Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница7/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   39

10.

Премеждието на Стан се случи преди два месеца. В една дъждовна априлска привечер той си облече дъждобрана, сложи албума и бинокъла в непромокаема торба с шнурче и тръгна към Мемориал парк. Обикновено ходеше там с баща си, но тази вечер баща му работеше извънредно и малко преди вечеря се бе обадил по телефона специално на Стан..

Един от клиентите му в агенцията, също природолюбител, бил забелязал птица-кардинал - Fringillidae Richmondena - да пие вода от поилката в Мемориал парк. Тия птици имали навика да се хранят и къпят по здрач. Голяма рядкост било да се види кардинал толкова далече на север от Масачузетс. Та, искал ли Стан, запита баща му, да отскочи дотам и да опита да го включи в колекцията си? Вярно, времето било доста калпаво, но...

Стан веднага се съгласи. Майка му го накара да обещае, че няма да сваля качулката, но всъщност той и без това нямаше да си мокри главата. Беше спретнато момче. Никога не възразяваше, като му кажеха да носи галоши през есента или грейка през зимата.

Измина двата километра до Мемориал парк под толкова ситен и колеблив дъждец, че не можеше да го нарече и ръмеж; приличаше по-скоро на плътна влажна мъгла. Наоколо тегнеше глуха тишина, но беше някак вълнуващо. Въпреки последните чезнещи преспички под храстите и дърветата (напомняха му купища мръсни, изхвърлени калъфки за възглавници) из въздуха се носеше дъх на млади растения. Гледайки клоните на брястовете, кленовете и дъбовете на фона на оловното небе, Стан си помисли, че изглеждат загадъчно набъбнали. След седмица-две щяха да се покрият с одежди от крехки, почти прозрачно зелени листа.

 

Тази вечер въздухът има зелен мирис, помисли той и се поусмихна.

Крачеше бързо, защото след по-малко от час щеше да се стъмни. В наблюденията бе също тъй прилежен, както в облеклото и учението. Ако нямаше достатъчно светлина, за да бъде абсолютно сигурен, не би си позволил да впише кардинала в колекцията, дори и да вярваше от дън душа, че го е видял.

Пресече диагонално Мемориал парк. Отляво се издигаше масивният бял силует на Водонапорната кула. Стан почти не я забеляза. Кулата не го интересуваше ни най-малко.

Мемориал парк имаше приблизително правоъгълни очертания и слизаше полегато надолу. Тревата (излиняла и мъртва по това време на годината) се поддържаше грижливо през лятото; имаше и кръгли цветни лехи. Ала нямаше детски площадки. Смяташе се, че паркът е за възрастни.

В края на парка теренът се изравняваше преди стръмно да слезе към Канзас стрийт и Пущинака отвъд нея. Поилката, за която бе споменал баща му, се намираше на това равно място. Представляваше плитък каменен купел, прикрепен върху масивен зидан пиедестал - всъщност дори прекалено масивен за скромната си роля. Бащата на Стан каза веднъж, че преди да закъса с бюджета, Общинският съвет възнамерявал да възстанови статуята на войника.

- Според мен поилката е по-хубава, татко - рече му Стан.

Мистър Юрис разроши косата на сина си.

- И според мен, синко. Повече поилки за птички и по-малко куршуми, това е моят девиз.

В горния край на пиедестала върху камъка бе изсечен друг девиз. Станли можеше да го разчете, но не го разбираше; от латинския знаеше само родовите названия на птиците в албума. Текстът гласеше:



Apparebat eidolon senex.

Плиний


Стан седна на една пейка, извади албума от торбата и пак прелисти към изображението на кардинала, за да го огледа по-внимателно и да запомни характерните белези. Мъжкият кардинал трудно можеше да се сбърка с друга птица - беше червен като пожарникарска кола, макар и не толкова голям - но Стан беше цял изтъкан от навици и условности; тия неща го успокояваха и подсилваха чувството му, че има място и роля на белия свят. Затова цели три минути добросъвестно проучва илюстрацията преди да затвори книгата (от влажния въздух ъгълчетата на страниците се подвиваха) и да я прибере в торбата. После измъкна бинокъла от калъфа и вдигна окулярите към очите си. Нямаше нужда да ги фокусира, защото при последната употреба на бинокъла бе гледал същата поилка от същата скамейка.

Старателно момче, търпеливо момче. Не се въртеше. Не ставаше да се разтъпче, не прехвърляше поглед от място на място да търси нещо интересно. Седеше неподвижно, насочил бинокъла към поилката, а мъглата лепеше едри капки по жълтия му дъждобран.

Не скучаеше. Гледаше птиче сборище, което би могло да се сравни с човешки конгресен център. За известно време четири кафяви врабчета постояха на ръба, потапяйки човки в поилката, за да пръснат небрежно капки вода по гръбчетата и крилцата си. После отгоре с крясъци налетя сойка - същинско ченге, разгонващо банда нехранимайковци. През бинокъла сойката изглеждаше грамадна като къща и в сравнение с тези размери крясъците й звучаха странно тихо (след малко повечко взиране през бинокъла увеличените птици започваха да изглеждат съвършено нормални). Врабчетата отлетяха. Завладяла терена, сойката се напери, топна се във водата, поскуча минута-две и хвръкна. Врабчетата се завърнаха, после пак отлетяха, когато две червеношийки пристигнаха да се изкъпят и (може би) да обсъдят важни въпроси от света на пернатите. Бащата на Стан се бе разсмял при колебливото му предположение, че птиците разговарят; Стан не се съмняваше, че татко му е прав като твърди, че птиците нямат достатъчно ум, за да говорят - че мозъчните им кутии са прекалено дребни - но, дявол да го вземе, беседите им наистина приличаха на разговор. Кацна още една птица. Беше червена. Стан бързо донагласи фокуса на бинокъла. Нима беше...? Не. Беше ален танаджър - хубава птица, но нямаше нищо общо с търсения кардинал. Появи се и кълвач, един от честите гости на поилката в Мемориал парк. Стан го позна по раздърпаното дясно крило. Както винаги, той се замисли какво ли е сполетяло кълвача - най-вероятно задушевна беседа с някоя котка. Нови птици долитаха и отлитаха. Стан видя гарга, тромава и грозна като хвърчащ товарен вагон, после синя птица, след нея още един кълвач. Най-сетне бе възнаграден за търпението с гледката на нова птица - не кардиналът, а ливаден кос, който изглеждаше грамаден и глуповат в обективите. Отпусна бинокъла на гърдите си и пак измъкна албума от торбата, като се надяваше, че косът няма да отлети преди да го сравни с илюстрацията. Е, сега поне имаше нещичко да разкаже на баща си. Време беше да се прибира. Денят бързо гаснеше. Чувствуваше се мокър и измръзнал. Надникна в албума, после пак погледна през бинокъла. Птицата още не бе отлетяла, макар че не се къпеше, просто стоеше на ръба и зяпаше тъпо. Да, най-вероятно беше ливаден кос. В прииждащия здрач и без характерните белези - поне такива, които да си личат отдалече - нямаше как да е сигурен сто на сто, но може би щеше да има време за още една проверка. Съсредоточено свъсил вежди, той проучи илюстрацията, после пак хвана бинокъла. Едва го бе насочил към поилката, когато глухо тътнещо бууум! накара ливадния кос - ако наистина беше ливаден кос - да размаха криле и да изчезне. Стан опита да го проследи с бинокъла, макар да знаеше колко нищожни са шансовете да хване птица в полет. Не успя и ядно изсъска през зъби. Е, нищо, щом бе дошъл веднъж, навярно щеше да дойде пак. Пък и в края на краищата беше само ливаден кос

 

(навярно ливаден кос)

а не златист орел или гагара.

Стан пъхна бинокъла в калъфа и прибра албума. После се изправи и хвърли поглед наоколо, като се чудеше откъде ли бе долетял онзи внезапен тътен. Не звучеше като изстрел или автомобилен ауспух. По-скоро напомняше евтините звукови ефекти, с който се отварят вратите в разни зловещи филми за замъци и подземни тъмници.

Не видя нищо.

Закрачи надолу по склона към Канзас стрийт. Сега Водонапорната кула беше отдясно - призрачен млечнобял цилиндър сред мъглата и прииждащия здрач. Сякаш... сякаш се рееше.

Мисълта бе странна. Предположи, че трябва да е изплувала от собственото му съзнание - откъде другаде можеше да дойде? - но някак не приличаше на негова мисъл.

Вгледа се по-внимателно в кулата и неусетно свърна натам. По кръглите стени на равни интервали се издигаха спираловидно тесни прозорци. Призрачно белите тухли се издаваха като вежди над всеки от тия мрачни отвори. Чудя се как ли са го направили, помисли си Стан - не чак толкова любопитно, колкото би си го казал на негово място Бен, но все пак с известен интерес - и точно тогава забеляза далеч по-широкия черен правоъгълник в подножието на кулата. Издълженият отвор се очертаваше ясно върху кръглата основа.

Той спря, навъси се и помисли, че мястото е необичайно за прозорец - нарушаваше симетрията на всички останали. После осъзна, че не е прозорец. Беше врата.

 

Шумът, който чух, помисли той. Бил е от разтварянето на тази врата.

Огледа се. Ранна, навъсена привечер. Белезникавото небе се наливаше с мъждив пурпур, мъглата се сгъстяваше постепенно и прерастваше в упорит дъждец, който нямаше да спре цяла нощ. Здрач, мъгла и никакъв вятър.

Значи... ако не е бил вятърът, някой трябва да е блъснал вратата, нали? Защо? А вратата изглеждаше адски тежка, за да се хлопне с ткава сила, че да издаде онзи шум. Е, ако някой много едър човек... може би...

Заинтригуван, Стан се приближа да поогледа.

Вратата се оказа далеч по-грамадна, отколкото бе предполагал - два метра висока и шейсет сантиметра дебела, сглобена от масивни дъски и бронзови ленти. Стан я притвори. Въпреки размерите си, тя се въртеше съвсем леко на добре смазаните панти. И безшумно - изобщо не скръцна. Стан пристъпи към стената, за да види доколко са пострадали тухлите от удара. Не бяха пострадали; нямаше дори драскотина. Пълен шаш, както би казал Ричи.

 

Е, значи не си чул вратата и толкоз, каза си той. Може някой изтребител от базата в Лоринг да е минал звуковата бариера над Дери или нещо подобно. Вратата сигурно си е била отворена през ця...

Кракът му закачи нещо. Стан погледна надолу и видя катинар... не, грешка. Останки от катинар. Желязото беше цъфнало на всички страни. Сякаш някой бе натъпкал ключалката с барут и после бе драснал клечка кибрит. Остри метални листенца стърчаха от корпуса на катинара като застинали пръски. Дебелото желязно резе висеше само на един болт, почти изтръгнат от дървото. Останалите три се търкаляха на мократа трева. Бяха изкривени като кравайчета.

Навъсен, Стан пак отвори вратата и надникна вътре.

Тесните стъпала отиваха нагоре, правеха завой и изчезваха. Откъм външната страна имаше гола дъсчена стена с масивни подпорни греди, скрепени с клинове. Някои клинове бяха по-дебели от ръката на Стан, или поне така му се стори. Вътрешната стена беше стоманена и грамадните нитове по нея се издуваха като пришки.

- Има ли някой? - запита Стан.

Тишина.


Той се поколеба, после пристъпи навътре, за да огледа по-добре тесния стълбищен коридор. Нищо. Шубелийско място. Както би казал все същият Ричи. Накани се да излезе... и чу музика.

Беше тиха, но Стан мигновено я позна.

Музика на латерна.

Той наклони глава, вслуша се и лицето му просветля. Да, нямаше грешка, музика на латерна, музика от карнавалите и панаирите. Тя разбуждаше едва доловими спомени - колкото бледи, толкова и чудесни: пуканки, захарен памук, кнедли в цвърчащо олио, пъшкане на мотори откъм верижните люлки, въртележките, влакчетата.

Вече не се мръщеше, по устните му плъзна колеблива усмивка. Все още привел глава, Стан направи крачка напред, после още две. Пак спря. Спомените сякаш можеха наистина да възкресят панаира; вече надушваше пуканките, захарния памук, кнедлите... и още нещо! Люти чушлета, наденички с кетчуп, цигарен дим и дървени стърготини. Остър мирис на оцет, с който можеш да си поръсиш пържените картофки през надупчената капачка. Усещаше миризма на яркожълта, парлива горчица, която размазваш по наденичките с дървена лопатка.

Изумително... невероятно... омайващо.

Прекрачи нагоре и в този миг чу над себе си как по стълбите шумолят забързани стъпки. Отново наведе глава настрани. Звуците на латерна изведнъж се засилиха, сякаш искаха да заглушат стъпките. Сега позна и мелодията - беше "Лагерно надбягване".

Стъпки, да - но всъщност не шумоляха, нали? По-скоро звучаха като... жвакане, нали? Като шляпане на подгизнали галоши.

 

В лагера ни госпожите пеят дуда-дуда.

(жвак-жвак)

Пистата е девет мили дълга, дуда-дуда.

(жвак-жвак - все по-близо)

Яздиме от изгрев,

яздиме до залез...

По стената горе заподскачаха сенки.

Изведнъж ужасът бликна в гърлото на Стан - сякаш бе глътнал нещо парещо и противно, някакво гнусно лекарство, което разтърси цялото му тяло. Ужасът идваше от сенките.

Зърна ги само за миг. В този кратичък интервал успя да забележи, че са две, че са прегърбени и някак неестествени. Повече не видя, защото светлината горе гаснеше, гаснеше прекалено бързо, а когато се завъртя, тежката врата на кулата бавно се захлопна пред него.

Разтреперан от страх, Станли хукна надолу по стъпалата (кой знае как, бе изкачил повече от дузина, макар да си спомняше само за две, най-много три). В мрака не виждаше почти нищо. Чуваше собствения си дъх, чуваше скрибуцането на латерна нейде високо горе

 

(какво дири латерна там в тъмното? кой я върти?)

и чуваше ония мокри стъпки. Те идваха. Наближаваха.

Блъсна вратата с разперени длани, блъсна я толкова силно, че искрящите болезнени тръпки пробягаха чак до лактите му. Преди малко се бе завъртяла съвсем леко... ала сега не помръдваше.

Не... не беше точно така. Отначало вратата поддаде съвсем мъничко, колкото за миг отляво да се открехне подигравателно тесен процеп, през който пробяга мъждива светлина. После лъчът изгасна. Сякаш от другата страна някой подпираше вратата.

Задъхан от ужас, Стан натисна с всичка сила. Усети как бронзовите ленти се впиват в дланите му. Нищо повече.

Извъртя се и заблъска вратата с гръб и плещи. Усети как по челото му се стича гореща, гъста пот. Латерната свиреше все по-силно. Неравномерното ехо кънтеше по спиралния стълбищен коридор. В музиката вече нямаше нищо весело. Мелодията се променяше. Превръщаше се в погребален марш. Виеше като вятър над водата и Стан зърна в мислите си селски панаир през късна есен: вятър гони дъждовните струи по пустите алеи, флаговете плющят, палатките се издуват, падат, търкулват се и отлитат като брезентови прилепи. Зърна опустелите въртележки да стърчат като скелети на фона на небето; вятърът виеше, фучеше и потропваше из кривите ъгловати подпори. Изведнъж разбра, че смъртта е дошла с него на този панаир, че смъртта идва от мрака да го вземе и не ще може да избяга от нея.

Изведнъж по стъпалата бликнаха струи вода. Сега вместо дъх на пуканки, кнедли и захарен памук Стан долавяше мирис на влага и тлен, воня на мъртво прасе, гъмжащо от червеи нейде в потайно място, далече от слънцето.

- Кой е? - изпищя той остро и треперливо.

Отвърна тежък, бълбукащ глас, сякаш задавен от кал и застояла вода.

- Мъртвите, Станли. Ние сме мъртвите. Потънахме, но сега се реем... както и ти ще се рееш.

Усети как водата плъзва край нозете му. Разтърсван от непоносим ужас, той се сви край вратата. Вече бяха съвсем близо. Усещаше близостта им. Усещаше мириса им. Отчаяно и безсмислено блъскаше вратата с тяло и при всеки удар нещо ръбесто се впиваше в бедрото му.

- Мъртви сме, но понякога излизаме за малко и се правим на клоуни, Станли. Понякога ние...

Беше албумът.

Без да мисли, Стан го сграбчи. Книгата се заклещи в джоба на дъждобрана и не искаше да излиза. Един от ония вече беше долу; чуваше провлачените му стъпки през тясната каменна площадка между стълбата и вратата. След миг щеше да посегне, да го докосне с хладната си плът.

Дръпна още веднъж, с чудовищно усилие, и книгата се озова в ръцете му. Вдигна я пред себе си като жалко подобие на щит. Не мислеше какво върши, ала изведнъж почувствува, че е правилно.

- Червеношийки! - изкрещя той в мрака.

За миг наближаващото създание (навярно вече ги деляха не повече от пет крачки) се поколеба - Стан бе почти сигурен в това. И не бе ли усетил за миг известно разхлабване на вратата, край която се свиваше?

Но той вече не се свиваше. Стоеше прав сред мрака. Какво бе станало? Нямаше време за чудене. Стан облиза пресъхналите си устни и занарежда:

- Червеношийки! Сиви чапли! Гмурци! Алени танаджъри! Гарги! Чукоглави кълвачи! Червеноглави кълвачи! Синигери! Орехчета! Пели...

Вратата се отвори с недоволно скриптене и Стан направи огромна крачка назад, в пустотата. Просна се по гръб на мъртвата трева. Беше прегънал албума почти на две и по-късно тази вечер щеше да види върху него дълбоките отпечатъци на пръстите си, сякаш корицата беше от пластилин, а не от корав картон.

Не се опита да стане, а заблъска с пети, плъзгайки гръб по мократа трева. Обтегнатите му устни оголваха зъбите. В тъмния правоъгълник видя два чифта крака под диагоналната сянка на полуотворената врата. Видя джинси, придобили от разложението пурпурно-червеникав цвят. По шевовете полепваха разнищени оранжеви конци, от крачолите се стичаха локвички вода около прогнилите обувки, през чиито дупки стърчаха подути, алени пръсти.

Ръцете им висяха безволно край джинсите - прекалено дълги и восъчнобели. Под всеки пръст висеше малко оранжево помпонче.

Изпънал напред прегънатия албум, усещайки по лицето си влага от дъжда, потта и сълзите, Стан шепнеше дрезгаво и монотонно:

- Ястреби-мишелови... черешарки... колибрита... албатроси... кивита...

Една от ръцете се завъртя , разкривайки длан, по която безкрайната водна ерозия бе изтрила всякакви линии. Оставаше нещо идиотски гладко, като ръка на манекен в магазин за конфекция.

Единият пръст се изпъна... и пак се сви. Помпончето подскачаше и провисваше, подскачаше и провисваше.

Подмамваха го.

Стан Юрис, който щеше да умре след двайсет и седем години във ваната, със срязани накръст вени, се надигна на колене, после стъпи на крака и побягна. Претича през Канзас стрийт без да се оглежда за коли. Спря задъхан на отсрещния тротоар и се озърна към парка.

От тук не се виждаше вратата в подножието на Водонапорната кула; масивна, ала и някак грациозна, кулата се извисяваше в сумрака.

- Мъртви бяха - прошепна си само потресеното момче.

Завъртя се и хукна към дома.

 

11.


Сушилнята бе замлъкнала. Стан също.

Дълго време другите трима го гледаха мълчаливо. Кожата му бе посивяла почти като априлската вечер, за която им разказваше преди малко.

- Уха! - изрече най-сетне Бен и въздъхна с дълбоко, тръпнещо свистене.

- Истина е - тихо каза Стан. - Пред Бога се кълна.

- Вярвам ти - каза Бевърли. - След онова, което се случи у нас, бих повярвала на всичко.

Тя стана рязко, като едва не прекатури стола, и прекрачи към сушилнята. Взе да вади парцалите един по един и да ги сгъва. Беше с гръб към момчетата, но Бен подозираше, че плаче. Искаше да застане до нея, но не му достигаше смелост.

- Трябва да говорим с Бил за това - каза Еди. - Бил ще знае какво да направим.

- Да правим ли? - Стан се вторачи в него. - Какви ги плещиш?

Еди го изгледа смутено.

- Ами...


- Аз не искам да правя нищо - заяви Стан. Погледът му беше тъй яростен и свиреп, че Еди се сви на стола. - Искам да забравя. Това смятам да правя и нищо повече.

- Не е толкова лесно - тихо каза Бевърли и се обърна. Бен беше прав: жарките слънчеви лъчи, падащи през мръсните прозорци на пералнята, заблестяха в струйките сълзи по бузите й. - Не сме само ние. Чух Рони Гроган. А малкото момченце, което чух най-напред... мисля че може да е бил Матю Клемънтс. Онзи, дето изчезнал от велосипедчето си.

- И какво от това? - предизвикателно отвърна Стан.

- Ами ако продължи? - запита тя. - Ако убие още деца?

Пламналите му лешникови очи се кръстосаха с нейния хладен син поглед, отговаряйки безмълвно: И какво като ги убие?

Но Бевърли го гледаше все тъй втренчено и след малко Стан сведе очи... може би само защото тя продължаваше да плаче, а може би и защото тази тревога й придаваше неподозирана сила.

- Еди е прав - каза тя. - Трябва да говорим с Бил. А после може би с шефа на полицията...

- Точно тъй - прекъсна я Стан. Може би искаше да го каже презрително, но нищо не излезе. В гласа му звучеше само умора. - Мъртви хлапета във Водонапорната кула. Кръв, която се вижда само от деца, но не и от възрастни. Клоуни бродят по Канала. Балони се реят срещу вятъра. Мумии. Прокажени типове под верандите. Шефът Бортън ще се спука от смях... и после ще ни тикне в лудницата.

- Ако всички идем при него - смутено се обади Бен. - Ако сме всички заедно...

- Ясна работа - каза Стан. - Точно така. Хайде, разправи ми още нещо, Камара. Напиши ми книга. - Той стана и пристъпи към прозореца с ръце в джобовете. Изглеждаше ядосан, объркан и изплашен. Загледа се навън и вдървените му рамене стърчаха под чистата риза. Без да се обръща, той повтори: - Напиши ми някоя шибана книга!

- Не - тихо каза Бен. - Книгите ще ги пише Бил.

Смаяният Стан рязко се обърна и другите се втренчиха в него. По лицето на Бен Ханском бе застинало стреснато изражение, сякаш най-ненадейно го бе зашлевила собствената му ръка.

Бев сгъна последния парцал.

- Птици - обади се Еди.

- Какво? - запитаха в един глас Бен и Бев.

Еди гледаше Стан.

- Ти си се измъкнал заради имената на птиците, нали?

- Може би - неуверено каза Стан. - А може просто вратата да е била заклещена и най-сетне да се е поддала.

- Без да я натискаш? - запита Бев.

Стан вдигна рамене. Жестът не беше унил; просто казваше, че не знае.

- Мисля, че е било, защото крещял имена на птици - настоя Еди. - Но защо. Във филмите човек размахва кръст...

- ... или казва Божията молитва... - добави Бен.

- ... или Двайсет и трети псалм - вметна и Бевърли.

- Знам Двайсет и трети псалм - сърдито каза Стан, - но за стария номер с разпятието не ме бива. Забравихте ли, че съм евреин?

Те сведоха очи, смутени както от това, че е роден различен, така и от собстевната си разсеяност.

- Птици - повтори Еди. - Исусе!

И той пак се озърна виновно към Стан, но Стан гледаше мрачно отсрещния тротоар, където беше клонът на Бангорската хидроелектрическа компания.

- Бил ще измисли какво да правим - изведнъж изрече Бен, сякаш най-сетне се съгласяваше с Бев и Еди. - Ха на бас. На каквото искате.

- Слушайте - каза Стан и ги огледа сериозно. - Дотук добре. Ако искате, можем да поговорим с Бил. Но лично за мен нещата свършват с разговора. Наречете ме шубелия, наречете ме дрисльо, не ми пука. Мисля, че не съм шубелия. Просто ония твари в кулата...

- Ако не си се изплашил от нещо подобно, трябва да си луд, Стан - тихо каза Бевърли.

- Да, изплаших се, но не е там работата - разпалено възкликна Стан. - Не ми е думата за това. Не разбирате ли...

Всички го гледаха с очакване и в очите им блестеше тревога, примесена с неясна надежда, но Стан изведнъж откри, че не може да обясни какво чувствува. Думите бяха изчезнали. Огромният товар на усещането задръстваше гърдите му, задушаваше го и той нямаше сили да го изхвърли през гърлото. Макар и спретнат, макар и самоуверен, Стан все пак си беше само едно единайсетгодишно момче, завършило едва четвърти клас.

Искаше да им каже, че има и по-лошо от страха. Можеш да се изплашиш, че щяла да те блъсне кола, както си караш велосипеда, или пък че ще те хване детски паралич, ако не си ваксиниран. Можеш да се страхуваш от онзи смахнат Хрушчов или от удавяне, ако влезеш на дълбокото. Можеш да се плашиш от всички тия неща и все пак животът ще продължава.

Но ония твари във Водонапорната кула...

Искаше да им каже, че мъртвите момчета, които се люшкаха и тътреха нозе по спиралната стълба, не само го бяха изплашили. Много по-зле - бяха го оскърбили.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница