Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница27/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   23   24   25   26   27   28   29   30   ...   39

7.

Дворът на Семинарията / 02:17 ч.

тежко рухна на тротоара под сребристите лунни лъчи. Глухо изпъшка и заедно със стона върху напукания бетон бликна струйка кръв. Под лунното сияние изглеждаше черна като кръвта на бръмбар. Няколко секунди Хенри я гледа замаяно, после надигна глава и се озърна.

Над Канзас стрийт тегнеше предутринна тишина, между мрачните заключени къщи светеха само няколко улични лампи.

А. Ето и каналната решетка.

За една от железните пречки беше завързано балонче с изрисувана широка усмивка. Лекият ветрец го подмяташе насам-натам.

Хенри отново се изправи на крака, притискайки корема си с лепкава длан. Добре го беше подредило негрото, обаче Хенри му го беше върнал тъпкано. Да, сър. С негрото вече всичко беше типи-типи-топ.

- Пиши го бегало - промърмори Хенри и затътри треперещи нозе покрай подскачащото балонче. Нова струя кръв от корема оплиска дланта му. - Видях му сметката. Очистих го педераста черен. Всички ще очистя. Да знаят друг път как се хвърлят камъни.

Наоколо светът прелиташе на бавни, огромни вълни - досущ като ония, дето ги показваха по болничния телевизор в началото на всеки епизод от "Хавай"

 

(давай, мой човек, ха-ха, страхотен е Джак Лорд, да го шибам. Типи-типи-топ е Джак Лорд, да му го набутам в човката)

и Хенри можеше Хенри можеше Хенри почти можеше

 

(да чуе как ония грамадни вълни край Оаху растат с рев и подгъват пенести гребени и раздрусват

(друсайдрусайдрусай

(реалността на света. Ами "Тръбопровод"? Голяма работа беше. Помниш ли "Тръбопровод"? Типи-типи-топ, страхотен сериал. Ами "Изтриване"? Голям майтап падна в началото, да се напикаеш от смях. Оня образ мязаше на Патрик Хокстетър. Педераст скапан. Ама и него го очистиха и що се)

отнасяше до Хенри, тъй беше

 

(по-добре, хиляда кура по-добре от типи-типи-топ, беше просто ЧУДЕСНО, направо ЧУДЕСНО КАТО ПРЯСНА МАЗИЛКА

(окей стрелвай се по Тръбопровода и не се оглеждай назад не закачай моите момчета хващай вълната и се

(изстреляй

(стреляйстреляйстреляй

(с вълната и литвай с мен на сърф по тротоара стреляй

(по вълната стреляй по света но слушай)

ухото на паметта - то непрестанно чуваше онова страшно чат-боннггг; окото на паметта непрестанно виждаше как над пружината подскача главата на Виктор с татуирани кървави розетки по челото, клепачите и бузите.

Хенри тъпо се озърна наляво и видя, че вместо къщи сега край него чернее висок жив плет. Отзад стърчеше тясната, мрачно викторианска сграда на Духовната семинария. Не светеше нито един прозорец. Последният випуск бе напуснал Семинарията през 1974 година. От лятото на онази година сградата затвори врати. Ако сега нещо бродеше из нея, можеше да го стори само с разрешение на групата стари клюкарки, които се наричаха "Историческо дружество".

Той пристъпи към алеята пред входа. Преграждаше я тежка верига с метална табелка: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ЗАПОВЕД НА ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК ДЕРИ.

Хенри преплете крака и отново се сгромоляса - бух! - на тротоара. В далечината една кола зави по Канзас стрийт. Лъчите на фаровете обляха асфалта. Хенри намери сили да пропъди мъглата пред очите си и различи лампите върху покрива - полицейска кола.

Драскайки с нокти, той пропълзя под веригата и се търкулна наляво, зад живия плет. С наслада усети росни капки по пламналото си лице. Лежеше по очи, въртеше глава насам-натам из влажната трева и мислеше колко хубаво би било сега да пийне нещо.

Полицейската кола бавно мина край него и се отдалечи.

После лампите изведнъж припламнаха и пръснаха из мрака трескави сини отблясъци. По пустите улици нямаше нужда от сирена, но Хенри чу как двигателят изведнъж изрева на пълни обороти. Гумите яростно изпищяха по асфалта.

 

Спипаха ме, спипаха ме, брътвеше задавен глас в главата му... после той осъзна, че полицейската кола се отдалечава от него нагоре по Канзас стрийт. След миг адски вой огласи тихата нощ. Звукът наближаваше откъм юг и Хенри си представи как някаква чудовищна черна котка с дълга мека козина и искрящи зелени очи препуска из мрака - То иде под новия си облик да го хване, да го изсмуче като сурово яйце.

Малко по малко (и чак когато воят взе да заглъхва) той осъзна, че чува сирената на линейка, отиваща натам, накъдето бе изчезнала полицейската кола. Лежеше разтреперан и вледенен в мократа трева и се мъчеше

 

(друсай братко друсай сладко рокендрол има пилета в хамбар 'къв хамбар чий хамбар мой)

да не повърне. Боеше се, че ако повърне, може да си избълва червата, а му оставаха още петима за убиване.

 

Линейка и полицейска кола. Накъде отиват? Към библиотеката, разбира се. За негрото. Ама закъсняха. Очистих го. Що не вземете да спрете тая сирена, момчета? Той не я чува. Вече е глух като пън. Той...

Наистина ли?

Хенри плъзна пресъхнал език по олющените си устни. Ако онзи беше мъртъв, сирената нямаше да вие в нощта като ранена пантера. Нямаше да има линейка, ако черната маймуна не я е повикала. Значи може би - но само може би - негрото беше живо.

- Не - изпъшка Хенри.

Претъркаля се по гръб и заби поглед в небето, осеяно с милиарди звезди. Знаеше, че То е дошло оттам. Нейде от този небосвод... То

 

(бе дошло от космоса пълно с похотлива страст за земни жени бе дошло да ограби всички жени и да изнасили всички мъже хей братче не беше ли обратното я да мълчиш сладурче господин Джеси Джеймс си знае работата. Виктор обичаше да разправя този виц и падаше голям)

бе дошло от междувездните пространства. Гледайки звездното небе, той изтръпна от ужас пред необятния черен мрак. Прекалено лесно можеше да си представи как небосводът се обагря в кървав пурпур и огнени линии очертават Лице...

Потръпвайки, той затвори очи, стисна корема си с две ръце и помисли: Негрото е пукнало. Просто някой е чул боя и се е обадил на ченгетата да проверят какво става. Това е.

Ами линейката?

- Млъквай, млъквай - изстена Хенри.

Отново го обземаше някогашната безсилна ярост; спомни си как ония гадни хлапета все го прецакваха в старите времена - старите времена, които днес изглеждаха тъй близки и важни - как всеки път, щом решеше, че ги е спипал, те намираха начин да му се изплъзнат. Така беше и в онзи последен ден, когато Бълвоча видя ситното курве да тича по Канзас стрийт към Пущинака. Помнеше, о да, помнеше съвършено ясно. Когато те ритнат по топките, няма начин да забравиш. А през онова лято най-редовно го ритаха по топките.

Хенри с усилие се надигна, седна и примижа от острата болка дълбоко в корема.

Виктор и Бълвоча му бяха помогнали да слезе в Пущинака. Той вървеше колкото се може по-бързо въпреки страданието, раздиращо като с нокти слабините и долната част на корема му. Дошло бе време да свърши веднъж завинаги. Излязоха на полянка, от която като нишки на паяжина се разбягваха шест пътечки. Да, личеше, че тук са играли хлапета; не бе необходимо да си детектив, за да го разбереш. Наоколо се търкаляха хартийки от бонбони, стари капси от тапешник, няколко вехти дъски и пухкава купчинка стърготини, като че нещо е било майсторено тук.

Помнеше как застана сред полянката и огледа околните дървета, търсейки тъпата им къщичка. Щеше да я открие, после щеше да се изкатери - и момичето щеше да се крие там, а той щеше да й клъцне гърлото с ножа и след това щеше да й гали циците нежно и леко докато изстинат.

Но не видя никаква къщичка сред клоните; Бълвоча и Виктор също не откриха нищо. В гърлото му се надигна познатата горчилка на разочарованието. Двамата с Виктор оставиха Бълвоча да пази поляната и слязоха към реката. И там нямаше помен от момичето. Помнеше как се приведе, вдигна един камък и

 

 



8.

Пущинакът / 12:55 ч.

побеснял от недоумение и гняв го запокити далече надолу по реката. Рязко се завъртя към Виктор.

- Къде е?

Виктор бавно поклати глава.

- Не знам - каза той. - Тече ти кръв.

Хенри наведе глава и видя върху чатала на джинсите си тъмно петно колкото монета от четвърт долар. Болката бе отстъпила място на тъпо, пулсиращо страдание, но имаше чувството, че долните му гащи изведнъж са станали прекалено тесни. Топките му се подуваха. Усети как яростта отново нахлува в гърдите му и стяга сърцето като конопено въже. Тя бе посмяла да стори това.

- Къде е? - изсъска той.

- Не знам - отговори Виктор със същия безизразен глас. Изглеждаше хипнотизиран, слънчасал и сякаш изобщо нямаше представа къде се намира. - Сигурно е избягала. Вече може да е чак в Олд кейп.

- Не е - каза Хенри. - Крие се. Имат скривалище и тя се спотайва там. Може да не е къщичка на дърво. Може да е нещо друго.

- Какво?


- Откъде... да... знам! - изрева Хенри и Виктор отскочи назад.

Хенри стоеше сред Кендъскиг и се оглеждаше, без да усеща хладните водни струи около гуменките си. Пет-шест метра надолу по течението погледът му се прикова върху стърчащия над брега бетонен цилиндър - помпена станция. Измъкна се от водата и тръгна нататък, усещайки как го изпълва някакъв неизбежен ужас. Кожата му сякаш се стягаше, очите му се разширяваха, за да виждат все повече и повече; дори му се стори, че усеща как ситните косъмчета в ушите му настръхват и се полюшват като водорасли под ласката на дълбоко течение.

Откъм помпената станция долиташе глухо бучене. Над водата край нея стърчеше дълга тръба, от която на ритмични тласъци изхвръкваха струи тъмна кал.

Хенри се приведе над кръглия железен капак на цилиндъра.

- Хенри? - нервно подвикна Виктор. - Хенри? Какво правиш?

Хенри не му обръщаше внимание. Приближи око към една от кръглите дупки в капака, но не видя нищо освен мрак. Тогава притисна ухо върху желязото.

 

- Чакай...

Гласът долетя от дълбокия мрак и Хенри усети как цялото му тяло изстива до абсолютната нула, как вените и артериите замръзват като кристални ледени тръбички. Но с тия чувства идваше и нещо почти непознато: обич. Очите му се разшириха. Устата му се разтегна в безжизнена клоунска усмивка. Това бе гласът от луната. Сега То беше долу, в помпената станция... дълбоко в каналите.

 

- Чакай...гледай...

Той зачака, но вече не се чуваше нищо освен равномерното приспивно бучене на помпите. Върна се към Виктор, който стоеше на брега и го гледаше боязливо. Без да му обръща внимание, Хенри изрева на Бълвоча. След малко Бълвоча дотърча.

- Елате - каза Хенри.

- Какво ще правим? - запита Бълвоча.

- Ще чакаме. Ще гледаме.

Промъкнаха се обратно към полянката и седнаха между храстите. Хенри опита да дръпне гащите от подутите си топки, но това се оказа прекалено болезнено.

- Хенри, какво... - започна Бълвоча.

- Шшшшт!


Бълвоча послушно замълча. Хенри имаше пакет "Кемъл", но не го извади. Не искаше оная кучка да надуши дима, ако се спотайваше наоколо. Можеше да им обясни, но нямаше смисъл да си хаби думите. Гласът бе изрекъл само две думи, ала те сякаш обясняваха всичко. Хлапетата играеха тук. Скоро щяха да се върнат. Защо да гонят само ситното курве, когато можеха да спипат и седмината лайнари накуп?

Чакаха и гледаха. Виктор и Бълвоча като че бяха заспали с отворени очи. Очакването не трая дълго, но Хенри имаше време да помисли за много неща. Например за това как бе намерил автоматичния нож тази сутрин. Не стария нож, който носеше през последния учебен ден; онзи бе изчезнал някъде. Обаче сегашният изглеждаше много по-готин.

Беше пристигнал по пощата.

Уж де.


Спомни си как стоеше на верандата, гледаше килнатата, очукана пощенска кутия и се мъчеше да проумее видяното. Кутията беше окичена с балони. Два бяха завързани за кукичката, на която раздавачът понякога закачаше колети; други - за металното флагче. Червени, жълти, сини, зелени. Сякаш някакъв безумен цирк бе минал в потайна доба по Уичъм роуд, за да остави тук своя знак.

Когато изтича до пощенската кутия, той видя, че по балоните са изрисувани лица - лицата на хлапетата, които го вбесяваха през цялото лято, които сякаш му се подиграваха иззад всеки ъгъл.

Зяпнал от изумление, той гледаше тия образи, а сетне балоните се пръснаха един след друг. Беше чудесно; стори му се, че ги е пукнал с мисълта си, че ги убива с желанието да умрат.

Изведнъж вратичката на пощенската кутия увисна надолу. Хенри пристъпи към нея и надникна вътре. Макар че раздавачът идваше насам едва около пладне, той изобщо не се учуди, когато видя плоско правоъгълно пакетче. Извади го. Адресът гласеше: МИСТЪР ХЕНРИ БАУЪРС, П.К. № 2, ДЕРИ, МЕЙН. Имаше даже и адрес на подателя: МИСТЪР РОБЪРТ ГРЕЙ, ДЕРИ, МЕЙН.

Развърза пакетчето и небрежно захвърли край краката си кафявата опаковъчна хартия. Вътре имаше бяла кутийка. Отвори я. Върху подложка от бял памук лежеше автоматичен нож. Хенри го извади и влезе в къщата.

Баща му лежеше на раздърпания дюшек в общата им спалня, обкръжен от празни бирени кутии. Коремът му стърчеше изпод жълтеникавите долни гащи. Хенри коленичи до баща си, вслуша се в носовото му хъркане, погледа как трепкат, подскачат и плющят загрубелите му устни.

Той притисна дръжката на ножа до изопнатото костеливо гърло. Баща му се поразмърда и пак потъна в пиянска дрямка. Зареял поглед нейде надалече, Хенри стоя така цели пет минути, галейки с палец сребристото бутонче върху дръжката. Гласът от луната му говореше - шушнеше като топъл пролетен ветрец с дебнеща в полъха хладна стомана, бръмчеше като гневни стършели в книжно гнездо, пазареше се като пресипнал политик.

Всички приказки на гласа изглеждаха типи-типи-топ, затова Хенри натисна сребристото бутонче. Нещо изщрака в дръжката на ножа, пружината тласна острието и петнадесет сантиметра стомана пронизаха гърлото на Бъч Бауърс. Беше съвсем лесно, като да забиеш вилица в месото на добре изпечено пиле. Окървавеното връхче изхвръкна от другата страна.

Бъч отвори очи. Втренчи се в тавана. Устата му зяпна широко. Струйки кръв протекоха от ъгълчетата на устните надолу към ушите. От гърлото му долиташе бълбукане. Огромен кървав мехур се изду между провисналите устни и веднага се пукна. Едната ръка на Бъч пропълзя напред и конвулсивно стина коляното на сина му. Хенри не се разсърди. След малко ръката се отпусна. После бълбукането заглъхна. Бъч Бауърс беше мъртъв.

Хенри издърпа ножа, избърса го в мръсния чаршаф върху дюшека и избута острието назад докато пружината изщрака. Огледа баща си без особен интерес. Гласът му бе обяснил задачите за днес докато стоеше на колене и притискаше дръжката на ножа към гърлото на Бъч. Гласът бе обяснил всичко. И той мина в хола, за да позвъни на Бълвоча и Виктор.

Сега тримата заедно чакаха край поляната и макар че топките все още го боляха ужасно, беше приятно и утешително да усеща как се издува ножът в левия джоб на джинсите. Предчувствуваше, че клането ще започне скоро. Другите щяха да се върнат, за да продължат бебешките си игри и тогава клането щеше да започне. Гласът от луната му бе обяснил всичко докато стоеше на колене край баща си, а после, на път към града, Хенри нямаше сили да откъсне очи от бледия призрачен диск сред небосвода. Видя, че луната наистина има човешко лице - зловещо искрящо призрачно лице със зейнали кратери вместо очи и похотлива усмивка, която сякаш прорязваше скулите чак до ушите. То му говореше

 

(тук долу се реем Хенри всички се реем и ти ще се рееш)

по целия път до града. Избий ги всички, казваше призрачният глас от луната и Хенри отлично го разбираше; усещаше, че споделя същото вълнение. Щеше да ги избие всички, всички свои мъчители и тогава страшното чувство - чувството, че хватката му слабее, че неумолимо навлиза в един по-широк свят, където не ще може да властвува както властвуваше над двора на Общинската прогимназия, че в широкия свят шишкото, негрото и пелтекът може някак да пораснат, докато той само ще старее - ще изчезне завинаги.

Щеше да ги избие всички и гласовете - ония, които говореха отвътре и другите от луната - щяха да го оставят на мира. Щеше да ги избие всички, а после щеше да се прибере у дома и да седне на задната веранда с татковата японска сабя в скута. Щеше да изпие една-две от татковите бири. Щеше да слуша радио, само че не бейзбол. Бейзболът беше скапана работа. Щеше да слуша рокендрол. Макар че Хенри не знаеше (а и не би му пукало, ако го знаеше), по този въпрос между него и Неудачниците царуваше пълно единодушие: рокендролът беше типи-типи-топ. Има пилета в хамбар, чий хамбар, 'къв хамбар, мой хамбар. Тогава всичко щеше да бъде наред; всичко щеше да бъде гот; всичко щеше да бъде окей и нямаше да има значение какво ще се случи после. Гласът щеше да се погрижи за него - усещаше това. Щом ти се грижиш за То, и То се грижи за теб. Така беше в Дери открай време.

Но хлапетата трябваше да бъдат спрени - незабавно, още днес. Така бе казал гласът.

Хенри извади от джоба новия си нож и взе да го върти насам-натам пред очите си, гледайки с наслада как слънчевите лъчи примигват и се плъзгат по хромираните части. После Бълвоча стисна ръката му и изсъска:

- Гледай, Хенри! Леле Божичко! Гледай го туй!

Хенри погледна и усети как разбирането го облива като поток от ясна светлина. Сякаш по вълшебство едно квадратно късче от поляната се вдигаше нагоре, разкривайки все по-широк мрачен отвор. Ужасът го жегна за миг, когато помисли, че там може да е господарят на гласа... та нали То живееше нейде под Дери! Сетне чу дрезгавото скърцане на зацапаните панти и разбра всичко. Не бяха видели къщичка по дърветата, защото тя изобщо не беше там.

- Бога ми, стояли сме право връз нея - изръмжа Бълвоча и се приготви да хукне в атака, когато от квадрата сред поляната изникнаха главата и раменете на Бен. Хенри го сграбчи и дръпна надолу.

- Няма ли да ги спипаме, Хенри? - запита Виктор, докато Бен с пухтене се измъкваше навън.

- Ще ги спипаме - отвърна Хенри, без да изпуска от поглед омразния шишко. И тоя си падаше ритнитопковец. Така ще ти сритам топките, че да си ги носиш за обици, педераст шишкав. Чакай само да видиш какво ти се пише. - Не се тревожи.

Дебелакът помагаше на курвата да се измъкне от ямата. Тя се озърна тревожно и за миг Хенри се изплаши, че гледа право срещу него. После очите й плъзнаха настрани. Двамата си казаха нещо, сетне хлътнаха в гъстите храсти и изчезнаха.

- Хайде - каза Хенри, когато шумът на листа и строшени клонки заглъхна в далечината. - Ще ги проследим. Обаче отдалече и тихичко. Искам ги всички в кюпа.

Озъртайки се наоколо с широко разтворени очи, тримата се приведоха и изтичаха през поляната като военен патрул. Бълвоча поспря да надникне в къщичката и поклати глава от почуда и възхищение.

- Ами че аз съм седял право над главите им.

Хенри нетърпеливо му махна с ръка.

Тръгнаха по пътеката, за да не вдигат шум. Бяха минали половината път до Канзас стрийт, когато отсреща изникнаха шишкото и курвето, хванати ръка за ръка (колко са милички! - помисли Хенри във върховен изблик на блажена ненавист).

За щастие двамата бяха с гръб към преследвачите и не поглеждаха назад. Хенри, Виктор и Бълвоча застинаха на място, после се оттеглиха в сянката край пътеката. Скоро Бен и Бевърли се превърнаха в две подскачащи светли петна сред гъстата плетеница от клони и храсти. Тримата продължиха преследването... но вече по-предпазливо. Хенри пак извади ножа и

 

9.

Хенри си намира превоз / 02:30 ч.

натисна хромираното бутонче върху дръжката. Острието изхвръкна навън. Той го огледа унесено под лунните лъчи. Звездните проблясъци по острието бяха прекрасни. Нямаше представа колко е часът. От време на време потъваше и отново изплуваше в реалността.

В съзнанието му нахлу далечен звук, който бавно се засилваше. Автомобилен двигател. Идваше насам. Очите на Хенри се разшириха сред мрака. Той стисна ножа и зачака колата да отмине.

Но колата не отмина. Отби до тротоара край живия плет на Семинарията и спря без да изключва двигателя. Хапейки устни (коремът му се вцепеняваше; беше се втвърдил като дъска и кръвта между пръстите му лепнеше като кленов сок, когато го източваш от стъблото в края на март или началото на април), Хенри се надигна на колене и разгърна жилавите вейки. Зърна фарове и тъмния силует на автомобил. Ченгета? Пръстите му стискаха и отпускаха дръжката на ножа, стискаха и отпускаха, стискаха и отпускаха.

 

Пратих ти превоз, Хенри, прошепна гласът. Един вид такси, чат ли си? Нали трябва час по-скоро да те докараме до "Градски дом". Нощта отминава.

Гласът се изкиска тъничко и зловещо, после млъкна. Сега в тишината се чуваха само песните на щурците и равномерното боботене на мощния двигател. Звучи като далечни гърмежи на увеселителни бомбички, разсеяно помисли Хенри.

Тромаво се изправи на крака и закуцука към алеята пред Семинарията. Надникна иззад живия плет. Не беше полицейска кола - нямаше буркани отгоре, а и формата му се стори някак необичайна. Стори му се... стара.

Отново чу онова тихо кискане... или може би само песента на вятъра.

Хенри се измъкна от сянката на живия плет, пролази под веригата, пак се изправи и тръгна към спрялата кола, застинала сред черно-бял фотографски свят от сребърен лунен блясък и непроницаеми сенки. Самият той изглеждаше ужасно: ризата му беше почерняла от кръв, лепкавото петно бе стигнало почти до коленете на джинсите. Лицето му се белееше призрачно в мрака под късата болнична прическа.

Стигна до тротоара и пак се вгледа в колата, опитвайки да различи какво представлява масивният силует зад волана. Но най-напред разпозна колата - баща му винаги се кълнеше, че някой ден ще има точно такава: Плимут Фюри модел 1958. Каросерията беше червено-бяла и Хенри знаеше (колко ли пъти го бе повтарял баща му?), че под капака боботи двигател V-8 327. Мощност 255 конски сили, развива 120 километра за девет секунди. Ще си купя тая кола и когато умра, ще ме погребат с нея, обичаше да казва Бъч... но разбира се, той не успя да купи колата и бе погребан на държавни разноски след като обезумелият Хенри попадна в лудницата, крещейки за подземия и чудовища.

 

Ако вътре е той, май няма да го понеса, каза си Хенри, докато се люшкаше замаяно напред назад и стискаше ножа, гледайки тъмната фигура зад волана.

После дясната вратичка на Плимута се отвори, лампичката над нея светна и шофьорът завъртя глава към него. Беше Бълвоча Хъгинс. Раздраното му лице висеше на парчета. Едното око беше изчезнало и през прогнилата дупка върху съсухрената буза прозираха почернелите зъби. На главата му стърчеше бейзболното каскетче, което бе носил преди да умре. По обърнатата назад козирка се стичаше сивозеленикава слуз.

- Бълвоч! - провикна се Хенри и болката раздра корема му. Изкрещя отново, този път без думи.

Сиво-белезникавите мъртвешки устни на Бълвоча се разтегнаха в обезкървена, сбръчкана усмивка. Той протегна обезобразената си ръка към отворената врата в подканващ жест.

Хенри се поколеба, после изкуцука край предницата на Плимута, плъзгайки за миг пръсти по V-образната емблема, както правеше в детството си всеки път, когато баща му го водеше в бангорската изложбена зала да огледат мечтаната кола. Докато се добере до дясната страна, над света плъзна мека сива пелена и трябваше да се вкопчи в отворената врата, за да не падне на асфалта. Постоя с клюмнала глава, дишайки безсилно и прекъслечно. Най-сетне светът се завърна - поне отчасти - и той намери сили да се провре през вратата и да рухне на седалката. Болката отново го захапа отвътре и по ръката му плъзна прясна кървава струя. Напомняше топло желе. Скърцайки със зъби, той отметна глава назад и жилите по шията му се изпънаха. Най-сетне болката поотслабна.

Вратата се затръшна сама. Лампичката изгасна. Хенри видя как прогнилата ръка на Бълвоча се вкопчи в скоростния лост и го тласна напред. През разложената плът на пръстите прозираха кости и белезникави топчести стави.

Плимутът потегли по Канзас стрийт към Горната миля.

- Как си, Бълвоч? - чу Хенри собствения си глас.

Глупав въпрос, разбира се - нямаше начин Бълвоча да е тук, мъртвите не могат да карат коли - но в момента не му хрумваше нищо друго.

Бълвоча не отговори. Единственото му хлътнало око се взираше в пътя. През дупката в бузата му ужасните зъби надничаха към Хенри. Хенри смътно усети, че откъм някогашния му приятел долита непоносима смрад. Вонеше на кош прогнили, разкашкани домати.

Капачето на жабката отхвръкна напред и чукна Хенри по коляното. В светлината на малката крушка отвътре той различи бутилка вино "Тексаски шофьор". Взе я, развинти капачката и отпи дълбока глътка. Алкохолът плъзна надолу с прохладна, копринена ласка и избухна в стомаха му като вулканично изригване. Хенри потрепера цял, изстена... сетне се почувствува малко по-добре, малко по-свързан със света.

- Благодаря - каза той.

Бълвоча завъртя глава към него. Хенри чу как се раздвижват сухожилията в шията му; скърцаха като ръждиви панти. Няколко секунди Бълвоча го гледа с мъртвешки, едноок поглед и едва сега Хенри осъзна, че почти целият му нос е изчезнал. Май нещо беше ръфало старото приятелче. Може би куче. Или плъхове. По-скоро плъхове. Когато гонеха скапаните хлапета, тунелите бяха пълни с тия гадинки.

Все тъй бавно Бълвоча завъртя глава напред. Хенри тихо въздъхна от облекчение. Ставаше му някак кофти, когато Бълвоча го гледаше така. В оцелялото хлътнало око имаше нещо неразбираемо. Упрек? Гняв? Или какво?

 

Зад волана на тази кола седи мъртво момче.

Хенри сведе очи към ръката си и видя, че кожата е настръхнала. Побърза пак да надигне бутилката. Този път глътката се плъзна малко по-леко и пръсна по цялото му тяло приятна топлина.

Плимутът се спусна по Горната миля и навлезе в кръговото движение... образно казано, защото в този нощен час нямаше никакво движение; жълтите мигащи лампи на светофарите хвърляха тръпнещи отблясъци по пустите улици и спящите сгради. Беше толкова тихо, че Хенри чуваше как вътре прещракват релетата... или само си въобразяваше?

- Не съм искал да те зарежа тогава, Бълви - промърмори той. - Знам, че не го мислиш, ама рекох да ти кажа за всеки случай.

Съсухрените жили отново заскрибуцаха. Бълвоча пак го погледна с хлътналото си око. Устните му се разтегнаха в страховита усмивка, разкривайки черни, гъсто плесенясали венци. Що за усмивка е това? - запита се Хенри, докато колата прелиташе с кадифено мъркане по Главната улица между закусвалнята на Нан и кино "Аладин" от едната страна и универсалния магазин от другата. Дали е усмивка на опрощение? Усмивка на стар приятел? Или е усмивка, която говори: ще те спипам, Хенри, ще те спипам задето ни заряза двамата с Вик? Що за усмивка?

- Трябва да ме разбереш, нали знаеш как беше - каза Хенри и млъкна. Как беше наистина? Всичко се объркваше в мозъка му, събитията се размесваха като късчета от картинна мозайка, струпани върху някоя от ония скапани маси в залата за игри на "Джунипър хил". Как беше в действителност? Тогава тримата проследиха шишкото и курвето до Канзас стрийт и изчакаха в храстите, докато ония се катереха по сипея. Ако ги бяха изтървали от поглед, Хенри щеше да зареже дебненето и просто щеше да поведе Бълвоча и Виктор подир тях; по-добре две жертви, отколкото нито една.

Но жертвите не изчезнаха. Облегнаха се на парапета и подхванаха разговор, хвърляйки от време на време погледи нагоре по улицата. Понякога се озъртаха и към Пущинака, но отрядът на Хенри беше добре укрит.

Спомняше си, че небето посивя, въздухът натегна и откъм изток взеха да прииждат облаци. Скоро щеше да завали.

Какво стана после? Какво...

Съсухрени, костеливи пръсти стиснаха ръката му и Хенри изпищя. Отново бе почнал да се проваля в памучната сивота, но страховитото докосване на Бълвоча и болката, която проряза стомаха му от писъка, го върнаха към реалния свят. Озърна се и видя лицето на Бълвоча само на два пръста от своето; стреснато си пое въздух и веднага съжали за това. Старото приятелче наистина се беше скапало. Хенри отново си помисли за куп домати, гниещи кротко в някой тъмен хамбарски ъгъл. Призля му.

Внезапно си спомни края - края на Бълвоча и Вик. Нещо бе изскочило от мрака, докато тримата стояха в една шахта с решетка на върха и се чудеха накъде да продължат. Нещо... Отначало Хенри не можеше да схване какво е. Разбра едва когато Виктор се разкрещя: "Франкенщайн! Това е Франкенщайн!" И наистина беше чудовището на Франкенщайн със стърчащи от гърлото болтове и дълбок шев на челото; то бавно се люшкаше насреща, пристъпвайки с обуща като грамадни детски кубчета.

 

"Франкенщайн! - пищеше Вик. - Фр..." После главата на Вик отхвръкна от раменете, прелетя през шахтата и се блъсна в отсрещната каменна стена с гнусен мляскащ звук. Воднистите жълти очи на чудовището се впериха в Хенри и той замръзна. Усети как губи власт над мехура си и по бедрата му плъзва топла влага.

Кошмарното създание се люшна към него и тогава Бълвоча... тогава Бълвоча...

- Слушай, знам, че избягах - каза Хенри. - Не биваше да го правя. Обаче... обаче...

Бълвоча го гледаше безмълвно.

- Изгубих се - прошепна Хенри, сякаш искаше да каже на стария приятел Бълви, че не му е било леко. Звучеше адски тъпо, все едно да рече: Да бе, Бълвоч, знам, че те пречукаха, ама пък на мене знаеш ли каква страхотна треска ми влезе под нокътя? Но наистина беше страшно... непоносимо страшно. Спомни си как час след час бродеше из свят от зловоние и мрак и накрая започна да крещи. По някое време опората под краката му изчезна и докато траеше безкрайното, зашеметяващо падане, той намери време да си помисли: Е, добре, след минутка ще бъда мъртъв и ще се отърва веднъж завинаги... а после го обгърна буйно течаща вода - навярно беше попаднал в подземния тунел на Кендъскиг. Без сам да знае как, той се озова навън, под лъчите на гаснещия залез, заблъска отчаяно с ръце към брега и със сетни усилия пролази нагоре по стръмния склон, само на петдесетина метра от мястото, където след двадесет и шест години щеше да се удави Ейдриън Мелън. Подхлъзна се, падна, удари си главата в нещо и загуби съзнание. Когато се свести, беше настанала нощ. Затътри нозе към шосе № 2 и успя да се добере на стоп до фермата. А там вече го чакаха ченгетата.

Но всичко това беше по-късно. А тогава, в канала, Бълвоча застана пред Франкенщайновото чудовище и то с един замах раздра лявата половина на лицето му чак до костта - Хенри видя това преди да побегне. Но сега Бълвоча се бе завърнал и сочеше нещо с пръст.

Хенри видя, че са спрели пред "Градски дом" и изведнъж разбра всичко. Днес "Градски дом" беше единственият хотел в Дери. През 58-ма имаше още два: "Източна звезда" в края на Ексчейндж стрийт и "Отмора за пътника" на Торо стрийт. И двата хотела бяха изчезнали по време на градската реконструкция (Хенри знаеше това; в "Джунипър хил" усърдно четеше всеки нов брой на "Дери нюз"). Сега оставаше само "Градски дом" и няколко паянтови мотелчета около магистралата.

 

Те трябва да са там, помисли той. Там, вътре. Всички, които още са живи. Дремят под завивките и в главите им танцуват видения на бонбони... или канали. А аз ще ги очистя. Ще ги изтрепя един по един.

Извади бутилката и с глухо сумтене отпи още една глътка. Усети как в скута му бликва нова струя кръв, седалката под него лепнеше, но от виното му ставаше по-добре; с виното всички тревоги изглеждаха незначителни. Би предпочел малко бърбън, но в края на краищата по-добре вино, отколкото нищо.

- Слушай - каза той на Бълвоча, - извинявай, че те зарязах. Не знам защо избягах. Моля те... не ми се сърди.

Бълвоча проговори за пръв и последен път, но не със своя глас. Гласът, който излетя от прогнилата му уста, беше дълбок, могъщ и страшен. Щом го чу, Хенри изплака. Това беше гласът от луната, гласът на клоуна, онзи глас, който чуваше в сънищата си за канали и дренажи, където безспирно ромоли вода.

- Млъквай и марш да им видиш сметката - изрече гласът.

- Дадено - изхленчи Хенри. - Дадено, веднага, навит съм, няма проблеми...

Той върна бутилката на място. Гърлото й се чукна в ръба на жабката и изтрака като зъби. После шишето изчезна и на негово място се появи сгънат лист хартия. Хенри го разгърна, оставяйки по ъглите кървави отпечатъци от пръстите си. Най-отгоре тъмнееше пурпурен надпис:

ВЕСТ ОТ ПЕНИУАЙЗ!

А по-долу беше отпечатано с изящни главни букви:

БИЛ ДЕНБРОУ 311

БЕН ХАНСКОМ 404

ЕДИ КАСПБРАК 609

БЕВЪРЛИ МАРШ 518

РИЧИ ТОЗИЪР 217

Номерата на стаите им. Чудесно. Така щеше да спести време.

- Благодаря, Бъл...

Но Бълвоча бе изчезнал. Шофьорската седалка беше опустяла. Върху нея лежеше само бейзболното каскетче с мухлясала козирка. И по скоростния лост се стичаше малко лепкава слуз.

Хенри гледаше, усещайки как сърцето му болезнено подскача в гърлото... сетне сякаш чу нещо да се размърдва на задната седалка. Припряно отвори вратата и изскочи навън, при което едва не се просна на асфалта. Двигателят на Плимута продължаваше да боботи като далечни гърмежи на увеселителни бомбички (в щата Мейн продажбата на подобни опасни играчки бе забранена през 1962 година) и Хенри го заобиколи отдалече.

Да върви беше истинско мъчение; всяка крачка опъваше и раздираше корема му. Все пак Хенри се добра до тротоара и спря там, оглеждайки осеметажната тухлена сграда - заедно с библиотеката, кино "Аладин" и Семинарията тя бе един от малкото му ясни спомени за някогашния Дери. Почти всички прозорци по горните етажи бяха тъмни, но матовите стъклени глобуси край входа светеха меко в мъгливата нощ, обгърнати от влажни ореоли.

Хенри мъчително се затътри напред, мина между лампите и блъсна с рамо тежката врата.

Във фоайето царуваше сънлива тишина. Подът беше покрит с излинял ориенталски килим. Целият таван беше покрит с огромни правоъгълни стенописи, изобразяващи сцени от дърводобивната епоха на Дери. Край стените се пъчеха тумбести канапета, а върху решетката на студената мрачна камина белееха няколко брезови цепеници - истински цепеници, а не газови горелки; грамадната камина в "Градски дом" не беше някаква евтина хотелска декорация. От широките саксии провисваха декоративни растения. Двойната стъклена врата към бара и ресторанта беше затворена. От някаква вътрешна стаичка долиташе приглушеният звук на телевизор.

Омазан в кръв от глава до пети, Хенри се заклатушка през фоайето. Кръвта бе пропила гънките на дланите му; кървави ивици и петна тъмнееха по лицето му като индиански бойни шарки. Очите му бяха изхвръкнали от орбитите. Ако някой го видеше сега, би побягнал с писъци. Но фоайето беше пусто.

Щом натисна копчето за повикване, вратата на асансьора веднага се отвори. Той огледа листа в ръката си, после се втренчи в бутоните. След кратко колебание натисна шестия и вратата се затвори. Раздаде се бръмчене и кабината пое нагоре.

 

Най-добре да започна от върха и да слизам надолу.

Той притвори очи и се облегна на стената. Равномерният шум на асансьора го успокояваше. Напомняше тихото бучене на дренажни помпи. Отново си спомни за онзи ден. Тогава всичко изглеждаше едва ли не предопределено, сякаш всички играеха отдавна написани роли. Виктор и Бълвоча бяха... почти като хипнотизирани. Спомни си...

Кабината спря и от лекото тръсване из стомаха му пак бликна разкъсваща болка. Вратата се плъзна настрани. Хенри излезе в безмълвния коридор (и тук растения, повивни, паешки растения, не искаше да докосва тия лепкави, зелени пипала, прекалено му напомняха за ония неща, които провисваха долу в мрака). Отново погледна списъка. Каспбрак беше в стая 609. Хенри закрачи нататък, като се подпираше на стената и оставяше по тапетите тънка кървава следа (а, обаче минаваше настрани, щом наближеше някое от провисналите паешки растения; не искаше да си има работа с тях).

Ето вратата. Хенри измъкна автоматичния нож, облиза пресъхналите си устни и почука. Тишина. Почука още веднъж, този път по-силно.

- Кой там?

Сънлив глас. Добре. Сигурно идваше насам замаян, по пижама. А когато отвореше вратата, Хенри щеше да забие ножа право в ямката отстрани на шията - уязвимата ямка точно под адамовата ябълка.

- Дежурният, сър - каза Хенри. - Известие от съпругата ви.

Имаше ли съпруга Каспбрак? Дали не беше допуснал глупост с тия думи? Хенри зачака, изтръпнал от напрежение. Чу мекото шумолене на чехли.

- От Майра ли?

Гласът звучеше тревожно. Добре. След малко щеше да се разтревожи още повече. Върху дясното слепоочие на Хенри равномерно туптеше изпъкнала веничка.

- Предполагам, сър. Няма име. Пише само, че е от съпругата ви.

Настана тишина, после се раздаде металическо дрънчене - Каспбрак откачаше веригата. Ухилен, Хенри натисна бутончето на ножа. Щрак. Той вдигна острието край бузата си и се приготви за удар. Резето изскърца. Само след миг щеше да забие ножа в гърлото на гадния кльощав хлапак. Зачака. Вратата се отвори и Еди

 

 


1   ...   23   24   25   26   27   28   29   30   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница