Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница35/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   31   32   33   34   35   36   37   38   39

3.

Бил в Пустотата / По-късно

... а, ето те пак, Малко приятелче! но какво се е случило с косата ти? плешив си като билярдна топка! печално! колко печално кратко живеят човеците! и всеки живот е късичко разказче, писано от идиот! тра-ла-ла и прочие

Все още съм Бил Денброу. Ти уби брат ми, уби Мъжагата Стан и се опита да убиеш Майк. А сега ще ти кажа нещо: този път няма да спра додето не свърша работата докрай.

... Костенурката беше глупава, прекалено глупава, за да излъже. тя каза истината, Малко приятелче... времето идва само веднъж. ти ме нарани... коварно, неочаквано. няма да се повтори. тук ви повиках Аз. Аз.

Добре де, повика ни, но не си само ти

... твоята приятелка Костенурката... тя умря преди няколко години. дъртата идиотка се издрайфа в черупката си и се задави с една-две галактики. много печално, не намираш ли? но и твърде странно, според мен си струва да пишат за това в "Повярвай ако щеш". стана горе-долу по същото време, когато ти беше закъсал с писането. сигурно си усетил как е пукнала, Малко приятелче

Не ти вярвам

... о, ще повярваш... ще видиш, Малко приятелче, този път смятам да ти покажа всичко. включително и мъртвешките светлини

Той усети как се засилва бръмчащият, потракващ глас на То - най-сетне усещаше цялата му необятна ярост и го обзе ужас. Подири езика на неговия нечовешки ум, напрегна се, отчаяно се помъчи да си възвърне пълната мощ на детската вяра, разбирайки същевременно, че в онова, което бе казало То, има убийствена истина - предния път го бяха сварили неподготвено. А този път... дори да не ги бе повикало само То, нямаше съмнение, че е чакало тяхното идване.

И все пак...

Докато погледите им се кръстосваха, той усети ясната песен на своя пламнал гняв. Усети старите белези по тялото на То, усети, че наистина е било смъртно ранено и още влачи болката от тогава.

И докато То го захвърляше в тунела, докато усещаше как умът му излита от тялото, той напрегна цялото си същество към една-единствена цел - да го сграбчи за езика... и не улучи.

 

 



4.

Ричи

Другите четирима гледаха вцепенени. Всичко ставаше точно като предния път... отначало. Паякът, който сякаш се готвеше да сграбчи Бил и да изсмуче кръвта му, изведнъж застина неподвижно. Бил втренчи поглед в рубинените му очи. Усетиха контакта помежду им - невъобразим, недостъпен за човешките способности контакт. И усетиха борбата, сблъсъка между две воли.

После Ричи вдигна очи към новата паяжина и забеляза първата разлика.

Горе висяха разложени, полуизядени трупове и в това нямаше нищо ново... но високо в ъгъла се мержелееше още едно тяло и Ричи разбра, че то е прясно, може би даже живо. Бевърли не поглеждаше нагоре - тя бе впила очи в Бил и Паяка - ала въпреки ужаса Ричи откри поразителната прилика между нея и жената в мрежата. Косите на жената бяха дълги и червеникави. Изцъклените й очи гледаха безизразно напред. От лявото ъгълче на устните й се стичаше слюнка. Беше завързана за едно от главните въжета на паяжината с дантелена сбруя, която минаваше под раменете и около кръста, тъй че тялото провисваше напред, а краката се люшкаха сякаш нямаха кости. Беше боса.

В подножието на паяжината Ричи забеляза още едно тяло - сгърченото тяло на мъж, когото никога не бе виждал... но умът, или по-точно подсъзнанието му веднага усети поразителната прилика с покойния (за щастие) Хенри Бауърс. Кървава пяна бе засъхнала около очите и устата на непознатия. Той...

В този миг Бевърли изпищя:

 

- Нещо не е наред! Нещо се е объркало, направете нещо, за Бога, няма ли кой да НАПРАВИ нещо...

Погледът на Ричи отново отскочи към Бил и Паяка... и той чу (или усети) чудовищен смях. Лицето на Бил изтъняваше по някакъв странен начин. Кожата му бе станала пергаментова, жълта и лъскава като на грохнал старец. Между клепачите му се виждаше само бялото на очите.

 

О, Бил, къде си?

Видя как внезапно от ноздрите на Бил избликна кървава пяна. Сгърчените му устни се мъчеха да изкрещят... и сега Паякът отново напредваше. Чудовището се обръщаше, готвеше жилото за удар.

 

То се кани да го убие... да убие тялото му... докато съзнанието е нейде другаде. Кани се да му затвори устата веднъж завинаги. То побеждава... Бил, къде си? За Бога, къде си?

А сетне чу как едва доловимо, от някакво невъобразимо разстояние, долита писъкът на Бил... и думите, макар и безсмислени, бяха кристално ясни, изпълнени със съкрушително

 

(Костенурката е мъртва о Боже Костенурката наистина е мъртва)

отчаяние.

Бев изкрещя отново и притисна ушите си с длани, сякаш не искаше да чува този заглъхващ глас. Паякът надигна жило, но изведнъж Ричи се стрелна насреща му с разтегната до ушите усмивка и изрева с великолепния Глас на Ирландското ченге:

 

- Ехей, ехей, моме гиздава! Накъде тъй, мътните те взели? Я да кротуваш, че като ти запретна фустите, има да ядеш шамари по дирника!

Паякът спря да се смее и Ричи усети как в главата му се надига вой на ярост и болка. Цапардосах го! - победоносно помисли той. Цапардосах го, дума да няма, цапардосах го и знаете ли какво? СПИПАХ ГО ЗА ЕЗИКА! МИСЛЯ, ЧЕ БИЛ НЯКАК ГО Е ИЗТЪРВАЛ, НО ДОКАТО ТО СЕ РАЗСЕЙВАШЕ, АЗ УСПЯХ ДА...

После То нададе яростен вой, крясъците отекнаха в главата на Ричи като бръмчене на кошер разлютени пчели и той изхвръкна от тялото си към мрака, усещайки смътно, че то се мъчи да го изтръска. Доста успешно при това. Обзе го ужас, сетне на мястото на страха се възцари чувството за космически абсурд. Спомни си как Бевърли го учеше да укротява йо-йо, да прави фигурите "кучешка разходка" и "околосветско пътуване". А ето че сега се бе превърнал в Ричи Тозиър, живото йо-йо и езикът на То му служеше за ластик. Ето го тук, и фигурата вече не беше "кучешка разходка", а може би "Паешка разходка", това пък ако не е майтап и половина...

Ричи се разсмя. Не беше възпитано да се смее с пълна уста, но не му се вярваше по тия места някой да чете наръчници за добри маниери.

Тази мисъл отново го накара да се разсмее и той захапа още по-силно.

Паякът изпищя и го разтърси свирепо, ревейки от гняв, че пак се е оставил да го изненадат - То бе вярвало, че само писателят ще дръзне да го предизвика, а ето че този мъж го бе сварил неподготвено с идиотския си детински смях.

Ричи усети, че губи хватка.

 

... задръж за секундичка сеньорита, ние с теб трябвал да излазя тука заедно, инак аз нямал да ти продава билети от ла лотерия, а пък всяко билет печелил голямо награда, кълнем се над гроб на мама миа

Усети как зъбите му се вкопчват отново, този път по-здраво. Прониза го убийствена болка, когато То впи челюсти в неговия език. Обаче като цяло - голям майтапизъм, братко. Дори тъй, запокитен в мрака подир Бил, свързан с родния си свят само чрез езика на някакво гнусно чудовище, дори когато болката от отровните челюсти се разливаше из мозъка му като червена мъгла, въпреки всичко цялата работа си оставаше невероятен, адски майтапизъм. Вижте ме бе, хора! Кога сте виждали дисководещ да лети?

Да, летеше, не ще и дума.

Летеше сред непрогледен мрак, какъвто никога не бе виждал, даже не бе и подозирал, че може да съществува, носеше се сякаш със скоростта на светлината и То го разтърсваше през цялото време както териер друса плъх. Усещаше нещо отпред, някакъв титаничен труп. Дали не беше Костенурката, за която плачеше чезнещият глас на Бил? Сигурно. Сега беше само черупка, мъртва обвивка. После отмина край нея и продължи да се носи из мрака.

 

Газ до ламарината, помисли той и пак го обзе дивото желание да се разкиска.

 

бил! бил, чуваш ли ме?



... няма го вече, той е в мъртвешките светлини, пусни ме! ПУСНИ МЕ!

(ричи?)

Невероятно тихо; невероятно далече сред чернотата.

 

бил! бил! ето ме! дръж се! дръж се за Бога

... той е мъртъв, всички сте мъртви, вече сте прекалено стари, не разбираш ли? а сега ме ПУСНИ!

хей, кучко, за рокендрола няма млади, няма стари

... ПУСНИ МЕ!

отведи ме при него и може да те пусна

Ричи

... по-близо, вече беше по-близо, слава Богу...

 

ето ме, идвам, Шеф Бил! Ричи пристига на помощ! Сега ще ти отърва дъртия сцепен задник! Дължа ти го от онзи ден на Нийбълт стрийт, помниш ли?

... пусни МЕЕЕЕЕ!

Сега То се тресеше от люта болка и Ричи разбра колко неподготвено го е сварил - То бе вярвало, че ще трябва да се пребори само с Бил. И по-добре. Страхотен късмет. Ричи вече не се вълнуваше дали ще успеят да го убият; сега не знаеше дали То изобщо може да загине. Но Бил можеше да загине и Ричи усещаше, че му остава нищожно кратко време. Нейде напред Бил наближаваше към някаква огромна гнусна изненада, към нещо, за което е по-добре да не мислиш.

 

Ричи, недей! Върни се! Тук е краят на всичко! Мъртвешките светлини!

ама туй да не е оназ работа дето я светкаш кога си караш катафалката по тъмна доба, сеньор?... къде си ми, сладурче? усмихни се да те видя!

И изведнъж Бил се появи, летеше край него от

 

(ляво? дясно? тук нямаше посоки)

едната или другата страна. А по-нататък Ричи виждаше (или усещаше) как главоломно връхлита нещо, което най-сетне пресуши смеха му. То беше някаква преграда с недостъпна за човешкото съзнание странна, не-геометрична форма. Умът му я възприе доколкото можеше - също както бе преобразил То в облика на Паяк - и Ричи си представи колосална сива стена от вкаменени дънери. Тия дънери чезнеха в безкрая нагоре и надолу като решетки на необятна клетка. А между тях прозираше чудовищна сляпа светлина. Тя пламтеше, подскачаше, хилеше се, оголваше зъби. Светлината беше жива.

 

(мъртвешките светлини)

Повече от жива; беше изпълнена със сила - магнетизъм, гравитация, може би още нещо. Ричи усети как нещо го подхвърля и подмята, върти и дърпа, сякаш се носеше с продънена бъчва по планински бързей. Усети как светлината плъзва по лицето му алчни лъчи... и светлината мислеше.



Това е То, това е То, останалата му част.

... пусни ме, ти обеща да ме ПУСНЕШ

знам, ама понякогиш аз много лъже, сладурче... мама миа все ме пердаши за туй, а пък мой татко вече е вдигнал ръце

Усети как Бил се премята и подскача към един от процепите в стената, усети как злите пръсти на светлината посягат срещу него, и в последно отчаяно усилие се хвърли подир своя приятел.

 

Бил! Дай ръка! Подай си ръката! ДАЙ РЪКА, ДЯВОЛ ДА ТЕ ВЗЕМЕ! ДАЙ РЪКА!

Ръката на Бил се стрелна насреща, пръстите се отваряха и затваряха, а живият огън лазеше и се гърчеше по брачната халка на Одра, обрисувайки руни и езически символи - колела, полумесеци, звезди, свастики, преплетени кръгове, които се разтягат в безкрайни вериги. Същата светлина изписваше татуировки по лицето на Бил. Ричи се протегна с все сила, чувайки как нейде отзад То пищи и бръщолеви.

 

(изтървах го, Боже мили, изтървах го, ще прелети отвъд)

После пръстите на Бил се вкопчиха в неговите и Ричи стисна юмрук. Краката на Бил хлътнаха в един от процепите между вкаменените дънери и за един безумен миг Ричи осъзна, че вижда всичките им кости, вени и капиляри, сякаш Бил бе затънал до кръста между челюстите на най-мощния рентгенов апарат в света. Усети как мускулите на ръката му се разтягат като дъвчащ бонбон, усети как раменната му става скърца и пука възмутено от напора на растящите килограми и метри.

Той събра последни сили и изкрещя:

 

- Изтегли ни! Изтегли ни, или ще те убия! Ще те... ще те скапя от Гласове!

Паякът отново изцвърча и изведнъж Ричи усети как нещо обвива тялото му с плясък като огромен бич. В ръката му пламтеше нажежена до бяло болка. Пръстите на Бил бавно се изплъзваха от хватката му.

 

- Дръж се, Шеф Бил!



- Държа те! Няма да те изпусна, Ричи!

Дано, мрачно помисли Ричи, инак из тая шибана пустош може да ходиш десет милиарда километра и пак няма да намериш обществена тоалетна.

Летяха стремглаво назад, безумната светлина гаснеше, превърна се в сноп светещи точици, които примигнаха и помръкнаха. Носеха се през мрака като снаряди. Ричи се бе вкопчил в езика на То със зъби и в китката на Бил с разтреперани от болка пръсти. Ето я Костенурката; мярна се и изчезна за миг.

Ричи усети как наближават към онова, което се смяташе за реален свят (макар че едва ли някога вече щеше да го смята за "реален"; щеше да си го представя като изящен брезентов декор, нашарен отзад с мрежа от поддържащи въжета... като нишките на паяжина). Но всичко ще се оправи, помисли той. Ще се върнем. Ще...

Друсането започна отново - подмятане, блъскане, въртене. С последни отчаяни усилия То се мъчеше да ги изтърси и да ги остави Навън. И Ричи усети, че хватката му се разхлабва. Чу как То надава гърлен, победоносен рев и напрегна цялото си същество към една цел - да удържи... но продължаваше да изпуска. Захапа трескаво, ала езикът на То сякаш ставаше безплътен и нереален; сякаш се разпадаше като паяжина.

 

- Помощ! - изкрещя Ричи. - Изпускам го! Помощ! Няма ли кой да ни помогне?

 

 



5.

Еди

Еди почти не осъзнаваше какво става; усещаше нещо, виждаше нещо, но смътно, като през тюлена завеса. Някъде Бил и Ричи се бореха да се върнат. Телата им бяха тук, ала останалата част - истинската част - беше нейде далече.

Бе видял как Паякът се извръща за да прониже Бил с жилото си, после Ричи бе хукнал напред, крещейки срещу То с онзи нелеп Глас на Ирландското ченге от старите времена... само че за изминалите години май беше изпипал занаята, защото сегашният Глас поразително напомняше гласа на някогашния мистър Нел.

Паякът се бе завъртял към Ричи и Еди бе видял как гнусните червени очи изхвръкват от орбитите. Ричи бе изкрещял отново, този път с Гласа на Панчо Ваниля, и Еди бе усетил как Паякът пищи от болка. Бен бе надал дрезгав рев, когато видя, че дебелата кожа на То се пропуква по линията на един от старите белези. Отвътре бе рукнала сукървица, черна като суров петрол. Ричи бе почнал да говори още нещо... и изведнъж гласът му бе взел да заглъхва като в края на естрадна песен. Главата му се бе отметнала назад, без да изпуска от поглед очите на То. Паякът отново бе застинал.

Мина време - Еди нямаше представа колко е било. Ричи и Паякът се гледаха втренчено; Еди усещаше връзката помежду им, усещаше вихър от разговор и вълнения нейде безкрайно далече. Всъщност не чуваше нищо конкретно, но промяната на настроенията достигаше до него като смес от багри и оттенъци.

Бил лежеше сгърчен на пода със затворени очи и пребледняло, обтегнато лице; от носа и ушите му течеше кръв, пръстите му леко потрепваха.

Паякът вече кървеше на четири-пет места - отново бе жестоко наранен, ала не губеше своята смъртоносна жизненост и Еди помисли: Защо стоим като пънове? Можем да го нараним докато е заето с Ричи! Защо не се размърда някой, за Бога?

Усети див възторг - и това чувство бе по-ясно, по-осезаемо. Завръщат се! - искаше да извика, но устата му беше пресъхнала, гърлото вцепенено. Завръщат се!

После главата на Ричи бавно се разлюля настрани. Тялото му сякаш се сбръчкваше под дрехите. За миг очилата му увиснаха на крайчеца на носа... после паднаха и се разбиха върху каменния под.

Паякът се размърда и мъхнатите му крака сухо затракаха по плочите. Еди чу страховит победен вик и само след част от секундата в главата му нахлу звънкият глас на Ричи:

 

(помощ! изпускам го! няма ли кой да ми помогне?)

И тогава Еди се хвърли напред, дърпайки инхалатора от джоба със здравата си ръка, устните му се обтегнаха в злобна гримаса, дъхът му болезнено засвистя в гърлото, свито до размерите на иглено ухо. В някакво безумно видение пред него затанцува лицето на майка му, която пищеше: Не се приближавай до тая Твар, Еди! Не се приближавай до То! От такива Твари се хваща рак!



- Млъквай, мамо! - кресна Еди с тънък, писклив гласец - дотолкова му стигаха силите. При този нов звук Паякът завъртя глава и за момент изпусна Ричи от поглед.

- На ти! - немощно изпъхтя Еди. - На ти, опитай от това!

Хвърли се върху То, стискайки спусъка на инхалатора и за миг в душата му се завърна цялата детска вяра в силата на лекарството, детското лекарство, което може да оправи всичко, което ще му помогне да се почувствува по-добре, когато големите момчета са го напердашили, или когато е паднал в блъсканицата на вратата след училище, или когато трябва да седи самотен край игрището до гаража на братя Тракър, защото майка му не позволява да играе бейзбол. Лекарството беше добро, лекарството беше силно и докато летеше срещу лицето на Паяка, докато вдъхваше тежката му, тлетворна воня, докато усещаше как го смазва сляпата ярост на То, което бе решило да ги избие на всяка цена, той натисна спусъка и изстреля тънката струя право в едно от рубинените очи.

Чу (или усети) писъка - този път в него нямаше ярост, а само ужасно, раздиращо страдание. Видя как мъглата от ситни капчици полепва по кървавата издута топка, как всяка от тях побелява щом го докосне, как потъват надолу като капки карболова киселина; видя как чудовищното око започва да се сплесква като кървав жълтък и започва да се разлива на гнусен поток от жива сукървица и червясала гной.

- Прибирай се сега, Бил! - изкрещя той със сетните си остатъци от глас, после се блъсна в То, усети как убийствена жега прониква в тялото му; усети страхотна, влажна топлина и осъзна, че здравата му ръка е хлътнала в озъбената паст на Паяка.

Пак дръпна спусъка, изстрелвайки струята този път право в гърлото на То, право в гадната, прогнила, зловонна гуша и внезапно наоколо избухна ослепителна болка, чиста като капка роса върху острието на кинжал, когато То стисна челюсти и изтръгна ръката му от рамото.

Пръскайки наоколо кървав фонтан от страшната рана, Еди рухна на пода и смътно осъзна, че Бил бавно се изправя на крака, че Ричи залита и се люшка към него като пияница след дълга разгулна нощ.

- ... едс...

Далечно. Незначително. Усещаше как всичко изтича от него заедно с животворната кръв... всичката ярост, всичката болка, всички страхове, тревоги и страдания. Навярно умираше, но се чувствуваше... о, Боже, чувствуваше се толкова бистър, толкова прозрачен, като току-що измито стъкло, което отразява целия страховит и величествен блясък на някаква неподозирана зора; светлината, о, Боже, тази вечна светлина, която всяка секунда огрява хоризонта нейде по света.

- ... едс о боже мой бил бен помогнете той е останал без ръка без...

Вдигна очи към Бевърли и видя, че тя плаче и сълзите се стичат по мръсните й бузи, докато полага ръка под гърба му; разбра, че е съблякла блузата си, мъчи се да спре кървавия поток и крещи за помощ. После той погледна Ричи и облиза устни. Всичко гаснеше, гаснеше. Ставаше все по-бистър и по-бистър, опустяваше, всичко нечисто изтичаше от него, за да се избистри, та светлината да нахлуе през него и ако имаше време, би могъл да разкаже за това, би могъл да изнесе цяла проповед. Не е зле, така би започнал. Съвсем не е зле. Но преди това имаше да каже още нещо.

- Ричи - прошепна той.

- Какво? - Ричи бе паднал на колене и го гледаше отчаяно.

- Не ме наричай Едс - каза той и се усмихна. Вдигна лявата си ръка и докосна бузата му. Ричи плачеше. - Знаеш, че аз... аз...

Еди затвори очи, замисли се как да довърши и още преди да бе измислил, умря.

 

 



6.

Дери / 07:00 - 09:00 ч.

Към 7:00 скоростта на вятъра в Дери бе достигнала шестдесет километра в час с отделни пориви до седемдесет и два. От Международната аерогара в Бангор наблюдателят на Националната метеорологична служба Хари Брукс тревожно се свърза с централното ръководство на службата в Огъста. Съобщи, че ветровете идвали откъм запад и описвали странна дъга, каквато не бил виждал през цялата си кариера... но цялата работа все повече му напомняла някакъв смахнат миниатюрен ураган, ограничен изключително в района на Дери. В 7:10 всички бангорски радиостанции предадоха първите предупреждения за опасност от природно бедствие. Експлодиралият трансформатор до гаража на братя Тракър бе прекъснал електроснабдяването из всички квартали край Пущинака откъм Канзас стрийт. В 7:17 край Пущинака откъм страната на Олд кейп един грамаден вековен клен рухна със страховит трясък и смаза денонощното магазинче на ъгъла на Мерит стрийт и Кейп авеню. Престарелият собственик на име Реймънд Фогърти загина под прекатурения хладилник за безалкохолни напитки. Това бе същият Реймънд Фогърти, който като проповедник на Първа методистка църква бе извършил ритуала по погребението на Джордж Денброу през октомври 1957 година. Покрай другото, кленът разкъса достатъчно жици, за да лиши от ток както Олд кейп, така и малко по-приличния квартал Шербърн уудс. Часовникът върху кулата на Баптистката църква не удари нито в шест, нито в седем часа. В 7:20, три минути след падането на клена и около час и петнайсет минути след внезапното изригване на всички тоалетни и мивки в Олд кейп, часовникът на куличката удари тринадесет пъти. Само след минута върху него се стовари синьо-бяла мълния. Хедър Либи, съпруга на проповедника, която в този момент случайно гледаше през прозореца на енорийския дом, щеше да разказва по-късно, че куличката избухнала като натъпкана с динамит. Белосани дъски, парчета от греди и швейцарски зъбчати колелца обсипаха цялата улица. Нащърбените останки от куличката пламнаха за няколко минути и скоро изгаснаха от дъжда, които вече се лееше със силата на тропически порой. Стръмните улици към центъра се превърнаха в пенести реки. Подземното течение на Канала разтърсваше Главната улица с гръмовен тътен и този звук караше хората да се споглеждат боязливо. В 7:25, докато титаничният трясък на рухналата куличка още огласяше градчето, чистачът на "Барачката на Уоли" пристигна в заведението както всяка сутрин (освен в неделя) и видя нещо, което го накара да изхвръкне с писъци навън. Този достоен мъж, водещ живот на пропаднал алкохолик вече цели единадесет години след първия си семестър в Мейнския университет, работеше само за прехраната - по негласно споразумение истинската му надница се състоеше в неограниченото право да допива всички остатъци от снощните халби, прибрани под тезгяха. Ако Ричи Тозиър можеше да види този чистач, не би било изключено да го познае; човекът се казваше Винсънт Карузо Талиендо, известен на съучениците си от пети клас под прякора Талиендо Църното. През онова апокалиптично утро над Дери, докато метеше пода и постепенно се приближаваше към бара, той внезапно видя как ръчките на седемте бирени крана - три за "Будвайзер", два за "Нарангансет", един за "Шлиц" (наричана от по-глуповатите клиенти "Шприц") и един за "Милър Лайт" - бавно се спускат надолу, като че придърпани от невидими ръце. Отвътре рукнаха златисти потоци пенлива бира. Винс се хвърли напред, мислейки не за духове или призраци, а само за скръбния факт, че цялата му днешна печалба отива право в канала. Сетне той застина на място с широко разтворени очи и сред пустото, вмирисано на бира заведение се надигна треперлив вик на ужас. Бирата бе отстъпила място на потоци артериална кръв. Кръвта забушува из хромираните мивки, преля и плъзна по бара на тънки струйки. След миг към нея се примесиха косми и късчета плът. Талиендо Църното гледаше вцепенен, безсилен дори да изкрещи повторно. После една от халбите под бара избухна с тежък, глух тътен. Всички шкафчета се разтвориха едновременно. Като в номер на цирков илюзионист над тях се надигна зеленикав дим. Църното бе видял предостатъчно. Той нададе отчаяни писъци и изхвръкна на наводнената улица. Пльосна се по задник, стана и хвърли изплашен поглед през рамо. Един от прозорците на кръчмата избухна навън с оглушителен трясък като прострелян с ловна пушка. Парчета стъкло засвистяха край главата на Винс. След миг избухна и другият прозорец. По някакво чудо Църното отново не бе засегнат... но незабавно му хрумна идеята да отскочи на гости при сестра си в Истпорт. Без да отлага, той пое на път и разказът за неговата експедиция до околностите на Дери би бил истинска сага сам по себе си... но нека само да кажем, че в крайна сметка Винс успя да се измъкне от градчето здрав и читав. Не всички имаха този късмет. Мистър Алойзиъс Нел, който неотдавна бе навършил седемдесет и седем години, гледаше бурята заедно с жена си от хола на своята къщичка на Страпъм стрийт. В 7:32 той почина от сърдечен удар. Една седмица по-късно съпругата му щеше да разкаже на брат си как Алойзиъс изтърва кафената чашка на килима, подскочи с широко разтворени, втренчени очи и изкрещя: "Ехей, ехей, моме гиздава! Накъде тъй, мътните те взели? Я да кротуваш, че като ти запретна фустите, има да ядеш шамари по диррррр..." После той рухна от креслото и смачка под тялото си кафената чашка. Морийн Нел, която знаеше колко го мъчи сърцето от три години насам, веднага разбра, че с него е свършено; след като разкопча яката му, тя изтича до телефона да повика отец Макдауъл. Но телефонът не работеше. От слушалката долиташе само някакъв странен звук, напомнящ полицейска сирена. И макар да съзнаваше, че извършва богохулство, за което навярно ще отговаря пред свети Петър, тя се постара да му даде сама последно причастие. Както щеше да каже на брат си, в онзи миг се чувствуваше уверена, че за разлика от свети Петър, Господ ще я разбере. Алойзиъс беше добър човек и добър съпруг, а пък дето си пийваше малко повечко - какво да се прави, ирландска душа. В 7:49 поредица от взривове разтърси търговския център, построен на мястото на някогашната стоманолеярна. Жертви нямаше; магазините отваряха в десет, а петимата чистачи не идваха преди осем сутринта (впрочем, в подобно утро едва ли биха пристигнали изобщо). По-късно разследването отхвърли предположенията за саботаж. Изводите на комисията намекваха - твърде смътно - че взривовете навярно са били причинени от проникването на вода в електрическата инсталация. Каквато и да бе причината, търговският център нямаше скоро да привлече купувачи. Една от експлозиите изравни със земята бижутерията на Зейл. Диамантени пръстени, златни гривнички, перлени огърлици, купища брачни халки и електронни часовници "Сейко" обсипаха околностите с искряща градушка. Автоматичен грамофон прелетя по целия източен безистен и се приземи във фонтана пред магазина на Дж. С. Пени, откъдето известно време звуча бълбукащ аранжимент на мелодията от филма "Любовна история". Същият взрив срути стената на съседната сладкарница и обля пода с невиждана смес от тридесет и един вида сладолед. Следващата експлозия опустоши магазина на Сиърс, при което парче от покрива литна нагоре и вятърът го понесе като хвърчило; след около километър полет, то се приземи, срязвайки като бръснач хамбара на един фермер на име Брент Килгалон. Шестнадесетгодишният син на Килгалон изхвръкна навън и направи снимка с майчиния си Кодак. По-късно списание "Нейшънъл инкуайърър" му плати за снимката шестдесет долара, с които момчето закупи две нови гуми за своя мотоциклет Ямаха. Трети взрив разруши магазина за конфекция с намалени цени и разхвърля пламнали поли, джинси и бельо над наводнения паркинг. Последната експлозия разцепи местния клон на Банката за земеделски кредит като прогнила кутия от бонбони. Вятърът отново помъкна парче от покрива. Алармените уредби се включиха и яростният им вой заглъхна едва след четири часа, когато аварийното електрозахранване на банката изгоря от късо съединение. Бурният вятър изскубна и повлече из небето договори за заеми, вътрешни заповеди, вносителски бележки, платежни нареждания и отчетни документи. Литнаха и пари - предимно по десет и двайсет долара, обилно нашарени с петачки и по-скромни количества петдесетачки и стотачки. Според банковите служители вятърът бе отнесъл над 75 хиляди долара... По-късно, след щателно проучване на банковите структури (и при пълно замразяване на операциите), някой щяха да признаят - разбира се, съвършено неофициално - че истинската сума навярно надхвърля 200 хиляди. В Хейвън Вилидж една жена на име Ребека Полсън намери петдесетдоларова банкнота, залепнала върху изтривалката на задната врата, две двайсетачки в кокошарника и една стотачка на дъбчето в задния двор. С намерените пари съпругът й направи две допълнителни вноски за новата кола. В 8:00 загина пенсионираният доктор Хейл, който живееше вече петдесет години на Западния булевард. Доктор Хейл обичаше да се хвали, че от двадесет и пет години насам нито веднъж не е пропускал трикилометровата си утринна разходка покрай парка и Общинската прогимназия. Не го спираше нито дъжд, нито сняг, нито градушка, северни бури и люти студове. Сутринта на 31 май той потегли въпреки жалните вопли на своята прислужница. Прощалната му реплика, подхвърлена през рамо докато прихлупваше по-здраво шапката и излизаше навън, гласеше: "Дявол да те вземе, Хилда, не ставай смешна. Какво се плашиш от няколко капчици? Да беше видяла как валя през 57-ма! Това се казваше буря!" В мига, когато доктор Хейл пое по Западния булевард, капакът на канализационната шахта пред дома на Мюлер внезапно изхвръкна като ракета "Редстоун". Добрият доктор бе обезглавен тъй бързо и ефективно, че направи още три крачки, преди да се свлече мъртъв на тротоара.

А вятърът продължаваше да се засилва.

 

 

1   ...   31   32   33   34   35   36   37   38   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница