Книга трета от библиотека „Вечност" представлява подбор от две произведения на големия френски спиритуалист и философ Жан Приор „Аурата на безсмъртното тяло"

Така многобройните в наше време злополуки по пътищата, в планината, във въздуха, от електрически ток или от задушаване, понякога стават причина за спонтанни излизания извън тялото. Индивидът, изхвърлен със сила вън от себе си, присъства със страх или с безразличие на всички етапи от помощта, която му се оказва.

При събуждането си Елиан поискала да премести медната си нощна лампа. Когато я хванала, тя получила силен удар от електрически ток. Поискала да пусне лампата, но не можела да разтвори пръстите си. Опитала се да повика за помощ, но от гърлото й не излязъл никакъв звук, тя била като парализирана. В този момент тя напуснала тялото си и се наблюдавала как лежи в леглото си, разглеждала се спокойно, като че ли ставало въпрос за друг човек, и противно на младата жена от следващия случай не се опитала да си помогне сама. Шокът бил толкова силен, че тя не разбрала какво й се е случило.

За щастие сестра й, която я видяла вдървена, с изкривена в безмълвен вик уста, с изцъклени очи, разбрала всичко. Тя скочила, хукнала към електрическото табло и изключила тока; Елиан пуснала лампата и отново си възвърнала способността да говори, да се движи, да живее.

Понякога, но доста рядко, жертвата на злополуката се раздвоява, за да търси помощ. Крукол цитира случая с една жена, която припаднала във ваната и главата й се отпуснала под водата. Тя веднага напуснала тялото си, но понеже не можела да повдигне физическото си тяло, отишла да подръпне за рамото мъжа си, който четял във всекидневната и не осъзнал присъствието й. Но той усетил, че нещо го кара да тича към банята. Там светкавично извадил жена си от ваната и й направил изкуствено дишане. Когато съзнанието й се върнало, тя заявила, че се е носила над мъжа си и внимателно е наблюдавала всичко, което той правил, за да я спаси.

По време на тренировка по джудо след една рязка хватка на противника си Рене усетил как прешлените на тила му изпращяват и се строполил на земята.

Ужасени, треньорът и спортистите правели всичко възможно, за да го свестят. В продължение на тридесет и пет минути нямало никакъв резултат; у младежа се наблюдавали всички външни признаци на смъртта.

Докато тялото му било безжизнено, двойникът на Рене се надигнал и отишъл на стотина километра разстояние да посети годеницата си. Той се чувствал изпълнен със сила, радост и оптимизъм.

- Здравей, Колет! Както виждаш, идвам по-рано от уреченото.

Той произнесъл още няколко думи, които по-късно забравил, после се свестил. Видял надвесените над него напрегнати лица на треньора и на другарите му. Един от тях му казал:

- Ей, братле, ти се връщаш отдалеч!

Този израз би трябвало да се възприеме буквално. Все така объркан, Рене отвърнал:

- Знам, аз бях при Колет в Сейнт А.

- Но ти не си мърдал оттук! - провикнало се едно от момчетата.

- Остави го - казало друго - след такъв шок нормално е да е малко мръднал.

За да бъдем сигурни, че става въпрос за раздвояване, а не за сън, би трябвало Колет да е видяла Рене, или пък той да е видял при нея някакъв предмет, който не е бил там предишния път, или пък да е можел да посочи какво точно е правила тя в момента на неговото посещение.

За съжаление, свидетелството по последното изискване е твърде неопределено. Самият Рене е сигурен, че се е раздвоил... Но едното не пречи на другото: той е могъл да сънува в момент, в който е бил извън тялото си.
Упойката

Случаите на раздвояване по време на хирургическа операция са добре известни. Случвало се е пациентът да напусне тялото си под въздействие на упойката; той присъства на всички действия на хирурга и на сестрите, и по-късно може да им разкаже за техните думи и жестове.⁴

Англичанката - медиум Ина Туиг разказва как се раздвоила по време на първата операция, на която трябвало да се подложи. Тя се намирала в Малта, когато получила остра апендицитна криза; била закарана в болницата „Кинг Джордж" и оперирана по спешност.

„Хирургът току-що ми бе дал упойка. Внезапно осъзнах, че част от мен се намираше на операционната маса, а друга част висеше под тавана и наблюдаваше операцията. Можех да чуя всичко, което казваха лекарите и техните асистенти. Когато скалпелът на хирурга се доближи до плътта ми, за да я среже, аз си казах: „Горкичката, сега ще страдаш!" Но не усетих нищо. Така присъствах на цялата операция. Когато си възвърнах контрола над тялото и съзнанието си, се намирах в бяло легло в болничната стая, а над мен бе надвесено разтревоженото лице на Хари.

За да се осъществи излизане извън тялото, изглежда е необходимо физическата личност да бъде приспана, независимо дали този сън е мистичен екстаз, медиумен транс или хипноза. Същевременно в изключително редки случаи физическата личност е напълно будна.

Така когато Емили Саже, учителка по френски в пансионата в Новелике в Ливония, пишела на дъската, удивените й ученици виждали две госпожици Саже, като единствената разлика била, че втората не държала тебешир, а подражавала на движенията на първата.

В столовата двойникът, изправен зад стола на госпожица Емили, я имитирал как яде.

В тези два случая жестовете са били синхронни, но понякога двойникът е действал самостоятелно: ако тя била седнала, той ставал от стола или обратното; ако тя била легнала, той се надигал от леглото.

Докато четяла на болната госпожица Саже, една ученичка, Антоанет Де Врангел, усетила, че на учителката й прилошава. На самата Антоанет щяло да й прилошее, когато видяла в едно и също време припадналата Емили, отпусната на възглавниците, и нейния двойник, който се разхождал из стаята.

В един друг случай девойката наистина припаднала. Госпожица Емили й помагала да се облече за някакво празненство; в момента, в който й закопчавала роклята на гърба, ужасената Антоанет видяла в огледалото как около нея се суетят две госпожици Саже.

При друг един случай всичките 42 девойки от пансионата били събрани да шият ръкоделията си в голямата зала на приземния етаж, която гледала към градината. През френските прозорци те виждали госпожица Емили, която беряла цветя. Внезапно на присъстващата учителка й се наложило да излезе... и столът й останал празен... но не задълго: скоро той бил зает от двойника на Емили, която продължавала да бере букети в градината. Но движенията й били станали забавени като на много уморен човек. Две ученички се престрашили, приближили се до видението, докоснали го, дори се осмелили да прекарат ръцете си през това нереално, макар и добре видимо тяло; имало плътността на муселинов воал.

Когато по-късно попитали учителката си какво се е случило, тя им отвърнала: „Когато видях празния стол, веднага си помислих: Боже мой, тези госпожици са останали сами, пак ще започнат да вършат глупости - и изпитах желанието да дойда да ви наглеждам."

Също както става в отвъдното, самото желание е било достатъчно, за да я пренесе там, където тя искала да отиде.

Случаят с градината разкрил още два факта:

- Когато Емили била загрижена, нейният двойник излизал вън от нея и използвал част от енергията на нейното физическо тяло. Колкото по-голяма била степента на материализация на двойника, толкова по-отпаднала се чувствала Емили; колкото по-активен бил той, толкова по-пасивна и сънлива ставала тя. Вече видяхме как в момента, в който двойникът тръгнал из стаята, младата учителка била почти в безсъзнание.

- Двойникът можел да се отдалечи на стотина метра от физическото лице и да върши други дейности, да застава в други пози. Дотогава жестовете, било пред черната дъска, в столовата или около огледалото, в което се оглеждала Антоанет, били симетрични.

Най-общо погледнато, раздвояванията на Емили Саже имали следните характеристики, които обикновено присъствали поединично:

- Те се осъществявали посред бял ден, като лицето било в будно състояние, но не си давало сметка какво става. Тя винаги научавала за това от другите.

- Те били установявани от множество свидетели: ученички, преподаватели, персонал, директори.

- Те се случвали противно на волята на Емили, на която причинили огромни неприятности в работата.

И наистина, повечето девойки привикнали към тези чудеса, но не и семействата им: едно след друго те протестирали пред директора и си прибирали децата. Нещастният господин Бух накрая се оказал с дванадесет ученички вместо с четиридесет и две. Той бил принуден да се раздели с една преподавателка, от която всъщност бил много доволен. Емили Саже му признала през сълзи, че била уволнявана от 18 пансиона.

Това станало през 1845 година, по времето, когато не съществувала никаква социална осигуровка: очаквала я мизерия, и то задълго, тъй като тя била едва 32-годишна. В средата на XIX век всичките тези явления все още миришели на сяра; наистина, кладите били отдавна загасени, но злепоставянето и подозренията оставали.

Принудена да се откаже от професията, която осмисляла живота й, госпожица Саже била приютена от една своя роднина и се грижела за децата й, които не се бояли от двойника и намирали за съвсем естествено да си имат „две лели Емили"...

Изминали няколко години... и един ден госпожица Емили заминала за Русия, без да се обади на никого, и следите й били завинаги изгубени.

Нейната драматична история се разказва от царския съветник Аксаков в „Анимизъм и спиритизъм"; той я научил от госпожица Де Гулденщубе, бивша ученичка на Емили Саже.

Две седмици след смъртта на дъщеря си Сали Розамонд Леман, авторката на „Прах" и „Покана за валс", чула пронизителен звук, който вече била чула в момента, в който научила трагичната вест. Докато монотонният звук постепенно ставал по-нисък, тя изпитала усещането, че нещо се изтръгва от слънчевия й възел, място, откъдето започва сребърната струна; ушите й бръмчали, а после й се сторило, че се издига във въздуха. Песента се засилвала и се превръщала в симфония, изпълнена със сила и радост.

Розамонд Леман, която била изгубила съзнание (разбирайте съзнание за физическият свят), усетила присъствието на дъщеря си вляво зад нея. И двете гледали напред, в една и съща посока; погледите им били отправени към мъжа на Розамонд, който трябвало да посети приятеля им Д.

- Няма ли да придружиш баща си?

- Не - отвърнала Сали.

- Не искаш ли да посетиш Д.?

- Не.

Тя не виждала дъщеря си и не й говорела посредством членоразделния език, а чрез телепатия. Разговорът не продължил по-нататък, тъй като Розамонд се върнала във физическото си тяло, изпълнена с радост и увереност.

„Внезапно проехтя ловджийски рог, чийто звук идеше от гората, простряна зад тях, преминал през стената на големите, шумолящи дървета. Този рязък, ален звук окончателно прогони съмнението на Мариан. Тя се надигна:

- Да, сега зная! Зная, че всичко това е вярно. Зная, че той дойде. Зная, че той е жив. Дори да допуснем най-лошото, дори да предположим, че вече не ме очаква никакво чо­вешко щастие, остава ми тази увереност и това, което е пред мен: тази нива с детелина, тези купи сено...

- И чучулигата, и невидимите щурци, които пеят наоколо. Остава ти основното. Тук са великите събития на света. А този живот е посланик на другия.

- Какъв покой ме обзе изведнъж, какъв покой! - подела Мариан. - Сякаш това високо, нежно трептене освободи нещо в сърцето ми; не смея да кажа, че съм щастлива.

- Напротив, кажи го! Трябва да го кажеш. Когато се чувстваме щастливи без никаква земна и видима причина, то­ва е истинското щастие, което никой не може да ни отнеме.

- Светът отново стана понятен за мен. Всичко е ясно, добро и спокойно. И аз се примирявам..."

В краткия си екстаз Мариан не достигнала до раздвояването, но един ясен звук чудодейно я освободил от отчаянието и желанието за самоубийство.

Същото се случило с кралица Хортензия, която след загубата на петгодишното си дете⁵ била напълно рухнала, неспособна да говори и да се движи, с безизразно лице, със сухи и втренчени очи. Станала нечувствителна към всичко и към всички, тя буквално се оставила да умре. Кралицата разказ­ва в мемоарите си странния случай с трептенията.

„Майка ми⁶, набързо пристигнала от Париж, ме водеше всеки ден на разходка в полето из околностите на Лаекен⁷. Нямах никакви желания, никакви предпочитания. Беше ме обхванало пълно безразличие. Само когато бях сред много хора, се чувствах зле и това се виждаше ясно. Един ден се намирахме в една от тези селски местности; собствениците редяха по наш адрес хиляди ласкателства, на които аз не отговарях нищо, почувствах се така раздразнена, че тръгнах по една алея, обратна на онази, по която вървяха всички.

Адел⁸ която нарочно притича заедно със сестра си, маршалката Ней, дойде при мен; аз се отпуснах на една пейка и прекарах там четвърт час, без да кажа нищо, когато чух звука на ловджийски рог. Неговият ефект върху мен бе поразителен..."

Нещо сякаш се пречупило в нея, нервите й се отпуснали, гърлото й задишало свободно. Най-накрая, след седмици на апатия и мълчание, тя заплакала, заговорила - била спасена.

Нима можем да отминем връзката между пронизителния звук на Розамонд Леман, високата вибрация на Мариан, тайнственият рог на кралица Хортензия и, от друга страна, тръбата на Възкресението?
Пророческият транс

В Стария Завет Божият дух слиза властно над пророци­те, прониква мисълта им със своето присъствие и им донася откровения. Понякога той ги носи на огнените си криле, води ги в метафизичното им тяло към други места на този или на онзи свят, въвежда ги в бъдния живот, който всъщност е постоянният живот. Под формата на символи и архетипи той им показва трансцендентните истини, които по-късно са били разкрити пред хората. През това време физическото тяло на вдъхновения свише остава заспало и безчувствено.

Глава X от Книга на Даниил излага ясно този процес:

„4. И на двадесет и четвъртия ден от първия месец, като бях при брега на голямата река, която е Тигър..."

Това става през третата година от царуването на Кир, към 534г, и две години след указа за освобождението на еврейския народ.

„5. Като подигнах очите си видях, и ето един човек облечен в ленени дрехи, чийто кръст бе опасан с чисто Уфазско злато."

Човекът, облечен в ленени дрехи, е небесна цялост; никога не се говори за криле у тези същества. Поясът от чисто злато е знак за кралско достойнство.

„6. Тялото му бе като хрисолит, лицето му като светкавица, очите му като огнени светила, мишците и нозете му бяха наглед като лъскава мед, и гласът на думите му като глас на много народ."

Скъпоценен камък, светкавица, огън, лъскав метал: само тези чисти, светещи, трептящи, неразрушими субстанции могат да напомнят за небесното тяло. Макар и съществото, принадлежащо към най-висшата част на йерархията, да е приело човешка форма, то е над човешкото. Неговият мощен глас изпълва пространството.

„ 7. Само аз, Даниил, видях видението; а мъжете, които бяха с мене, не видяха видението; но голям трепет ги нападна, та побягнаха да се скрият."

Само пророкът вижда, защото неговите духовни очи са отворени. Неговите спътници не забелязват нищо, но усещат приближаването на свръхестествено същество, уплашват се и побягват.

„8. И тъй, аз останах сам да видя това голямо видение, от което не остана сила в мен, защото енергията ми се обърна в тление, та останах безсилен."

Жизнеността напуска физическото тяло, което започва да прилича на мъртво. Да си припомним Емили Саже.

„ 9. Чух обаче гласа на думите му; и като слушах гласът на думите му, аз паднах на лицето си в несвяст, с лицето си към земята."

Пророкът изгубва съзнание и физическото му тяло изпада в летаргия.

В Апокалипсиса става дума за същото строполяване на физическото тяло: „Паднах като мъртъв в краката му". Често „падам" има съвсем точен смисъл в свещените текстове: „изпадам в транс". Френските библии обикновено смекчават този глагол и го превеждат с „простирам се в краката на". Но английската Библия не се опитва да избегне транса: „И като се върнах в Ерусалим, когато се молех в храма, дойдох в изстъпление..." (Деяния на апостолите, 22, 17)... „И след време огладня та му се ядеше; но докато приготвяха, той дойде в изстъпление, и видя небето отворено..." (Деяния, 10, 10-11). „Каза:... Който падна в изстъпление, но имаше очите си отворени..." (Числа, 24, 16)

В първия случай става въпрос за Павел, във втория - за Петър, в третия - за пророк Валаам.

В апокрифната Книга на Енох се говори по същия начин: „И тогава имах сън, и небесно видение. Изпаднах в екстаз..." (XIII, 9)... „Целият треперящ, паднах с лице към земята и ми се яви видение." (XIV, 13)

„10. И ето, ръка се допре до мене, която ме тури разкла­тен на коленете ми и на дланите на ръцете ми."

Ангелът докосва Даниил и малко по малко го изправя в неговото духовно тяло.

„11. И рече ми: Данииле, мъжо възлюблени, разбери думите, които ти говоря, и стой прав, защото при тебе съм изпратен сега. И когато ми изговори тая дума, аз се изправих разтреперан."

В този конкретен случай пророкът трябва да остане там, където е, не го пренасят в други места, както това става с Езекия, който на три пъти казва: Духът ме грабна.

„12. Тогава ми рече: Не бой се, Данииле; защото от първия ден, откак ти приклони сърцето си да разбираш, и да смириш себе си пред своя Бог, думите ти се послушаха; и аз дойдох поради думите ти."

Следователно, това видение идва в отговор на някаква молитва. Също както в Апокалипсиса, то казва на ужасения човек: „Не се бой!" и откровението започва, тайнството се разкрива.

„13. Обаче князът на Персийското царство ми противостоеше двадесет и един дена; но, ето, Михаил, един от главните князе, дойде да ми помогне; аз прочее останах непотребен вече там при Персийските царе..."

Князът на Персийското царство не е Кир, а ангелът, управляващ този народ, една опасна цялост, щом за да я победи, ангелът, който говори на Даниил, е трябвало да призове самия архангел Михаил. Въпреки че видението се е появило в страната на Заратустра и Мани⁹, в този стих не трябва да се вижда алюзия за двойното сътворение, за вечната битка на троицата Бог - Свети Дух - светлина срещу троицата Сатана - материя - мрак. И за евреите, и за християните от първите поколения материята и нейните производни, плътта и половото разделение не са синоними на падение. Няма двойно сътворение. Злото не може да сътвори нищо, то може само да разрушава; то не е вечно, писано му е да бъде победено, а сътворението в основата си е добро.

Все пак никъде не се казва, че ангелът от Персия е сила на злото. Тук само е намекнато за онези битки, които се развихрят в свръхсвета, титанични битки, чийто залог е човечеството.

„14. И сега дойдох да те направя да разбереш що има да стане с людете ти в послешните дни; защото видението се отнася до далечни дни."

Ако пророчеството се осъществи дума по дума, ще знаем, че то е идвало от ангел, говорещ от Божието име.
Екстазът

Екстазът се определя като екзалтация на духа, съпроводена от неподвижност и вцепененост на физическото тяло. Външните осезания са приспани, вътрешните се пробуждат.

Изпадналият в екстаз е съсредоточил цялото си внимание върху една-единствена мисъл и вследствие на това неговите интелектуални способности не са замрели, а развиват изключително бурна дейност. Съзнанието е идеално пречистено, нещо, което не е така в случаите на кома или каталепсия. По време на екстаза човекът се намира извън себе си, извън физическото тяло, той напуска материалния свят и влиза в небесния, без да минава през преходния свят и неговите превратности. Тези възнасяния почти винаги стават по въз­ходяща спирала, сякаш увлечени от вихър, всред бляскава, но не ослепителна светлина. Апостол Павел е изживял такава опитност, бил е отнесен на третото небе и четиринадесет години по-късно се запитал дали е бил в тялото си или извън него. Той видял сцени и чул думи, които после си припомнил, но които нямал правото да сподели.

При екстаза споменът за видените и чути неща остава; не си спомняме часовете, които сме прекарали в транс или обладани от дух, но винаги си спомняме часовете на унес: звездните часове са свръхсъзнателни.

Унес: тази поостаряла дума е синоним на екстаз. Тя непременно трябва да се разбира в етимологичния й смисъл, енергичния смисъл на „грабвам, отнасям". Отнесено е метафизичното тяло. То е грабнато преждевременно в нивата на блаженството, откъдето скоро ще трябва да се върне. На планината Табор може да се опъне палатка, но не и да се построи дом.
Понякога екстазът се съпровожда от появата на ститмати

Стигматите са проява на явлението, наречено идеопластия. Субектът дълго е медитирал над Христовите рани и посредством ефирното тяло ги е запечатал в своята плът. Неговото съзнание е изключително чувствително към небесното ниво и приема излъчванията му. Тялото му е също та­ка много възприемчиво, то е подчинено на духа и изявява всички негови вълнения. Стигматите са съпричастие към стра­данията на Христос, който винаги е съпричастен към земния живот. Едни, като Тома, искат да пипнат раните; други, като Франциск, ги получават в плътта си.

Процесът е следният: Божият дух въздейства върху чо­вешкия дух, който въздейства върху духовното тяло, което на свой ред въздейства върху физическото тяло.

Стигматите не се ограничават само с петте рани на Христос - на дланите, на нозете и в ребрата. Някои мистици имат на челата си драскотини, напомнящи за трънения венец. Ко­гато най-всеотдайните от тях забелязват, че раните на длани­те и на челата им вече не могат да бъдат скривани, и че те предизвикват идолопоклонническо преклонение, те молят Бога да ги заличи. Обикновено молитвата им бива изпълнена, но следите могат отново да се появят след смъртта им.

Някои стигмати са просто белези, а други са открити рани. Кървенето от стигматите е постоянно или епизодично; в последния случай то става или всеки петък, или през Светата седмица.

Обикновено стигматите се появяват по-често при ясени, отколкото при мъже. Забележително е, че раните от този вид никога не загнояват и не се инфектират.

Понякога екстазът се съпровожда от левитация

Левитацията е съпричастие към радостите на Христос и освободените, към тяхното възнесение, към влизането им в славата и в радостта. Левитацията често е резултат от екстаза, който е резултат от страстна молитва. Субектът се повдига на известна височина над земята. Тук става въпрос за левитация на хора; в случаите на левитация на предмети трябва да се говори за телекинеза.

Безтегловността на космонавтите се постига посредством центробежните сили, които ги откъсват от земното притегляне, докато безтегловността на мистиците обикновено се осъществява в неподвижно и статично положение.

Измежду най-известните случаи ще цитирам Тереза Авилска, Жозеф Де Купертино, Мария Д'Агреда, Пиер Д'Алкантара, Джема Галгани: Италия и Испания изглеждат доста богати на такива случаи.

Понякога левитацията се съпровожда от преместване; субектът се движи, без да помръдва нозете си, без да докосва земята. Какво става тогава?

Има две възможности:

- много добре развитото и много динамично ефирно тяло на някоя силно духовна личност повдига отвътре физическото тяло, също както маята повдига тестото. Така Исус върви по водата;

- невидими същества поддържат отвън субекта; както се казва, той е „носен от ангелите".

Възнесението и Успение Богородично трябва да се разглеждат като случаи на окончателна левитация.

Разбира се, екстазът и произтичащите от него явления не са присъщи единствено на християнските светци и в книгата „Автобиография на един йога", в главата, наречена „Законът на чудото", откриваме великолепен пример за левитация:

„Когато привърших тази глава, седнах в поза „лотос" на леглото си, в самотата на стаята, осветена от две мъждукащи лампи. Като вдигнах очи, забелязах на тавана бляскави точици с цвят на синапени зрънца, които потрепваха и примигваха като хиляди искрици. Скоро един лъч леко се плъзна по мен.

Веднага физическата ми обвивка изгуби тежестта си и се превърна в нещо като астрална структура. Усетих как едва доловимо се повдигам над леглото си, изпадналото ми в безтегловност тяло се полюляваше леко и ритмично. Обходих с поглед стаята; мебелите и стените бяха същите, но искриците се бяха превърнали в светлинна пелена, която покриваше тавана."