Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница29/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   25   26   27   28   29   30   31   32   ...   39

12.

Пущинакът / 13:55 ч.

с-се върнеш и да п-п-повикаш Б-бен.

- Добре - каза Еди и спря на място. Вече наближаваха поляната. От облачното небе долитаха гръмотевици, наоколо вятърът въздишаше из храсталака.

Бен догони Бил тъкмо когато излизаха на поляната. Отворената вратичка зееше като нелеп черен квадрат сред зелената трева. Ромонът на течението се чуваше съвършено ясно и Бил изведнъж усети с някаква безумна увереност, че за последен път в детството си се среща с този звук, с това място. Дълбоко вдъхна мириса на пръст, на гора и сажди от далечното бунище, пръскащо облаци дим като зловещ вулкан, който все не може да се накани да изригне. Видя как ято птици излита от железопътния насип и се отправя към Олд кейп. Вгледа се в кипналите облаци.

- Какво има? - запита Бен.

- Защо н-не се о-ххо-питаха да ни н-н-нападнат? - промърмори Бил. - Т-т-тук са. Е-е-еди беше пъ-пъ-прав. У-хху-сещам ги.

- Аха - кимна Бен. - Сигурно са толкова глупави, че очакват да влезем в къщичката. А после да ни спипат.

- М-може би - каза Бил.

Внезапно го обзе безсилна ярост, че проклетото заекване не му позволява да говори бързо. Но навярно имаше неща, които изобщо не би могъл да изрази с думи - как му се струваше, че е способен едва ли не да вижда през погледа на Хенри; как усещаше, че макар да са изправени един срещу друг като безпомощни пионки на враждебни сили, двамата се сближават все повече и повече.

Хенри очакваше да приемат схватката.

 

То очакваше да приемат схватката.

 

И да умрат.

В главата му сякаш избухна ледена, бяла светлина. Щяха да станат жертви на убиеца, който бродеше из Дери след гибелта на Джордж. И седмината. Може би по-късно щяха да намерят телата им. Може би не. Всичко зависеше от въпроса дали То може и иска да защити Хенри... и в по-малка степен Виктор и Бълвоча. Да. За външния свят, за хората от градчето ние ще бъдем жертви на убиеца. И така е правилно - правилно по някакъв странен начин. То иска да умрем. Използува Хенри като инструмент, за да не излиза навън. Сигурно аз ще съм пръв... Бевърли, Ричи или Майк биха могли да обединят групата, но Стан е изплашен, Бен също, макар че ми изглежда по-силен от Стан. А Еди е със счупена ръка. Защо ги доведох тук? Господи! Защо?

- Бил? - тревожно се обади Бен.

Стояха край къщичката и другите се събираха наоколо. Отново изтрещя гръм и храстите зашепнаха още по-силно. Бамбуковите стъбла трополяха зловещо сред прииждащия сумрак.

- Бил? - Този път беше Ричи.

- Шшшшшт!

Другите млъкнаха и боязливо се свиха под безумния блясък на погледа му.

Той се взря в храстите, в пътеката, която лъкатушеше през тях към Канзас стрийт и усети как съзнанието му прекрачва още едно стъпало към някаква по-висша сфера. Умът му не заекваше; всички мисли сякаш се раждаха в лудешкия вихър на интуицията и идваха съвършено избистрени.

 

Джордж от едната страна, аз и моите приятели от другата. И тогава То ще спре



(отново)

отново, да, отново, защото това е ставало и преди, и винаги е трябвало някакво сетно жертвоприношение, някакво страшно зверство да сложи край, не разбирам откъде знам това, но го знам... и те... те...

- Те ще по-ххо-зволят да се случи - промърмори Бил, гледайки с разширени очи прекъслечната нишка на пътеката. - Я-хха-асна р-работа.

- Бил? - умолително изрече Бев.

До нея стоеше Стан, дребничък и спретнат, със синьо поло и памучен панталон. От другата й страна Майк напрегнато се взираше в Бил, сякаш четеше мислите му.

 

Ще позволят да се случи, винаги правят така, после всичко затихва, животът продължава и То... То...

(заспива)

заспива... или се вцепенява като мечка през зимата... и после започва отново... и те знаят... хората знаят... знаят, че тъй трябва да бъде, за да може То да съществува...

- Д-дъ-дъ-дъ-д-д-д...

 

Мили Боже моля Те Боже троши стобора моля Те Боже с трясък сух помогни ми да го кажа и пак крещи мили Боже мили Исусе МОЛЯ ТЕ ПОМОГНИ МИ ДА ГОВОРЯ!

- Д-д-доведох ви т-тук за-хха-щото нъ-нъ-никъде не сме в б-б-безопасност - каза Бил. По устните му изби слюнка; той я избърса с опакото на китката си. - Дъ-дъ-дери е То. Ра-хха-азбирате ли м-ме? - Той ги огледа и всички отстъпиха крачка назад; в изцъклените им очи блестеше страх. - Дъ-ххъ-ери е Тъ-тъ-то! Кхъ-ъ-дето и да отъ-тъ-тидем... к-к-когато То ни д-д-докопа, х-хората няма да ви-ххи-иждат, няма да ч-ч-чуват, няма да знъ-знъ-знаят. - Сега ги гледаше умолително. - Н-не ра-хха-збирате ли к-к-какво става? О-ххо-става ни с-с-само да се п-п-помъчим да сло-ххо-ожим к-к-край п-п-преди да е п-п-почнало.

Бевърли отново видя как мистър Рос я погледна, стана, сгъна си вестника и спокойно влезе в къщата. Хората няма да виждат, няма да чуват, няма да знаят. А баща ми

(сваляй гащите, улично момиче)

бе искал да я убие.

Майк мислеше как обядваха с Бил. Мисис Денброу сякаш изобщо не ги забеляза, беше се унесла в своя призрачен свят и четеше роман от Хенри Джеймс, докато момчетата си правеха сандвичи и дъвчеха на крак до кухненската маса. Ричи мислеше за спретнатата, но съвършено пуста къща на Стан. Стан се бе изненадал малко - по обед майка му почти винаги си беше у дома. Ако й се случеше да излезе, непременно оставяше бележка. Но днес нямаше бележка. Колата бе изчезнала. "Сигурно е отишла да пазарува с приятелката си Деби" - каза тогава Стан и леко навъсен се зае да прави сандвичи с руска салата. Ричи не обърна внимание на дребното произшествие. Разбираше го едва сега. Еди мислеше за майка си. Когато излезе с кутията "Не се сърди човече" под мишница, тя не го изпрати с дежурните напътствия: Внимавай, Еди; прибери се на сухо, ако завали, Еди; да не си посмял да тичаш, Еди. Не го запита дали си носи инхалатора, не му каза по кое време да се прибере, не го предупреди да се пази като играе с "ония невъзпитани момчета". Просто продължи да гледа някакъв сериал по телевизията, сякаш Еди изобщо не съществуваше.

Сякаш Еди изобщо не съществуваше.

През главите на всички момчета прелитаха различни варианти на една и съща мисъл: в някакъв незнаен миг между утрото и обяда те просто се бяха превърнали в призраци.

Призраци.

- Бил - дрезгаво проговори Стан, - ами ако минем отсреща? Към Олд кейп?

Бил поклати глава.

- Н-не ми се въ-въ-вярва. Ще ни спи-ххи-ипат в бъ-бъ-бамбука... тре-ххе-савището ще ни гъ-гъ-глътне... или ще има и-ххи-истински п-п-пирани в К-к-кендъскиг... или о-ххо-още н-нещо.

Всеки видя свой вариант на страшния край. Бен си представи как храстите изведнъж се превръщат в растения-хищници. Бевърли видя летящи пиявици като ония, които бяха излетели от стария хладилник. Стан видя как от мочурливата почва сред бамбука изпълзяват оживелите трупове на децата, загинали (според слуховете) в тресавището. Майк Хенлън си представи как от хралупата на някакъв прогнил дънер изскача гъмжило от дребни мезозойски влечуги с ужасяващи остри зъби, които ще ги разкъсат на парчета. Ричи видя как Пълзящото око пада върху тях, докато тичат под железопътния мост. А Еди видя как се катерят по сипея към Олд кейп и изведнъж откриват, че горе ги чака прокаженият с провиснала, разложена плът, из която гъмжат бръмбари и червеи.

- Ако можехме някак да се измъкнем от града... - промърмори Ричи, после нервно присви очи, когато небето му възрази с яростна гръмотевица. Наоколо се сипеха дъждовни капки - все още само ръмеше, но скоро щеше да се излее истински порой. Мъгливата безметежност на деня бе отлетяла безвъзвратно. - Бихме били в безопасност, ако можехме да се измъкнем от тоя шибан град.

- Биб... - понечи да каже Бевърли.

Но в този миг един камък излетя от храсталака и се стовари върху главата на Майк. През плътния му шлем от къдрава черна коса бликна кръв. Той се люшна назад и щеше да падне, ако Бил не го бе подхванал.

- Ще ви дам да разберете как се хвърлят камъни! - отекна присмехулният глас на Хенри.

Бил видя, че другите се оглеждат стреснато, готови да хукнат слепешком, без посока. И ако го стореха, наистина щяха да загинат.

- Б-б-бен! - рязко изрече той.

Бен се озърна към него.

- Бил, трябва да бягаме. Те...

Още два камъка излетяха от храстите. Единият улучи Стан по бедрото. Той извика - не толкова от болка, колкото от изненада. Бевърли отскочи от другия. Камъкът тупна долу и се търкулна към отворената врата на къщичката.

- П-по-ххо-омниш ли п-п-първия ден, к-к-когато до-ххо-ойдохме тук? - изкрещя Бил през трясъка на гръмотевиците. - Кхо-о-гато с-с-свърши уч-ч-чилището.

- Бил... - извика Ричи.

Бил повелително размаха ръка към него, без да откъсва очи от замръзналия на място Бен.

- Помня, как да не помня - жално отвърна Бен, въртейки очи на всички страни. Храстите буйно се люшкаха като прииждащ океански прилив.

- Дръ-дръ-дренажът - каза Бил. - П-п-помпената станция. Т-т-там тря-хха-абва да от-т-т-тидем. Отведи ни там!

- Ама...

 

- О-ххо-тведи ни т-там!

Камъните се посипаха като картеч и за миг Бил зърна сред храстите лицето на Виктор Крис - изплашено, замаяно и кръвожадно в същото време. После в скулата му се вряза камък и Майк на свой ред го подпря, за да не падне. За момент очите му се замъглиха. Бузата му изтръпна. Мъглата се разсея на бавни, болезнени тласъци и той усети как кръвта се стича по лицето му. Избърса бузата си, примижа от болка, огледа окървавената длан и я изтри в крачола на джинсите. Налетелият вятър бясно развяваше косата му.

- Ще видиш ти как се хвърлят камъни, пелтек скапан! - ревна Хенри с дивашки смях.

- О-ххо-тведи ни! - изкрещя Бил. Сега разбираше защо бе пратил Еди да повика Бен; трябваше да стигнат до онази помпена станция, точно до нея, а само Бен знаеше как да я открие сред множеството шахти, стърчащи на неравни интервали по бреговете на Кендъскиг. - Тъ-тъ-там е м-м-мястото! П-п-пътят на-хха-вътре! П-п-пътят към То!

- Бил, не можеш да знаеш! - извика Бевърли.

Той се обърна и яростно изкрещя към нея - към всички:

 

- Знам!

Бен постоя неподвижно и облиза устни, гледайки Бил. После се втурна през поляната към реката. Ослепителна пурпурно-бяла мълния проряза небето и Бил залитна от страховития трясък. Грамаден камък профуча край носа му и улучи Бен по задника. С болезнен вой шишкото притисна длан към удареното място.

- Йе-хааа, дебелак! - изрева Хенри със същия протяжен, дивашки смях. Храстите се люшнаха, запращяха и врагът изскочи на открито тъкмо в мига, когато дъждът престана да се шегува и се превърна в порой. Водни струи се стичаха по косата на Хенри, по веждите, по бузите. Широка усмивка разкриваше зъбите му чак до кътниците. - Ще видиш ти как се хвърлят ка...

Майк бе открил парче дъска, останало от строежа на къщичката и го хвърли с всичка сила. Парчето се преметна два пъти и цапардоса Хенри по челото. Той изпищя, тежко седна на тревата и се хвана за удареното място като човек, комуто току-що е хрумнала страхотна идея.

- Бъ-бъ-бягайте! - викна Бил. - След Б-б-бен!

От храстите пак долетя пращене и докато Неудачниците се втурваха подир Бен, на поляната изскочиха Виктор и Бълвоча. Хенри се изправи и оглави потерята.

Двадесет и седем години по-късно Бен щеше да си спомни всички останали събития от онзи ден, ала дори и тогава бягството през храстите щеше да му се яви само като сбор от несвързани сцени. Помнеше как натегналите мокри клони го шибаха през лицето и ръсеха отгоре студени струи; помнеше как мълниите святкаха една след друга и грохотът им прерастваше в монотонен оглушителен рев; помнеше как наближиха реката, как Хенри ги викаше да се бият и крясъците му сякаш се сливаха с бученето на Кендъскиг. От време на време Бен забавяше крачка и Бил веднага започваше да го блъска по гърба.

 

Ами ако не я намеря? Ако не успея да намеря точно тази помпена станция?

Горещият въздух раздираше дробовете му, оставяйки в гърлото привкус на кръв. Под ребрата му се врязваше пареща болка. Задникът му тръпнеше от удара. Бевърли бе казала, че Хенри иска да ги убие и сега Бен вярваше в това, о, да, вярваше и още как.

Изскочи на брега толкова внезапно, че едва не се прекатури през ръба. Успя да запази равновесие, после подровеният от пролетните наводнения бряг се срути и той се запремята надолу към буйното течение. Анцугът му се запретна отзад и по кожата му полепна рядка, глинеста кал.

Бил скочи до него и го дръпна на крака.

Един по един останалите изникнаха от крайбрежните храсталаци. Последен се появи Ричи, здраво прегърнал Еди през кръста. Мокрите очила едва се крепяха върху крайчеца на носа му.

- Къ-къ-къде? - изкрещя Бил.

Бен се огледа наляво, после надясно, усещайки как времето изтича с убийствена бързина. Реката вече прииждаше и кипналите струи бяха придобили зловещ, гранитносив цвят под притъмнялото небе. Вятърът бясно люшкаше гъсталака от храсти и хилави дръвчета по стръмните брегове. Чу хлипащото дишане на Еди.

 

- Къ-къ-къде?

- Не зн... - започна той, сетне видя килнатото дърво и малката пещерка под него. Там се бе скрил през онзи първи ден. Беше задрямал и когато се събуди, чу Бил и Еди да щъкат насам-натам. А след това големите момчета дойдоха... видяха... победиха. Чао-чао, момченца. Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте.

- Там! - викна той. - Нататък!

Отново блесна светкавица и този път Бен я чу - пращящо бръмчене като от претоварен трансформатор на електрически локомотив. Мълнията улучи дървото и синкаво-бели електрически пламъци пръснаха възлестата му основа на дълги трески като великански клечки за зъби. Дънерът рухна в реката с оглушителен трясък и нагоре избухна гейзер от пяна. Бен ахна от изумление и вдъхна мирис на нещо жарко, сухо и диво. Огнена топка се търкулна по кората на падналото дърво, припламна още по-ярко и изгасна. Гръмотевицата избухна не над тях, а около тях, сякаш стояха в епицентъра на взрива. Дъждът плющеше с бясна сила.

С безмилостен удар по гърба Бил го изтръгна от унеса и съзерцанието.

 

- Бъ-бъ-БЯГАЙ!

С провиснала пред очите коса, Бен зашляпа покрай брега. Стигна до дървото - пещерката под корените бе изчезнала - и вкопчвайки нокти в мократа кора се прекатери през него, без да обръща внимание на драскотините по ръцете си.

Бил и Ричи преметнаха Еди през дънера, а Бен опита да го подхване от другата страна. Двамата се търкулнаха на брега. Еди изстена.

- Добре ли си? - викна Бен.

- Май че да - кресна в отговор Еди, ставайки на крака.

Той измъкна инхалатора с треперещи пръсти и щеше да го изтърве, ако Бен не бе подпрял ръката му. Еди му благодари с поглед и побърза да налапа пръскалката.

Ричи скочи до тях, след него пристигнаха Стан и Майк. Бил помогна на Бевърли да се изкатери по дървото, а Бен и Ричи я прихванаха докато скачаше оттатък със сплъстена коса и почернели мокри джинси.

Бил последен се покатери на дънера и преметна крака. Видя бандата на Хенри да се задава по течението и изкрещя:

- Къ-къ-камъни! Хвърляйте камъни!

Брегът предлагаше изобилие от боеприпаси, а поваленото дърво беше чудесна барикада. След броени секунди седмината обсипаха с камъни Хенри и приятелите му. Враговете наближаваха дънера, тъй че стрелбата ги пресрещна от упор. Крещейки от болка и ярост, те отстъпиха назад, а камъните продължаваха да ги удрят по лицата, гърдите, ръцете и краката.

- Хайде де, покажи ни как се хвърлят камъни! - кресна Ричи, изстрелвайки по Виктор снаряд с размерите на кокоше яйце. Камъкът го улучи по рамото и отхвръкна право нагоре. Виктор изрева. - Да ти каем 'начи... 'начи... айде да ни учиш, м'че! Ние сме добри ученици!

- Йееее-хаааа! - изкрещя Майк. - Сладко ли е, а? Сладко ли е?

Отговорът бе нецензурен. Дангалаците отстъпиха извън обстрела и се скупчиха един до друг. След малко се изкатериха по стръмния бряг, като търсеха опора в клоните на ниските дървета, за да не се подхлъзват по разкаляната глина, вече прорязана от ситни поточета.

После изчезнаха сред храстите.

- Заобикалят ни, Шеф Бил - възкликна Ричи, побутвайки очилата си нагоре.

- Няма н-н-нищо - каза Бил. - Про-ххо-дължавай, Б-б-бен. Въ-въ-води ни.

Бен изтича напред по брега, спря (очаквайки всеки миг от храстите да връхлети бандата на Хенри) и изведнъж видя помпената станция само на двадесет метра от себе си. Другите го последваха нататък. На отсрещния бряг имаше още два бетонни цилиндъра - единият точно отсреща, другият петдесетина метра нагоре по течението. Тръбите им бълваха над Кендъскиг потоци мътна вода, но под отсамната тръба едва се процеждаше тъничка струйка. Бен забеляза, че отвътре не долита бръмчене. Помпата беше счупена.

Той се озърна към Бил замислено... и боязливо.

Бил гледаше Ричи, Стан и Майк.

- Т-т-трябва да м-махнем кха-а-пака - каза той. - П-п-помогнете ми.

Железният капак имаше дръжки, но беше невероятно тежък и хлъзгав от дъжда. Бен застана до Бил и Бил отдръпна ръце, за да му стори място. Чуваха как долу капе вода - звукът кънтеше зловещо като в бездънен кладенец.

- Съ-съ-СЕГА! - изкрещя Бил и петимата напънаха едновременно. Капакът помръдна с противно скрибуцане.

Бевърли се хвана до Ричи, край нея и Еди натисна със здравата ръка.

- Раз, два, три, бутай! - викна Ричи.

Капакът застърга по бетона. Отстрани зейна черен полумесец.

- Раз, два, три, бутай!

Полумесецът се разшири.

- Раз, два, три, бутай!

От напрежение пред очите на Бен танцуваха червени петна.

- Дръпнете се! - извика Майк. - Тръгна, тръгна!

Отскочиха и видяха как масивният кръгъл капак се катурва настрани, изравя дълбока бразда в меката пръст и се преобръща като грамаден пепелник. Стреснати буболечки се разбягаха в мократа трева.

Еди изхълца от погнуса.

Бил надникна надолу. Ръждиви железни скоби се спускаха към черна локва, нашарена с кръгчета от падащите капки. Над водата стърчеше унило замлъкналата помпа. Видя как мътните струи се стичат по зеещия страничен канал и изтръпна от мисълта: Там трябва да влезем. Вътре.

- Е-е-е-еди. Хва-а-ащай се з-за мен.

Еди го изгледа с недоумение.

- На к-к-конче. Хвъ-хвъ-хвани се със здра-хха-авата р-р-ръка.

И той посочи гърба си.

Еди разбра, но се колебаеше.

- Бързо! - кресна Бил. - С-с-след малко ще са т-т-тук!

Еди преметна ръка през шията на Бил; Стан и Майк го повдигнаха, за да обгърне кръста му с крака. Когато Бил тромаво прекрачи ръба на цилиндъра, Бен видя, че Еди е затворил очи.

През плющенето на дъжда до ушите му долетяха нови звуци: гласове, плясък, пращене на клонки. Хенри, Виктор и Бълвоча. Най-грозната кавалерия на света препускаше в атака.

Бил вкопчи пръсти в грубия бетонен ръб и започна да слиза предпазливо, стъпка по стъпка. Железните скоби бяха хлъзгави. Ръката на Еди го стискаше през гърлото като менгеме и Бил помисли, че сега вече е наясно какво представлява астмата.

- Страх ме е, Бил - прошепна Еди.

- И мъ-мъ-мене.

Пусна бетонния ръб и хвана най-горната скоба. Макар че Еди го душеше и сякаш бе наддал с двайсетина килограма, Бил спря за миг, за да хвърли поглед към Пущинака, Кендъскиг и прелитащите облаци. Някакъв вътрешен глас му бе подсказал - без страх, просто с твърда увереност - да погледне белия свят, защото може вече никога да не го види.

И той погледна, а сетне продължи спускането.

- Не издържам вече - изпъшка Еди.

- Спо-ххо-койно - промърмори Бил. - П-п-почти стигнахме.

Кракът му потъна в ледена вода. Напипа следващата скоба. После имаше още една и стълбата свършваше. Нагази във вода до коляното край повредената помпа.

Приклекна да свали Еди и се намръщи, когато студената вода нахлу в панталона му. После си пое дъх. Въздухът не миришеше особено приятно, но все пак беше чудесно да не усеща повече ръката на Еди около шията си.

Погледна нагоре. Отворът на цилиндъра беше на три метра над главата му. Останалите надничаха през ръба.

- Хъ-хъ-хайде! - подвикна той. - Е-ххе-дин п-по един! Бързо!

Бевърли пъргаво се преметна през ръба и хвана първата скоба. Един по един слязоха и другите. Ричи остана последен и преди да се вмъкне в шахтата поспря край отвора, за да се вслуша в идването на противника. По трясъка на бесния щурм прецени, че Хенри и приятелите му ще изскочат малко наляво от помпената станция, но не чак толкова далече, че да не я забележат.

В този момент Виктор изрева:

- Хенри! Там! Тозиър!

Ричи се озърна и ги видя да тичат към него. Виктор беше начело... после Хенри тъй свирепо го блъсна настрани, че той падна на колене. Да, Хенри наистина имаше нож. Какъв ти нож, цял сатър! По острието се стичаха дъждовни капки.

Ричи надникна в цилиндъра и видя как Бен и Стан помагат на Майк да слезе във водата. Сега беше негов ред. Той преметна крак през ръба. Хенри разбра какво прави и изкрещя. С безумен смях Ричи опря лява длан върху сгъвката на десния лакът, сви юмрук и разклати ръка в най-стария жест на света. За да е сигурен, че Хенри ще схване намека, той изпъна средния пръст.

- Ще умрете там долу! - изрева Хенри.

- Докажи го! - изхили се Ричи. Ужасяваше се от мисълта, че трябва да влезе в този бетонен цилиндър, но не можеше да удържи смеха си. После изтътна с Гласа на Ирландското ченге: - Бога ми, ирландец без късмет нивга не остава, от мен да го знаеш, момчурляк!

Хенри се подхлъзна на мократа трева и тупна по задник само на пет метра от шахтата, над която стърчаха главата и гърдите на Ричи.

- Ега ти скиора! - изкрещя обезумелият от възторг Ричи и бързо заслиза по скобите. Желязото беше хлъзгаво и той едва не падна. После Бил и Мак го сграбчиха. Озова се до коляно във вода, пред него другите стояха около помпата. Трепереше цял, обливаха го горещи и студени вълни, но продължаваше да се смее.

- Да го беше видял, Шеф Бил! Непохватен както винаги, и на равно място се спъва...

В кръглия отвор горе изникна главата на Хенри. Бузите му бяха нашарени с драскотини от трънаците. Устните му трепереха, очите му пламтяха.

- Добре де - изрева той. Гласът му отекна глухо и безжизнено в бетонния цилиндър. - Ето ме. Сега вече ви набарах.

Той се преметна през ръба и напипа с крак най-горната скоба.

Бил гръмогласно заповяда:

- К-когато сти-ххи-игне д-долу, хва-а-ащаме здраво. Смъ-ххъ-ъкваме го и бъ-бъ-бух п-под водата. Чъ-чъ-чат ли сте?

- Тъй вярно, губернаторе - отвърна Ричи и козирува с трепереща длан.

- Разбрано - каза Бен.

Стан намигна на Еди, който не разбираше абсолютно нищо, освен очевидната истина, че Ричи е полудял. Нямаше друго обяснение за смеха му, когато смахнатият Хенри Бауърс - страшният Хенри Бауърс - се готвеше да слезе и да ги избие като мишки в капан.

- Всички сме готови да го посрещнем, Бил! - викна Стан.

Хенри замръзна на третото стъпало. Озърна се през рамо към Неудачниците. За пръв път през този ден по лицето му трепна съмнение.

Изведнъж Еди разбра. Ако ония искаха да ги нападнат, трябваше да слизат един по един. Не можеха да скочат от толкова високо, пък и щяха да паднат върху помпата. А долу ги чакаха седмина противници в плътен кръг.

- Хъ-хъ-хайде, Х-хенри - кротко подкани Бил. - Кха-а-кво ч-ч-чакаш?

- Тъй де - звънко се обади Ричи. - Нали много обичаш да биеш по-малките? Давай, Хенри.

- Чакаме те, Хенри - нежно изчурулика Бев. - Тук долу може и да не ти хареса, ама опитай все пак.

- Ако не те е хванало шубето - добави Бен. - Какво се свиваш като мокра кокошка?

И той закудкудяка. Ричи побърза да се присъедини и след малко всички кудкудякаха в хор. Бълбукащият звук подскачаше между мокрите лепкави стени. Стиснал ножа в лявата си ръка, Хенри ги гледаше и лицето му бе потъмняло като стара тухла. Колеба се около половин минута, после бавно пое нагоре. Неудачниците го изпроводиха с невъобразими сквернословия.

- До-о-бре - каза Бил и добави с по-тих глас: - Т-т-трябва да влезем в кха-а-нала. Б-б-бързо.

- Защо? - запита Бевърли, но Бил не си направи труда да отговори.

Хенри отново се появи на ръба на шахтата и запокити надолу камък колкото футболна топка. Бевърли изпищя. С дрезгав вик Стан дръпна Еди към кръглата стена. Камъкът се стовари върху ръждивия корпус на помпата и издрънча мелодично: бонгггг! Рикошира наляво и улучи стената само на педя от Еди. Остро късче бетон болезнено се впи в бузата му. Камъкът пльосна във водата.

- Бъ-бъ-бързо! - отново викна Бил и всички се струпаха около отвора на тръбата. Тя беше широка около метър и половина. Бил ги изпрати навътре един по един (като догарящ метеор през главата му прелетя смътен спомен от цирка - от малко автомобилче се изнизва цяла тълпа клоуни; след години щеше да включи тази картина в своята книга "Черните бързеи") и накрая се вмъкна сам, отскачайки от следващия камък. Сетне камъните се посипаха като град, някои улучваха помпата и рикошираха на всички страни.

Когато обстрелът престана, Бил надникна навън и видя Хенри да се спуска по скобите с цялата бързина, на която бе способен.

- Дръ-ххъ-ъжте г-го! - викна той.

Ричи, Бен и Майк изскочиха след него. Ричи подскочи и сграбчи врага за глезена. Хенри изпсува и тръсна крак, като че опитваше да се отърве от дребно куче с остри зъби - териер или пекинез. Ричи се вкопчи в най-близката скоба, пролази нагоре и наистина впи зъби в глезена му. Хенри изпищя и стремглаво отстъпи нагоре. Едната му гуменка цопна във водата и потъна безследно.

- Ухапа ме! - пищеше Хенри. - Ухапа ме! Тоя дупедавец ме ухапа.

- Да, добре че тая пролет ми биха инжекция против тетанус! - подвикна Ричи подир него.

- Смачкайте ги! - беснееше горе Хенри. - Избийте ги, бомбардирайте ги, изравнете ги със земята, пръснете им мозъците!

Отново заваляха камъни. Момчетата бързо се отдръпнаха в канала. Един по-дребен камък улучи Майк по ръката и той здраво стисна удареното място докато болката поотслабна.

- Работата се закучи - промърмори Бен. - Те не могат да влязат, ние не можем да излезем.

- От нас не се о-ххо-чаква да излезем - тихо каза Бил, - и вси-ххи-ички го знаете. О-ххо-съдени сме д-да з-загинем тъ-тъ-тук.

Шест чифта измъчени, стреснати очи се впиха в него. Никой не каза нито дума.

Отгоре долетя гласът на Хенри - пресилено весел, за да прикрие безпомощната ярост:

- Ей, момчета, можем да чакаме до утре!

Бевърли се бе обърнала и оглеждаше дълбините на канала. Навътре светлината чезнеше и тя не видя нищо особено. Бетонен тунел, пълен до една трета с течаща вода. Спомни си, че когато влязоха, нивото беше по-ниско - навярно защото помпата не работеше и само част от водата се изливаше в Кендъскиг. Усети как страхът от тясното пространство се вкопчва в гърлото й. Кожата й настръхна като груб вълнен плат. Ако водата стигнеше до тавана, щяха да се удавят.

- Бил, наистина ли трябва?

Той сви рамене. Думите бяха излишни. Да, трябваше; какво друго им оставаше? Да бъдат убити в Пущинака от Хенри, Виктор и Бълвоча? Или да станат жертва на нещо друго - може би още по-страшно - в града? Раменете му не заекваха и Бевърли го разбра отлично. По-добре сами да тръгнат срещу То. Да си разчистят сметките, както става в каубойските филми. Тъй ще е по-чисто. По-смело.

Ричи се обади:

- Какъв беше онзи ритуал, Шеф Бил? Дето си го чел в библиотеката.

- Чъ-чъ-чюд - отговори Бил и леко се усмихна.

- Чюд - повтори Ричи. - Ти му захапваш езика и То захапва твоя, тъй ли беше?

- Т-т-тъй.

- После си разправяте смешки.

Бил кимна.

- Чудна работа - промърмори Ричи, надзъртайки в мрачната тръба. - Нито една смешка не ми идва на ум.

- И на мене - каза Бен. Натегналият в гърдите му страх го задушаваше. Усещаше, че е готов да седне във водата и да се разреве като бебе - или да полудее - и само едно го удържа от това: спокойното, уверено присъствие на Бил... и Бевърли. Би предпочел по-скоро да умре, отколкото да й покаже, че се страхува.

- Знаеш ли накъде отива тръбата? - запита Стан.

Бил поклати глава.

- Знаеш ли как да откриеш То?

Бил отново поклати глава.

- Когато го наближим, ще разберем - изведнъж се намеси Ричи. После въздъхна пресекливо. - Щом трябва, дайте да тръгваме.

Бил кимна.

- Аз ще съм п-п-пръв. П-после Е-еди. Б-б-бен. Бев. Мъ-ххъ-жагата Стъ-тан. М-м-майк. Ти си п-п-последен, Ри-ричи. Все-ххе-еки да се д-д-държи з-за рамото на п-п-предния. Въ-ххъ-ътре е т-т-тъмно.

- Излизате ли? - изрева отгоре Хенри.

- Все ще излезем някъде - промърмори Ричи. - Надявам се.

Подредиха се като върволица от слепци. Бил се озърна да провери дали всеки държи рамото на предния. После, леко приведен срещу напора на течението, Бил Денброу поведе приятелите си към мрака, където преди по-малко от година бе изчезнало корабчето, което направи за брат си.

 

Продължава

 

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА



 

КРЪГЪТ СЕ ЗАТВАРЯ

 

 

1   ...   25   26   27   28   29   30   31   32   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница