Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
Изтегляне 7.71 Mb.
|
1. Дери / 09:00 - 10:00 ч. Около девет и десет скоростта на вятъра в Дери достигаше деветдесет километра в час с отделни пориви до сто и десет. В един момент анемометърът върху покрива на съдебната сграда отбеляза сто и тридесет километра, после стрелката падна до нулата. Вятърът бе откъснал от покрива въртящия се кръст с кръгли чашки и той полетя през дъждовния здрач. Повече никой не го видя - също като корабчето на Джордж Денброу. Към девет и половина онова, за което хората от общинското благоустройство се кълняха, че е невъзможно, изглеждаше не само възможно, но и неизбежно - центърът на Дери щеше да бъде наводнен за пръв път след август 1958, когато жестока буря бе задръстила и разрушила много от старите дренажи. Около десет без четвърт от двете страни на Канала пристигнаха навъсени мъже с мокри дъждобрани, развени от ураганния вятър. За пръв път след октомври 1957 по бетонните ръбове на Канала започнаха да се трупат чували с пясък. Водата стигаше почти до тавана на тунела, по който реката минаваше под тройното кръстовище в центъра на Дери; главната улица, Канал стрийт и околностите на Горната миля бяха затворени за коли. Докато шляпаха тичешком през водата и мъкнеха чували с пясък, мъжете усещаха как под нозете им улиците треперят под бесния напор на течението като мост на магистрала при преминаването на колона от тежкотоварни камиони. Но тази вибрация беше постоянна и мъжете се радваха, че са на север от центъра, сравнително далече от този тежък, глух грохот. Крещейки, за да надвика воя на вятъра, Харолд Гарднър запита Алфред Зитнър (управител на имението Зитнър, западно от градчето) дали улиците няма да пропаднат. Зитнър отвърна, че по-скоро адът ще замръзне. За миг Харолд си представи как Адолф Хитлер и Юда Искариотски раздават кънки, после продължи да мъкне чувалите. Водата се плискаше само на пет-шест сантиметра под бетонните ръбове на Канала. Из Пущинака Кендъскиг вече бе излязъл от бреговете и около пладне пищните храсталаци и дръвчета щяха да стърчат от плитко, вонящо езеро. Мъжете работеха трескаво, спирайки само когато изпразваха поредния камион... и когато в десет без десет чудовищен трясък ги накара да застинат на място. По-късно Харолд Гарднър разказа на жена си, че в този миг очаквал да дойде краят на света. Грохотът не беше от пропадането на центъра - все още - а от рухването на Водонапорната кула. Единственият истински очевидец на събитието бе Андрю Кийн, внук на Норбърт Кийн, а тази сутрин той бе изпушил толкова много колумбийски хашиш, че отначало сметна гледката за халюцинация. Андрю бродеше по наводнените улици на Дери от осем сутринта - приблизително от момента, в който старият доктор Хейл потегли към новия си частен кабинет на небесата. Беше мокър до кости (ако не се брои торбичката с петдесет грама хашиш под мишницата му), но изобщо не обръщаше внимание на това. Изведнъж очите му се разшириха от недоумение. Бе достигнал Мемориал парк, разположен по склоновете на Водонапорния хълм. И ако не го лъжеха очите, Водонапорната кула беше явно наклонена, досущ като оная скапана съборетина в Пиза, дето я рисуват по всички кутии с макарони. "Йе-хааа!" - провикна се Андрю Кийн и очите му се разшириха още повече (сякаш отвътре ги избутваха пружинки), когато над хълма се раздаде протяжен пукот. Стоеше с мокри джинси, полепнали по мършавите му бедра, от подгизналата лента около челото му се стичаха дъждовни струи... и през тия струи виждаше как наклонът става все по-голям. От едната страна на кръглата кула се ръсеха бели облицовъчни тухли... не, не се ръсеха, а направо отхвръкваха. Стената се пропука на шест метра височина над каменната основа. От пукнатината изведнъж бликна вода и тухлите се разхвърчаха още по-силно. Откъм Водонапорната кула долетя нов пукот и Андрю я видя как се движи като стрелка на огромен часовник, пълзяща от цифра към цифра. Торбичката с хашиш се изръси изпод мишницата му и се заплете нейде из мократа риза. Той не усети. Беше напълно сащисан. От вътрешността на Водонапорната кула долиташе мощен басов звън, сякаш някой късаше една по една струните на колосална китара. Това бяха стоманените въжета, уравновесяващи силата на водния напор. Кулата се накланяше все по-бързо и по-бързо, из въздуха се премятаха парчета от натрошени дъски и греди. "СТРАААХОТНО, МАМКА МУУУУУУ!" - изкрещя Андрю Кийн, но викът му изчезна сред трясъка на рухването и рева на седем милиона литра вода, изригнали от разкъсания резервоар. По склона препусна огромна мътна вълна и ако стоеше на пътя й, единственият наблюдател би напуснал без време белия свят. Но Господ закриля децата, пияниците и катастрофално замаяните; Андрю се намираше на място, откъдето можеше да види всичко, без да пострада. "МАМКА МУ, СТРАХОТНИ СПЕЦИАЛНИ ЕФЕКТИ! - изрева той, докато вълната се носеше през Мемориал парк като плътна стена, отнасяйки слънчевия часовник, край който едно момченце на име Стан Юрис често бе наблюдавало птиците с татковия си бинокъл. - СТИВЪН СПИЛБЪРГ, РЯПА ДА ЯДЕШ!" Поилката за птички също бе пометена. За миг Андрю я зърна как се премята, подавайки над вълната ту пиедестала, ту каменния купол, сетне водата я погълна. Брезите и кленовете, отделящи парка от Канзас стрийт, бяха пометени като кегли. Короните им повлякоха снопове електрически кабели. Вълната прехвърли улицата, започна да се разлива и донякъде заприлича на истинска вода, а не на онази безумна плътна стена, която бе отнесла слънчевия часовник, поилката и дърветата. Но все още запазваше достатъчно сила, за да изтръгне из основи десетина къщи край Канзас стрийт и да ги запокити в Пущинака. Къщите се плъзгаха с ужасяваща лекота и до самия край повечето останаха цели. Андрю Кийн разпозна една от тях - там живееше семейството на Карл Масънсик. Мистър Масънсик беше прогимназиален учител и голям досадник. Докато къщата се премяташе през ръба на сипея, Андрю осъзна, че вижда вътре яркото пламъче на свещ и за миг се зачуди дали не си въобразява. Долу в Пущинака отекна взрив и заподскачаха жълтеникави пламъци - нечий разбит фенер бе подпалил нафтата, изтичаща от пропукан резервоар. Андрю зяпаше Канзас стрийт, където само преди четиридесет секунди бе имало редица скромни спретнати къщурки. Сега те бяха отишли в Града на мъртвите, хич не се съмнявай, сладурче. Оставаха само десетина правоъгълни ями, напомнящи плувни басейни. Андрю искаше да изкаже мнението, че и това е страхотно, мамка му, но вече не успя да изкрещи. Май че беше останал без глас. Усещаше диафрагмата си отпусната и немощна. Чу серия от хрущящи удари, като че великан с подковани ботуши слизаше по стълба, посипана с пуканки. Това бе чудовищният бял цилиндър на Водонапорната кула, която се търкаляше по склона, продължавайки да разлива последните си водни запаси. Дебелите стоманени въжета фучаха из въздуха като камшици и дълбаеха в меката земя дълги бразди, запълвани тутакси от поройния дъжд. Докато Андрю гледаше с провиснала пред ключиците челюст, тридесет и седем метровата кула излетя във въздуха. За миг тя увисна хоризонтално като сюрреалистично видение от царството на тапицираните стаи и усмирителните ризи. От пукнатините продължаваше да се лее вода, под прозорците провисваха разбити рамки, а червената лампа на покрива (предупреждение за нисколетящи самолети) продължаваше да примигва. Сетне кулата рухна на улицата с последен оглушителен трясък. По Канзас стрийт се бе събрала значителна част от водата и сега всичко рукна надолу към центъра. Преди малко там имаше къщи, помисли Андрю Кийн и изведнъж краката му омекнаха. Той тежко тупна по задник - пляааас! Взираше се в пропукания каменен постамент, върху който открай време се бе издигала Водонапорната кула. Питаше се дали някой ще му повярва какво е видял. Питаше се дали сам си вярва.
Екзекуцията / 10:02 ч. на 31 май 1985 Бил и Ричи видяха как То се обръща към тях, тракайки заплашително с челюсти. Здравото му око яростно пламтеше насреща им и Бил откри, че То излъчва сияние като някаква злокобна светулка. Но сиянието примигваше и гаснеше - чудовището беше наранено жестоко. Из главата му бръмчаха и тракаха
безредни мисли. Бил крачеше напред с празни ръце, вперил поглед в свирепото червено око. Усещаше как незнайната мощ в него расте, изпълва го, изпъва жилите на ръцете му като въжета, насища с могъщество стиснатите юмруци. Ричи крачеше отстрани, оголил зъби в хищна усмивка.
Сега бяха близо, съвсем близо. Бил вдъхна вонята на чудовището и с внезапен ужас осъзна, че това е мирисът на Пущинака, вонята, която бяха смятали за мирис на канализация, замърсени потоци и горящо сметище... но дали искрено бяха вярвали, че няма нищо друго? Това бе мирисът на То и макар че най-силно се усещаше в Пущинака, той обгръщаше Дери като мъгла, а хората просто не го усещаха, както пазачите в зоологическите градини след известно време престават да усещат вонята на своите питомци и даже се чудят защо ли посетителите сбръчкват носове щом наближат клетките. - Аз и ти - промърмори Бил и Ричи кимна, без да откъсва поглед от Паяка, който страхливо отстъпваше от тях, потраквайки с гнусните си мъхнати крака.
- Бил? - дрезгаво запита Ричи. Усещайки как крясъкът в гърдите му расте, расте и расте, Бил се хвърли напред. Ричи тичаше рамо до рамо с него. Десните им юмруци се стовариха едновременно, но Бил разбираше, че всъщност не удрят с юмруци; удряше общата им сила, обединена със силата на Другия; удряше силата на спомена и копнежа; и най-вече удряше силата на любовта и незабравеното детство, преплетени в огромно колело. Писъкът на Паяка избухна в главата на Бил, процепи мозъка му. Усети юмрука си да се врязва дълбоко в тръпнеща влага. Ръката му потъна чак до рамото. Той я изтегли, облян в черната кръв на паяка. От дупката рукна зловонен поток. Видя, че Ричи е заел класическа боксьорска стойка досами подпухналото туловище и бъхти с юмруци, лъснали от черна сукървица. Паякът размахваше лапи насреща им. Бил усети как едната плъзна по гърба му, раздирайки риза и кожа. Отровното жило блъскаше с безсилна ярост каменния под. Писъците на чудовището кънтяха в главите им като камбани. То тромаво се люшна напред, опита да захапе врага, но вместо да отскочи, Бил се хвърли към него и замахна вече не само с юмрук, а с цяло тяло, превърна се жива торпила. Летеше като централен нападател, който просто превива рамене и атакува с главата напред. За миг усети, че вонящата плът само хлътва под напора, сякаш се готвеше да го отхвърли назад. Той нададе нечленоразделен рев и се отблъсна още по-мощно напред и нагоре, раздирайки кожата с длани. И я проби; обля го гореща, лепкава течност. Струите пълзяха по лицето, по ушите, нахлуваха в носа му на тънки поточета. Отново го обгърна мрак - беше потънал до раменете в гърчещото се тяло. И в задръстените си уши чуваше равномерно тум-ТУМ-тум-ТУМ, досущ като ударите на тъпана, който води шествието от жонгльори и танцуващи клоуни, когато циркът пристига в града. Сърцето на То. Чу внезапния болезнен вик на Ричи да заглъхва със задавен стон. Напрегна сили и замахна напред с двата юмрука. Задушаваше се в тая пулсираща торба, сред лепкави течности и вътрешности.
Зарови ръце в туловището - разхвърляше, раздираше, разкъсваше, търсейки откъде идва звукът; хлъзгавите му пръсти се свиваха и разпускаха, пробиваха някакви органи, а гърдите му бяха готови да избухнат от недостиг на въздух.
И изведнъж го усети в ръцете си - нещо голямо и живо, което туптеше, пулсираше отблъскваше дланите му.
Той преплете пръсти над пулсиращата камера на сърцето, разпери длани като обърнато V... и ги събра с цялата сила, която можеше да събере. Чу последен писък на болка и страх, докато сърцето на То избухваше между дланите му и се разпадаше като вълмо от треперещи влакна.
Писъкът изтъня, заглъхна. Бил усети как туловището изведнъж се стегна наоколо му като лепкава ръкавица. Сетне всичко се разпусна. Усети, че То бавно залита, пада на една страна. Почти загубил съзнание, той запълзя назад. Паякът рухна като чудовищен куп от димяща неземна плът, а мъхнатите му лапи продължаваха да подскачат в безцелни гърчове, дращейки пода и стените на тунела. Бил безсилно закрачи назад, като се задъхваше и плюеше, за да прогони от устата си противния вкус. Краката му се заплетоха и той падна на колене. В този миг чу ясно и отчетливо Гласа на Другия; може би Костенурката наистина бе умряла, ала оставаше Онзи, който я бе сътворил.
Сетне Гласът изчезна. С него изчезна и силата. Сега Бил се чувствуваше изнемощял, погнусен, останал почти без разсъдък. Озърна се през рамо и видя кошмарното черно туловище на Паяка, тръпнещ в агония. - Ричи! - извика той с дрезгав, пресеклив глас. - Ричи, къде си, човече? Нямаше отговор. Обгръщаше го мрак. Сиянието бе умряло заедно с Паяка. Бил потърси из джобчето на лепкавата си риза последното блокче кибрит. Откри го, но клечките не горяха - главичките бяха напоени с кръв. - Ричи! - отново извика той и се разплака. Запълзя напред, шарейки из тъмното ту с едната, ту с другата ръка. Най-сетне дланта му се блъсна в нещо меко, податливо. Трескаво го опипа... и пръстите му застинаха върху лицето на Ричи.
Никакъв отговор. Пипнешком Бил провря ръце под гърба и коленете на Ричи. Мъчително се изправи на крака и закуцука назад с тежкото, неподвижно тяло в прегръдките си.
3. Дери / 10:00 - 10:15 ч. Около 10:00 равномерната вибрация под централните улици на Дери прерасна в оглушителен грохот. По-късно в "Дери нюз" щяха да пишат, че стените на подземната част от Канала просто са рухнали, разхлабени от напора на внезапния порой. Ала някои хора не подкрепяха това мнение. "Бях там и знам - щеше да сподели с жена си Харолд Гарднър. - Работата не опира до стените на тунела. Беше земетресение и точка. Земетресение беше, мама му стара." Така или иначе, резултатът беше катастрофален. Докато грохотът нарастваше, наоколо се пукаха стъкла, от таваните падаше мазилка и страховитите стонове на извити греди и основи се сливаха в адски хор. По надупчената от куршуми фасада на Мейкъновия магазин като алчни пръсти пробягаха широки пукнатини. Грамадният плакат на кино "Аладин" рухна с трясък, повлякъл разкъсаните си опори и въжета. Високата канцеларска сграда "Брайън Доуд", построена през 1952 година зад аптеката на Сентър стрийт, внезапно се сгромоляса и задръсти алеята Ричард с купища жълти тухли. Нагоре излетя грамаден облак оранжев прах и вятърът го понесе като воал. В същия момент избухна статуята на Пол Бъниън пред Градския център. Сякаш в крайна сметка онази отдавнашна заплаха на учителката по рисуване се бе оказала съвършено сериозна. Брадатата ухилена глава излетя право нагоре. Единият крак се стрелна напред, другият назад, като че Пол предприемаше възторжен танцов скок с риск за телесната си цялост. Пластмасовата брадва се запремята из дъждовните струи, изчезна от поглед, после отново се появи и проби широка дупка в Моста на целувките. А в 10:02 центърът на Дери просто пропадна. Повечето вода от разкъсания резервоар на Водонапорната кула бе преляла през Канзас стрийт към Пущинака, но стотици тонове нахлуха в центъра откъм Горната миля. Може би това беше последната капка... или пък наистина имаше земетресение, както щеше да твърди по-късно пред жена си Харолд Гарднър. По асфалта на Главната улица пробягаха пукнатини. Отначало те бяха тънки... после зейнаха лакомо и отвътре изригна ужасяващо гръмкият рев на Канала. Всичко се разтресе. Сред облак електрически искри неоновата реклама РАЗПРОДАЖБА НА МОКАСИНИ се срути от сувенирния магазин на Шорти Скуайър и изчезна в цял метър вода. Една-две секунди по-късно самият магазин започна да потъва. Пръв забеляза изумителната гледка Бъди Ангстрьом. Той сръчка с лакът Алфред Зитнър, който се озърна, зяпна и на свой ред сръчка Харолд Гарднър. За броени мигове трупането на чували престана. От двете страни на Канала мъжете стояха под проливния дъжд и се взираха към центъра, а по лицата им се четеше едно и също изражение на почуда и ужас. Сградата на "Скуайър, сувенири и бакалия" сякаш бе разположена върху платформата на някакъв огромен асансьор, който в момента слизаше надолу. С тежко, величаво достойнство зданието потъваше в бетона. Когато спря, човек би могъл да пролази по наводнения тротоар и да се вмъкне вътре през някой от прозорците на третия етаж. Около сградата изригнаха пенести гейзери а след малко самият Шорти изскочи на покрива, размахвайки трескаво ръце за помощ. Но нямаше кой да го спаси от пропадането на съседното здание, където на партера се разполагаше книжарница за художествена литература. За беда то не потъна право надолу, а се наклони (за миг поразително заприлича на вече споменатата скапана съборетина в Пиза, дето я рисуват по всички кутии с макарони). От стените се посипаха тухли. Няколко улучиха Шорти. Харолд Гарднър го видя как се хвана за главата и залитна назад... после горните три етажа на съседната сграда се плъзнаха като палачинки върху тиган. Шорти изчезна. Край чувалите с пясък някой изпищя и сетне всичко заглъхна сред адския рев на разрухата. Хората изпопадаха на земята и замаяно запълзяха по-надалеч от Канала. Харолд Гарднър видя как от двете страни на Главната улица сградите се привеждат една към друга и почти докосват чела като стари моми, клюмащи над скучна игра на карти. Самата улица пукаше, потъваше, разпадаше се. Заливаха я пенести вълни. После сградите една подир друга отминаха точката на равновесие и започнаха да падат - Североизточната банка, "Всичко за нозете", "Тютюн и майтапи", закусвалнята на Бейли, музикалната къща на Бандлър, всички те се срутваха върху улицата. Само че вече нямаше улица. Миг по-рано тя се разтегли като дъвка, сетне се разпадна на подскачащи буци асфалт и потъна в Канала. Харолд видя как тройното кръстовище внезапно изчезна от лицето на града и когато отдолу изригна грамаден воден стълб, той осъзна какво ще се случи. - Да бягаме оттук! - изкрещя той на Ал Зитнър. - Ще ни залее! Ал! Ще ни залее! Ал Зитнър сякаш не го чу. Гледаше като сомнамбул или като хипнотизиран. Стоеше неподвижно, облечен в подгизнало спортно сако на червени и сини райета, лятна риза "Лакост" с алигаторче на лявото джобче, бели чорапи с избродирани стикове за голф и кафяви мокасини с гумени подметки. Пред очите му под земята потъваха негови лични капиталовложения за милион долара плюс още три-четири милиона на приятелите, с които играеше покер и голф или ги водеше да карат ски в Рангли, където притежаваше уютна хижичка. Изведнъж родното му градче Дери - в щата Мейн, за Бога - бе заприличало на онзи шибан италиански град, където хората се возят на дълги тесни ладии. Между неразрушените сгради се носеха кипнали реки. Канал стрийт завършваше с черен назъбен трамплин над бушуващо езеро. Не беше чудно, че Зитнър не чуваше Харолд. Ала наоколо мнозина бяха стигнали до извода на Гарднър - изръсиш ли толкова боклук в дълбока вода, няма начин да се отървеш от неприятности. Някои захвърлиха чувалите и си плюха на петите. Харолд Гарднър беше сред тях и това му спаси живота. Други нямаха този късмет и все още стояха из центъра, когато насреща им връхлетяха водите на Канала, преграден с бент от тонове асфалт, бетон, тухли, мазилка, стъкло и разнообразни стоки за около четири милиона долара. Буйната вълна помете безразборно хора и чували. Харолд имаше чувството, че тя е решила на всяка цена да грабне и него; макар да тичаше отчаяно, водата го застигаше. В крайна сметка той успя да се спаси като се изкатери на четири крака по стръмен, обрасъл с шубраци склон. Веднъж се озърна през рамо и видя как на паркинга пред минимаркета някакъв човек (стори му се, че разпозна Роджър Лернърд, завеждащ отдел за банкови заеми) се мъчи да подкара колата си. През грохота на водата и воя на вятъра чу как двигателят трака, трака, трака като шевна машина, докато вълната го обгръщаше със стена от черно стъкло. После Кендъскиг излетя от бреговете си с дълбок, тътнещ рев и отнесе минимаркета заедно с малкия червен автомобил. Харолд отново пое нагоре, като се вкопчваше в клони, корени и всичко друго, което му се струваше достатъчно стабилно. Да стигне по-високо - това беше най-важно сега. Както би казал Андрю Кийн, тази сутрин Харолд Гарднър беше перколясал на тема височина. Чуваше как зад гърба му центърът на Дери продължава да се сгромолясва. Звукът напомняше артилерийска канонада.
Бил - Бевърли! - извика той. Гърбът и ръцете му се сливаха в една обща, тръпнеща болка. Ричи сякаш бе натежал с двеста килограма. Остави го тогава, пошепна мисълта му. Мъртъв е, по дяволите, сам знаеш, че е мъртъв, тъй че защо просто не го оставиш? Но нямаше да го стори, не можеше да го стори. - Бевърли! - отново извика той. - Бен! Има ли някой? И си помисли: Някъде тук бях, когато То ме захвърли - а заедно с мене и Ричи - надалече... много надалече. Къде точно? Не помня, забравям... - Бил? - раздаде се нейде наблизо изтощеният, разтреперан глас на Бен. - Къде си? - Насам. Нося Ричи. Той... той е ранен. - Продължавай да говориш. - Гласът на Бен се приближаваше. - Продължавай да говориш, Бил. - Убихме То - каза Бил, крачейки напосоки срещу него. - Убихме гадната кучка. А ако Ричи е мъртъв... - Мъртъв ли? - сепна се Бен. Сега беше съвсем близо... и изведнъж сред мрака протегнатата му ръка закачи носа на Бил. - Как тъй мъртъв? - Аз... той... - Сега двамата крепяха неподвижното тяло. - Не го виждам. Там е цялата работа. Не г-г-го ви-ххи-иждам! - Ричи! - изрева Бен и го разтърси. - Ричи, събуди се! Събуди се, по дяволите! - Гласът му трепереше, пресекваше. - РИЧИ, МАМКА ТИ, НЯМА ЛИ ДА СЕ СЪБУДИШ? И от мрака долетя сънливият, раздразнен глас на Ричи: - Трай бе, Камара. Трай малко. Не ти щем смрадливите дренки... - Ричи! - изкрещя Бил. - Ричи, добре ли си? - Оная кучка ме хвърли - промърмори Ричи със същия изморен, сънлив глас. - Блъснах се в нещо кораво. Повече... повече не помня. Къде е Беви? - По-нататък - каза Бен и набързо им разправи за яйцата. - Стъпках над сто. Мисля, че не оставих нито едно. - Чул те Господ - каза Ричи. Гласът му звучеше малко по-твърдо. - Пусни ме, Шеф Бил. Мога да вървя... Засилва ли се шумът на водата? - Да - каза Бил. Тримата се хванаха за ръце сред мрака. - Как ти е главата? - Боли та се не трае. Какво стана след като напуснах играта? Бил описа схватката съвсем накратко. За повече нямаше сили. - Значи То е мъртво - замислено прошепна Ричи. - Сигурен ли си, Бил? - Да - каза Бил. - Този път съм си-ххи-игурен. - Слава Богу - въздъхна Ричи. - Дръж ме, Бил, сега ще се издрайфам. Бил го стисна здраво и когато Ричи се поуспокои, тримата продължиха напред. От време на време подритваха в тъмнината някакви крехки, безформени предмети. Навярно парчета от стъпканите яйца, помисли Бил и потрепера. Приятно бе да знае, че вървят в правилна посока, но най-много се радваше на това, че не може да види останките.
- Насам... Викът й звучеше едва доловимо, заглушен от равномерния тътен на течаща вода. Тримата бавно крачеха през мрака и от време на време подвикваха на Бевърли, за да се ориентират. Когато най-сетне се добраха до нея, Бил я запита дали има още кибрит. Тя пъхна в ръката му половин блокче. Той драсна една клечка и пламъчето освети призрачни лица - Бевърли с главата на Еди в скута си, Бен с ръка около кръста на Ричи, който стоеше приведен и по слепоочието му се стичаше кръв. После Бил се завъртя настрани. Одра лежеше на плочките разкрачена, с извита глава. Паяжината се топеше по тялото й. Пламъчето опари пръстите му и той изтърва клечката. Тръгна към Одра, но сред тъмнината не бе преценил добре разстоянието и се препъна в неподвижното тяло. - Одра! Одра, ч-ч-чуваш ли ме? Приповдигна я с ръка под гърба й. Отметна сплъстената коса и опипа шията. Под пръстите си усети пулс - бавен, ритмичен. Драсна нова клечка и забеляза, че зениците й се присвиват от блясъка. Но това бе само рефлекс; погледът остана все тъй изцъклен дори когато приближи пламъчето на сантиметри от лицето й. Тя беше жива, но не реагираше. Не, дявол да го вземе, още по-лошо. Беше изпаднала в кататония. Клечката опари пръстите му. Той я захвърли. - Бил, не ми харесва това бучене - обади се Бен. - Мисля, че трябва да се измъкваме. - Ще можем ли без Еди? - прошепна Ричи. - Ще можем - каза Бевърли. - Бен е прав. Трябва да се измъкваме, Бил. - Ще я взема. - Разбира се. Но трябва да тръгнем незабавно. - Накъде? - Ще усетиш - тихо каза Бевърли. - Нали ти го уби. Ще усетиш, Бил. Той вдигна Одра на ръце и се върна при другите. Допирът до нея го изпълваше с тревога - тя беше омекнала като жив восък. - Накъде, Бил? - запита Бен. - Н-не знъ-знъ...
- Д-добре де, и-ххи-идвайте - каза Бил. - Да видим дали ще открием пътя. Бевърли, взе-ххе-еми това. И той й подаде кибрита. - Ами Еди? - запита тя. - Трябва да го изнесем. - К-как ще у-хху-спеем? - отвърна Бил. - Ами че... Б-бевърли, цялото по-хход-земие се р-разпада. - Трябва да го изнесем, човече - настоя Ричи. - Хайде, Бен. Двамата вдигнаха тялото на Еди. Бевърли осветяваше пътя им към приказната вратичка. Бил пренесе Одра през нея, като се мъчеше да не я влачи по пода. После Ричи и Бен пренесоха Еди. - Оставете го - каза Бевърли. - Тук вече може да остане. - Толкова е тъмно - изхълца Ричи. - Разбирате ли... толкова е тъмно. Едс... той... - Няма нищо - каза Бен. - Може би тук е неговото място. Мисля, че е така. Оставиха Еди край стената и Ричи го целуна по бузата. После се втренчи в Бен с просълзени очи. - Сигурен ли си? - Да. Ела, Ричи. Ричи стана и се обърна към вратичката. - Майната ти, Кучко! - викна той изведнъж и я затръшна с ритник. Вратичката хлътна на място с глух удар. Резето изщрака злокобно. - Защо го направи, Ричи? - запита Бевърли. - Не знам - отвърна Ричи, но всъщност знаеше много добре. Докато клечката в ръката на Бевърли догаряше, той се озърна през рамо. - Бил... белегът на вратата! - Какво има? - изпъхтя Бил. - Изчезнал е - каза Ричи.
Каталог: Books Books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето Books -> В обятията на шамбала Books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год Books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов Books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год Books -> Книга 2 щастие и успех предисловие Books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга Books -> Тантриското преобразяване Books -> Духовно воюване Ричард Инг Съдържание Изтегляне 7.71 Mb. Сподели с приятели:
|