днес, три години след ваденето на последния вагон чакъл, не беше нищо повече от грамадна буренясала яма сред полето. Когато отекна първата експлозия, те стояха струпани около Стан и оглеждаха изпитателно пакета фишеци. Еди подскочи - все още го тормозеше споменът за видението с пираните (не знаеше как изглеждат истинските пирани, но беше твърдо уверен, че не приличат на грамадни червени рибки с остри зъби).

- Успокой себе си Еди-сан - обади се Ричи с Гласа на Китайския кули. - Туй няма нищо, то други деца гърмял фъшлеци.

- Д-да го ду-у-ухаш, Ри-ри-ричи - посъветва го Бил. Другите се разсмяха.

- Старая се, Шеф Бил - заяви Ричи. - Вярвам, че ако постигна успех, някой ден ще заслужа любовта ти.

И му изпрати въздушна целувка. Бил отвърна със среден пръст. Бен и Еди се хилеха, опрели рамо до рамо.

- Млад съм аз, а стара ти - пропя изведнъж Стан Юрис, имитирайки изумително точно гласа на Пол Анка, - сбогом, мила и прости...

- Ама той бил певач! - изписка Ричи с Гласа на Пиканини. - Леле Божке, туй момче тука било певач! - И веднага добави с Гласа на Говорителя от седмичните кинопрегледи: - Подписвай тук, момче, на пунктирната линия. - Ричи прегърна Стан през рамото и го озари с широка обаятелна усмивка. - Ще ти пуснем дълга коса, момче. Ще ти дадем китар-ра. Ще те...

Бил лекичко го плесна през ръката. Всички бяха възбудени до предел от предстоящите фойерверки.

- Извади ги, Стан - каза Бевърли. - Аз имам кибрит.

Докато Стан предпазливо разкъсваше пакета, всички пак се струпаха наоколо. Върху черния етикет имаше китайски йероглифи, а под тях беше отпечатано предупреждение на английски и като го видя, Ричи отново се разкиска. "Не дръжте в ръка след запалване на фитила" - гласеше текстът.

- Добре, че ми казаха - съобщи Ричи. - Все ми се щеше да подържа фишеците като пална фитила. Мислех си, че тъй най-добре се режат нокти.

С бавни, почти тържествени движения Стан смъкна червения целофан и подреди на дланта си картонените тръбички, оцветени в синьо, червено и зелено. Фитилите им бяха омотани заедно като китайска плитчица.

- Сега ще размотая... - започна Стан и в този миг отекна много по-мощна експлозия. Ехото бавно се затъркаля през Пущинака. Над източния край на бунището с крясъци литнаха чайки. Този път трепнаха всички. Стан изтърва фишеците и се наведе да ги вдигне.

- Динамит ли беше? - нервно запита Бевърли. Гледаше Бил, който бе надигнал глава и се озърташе с широко разтворени очи. Стори й се, че никога не го е виждала толкова красив - но в наклона на главата му се долавяше нещо прекалено тревожно и напрегнато. Приличаше на елен, надушващ горски пожар.

- Мисля, че беше М-80 - спокойно поясни Бен. - На Четвърти юли миналата година бях в парка и видях едни момчета от гимназията. Пъхнаха каменарски капсул в стоманена кофа за смет. Точно така изгърмя.

- Кофата пръсна ли се, Камара? - запита Ричи.

- Не, ама се изду от едната страна. Като че някое джудже блъскаше отвътре с чук. Ония избягаха.

- Тоя път беше по-наблизо - обади се Еди. И той гледаше Бил.

- Казвайте сега, ще ги гърмим ли или не? - запита Стан. Вече бе разплел десетина фишека, а другите подреди грижливо върху восъчната хартия за по-нататък.

- Естествено - каза Ричи.

- Пъ-пъ-пъ-прибери г-ги.

Всички се втренчиха в Бил с учудване и лека тревога - не толкова от думите, колкото от резкия тон.

- Пъ-пъ-при-ххи-бери г-ги - повтори Бил и лицето му се кривеше в усилието да изрече непокорните думи. От устните му хвърчеше слюнка. - Не-ххе-хещо ще с-с-се слу-у-учи.

Еди облиза устни, Ричи побутна с палец очилата нагоре по потния си нос, а Бен неволно пристъпи по-близо до Бевърли.

Стан отвори уста да каже нещо и в това време долетя нова, по-слаба експлозия - още един фишек.

- Къ-камъни - каза Бил.

- Какво рече, Бил? - запита Стан.

- Къ-къ-камъни. Б-б-боеприпаси.

Бил се наведе и взе да тъпче джобовете си с камъни. Другите го гледаха тъй, сякаш внезапно бе полудял... после Еди усети как по челото му избива пот. Изведнъж разбра какво е да си болен от малария. Беше усетил нещо подобно през онзи ден, когато двамата с Бил срещнаха Бен (когото вече дори и в мислите си наричаше Камарата); през онзи ден, когато Хенри Бауърс нехайно му разкървави носа - само че сега чувството беше много по-страшно. Сякаш само след минути Пущинакът щеше да се превърне в Хирошима.

Бен се зае да събира камъни, сетне Ричи последва примера - сръчно и без да каже нито дума. Очилата се хлъзнаха по носа му и тропнаха на каменистата земя. Той разсеяно ги сгъна и ги пъхна в пазвата си.

- Защо го правиш, Ричи? - запита Бевърли с изтънял, напрегнат глас.

- Не знам, обич моя - отвърна Ричи и продължи да събира камъни.

- Бевърли, що не вземеш за малко...ъъъ... да се поразходиш до сметището? - подхвърли Бен. Шепите му бяха пълни с камъни.

- Да ти пикая на приказката - сряза го тя. - Да ти пикая на цялата приказка, Бен Ханском.

И Бевърли се наведе за камъни.

Стан замислено ги гледаше как сноват насам-натам като полудели фермери. После плътно стисна устни и почна да трупа боеприпаси.

Еди усети онова познато стягане, което предвещаваше, че скоро гърлото му ще се задръсти.

 

Не сега, да те вземат дяволите, внезапно помисли той. Не сега, когато приятелите се нуждаят от мен. Както казва Бев, да ти пикая на цялото гърло.

Клекна и посегна за камък.

 

 


1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница