Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница23/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   19   20   21   22   23   24   25   26   ...   39

9.

Дори и Бил отскочи от мощния, нечовешки крясък. Бен имаше чувството, че ще полудее от този звук; мярна му се видение на някакъв гигантски щурец зад вратата, като твар от фантастичен филм, в който буболечките почват да растат от радиацията - може би "Началото на края", или "Черният скорпион", или онзи филм за мравките в канализацията на Лос Анджилис. Не би намерил сили да побегне дори ако бръмчащото сбръчкано чудовище разцепеше евтината врата и почнеше да го опипва с грамадни мъхнати лапи. Смътно долавяше до себе си прекъслечното хлипане на Еди.

Писъкът изтъняваше и се засилваше, без да губи онзи гнусен, бръмчащ тон. Бил отстъпи още крачка назад и в лицето му не бе останала капчица кръв, очите му бяха изхвръкнали от орбитите и под носа му алените устни приличаха на кървава рана.

- Застреляй го, Бевърли! - чу Бен собствения си вик. - Стреляй през вратата, стреляй преди да ни сграбчи!

А през мръсния прозорец в дъното слънцето хвърляше тягостни, трескави лъчи.

Като в кошмарен сън Бевърли вдигна прашката и през цялото време писъкът се засилваше, засилваше, засилваше...

Но преди да бе изпънала ластика, Майк извика:

- Не! Не! Недей, Бев! Божичко! Брей, пусто да остане! - Колкото и невероятно да изглеждаше, Майк се разсмя. Той се провря напред, стисна дръжката, завъртя я и блъсна напред. С жално скърцане вратата се изтръгна от изметнатата рамка. - Ами че това е ветровейка! Най-обикновена ветровейка, от ония, дето ги правим да плашим гаргите!

Стаята беше празна. На пода се валяше стара бирена кутия с изрязани краища. От двете страни бяха пробити дупчици и между тях се изпъваше парче канап, намазан с восък. Макар че в стаята не подухваше вятър - единственият прозорец беше затворен и небрежно закован с дъски, между които се процеждаха оскъдни слънчеви лъчи - нямаше никакво съмнение, че звукът долита от кутията.

Майк пристъпи напред и я ритна. Кутията отхвръкна в ъгъла и бръмченето секна.

- Най-обикновена ветровейка - обърна се той към другите почти извинително. - Слагаме ги на плашилата. Нищо повече. Евтин трик. Само че аз не съм гарван. - Той погледна Бил. Вече не се смееше, но продължаваше да се усмихва. - Все още се страхувам... сигурно всички се страхуваме... но и То се бои от нас. Да си кажа правичката, мисля, че То примира от страх.

Бил кимна.

- И аз т-т-тъй мисля.

Тръгнаха към вратата в края на коридора и докато гледаше как Бил подхваща с пръст дупката на мястото на изчезналата брава, Бен разбра, че всичко ще свърши тук; зад тази врата нямаше да има евтини уловки. Мирисът ставаше още по-тежък, а с него се засилваше и гръмотевичното чувство за две противоположни сили, прииждащи наоколо. Озърна се към Еди - едната ръка в гипс пред гърдите, другата здраво стиснала инхалатора. Погледна Бев от другата си страна - пребледняла, стиснала прашката като талисман. Помисли си: Ако се наложи да бягаме, ще се помъча да те защитя, Бевърли. Кълна се, че ще го сторя.

Тя може би долови тази мисъл, защото изви лице към него и се усмихна измъчено. Бен отвърна на усмивката.

Бил дръпна вратата. Пантите нададоха глух вопъл и млъкнаха. Отвътре се разкри баня... само че в нея имаше нещо нередно. Нещо е било трошено тук, това бе единствената ясна мисъл на Бен в първия момент. Не бирена бутилка... какво тогава?

Всичко беше обсипано с остри, назъбени късчета от нещо бяло, разпръскващи злобен блясък. Сетне Бен разбра. Това беше върхът на безумието. Разсмя се. След миг Ричи му заприглася.

- Било е пръдня за чудо и приказ - подхвърли Еди и Майк се разкиска, клатейки глава. Стан се усмихваше лекичко. Само Бил и Бевърли оставаха мрачни.

Белите чирепчета, пръснати по пода, бяха парченца порцелан. Тоалетната чиния бе избухнала. Казанчето стърчеше килнато настрани сред локва вода - не бе паднало само защото се намираше в ъгъла и двете стени го подпираха.

Всички влязоха на плътна групичка подир Бил и Бевърли. Натрошеният порцелан скърцаше под краката им. Каквото и да е било, помисли Бен, пръснало е горкия кенеф направо на сол. Представи си как Хенри Бауърс пуска вътре чифт каменарски капсули, затръшва капака и хуква навън. Нямаше представа какво друго освен динамит би предизвикало подобен катаклизъм. Тук-там се валяха и по-едри парчета, но само няколко; всичко друго бе отишло по дяволите, оставяйки ситни остри отломки като стрелички от индианско духало. Тапетите (розови храсти и танцуващи елфи както в коридора) бяха осеяни навсякъде с безброй дупчици. Приличаха на следи от ловджийски сачми, но Бен знаеше, че това е пак порцелан, набит в стените от силата на експлозията.

Ваната стоеше на чугунени лъвски лапи с многогодишна мръсотия между тъпите нокти. Бен надникна вътре и зърна на дъното засъхнали следи от прах и кал. Отгоре надвисваше ръждив душ. Над мивката зееше медицинско шкафче с празни лавици. Само прашни кръгчета по тях издаваха къде са стояли някога шишенца с лекарства.

- На твое място не бих се приближавал, Шеф Бил - рязко изрече Ричи и Бен се озърна.

Бил пристъпваше към отвора в пода, където някога бе стояла тоалетната чиния. Наведе се над тръбата... после обърна лице към другите.

- Ч-чу-хху-увам пъх-пъх-помпите... с-съвсем като в П-п-пущинака!

Бев застана до Бил. Бен я последва - и да, наистина чу онзи равномерен тътнещ шум. Само че сега отекваше из тръбите и изобщо не напомняше бученето на машини. Звучеше като нещо живо.

- О-ххот-тук е излязло - каза Бил. Лицето му си оставаше мъртвешки бледо, но очите му пламтяха от вълнение. - О-ххот-тук е излязло п-п-през онзи дъ-дъ-ден и ви-ххи-инаги излиза оттук! През тъ-тъ-тръбите!

Ричи кимаше енергично.

- Ние влязохме през мазето, но То не беше там. Слезе по стълбата. Защото оттук е можело да пристигне.

- И е направило това? - запита Бев.

- Си-ххи-игурно много е б-б-бързало - сериозно отвърна Бил.

Бен надникна в тръбата. Тя беше широка почти цял метър и вътре царуваше непрогледен мрак. По вътрешните керамични стени лепнеше нещо засъхнало, за което не му се искаше и да мисли. Долу звукът се рееше, тътнеше почти приспивно... и изведнъж той видя нещо. Не с очите - поне отначало - а с друго око, скрито дълбоко в съзнанието му.

 

То се носеше към тях, фучеше с бързината на експрес, изпълвайки мрачната паст на тръбата от край до край; сега То бе в истинския си вид, каквото и да означаваше това; когато пристигнеше, щеше да си избере някаква форма от техните страхове. То се задаваше, идеше от своите зловонни бърлоги и мрачни катакомби под земните недра, а очите му бълваха неистов зелен пламък; идеше, идеше, То идеше.

И сетне зърна очите му сред мрака, отначало като едва забележими искрици. Те придобиха форма - огнена и жестока. Сега сред тръпнещия тътен на помпите Бен долови и друг звук: Ууууууууу... През назъбеното гърло на тръбата лъхна смрад и той отскочи назад, задавен от кашлица.

- То иде! - изкрещя Бен. - Бил, видях го, То иде!

- Добре - каза Бевърли и надигна прашката.

Нещо изригна от тръбата. Когато след време се мъчеше да възстанови представата за онзи пръв сблъсък, Бен виждаше в спомените си само неясна сребристо-оранжева фигура. Не беше призрачна; имаше плътност и той долавяше отвъд нея някаква друга, реална и върховна форма... ала очите му не можеха да обхванат изцяло онова, което виждаше.

После Ричи се люшна назад с изкривено от ужас лице и запищя отново и отново:

- Върколакът! Бил! Това е върколакът! Младият върколак!

И внезапно смътната фигура се вкопчи в реалността пред Бен, пред всички тях. Личното То на Ричи бе станало тяхно общо То.

Върколакът стоеше прегърбен над тръбата, разкрачил космати нозе от двете страни на някогашната тоалетна чиния. От хищната муцуна ги гледаха свирепи зелени очи. През оголените зъби се процеждаше жълтеникава пяна. То нададе оглушителен рев. Лапите му се стрелнаха към Бевърли, обтягайки ръкавите на гимназисткото яке високо над косматите китки. Сега То излъчваше жаркия, тежък мирис на смърт.

Бевърли изпищя. Бен я сграбчи изотзад за блузата и дръпна с такава сила, че шевовете под мишниците се разпраха. Ноктестата лапа процепи въздуха там, където бе стояла преди част от секундата. Бевърли залитна и блъсна гръб в стената. Сребърното топче се отрони от прашката. За миг то проблесна във въздуха. Майк го подхвана със светкавично движение и протегна ръка към Бев.

- Застреляй го, малката - каза той. Гласът му беше съвършено спокоен, едва ли не безметежен. - Застреляй го още сега.

Върколакът вирна муцуна към тавана. Ревът му разтърси къщата и се преля в смразяващ вой.

После воят премина в смях. Докато Бил извръщаше глава да погледне Бевърли, То се метна към него. С един замах Бен блъсна Бил на пода.

- Застреляй го, Бев! - пищеше Ричи. - За Бога, застреляй го!

Върколакът се хвърли напред и нито тогава, нито когато и да било, Бен не се усъмни, че То отлично знае кой ръководи цялата група. Искаше да види сметката на Бил. Бевърли обтегна прашката и стреля. Топчето полетя и този път изстрелът пак бе неточен, само че сега я нямаше спасителната сила, която да го отклони. То мина на педя от целта и се заби в тапета над ваната. Цял покрит с парчета порцелан и окървавен поне на десетина места, Бил изруга пискливо.

Върколакът врътна глава настрани; пламналият зелен поглед се впи в Бевърли. Без да мисли, Бен пристъпи пред нея, докато тя тършуваше из джоба си за другото сребърно топче. Джинсите бяха прекалено тесни. Не ги обуваше за да прави впечатление; просто доизносваше миналогодишните дрехи - между тях и шортите, с които бе излязла в деня, когато Патрик Хокстетър загина край хладилника. Пръстите й докосваха топчето, но то упорито бягаше. Бръкна по-дълбоко и успя да го хване. Измъкна го, при което обърна джоба наопаки и изръси на пода четиринадесет цента, два скъсани билета за кино и няколко ситни вълма мъх.

Върколакът се хвърли към Бен, които стоеше да я закриля... и не й позволяваше да стреля. Косматата глава раззина челюсти и хищно се килна настрани, готова да захапе. Бен замахна слепешком. В действията му сякаш не бе останало място за ужас - вместо това изпитваше бистра, трезва ярост, примесена с изумление, че понякога времето е способно да замръзне като в стоп-кадър. Ръцете му се вкопчиха в жилави, сплъстени косми - козина, помисли той, спипах го за козината - и усети под тях масивната кост на черепа. Отблъсна с все сила вълчата глава, но макар да беше едро момче, ударът не постигна нищо. Ако не бе отлетял назад към стената, То щеше да впие зъби в гърлото му.

То полетя подир него и жълтозеленикавите му очи пламтяха. Дишаше с глухо ръмжене. Вонеше на канал и на още нещо - някакъв природен, но гнусен мирис като от гнили лешници. Тежката лапа замахна и Бен отчаяно се помъчи да кръшне настрани. Грамадните нокти раздраха тапетите и подгизналата мазилка зад тях. Бен чу неясно как Ричи крещи нещо, как Еди умолява Бевърли да стреля, да стреля. Но Бевърли не стреляше. Имаше само един-единствен шанс. Нищо; друг нямаше да й потрябва. Виждаше всичко ясно и отчетливо, както никога през живота си. Предметите изпъкваха релефни и близки; вече никога нямаше да види толкова пълно трите измерения на реалността. Имаше власт над всеки цвят, всеки ъгъл, всяко разстояние. Страхът изчезна. Изпитваше простата ловна наслада - сплав от твърда увереност и предстояща победа. Пулсът й се забави. Пръстите й отпуснаха истеричната си, трепереща хватка около прашката, после я хванаха твърдо и естествено. Тя въздъхна дълбоко. Имаше чувството, че дробовете й никога няма да се наситят. Смътно, неясно дочу някакъв пукот. Каквото и да беше, сега нямаше значение. С хладна безпристрастност тя отклони прицела наляво, очаквайки чудовищната глава на върколака да стигне точно пред обтегнатото V на ластика.

Лапите на върколака отново полетяха надолу. Бен опита да се гмурне под тях... но изведнъж се озова в ноктите. Непреодолима сила го дръпна напред като парцалена кукла. То отвори челюсти.

- Копеле...

Бен заби пръст в окото на чудовището. То изрева от болка и раздра ризата му. Бен сви корема си с всичка сила, но един от ноктите пробяга лъкатушно надолу, оставяйки диря от огнена болка. Кървав фонтан опръска панталоните му, гуменките, пода. Върколакът го запокити във ваната. Бен си блъсна главата в нещо, зърна безброй звезди, намери сили да седне и видя, че скутът му се пълни с кръв.

Върколакът отново се завъртя. Със същата безумна яснота Бен различи, че е обут с избелели джинси "Леви Строс". Шевовете се бяха разпрали. От задния джоб висеше сополива червена кърпа, каквито носят железничарите. Върху гърба на сребристо-оранжевото училищно яке беше избродирано: ОБЩИНСКА ГИМНАЗИЯ ДЕРИ. ОТБОР ПО КЛАНЕ. И по-долу името - ПЕНИУАЙЗ. А по средата имаше грамаден номер 13.

Чудовището пак се хвърли към Бил. Той бе станал на крака и сега стоеше с гръб към стената, гледайки право в очите на То.

- Застреляй го, Бевърли! - изпищя отново Ричи.

- Бибип, Ричи - чу тя собствения си отговор да долита сякаш от две хиляди километра. Внезапно главата на върколака изникна точно насред чатала на прашката. Бевърли намести топчето върху едно от пламтящите зелени очи и пусна ластика. Ръцете й не трепереха; стреляше безгрижно и точно, както в онзи ден, когато се целеха по консервни кутии на бунището, за да разберат кой е най-добър.

Бен успя да помисли: О, Бевърли, ако и този път не улучиш, всички сме мъртви, а не искам да умирам в тази мръсна вана, обаче не мога да се измъкна.

Тя улучи. Изведнъж точно над средата на муцуната се появи ново кръгло око - само че не зелено, а черно; беше се целила в дясното око и топчето бе мръднало само на сантиметър.

Писъкът - почти човешки писък на изненада, болка, страх и ярост - бе оглушителен. Нещо болезнено зазвънтя в ушите на Бен. После идеалната кръгла дупка върху муцуната на То изчезна под кървав гейзер. Кръвта не течеше, а избиваше от раната на мощна струя. Аленият фонтан опръска лицето и косата на Бил. Няма значение, истерично помисли Бен. Не бой се, Бил. Все едно, никой няма да види петната, щом излезем оттук. Ако изобщо излезем.

Бил и Бевърли пристъпиха към върколака, а зад тях Ричи запищя пронизително:

- Застреляй го пак, Бевърли! Убий го!

- Убий го! - кресна Майк.

- Точно така, убий го! - звънна гласът на Еди.

- Убий го! - изрева Бил и устата му се изкриви в трепереща дъга. Косата му беше обсипана с жълтеникаво-бял гипсов прах. - Убий го, Бевърли, То не бива да се измъкне!



Няма вече боеприпаси, несвързано помисли Бен, останахме без топчета. Какво дрънкате, как ще го убием? Но сетне погледна Бевърли и разбра. Ако сърцето му вече не беше изцяло нейно, в този миг би й го отдал завинаги. Тя отново обтягаше ластика. Свитите й пръсти прикриваха истината, че прашката е празна.

- Убий го! - изкрещя Бен и тромаво се преметна през ръба на ваната. Усети, че джинсите и бельото му са подгизнали от кръв. Нямаше представа колко тежка е раната. След първото парване болката бе отслабнала, но течеше ужасно много кръв.

Зеленикавите очи на върколака примигваха насреща им, изпълнени с колебание и болка. По предницата на якето му се стичаха потоци кръв.

Бил Денброу се усмихна. Усмивката беше кротка, дори нежна... но очите му си оставаха студени.

- Не трябваше да започваш с моя брат - каза той. - Хайде, Бевърли, пращай тоя педераст в пъклото.

Колебанието напусна очите на чудовището - То повярва. Завъртя се с могъщ, изящен устрем и се гмурна в тръбата. Преобразяваше се в движение. Ученическото яке се сля с козината и загуби цвят. Черепът му се издължи като омекнал, полуразтопен восък. Формите му се промениха. За миг Бен помисли, че е съзрял истинската форма на То... и дъхът му спря, а сърцето застина в гърдите му.

- Всички ви ще избия! - прогърмя глас от канала. Беше дрезгав, яростен, нечовешки. - Всички ви ще избия... ще избия... избия... избия...

Думите отслабваха, заглъхваха, отдалечаваха се, чезнеха... и най-сетне се сляха с тихия машинен тътен, долитащ от каналите.

Изведнъж къщата сякаш улегна с мощен и в същото време беззвучен пукот. Но Бен знаеше, че не уляга - по някакъв странен начин се свиваше до предишните си нормални размери. Изчезваше незнайната магия, с която То бе разтегнало до безкрай къщата на Нийбълт стрийт 29. И сградата отскачаше обратно като отпуснат ластик. Сега беше само къща, воняща на влага и гнило; празна къща, в която понякога идваха скитници и лумпени да пият, да бъбрят и да нощуват на сушина.

То бе изчезнало.

Тишината след него им се стори оглушителна.

 

 



10.

- Т-т-трябва да с-се и-ххи-змъкваме оттук - каза Бил. Той пристъпи напред и сграбчи протегнатата ръка на Бен, който се мъчеше да стане.

Бевърли стоеше до канала. Сведе очи и студът изведнъж напусна тялото й, прогонен от гъстата руменина, която я обля от глава до пети. Преди малко явно бе въздъхнала наистина дълбоко. Оказваше се, че смътният пукот е идвал от копчетата на блузата й. Бяха изчезнали до едно. Блузата зееше широко и малките й гърдички стърчаха на показ. Тя побърза да се закрие.

- Ръ-ръ-ричи - подвикна Бил. - Ела да п-помогнем на Б-б-бен. Много е те-те-те...

Ричи изтича към тях, последван от Стан и Майк. С общи усилия четиримата изправиха Бен на крака. Еди се приближи до Бевърли и неловко я прегърна със здравата си ръка.

- Беше чудесна - каза той и Бевърли се разплака.

Бен залитна, направи две широки крачки към стената и побърза да се подпре преди да е паднал отново. Виеше му се свят. Сивата пелена ту закриваше света, ту пак се отдръпваше. Драйфаше му се до премала.

После силната, сигурна ръка на Бил обгърна раменете му.

- Мъ-мъ-много ли е з-зле, К-к-камара?

Бен се насили да наведе очи към корема си. Откри, че тия две прости действия - да превие врат и да се разгърди - изискват повече смелост, отколкото му бе трябвала, за да влезе в къщата. Очакваше да види половината си черва увиснали отпред като кърваво виме. Вместо това откри, че кървавият поток е изтънял и капе едва-едва. Върколакът го бе порнал здравата, но раната очевидно не беше смъртоносна.

Ричи застана до тях. Огледа дълбоката бразда, която лъкатушеше по гърдите и стигаше до средата на корема, после вдигна тревожни очи към лицето на Бен.

- Още малко и То щеше да си направи жартиери от карантията ти, Камара. Представяш ли си?

- Няма майтап, мой чорап - каза Бен.

Двамата с Ричи се спогледаха сериозно и замислено, после едновременно избухнаха в истеричен кикот, като се обливаха с водопади от слюнка. Ричи прегърна Бен и го заблъска по гърба.

- Победихме го, Камара! Победихме го!

- Н-н-не сме го п-п-победили - мрачно възрази Бил. - Имахме къ-ххъ-смет. Да б-б-бягаме о-ххот-тук п-преди Т-то да реши да се въ-ххъ-ърне.

- Къде отиваме? - запита Майк.

- В Пъ-пъ-пущинака.

Бевърли пристъпи към тях, придържайки блузата си с ръка. Беше червена като рак.

- В къщичката ли?

Бил кимна.

- Може ли някой да ми услужи с ризата си? - запита Бевърли и се изчерви още по-отчаяно. Бил я погледна небрежно и кръвта нахлу в лицето му. Той побърза да извърне глава, но краткият миг на откровение проряза сърцето на Бен с мимолетна болезнена ревност. В този миг, в тази част от секундата Бил я бе видял такава, каквато до днес я виждаше само Бен.

Другите също погледнаха и извърнаха глави. Ричи закри устата си с длан и се изкашля. Стан се изчерви. А Майк даже отстъпи една-две крачки назад, сякаш наистина стреснат от профила на малката бяла гърдичка, надникнала изпод нейната ръка.

Бевърли тръсна глава и отметна назад сплъстената си коса. Още се червеше, но лицето й беше прекрасно.

- Няма как, момиче съм - каза тя, - и раста, отгоре на всичко... а сега моля някой да ми услужи с ризата си.

- Ра-хха-збира се - кимна Бил. Той смъкна бялата си тениска и остана гол до кръста. Беше мършав, с изпъкнали ребра и загорели, луничави рамене. - З-з-заповядай.

- Благодаря, Бил - каза тя и в един горещ, експлозивен миг очите им се срещнаха. Този път Бил не извърна глава. Погледът му беше непоколебим, като на възрастен мъж.

- Мъ-мъ-моля - каза той.

 

Успех, Шеф Бил, помисли Бен и им обърна гръб, за да не вижда този поглед. Болеше го, болеше дълбоко - там, където не би могъл да забие нокти нито вампир, нито върколак. Но все едно - съществуваше нещо, наречено коректност. Макар че не знаеше думата, той отлично разбираше смисъла. Да ги зяпа докато се гледат така беше също тъй недостойно, както да зяпа гърдите на Бевърли докато тя нахлузва тениската на Бил. Тъй да бъде, щом трябва. Но той никога няма да я обича като мен. Никога.

Тениската на Бил висеше почти до коленете й. Щеше да прилича на комбинезон, ако отдолу не се подаваха джинсите.

- Д-да въ-ххъ-рвим - повтори Бил. - Н-не знам к-к-как сте вие мо-ххо-омчета, обаче на м-м-мен ми сти-ххи-ига за д-д-днес.

Всички бяха грохнали от умора.

 

 

11.



Един час по-късно те седяха в къщичката под широко разтворения капак. Вътре беше прохладно, а над Пущинака царуваше безметежна тишина. Седяха мълчаливо, унесени в мислите си. Ричи и Бев прехвърляха от ръка на ръка пакет "Марлборо". Еди си пръсна малко лекарство. Майк кихна два-три пъти и се извини, че май е хванал настинка.

- Ти друго и не можел да хваща, сеньоррр - дружелюбно подметна Ричи и млъкна.

Бен търпеливо очакваше безумните преживелици в изоставената къща да избледнеят като сън. Всичко ще се отдалечи и ще рухне на парчета, както става с кошмарните сънища, помисли той. Събуждаш се задъхан и потен, но петнайсет минути по-късно вече не помниш даже какво си сънувал.

Ала този път не беше така. В паметта му се съхраняваха ясни и точни спомените за всичко, което бе станало откакто успя да се провре в мазето до мига, в който Бил изби кухненския прозорец със стария стол, за да се измъкнат навън. Не беше сън. Засъхналата кръв по гърдите и корема не беше сън, независимо дали майка му щеше да я види или не.

Най-сетне Бевърли се изправи.

- Трябва да тръгвам - каза тя. - Искам да се преоблека преди мама да си дойде. Ако види, че съм с момчешка риза, ще ме убие.

- Ша та убива, сеньоррита - потвърди Ричи, - ама ша та убива бавно.

- Бибип, Ричи.

Бил я гледаше замислено.

- Ще ти върна тениската, Бил - добави тя.

Бил махна с ръка в знак, че не бърза.

- Няма ли да имаш неприятности? Че се прибираш у дома без риза.

- А-хха-ми. Т-те и-ххи-общо не з-забелязват т-там ли съм, ня-хха-ама ли ме.

Тя кимна и прехапа пухкавата си долна устна. Беше красива и малко по-висока от обичайното за своите единадесет години.

- Какво ще правим тепърва, Бил?

- Н-не зъ-зъ-знам.

- Не е свършило, нали?

Бил поклати глава.

- Сега То ще иска да ни очисти повече от когато и да било - каза Бен.

- Пак ли сребърни топчета? - запита го тя.

Той откри, че едва има сили да срещне нейния поглед. Обичам те, Бевърли... остави ми поне това. Вземи Бил, вземи света, вземи каквото поискаш. Само ми остави това, позволи ми да те обичам и сигурно ще ми стигне.

- Не знам - каза Бен. - Бихме могли, но...

Той провлачи последната дума и сви рамене. Не можеше да изкаже какво усеща, просто нямаше думи да го изрази - че всичко прилича на филм за чудовища, обаче всъщност не е така. Мумията, която бе видял, изглеждаше някак различна... и тъкмо разликите потвърждаваха нейната реалност. Същото беше и с върколака - Бен можеше да го потвърди, защото бе видял чудовището в ужасяващо близък план, какъвто не предлага нито един филм, та бил той и обемен; бе заровил ръце в жилавата сплъстена козина на То, бе видял ярко оранжево петънце (като помпон!) в едно от зелените му очи. Тия неща бяха... бяха... като сънища, превърнати в реалност. А щом сънищата се превърнат в реалност, спящият губи власт над тях и те стават независими, убийствени твари, способни на самостоятелни действия. Сребърните топчета им помогнаха, защото и седмината бяха обединени във вярата, че ще стане така. Но не го бяха убили. А следващия път То щеше да ги нападне под някаква нова форма, върху която силата на среброто няма власт.

 

Сила и власт, сила и власт, мислеше Бен, гледайки Бевърли. Вече можеше да я гледа; тя отново се взираше в очите на Бил и двамата сякаш забравяха всичко на света. Това трая само миг, ала за Бен беше цяла вечност.

 

Всичко опира дотам - сила и власт. Аз обичам Бевърли Марш и тя има власт над мене. Тя обича Бил Денброу и той има власт над нея. Но... мисля, че и той започва да я обича. Може би заради лицето й когато каза, че е момиче. Или защото зърна гърдите й за секунда. Или просто заради тая невероятна красота, която придобива понякога под слънчевите лъчи. Няма значение. Но щом започва да я обича, значи тя придобива власт над него. Супермен има сила и власт винаги, стига да не попадне край минерала криптонит. Батман има сила и власт, макар че не може да лети и да вижда през стените. Мама има власт над мене, а шефът на фабриката има власт над нея. Всеки има по мъничко власт... освен може би дечурлигата и бебетата.

После той си помисли, че дори и бебетата имат власт - те могат да плачат докато на човек просто му писне и трябва да стори нещо, за да ги утеши.

- Бен? - отново го погледна Бевърли. - Езика ли си глътна?

- А? Не. Мислех за силата. Силата на сребърните топчета.

Бил го изгледа втренчено.

- Тъ-тъ-то... - започна Бил, после млъкна. По лицето му плъзна неясно, замислено изражение.

- Наистина трябва да бягам - каза Бевърли. - Пак ще се видим, нали?

- Дадено, отскочи утре насам - каза Стан. - Ще чупим и другата ръка на Еди.

Всички се разсмяха. Еди шеговито замахна с инхалатора срещу Стан.

- Довиждане тогава - каза Бевърли и се измъкна от къщичката.

Бен погледна Бил и видя, че той не се е присъединил към общия смях. Лицето му си оставаше замислено и Бен знаеше, че сега човек трябва да го повика три-четири пъти преди да чуе. Знаеше за какво мисли Бил; сам щеше да мисли за същото през идващите дни. Разбира се, не през цялото време. Щеше да простира и прибира прането на майка си, щеше да играе на гоненица и престрелка в Пущинака, а през първите дъждовни дни на август седмината щяха да подхванат в дома на Ричи Тозиър лудешка игра на "Не се сърди човече", пълна с бесни гонитби, засади, връщания и спорове за точното тълкуване на зара, докато зад прозорците монотонно ромолят сиви водни струи. Майка му щеше да заяви, че според нея Пат Никсън е най-красивата американка и щеше да изпадне в ужас от неговите предпочитания към Мерилин Монро (той смяташе, че ако не беше червенокоса, Бевърли би била точно копие на Мерилин Монро). Щеше да има време за неограничени количества шоколадчета, вафли и хот-дог. Дълги часове щеше да седи на задната веранда, увлечен в "Лъки Стар и луните на Юпитер". Щеше да има време за всички тия неща, докато раната на корема му бавно заздравява и почва да сърби, защото на единайсет години животът изглежда безкраен - и макар да беше извънредно умен за възрастта си, той нямаше чувство за перспектива. Споменът за къщата на Нийбълт стрийт не му пречеше да живее. В края на краищата, светът беше пълен с чудеса.

Но от време на време щяха да идват странни моменти, в които отново да вади въпросите от дъното на душата си и да размишлява над тях: Силата на среброто, властта на топчетата - откъде идва подобна сила и власт? Откъде идва всяка сила и власт? Как може човек да я постигне? Как да я употреби?

Струваше му се, че за всички тях тия неща могат да бъдат въпрос на живот и смърт. Една вечер докато заспиваше, а дъждът скучно барабанеше по прозорците и покрива, той изведнъж помисли, че има и друг въпрос, може би единственият въпрос. То имаше някаква реална форма; нали сам почти я бе видял за миг. Отнасяше ли се същото и до властта? Може би. Та нима не бе вярно, че и властта променя своя облик? Тя беше детски плач в среднощен час, беше атомна бомба, беше сребърно топче, беше погледът на Бевърли към Бил и неговият ответен поглед.

Ала какво бе властта в действителност?

 

 

1   ...   19   20   21   22   23   24   25   26   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница