Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница32/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   28   29   30   31   32   33   34   35   ...   39

3.

То / май 1985

Сега те идваха пак и макар че всичко бе станало точно според предвижданията му, завръщаше се и нещо, което То не бе предвиждало - онзи мъчителен, подлудяващ страх... онова чувство, че има Друг. То мразеше страха, ако имаше как, би се нахвърлило върху него, за да го изяде... ала страхът танцуваше подигравателно извън неговия обсег и за да го убие, трябваше първо да убие тях.

Навярно не биваше да се страхува; те бяха остаряли и броят им бе намалял от седем на пет. Петицата беше могъщо число, но не можеше да се сравнява с мистичната магическа сила на седмицата. Вярно, покорното му куче не бе успяло да убие библиотекаря, но той щеше да умре в болницата. По-късно, малко преди зората да се разлее из небето, То щеше да прати един пристрастен към хапчетата санитар да довърши библиотекаря веднъж завинаги.

Жената на писателя вече беше тук - жива и в същото време мъртва, защото умът й бе рухнал още от първия поглед към неговата истинска същност, без маски и дребни илюзийки - а разбира се, всички илюзийки бяха само лъжовни огледала, връщащи към ужасения зрител най-страшните образи от собствения му ум; То ги отпращаше обратно с пагубна сила, както слънчев отблясък може да улучи неподозиращо око и да го порази с вечна слепота.

Сега То бе прибрало разума на писателската съпруга при себе си и в себе си; в мрака отвъд Костенурката; в незнайната страна отвъд границите на битието.

Тя беше в неговото око; беше в неговия ум.

Беше в мъртвешките светлини.

О, но илюзийките понякога бяха забавни. Както с Хенлън например. Той за нищо на света не би успял да си спомни, но майка му можеше да разкаже откъде е дошла птицата в стоманолеярната. Когато беше само на шест месеца, тя го остави да спи в кошчето край къщата и мина в задния двор да закачи изпраните пелени. Щом чу писъците му, захвърли всичко и изтича обратно. Грамаден гарван бе кацнал на ръба на кошчето и кълвеше невръстния Майк като чудовище от зловеща приказка. Бебето пищеше от болка и ужас, безсилно да пропъди гарвана, който бе надушил лесната плячка. Майката удари с юмрук черната птица и след като я прогони, видя, че ръчичките на детето са окървавени на две-три места. Веднага го отнесе при доктор Стилвейгън за инжекция против тетанус. Тази картина се запечата завинаги в подсъзнанието на Майк - мъничко бебе, огромна птица - и когато То се яви пред него, Майк отново видя великанската птица.

Но когато другото псе, съпругът на някогашното момиче, доведе писателската жена, То не надяна маска - у дома не си правеше труда да се облича. Кучето-съпруг погледна само веднъж и рухна мъртво, с пепеляво лице и очи, пропити от кръвта, която бе пръснала мозъка му на десетина места. Жената на писателя излъчи една-единствена мощна и тръпнеща от ужас мисъл - О МИЛИ ИСУСЕ, ТО Е ЖЕНСКО - и мислите й секнаха. Тя потъна в мъртвешките светлини. А то излезе от своето място и се погрижи за нейните телесни останки; подготви ги за сетнешната трапеза. Сега Одра Денброу се люшкаше нейде високо, обвита в копринени нишки. Главата й безсилно клюмаше в кухината на ключицата, изцъклените й очи не виждаха нищо, а пръстите на краката сочеха право надолу.

Ала в петимата все още имаше сила. Намаляла, но все пак сила. Като деца те бяха дошли тук и кой знае как, напук на всички шансове, напук на всичко, което трябваше да бъде, напук на всичко, което можеше да бъде, успяха да го наранят жестоко, едва не го убиха, заставиха го да избяга дълбоко под земята и да се сгуши там, разтреперано от болка и ненавист сред локва от собствената си странна кръв.

А от това идваше още една новост, представете си: за пръв път в цялото си безкрайно съществуване То беше заставено да планира; за пръв път откриваше, че се бои просто да грабне каквото пожелае от своите частни ловни владения, наречени Дери.

Открай време децата бяха любимата му храна. Мнозина от възрастните ставаха негови оръдия, без изобщо да подозират, неведнъж през отминалите години То дори се бе хранило с тях - възрастните също си имаха ужаси, а То знаеше как с малко умение да отвори жлезите им до предел, та вкусните химикали на страха да нахлуят в телата им като изящна подправка. Но обикновено страховете им се оказваха прекалено сложни. Детските страхове най-често можеха да се съберат в едно лице... а ако се налагаше да използува примамка - е, кое дете не обича клоуните?

То смътно разбираше, че ония деца някак са успели да обърнат против него собствените му оръжия - че по някаква случайност (но в никакъв случай целенасочено, в никакъв случай под ръководството на Друг) обединението на седем невероятно даровити въображения го е тласнало към зоната на смъртна заплаха. Всяко от седемте поотделно би било за него желана храна и напитка; ако не се бяха обединили, То сигурно щеше да си ги избере едно по едно, примамено от изключителните им съзнания, също както мирисът на зебра край мястото за водопой примамва лъва. Но с обединени сили те бяха открили една страшна тайна, която То не бе подозирало дотогава: че вярата е нож с две остриета. Ако десет хиляди средновековни селяци могат да сътворят вампир с вярата си в него, то сред тях ще се намери един - най-вероятно дете - който да измисли и смъртоносния трепетликов кол. Ала колът е само глупаво късче дърво; съзнанието е онзи чук, който го забива в гърдите на вампира.

И все пак в крайна сметка То успя да избяга; скри се в дълбините и изтощените, изплашени деца решиха да не го преследват тъкмо когато беше най-уязвимо. Решиха да повярват, че вече е мъртво или скоро ще умре... и се оттеглиха.

То бе усетило тяхната клетва и знаеше, че ще се върнат, както лъвът знае, че рано или късно зебрата ще дойде на водопой. Още докато се унасяше в дрямка, То бе започнало да планира. Когато се събудеше, щеше да бъде изцелено, обновено... а тяхното детство щеше да догаря като седем гаснещи свещици. Някогашната сила на обединеното им въображение щеше да е изхабена до жалка немощ. Вече нямаше да си представят, че в Кендъскиг има пирани, че наистина можеш да строшиш гръбнака на майка си, ако настъпиш фуга между плочките, или че къщата ти ще пламне, ако убиеш калинка върху ризата си. Вместо всичко това щяха да вярват в застраховката. Вместо всичко това щяха да вярват в доброто вино за вечеря - хубаво, но не твърде скъпо, например "Пуйи-Фюисе'83", да се сервира непременно при стайна температура. Вместо всичко това щяха да вярват, че таблетките "Ролейдс" неутрализират четиридесет и седем пъти повече стомашна киселина от собственото си тегло. Вместо всичко това щяха да вярват в обществената телевизия, в Гари Харт, в неоценимата полза от бягането за сърдечния ритъм, в опасността от рак на дебелото черво при консумация на недопечено месо. За доброто чукане щяха да вярват на доктор Рут, а по душеспасителните въпроси - на Джери Фолуел. Мечтите им щяха да се смаляват година след година. И когато се събудеше, То щеше да ги повика, да, щеше да ги повика, защото страхът е плодовит и плодът му се нарича гняв, а гневът крещи за отмъщение.

Щеше да ги повика, за да ги убие.

Ала сега, когато се завръщаха, заедно с тях идваше и страхът. Те бяха пораснали и въображението им наистина бе закърняло - но не чак толкова, колкото се надяваше То. Бе усетило зловещия, страшен скок на общата им мощ, когато се събраха заедно - и за пръв път се запита дали пък не е допуснало грешка.

Но защо да мисли най-лошото? Зарът бе хвърлен и не всички поличби изглеждаха лоши. Писателят беше обезумял за жена си. Чудесно. Писателят беше най-силен, именно той през отминалите години бе подготвял съзнанието си за предстоящата схватка. А когато паднеше мъртъв, с куп черва под разпрания си корем, когато загубеха своя безценен "Шеф Бил", другите щяха да станат лесна плячка.

То щеше да се нахрани добре... а сетне може би пак щеше да слезе в дълбините. И да подремне. За малко.

 

 



4.

В Тунелите / 04:30 ч.

- Бил! - изкрещя Ричи в кънтящата тръба.

Движеше се с цялата бързина, на която бе способен, но това не означаваше много. Спомни си как като хлапета вървяха приведени по канала, започващ от помпената станция в Пущинака. Сега трябваше да пълзи и тръбата изглеждаше невероятно тясна. Очилата непрекъснато се смъкваха към връхчето на носа му и трябваше през цялото време да ги побутва нагоре. Зад себе си чуваше пъхтенето на Бевърли и Бен.

- Бил! - изрева той отново. - Еди!

- Тук съм! - долетя отпред гласът на Еди.

- Къде е Бил? - провикна се Ричи.

- Напред! - отвърна Еди. Вече беше съвсем близо и Ричи не толкова видя, колкото усети неясния му силует. - Не искаше да чака!

Ричи удари глава в крака на Еди. След миг главата на Бев го блъсна по задника.

- Бил! - отчаяно изкрещя Ричи. Гласът му отекна от дълбините на тръбата с болезнена сила. - Бил, изчакай ни! Трябва да сме заедно, не помниш ли?

Сетне в далечината глухо прокънтя гласът на Бил:

 

- Одра! Одра! Къде си?

- Мама ти стара, Шеф Бил! - проплака Ричи. Очилата му паднаха. Той изруга, напипа ги целите мокри и ги въдвори на предишното място. Пое си дъх и викна отново: - Ще се изгубиш без Еди, задник скапан! Чакай! Изчакай ни! Чуваш ли, Бил? ИЗЧАКАЙ НИ, ДЯВОЛ ДА ТЕ ВЗЕМЕ!

Настана мъчителна тишина. Сякаш никой не смееше да диша. Ричи чуваше само далечния плисък на капки; този път каналът беше сух, ако не се брояха отделните застояли локвички.

- Бил! - Той зарови пръсти в косата си и се помъчи да удържи сълзите. - ХАЙДЕ ДЕ... МОЛЯ ТЕ, ЧОВЕЧЕ! ИЗЧАКАЙ! МОЛЯ ТЕ!

И гласът на Бил долетя още по-глухо:

- Чакам ви.

- Слава Тебе, Господи - промърмори Ричи, после тупна Еди по задника. - Тръгвай.

- Не знам докъде ще стигна с една ръка - виновно каза Еди.

Обезумял и почти съсипан, Бил ги чакаше в каналната шахта с трите тъмни тръби като лампи на развален светофар. Тук имаше място да се изправят.

- Т-там - каза Бил. - Къ-къ-крис. И Б-бълвоча.

Погледнаха. Бевърли изстена и Бен я прегърна през рамото. Обвитият в прогнили парцали скелет на Бълвоча Хъгинс изглеждаше сравнително запазен. Останките на Виктор бяха без глава. Бил погледна към другия край на шахтата и зърна ухилен череп.

Ето ги; само това бе останало от тях. Не биваше да ни следвате, момчета, помисли Бил и потрепера.

Тази част от канализационната система вече не действуваше; Ричи веднага се досети за причината. Сега градът имаше пречиствателна инсталация. По някое време през отминалите години, докато те усърдно се учеха да се бръснат, да карат кола, да пушат, да се чукат и прочие, в страната бе възникнала Агенция за защита на околната среда и според нея в никакъв случай не биваше реките да се замърсяват с отходни води, а още по-малко с канализационни отпадъци. Така тази част от канализацията (а заедно с нея и труповете на Виктор и Бълвоча) бе оставена изцяло във властта на мухъла. Също като Загубените момчета на Питър Пан, Бълвоча и Виктор не бяха пораснали. Сега тук се въргаляха скелетите на две момчета, обвити в парцаливи, полуизтлели останки от ризи и панталони. Ребрата на Виктор стърчаха като изкорубен ксилофон; мъх бе израсъл по тях и по катарамата на войнишкия му колан.

- Някакво чудовище ги уби - каза Бен. - Помните ли? Чухме как стана.

- Одра е м-мъртва. - Гласът на Бил звучеше безжизнено. - Знам.

- Не знаеш нищо подобно! - изрече Бевърли с такава ярост, че Бил трепна и се озърна към нея. - Само едно можеш да знаеш със сигурност: че много други са мъртви, и то най-вече деца. Тя пристъпи и застана пред него с ръце на кръста. Лицето, ръцете и сплъстената й коса бяха изпоцапани с черна кал. Ричи помисли, че въпреки всичко изглежда неотразима. - И знаеш кой го е сторил.

- Н-не би-ххи-иваше да й к-к-казвам кхъ-ъ-де отивам - промърмори Бил. - Защо го направих? Защо...

Ръцете й се стрелнаха напред и го сграбчиха за яката. Смаяният Ричи видя как Бевърли жестоко разтърсва Бил.

- Стига вече! Знаеш за какво сме дошли. Заклехме се и ще го направим! Разбираш ли ме, Бил? Ако е мъртва, значи е мъртва... но То не е! Сега се нуждаем от теб. Схващаш ли? Нуждаем се от теб. - Тя се разплака. - Затова трябва да се бориш за нас. Трябва да се бориш както преди, иначе никой няма да излезе жив.

Той дълго мълча и я гледа. Давай, Шеф Бил, помисли Ричи. Давай, давай...

Бил ги огледа един по един, после кимна.

- Е-е-еди?

- Тук съм, Бил.

- П-по-ххо-омниш ли още по к-коя тръ-ххъ-ъба?

Еди посочи покрай Виктор.

- По тази. Доста тясна изглежда, нали?

Бил кимна отново.

- Ще можеш ли? Със счу-хху-упена ръка?

- Щом е за теб, ще мога, Бил.

Бил се усмихна. Ричи не бе виждал никога през живота си толкова уморена и страшна усмивка.

- О-ххо-тведи ни там, Е-еди. Д-да свъ-ххъ-ършваме.

 

 



5.

В Тунелите / 04:55 ч.

Докато пълзеше, Бил си спомни за предишното падане, но въпреки това краят на тръбата го свари неподготвен. Както плъзгаше длани по лепкавото дъно на стария канал, изведнъж ръцете му увиснаха в пустотата. Рухна навън, инстинктивно се претъркаля и нещо в рамото му болезнено изхрущя.

- Вни-ххи-мавайте! - чу той собствения си вик. - Тук е про-ххо-падането! Е-е-еди?

- Тук! - размаханата ръка на Еди се плъзна по рамото му. - Ще ми помогнеш ли да се измъкна?

Бил прегърна Еди и го издърпа в новата тръба, като гледаше да опази счупената му ръка. След него изпълзя Бен, после Бев и Ричи.

- Имаш ли кхи-и-брит, Р-ричи?

- Аз имам - каза Бевърли. Бил усети как нечия ръка го докосна в мрака и пъхна между пръстите му блокче кибрит. - Останали са само осем клечки, но у Бен има още. От стаята.

- Под ми-ххи-ишница ли ги д-държа, Б-бев? - запита Бил.

- Този път не - каза тя и го прегърна в тъмнината. Той се вкопчи в нея с всички сили, опитвайки да приеме утехата, която тя тъй отчаяно копнееше да му даде.

После бавно я отпусна и драсна клечка кибрит. Силата на спомена накара всички едновременно да погледнат надясно. Останките на Патрик Хокстетър още лежаха там сред няколко безформени мухлясали буци, може би някогашни учебници. Сега човешкото в тая купчина личеше само по дъгата от щръкнали зъби, между тях два пломбирани.

И още нещо. В трептящата светлина на пламъчето край Патрик едва проблесна лъскаво кръгче.

Бил изтърва клечката и веднага драсна нова. Вдигна находката.

- Халката на Одра - изрече той с глух, безизразен глас.

Клечката изгасна в пръстите му.

Сред мрака той надяна халката.

- Бил? - колебливо се обади Ричи. Имаш ли представа

 

 

6.



В Тунелите / 14:20 ч.

колко дълго бяха бродили из тунелите под Дери откакто напуснаха мястото, където лежеше трупът на Патрик Хокстетър, но Бил беше сигурен, че вече няма да намери обратния път. Непрекъснато си спомняше какво бе казал баща му: Можеш да се луташ седмици наред. Ако чувството за ориентация на Еди им изневереше, щяха да загинат и без намесата на То; щяха да бродят докато умрат от изтощение... или докато се издавят като мишки в някоя препълнена тръба.

Но Еди изобщо не изглеждаше разтревожен. От време на време молеше Бил да драсне нова клечка от намаляващите им запаси, после пак поемаше напред и сякаш напосоки завиваше ту наляво, ту надясно. Понякога тръбите ставаха толкова широки, че колкото и да се протягаше, Бил не успяваше да докосне тавана. Друг път се налагаше да лазят на четири крака, а веднъж цели пет ужасни минути (които им се сториха като пет часа) трябваше да пълзят по корем подир Еди, опряли лицата си в подметките на предния.

Бил беше напълно сигурен само в едно - че са достигнали някаква изоставена част от канализационната система на Дери. Действуващите тръби бяха останали далече назад и нагоре. Грохотът на потоците вода бе стихнал до едва доловим тътен. Тия тръби бяха по-стари - не от гледжосана керамика, а от трошлива глина, през която тук-там се процеждаха струйки зловонна течност. Миризмата на изпражнения - оная плътна, тежка, задушаваща миризма - бе отслабнала, но сега на нейно място идваше друг мирис: отвратителен, древен и още по-страшен.

Бен мислеше, че усеща мириса на мумията. За Еди това беше вонята на прокажения. Ричи помисли, че вони като прогнило и мухлясало вълнено яке - огромно дърварско яке, може би точно по мярка за гигант като Пол Бъниън. За Бевърли беше като миризмата на бащините й чорапи. У Стан Юрис тази воня разбуждаше страховит спомен от най-ранното му детство - удивително еврейски спомен за момче, което почти нямаше представа какво е да си евреин. Вонеше на глина замесена с мазнина и го караше да си мисли за демон без очи и уста, наречен Голем - глинен великан, създаден през средновековието от еврейски чернокнижници, за да ги защити от християните, които ги ограбвали, изнасилвали жените им и после ги пропъждали на улицата. Майк мислеше за сухия мирис на пера в мъртво гнездо.

Когато най-сетне достигнаха края на тясната тръба, те се изплъзнаха като змиорки върху хлътналото дъно на нов, по-широк канал, който пресичаше досегашния под ъгъл. Сега можеха да се изправят. Бил преброи главичките на кибритените клечки. Четири. Прехапа устни и реши да не казва на другите колко малко ги дели от пълния мрак... освен ако се наложеше да им каже.

- Къ-къ-как сте, м-м-момчета?

Те промърмориха нещо в отговор и той кимна сред мрака. Нямаше паника, никой не бе плакал след оная история със Стан. Добре. Бил протегна ръце, откри техните и всички дълго стояха в тъмното, давайки и същевременно получавайки толкова много от този допир. Това го изпълваше с буйно ликуване - сигурен признак, че по някакъв незнаен начин сборът им е създал нещо повече от седем обикновени личности; сливаха се в едно по-могъщо цяло.

Бил драсна една от оставащите клечки и отпред се разкри тесен наклонен тунел. Сводът на този канал беше обвит в провиснали паяжини, тук-там разпарцаливени от някогашни водни струи. От гледката по гърба на Бил пробягаха тръпките на прастари страхове. Тук подът беше сух, покрит с дебел слой изтляла плесен, освен това може би листа, гъби... или някакви невъобразими утайки. По-нататък зърна купчинка кости, полуобвити в зелени парцали - може би останки от гумирано работно облекло. Бил си представи как някакъв нещастен работник от общинската водопроводна или канализационна служба се е залутал из каналите, добрал се е дотук и е срещнал...

Клечката догаряше. Той я наклони, за да спечели още миг светлина. Обърна се към Еди.

- Зна-хха-аеш ли к-к-къде сме?

Еди посочи надолу по леко извития тунел.

- Каналът е натам - каза той. - Най-много на осемстотин метра, ако тая чудесия не завие в друга посока. Мисля, че в момента сме под Горната миля. Обаче...

Пламъчето опари пръстите на Бил и той изтърва клечката. Някой - може би Бевърли - въздъхна. Но преди светлината да изгасне, Бил бе видял тревогата по лицето на Еди.

- Кха-а-кво? К-какво има?

- Като казвам, че сме под Горната миля, имам предвид точно това. Вече от доста време слизаме надолу. Никой не прокарва канализационни тръби толкова дълбоко. Това тука вече не е тунел, а минна галерия.

- На каква дълбочина се намираме според теб, Еди? - запита Ричи.

- Четиристотин метра - отвърна Еди. - Може би и повече.

- Господи помилуй - прошепна Бевърли.

- Така или иначе, това не е канализация - обади се изотзад Стан. - Личи си по миризмата. Вони, обаче не на канали.

- Аз май бих предпочел каналите - каза Бен. - Тук вони като...

От тръбата, която бяха напуснали преди малко, долетя крясък. Косата по тила на Бил настръхна. Седмината се скупчиха един до друг и преплетоха ръце.

 

- ... ще ви спипаме, копелета. Ще ви спипамеееееееее...

- Хенри - прошепна Еди. - Боже мой, той продължава да ни гони.

- Не ме учудва - каза Ричи. - Някои хора са толкова глупави, че не знаят кога да спрат.

Сега чуваха глухо пъхтене, скърцане на подковани обувки, шумолене на дрехи.

 

- ... спипамееееееееее...

- Хъ-хъ-хайде - каза Бил.

Поеха надолу по тръбата, вече в колона по двама: Бил и Еди, Ричи и Бев, Бен и Стан; единствено Майк крачеше сам в края на колоната.

- На кха-а-кво р-разстояние е Х-х-хенри спо-о-ред теб?

- Не мога да преценя, Шеф Бил - каза Еди. - Ехото ме обърква. - Той понижи глас. - Видя ли ония кокали?

- Д-д-да - също тъй тихо отвърна Бил.

- Около дрехите имаше колан за инструменти. Мисля, че е бил от водопроводната служба.

- С-си-ххи-игурно.

- Как мислиш, откога...

- Н-не знъ-знъ-знам.

Еди протегна през мрака здравата си ръка и се вкопчи в Бил.

Бяха изтекли около петнадесет минути, когато чуха нещо да се задава в тъмнината.

Ричи спря, замръзнал до мозъка на костите. Изведнъж отново се превърна в тригодишно дете. Слушаше тия мляскащи, стържещи звуци - все по-близо, все по-близо - и странното шушнене като трепет на разлюляни клони. Още преди Бил да драсне нова клечка, Ричи разбра какво ги дебне.

 

- Окото! - изпищя той. - Божичко, това е Пълзящото око!

За миг останалите не бяха съвсем сигурни какво виждат (Бевърли имаше чувството, че баща й е успял да я открие чак тук, а Еди зърна в мимолетно и страшно видение оживелия Патрик Хокстетър, който някак бе заобиколил по други тунели, за да ги пресрещне тук), но писъкът и вярата на Ричи дооформиха неясната фигура за всички тях. И те видяха онова, което виждаше той.

Огромно Око с половинметрова изцъклена зеница и мътноръждив ирис изпълваше целия тунел. Роговицата беше изпъкнала, ципеста, нашарена с пулсиращи червени вени. Гола и ужасяваща, желатинестата топка бавно пълзеше върху гъмжило от червеникави, сякаш одрани пипала. Те опипваха трошливите стени на тунела, впиваха се във всяка пукнатина и под бледата светлина на кибритеното пламъче децата имаха чувството, че по Окото са израсли кошмарни пръсти, които го влачат напред.

Окото ги гледаше със сляпа, трескава алчност. Клечката изгасна.

В тъмнината Бил усети как страшните пипала плъзват по глезените му... по коленете... ала не можеше да помръдне. Тялото му бе застинало като вкаменено. Усещаше как То приближава, усещаше долитащата откъм него топлина, чуваше влажното туптене на кръвта зад ципи и мембрани. Представи си как ще го докосне нещо лепкаво и жилаво... но нямаше глас да изкрещи. Даже когато нови пипала го обвиха през кръста, вкопчиха се в гайките на джинсите и го повлякоха напред, той не намери сили нито да изкрещи, нито да се бори. Из цялото му тяло се разливаше смъртоносна дрямка.

Бевърли усети как едно от пипалата стяга ухото й като примка. От болка пред очите й заиграха искри, после пипалото я помъкна напред, без да обръща внимание на нейните стонове. Сякаш разгневена стара учителка я теглеше за ухото към последния чин, където ще трябва да седне с "магарешката шапка" на главата. Стан и Ричи се помъчиха да отстъпят, но невидимите пипала вече се люшкаха и шумоляха от всички страни. Бен прегърна Бевърли и се помъчи да я удържи. Тя отчаяно стисна ръцете му.

- Бен... Бен, То ме хвана...

- Не, не е... Чакай... ще те издърпам...

Той задърпа с всичка сила. Бевърли изкрещя от болка и по ухото й рукна кръв. Сухо, жилаво пипало застърга по ризата на Бен, поколеба се, после стегна жесток възел около рамото му.

Бил протегна ръка и дланта му шляпна в нещо лепкаво, податливо и влажно. Боже мой, ръката ми потъва в Окото! Боже мой! Мили Боже! Окото! Ръката ми е в Окото!

Опита да се бори, но пипалата неумолимо го влачеха напред. Китката му потъна в топла, лакома влага. Още по-напред. Окото вече поглъщаше ръката му до лакътя. Скоро цялото му тяло щеше да опре в тая лепкава повърхност и той усещаше, че тогава ще полудее. Бореше се отчаяно, блъскаше пипалата с другата ръка.

Застинал като в кошмарен сън, Еди чуваше задавени викове и шум от борба. Окото придърпваше приятелите му. Усещаше наоколо гъмжилото от пипала, но все още нито едно не го бе хванало.

 

Бягай у дома! - властно заповяда здравият разум. Бягай си у дома, при мама, Еди! Ще откриеш пътя!

Бил изпищя в мрака - пронизителен, отчаян писък. И веднага се раздаде отвратително мляскане.

Вцепенението на Еди мигом изчезна - То се мъчеше да погълне Шеф Бил!

- Не! - изрева Еди.

Ревът беше оглушителен. Никой не би допуснал, че подобен вик на древен норвежки боец може да излети от толкова крехки гърди - гърдите на Еди Каспбрак, дробчетата на Еди Каспбрак, страдащи, разбира се, от най-тежкия случай на астма в целия град. Той се втурна напред, прескачайки невидимите лазещи пипала. Мокрият гипс се люшкаше и го блъскаше по гърдите. Еди трескаво бръкна в джоба си и измъкна инхалатора.

 

(киселина точно такъв вкус има като киселина като акумулаторна киселина)

Налетя върху гърба на Бил Денброу и го блъсна настрани. Раздаде се воднисто пращене, последвано от глухо лакомо мяукане - Еди го чу не с ушите, а с мислите си. Той вдигна инхалатора

 

(киселина това е киселина щом искам значи е киселина затова на ти на яж яж яж)

- АКУМУЛАТОРНА КИСЕЛИНА, СКАПАНЯК ШИБАН! - изкрещя Еди и яростно дръпна спусъка. Същевременно стовари върху Окото жесток ритник. Кракът му потъна дълбоко в желатиновата роговица. Обляха го струи гореща течност. Той издърпа крак, почти без да усети, че е останал без обувка.

 

- МАРШ ОТТУК, ПЕДЕРАСТ ГАДЕН! ЧУПКАТА! ОБИРАЙ СИ КРУШИТЕ! ИЗЧЕЗВАЙ! БЯГАЙ ДА СЕ ШИБАШ!

Усети как пипалата го докосват, но колебливо, неуверено. Отново дръпна спусъка, обливайки Окото с лекарство и пак чу (или усети) онова мяукане... само че вече изпълнено с болка и изненада.

- Бийте го! - изрева Еди към другите. - Ами че То е някакво си скапано Око! Бийте го! Чувате ли? Ритай го, Бил! Бой до посиране, мамка му гадна! Абе, путки заспали, не видите ли, че танцувам по него, на пестил ще го направя, НИЩО ЧЕ СЪМ СЪС СЧУПЕНА РЪКА!

Бил усети как силите му се завръщат. Той изтръгна мократа си ръка от Окото... и замахна с юмрук. След миг Бен се озова до него. Шишкото налетя върху Окото, изпъшка от изненада и погнуса, после започна да бъхти с юмруци треперещата лигава преграда.

- Пусни я! - изрева той. - Чуваш ли? Пусни я! Марш оттук! Марш!

- Някакво си Око! Някакво си скапано Око! - крещеше Еди, обезумял от възторг. Той изстреля нова струя лекарство и усети как Окото отстъпва. Пипалата престанаха да го опипват. - Ричи! Ричи! Бий го! Това е само някакво си Око!

Ричи се запрепъва напред. Сам не можеше да повярва, че прави това, че наистина пристъпва към най-страшното, най-ужасното чудовище на света. И все пак го правеше.

Замахна безсилно и щом усети как юмрукът му потъва в Окото - то беше лепкаво, влажно и някак мъхесто - неудържим гърч изхвърли навън цялото съдържание на стомаха му. Издаде задавен звук - глурт! - и мисълта, че се е издрайфал върху Окото, мигом предизвика повторен спазъм. Не успя да замахне отново, но навярно и първият удар стигаше, след като чудовището бе породено от неговото съзнание. Изведнъж пипалата изчезнаха. Чуха как То се оттегля... а сетне в мрака се чуваше само пъхтенето на Еди и тихият плач на Бевърли, притиснала с длан окървавеното си ухо.

Бил драсна една от трите последни клечки и седмината се спогледаха с потресени, зашеметени лица. Лявата ръка на Бил беше облепена с мътна, лепкава слуз, напомняща смес от сополи и полусъсирен белтък. По шията на Бевърли бавно се стичаше кръв, върху бузата на Бен тъмнееше нова драскотина. Ричи бавно побутна очилата си нагоре.

- До-ххо-обре ли сте вси-всички? - дрезгаво запита Бил.

- Ами ти, Бил? - запита Ричи.

- Д-добре съм. - Той се обърна към Еди и прегърна дребното момче със свирепа нежност. - Т-ти ми спа-хха-аси ж-живота, ч-ч-човече.

- Изяло ти е обувката - обади се Бевърли и избухна в лудешки смях. - И това ако не е беля...

- Само да се измъкнем оттук, ще ти купя нови кецове - обеща Ричи и тупна Еди по рамото сред мрака. - Как го направи, Еди?

- Застрелях го с инхалатора. Уж че е киселина. Такъв вкус има, когато ми се случи тежък ден, нали разбираш? Страхотна работа свърши.

- Танцувам по него, на пестил ще го направя, НИЩО ЧЕ СЪМ СЪС СЧУПЕНА РЪКА - повтори Ричи и се разкиска неудържимо. - Хич не беше зле, Едс. Голям майтапизъм, между нас казано.

- Мразя да ме наричаш Едс.

- Знам - каза Ричи и го прегърна с всичка сила, - обаче нали все някой трябва да те закалява, Едс. Когато пораснеш и се разделиш с уютното детско битие, тогаз да ти каем 'начи... 'начи... тогаз мое да ти просветне, че животът хич не бил толкоз лек, момко!

Еди се задъха от смях.

- По-скапан Глас не бях чувал от теб, Ричи.

- Добре де, дръж инхалатора в готовност - обади се Бевърли. - Може пак да потрябва.

- Не го ли видя някъде, Бил? - запита Майк. - Когато драсна клечката.

- О-ххо-тиде с-си - каза Бил. - Но вече наближаваме. Т-тук някъде е н-неговата бъ-ххъ-ърлога. И м-мисля, ч-ч-че този п-път на-хха-истина го з-заболя.

- Хенри пак идва - съобщи Стан с глух, дрезгав глас. - Чувам го някъде зад нас.

- Да вървим тогава - каза Бен.

Тръгнаха. Тунелът равномерно слизаше надолу и мирисът - плътната зверска воня - ставаше все по-силен. Понякога изотзад долитаха виковете на Хенри, но сега те изглеждаха далечни и маловажни. Всички изпитваха някакво странно чувство, напомнящо чувството за разпокъсано, изкривено пространство, което бяха усетили в къщата на Нийбълт стрийт - чувството, че са прекрачили отвъд границите на света в някаква злокобна пустош. Бил усещаше (макар да му липсваха думи за изразяване на тази увереност), че наближават мрачното и прогнило сърце на Дери.

Майк Хенлън сякаш долавяше болнавия неритмичен пулс на това сърце. Бевърли усещаше как някаква тлетворна сила се сгъстява около нея, мъчи се да я обгърне, да я откъсне от другите и да я остави в пълна самота. Тя нервно посегна и стисна ръцете на Бил и Бен. Стори й се, че двамата са прекалено далече и тя тревожно извика:

- Хванете се за ръце! Ще се загубим!

Стан пръв осъзна, че отново могат да виждат. Из въздуха се разливаше странно бледо сияние. Отначало различи само ръцете си, хванали Бен от едната страна и Майк от другата. После разбра, че вижда копчетата по калната риза на Ричи и пръстена на Среднощния капитан - евтино приложение към кутиите с пшеничена каша - върху малкия пръст на Еди.

- Виждате ли, момчета? - запита Стан и спря на място.

Другите също спряха. Бил се огледа и първо откри, че наистина вижда - поне мъничко - а после осъзна, че тунелът се е разширил неимоверно. Сега се намираха в сводест проход, просторен като Съмнъровия тунел в Бостън. Даже по-голям, поправи се той и продължи да върти очи усещайки как в гърдите му нахлува боязливо смайване.

Извиха глави да огледат свода, който сега се издигаше на петнадесет метра над тях, поддържан от извити като ребра каменни колони. Надолу провисваха дълги развлачени паяжини. Подът беше покрит с плочки, но го разбираха едва сега, защото дебелият слой стара мръсотия заглушаваше стъпките им. От едната извита стена до другата имаше поне тридесет метра разстояние.

- Ония от канализацията май съвсем са откачили - каза Ричи и смутено се разсмя.

- Прилича ми на катедрала - прошепна Бевърли.

- Откъде идва светлината? - заинтересува се Бен.

- М-май ч-че на-хха-право от с-с-стените - каза Бил.

- Не ми харесва - промърмори Стан.

- Да в-в-вървим. Х-х-хенри ни г-гони по п-п-петите.

Оглушителен, дрезгав крясък процепи здрача, сетне се раздаде тежко, гръмотевично пърхане на криле. От мрака налетя грамаден черен силует с пламтящо око - другото тъмнееше като разбит фенер.

- Птицата! - изкрещя Стан. - Пазете се, това е птицата!

Птицата пикираше над тях като уродлив изтребител. Люспестата оранжева човка се отваряше и затваряше, разкривайки отвътре нещо розово и гладко като сатенена облицовка на ковчег.

Летеше право към Еди.

Човката раздра рамото му и той усети как болката потъва навътре като разяждаща киселина. Изкрещя, а замахът на чудовищните криле тласна в лицето му зловонния застоял въздух. Сетне То се отдалечи и зави за нова атака. Зловещо пламтящото око се въртеше в златистата орбита и помръкна само за миг, когато примигналият клепач го закри с полупрозрачна ципа. Ноктите търсеха Еди, който приклекна с писък. Острите върхове нацепиха ризата на парцали, оставяйки плитки алени бразди между плешките му. Еди нададе вой и се опита да пропълзи настрани, но птицата вече връхлиташе за трети път.

Тършувайки из джоба си, Майк се хвърли напред. В ръката му изникна евтино ножче. Докато птицата се спускаше над Еди, Майк замахна в широка дъга към грамадния люспест крак. От дълбоката рана бликна кръв. Птицата отхвръкна нагоре, после сви криле и връхлетя като снаряд. В последния момент Майк се просна настрани и тласна острието нагоре. Не улучи и птичата лапа го блъсна по китката с такава сила, че цялата му ръка изтръпна - по-късно щеше да посинее чак до лакътя. Ножчето отлетя в мрака.

С победоносен грак птицата се хвърли в нова атака. Майк се преметна върху Еди и зачака края.

Докато птицата се завръщаше, Стан пристъпи към двете сгушени момчета. Стоеше дребен и някак чист въпреки всичката кал, набита в дланите, ръцете, панталоните и ризата му. Изведнъж той вдигна ръце в странен жест - с длани напред и палци надолу. Птицата пак изграчи и се стрелна само на сантиметри от Стан. Вихърът от чудовищните криле развя косата му. Той се завъртя, за да посрещне новото нападение.

- Вярвам в птицата кардинал, макар че никога не съм я виждал - изрече Стан с ясен, звънък глас. Птицата изпищя и отскочи като улучена от куршум. - Вярвам в лешояда, в скалната лястовица от Нова Гвинея и в бразилското фламинго. - Птицата пищеше, кръжеше и изведнъж се стрелна с грак високо под свода. - Вярвам в плешивия златен орел! - изкрещя подир нея Стан. - И мисля, че нейде може наистина да съществува феникс! Но в теб не вярвам, затова се пръждосвай! Марш оттук! Обирай си крушите!

Той замълча и настана плътна тишина.

Бил, Бен и Бевърли се приближиха до Майк и Еди; помогнаха на Еди да се изправи и Бил огледа раните.

- Н-не са дъ-дъ-дълбоки - каза той. - Ама б-бас дъ-ххъ-ържа, ч-че адски б-боли.

- То ми разкъса ризата, Шеф Бил. - Еди отново хъхреше и по бузите му лъщяха сълзи. Дивият варварски рев вече беше само невероятен спомен. - Какво ще кажа на мама?

Бил се усмихна.

- Д-дай да о-ххо-тложим въ-ъ-проса д-докато излезем о-ххот-тук. Ла-хха-апай п-пръскалката, Е-еди.

Еди послушно си пръсна лекарство и пак захъхри.

- Страхотен си, мой човек - обърна се Ричи към Стан. - Мама му стара, направо си велик!

Стан трепереше от глава до пети.

- Ами, просто на света няма такава птица. Никога не е имало и няма да има.

- Идваме! - изкрещя изотзад Хенри. В гласа му звучеше безумие. Из тунела прокънтя вой и дивашки смях, сякаш от мрака се задаваше някакво невъобразимо адско изчадие. - Аз и Бълвоча! Идваме и ще ви очистим, копелета гадни! Няма къде да мърдате!

- Бъ-бъ-бягай, Х-х-хенри! - извика Бил. - Все о-ххо-още имаш в-в-време!

Хенри отвърна с глух, нечленоразделен рев. От мрака долетяха провлачени стъпки и във внезапен изблик на вдъхновение Бил осъзна истинската роля на Хенри: той беше реално, смъртно същество и не можеше да бъде спрян с инхалатор или природолюбителски наръчник. Магията нямаше да го засегне. Беше прекалено глупав за това.

- Хъ-хъ-хайде. Не б-б-бива да ни до-ххо-огони.

Продължиха напред, хванати ръка за ръка. Парцаливата риза се развяваше зад гърба на Еди. Светлината се засилваше, тунелът ставаше все по-грамаден. С всяка крачка напред сводът излиташе нагоре, докато почти се изгуби от поглед. Сега сякаш не крачеха по тунел, а бавно напредваха из титаничен подземен двор, преддверие на някакъв великански замък. Сега от стените се лееха буйни жълтозелени пламъци. Мирисът ставаше още по-силен и децата усетиха вибрация, без да знаят дали е истинска или съществува само в главите ми. Тя тръпнеше упорито и ритмично.

Като удари на сърце.

- Тунелът свършва! - извика Бевърли. - Гледайте! Сляпа стена!

Но когато се приближиха, дребни като мравчици сред този необятен мръсен под от плочи колкото Баси парк, те видяха, че стената не е сляпа. Сред нея тъмнееше самотна вратичка от яки дъбови дъски, скрепени с две кръстосани железни ленти. И макар че стената се извисяваше на стотици метри, вратичката беше съвсем малка. Висока бе не повече от метър - такива вратички рисуват илюстраторите в книжки с приказки. От пръв поглед личеше, че е създадена само за деца.

В главата на Бен призрачно прозвуча гласът на библиотекарката: Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост? Децата се привеждат напред и в очите им блести вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено... или ще се нахрани?

Върху вратичката тъмнееше белег, а отстрани имаше камара кости. Малки кости. Костите на един Господ знае колко деца.

Бяха стигнали до леговището на То.

А белегът на вратата? Какво означаваше?

 

! К Л И Ш Е !



 

Бил го изтълкува като книжно корабче.

Стан го видя като излитаща към небето птица - може би феникс.

Майкъл видя забулено лице - ако можеше да го разбули, навярно щеше да се окаже лицето на смахнатия Бъч Бауърс.

Ричи видя очи зад очила.

Бевърли видя здраво стиснат юмрук.

Еди помисли, че вижда лицето на прокажения с хлътнали очи и сбръчкана беззъба уста - всички недъзи, всички болести на света бяха изсечени върху това лице.

Бен Ханском видя куп парцаливи превръзки и сякаш вдъхна мириса на отдавна изтлели подправки.

По-късно Хенри Бауърс щеше да стигне до същата врата и докато в главата му още кънтяха писъците на Бълвоча, щеше да разпознае знака на луната - кръгла, натежала... и черна.

- Страх ме е, Бил - прошепна Бен с треперещ глас. - Трябва ли да влезем?

Бил побутна с крак изтлелите прашни кости и изведнъж стовари върху камарата жесток ритник. Боеше се не по-малко от другите... но не биваше да забравя Джордж. То бе откъснало ръката на Джордж. Дали нейде тук се валяха и неговите малки, крехки кости? Да, разбира се.

Бяха тук заради собствениците на тия кости, заради Джордж и всички други - заради вече отвлечените, заради ония, които просто бяха зарязани да гният из каналите... и заради ония, които тепърва щяха да бъдат отвлечени.

- Трябва - каза Бил.

- Ами ако е заключено? - тъничко запита Бевърли.

- Н-не е за-хха-ключено - отвърна Бил и добави с дълбока увереност, идваща нейде отвътре: - Т-такива м-места ни-ххи-икога не се з-з-заключват.

Той положи върху вратата пръстите на дясната си ръка и тласна напред. Отвътре бликна поток зловеща жълтозелена светлина. Отново ги лъхна онзи зверски мирис - невероятно, убийствено могъщ.

Един по един пропълзяха през приказната вратичка и навлязоха в леговището на То. Бил

 

 


1   ...   28   29   30   31   32   33   34   35   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница