Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница2/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   39
7.

Такива мисли породи у Бен полицейският плакат, но докато пристъпваше към бюрото на библиотекарката, той се отърси от тях също тъй лесно, както кучето се отърсва от водата щом излезе на брега.

- Здрасти, Бени - каза мисис Старет.

И тя споделяше искрената симпатия на класната, мисис Дъглас, към Бен. Почти всички възрастни го харесваха, особено ако професията им налагаше от време на време да мъмрят децата - харесваха го защото беше учтив, тихичък, замислен, понякога даже забавен, само че съвсем кротко. И точно по същите причини повечето деца го смятаха за дрисльо.

- Омръзна ли ти вече ваканцията? - запита мисис Старет.

Бен се усмихна. Шегата беше типично в неин стил.

- Още не, защото ваканцията започна преди... - той погледна часовника си - един час и седемнайсет минути. Дайте ми още час, пък тогава ще видим.

Мисис Старет се разсмя и веднага закри устата си с длан, за да не нарушава тишината. После запита Бен дали ще се запише в лятната читалня и той потвърди. Тя му връчи картата на Съединените щати и момчето благодари най-учтиво.

След краткия разговор Бен тръгна между рафтовете, като от време на време изваждаше някоя книга, оглеждаше корицата и пак я връщаше на място. Изборът беше сериозна работа. Трябваше да внимава. Възрастните можеха да вземат каквото си щат, но за децата бройката беше ограничена до три книги. Избереше ли нещо тъпо, трябваше да се примири до следващото идване.

Най-сетне той си подбра "Булдозер" и "Черният жребец", а третата книга беше донякъде избор наслуки - "Огнени скорости" от някой си Хенри Грегор Фелсън.

- Тая може да не ти хареса - подхвърли мисис Старет докато подпечатваше книгата. - Много е кървава. Препоръчвам я на младежите, особено ако наскоро са взели шофьорски книжки, защото ще ги накара да се позамислят. След подобно четиво някои може цяла седмица да карат малко по-бавно.

- Е, ще я попрелистя - каза Бен и отнесе книгите към една от крайните маси, за да е по-настрани от кътчето на Мечо Пух, където най-голямото козленце тъкмо разиграваше като маймуна горкия трол под моста.

Зачете се в "Огнени скорости" и откри, че книгата не е много скапана. Хич даже не беше скапана. Разправяше се за едно момче, което умее да кара страхотно, само че някакъв досаден полицай все гледа да му попречи. Действието се развиваше в Айова и Бен с изненада узна, че там нямало никакви ограничения на скоростите. Страшно гот.

Някъде след третата глава той откъсна очи от книгата и забеляза едно съвсем ново табло. Най-отгоре имаше плакат (много си падаха по плакатите в тая библиотека), на който щастливо хлапе посягаше да поеме писмо от ръцете на щастливия раздавач. В БИБЛИОТЕКИТЕ МОЖЕ И ДА СЕ ПИШЕ, провъзгласяваше плакатът. ЗАЩО ДА НЕ НАПИШЕТЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ СИ ОЩЕ ДНЕС? УСМИВКИТЕ СА ГАРАНТИРАНИ!

По жлебовете под плаката бяха подредени предварително подпечатани пощенски картички, пликове и листове със синьо изображение на библиотеката в горното ъгълче. Пликовете струваха пет цента, картичките - три. Листовете бяха по два за цент.

Бен опипа джобчето си. Оставаха му още четири цента. Той си отбеляза страницата в "Огнени скорости" и тръгна към бюрото.

- Извинявайте, може ли да ми дадете една пощенска картичка?

- Разбира се, Бен.

Както винаги, мисис Старет бе очарована от сериозната му учтивост, но и леко се натъжи от безформената му фигура. Майка й навярно би казала, че момчето си копае гроба с нож и вилица. Подаде му картичката и продължи да го гледа докато се връщаше към мястото си. На масата можеха да се поберат шест деца, но Бен беше сам. Никога не го бе виждала с други момчета. Жалко, защото мисис Старет твърдо вярваше, че в душата на Бен Ханском се крият несметни съкровища. Те биха възнаградили щедро труда на кроткия, търпелив златотърсач... ала щеше ли някога да дойде такъв?

 

8.

Бен извади химикалката, щракна бутончето и без особени затруднения изписа адреса: Мис Бевърли Марш, Долна главна улица, Дери, Мейн. Не знаеше номера на къщата, но мама казваше, че след някоя и друга година обиколки из квартала повечето раздавачи научават адресите наизуст. Ако пощальонът на Долна главна улица успееше да отнесе картичката - чудесно. Ако ли не, посланието щеше да попадне в отдела за недоставени пратки и трите цента на Бен щяха да идат нахалост. Във всеки случай, картичката нямаше да се върне при него, защото не възнамеряваше да добави името и адреса си.

Държейки картичката с текста към себе си (не искаше да рискува, макар че не забелязваше наоколо нито едно познато лице), той взе няколко квадратни листчета от дъсчената кутийка до класьора с читателските картони. Отнесе ги на масата и се захвана да пише, да драска и пак да пише.

През последната учебна седмица в часовете по английски бяха изучавали как се пише хайку. Хайку беше особен вид японско стихотворение - кратко и стегнато. Мисис Дъглас обясни, че то трябвало да съдържа точно седемнадесет срички - ни повече, ни по-малко. Обикновено се концентрирало върху един ясен образ, свързан с определено чувство: печал, радост, носталгия, щастие... любов.

Идеята буквално очарова Бен. Обикновено часовете по английски му бяха приятни, макар че рядко изпитваше истински интерес. Можеше да се справя със съчиненията и уроците - и толкова. Но в идеята за хайку се криеше нещо, което разпали въображението му. Мисълта го изпълваше с радост досущ като обяснението на мисис Старет за парниковия ефект. Бен усещаше, че хайку е хубава поезия, защото си има структура. Нямаше никакви тайни правила. Седемнадесет срички, един образ, едно чувство и всичко е наред. Готово! Тая поезия беше ясна, практична, изцяло обвързана и очертана в рамките на собствените си правила. Даже думата му харесваше - плавно издишване, прекъснато като пунктирна линия от звука "к" в крайчеца на небцето: хайку.

 

Косите й, помисли си той и отново я видя как слиза по училищните стъпала, а къдриците се развяват край раменете й. Слънцето сякаш не искреше по тях, а пламтеше отвътре.

След двадесет минути къртовски труд (с едно прекъсване, през което отскочи да си вземе още листчета за чернова), след множество варианти, зачерквания и замени на прекалено дълги думи, Бен стигна до крайния резултат:



Коси от зимен плам

и януарска жар -

сърцето ми гори.

Не беше във възторг от постижението си, но толкова можеше. Страхуваше се, че ако прекали със старанията и тревогите около стихотворението, съвсем ще се стегне и ще излезе нещо още по-калпаво. Или пък изобщо нищо няма да излезе. А не искаше да стане така. Мигът, в който Бевърли се спря и го заговори на стъпалата, беше нещо изключително. Искаше да го запечата в паметта си. Навярно Бевърли се прехласваше по някое голямо момче - от шести или може би даже от седми клас - и щеше да реши, че стихотворението е негово дело. Затова щеше да се зарадва и да съхрани спомена. Никога нямаше да узнае, че го дължи на Бен Ханском, но това не беше важно - нали той щеше да знае.

Бен преписа готовото стихотворение върху картичката (с печатни букви, като че не пишеше любовни стихове, а заплашително писмо за откуп), прибра химикалката в джоба си и пъхна картичката между страниците на "Огнени скорости".

После стана, сбогува се с мисис Старет и тръгна към изхода.

- Довиждане, Бен - отвърна библиотекарката. - Приятна ваканция и недей да забравяш за полицейския час.

- Няма.


Той закрачи по остъкления коридор между двете сгради, усети приятната топлина сред прозрачните стени (парников ефект, мина му през ума) и навлезе в прохладата на библиотеката за възрастни. На един от вехтите, удобно тапицирани столове в читалнята седеше някакъв старец с "Дери нюз" в ръка. Точно под летвичката, на която беше закрепен вестникът, се мъдреше огромно заглавие: ДЪЛЕС ПРЕДЛАГА АМЕРИКАНСКИ ВОЙСКИ ДА ПОМОГНАТ НА ЛИВАН! Имаше и снимка на Айзенхауер, хванал за ръка някакъв арабин сред Розовата градина. Майката на Бен казваше, че през 1960 година ще изберат Хюбърт Хъмфри за президент и нещата в страната може отново да потръгнат. Бен нямаше много ясна представа от тия работи, но напоследък май започваше нещо наречено "рецесия" и мама се боеше, че може да я изхвърлят от работа.

В долната половина на страницата имаше по-дребно заглавие: ПОЛИЦИЯТА ПРОДЪЛЖАВА ДА ИЗДИРВА НЕИЗВЕСТЕН ПСИХОПАТ.

Бен отвори голямата врата и излезе навън.

Край стъпалата имаше пощенска кутия. Бен измъкна картичката от книгата и я пусна в процепа. Докато крайчето се изплъзваше от пръстите му, той усети тревожните удари на сърцето си. Ами ако някак узнае, че съм аз?



Не ставай тъпак, отвърна си сам, леко разтревожен от обаянието на тази мисъл.

Отдалечи се по Канзас стрийт, почти без да усеща къде стъпва. Не го интересуваше дали ще се спъне. В мислите му се зараждаше видение. Бевърли Марш се задава към него с широко разтворени сивозелени очи и червеникавата й коса е стегната на опашка зад гърба. Искам да ти задам въпрос, изрича въображаемото момиче, и трябва да се закълнеш, че ще ми кажеш истината. После му показва картичката. Ти ли написа това?

Страшно видение. Прекрасно видение. Бен искаше да го прогони. И същевременно не искаше никога да се разделя с него. Лицето му пламна отново. Вървейки като насън, той прехвърли книгите в другата ръка и взе да си подсвирква. Сигурно ще решиш, че съм ужасна, каза Бевърли, но мисля, че искам да те целуна. Устните й се разтвориха леко.

Изведнъж устните на Бен пресъхнаха и подсвиркването секна.

- Мисля, че и аз искам - прошепна той и на лицето му цъфна мечтателна, замаяна и безкрайно блажена усмивка.

Ако в този миг бе свел очи към тротоара, щеше да забележи, че край сянката му са се присламчили още три сенки; ако се бе ослушал, щеше да чуе как тракат подкованите ботуши на Виктор, следван от Бълвоча и Хенри. Но Бен не виждаше и не чуваше. Беше нейде далече, усещаше как по устните му меко се плъзват устните на Бевърли и плахо надигаше длани да погали ирландския огън в къдриците й.

 

9.

Както много други големи и малки градове, Дери не беше построен по план - просто бе израсъл малко по малко. Здравомислещи проектанти изобщо не биха го разположили на първоначалното му място. Центърът на Дери се намираше в долината на потока Кендъскиг, който пресичаше диагонално деловия квартал от югозапад на североизток. Останалата част от градчето бе плъзнала по околните хълмове.

Някогашните първозаселници бяха заварили долината мочурлива и обрасла с гъсти гори. Кендъскиг и реката Пенобскот, в която се вливаше, бяха чудесно удобство за пътуващите търговци, но носеха безброй беди на ония, които дръзваха да разположат прекалено наблизо къщите или нивята си - с Кендъскиг положението беше особено трагично, защото не минаваха три-четири години без потокът да излезе от коритото си. Заплахата от наводнения си оставаше реална и до днес, въпреки солидните суми, отделяни за защита от бедствия през последните пет десетилетия. Ако наводненията се предизвикваха само от потока, няколко бента биха могли да оправят нещата. Обаче имаше и други фактори. Например ниските, полегати брегове на Кендъскиг. Или това, че цялата гориста околност представляваше огромен водосборник. От началото на века насам в Дери се бяха случвали редица сериозни наводнения и едно катастрофално - през 1931 година. За беда почти цялото градче беше построено върху хълмове, прорязани от стотици малки потоци - между тях и потокът Торо, където бе открито тялото на Черил Ламоника. При обилни и продължителни дъждове те проявяваха неприятната склонност да преливат от руслата си. "Ако вали две седмици наред, цялото проклето градче ще хване синузит" - бе казал веднъж таткото на Бил Пелтека.

На минаване през центъра Кендъскиг беше стегнат в бетонен канал, дълъг повече от три километра. След кръстовището между главната улица и Канал стрийт водите потъваха надолу и за около километър се превръщаха в подземна река, преди отново да излязат на бял свят в Баси парк. Канал стрийт съпровождаше потока чак до края на града. Повечето градски барове бяха подредени по нея като съмнителни типове при полицейска проверка и веднъж на всеки три-четири седмици се налагаше властите да вадят колата на някой пияница от водите, замърсени до убийствено ниво с активното съдействие на канализацията и промишлените дренажи. От време на време се случваше усърден въдичар да хване риба в канала, но трофеят неминуемо се оказваше уродлив мутант с негодно за ядене месо.

С помощта на Канала в североизточните квартали реката беше що-годе овладяна. Въпреки периодичните наводнения, по бреговете се развиваше оживена дейност. Хората се разхождаха покрай Канала, понякога даже ръка за ръка (разбира се, ако вятърът не духаше откъм водата, иначе противната воня лишаваше разходките от всякаква романтика), а на отвъдния бряг беше гимназията и срещу нея - Баси парк, където през лятото старшите скаути си устройваха лагери, а младшите ходеха на целодневни излети с огън и печене на шишчета. През 1969 година гражданите узнаха с отвращение и ужас, че разни хипита (един от тях даже си беше зашил отзад на джинсите националното знаме, но с него не се церемониха много-много и го изхвърлиха от града преди да е мигнал, педерастът му с педераст) се събират там да пушат хашиш и да си трампят хапчета. По това време Баси парк се беше превърнал в същинска аптека под открито небе. Чакайте само да видите какво ще става тепърва, казваха хората. Някой трябва да умре, чак тогава ще се наканят да ги разгонят. И разбира се, в крайна сметка някой умря - една сутрин намериха до Канала трупа на седемнайсетгодишно момче, чиито вени бяха натъпкани с почти чист хероин - на хлапашки жаргон това се нарича "бяла релсичка". След този случай наркоманите взеха да избягват Баси парк и дори плъзна слух, че призракът на момчето още бродел край Канала. Естествено, слухът беше съвършено нелеп, но поне имаше полза от него, след като държеше настрани любителите на шемета и друсането.

Откъм югозападния край на града реката създаваше далеч по-сериозни неприятности. Там хълмовете бяха дълбоко раздрани от някогашното преминаване на огромен ледник и допълнително обезобразени от неспирната водна ерозия на Кендъскиг заедно с цялата му паяжина от притоци; на много места скалните пластове се подаваха като полузаровени динозаврови кости. Старите работници от общинската служба за поддръжка знаеха, че след първите по-сериозни есенни слани могат да очакват доста ремонти на тротоарите из югозападните квартали. От студа бетонът се свиваше, ставаше крехък и ненадейно скалите го разтрошаваха изотдолу, сякаш земята се мъчеше да излюпи някакви каменни рожби.

В оскъдния почвен слой най-добре се прихващаха растения с плитки корени и жилави стъбла - с други думи плевели и бурени, хилави дръвчета, ниски храсталаци и цели джунгли от отровен бръшлян, които се вкопчваха във всяка педя свободна земя. На югозапад започваше стръмно надолнище към местността, известна в Дери под името Пущинака. Този занемарен терен - който можеше да се нарече всякак, само не и пустинен - имаше размери около два и половина на пет километра. От едната му страна минаваше Канзас стрийт, от другата беше кварталът Олд кейп, застроен с бедняшки жилища. Канализацията в Олд кейп беше толкова калпава, че се носеха слухове за истински експлозии в тоалетни и отходни тръби.

По средата на Пущинака течеше Кендъскиг. Откъм северозапад градът се бе разраснал от двете му страни, но долу нямаше никакви признаци за цивилизация освен Помпена станция № 3 - общинската помпена станция за канализационните води. От птичи поглед Пущинака приличаше на грамаден зелен кинжал, насочен към центъра на градчето.

Цялата тази география и геология в момента се свеждаше за Бен само до смътното чувство, че от дясната му страна няма къщи; теренът се спускаше стръмно надолу. Като символична предпазна мярка покрай тротоара стърчеше паянтов белосан парапет, висок около метър. Бен чуваше тихия ромон на течаща вода; на този звуков фон продължаваше да се развива прекрасното му видение.

Той спря и се озърна към Пущинака, макар че все още си представяше очите на Бевърли и уханието на нейните коси.

От тук Кендъскиг се виждаше само като редки искрящи проблясъци сред гъстите дървесни корони. Някои момчета разправяха, че по това време на годината долу имало комари колкото лястовици; други твърдяха, че край реката започвали тресавища. Бен не вярваше за комарите, но мисълта за тресавища го плашеше.

Малко по-наляво кръжеше ято чайки, които от време на време се стрелваха надолу - там беше градското бунище. Заглушени от далечината, крясъците им се чуваха едва-едва. Отвъд низината започваха възвишения, по които се мяркаха ниските покриви на първите къщи от квартала Олд кейп. По-надясно като дебел бял пръст стърчеше Водонапорната кула. А точно под Бен от земята се подаваше ръждива дренажна тръба, разливаща по надолнището лъскаво поточе, което изчезваше сред гъсталака от храсти и ниски дръвчета.

Блажените фантазии за Бевърли изведнъж отлетяха, прогонени от далеч по-зловещо видение: ами ако сега, в тази секунда, пред очите му от тръбата се подаде мъртвешка ръка? Ами ако се обърне да потърси телефон или полицай, но вместо това открие пред себе си клоун? Смешен клоун в торбест костюм с големи оранжеви помпони вместо копчета. Ами ако...

Нечия ръка се стовари върху рамото му и той изпищя.

Избухна смях. Бен се завъртя, прилепи гръб в белия парапет, отделящ кроткия, безопасен тротоар на Канзас стрийт от дивото буйство на Пущинака (парапетът изскърца пронизително) и видя пред себе си Хенри Бауърс, Бълвоча Хъгинс и Виктор Крис.

- Здрасти, Шкембо - каза Хенри.

- Какво искаш? - запита Бен, като се мъчеше да говори храбро.

- Искам да те набия - отвърна Хенри. Той сякаш обмисляше предстоящите действия трезво, дори малко печално. Но как само искряха черните му очи! - Трябва да те науча на нещо, Шкембо. Ти няма да възразяваш. Много си ученолюбив, нал тъй?

И той посегна напред. Бен бързо приклекна.

- Дръжте го, момчета!

Бълвоча и Виктор го сграбчиха за ръцете. Бен изписка. Писъкът беше малодушен и немощен като скимтене на заек, но просто нямаше как да го удържи. Моля ти се, Боже, не им давай да ме разплачат и да ми счупят часовника, отчаяно помисли Бен. Не знаеше дали ще се стигне до часовника, но беше напълно уверен, че ще заплаче - далеч преди да са свършили с него.

- Божке, ами че той квичи като прасе - каза Виктор и изви китката на Бен. - Нали е като прасе?

- Точно тъй - изкиска се Бълвоча.

Бен се задърпа - първо наляво, после надясно. Бълвоча и Виктор се поддаваха с лекота, пускаха го донякъде, после грубо го дръпваха назад.

Хенри хвана анцуга на жертвата и рязко го дръпна нагоре, разкривайки корема. Над колана на Бен провисна издута гънка тлъстина.

- Глей го кво е шкембе! - провикна се Хенри с изненада и отвращение. - Олеле Боже!

Виктор и Бълвоча се разсмяха отново. Бен отчаяно се огледа за помощ. Не видя никого. Долу, в Пущинака зад гърба му, отекваха песните на щурци и далечните крясъци на чайките.

- Престанете додето е време! - каза той. Още не плачеше, но и това щеше да стане. - Додето е време, тъй да знаете!

- Иначе какво? - запита Хенри с жив интерес. - Я кажи, Шкембо. Иначе какво, а?

Ненадейно Бен си спомни за Бродрик Кроуфорд, който играеше ролята на Дан Матюс в "Пътен патрул" - онзи негодник беше як, онзи негодник беше зъл, онзи негодник не цепеше басма никому - и от тази мисъл се разрида. Дан Матюс би подбрал тия копелета с колана си право през парапета - надолу по сипея към буренаците. Какъв ти колан - само с шкембето си би им видял сметката!

- Леле, какво е ревливо бебе! - изхили се Виктор.

Бълвоча му заприглася. Хенри се усмихна лекичко, но от лицето му не чезнеше сериозното, замислено изражение - почти печално в необичайния си унес. Това изражение ужасяваше Бен. То подсказваше, че този път може да не му се размине само с пердах.

Сякаш за да потвърди мисълта, Хенри бръкна в джоба на джинсите си и извади евтин автоматичен нож.

Ужасът избухна в гърдите на Бен. До този миг се бе мятал наляво-надясно; сега изведнъж се хвърли право напред. За част от секундата му се стори, че ще успее. Беше облян в пот, а двете момчета го държаха доста хлабаво. Бълвоча вече го стискаше за дясната китка само с крайчеца на пръстите, Виктор съвсем го изтърва. Още един напън...

Преди да се изтръгне, Хенри прекрачи насреща и го блъсна. Бен отлетя назад. Парапетът изскърца още по-остро и той усети как летвите се огъват под тежестта му. Бълвоча и Виктор го сграбчиха отново.

- А сега го дръжте здраво - каза Хенри. - Чухте ли ме?

- Дадено, Хенри - отвърна Бълвоча, но гласът му звучеше малко колебливо. - Не бой се, няма да ни избяга.

Хенри пристъпи напред и плоският му корем почти докосна шкембето на пленника. Бен го гледаше с широко разтворени очи, от които безсилно се лееха сълзи. Хванат! Хванат съм! - крещеше някаква частица от съзнанието му. Опита се да я накара да млъкне - изобщо не можеше да разсъждава сред тия вопли - ала тя не мирясваше. Хванат! Хванат! Хванат!

Хенри натисна бутона и от дръжката излетя дълго, широко острие, върху което беше гравирано името му. Връхчето заблестя под лъчите на яркото следобедно слънце.

- Сега ще те изпитвам - изрече Хенри спокойно и замислено. - Все едно, че си на черната дъска, Шкембо, и тежко ти, ако не си знаеш урока.

Бен плачеше. Сърцето му бясно подскачаше в гърдите. От носа му се стичаха сополи и се събираха по горната устна. Библиотечните книги се валяха край нозете му. Хенри настъпи "Булдозер", сведе за миг очи и отпрати книгата в канавката с един страничен замах на черния си войнишки ботуш.

- Ето ти първия въпрос от изпита, Шкембо. Ако на контролно някой ти рече: "Дай да препиша", какво ще му отговориш?

- Да! - изрева незабавно Бен. - Ще кажа да! Готово! Дадено! Преписвай както си щеш!

Острието на ножа проряза пет сантиметра въздух и опря в корема на Бен. Беше студено като кубче лед, току-що извадено от камерата на хладилника. Бен изхлипа и сви корем назад, по-надалеч от ножа. За миг светът наоколо избледня. Устните на мъчителя му се движеха, но Бен не чуваше какво изричат. Хенри беше като телевизор с изключен звук, а светът се размазваше... размазваше...

 

Да не си посмял да припаднеш! - изпищя паникьосаното гласче. Ако припаднеш, той съвсем ще побеснее и може да те претрепе!

Светът отново се поизбистри в очите му. Видя, че Бълвоча и Виктор вече не се смеят. Двамата изглеждаха разтревожени... почти изплашени. Тази гледка му подействува като отрезвяваща плесница. Те ненадейно откриват, че не са наясно какво е решил Хенри и докъде е способен да стигне. Сбъдват се най-лошите ти опасения, а може да стане и по-зле. Трябва да мислиш. Може да не си мислил никога до днес, може и в бъдеще да не мислиш, но сега трябва, на всяка цена. Защото очите му потвърждават, че двамата не случайно са нервни. Очите му издават, че е луд като дървеница.

- Отговорът е грешен, Шкембо - каза Хенри. - Ако просто някой си ти рече: "Дай да препиша", дреме ми на оная работа какво ще му отговориш. Разбра ли?

- Да - отговори Бен и коремът му се разтресе от ридания. - Да, разбрах.

- Е, добре. Засега имаш един грешен отговор, но големите въпроси идват тепърва. Готов ли си за най-трудното?

- Ами аз... май че да.

По улицата бавно се зададе стар и прашен Форд модел 1951 година. На предната седалка вдървено седяха старец и старица като вехти манекени от изоставен магазин. Бен видя как старецът бавно извръща глава към него. Хенри пристъпи още по-близо, за да прикрие ножа. Бен усети натиска на връхчето върху кожата си, точно над пъпа. Все още беше студено. Невероятно, но факт - за толкова време не бе успяло да се затопли.

- Хайде де, извикай - каза Хенри. - После ще си вадиш от кецовете шибаните черва.

Лицата им бяха плътно едно до друго, като за целувка. Бен усети в дъха на Хенри аромат на плодова дъвка.

Колата отмина и продължи по Канзас стрийт все тъй бавно и тържествено, сякаш водеше празнично шествие.

- Добре, Шкембо, ето и втория въпрос. Ако на контролното аз ти кажа: "Дай да препиша", какво ще ми отговориш?

- Да. Ще кажа да. Незабавно.

Хенри се усмихна.

- Добре. Тоя път не сбърка, Шкембо. А сега идва ред на третия въпрос: как да се уверя, че никога няма да забравиш?

- Ами... не знам - прошепна Бен.

Хенри пак се усмихна. Лицето му грейна и за миг стана почти красиво.

- Аз знам! - възкликна той, сякаш току-що бе направил велико откритие. - Аз знам, Шкембо! Ще си издялкам името върху тлъстия ти търбух!

Изведнъж Виктор и Бълвоча се разсмяха отново. За миг в гърдите на Бен се разля изумено облекчение и той си помисли, че всичко е било на ужким - тримата просто са разиграли грозна комедия, за да го побъркат от страх. Но Хенри Бауърс не се смееше и внезапно Бен разбра, че Виктор и Бълвоча се кикотят само защото на тях им е олекнало. Бяха уверени, че Хенри не може да говори сериозно. Само че грешаха.

Ножът се плъзна нагоре гладко, като по масло. По бледата кожа на Бен шурна струйка алена кръв.

- Хей! - викна Виктор. Възклицанието беше глухо, полупреглътнато от изненада.

- Дръжте го! - озъби се Хенри. - Да не сте го пуснали, чувате ли?

Сега по лицето му нямаше и следа от предишната сериозна замисленост - кривеше го злобна, сатанинска радост.

- За Бога, Хенри, недей да го режеш наистина! - изпищя Бълвоча с остър, почти момичешки глас.

Сетне събитията се развиха стремглаво, но Бен Ханском имаше чувството, че времето е забавило своя ход; сякаш всичко ставаше на отделни кадри, като поредица от снимки във фоторепортаж на списание "Лайф". От паниката му нямаше и помен. Ненадейно бе открил в себе си нещо ново и тъй като това нещо не се нуждаеше от паника, то просто я погълна изцяло.

В първия кадър Хенри бе вдигнал анцуга чак до гърдите на Бен. От плитката отвесна резка над пъпа му се стичаше кръв.

Във втория кадър Хенри отново замахваше с ножа забързано, като обезумял полеви хирург под вражеска бомбардировка. Бликна още една струйка кръв.

 

Назад, помисли Бен с някаква хладна увереност, докато кръвта се просмукваше по кожата му под колана на джинсите. Трябва да бягам назад. Това е единствената посока, в която мога да се измъкна. Бълвоча и Виктор вече не го държаха. Въпреки заповедта на Хенри, двамата бяха отстъпили. Личеше, че са изплашени до смърт. Но ако Бен побегнеше, Бауърс щеше да го настигне.

В третия кадър Хенри съединяваше двата отвесни разреза с по-къса хоризонтална черта. Бен усети как кръвта пропива слипа му и плъзва по дясното бедро като лепкава диря на охлюв.

За момент Хенри отстъпи назад и се навъси съсредоточено като художник, който рисува пейзаж. След Н идва Е, помисли Бен и повече не му трябваше, за да пристъпи към действие. Той прекрачи напред и Хенри го блъсна. Бен се оттласна с крака, прибавяйки собствената си сила към удара на противника. Гърбът му се вряза в белосания парапет, който делеше Канзас стрийт от бездната на Пущинака. Същевременно Бен надигна десния си крак и рязко заби пета в корема на Хенри. Не го стори за отмъщение, просто искаше да увеличи скоростта на тялото си. Ала когато видя как по лицето на Хенри се изписва безпомощна изненада, в гърдите му бликна бистра и дива радост - чувството бе тъй мощно, че за момент се изплаши да не би връхчето на черепа му да експлодира от възторг.

Сетне парапетът се строши с пращене и пукот. Бен зърна как Виктор и Бълвоча подхванаха Хенри, за да не се стовари по задник в канавката край останките от "Булдозер"; това бе последното му видение преди сам да полети в пустотата. Рухна надолу с писък, към който се примесваше победоносен смях.

След миг се сгромоляса по гръб и задник на склона, малко под дренажната тръба, която бе видял преди малко. Имаше късмет - ако бе паднал върху нея, щеше да си строши гръбнака. Но за щастие се приземи на дебел слой бурени и папрат, тъй че почти не усети удара. Направи задно салто, усещайки как ръцете и краката му се премятат нейде отгоре. Озова се в седнало положение и продължи да се плъзга надолу като хлапе на огромна зелена пързалка. Анцугът се развяваше около шията му, ръцете му отчаяно диреха опора, ала само скубеха едри снопове орлова папрат и паламида.

Зърна как горният край на дерето се отдалечава с безумна скорост като в рисуван филм (просто не можеше да повярва, че преди малко е стоял там). Зърна как Виктор и Бълвоча зяпат подир него, а изумените им лица приличат на големи бели букви О. Намери даже време да съжали за библиотечните книги. След това нещо го блъсна с убийствена сила и Бен едва не си отхапа езика.

Бе налетял върху паднало дърво и то го задържа, като само по чудо не строши левия му крак. Стенейки, той пропълзя малко нагоре и се извлече от кривите клони. Намираше се някъде към средата на склона. Надолу храсталакът се сгъстяваше. По ръцете на Бен пробягваха тънки струйки вода от дренажната тръба.

Високо горе се раздаде крясък. Бен отново надигна глава и видя как Хенри Бауърс полита в пропастта с нож между зъбите. Приземи се на крака, с отметнато назад тяло, за да не загуби равновесие. Плъзна се, оставяйки две дълбоки бразди, сетне се втурна по надолнището с огромни скокове като някакаво непохватно кенгуру.

- Ха та увия, Хкемво! - крещеше Хенри през острието на ножа и Бен нямаше нужда да вика преводач от ООН, за да разбере, че това означава: Ще те убия, Шкембо!

-Ха та увия, туойта мамха!

И изведнъж с хладния генералски поглед, който бе придобил преди малко горе на тротоара, Бен откри какво трябва да стори. Успя да се изправи на нозе само миг преди врагът да връхлети - ножът вече беше в ръката на Хенри и сочеше право напред като войнишки щик. Смътно осъзна, че левият крачол на джинсите е раздран на парцали, а кракът му кърви далеч по-зле от корема... но засега кракът го крепеше, а това означаваше, че не е счупен. Е, поне се надяваше, че трябва да означава това.

Бен приклекна леко, за да запази нестабилното си равновесие и когато Хенри го сграбчи с едната ръка, а с другата завъртя ножа, той отскочи настрани. Загуби равновесие, но падайки протегна напред разранения си ляв крак. Пищялите на Хенри срещнаха препятствието и това мигновено го откъсна от земната твърд. Забравил страха си, Бен зяпна от възхита и страхопочитание. Хенри Бауърс сякаш летеше досущ като Супермен над падналото дърво. Беше протегнал ръце право напред, както правеше Джордж Рийвс в телевизионния филм. Само че за Джордж Рийвс полетът винаги изглеждаше нещо съвсем естествено - все едно че се къпе или обядва на верандата в задното си дворче. А Хенри изглеждаше тъй, като че някой му бе заврял горещ ръжен в задника. Беззвучно отваряше и затваряше уста. От ъгълчето на устните му излетя струя слюнка и Бен я видя как се лепва върху ухото на Хенри.

Сетне Хенри се сгромоляса. Ножът изхвърча от ръката му. Той се преметна през рамо, грохна по гръб и се плъзна сред храсталака с широко разкрачени нозе. Раздаде се крясък. Глух удар. После настана тишина.

Замаяният Бен седеше и гледаше смачканите храсталаци, където бе изчезнал Хенри. Изведнъж наоколо се затъркаляха буци и камъни. Пак вдигна очи нагоре. По склона слизаха Виктор и Бълвоча. Движеха се по-предпазливо, а следователно и по-бавно от Хенри, но само след трийсетина секунди щяха да го настигнат, ако не предприемеше нещо.

Бен изстена. Нямаше ли край това безумие?

Без да изпуска двамата от поглед, той се прекатери през падналото дърво и дишайки дрезгаво, на пресекулки, се затътри надолу по сипея. В ребрата му сякаш се впиваше нажежено острие. Езикът го болеше ужасно. Храстите вече стърчаха над главата му. В ноздрите му нахлу буйният зелен дъх на волно растящи плевели. Чуваше как нейде съвсем наблизо струйки вода подскачат с плясък и се провират между камънака.

Внезапно кракът му се подхлъзна и всичко започна отново - премяташе се, пързаляше се по гръб и корем, някакъв издаден камък раздра опакото на китката му, сетне профуча през трънлив храсталак, оставяйки по шиповете сивосинкави памучни парцалчета от анцуга и късчета месо от ръцете и бузите си.

Рзтърсен от един последен убийствен сблъсък, той спря и се озова седнал, с крака във водата. Тясно лъкатушно поточе се спускаше надясно и чезнеше в гъсталак от недорасли дървета; под клоните им изглеждаше тъмно като в рог. Озърна се наляво и видя Хенри Бауърс, проснат по гръб сред ручея. Между полуотворените му клепачи се виждаше само бялото на очите. От едното му ухо се стичаше кръв и по водата към Бен струяха тънички червени нишки.

 

О, Боже мой, убил съм го! О, Боже мой, аз съм убиец! О, Боже мой!

Забравяйки, че Бълвоча и Виктор го гонят по петите (или може би разбирайки, че ще забравят за намеренията си да го смажат от бой, щом видят бездиханните останки на своя Безстрашен Вожд), Бен прецапа пет-шест метра нагоре по течението към мястото, където лежеше Хенри с разпарцаливена риза, потъмнели мокри джинси и без единия ботуш. През мъглата в съзнанието си долавяше, че от собствените му дрехи не е останало кажи-речи нищо и че разнебитеното му тяло е цялото в синини и рани. Левият глезен изглеждаше най-зле; вече бе толкова подут, че разтягаше мокрия кец и за да облекчи непоносимите болки в него, Бен не вървеше, а се люшкаше като моряк през първия си ден на брега след дълго пътуване по море.

Приведе се над Хенри Бауърс. И изведнъж Хенри широко разтвори очи. Вкопчи се в глезена на Бен с изподрана, разкървавена ръка. Устните му се раздвижиха и макар че между тях излетя само треперлив свистящ дъх, Бен все пак разбра какво казва: Ще те убия, тлъсто лайно!

Хенри опитваше да се изправи, използувайки крака на врага вместо патерица. Бен отчаяно задърпа. Пръстите на Хенри се хлъзнаха надолу, после го изтърваха. Размахвайки ръце като вятърна мелница, Бен отлетя назад и тупна по задник за трети път през последните четири минути - национален, ако не и световен рекорд. Отгоре на всичко пак си прехапа езика. Наоколо плисна вода. За миг пред очите на Бен затанцуваха всички цветове на дъгата. Обаче не му пукаше нито за дъгата, нито за това дали наистина може да стане момиче, ако мине под нея. Щеше да се бори за жалката си тлъста кожа.

Хенри се претъркаля по корем. Помъчи се да стане. Падна. Успя да се надигне на ръце и колене. И накрая със залитане се изправи на крака. Впи в Бен страшния си черен поглед. Кичурите по челото му бяха клюмнали насам-натам като листата на царевични кочани след опустошителна буря.

Внезапно Бен се ядоса. Не, нещо повече. Побесня. Само преди десет минути вървеше по улицата с библиотечните книги под мишница, невинно си мечтаеше за целувките на Бевърли Марш и никому нищо лошо не правеше. А я го вижте сега. Само го вижте. Джинсите на парцали. Левият глезен - ако не счупен, то поне лошо навехнат. Целият крак изподран, езикът прехапан, върху корема - монограмът на проклетия Хенри Бауърс. Какво ще речете за тая дрислива съдба, драги спортни запалянковци? Но навярно не друго, а мисълта за библиотечните книги, които му бяха поверени, го тласна в атака срещу Хенри Бауърс. Изгубените библиотечни книги и представата как укоризнено ще го погледне мисис Старет, когато й каже. Каквито и да бяха причините - раните, навехнатият глезен, библиотечните книги или дори мисълта за мокрия и навярно съвсем нечетлив бележник в задния му джоб - важното бе, че повече не му трябваше, за да се хвърли в схватката. Шляпайки с подгизналите си кецове през плитката вода, той закуцука напред и ритна Хенри право по топките.

Хенри нададе ужасяващ ръждив вопъл, от който птиците по околните дървета се разлетяха с плясък. За миг постоя широко разкрачен, сграбчил чатала си с две ръце и впил изумен поглед в Бен.

- Ъх - изрече той с изтънял глас.

- Правилно - каза Бен.

- Ъх - изрече Хенри с още по-тъничък гласец.

- Правилно - повтори Бен.

Хенри бавно се свлече на колене - не падна, а по-скоро се сгъна като ножица. Продължаваше да се взира в Бен с недоумяващи черни очи.

- Ъх.


- Адски правилно - заяви Бен.

- Ъх! - изстена Хенри. - Топките ми. Ъх! Олеле, смаза ми топките. Ъх-ъх! - Вече започваше малко по малко да сбира силица и Бен взе да отстъпва крачка след крачка. Прилошаваше му от мисълта за онова, което бе сторил, но същевременно се чувствуваше омаян, едва ли не вцепенен от праведна гордост. - Ъх!... пакетът ми, твойта мама... ъх-ЪХ!... олеле, твойта мама, ТОПКИТЕ МИ!

Бен би могъл да остане на полесражението безкрайно дълго - може би дори докато Хенри се окопитеше и хукнеше да го гони - но точно в този момент над лявото му ухо се стовари камък и болката бе тъй дълбоко пронизваща, че преди да усети новата топла струйка кръв, той си помисли, че го е жилнала оса.

Завъртя се и видя другите двама да се задават към него с широки крачки по средата на потока. Всеки носеше по шепа заоблени речни камъни. Виктор замахна и Бен чу как камъкът профуча край ухото му. Приведе се, но в това време друг снаряд го улучи по дясното коляно и го накара да изкрещи от болка и изненада. Трети камък отскочи от дясната му скула и окото му се напълни със сълзи.

Той докуцука до отсрещния бряг и се закатери по него с цялата скорост, на която бе способен, като се вкопчваше в стърчащите коренища и изскубваше цели наръчи храсти. Добра се до върха (докато се прехвърляше през ръба, един прощален камък го цапардоса по задника) и бързо се озърна през рамо.

Бълвоча бе коленичил до Хенри, а Виктор стоеше на два-три метра от него и мяташе камъни; един от тях с големината на бейзболна топка се вряза в избуялите храсти край Бен. Не му трябваше да гледа повече; всъщност бе видял повече от достатъчно. И най-лошото - Хенри Бауърс отново се изправяше на крака. Досущ като новичкия му "Таймекс", Хенри можеше да понесе солиден удар и пак да продължава да цъка. Бен се завъртя и напирайки с гърди през храстите закуцука в посока, за която се надяваше да е запад. Ако успееше да прекоси Пущинака до Олд кейп, можеше да изпроси от някого десет цента и да се прибере с автобуса. А стигнеше ли си у дома, щеше да заключи вратата, да зарови окървавените парцаливи дрехи дълбоко в боклука и кошмарът най-сетне щеше да свърши. Представи си как седи на креслото в хола изкъпан и чист, загърнат в пухкавата червена хавлия, гледа по телевизията мултфилми за патока Дафи и смуче мляко през ароматизирана ягодова сламка. Тая мисъл ще те крепи, мрачно си каза той и се затътри по-нататък.

Храстите го шибаха през лицето. Бен ги отмяташе настрани. Тръните го деряха като хищни нокти. Мъчеше се да не им обръща внимание. Отпред се появи равна площадка, покрита с черна, лепкава кал. Беше обрасла нагъсто с някакви подобни на бамбук растения и от земята се надигаше тежко зловоние. Докато гледаше блясъка на застоялата вода по-навътре в гъсталака, някаква зловеща мисъл

(тресавище)

плъзна като сянка из дълбините на съзнанието му. Не искаше да отива натам. Даже и да нямаше тресавище, калта като нищо щеше да му смъкне кецовете. Зави надясно, изтича покрай бамбуковия гъсталак и накрая попадна в истинска гора.

Дърветата, предимно могъщи ели, растяха навсякъде, бореха се безмилостно за място под слънцето, но за сметка на това храстите оредяха и Бен закрачи по-бързо. Вече нямаше представа накъде отива, ала поне се надяваше, че има значителна преднина в гонитбата. Дери обгръщаше Пущинака от три страни, а недовършеното удължение на магистралата преграждаше четвъртата. Рано или късно все щеше да излезе някъде.

В корема му пулсираше тъпа болка и той придърпа нагоре останките от анцуга, за да огледа какво е положението. Щом видя, неволно сбърчи вежди и изохка през зъби. Шкембето му приличаше на чудовищна топка за коледна елха - цялото в тъмночервена съсирена кръв и размазана зеленина от търкалянето по сипея. Побърза да смъкне анцуга на място. От грозната гледка му се повдигаше.

Скоро отпред долетя глухо бучене - равномерният тътен беше толкова нисък, че едва се долавяше. Някой възрастен, гонен само от мисълта да се пръждоса час по-скоро (комарите вече бяха открили Бен и изглеждаха доста едри, макар и не чак колкото лястовички), не би обърнал внимание на шума или просто би го пропуснал край ушите си. Но Бен беше малко момче и постепенно се окопитваше от преживяното. Свърна наляво и си проправи път през ниските лаврови храсти. Зад тях на метър над земята стърчеше горният край на бетонен цилиндър, широк около метър и двадесет. Отгоре го прихлупваше железен капак с дупка и надпис до нея: КАНАЛНА СЛУЖБА ДЕРИ. Шумът - отблизо наистина звучеше като тътен - долиташе нейде от дълбините.

Бен прилепи око върху отвора, но не видя нищо. Чуваше само бучене и далечен плисък на вода. Пое си дъх, лъхна го кисела, влажна воня на изпражнения и той се отдръпна с гримаса на отвращение. Най-обикновена канална шахта. Или може би комбинация от канал и дренажен тунел - имаше ги много в изтормозения от наводнения Дери. Скучна работа. И все пак съоръжението разбуждаше в гърдите му някаква странна тръпка. Отчасти това се дължеше на срещата с човешко творение сред тая занемарена и буренясала безпътица, но навярно го бе впечатлила и самата форма на стърчащия от земята бетонен цилиндър. Миналата година беше чел "Машината на времето" от Хърбърт Уелс - първо в комиксов вариант, а после и самата книга. Цилиндърът с продупчен железен похлупак му напомняше за кладенците, които водят надолу към царството на ужасните уродливи морлоци.

Бързо се отдалечи, дирейки отново западната посока. Добра се до малка поляна и взе да се върти, докато сянката му остана точно зад него, поне доколкото можеше да прецени. После пое право напред.

Пет минути по-късно отпред отново долетя ромон на вода... и гласове. Детски гласове.

Бен спря, ослуша се и внезапно чу зад гърба си други гласове, придружени от пукот на съчки. Позна ги веднага. Бяха гласовете на Виктор, Бълвоча и единствения, неповторимия Хенри Бауърс.

Изглежда, кошмарът все още не бе свършил.

Бен се озърна. Търсеше поне едно спокойно кътче на белия свят.

 

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница