Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница26/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   22   23   24   25   26   27   28   29   ...   39

5.

Хотел "Градски дом" / 02:00 ч.

приятели - каза Бевърли.

- Ммммм?

Бил завъртя глава към нея. Беше се унесъл в мисли. Двамата вървяха ръка за ръка и към дружеското мълчание помежду им се примесваше лек отзвук от някогашното взаимно привличане. Бе чул само последната й дума. През ниската мъгла отсреща прозираха светлините на хотела.

- Казах, че бяхте най-добрите ми приятели. Единствените ми приятели по онова време. - Тя се усмихна. - Никога не съм умеела да се сближавам с хората, макар да имам една чудесна приятелка в Чикаго. Казва се Кей Маккол. Мисля, че би ти харесала, Бил.

- Сигурно. И аз не съм кой знае колко общителен. - Той също се усмихна. - По онова време же-ххе-лаехме само да сме заедно.

Видя капчици влага в косите й. Отблясъкът на уличните лампи ги превръщаше в светъл ореол. Бевърли го погледна втренчено.

- Сега желая още нещо - каза тя.

- Кха-а-кво?

- Желая да ме целунеш.

Мина му мисълта за Одра и той за пръв път осъзна, че тя прилича на Бевърли. Запита се дали това не е било единственият извор на увлечението, дали не е почерпил тъкмо от него смелостта да покани Одра на гости към края на забавата, където ги бяха запознали. Жилна го мъчително чувство за вина... после той разтвори обятия за Бевърли, своята приятелка от детинство.

Целувката й беше решителна, топла и нежна. Гърдите й се вмъкнаха под разкопчания му шлифер, бедрата й се притиснаха към него... отдръпнаха се... отново се притиснаха. Когато тя се отдръпна за втори път, той зарови пръсти във влажните й коси и пристъпи напред. Тя усети допира на твърдеещите му слабини, тихо ахна и притисна лице към шията му. Невидими, топли сълзи докоснаха кожата на Бил.

- Ела - каза тя. - Бързо.

Сплетоха пръсти и забързаха към "Градски дом". Фоайето беше старо, претъпкано с декоративни растения, но все още съхраняваше следи от някогашния чар. Типична обстановка от миналия век, когато по тукашните места бе процъфтявал дърводобивът. Сега фоайето беше пусто, само в сянката зад бюрото дежурният администратор клюмаше пред телевизора. В асансьора Бил натисна третото копче с леко треперещ пръст - възбуда? нерви? вина? всичко това едновременно? О, да, а още и някаква безумна смес от ликуване и страх. Сместа не беше приятна, ала всички тия чувства изглеждаха необходими. Поведе я по коридора към стаята си, защото някаква объркана мисъл му подсказваше, че щом ще изневерява, трябва да бъде неверен до край, да го стори в своето легло, а не в нейното. Неволно си спомни за литературната посредничка Сюзън Браун, която бе станала първата му любовница още преди да навърши двайсет години.

 

Изневерявам. Изневерявам на жена си. Опита да задържи тази мисъл в главата си, но тя изглеждаше едновременно реална и нереална. А най-странна бе мъчителната носталгия, старомодният копнеж по домашното огнище. Одра сигурно вече беше будна и чакаше кафето да кипне, седнала по пеньоар край кухненската маса с поредната роля... или с криминален роман от Дик Френсис.

Ключът му изтрака в ключалката на стая 311. Ако бяха отишли на петия етаж в стаята на Бевърли, щяха да видят как върху телефона пулсира светлинката за спешно известие; дежурният администратор щеше да се откъсне от телевизора и да съобщи, че Бевърли трябва да позвъни на приятелката си Кей в Чикаго (след третото отчаяно обаждане на Кей той най-сетне не бе забравил да включи сигнала). Тогава нещата навярно щяха да се развият другояче и може би призори на този ден петимата нямаше да бягат от местната полиция. Ала двамата влязоха в неговата стая - и може би тъй им беше писано.

Врата се отвори. Озоваха се вътре. Цялата пламнала, тя го гледаше с искрящи очи, а гърдите й бързо се надигаха. Той я прегърна и усети как го обгръща вихрено чувство за правилност - чувство, че кръгът между минало и настояще се затваря победоносно, без белег и шев. Тромаво ритна вратата назад и Бевърли се разсмя, изпълвайки устата му с топлия си дъх.

- Сърцето ми - каза тя и положи дланта му върху лявата си гръд. Той усети стремителните удари под тази мека, еластична, влудяваща плът.

- С-с-сърцето ти...

- Сърцето ми.

Без да прекъсват целувката, двамата се хвърлиха на леглото облечени. Ръката й се пъхна под ризата му, отново изскочи навън. Тя плъзна пръст по копчетата, спря над колана, после същият пръст слезе още по-надолу и погали слабините му. Бил прекъсна целувката и се отдръпна от нея.

- Бил?


- Т-трябва да спрем за ми-ххи-инутка - каза той. - Инак ще се изпразня в па-хха-нталона к-като ученик.

Тя се разсмя тихичко и го огледа.

- Това ли било? Или вече дойдоха колебанията?

- Дойдоха - кимна Бил. - Ви-ххи-инаги се колебая.

- А аз не - каза тя. - Мразя го.

Той я погледна и усмивката му помръкна.

- До тази вечер не осъзнавах докрай как стоят нещата - продължи тя. - О, сигурно отдавна съм знаела нейде дълбоко в душата си. Омъжих се за него защото... навярно защото баща ми вечно се тревожеше за мен. Каквото и да правех, колкото и да се стараех, той продължаваше да се тревожи. Сигурно подсъзнателно съм разбирала, че той би харесал Том. Защото Том също се тревожеше. Много се тревожеше. А докато някой се тревожеше за мен, щях да бъда в безопасност. Нещо повече. Щях да бъда реална. - Тя го изгледа замислено. Изпод раздърпаната й блуза надничаше ивица от корема. Обзе го желание да целуне тази бяла кожа. - Но нямаше нищо реално. Всичко беше кошмар. Животът с Том беше като връщане към кошмара. Как може човек да постъпва така, Бил? Как може доброволно да се завръща в кошмара?

- Се-ххе-ещам се с-само за е-ххе-дна п-п-причина: за да н-намери с-с-своето "аз".

- Кошмарът е тук - каза Бев. - Кошмарът е Дери. В сравнение с тукашния ужас Том изглежда съвсем дребен. Сега го виждам по-ясно. Ненавиждам се за годините, прекарани с него... Ти не знаеш... какво ме е карал да върша... о, да, покорно вършех всичко, защото той се тревожеше за мен. Плачех... но понякога срамът става непоносим. Знаеш ли?

- Недей - тихо каза той и докосна ръката й. Тя се вкопчи в пръстите му. Очите й блестяха, но още не се отронваше нито сълза. - Всички м-могат да сга-хха-афят. Обаче животът не е их-их-изпит. П-просто живееш к-к-както можеш.

- Искам да кажа, че не изневерявам на Том, не си служа с теб, за да му отмъстя или нещо подобно. За мен това ще е нещо... истинско, естествено и нежно. Но не искам да ти причиня болка, Бил. Или да те подмамя в нещо, за което сетне ще съжаляваш.

Той се замисли дълбоко и сериозно. Но странната скоропоговорка - троши стобора и тъй нататък - отново се завъртя в кръг и прогони мислите. Тежък ден бяха преживели. От обаждането на Майк и срещата в "Ориенталски нефрит" сякаш бяха минали векове. Толкова разкази бе побрало това време. Толкова спомени - като снимки от албума на Джордж.

- П-п-приятелите не се мамят - каза той и се приведе над нея. Устните им се срещнаха и той започна да разкопчава блузата на Бевърли. Тя плъзна по врата му, с другата дръпна ципа на панталона си и го смъкна надолу. За миг ръката му докосна топлия й корем, после гащичките й плъзнаха по бедрата с тих шепот; а сетне Бил се надигна и тя го насочи към целта.

Когато проникна в нея, тя леко изви гръбнак срещу напора на члена и промълви:

- Бъди ми приятел... обичам те, Бил.

- И аз те обичам - отвърна той и се усмихна, притиснал лице към голото й рамо.

Започнаха плавно и той усети как по кожата му избива пот, докато Бевърли ускоряваше ритъма под него. Съзнанието му потъваше, приковаваше се единствено към плътта помежду им. Порите й бавно се разтваряха, пръскайки нежен мускусен аромат.

Бевърли усети наближаващия екстаз. Стремеше се към него, напрягаше се за него, не се съмняваше нито за миг, че ще дойде. Внезапно тялото й се разтресе и литна нагоре - не към оргазъм, а към някакъв връх далече над онова, което бе изживявала с Том или другите двама любовници преди него. Осъзна, че това няма да бъде просто удоволствие, а взрив на ядрена ракета. Обзе я лек страх... но тялото й отново подхвана ритъма. Усети как цялата дължина на Бил се напряга в нея, как цялото му тяло се вкаменява като онова вътре, и в този момент достигна върха - не, започна да достига върха на някакво невъобразимо удоволствие, граничещо със страданието; то бликаше на вълни от неподозирани до днес шлюзове и тя захапа рамото на Бил, за да заглуши вика си.

- О, Боже мой - изстена Бил и сякаш заплака, макар че нито тогава, нито после тя не успя да разбере дали наистина е било така. Той се отдръпна и Бевърли помисли, че ще се изплъзне от нея - опита да се подготви за този миг, който винаги й носеше мимолетно, необяснимо чувство на загуба и пустота, като човешка следа на безлюден плаж - но той отново нахлу напред. И стана нещо, което не бе подозирала, че може да й се случи - мигновено я разтърси втори оргазъм, а сетне прозорците на паметта зейнаха широко и тя видя птици, хиляди птици да кацат по всеки покрив, по всяка жица и пощенска кутия в Дери, пролетни птици в бледото априлско небе, и имаше болка примесена с удоволствие - ала някак слаба и ниска, както е ниско бледото пролетно небе. Неясна болка, примесена с неясно удоволствие и чувство на преодоляване. Течеше й кръв... и тя... и тя...

- С всички вас? - възкликна тя изведнъж и очите й се разшириха от смайване.

Той пак се отдръпна и този път наистина я напусна, но тя почти не го усети сред потресението на внезапното разкритие.

- Какво? Бевърли? Д-добре ли...

 

- С всички вас? Любила съм се с всички вас?

Видя как по лицето му се изписва изумление, как челюстта му провисва... и изведнъж проблесва разбиране. Ала откровението не идваше от нея - разбра това въпреки собствения си смут. Бил откриваше истината сам.

- Ние...

- Бил? Какво беше? Как стана?

- Беше т-т-твоят начин да ни спасиш - каза той и очите му запламтяха толкова буйно, че я обзе страх. - Б-бевърли, н-не ра-хха-збираш ли? Това беше т-т-твоят начин да ни спасиш! Ние всички... само че бяхме...

Изведнъж той млъкна стреснат и неуверен.

- Спомняш ли си останалото? - запита тя.

Той бавно поклати глава.

- Не в по-ххо-дробности. Но... - Погледна я и тя разбра, че е изплашен до смърт. - Всичко се с-с-свежда дотам, че разкрихме спасителния път чрез ко-ко-копнежа. А не съм с-сигурен... Бевърли, не съм сигурен, че можем да го повторим като възрастни.

Няколко секунди тя го гледа мълчаливо, после седна на ръба на леглото и почти без да усеща какво прави, започна да се съблича. Имаше красиво, гладко тяло и извивката на гръбнака й едва се очерта в сумрака, докато се привеждаше да свали найлоновите три-четвърти чорапи. Косата й се разстилаше по рамото като ръжен сноп. Бил помисли, че не след дълго отново ще я пожелае и чувството за вина отново се завърна, потискано само от още по-виновната утеха, че Одра е нейде отвъд океана. Пуснете още една монета в музикалния автомат, помисли той. Песента се нарича "Щом не знае, не изпитва болка". Ала все пак боли, боли някъде. Може би в пространството между хората.

Бевърли се изправи и дръпна завивките.

- Ела. Трябва да поспим. Изтощени сме и двамата.

- До-о-бре.

Знаеше, че тя е права, денят ги бе изтощил до предел. Сега искаше само да заспи... но не сам, не тази нощ. Последните остатъци от потресението изчезваха - може би прекалено бързо, но нямаше сили да мисли за това. Реалността бавно отстъпваше място на съня и въпреки парещата вина той усещаше, че там ще е в безопасност. Можеше да се отпусне за малко, да поспи в прегръдките на Бевърли. Желаеше нейната топлина, нейната близост. Над топлината и близостта се разливаше ореолът на меко сексуално привличане, ала сега в това нямаше нищо лошо.

Той смъкна чорапите и ризата, после легна до Бевърли. Тя притисна към него топла гръд и дълги, прохладни бедра. Бил я прегърна, усещайки разликите - беше по-висока от Одра и малко по-пълна в бюста и ханша. Но допирът до нейното тяло го правеше щастлив.

 

Сега би трябвало да си с Бен, скъпа, сънено помисли той. Струва ми се, че така е било предопределено. Защо не си с Бен?



Защо беше ти - и тогава, и сега. Това е всичко. Защото нищо не си отива завинаги. Мисля, че Боб Дилан го беше казал... ако не е бил Роналд Рейгън. А може би още защото Бен е обречен да бъде момчето, което изпраща госпожицата след бала.

Бевърли се размърда и притисна тяло към него - без плътско желание, просто диреше топлина (макар че с удоволствие усети как дори и насън членът му потрепва до бедрото й). Тя самата вече беше почти заспала. След толкова много години най-сетне я изпълваше истинско щастие. Разбираше го по горчивия привкус. Имаха само тази нощ и може би ранното утро. После щяха да слязат в каналите както някога и всеки щеше да срещне своето То. Кръгът щеше да се затвори още по-плътно и сегашният им живот щеше да се слее с детството; щяха да заприличат на същества, живеещи върху някаква безумна лента на Мьобиус.

Или пък щяха да загинат в дълбините.

Тя се обърна на другата страна. Бил протегна ръка над нея и нежно обгърна гръдта й. Чудесно бе да знае, че може да заспи, че няма защо да лежи будна и да се пита дали ръката няма изведнъж да я защипе жестоко.

Дрямката прииждаше и мислите й бавно се разпадаха. Както винаги, на границата на съня тя видя грейнали полски цветя - безброй цветя, люшнали пъстри главици под синьото небе. Видението избледня и тя усети, че пропада - като дете това чувство понякога я изтръгваше от съня обляна в пот, готова да изкрещи. На една лекция по психология в колежа бе узнала, че детските сънища за пропадане са често явление.

Но този път не се изтръгна от съня - усещаше топлата, ласкава ръка на Бил около гръдта си. Помисли си, че ако ще пропада, поне няма да е сама.

После тя стигна до дъното и побягна - какъвто и да беше сънят, не можеше да му се отрече, че е бърз. Гонеше съня, гонеше покоя, мълчанието или просто времето. Годините се носеха край нея. Годините летяха. Ако решиш да се обърнеш и да подгониш детството, трябва да бягаш тъй, че подметките ти да пламнат. Двадесет и девет години - тогава беше решила да си боядиса косата на ивици (по-бързо). Двадесет и две - тогава се влюби в един футболист на име Грег Малъри, който едва не я изнасили след някаква забава (по-бързо, по-бързо). Шестнадесет - с две приятелки отскочиха до Портланд и се напиха в "Синята птица". Четиринадесет... дванадесет...

 

по-бързо, по-бързо, по-бързо...

Тя тичаше в съня, гонеше дванадесетата си година, настигаше я, тичаше през булото на забравата, което То бе хвърлило над всички тях (усещаше го как нахлува в напрегнатите й дробове като студена мъгла), настигаше и единадесетата, тичаше, тичаше като луда, надбягваше се с дявола, и вече се озърташе, озърташе се

 

 



6.

Пущинакът / 12:40 ч.

през рамо да види дали няма да изскочат отнякъде, докато се спускаше по стръмния сипей. Но поне засега от врага нямаше и помен. С онзи ритник го беше "спукала по шевовете", както казваше понякога баща й... и при мисълта за баща си тя усети как я облива нова вълна от безсилие и вина.

Надникна под паянтовия мост с надеждата да види отдолу Силвър, но Силвър бе изчезнал. Имаше само няколко пистолетчета - криеха ги тук, защото нямаше смисъл да ги прибират у дома. Тя изтича по пътеката, озърна се... и ето, горе на насипа като индиански стражи от приключенски филм стояха Бълвоча и Виктор, прегърнали Хенри през раменете. Хенри беше ужасно блед. Посочи я с пръст. Виктор и Бълвоча му помогнаха да стъпи на сипея. Изпод краката им се затъркаляха камъни и буци пръст.

Няколко секунди Бевърли ги гледа като хипнотизирана. После се завъртя и разплисквайки с гуменките си широки водни струи, прецапа плиткия поток, без да обръща внимание на камъните, които бяха наслагали тук под ръководството на Бен. Докато тичаше по пътеката, въздухът нахлуваше в гърлото й като нажежено желязо. Мускулите в краката й трепереха. Още малко. Къщичката. Стигнеше ли дотам, имаше надежда за спасение.

Тичаше по пътеката и ударите на вейките разпалваха още по-силно пожара по бузите й; едно клонче я шибна през окото и сълзите замъглиха всичко наоколо. Свърна надясно, провря се слепешком през плетеницата от храсти и изскочи на полянката. Капакът и прозорчето бяха широко разтворени; отдолу долиташе рокендрол. Чувайки нейното приближаване, Бен Ханском подаде глава. В едната си ръка държеше кутийка ментови бонбони, в другата книжка с комикси.

Вгледа се по-внимателно в Бев и зяпна от почуда. При други обстоятелства това би я разсмяло.

- По дяволите, Бев, какво...

Тя не си направи труда да отговори. Изотзад и то съвсем отблизо долиташе пращене на клони; отекна приглушена ругатня. Хенри, изглежда, се съвземаше. И тя просто се хвърли към квадратния отвор, развявайки дългата си коса, оплескана със съчки, листа и засъхнала мръсотия от пълзенето под камиона.

Бен я видя да връхлита като 101-ва въздушнодесантна дивизия и хлътна надолу също тъй бързо, както бе изникнал. Бевърли скочи и той я подхвана неловко.

- Затваряй всичко - изпъшка тя. - За Бога, Бен, побързай! Идват!

- Кои?

- Хенри и неговите приятели! Хенри е полудял, има нож...



Това бе достатъчно за Бен. Той захвърли бонбоните и книжката. С глухо пъхтене дръпна капака на място. Отгоре капакът беше покрит с чимове; лепилото продължаваше да ги държи отлично. Само два-три се бяха поразхлабили иначе всичко беше наред. Бевърли се надигна на пръсти и затвори прозорчето. Обгърна ги мрак.

Тя опипа наоколо, откри Бен и го прегърна с отчаяна сила. След кратко колебание той също я прегърна. Стояха на колене. С внезапен ужас Бевърли осъзна, че транзисторът на Ричи продължава да свири някъде в тъмното - Литъл Ричард пееше "Не е виновно момичето".

- Бен... транзисторът... ще го чуят...

- Боже мой!

Месестото му бедро я блъсна и тя едва не се прекатури назад в мрака. Чу как транзисторът пада на пода. "Не е виновна тя задето мъжете спират и я зяпат" - осведоми ги Литъл Ричард с обичайния си хрипкав ентусиазъм. "Не е виновна - потвърди съставът, - тя не е виновна!" Сега и Бен се задъхваше. Двамата пъхтяха в тъмното като парни локомотиви. Внезапно нещо изхрущя... и настана тишина.

- Майната му - каза Бен. - Направо го смачках. На Ричи ще му призлее.

Той я потърси пипнешком из мрака. Бевърли усети как едната му ръка я докосва по гърдите и веднага отскача като опарена. Пресегна се, сграбчи го за ризата и го придърпа до себе си.

- Бевърли, какво...

- Шшшшшт!

Той млъкна. Седяха прегърнати и гледаха нагоре. Мракът не беше пълен; тънка ивица светлина подсказваше къде е единият край на капака, още три светли процепа очертаваха прозорчето. Един от трите беше толкова широк, че в къщичката проникваше диагонален слънчев лъч. Можеха само да се молят ония да не забележат пукнатината.

Бевърли ги чу как приближават. Отначало не успя да различи отделните думи... после говорът се проясни. Тя отчаяно се вкопчи в Бен.

- Ако е влязла в бамбука, лесно ще й открием следата - говореше Бълвоча.

- Те играят по тия места - отвърна Хенри. Гласът му трепереше, думите излитаха с пъхтене, като че насила. - Тъй разправя Талиендо Църното. И когато се бихме с камъни, пак оттук идваха.

- Ъхъ, играят си на престрелка и тем подобни - потвърди Бълвоча.

Изведнъж тежки стъпки затътнаха право над главите им; покритият с чимове капак затрепера нагоре-надолу. По вирнатото лице на Бевърли се посипа прах. Един или двама, а може би и тримата стояха над къщичката. Болезнен спазъм стегна корема й; тя захапа юмрук, за да не изкрещи. Бен я прихвана с едрата си длан и притисна лицето й към рамото си, докато гледаше нагоре, очаквайки да разбере дали ще се досетят... или вече са разбрали и само си играят с жертвите.

- Имали си скривалище - продължаваше Хенри. - Пак от Църното го разбрах. Къщичка на дърво или нещо от тоя сорт. Разправяли, че било техен клуб.

- Който има клуб, скоро ще е труп - каза Виктор. Бълвоча се разкиска гръмогласно като хиена.

 

Туп, туп, туп над главите им. Сега капакът поддаде още малко. Сигурно щяха да забележат; обикновената почва просто не пружинира толкова силно.

- Дайте да огледаме край реката - каза Хенри. - Бас държа, че е слязла натам.

- Окей - съгласи се Виктор.

 

Туп, туп. Отиваха си. Бев процеди през зъби тиха въздишка на облекчение... и в този миг Хенри нареди:

- Бълвоч, ти оставаш тук да пазиш пътеката.

- Добре - каза Бълвоча и закрачи напред-назад. Ту се отдалечаваше от капака, ту пак се връщаше отгоре. Над двамата продължаваха да се сипят прах и бучици пръст. Те се спогледаха с обтегнати, мръсни лица. Бев осъзна, че сега къщичката мирише не само на пушек - наоколо тегнеше и прогнила, влажна воня на боклук. Това е от мене, унило помисли тя. Но въпреки вонята се вкопчи още по-здраво в Бен. Туловището му изведнъж й се стори невероятно желано, безкрайно утешително и тя се радваше, че има толкова много за прегръщане. Началото на лятната ваканция го бе заварило като жалък изплашен шишко, ала сега той бе станал нещо повече; беше се променил заедно с другите Неудачници. Ако Бълвоча ги откриеше в къщичката, Бен можеше да му поднесе твърде неприятна изненада.

- Който има клуб, скоро ще е труп - промърмори Бълвоча и се изкиска. Смехът му беше гърлен и глух, като смях на трол. - Който има клуб, скоро ще е труп. Ама че го рече. Голям майтап.

Бевърли усети, че гърдите на Бен подскачат нагоре-надолу на резки тласъци; пресекливо поемаше въздух и тутакси го издишваше. В един панически миг помисли, че той се готви да заплаче, после се вгледа в лицето му и разбра, че се мъчи да удържи смеха. Просълзените му очи срещнаха нейния поглед и безумно се врътнаха настрани. В бледата светлина, прозираща през процепа край капака, Бевърли видя, че лицето му е тъмночервено от напъване.

- Който има клуб, става трупи-тупи-туп - повтори Бълвоча и тежко седна точно насред капака.

Този път покривът се разтресе още по-страшно и Бевърли чу откъм едната подпора глухо, зловещо скррръъъц. Капакът беше предвиден да издържи тежестта на прикритието от чимове... но сега към тях се прибавяха осемдесетте килограма на Бълвоча.

 

Ако не си тръгне скоро, ще ми се приземи право в скута, помисли Бевърли и изведнъж я прихвана истерията на Бен. Смехът се мъчеше да избие от гърдите й с мъчителни, парещи напъни. Представи си как открехва прозорчето, протяга ръка и жестоко ущипва задника на Бълвоча, който е седнал на припек и се кикоти без нищо да подозира. В последно отчаяно усилие да удържи смеха, тя притисна лице към гърдите на Бен.

- Шшшшшт - прошепна Бен. - За Бога, Бев...

 

Скрррръъъц. Още по-силно.

- Ще издържи ли? - едва чуто запита тя.

- Ако не пръдне, може и да издържи - отговори Бен и само след миг Бълвоча наистина пръдна - дълго и звучно соло на тромпет, което трая най-малко тридесет секунди. Двамата се вкопчиха един в друг, заглушавайки взаимно лудешкия си кикот. Бевърли усещаше ужасно главоболие и се запита дали няма да припадне.

После нейде отдалече Хенри повика Бълвоча.

- Какво? - изрева Бълвоча и скочи на крака с тежък тътен. Долу отново се посипа прах. - Какво, Хенри?

Хенри изкрещя някакъв отговор; Бевърли разбра само две думи: брега и храстите.

- Окей! - излая Бълвоча и стъпките му прекосиха капака за последен път. Отекна прощален тътен и в скута на Бевърли се отрони тресчица. Тя хвана късчето дърво и смаяно го огледа.

- Още пет минути - глухо прошепна Бен. - Само пет минути и всичко щеше да рухне.

- Чу ли го като пръдна? - запита Бевърли и пак се разкиска.

- Помислих, че е почнала Третата световна война - отвърна Бен и също се разсмя.

Трябваше да дадат воля на облекчението и те дълго се смяха като луди, опитвайки да не вдигат прекалено много шум.

Накрая, без сама да подозира какво ще изрече (и без никаква конкретна връзка с отчаяното положение), Бевърли каза:

- Благодаря ти за стихотворението, Бен.

Бен веднага спря да се смее и я огледа сериозно, почти боязливо. Извади от задния джоб зацапана кърпичка и бавно избърса лицето си.

- Стихотворение ли?

- Онова хайку. На пощенската картичка. Ти го изпрати, нали?

- Не - каза Бен. - Не съм ти пращал никакво хайку. Щото ако хлапе като мен - дебело хлапе като мен - направи такова нещо, момичето сигурно ще си падне от смях.

- Не се смях. Помислих, че е прекрасно.

- Аз не мога да напиша нищо прекрасно. Сигурно е Бил. Не съм аз.

- Бил ще пише - съгласи се тя. - Обаче никога няма да напише нещо толкова нежно. Ще ми услужиш ли с кърпичката?

Бен й я подаде и тя се помъчи да изчисти лицето си.

- Откъде разбра, че съм аз - запита той след дълго мълчание.

- Не знам - каза тя. - Просто разбрах.

Бен преглътна на сухо. Сведе глава и се втренчи в ръцете си.

- Не беше сериозно. Написах го просто така.

Бевърли го изгледа тъжно.

- Дано да лъжеш - прошепна тя. - Ако е истина, съвсем ще ми развалиш деня, а пък право да си кажа, той и бездруго не е много весел.

Бен продължи да се взира в ръцете си и най-сетне отвърна с едва доловим глас:

- Ами такова... обичам те, Бевърли, обаче не искам това да ни развали дружбата.

- Няма - обеща тя и го прегърна. - Сега се нуждая от всичката обич, която можеш да ми дадеш.

- Но най-много харесваш Бил.

- Може и да е тъй - съгласи се тя, - обаче това не е важно. Ако бяхме големи, сигурно щеше да има някакво значение. Но сега еднакво обичам всички ви. Вие сте единствените ми приятели. И аз те обичам, Бен.

- Благодаря ти - каза той. Помълча, напрегна се и успя да го изрече. Даже намери сили да я погледне в очите. - Аз написах стихотворението.

Дълго седяха в мълчание един до друг. Бевърли се чувствуваше в безопасност. Под закрила. Когато бяха толкова плътно притиснати, спомените за бащиното лице и ножа на Хенри изглеждаха бледи и далечни. Трудно бе да изрази с думи чувството за закрила и тя не се опита да го стори, макар че след години щеше да разбере откъде е извирала силата: намираше се в прегръдките на мъж, готов без колебание да загине заради нея. А сега просто знаеше истината - тя беше в излитащия от кожата му мирис на нещо безкрайно първобитно и собствените й жлези отвръщаха на този зов.

- Момчетата щяха да идват насам - каза внезапно Бен. - Ами ако ония ги спипат?

Тя трепна и разбра, че е била на път да задреме. Спомни си, че Бил беше поканил Майк Хенлън да обядват заедно. Ричи беше отвел Стан да си направят сандвичи. А Еди бе обещал да донесе "Не се сърди човече". Скоро щяха да пристигнат, без да подозират, че Хенри и приятелите му дебнат из Пущинака.

- Трябва да ги предупредим - каза Бевърли. - Хенри не гони само мене.

- Ако излезем и ония се върнат...

- Да, но ние поне знаем, че те са наоколо. Бил и момчетата не знаят. А Еди не може и да бяга с тая счупена ръка.

- Божичко - промърмори Бен. - Май ще трябва да рискуваме.

- Аха. - Тя преглътна и погледна часовника си. В сумрака не видя почти нищо, но предположи, че трябва да е малко след един. - Бен...

- Какво?

- Хенри наистина е полудял. Като онова момче от "Ученическа джунгла". Канеше се да ме убие и другите двама щяха да му помогнат.

- А, не - възрази Бен. - Хенри е луд, ама не чак дотам. Той просто...

- Просто какво? - запита Бевърли. Спомни си Хенри и Патрик сред автомобилното гробище под палещите слънчеви лъчи. Безизразния поглед на Хенри.

Бен не отговори. Мислеше. Напоследък нещата се променяха, нали? Когато си отвътре, промените по-трудно се забелязват. За да ги видиш, трябва да отстъпиш назад... или поне да опиташ. Когато започна ваканцията, той се боеше от Хенри, но само защото Хенри беше силен и жесток - от ония побойници, които обичат да хванат някой първолак и да му разтриват ръката с пясък докато се разплаче. Нищо повече. А сетне Хенри се подписа на корема му. Още по-сетне дойде боят с камъни и тогава Хенри вече размахваше каменарски капсули. С такова нещо можеш да убиеш човек. Убиваш го като едното нищо. Хенри изглеждаше някак различен... едва ли не вездесъщ. Сякаш винаги трябваше да бъдат нащрек, готови за появата му, както изследователят в джунглите трябва да бъде нащрек за тигри и отровни змии. Но с това постепенно се свиква; толкова се свиква, че вече не виждаш нищо странно, приемаш го като част от живота. Само че Хенри наистина беше луд, нали? Да. Бен го знаеше още от първия ден на ваканцията, но съзнателно избягваше да мисли за това. Мисълта не беше от най-приятните. И изведнъж нова идея - напълно оформена и толкова силна, че граничеше с увереност - полъхна в главата му като мразовит октомврийски вятър. То си служи с Хенри. Може би и с другите, но ги владее чрез Хенри. И ако е така, тя навярно има право. Този път вече няма да има само разтриване с пясък, или щипане по врата в последния учебен час, докато мисис Дъглас чете от учебника, или блъскане в училищния двор, та да паднеш и да си обелиш коляното. Ако То си служи с него, Хенри непременно ще развърти ножа.

- Една стара дама ги видя, като се канеха да ме пребият - говореше Бевърли. - Хенри се нахвърли върху нея. Счупи й стопа.

Това разтревожи Бен повече от всичко друго. Като всички свои връстници, той инстинктивно разбираше, че децата живеят извън зрителното поле, а следователно и извън мислите на повечето възрастни. Когато някой възрастен крачи деловито по улицата, увлечен във възрастните си мисли за работа, срещи, нови коли и прочие възрастни работи, той изобщо не забелязва как наоколо децата играят на дама, престрелка, ритни-консерва, ринги-ринги-рае и криеница. Побойници като Хенри можеха безнаказано да тормозят другите деца, стига да не навлизаха в зрителното поле на големите. Най-много някой възрастен минувач да им подхвърли: "Престани веднага!" или нещо от тоя сорт, а сетне да продължи деловито напред, без да поглежда дали побойникът наистина е престанал. Побойникът търпеливо изчакваше възрастният да изчезне зад ъгъла... и продължаваше прекъснатото дело. Възрастните сякаш си въобразяваха, че животът започва едва след като пораснеш метър и половина.

Щом Хенри бе нападнал старата дама, значи нарушаваше зрителното поле. И за Бен това бе най-сигурното доказателство, че наистина е полудял.

Бевърли разбра по лицето му, че най-сетне е повярвал и я обзе неописуемо облекчение. Не се налагаше да му разказва как мистър Рос спокойно сгъна вестника и се прибра. Можеше да го премълчи. Това беше прекалено страшно.

- Тръгваме към Канзас стрийт - каза Бен и рязко вдигна капака. - Бъди готова да бягаш.

Той подаде глава навън и се огледа. Над поляната царуваше тишина. Чуваше звънкия ромон на Кендъскиг, птичи песни, далечния тътен на дизелов локомотив в депото. Нямаше нищо друго и това го разтревожи. Би се чувствувал много по-спокоен, ако можеше да чуе как Хенри, Бълвоча и Виктор се провират с трясък и ругатни през гъстия храсталак край потока. Но не ги чуваше.

- Хайде - каза той и помогна на Бевърли да излезе. Тя също се огледа тревожно, като приглаждаше косата си назад и се мръщеше от неприятния, мазен допир.

Бен я хвана за ръката и двамата започнаха да се промъкват през храстите към Канзас стрийт.

- По добре да не излизаме на пътеката.

- Не - възрази тя, - трябва да бързаме.

Той кимна.

- Добре.

Излязоха на пътеката и побягнаха към Канзас стрийт. Веднъж тя се препъна в някакъв издаден камък и

 

 

1   ...   22   23   24   25   26   27   28   29   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница