Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница28/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   24   25   26   27   28   29   30   31   ...   39

10.

Неудачниците в пълен състав / 13:20 ч.

видя Стан и Ричи да излизат от супера на Костело авеню, ближейки с наслада грамадни шоколадови сладоледи на клечка.

- Хей! - извика той. - Хей, почакайте!

Те се обърнаха и Стан му махна с ръка. Еди хукна към тях с цялата бързина, на която бе способен, тоест не особено бързо. Едната му ръка беше в гипс, а с другата крепеше под мишница кутия "Не се сърди човече".

- Кажи ба, Еди. Кажи ба, мойто м'че - изтътна Ричи с величествения Глас на Южняка джентълмен (който звучеше горе-долу като гласа на Храброто петле от анимационните филми на "Уорнър Брадърс"). - Е па глей го 'начи... глей го 'начи... хчупило си ръката, горкото м'че! Ръката си хчупило, ба Стан! Айде сега да го пожалиш и да му поносиш сърдитото чивече.

- Мога и сам да си го нося - отвърна леко задъханият Еди. - Дай да близна малко.

- Майка ти не би одобрила подобно нещо - печално каза Ричи и енергично заръфа сладоледа. Тъкмо беше стигнал до любимия си шоколадов пълнеж. - Микроби, м'че! Да ти каем 'начи... 'начи... моеш да прифанеш микроби от чуждо едене.

- Поемам риска - заяви Еди.

Ричи неохотно поднесе сладоледа към устата му... и побърза да го дръпне след две съвсем скромни близвания.

- Ако искаш, вземи моя - каза Стан. - И без това съм преял.

- Евреите ядат много малко - поучително съобщи Ричи. - Така им предписва религията.

Тримата крачеха весело към Канзас стрийт и Пущинака. Градът изглеждаше унесен в тежка следобедна дрямка. Почти във всички къщи щорите бяха спуснати. По дворовете се търкаляха изоставени играчки, сякаш техните собственици бяха повикани спешно да си лягат. Отвъд западния хоризонт тътнеха гръмотевици.

- Наистина ли? - обърна се Еди към Стан.

- Не бе, Ричи просто те будалка - отвърна Стан. - Евреите ядат като всички нормални хора. - Той посочи Ричи. - Като него.

- Знаеш ли, Ричи, много е кофти дето се ебаваш така със Стан - каза Еди. - Какво ще речеш, ако някой вземе да дрънка разни тъпотии за тебе само защото си католик?

- А, католиците са голяма работа - възкликна Ричи. - Веднъж татко ми каза, че Хитлер бил католик, а пък той е изтрепал милиарди евреи. Нали, Стан?

- Да, сигурно - смутено потвърди Стан.

- Майка ми побесня, че татко говори така - продължаваше Ричи. При спомена по устните му плъзна лека усмивка. - Направо се раз-пе-ни. А пък освен това ние, католиците, сме имали и инквизиция - нали знаете, ония симпатяги, дето правели големите майтапизми с нажеженото желязо, колелото и "испанския ботуш". Според мен всички религии са смахната работа.

- И аз тъй мисля - тихо каза Стан. - У дома не сме особено религиозни. Спокойно си ядем шунка и бекон. Право да ви кажа, дори не знам точно какво е да си евреин. Роден съм в Дери, понякога отскачам с нашите до синагогата в Бангор за празници като Йом Кипур и тем подобни, но...

Той замълча и сви рамене.

- Шунка? Бекон? - озадачено повтори Еди. Той и майка му бяха методисти.

- Ортодоксалните евреи не ядат такива неща - обясни Стан. - Някъде в религиозните книги е писано, че не бива да ядем твари, които пълзят в калта или ходят по дъното на океана. Не знам защо е така. Обаче свинското се смята за забранено. Омарите също. Ама у нас всички ядем омари.

- Шантава работа - изкиска се Еди. - Не бях чувал за религия, която да ти казва какво не бива да ядеш. Че то ако тръгне така, утре ще вземат да те учат и какъв бензин да не купуваш.

- Нечист бензин да не наливаш - каза Стан и се разсмя. Ричи и Еди изобщо не схванаха кое е смешното.

- Ама признай, Стан, че наистина е шантава работа - разпали се Ричи. - Една наденица да не можеш да изядеш само защото си евреин.

- Тъй ли? - запита Стан. - У вас ядете ли месо в петък?

- Не, разбира се! - възмутено отвърна Ричи. - В петък не бива да се яде месо, защото... - Той се ухили. - Да бе, схванах ти тънкия намек.

- Католиците наистина ли отиват в ада, ако ядат месо в петък? - запита Еди с жив интерес, без да подозира, че допреди две поколения в рода му е имало само ревностни полски католици, който по-скоро биха предпочели да тръгнат голи по улиците, отколкото да хапнат месо в петък.

- Виж какво ще ти кажа, Еди - заяви Ричи. - Не вярвам Господ да ме прати в пъклото само задето в петък съм се разсеял и съм си направил сандвич с наденица, обаче има ли смисъл да се рискува? А?

- Сигурно няма - съгласи се Еди. - А пък цялата работа ми изглежда толкова...

Щеше да каже "толкова глупава", но изведнъж си спомни историята, която бе чул преди години от мисис Портли в неделното училище - тогава още беше в първи клас на Малките християни. Според нейния разказ веднъж едно лошо момче откраднало късче причастие от подноса и го скрило в джоба си. Отнесло го у дома и го хвърлило в тоалетната, просто за да види какво ще стане. Моментално - поне според думите на мисис Портли пред слисаните Малки християни - водата в тоалетната станала яркочервена. Това била Кръвта Христова и момчето я видяло, защото било извършило нещо много лошо, наречено БОГОХУЛСТВО. Поличбата го предупреждавала, че като хвърля тялото Господне в тоалетната, обрича безсмъртната си душа на адски мъки.

Дотогава Еди харесваше причастието (първото си причастие бе получил само преди година). Вместо вино методистите използуваха гроздов сок, а тялото Господне бе представяно с кубчета мек, пресен хляб. Харесваше му мисълта, че приема храна и питие като религиозен акт. Но след разказа на мисис Портли страхопочитанието му пред ритуала бе изместено от нещо далеч по-могъщо и злокобно. Невинното посягане към късчето хляб се превърна в героична постъпка и той винаги се боеше, че в този миг може да го порази гръм... или още по-лошо - хлябът между пръстите му внезапно да се преобрази в топче съсирена кръв и под църковния свод да отекне безплътен глас: Недостоен! Недостоен! Обречен на адски мъки! Често след причастието гърлото му се стягаше, дъхът му започваше да хрипти и той очакваше с паническо нетърпение кога най-сетне ще мине благословията, та да изтича навън и да си пръсне лекарство.

 

Не ставай смешен, казваше си той, когато поотрасна малко. Онова е било само приказка, пък и мисис Портли не е светица - мама разправя, че тя е разведена и всяка седмица ходи да играе Бинго в Бангор, а истинските християни не играят хазарт, това е само за езичниците и католиците.

Разсъжденията изглеждаха напълно логични, ала не носеха успокоение. Разказът за причастието, което превърнало водата в кръв, го тормозеше непрестанно, гризеше го и понякога даже не му даваше да заспи. Една нощ му хрумна, че има само един начин да се отърве веднъж завинаги: да открадне парченце хляб, да го хвърли в тоалетната и да види с очите си какво ще стане.

Но за подобен експеримент не му достигаше смелост; разумът му не можеше да устои пред зловещото видение на кръвта, която се разлива из водата като обвинителен облак, обричащ грешника на вечни мъки. Не можеше да устои срещу силата на магическото заклинание: Вземете и яжте: това е Моето тяло; това е Моята кръв, която се пролива за прощаване на греховете.

Не, така и не посмя да направи експеримента.

- Предполагам, че всички религии са смахнати - каза Еди.

Но могъщи, неволно добави мисълта му, могъщи като някаква магия... само че дали и това не бе БОГОХУЛСТВО? Той се замисли за чудовището, което бяха срещнали на Нийбълт стрийт и за пръв път откри безумното съвпадение - та нали върколакът също бе изскочил от тоалетната.

- Леле братче, май всичко живо е заспало - каза Ричи, захвърляйки небрежно в канавката клечката от сладоледа. - Някога да сте виждали такава пустош? Да не би целият град да е отскочил на пикник до Бар Харбър?

- Хъ-хъ-хей, м-момчета! - подвикна изотзад Бил Денброу. - По-ххо-чакайте!

Еди се завъртя, щастлив както винаги да чуе гласа на Шеф Бил. Видя го да се задава със Силвър откъм ъгъла на Костело авеню, изоставяйки Майк далече назад, макар че неговият велосипед беше чисто нов.

- Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! - изрева Бил.

Сред оглушителния трясък на игралните карти, закрепени по калниците с щипки за пране, той се понесе към тях с около тридесет и пет километра в час. После настъпи контрата, стисна спирачките и се плъзна по асфалта, оставяйки зад гумите изумително дълга черна диря.

- Абре, Пелтек! - възкликна Ричи. - Как си ба, м'че? Да ти каем 'начи... 'начи... как си, мойто м'че?

- До-ххо-обре съм - каза Бил. - Да сте виждали Бен или Бъ-бъ-бевърли?

В това време пристигна и Майк. По лицето му се стичаха капчици пот.

- Каква скорост вдига това колело? - запита той.

Бил се разсмя.

- Н-не знам тъ-тъ-точно. Д-доста е бъ-ххъ-ързо.

- Не съм ги виждал - каза Ричи. - Сигурно се мотаят долу. И пеят в дует. "Чшш-бум, чшш-бум, я-да-да-да-да... ти си моята нежна мечта."

Стан Юрис гърлено измуча, като че се канеше да повърне.

- Просто завижда - съобщи Ричи на Майк. - Евреите не могат да пеят.

- Бъ-бъ-бъ...

- Бибип, Ричи - довърши Ричи вместо Бил и всички се разсмяха.

Отново поеха към Пущинака. Майк и Бил тикаха велосипедите си. Отначало разговорът беше оживен, после взе да замира. Поглеждайки Бил, Еди забеляза на лицето му тревожно изражение и си помисли, че навярно и той е потиснат от тишината. Знаеше, че преди малко Ричи просто се бе пошегувал, но градът наистина изглеждаше тъй, сякаш всички се бяха изнесли към Бар Харбър... или накъдето и да било. По улицата не се мяркаше нито една кола; минувачите бяха изчезнали, не зърнаха поне някоя бабичка да куцука с пазарска количка от магазина към къщи.

- Голямо мъртвило, а? - подхвърли Еди, но Бил само кимна.

Пресякоха Канзас стрийт и вече наближаваха Пущинака, когато изведнъж видяха Бен и Бевърли да тичат насреща им с викове. Еди се смая от вида на Бевърли; обикновено тя беше чиста и спретната, винаги с измита коса, вързана на опашка зад тила. А сега изглеждаше омазана с всевъзможни боклуци. В широко разтворените й очи блестеше ужас. На бузата й тъмнееше дълга драскотина. Блузата й беше разкъсана, а по джинсите лепнеше кора от засъхнала кал.

Бен подтичваше зад нея с пухтене и коремът му се подмяташе нагоре-надолу.

- Не бива да слизате в Пущинака - изпъшка Бевърли. - Момчетата... Хенри... Виктор... те са там някъде... нож... той има нож...

- Н-намали о-ххо-боротите - прекъсна я Бил, поемайки командуването с лекота, почти без да осъзнава, че го прави. После погледна дотичалия Бил. Шишкото беше изчервен като домат и масивната му гръд подскачаше на мощни тласъци.

- Тя казва, че Хенри е полудял, Шеф Бил - съобщи Бен.

- Е, майната му, той пък кога ли е бил нормален? - запита Ричи и плю през зъби.

- Млъ-ххъ-ъквай, Р-ричи - нареди Бил и пак се обърна към Бевърли. - Ра-хха-зказвай.

Еди тайно плъзна ръка към джоба си и докосна инхалатора. Не знаеше какво се задава, но вече усещаше, че няма да е добро.

С неимоверни усилия да говори спокойно, Бевърли успя да изложи съкратен вариант на събитията - вариант, започващ от мига, в който Хенри, Виктор и Бълвоча я настигнаха на улицата. Премълча за баща си - умираше от срам при спомена за станалото.

Когато разказът свърши, Бил помълча с приведена глава и ръце в джобовете, подпрял кормилото на Силвър върху гърдите си. Другите чакаха, хвърляйки тревожни погледи към ниския парапет край ръба на сипея. Бил размишлява дълго, но никой не посмя да заговори. В главата на Еди внезапно и леко изплува мисълта, че това може да е последният епизод. Точно такова чувство пропиваше безмълвния ден, нали? Чувството, че целият град си е обрал крушите и е заминал нанякъде, изоставяйки тук само празните сгради.

Ричи мислеше за внезапно оживялата снимка в албума на Джордж.

Бевърли мислеше за страшните, избледнели очи на баща си.

Майк мислеше за птицата.

Бен мислеше за мумията и мириса на отдавна изтляла канела.

Стан мислеше за подгизнали, почернели джинси и бледи, сбръчкани ръце, по които се стича вода.

- Ха-а-айде - каза най-сетне Бил. - Сли-ххи-изаме д-д-долу.

- Бил... - запъна се Бен. Лицето му бе потъмняло от тревога. - Бевърли казва, че Хенри наистина е полудял. Че иска да убие...

- Т-т-това не е тяхно. - Бил размаха ръка надолу и надясно към дългото зелено острие на Пущинака, към храстите, горските гъсталаци, бамбука и водните отблясъци. - Н-не е тяхна съ-съ-собственост. - Той ги огледа един по един и лицето му беше изпълнено с мрачна решителност. - О-ххо-мръзна ми д-да ме пъ-пъ-преследват. Б-б-бихме ги вече в-веднъж с къ-къ-камъни и ако т-т-трябва, п-пак ще ги б-бием.

- Почакай, Бил - възрази Еди. - Ами ако не са само те?

Бил се завъртя към него и поразеният Еди за пръв път видя колко морно и изпито изглежда лицето му - в това лице имаше нещо ужасяващо, но едва подир много, много години, докато задрямваше след срещата в библиотеката, щеше да разбере какво е било то: виждаше лицето на момче, тласнато до ръба на безумието - момче, което в крайна сметка може би нямаше повече власт над разума и решенията си, отколкото лудият Хенри. Ала истинският Бил не бе изчезнал, той надничаше през тия зверски, подплашени очи - един познат, гневен и решителен Бил.

- Д-добре де - каза той. - И кха-а-кво к-като нъ-нъ-не са?

Никой не отговори. Гръмотевиците тътнеха все по-близо. Еди вдигна очи и видя как от запад се задават черни буреносни облаци. Скоро небето щеше да се продъни, както казваше понякога майка му.

- Чъ-чъ-чуйте сега кха-а-кво ще ви к-кажа. - Бил ги огледа отново. - Никой не е длъ-ххъ-ъжен д-да идва с мен, ако н-не иска. С-сами си ре-ешавате.

- Аз идвам, Шеф Бил - тихо каза Ричи.

- И аз - каза Бен.

- Дадено - рече Майк и сви рамене.

Бевърли и Стан потвърдиха едновременно. Еди кимна последен.

- Мисля, че не бива да идваш, Еди - обади се Ричи. - С тая ръка, знаеш, не си за веселба.

- Аз п-пък го и-ххи-искам - възрази Бил. - Стой до м-мене, Е-е-еди. Аз ще те п-п-пазя.

- Благодаря ти, Бил - каза Еди.

Изведнъж морното, обезумяло лице на Бил му се стори прекрасно - прекрасно и любимо. Обзе го неясно изумление. Ако ми нареди, сигурно бих умрял за него. Що за власт е това? Едва ли ще да е много приятна, щом кара човека да изглежда толкова страшно.

- Да, Бил си има тайно оръжие - заяви Ричи. - Отровни газове. Като пръдне, ще им види сметката!

Бен и Майк се разсмяха тихичко. Еди само се усмихна.

Гръмотевицата отекна още по-близо. Всички трепнаха и се скупчиха един до друг. Вятърът се засилваше, подмяташе с тропот боклуците из канавката. Първите черни облаци плъзнаха по мъгливия слънчев диск, обгърнаха го с блед ореол и сенките се стопиха. Студеният вятър облъхна потната ръка на Еди. Той потрепери.

Бил се обърна към Стан и изрече нещо странно:

- Носиш ли си к-книжката с п-п-птиците?

Стан се потупа по джоба.

Бил отново ги огледа един по един.

- Д-да т-т-тръгваме.

Спуснаха се по сипея в индийска нишка, само Бил вървеше до Еди, както бе обещал. Той разреши на Ричи да свали Силвър по склона и когато стигнаха долу, двамата го прибраха на обичайното място под моста. После пак се събраха на група и огледаха Пущинака.

Сянката на идващата буря не беше истински мрак, не можеше да се нарече дори здрач. Но дневната светлина се бе променила и всички предмети изпъкваха с магическа, стоманена релефност - без сенки, ясни, като изваяни. С дълбока тръпка на тревога и ужас Еди осъзна защо тази светлина му се струва толкова позната - същия сумрак бе запомнил от къщата на Нийбълт стрийт 29.

През облаците пробяга крива, разклонена мълния - толкова ярка, че Еди неволно замижа. Той вдигна ръка към лицето си и откри, че устните му броят: Едно... две... три... После като експлозия на каменарски капсул изтрещя оглушителна, лаеща кашлица и всички се скупчиха още по-плътно.

- Тая сутрин по радиото не казаха нищо за дъжд - тревожно се обади Бен. - Във вестника пишеше, че ще е облачно и горещо.

Майк се взираше в небето. Високите тежки облаци нахлуваха като стремителни кораби с черни килове сред синкавата мараня, която бе обгърнала небосвода от хоризонт до хоризонт, докато двамата с Бил привършваха обяда си.

- Бързо идва - каза той. - Никога не съм виждал буря да връхлита толкова бързо.

Сякаш за да потвърди думите му, горе изтрещя нова гръмотевица.

- Х-хайде - подкани ги Бил. - Д-да о-ххо-ставим играта на Е-е-еди в к-к-къщичката.

Закрачиха по пътеката, която бяха утъпкали през изминалите седмици след строежа на бента. Бил и Еди вървяха начело, плъзгайки рамене по широките зелени листа на шубраците. След тях идваха останалите. Вятърът налетя отново и дървесните корони зашушнаха. Откъм бамбуковия гъсталак се раздаде глух, призрачен пукот като зов на далечни тамтами във филм за джунглите.

- Бил? - тихо прошепна Еди.

- Какво?


- Мислех, че само на кино става така, обаче... - Еди смутено се разсмя. - Имам чувството, че някой ме гледа.

- А, няма кха-а-кво да се ч-ч-чудиш - кимна Бил. - Тъ-тъ-тук са.

Еди стреснато се огледа и прихвана картонената кутия още по-здраво. Той

 

 



11.

Стаята на Еди / 03:05 ч.

отвори вратата пред чудовище от филм на ужасите.

На прага стоеше окървавен призрак и този призрак не можеше да бъде никой друг освен Хенри Бауърс. Приличаше на пришълец от гроба. Лицето му беше застинало като шаманска маска в израз на кръвожадна ненавист. Дясната му ръка се притискаше към бузата и докато втрещеният Еди се мъчеше да си поеме дъх, ръката тласна напред хладното лъскаво острие.

Без да мисли - нямаше време; ако бе загубил секунда за размисъл, щеше да умре - Еди затръшна вратата. Тя блъсна ръката на Хенри, отклони ножа и острието профуча бясно само на два пръста от гърлото на жертвата.

Ръката на Хенри изхрущя между вратата и рамката. Той нададе глух вик. Пръстите му се разтвориха. Ножът тупна на пода. Еди го подритна и оръжието отлетя под телевизора.

Хенри се хвърли върху вратата с цялата си тежест. Еди беше с петдесетина килограма по-лек и отхвръкна като парцалена кукла; ръбът на леглото го подкоси през коленете и той падна по гръб. Хенри нахълта в стаята и трясна вратата зад гърба си. После дръпна резето, докато Еди се надигаше с широко разтворени очи и хриптящо гърло.

- Ха да те видя, педалче - изръмжа Хенри.

Търсейки оръжието си, той плъзна поглед по пода. Ножът не се виждаше никъде. Еди зашари с ръка по нощното шкафче и напипа една от двете бутилки минерална вода "Перие", които бе поръчал през деня. Тази беше пълната; другата бе изпил преди да тръгне за библиотеката, защото от нерви и напрежение го мъчеха киселини. "Перие" помагаше за доброто храносмилане.

В мига, в който Хенри отхвърли мисълта за ножа и прекрачи напред, Еди стисна за гърлото зелената крушовидна бутилка и я строши в ръба на нощното шкафче. Пенести струи минерална вода обляха кутийките с лекарства.

Ризата и джинсите на Хенри бяха напоени с прясна и съсирена кръв. Дясната му ръка висеше под неестествен ъгъл.

- Педалче - избъбри Хенри. - Сега ще видиш как се хвърлят камъни.

Той се добра до леглото и посегна към Еди, който все още не можеше да осъзнае какво се е случило. Откакто отвори вратата бяха минали не повече от четиридесет секунди. Хенри понечи да го сграбчи. Еди замахна с назъбения край на шишето. Острото стъкло се впи в лицето на Хенри, дълбоко раздра бузата и продупчи дясното му око.

Хенри беззвучно изпищя и се люшна назад. Разцепеното око провисна под орбитата, ръсейки капки жълто-белезникава течност. От бузата му бликаше кървав фонтан. Писъкът на Еди беше по-силен. Той скочи от леглото и се хвърли към Хенри - сам не знаеше защо, може би за да му помогне - и в това време Хенри пак връхлетя насреща. Еди размаха бутилката като шпага и този път назъбеното зелено стъкло сряза дълбоко лявата ръка на Хенри. От разкъсаните пръсти шурна нова кръв. Хенри изръмжа глухо, сякаш искаше да си прочисти гърлото, и блъсна Еди с дясната си ръка.

Еди отлетя назад и се блъсна в бюрото. Докато падаше на пода, лявата му ръка някак се подви отзад и той рухна върху нея. Разтърси го взрив на непоносимо страдание. Усети как костта се разпада по линията на старото счупване и стисна зъби, за да не изкрещи от болка.

Тъмна сянка закри светлината.

Изправен над него, Хенри Бауърс се люшкаше напред-назад. Коленете му се подгъваха. Лявата му китка ръсеше кръв по халата на Еди.

Еди не бе изтървал строшената бутилка от "Перие". Преди коленете на врага да загубят сетни сили, той вдигна шишето с назъбената част нагоре и подпря капачката над гръдната си кост. След миг Хенри грохна като отсечен дънер и се наниза върху бутилката. Еди я усети как се строшава на парчета и през затиснатата му ръка пробяга нова адска болка. Обля го топъл водопад. Не знаеше чия е кръвта - негова или на Хенри.

Хенри се гърчеше като риба на сухо. Обувките му трополяха ритмично по килима. Еди усети вонящия му дъх. После Хенри внезапно стегна мускули и се търкулна настрани. Затвореното гърло на бутилката стърчеше нелепо над корема му, сякаш бе израсло отвътре.

- Гъг - изхърка Хенри и замълча. Изцъкленото му око се взираше в тавана. Еди помисли, че може би е мъртъв.

Еди напрегна сили, за да се изтръгне от прииждащите вълни на безсилие и мрак. Надигна се на колене, после успя да стане прав. Счупената ръка се люшна пред него и новият взрив на болка избистри главата му. Полузадушен, той изхъхри и пристъпи към нощното шкафче. Измъкна инхалатора от локвичката газирана вода, налапа пръскалката и дръпна спусъка. Потръпна от гнусния вкус, после си пръсна още една доза. Озърна се към тялото върху килима - нима беше Хенри? Нима можеше да е той? Да, той беше. Остарял, с прошарена, късо подстригана коса, с бледа и провиснала като тесто шишкава плът, но все пак си оставаше Хенри. Само че мъртъв. Най-сетне Хенри беше...

- Гъг - каза Хенри и седна. Ръцете му зашариха из въздуха, сякаш диреха опори, които само той можеше да види. Срязаното му око изтичаше. Долната половина се беше лепнала върху бузата. Той завъртя глава, видя Еди да отстъпва към стената и се помъчи да стане.

Отвори уста и от гърлото му блъвна кръв. Хенри отново рухна на килима.

Усещайки бесните удари на сърцето си, Еди посегна към шкафчето, но само успя да събори телефона на леглото. Грабна го и завъртя нулата. Сигналът бръмчеше... бръмчеше... бръмчеше...

 

Хайде де, помисли Еди, какво правите там долу, патките ли си барате? Хайде, моля ви, вдигнете тоя шибан телефон!

Сигналът продължаваше да звучи. Еди не откъсваше поглед от Хенри, очаквайки всеки миг лудият да се изправи на крака. Кръв. Мили Боже, колко кръв!

- Рецепция - раздаде се сънлив, недоволен глас.

- Свържете ме със стаята на мистър Денброу - каза Еди. - Незабавно.

С другото ухо се ослушваше към околните стаи. Колко шум бяха вдигнали? Нямаше ли някой да заблъска по вратата и да запита дали всичко е наред?

- Сигурен ли сте, че искате да му позвъня? - запита дежурният. - Часът е три и десет.

- Да, непременно! - Еди почти крещеше. Слушалката в ръката му трепереше конвулсивно, на тласъци. Прогнилата болка в другата ръка бръмчеше като рой разлютени оси. Не помръдна ли Хенри? Не; само така му се струваше.

- Добре, добре - промърмори администраторът. - Успокой топката, приятел.

Нещо изщрака и в слушалката отново забръмча дрезгав сигнал. Хайде, Бил, хайде, хай...

И внезапно му хрумна зловещо правдоподобна мисъл. Ами ако Хенри вече бе минал през стаята на Бил? Или на Ричи? На Бен? На Бев? Ами ако на идване бе посетил библиотеката? Все някъде трябваше да е минал; ако не го бяха накълцали така, сега Еди щеше да лежи мъртъв на килима и ножът щеше да стърчи от гърдите му както стърчеше бутилката "Перие" от корема на Хенри. Ами ако Хенри вече бе посетил всички останали, ако ги бе спипал сънени и замаяни като него? Ако всички бяха мъртви? Еди усети, че ако до пет секунди никой не вдигне слушалката, страшната мисъл ще го накара да закрещи.

- Моля те, Шеф Бил - прошепна той. - Моля те, обади се, човече.

Отсреща вдигнаха слушалката и гласът на Бил изрече някак странно боязливо:

- А-а-ало?

- Бил - едва избъбри Еди. - Бил, слава Богу.

- Еди? - Гласът леко заглъхна, докато Бил обясняваше някому кой се обажда. После пак се засили. - Кха-а-кво има, Еди?

- Хенри Бауърс - каза Еди. Отново се вгледа в тялото на пода. Не помръдваше ли? Този път не беше толкова лесно да се убеди, че Хенри лежи неподвижно. - Бил, той нахълта тук... и аз го убих. Имаше нож. Мисля... - Той понижи глас. - Мисля, че беше същият нож като миналия път. Когато ни подгониха в каналите. Помниш ли?

- П-п-помня - мрачно отвърна Бил. - Еди, слушай внимателно. Искам да

 

 

1   ...   24   25   26   27   28   29   30   31   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница