Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница30/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   26   27   28   29   30   31   32   33   ...   39

1.

Том

Том Рогън сънуваше някаква адски шибана история. Сънуваше, че убива баща си.

Част от съзнанието му разбираше колко безумно е това; баща му почина още когато Том беше в трети клас. Е, навярно не беше съвсем точно да се каже "почина". Може би вярната дума беше "самоубийство". Ралф Рогън си бе направил коктейл от джин и сода каустик. Последна чашка за лека нощ, както се казва. Цялата отговорност за братчето и двете сестрички падна върху Том... и всяка грешка в това отношение се заплащаше с пердах.

Значи не можеше да е убил баща си... но ето че в страшния сън притискаше към гърлото на татко нещо съвсем безобидно на вид, като дръжка от счупен нож... само че всъщност не беше безобидно, нали? На края на дръжката имаше бутонче и ако го натиснеше, острието щеше да изхвръкне навън, право през гърлото на баща му. Не бой се, татко, няма да правя такива работи, помисли заспалият му мозък миг преди палецът да натисне бутончето и острието да изхвръкне. Баща му отвори очи и се втренчи в тавана; устата зяпна и отвътре с глухо хъркане бликна кръв. Не бях аз, татко! - изпищя мисълта му. Друг беше...

Напрегна сили да се събуди, но не успя. Единственият (и не твърде обнадеждаващ) резултат бе, че сънят се преля в ново видение. Сега шляпаше и газеше по дълъг мрачен тунел. Топките го боляха, лицето му пареше от безброй драскотини. Не беше сам, но различаваше до себе си само неясни силуети. Все едно, нямаше значение. Важното беше да настигне ония хлапета отпред. Те трябваше да платят. Заслужаваха

 

(пердах)

наказание.

Не знаеше какво е това чистилище, но вонеше непоносимо. Наоколо кънтеше шумът на капеща вода. Беше мокър до кръста. Малките посерковци бяха нейде напред из този лабиринт от тунели и може би си въобразяваха, че

 

(Хенри)

Том и неговите приятели са се заблудили, но майтапът си оставаше за тяхна сметка

 

(ха-ха върху теб ЦЕЛИЯ!)

защото той си имаше и друг приятел, о, да, много специален приятел и този приятел бе отбелязал по кой път да вървят със... със...

 

(лунни балони)

смешни джунджурии - големи, кръгли и някак осветени отвътре, тъй че разпръскваха бледи лъчи като онова загадъчно сияние, което обгръща старинните улични фенери. На всяко кръстовище в тунелите се рееше по един от тези балони с изрисувана върху него стрелка, сочеща към кое разклонение да поведе

 

(Бълвоча и Виктор)

своите приятели. И посоката беше вярна, о, да - чуваше другите отпред, чуваше как кънтят шляпащите им стъпки, чуваше приглушени гъгниви гласове. Наближаваха, догонваха ги. А щом ги настигнеха... Том сведе очи и видя в ръката си същия нож.

За миг го обзе ужас - това напомняше ония смахнати истории за преселение на душите, които бе чел из разни евтини списания: духът напуска тялото и попада в друг човек. Да, усещаше тялото си съвсем различно, сякаш не беше Том, а

 

(Хенри)

някой друг, много по-млад. Той панически се напрегна да изскочи от съня и тогава в ухото му зашепна кротък, утешителен глас: Няма значение кога става това, няма значение кой си ти. Важното е, че Бевърли е там, добри ми приятелю, тя е с тях. И знаеш ли какво? Сега не пуши фасове, прави нещо много по-лошо, адски лошо. Чука се със старото си приятелче Бил Денброу! Да, точно така! Да знаеш как се шиба с онзи гаден пелтек! Те...

Това е лъжа! - помъчи се той да изкрещи. - Не би посмяла!

Но знаеше, че не е лъжа. Тя го бе ударила с каиша по

 

(ритна ме по)

топките и бе избягала, а сега му слагаше рога, това

 

(улично момиче)

гадно ебливо същество наистина му слагаше рога и да знаете, скъпи приятели, да знаете, мили съседи, щеше да яде пердах какъвто светът не е виждал - първо тя, сетне и нейният приятел Денброу, дето пише романи. А покрай тях и всеки друг, който би дръзнал да му се изпречи на пътя.

Той ускори крачка, макар че дъхът вече излиташе от гърлото му с мъчително свистене. Сред мрака отпред видя да подскача ново светло кръгче - още един лунен балон. Чуваше гласовете на хората пред себе си и вече изобщо не го интересуваше, че гласовете са детски. Вярно бе казал онзи глас - нямаше значение къде, кога или кой. Бевърли беше там и да знаете, скъпи приятели, да знаете, мили съседи...

- Хайде, момчета, размърдайте си задниците - каза той без да се смущава, че от устата му излита момчешки глас.

Когато наближиха балона, той се озърна и за пръв път видя двамата си спътници. И двамата бяха мъртви. Единият беше без глава. Лицето на другия беше раздрано като от удар на лъвска лапа.

- Бързаме колкото можем, Хенри - каза момчето с раздраното лице. Парчетата от разкъсаните му устни подскачаха на странни, несвързани тласъци и точно тогава Том прогони съня с отчаян писък и се свести, увиснал над ръба на някаква мрачна бездна.

Помъчи се да запази равновесие, не успя и рухна на пода. Отдолу имаше килим, но въпреки това болката в нараненото коляно бе непоносима и той притисна устата си с длан, за да заглуши нов писък.

 

Къде съм? Къде се намирам, по дяволите?

Наоколо се разливаше бледо, но ясно сияние и в един ужасен миг той помисли, че пак се завръща към съня, че вижда бялата светлина на ония смахнати балони. После си спомни, че снощи бе оставил вратата на банята открехната и не бе загасил луминесцентната лампа. Когато спеше на чуждо място, винаги оставяше лампата да свети; така си спестяваше болезнените удари по пищялите, ако му се наложеше посред нощ да отскочи до тоалетната.

И всичко си дойде на мястото. Просто бе сънувал някаква смахната история. Намираше се в мотел "Холидей ин". Дери, щат Мейн. Бе проследил жена си дотук, а сега бе паднал от леглото заради някакъв скапан кошмар. Нищо повече; просто като две и две.

 

Не беше само кошмар.

Той подскочи, сякаш не мислеше тия думи, а някой ги бе изрекъл край ухото му. Гласът не приличаше на мисъл - беше студен, чужд... но някак хипнотичен и убедителен.

Бавно се надигна, напипа чашата с вода върху нощното шкафче и отпи дълбока глътка. Плъзна треперещи пръсти през косата си. Часовникът на шкафчето показваше три и десет.

 

Лягам да спя. Ще изчакам до сутринта.

Чуждият глас отговори: Да, но тогава наоколо ще има хора - прекалено много хора. А освен това този път можеш да ги изпревариш долу. Този път можеш да бъдеш пръв.

 

Долу? Той си спомни съня: вода, капки, мрак.

Изведнъж светлината сякаш се засили. Той завъртя глава - не искаше да го прави, ала не можеше да се удържи. От устните му се отрони стон. За дръжката на вратата към банята беше завързано балонче. Рееше се над връвчица, дълга около метър. Балончето сияеше, изпълнено с бледа, призрачна светлина; приличаше на блатно огънче, зърнато над мрачно блато, зареяно като в сън сред обрасли с лишеи дървета. Върху издутата, нежна гумена ципа беше изрисувана кървавочервена стрелка.

Стрелката сочеше навън, към коридора.

 

Няма значение кой съм аз, кротко изрече гласът и Том осъзна, че не го чува нито в главата, нито край ухото си; гласът долиташе от балона, от центъра на странната и прекрасна бяла светлина. Важното сега е, че ще се погрижиш всичко да стане според желанията ти, Том. Искам тя да отнесе страхотен пердах; искам всички те да отнесат пердаха. Прекалено често ми се изпречват на пътя... и за тяхна беда вече е прекалено тъмно. Затова слушай, Том. Слушай много внимателно. Хайде всички заедно... тичай подир топката, мило другарче...

Том слушаше. Гласът от балона обясняваше.

Обясняваше всичко.

Когато гласът замлъкна, балончето блесна за последен път и Том започна да се облича.

 

 

2.



Одра

Одра също сънуваше кошмари.

Събуди се изведнъж, подскочи и седна в леглото с чаршаф около кръста, а малките й гърдички подскачаха от бързото, развълнувано дишане.

Също като Том бе сънувала нелепи и страшни видения. Също като Том бе изпитала чувството, че се е превърнала в друг човек... или по-скоро, че собствената й личност е пренесена (и отчасти затрупана) в чуждо тяло и чуждо съзнание. Обкръжаваше я пълен мрак, наоколо имаше други хора и Одра усещаше наближаването на някаква страховита опасност - сами вървяха към заплахата и тя искаше да им изкрещи, че трябва да спрат, да й обяснят какво става... но другата личност, в която бе попаднала, сякаш знаеше и вярваше, че е необходимо.

Усещаше още, че ги преследват и преследвачите постепенно наближават.

В съня Бил беше нейде наблизо, но навярно това чувство се пораждаше от неговия разказ за забравеното детство, защото го виждаше като момченце на десет-дванайсет години - с буйна рижа коса! Стискаше ръката му и смътно усещаше, че го обича безкрайно, че съгласието да продължава напред се крепи върху непоклатимата вяра, че Бил ще защити и нея, и всички други - Бил, Шеф Бил някак ще ги изведе през мрака обратно към белия свят.

И все пак страхът бе непоносим.

Стигнаха до съединението на няколко тунела. Бил спря, огледа се и в това време изотзад долетя гласът на един от другите - момченце с гипсирана ръка, чиято белота едва се мержелееше в мрака:

- Този, Бил. Долният.

- С-си-ххи-игурен ли си?

- Да.

Продължиха нататък, а после стигнаха до вратичка, малка дървена вратичка, висока не повече от метър - такива вратички рисуват в книжките с детски приказки - и върху нея имаше знак. Не помнеше точно какъв беше знакът, някакъв странен йероглиф или символ. Но при вида му ужасът кипна до връхната си точка и тя се изтръгна от чуждото тяло, от тялото на онова момиче, както и



 

(Бевърли - Бевърли)

да се наричаше то. Събуди се седнала в непознато легло, потна, обезумяла, задъхана, сякаш бе тичала. Плъзна ръце по краката си, почти готова да ги открие изстинали и мокри от водата, в която бе газила насън. Но бяха сухи.

Къде се намираше? Това не беше техният дом в Топанга Кениън, не беше и къщата в Англия. Призрачно, загадъчно място с легло, тоалетна масичка, два стола и телевизор.

- За Бога, Одра, опомни се...

Тя яростно разтри лицето си с длани и замайването постепенно изчезна. Намираше се в Дери. Дери, щат Мейн, където мъжът й бе изживял своето детство... и твърдеше, че не го помни. Е, да, мястото беше непознато и не изглеждаше особено свястно, но поне можеше да се ориентира. Бе пристигнала, защото и Бил беше тук. Утре щеше да го посети в хотел "Градски дом". Какъвто и ужас да дебнеше тук, каквото и да означаваха белезите по дланите му, двамата заедно можеха да се справят. Щеше да позвъни, да му каже, че е тук и да отиде при него. А после... после...

Всъщност нямаше представа какво ще правят после. Отново я обземаше чувството, че е попаднала в някакво странно, призрачно място. На деветнайсетгодишна възраст бе предприела провинциално турне с една мизерна театрална трупа - четиридесет скучни постановки на "Арсеник и стари дантели" в четиридесет скучни градчета. Общо за четиридесет и седем скучни дни. Започнаха от зала "Пибоди" в Масачузетс и свършиха в Сосалито на сцената на едно заведение, наречено "Давай пак, Сам". И нейде по средата, в някакво забутано градче на Средния Запад - Еймс, щат Айова, или Гранд Айл, щат Небраска, а може би Джубили, Северна Дакота - тя се събуди точно както сега: объркана, изплашена, без да знае кой ден е, в кой град се намира и защо изобщо е там. Не помнеше даже собственото си име.

Сега изпитваше същото. Събуждането не бе прогонило кошмара и тя имаше чувството, че я обгръща мудният ужас на страшен сън. Градчето сякаш се омотаваше около нея като питон. Чувството не беше от най-приятните. Сега съжаляваше, че не бе послушала съвета на Фреди да си стои в Англия.

Съзнанието й се насочи изцяло към Бил, вкопчи се в мисълта за него, както удавник се хваща за сламка, за греда, за всичко, което

 

(се рее, тук долу всички се реем, Одра)

плава наоколо.

Пронизана от леден хлад, тя кръстоса ръце пред голите си гърди. Потрепера и видя как кожата й настръхва. За момент й се бе сторило, че чува в главата си чужд глас. Сякаш зъл дух се бе вселил в нея.

 

Полудявам ли? Господи, нима полудявам?



Не, отговори трезвата мисъл. Просто си объркана от пътуването... смяната на часовите пояси... тревогата за Бил. Никой не говори в главата ти. Никой...

- Тук долу всички се реем, Одра - изрече глас от банята. Истински, реален глас. И лукав. Лукав, гаден и зъл. - И ти ще се рееш.

Гласът избухна в сочен кикот, който ставаше все по-глух, докато накрая забълбука като задръстена мивка. Одра изписка... и побърза да затисне устата си с длани.

 

Не съм чула нищо.

Изрече го високо, като че предизвикваше гласа да възрази. Гласът мълчеше. В стаята цареше тишина. Нейде далече изсвири нощен влак.

Изведнъж копнежът по Бил стана толкова непоносим, че вече нямаше сили да чака до сутринта. Намираше се в стандартна мотелска стая, абсолютно еднаква с другите тридесет и девет стаи на заведението, ала сега и това й се струваше прекалено. Всичко. Когато започнеш да чуваш гласове, всичко е прекалено. Зловещо. Сякаш отново потъваше в кошмара, от който се бе изтръгнала преди малко. Чувствуваше се изплашена и безкрайно самотна. Даже по-лошо, помисли тя. Чувствувам се мъртва. Внезапно сърцето й прескочи два такта. Одра ахна от изненада и се разкашля. Моментално я обзе паника, като че бе окована в тъмницата на собственото си тяло и тя се запита дали пък всички ужаси не се пораждат от някакво заболяване - може би щеше да получи инфаркт. Или вече го бе получила.

Сърцето й продължи да бие, но ритъмът беше ускорен, тревожен.

Одра щракна лампата на нощното шкафче и погледна часовника си. Три и дванадесет. Бил сигурно спеше, но сега това не я интересуваше - нищо не я интересуваше освен желанието да чуе гласа му. Искаше да прекара остатъка от нощта с него. Ако Бил беше до нея, сърцето й щеше да поеме ритъма на неговото и да се успокои. Кошмарите щяха да избягат. Той продаваше кошмари на хората - такъв му беше занаятът - ала на нея носеше само мир и покой. Ако не се броеше онова студено, потайно и смахнато кътче в главата му, той сякаш бе създаден изцяло за тази цел.

Тя взе телефонния справочник, откри номера на "Градски дом" и го набра.

- "Градски дом", рецепция.

- Бихте ли ме свързали със стаята на мистър Денброу? Мистър Уилям Денброу.

- Абе тоя човек денем ли спи? - промърмори администраторът и я свърза още преди да се бе опомнила достатъчно, за да запита какво означава това.

Сигналът забръмча... повтори... потрети. Представи си го как спи завит презглава; представи си как ръката му изпълзява изпод чаршафа и опипва за телефона. Неведнъж бе виждала подобна сцена и при този спомен по устните й изгря нежна усмивка. Но усмивката посърна когато телефонът иззвъня за четвърти път... пети... шести. По средата на седмия сигнал връзката се прекъсна.

- Стаята не отговаря.

- Браво, Шерлок, страхотен извод - пошегува се Одра, макар че сега беше още по-объркана и изплашена. - Сигурен ли сте, че ме свързахте с неговата стая?

- Ми да - каза дежурният. - Има-няма преди пет минути някой от хотела се обади на мистър Денброу. Знам, че отговори, защото лампичката на пулта изгасна чак след една-две минути. Сигурно са го повикали в друга стая.

- От коя стая се обаждаха?

- Не помня. Мисля, че беше на шестия етаж. Но...

Тя остави слушалката. Изпълваше я странна, отчайваща увереност. Жена. Беше му се обадила някаква жена... и той беше отишъл при нея. Ами сега, Одра? Как ще се оправяме с тая история?

Усети, че е готова да се разплаче. Сълзите пареха в очите и носа й, първото ридание бе заседнало на гърлото й като горчива буца. Нямаше гняв, поне засега... само мъчително чувство на загуба и безпомощност.

 

Одра, овладей се. Прибързваш с изводите. Сега е никое време, сънувала си кошмар и бързаш да си въобразиш, че Бил е хукнал по жени. Може да има и друго обяснение. Сега вземи да седнеш спокойно - не си лягай, и без това няма да заспиш. Светни лампите и довърши книжката, която започна в самолета. Помниш ли какво казваше Бил? Най-доброто приспивателно. Книго-хапче. Край на всякакви щуротии. Край на сърцетупа и гласовете. Кримките са голяма работа. Ще изкараш спокойно до сутринта. И после...

Изведнъж лампата в банята светна - видя блясъка в процепа под вратата. После бравата изщрака и вратата се открехна. Одра се втренчи натам с разширени очи и неволно кръстоса отново ръце пред гърдите си. Сърцето й заподскача под ребрата; в устата й нахлу киселият вкус на адреналин.

Глухият, провлачен глас изрече:

- Тук долу всички се реем, Одра.

Последната дума се разтегли в дълъг, глух, чезнещ писък - Одрааааа - който пак завърши с гнусен, задавен, бълбукащ звук, поразително напомнящ кикот.

- Кой е там? - извика тя и отскочи назад.

Това вече не си го въобразявам, няма начин, не ме убеждавай, че...

Телевизорът щракна. Тя се завъртя и видя по екрана да подскача клоун в сребрист костюм с грамадни оранжеви копчета. Вместо очи на лицето му зееха черни дупки, а когато фалшивите му устни се разтеглиха в още по-широка усмивка, иззад тях надникнаха зъби като бръсначи. В едната си ръка държеше кървава отсечена глава. Изцъклените очи гледаха нагоре, челюстта бе провиснала, но все пак личеше, че е главата на Фреди Файърстоун. Клоунът се кискаше и танцуваше. Размаха главата и по вътрешната страна на екрана полепнаха капки кръв. Одра ги чу как цвърчат от горещината.

Тя се помъчи да изпищи, но от устата й излетя само задавен хленч. Слепешком грабна от стола роклята и чантичката си. Задъхана, пребледняла като платно, тя изхвръкна в коридора и затръшна вратата. Пусна чантичката между краката си и взе да навлича роклята презглава.

- Реем се - весело избълбука гласът зад нея и тя усети как по босата й пета плъзва студен пръст.

Одра отново нададе тъничък, почти беззвучен писък и заподскача по-надалеч от вратата. В процепа отдолу пъплеха бледи мъртвешки пръсти с пурпурно-белезникави безкръвни рани на мястото на олющените нокти. Грубият килим в коридора тихо шушнеше под допира им.

Одра сграбчи ремъчето на чантата и хукна боса към вратата в края на коридора. В сляпата си паника можеше да мисли само за едно - да открие "Градски дом" и Бил. Нямаше значение дали ще го завари с чужда жена - нека да е в леглото с цял харем, все едно. А щом стигнеше при него, щеше да го накара да я отведе нейде далеч от незнайната страховита твар, обладала това градче.

Изскочи навън и хукна към паркинга, като се озърташе отчаяно за колата. Умът й се бе вцепенил и за миг тя дори не успя да си спомни с каква кола бе дошла. После се сети: Датсун, тютюневокафяв. Видя я, затънала до средата на колелата в ниската къдрава мъгла, и изтича натам. Не можеше да открие ключовете в чантичката си. С нарастваща паника ровеше из хаоса от книжни кърпички, козметика, дребни монети, слънчеви очила и дъвки. Не забеляза нито вехтата камионетка ЛТД, паркирана точно срещу нейната кола, нито мъжа зад волана. Не забеляза кога вратата се отвори и мъжът излезе; мъчеше се да прогони растящата увереност, че е забравила ключовете от Датсуна в стаята. Не можеше да се върне там; не можеше.

Пръстите й докоснаха твърд метален предмет под кутийка ментови бонбони и тя го стисна с тихичък победен вик. За миг помисли с ужас, че това може да е ключът от нейния Ровър, паркиран сега на една лондонска гара, от която я деляха пет хиляди километра. После напипа пластмасовия ключодържател с адреса на агенцията. Дишайки на пресекулки, тя протегна трепереща ръка, налучка ключалката и превъртя ключа. Точно тогава върху рамото й падна тежка ръка и тя изпищя... този път с все сила. Отнякъде й отвърна кучешки лай и пак настана тишина.

Жестоките пръсти се впиха като клещи и я заставиха да се обърне. Над нея се извисяваше подпухнало, изранено лице. Очите блестяха. Когато подутите устни се разтегнаха в нелепа усмивка, тя забеляза, че предните зъби са изкъртени. Нащърбените им остатъци стърчаха свирепо и зловещо.

Тя се опита да каже нещо, но не успя. Ръката стисна още по-силно, пръстите потънаха в рамото й.

- Не съм ли те гледал по филмите? - прошепна Том Рогън.

 

 



3.

Стаята на Еди

Без да разменят нито дума, Бил и Бевърли се облякоха набързо и изтичаха навън. Докато отиваха към асансьора, чуха как някъде зад тях звъни телефон - глух, неопределен звук.

- Бил, не е ли твоят?

- Мъ-мъ-може би - отвърна той и натисна бутона на асансьора. - С-с-сигурно се о-ххо-бажда някой от д-д-другите.

Еди ги посрещна с пребледняло, сгърчено от болка лице. Лявата му ръка висеше накриво и нелепата й чупка поразително напомняше старите времена.

- Нищо ми няма - каза той. - Пих два Дарвона. Болката вече не е много лоша.

Но явно не беше и много добра. Пламналите от шока устни бяха стиснати толкова плътно, че почти се губеха.

Бил погледна край него и видя тялото на пода. Един поглед му стигаше, за да се убеди в две неща: че наистина е Хенри Бауърс и наистина е мъртъв. Мина край Еди и коленичи до трупа. Строшена бутилка от минерална вода бе хлътнала в корема на Хенри заедно с парцали от ризата. Полузатворените му очи бяха изцъклени. В озъбената му уста тъмнееха буци съсирена кръв. Пръстите му бяха изкривени като зверски нокти.

Нечия сянка падна до Бил и той се огледа. Беше Бевърли. Тя гледаше Хенри със спокойно, безизразно лице.

- Колко пъти ни е г-г-гонил - каза Бил.

Бевърли кимна.

- Не изглежда остарял. Забелязваш ли, Бил? Изобщо не изглежда остарял. - Изведнъж тя се озърна към Еди, който бе седнал на леглото. Еди изглеждаше остарял; остарял и измъчен. Безполезната ръка лежеше в скута му. - Трябва да повикаме лекар за Еди.

- Не - изрекоха едновременно Бил и Еди.

- Но той е ранен! Ръката му...

- Всичко е к-к-както миналия п-п-път - каза Бил. Той се изправи, хвана я за ръце и се вгледа в лицето й. - Щом и-ххи-злезем навън... щом в и-ххи-грата се включи г-г-градът...

- Ще ме арестуват за убийство - глухо добави Еди. - Или ще арестуват всички ни. Или ще ни поставят под стража. Или нещо друго. После ще има нещастен случай. Един от ония особени нещастни случаи, които стават само в Дери. Може би ще ни пъхнат в затвора и някой обезумял полицай ще ни застреля. Може да умрем от развалена храна или задружно да се обесим в килиите.

- Еди, това е лудост! Това е...

- Тъй ли? - запита той. - Не забравяй, че сме в Дери.

- Но сега сме възрастни! Да не мислиш, че... Нали той е нахълтал тук през нощта... нападнал те е...

- С кха-а-кво? - обади се Бил. - Къде е н-н-ножът?

Тя се озърна, не го откри и коленичи да надникне под леглото.

- Не си прави труда - каза Еди със същия немощен, свистящ глас. - Когато опита да ме намушка, затръшнах вратата върху ръката му. Той изтърва ножа и аз го ритнах под телевизора. Сега е изчезнал. Вече проверих.

- Б-бе-ххе-евърли, п-повикай другите - каза Бил. - Ми-ххи-исля, че ще мога да ш-ш-шинирам ръката на Е-е-еди.

Тя дълго го гледа, после пак сведе очи към трупа на пода. Помисли си, че и най-тъпият полицай би разбрал тутакси какво е ставало тук. В стаята царуваше безпорядък. Ръката на Еди беше счупена. На килима лежеше мъртвец. Очевиден случай на самозащита при нощно нападение. После тя си спомни как преди двадесет и седем години мистър Рос стана, погледна я, спокойно сгъна вестника и се прибра.

 

Щом излезем навън... щом в играта се включи градът...

Този спомен породи друг - как пребледнялото, изтощено и почти обезумяло момче Бил изрича: Дери е То. Разбирате ли ме?... Където и да отидем... когато То ни докопа, хората няма да виждат, няма да чуват, няма да знаят. Не разбирате ли какво става? Остава ни само да се помъчим да сложим край преди да е почнало.

Застанала над трупа на Хенри, Бевърли си помисли: И двамата казват, че пак сме се превърнали в призраци. Миналото започва да се повтаря. Изцяло. Като хлапе можех да приема това, защото хлапетата са почти призраци. Но...

- Сигурен ли си? - отчаяно запита тя. - Бил, сигурен ли си?

Бил седеше на леглото до Еди и внимателно опипваше ръката му.

- А т-т-ти не си ли? - запита той. - След вси-ххи-ичко, к-което се случи д-д-днес?

Да. Всичко, което се бе случило. Злокобният, отвратителен край на срещата в ресторанта. Красивата старица, която се бе превърнала в дърта вещица,

 

(не ме е родила майната, ами тейко ми)

разказите в библиотеката тази вечер и фантастичните събития след това. Всичко това. И все пак... съзнанието й отчаяно крещеше, че трябва веднага да спре, да се вслуша в разума, защото ако не го стори, още тази нощ ще слязат в Пущинака, ще открият там една помпена станция и...

- Не знам - каза тя. - Просто... не знам. Дори след всичко, което се случи, мисля, че можем да повикаме полицията, Бил. Може би.

- П-п-повикай дру-хху-угите - повтори той. - Ще ги ч-ч-чуем кха-а-кво мислят.

- Добре.


Първо позвъни на Ричи, после на Бен. И двамата обещаха да дойдат незабавно. Не питаха какво се е случило. Откри в указателя телефона на Майк и набра номера. Никой не отговори. След като сигналът прозвуча десетина пъти, тя остави слушалката.

- О-ххо-питай б-б-библиотеката - предложи Бил. Той беше свалил от по-малкия прозорец релсите на завесите и ги пристягаше около ръката на Еди с пояса от халата и шнура от долнището на пижамата му.

Преди Бевърли да открие номера, на вратата се почука. Бен и Ричи пристигаха заедно - Бен по джинси, с разпасана риза, а Ричи по елегантен сив панталон и горнище от пижама. Очите му боязливо огледаха стаята иззад дебелите стъкла на очилата.

- За Бога, Еди, какво се е случило с...

- Господи! - възкликна Бен. Беше видял мъртвия Хенри.

- Т-т-тихо! - нареди Бил. - И з-затворете вра-хха-атата.

Бен направи три крачки към трупа, после спря, сякаш се боеше, че Хенри може да скочи насреща му. Озърна се безпомощно към Бил.

- Ра-ххаз-правяй т-ти - каза Бил на Еди. - Про-ххо-клетото з-з-заекване с-се вло-ххо-шава н-н-непрекъснато.

Докато Еди разказваше накратко какво се е случило, Бевърли откри номера на Общинската библиотека и го набра. Предполагаше, че Майк може да е заспал там - навярно имаше кушетка в кабинета си. Но не бе очаквала онова, което се случи - отсреща вдигнаха слушалката още след втория сигнал и непознат мъжки глас изрече:

- Ало.


- Ало - отвърна тя, като се озърташе към другите и енергично размахваше показалец пред устните си. - Там ли е мистър Хенлън?

- Кой се обажда? - запита гласът.

Тя облиза устни. Бил я гледаше втренчено. Бен и Ричи също бяха извърнали глави към нея. В гърдите й се разля първият хлад на истинска тревога.

- А вие кой сте? - запита тя. - Не сте мистър Хенлън.

- Аз съм началникът на местната полиция Андрю Радмейкър - отвърна гласът. - В момента мистър Хенлън се намира в Общинската болница. Преди малко е бил нападнат и тежко ранен. А сега моля да ми кажете коя сте. Искам да знам името ви.

Но тя почти не чу последните думи. Вълните на потресението я разтърсваха, люшкаха я шеметно нейде навън и обратно в тялото й. Мускулите на корема, бедрата и слабините й изведнъж станаха някак чужди и отпуснати. През главата й прелетя безстрастна мисъл: Сигурно така става, когато човек е готов от страх да напълни гащите. Ясна работа. Просто губиш контрол над тия мускули...

- В какво състояние е мистър Хенлън? - чу тя собствения си глас да шушне като смачкана хартия.

После Бил се озова до нея, с ръка на рамото й, а заедно с него бяха Бен и Ричи, и тя изпита огромна благодарност към тях. Протегна свободната си ръка и Бил я стисна. Ричи положи длан върху китката на Бил, Бен прибави и своята. Еди се бе приближил и притисна най-отгоре здравата си ръка.

- Моля да ми кажете името си - рязко изрече Радмейкър и за миг от дъното на душата й треперещата страхливка, отгледана от тревогите на Ал Марш и Том Рогън, бе готова да отговори: Името ми е Бевърли Марш и се намирам в хотел "Градски дом". Моля ви, изпратете тук мистър Нел. В стаята лежи мъртъв мъж, който всъщност е наполовина момче и всички ужасно се страхуваме.

- Аз... не мога да ви кажа - измънка тя. - Засега.

- Какво знаете за произшествието?

- Нищо - смаяно отвърна тя. - Откъде накъде смятате, че знам нещо? Боже Господи!

- Значи просто имате навик да се обаждате в библиотеката всяка сутрин около три и половина, така ли? - сряза я Радмейкър. - Стига глупости, госпожице. Тук е имало опит за убийство, а ако съдя по вида на мистър Хенлън, до изгрев слънце може вече да си е чисто убийство. Пак ви питам: коя сте и какво знаете за произшествието?

Тя затвори очи, впи пръсти в ръката на Бил и отново запита:

- Може ли да умре? Не ми ли го казвате само за да ме сплашите? Наистина ли може да умре? Моля ви, кажете ми.

- Ранен е много тежко. И ако това не ви плаши, госпожице, трябва сериозно да се замислите. А сега искам да знам коя сте и защо...

Тя видя като насън как ръката й бавно заплува из въздуха и пусна телефонната слушалка върху вилката. Погледна към Хенри и гледката я разтърси като студена плесница. Едното му око се бе затворило. Другото, разкъсаното, продължаваше да изтича навън.

Хенри сякаш й намигаше.

 

 

1   ...   26   27   28   29   30   31   32   33   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница