XI ОНЕЗИ, КОИТО СА СЕ ЗАВЪРНАЛИ ОТТАМ

Метафизичното тяло проявява особено силно своята са­мостоятелност по време на кръвопреливания, припадъци, временна или по-продължителна кома.

Тогава цялото съзнание се пренася в двойника, който се носи над физическото тяло и го вижда като някакъв чужд предмет, проснат на леглото или върху операционната маса. В този момент усещанията и мисълта са преминали в мета­физичния мозък. Това е изключително важно за разбирането на онова, което става в смъртния час. Състоянието на откъс­натост и освободеност е толкова приятно, че онези, които ид­ват на себе си, т. е. във физическото си тяло, често се провикват: „О, защо ме повикахте обратно! Чувствах се тол­кова добре!"

Обратният на гореспоменатия случай също е възможен: субектът, лежащ върху леглото си във физическото си тяло, вижда своя двойник, който се носи над него. В този случай съзнанието остава във физическия мозък.

Тези състояния на клинична смърт, последвани от истинско възкресение благодарение на най-съвременните клинични средства, станаха многобройни през последните години. Известно е, че хора, които в продължение на часове са показ­вали всички признаци на смъртта - спиране на сърцето и ди­шането, равна енцефалограма - са били върнати в нашия свят благодарение на изключителни реанимационни мерки.

В Съединените Щати д-р Елизабет Кюблер-Рос и д-р Реймънд Муди проучиха изключително грижливо стотици подобни случаи. Те изслушаха и записаха изявленията на онези, които са прескочили за миг в отвъдното, и техните док­лади съвпадат изцяло с твърденията на писателите - спиритуалисти. В предговора си към книгата на д-р Муди „Живот след живота" г-жа Елизабет Кюблер-Рос пише:

„Всички тези болни са изпитали усещането, че се носят извън тялото си, усещане, придружено от впечатление за по­кой и пълнота. Повечето от тях са съзнавали присъствието на някаква друга личност, дошла да помогне при преминаване­то към друго ниво на съществуване. Почти всички са били пос­рещнати от скъпи същества, починали преди тях, или от някоя религиозна фигура, оставила отпечатък върху живота им, и, разбира се, съответстваща на техните вярвания."

От своя страна д-р Муди, обобщавайки множеството по­лучени свидетелства, описва почудата на човека, който току-що е умрял: „ Той вижда като зрител собственото си тяло на разстояние. От това привилегировано място той наблюдава опитите за реанимиране на тялото му; той се намира в със­тояние на силно емоционално напрежение.

След няколко мига той се овладява и полека-лека при­виква към необичайното си ново състояние. Тогава забеляз­ва, че все така има „тяло", но това тяло е от много особено естество и способностите му са много по-различни от тези на тленните останки, напуснати от него."

Тези разкази на хора, които са направили няколко крач­ки по отвъдния бряг, и които след завръщането си на наше­то ниво са разказали за онова, което са видели и почувствали, съвпадат по невероятен начин помежду си. Същевременно те не са изключително притежание на американските изследова­тели: следната история, случила се с една от моите читателки, е започнала в сърцето на Париж.

През декември 1969 г. г-жа Естер Льоме не успявала да се възстанови от тежък грип. Тя губела равновесие, залитала, падала. Скоро вече не можела да ходи и трябвало да бъде приета в болница. Парализата й напредвала бързо и трябва­ло да поддържат живота й със сонди и кръвопреливания, от ден на ден все по-трудно. Всичките функции на организма й били засегнати, черният й дроб сякаш склерозирал, бъбреци­те блокирали, нивото на уреята стигнало до пределната си стойност.

Естер постоянно бълнувала: тя преживявала отново обиските и разпитите в Гестапо, на които било подложено семейството й и самата тя по време на Окупацията. Бащата на Естер, офицер, претърпял ампутация на единия си крак на 16 юни 1940 г., след битката на Ардените, една от последни­те от „странната война". Пленен и репатриран във Франция, още от 1942 г. той се включил в група от Съпротивата. Арес­туван на 23 юли 1943 г., той бил депортиран в Бухенвалд. Ос­вен това Естер присъствала при Освобождението и разрушаването на почти целия Хавър, родния й град; семейс­твото й било изгубило всичко...

Тези спомени оживявали в бълнуването, предшестващо комата. По-късно за нея било твърде любопитно как някои хора, донякъде запознати с „психоанализата", тълкували с Едиповия комплекс онова, което било всъщност буквално из­ражение на един заплашван живот. Изглежда, че в наше вре­ме често подходът към истинските проблеми бива изкривяван по подобен начин.

В първото си бълнуване Естер вероятно посещавала мес­тата на четвъртото си измерение, все още изградени от стра­хове и заплахи, места, където животът и смъртта вече се били срещали в схватка.

На 24 януари 1970 г. лекуващите лекари я сметнали за безнадеждна. „Тя няма да изкара нощта" - заявили те; д-р Андре Льоме, съпругът й, очаквал телефонно обаждане, ко­ето щяло да го повика по спешност при нея. Той се занима­вал с научни изследвания, бил специалист по някои бактериални токсини и заедно с някои свои колеги си зада­вал въпроса дали жена му не била засегната от една разно­видност на полирадикулоневрит, който тогава се проучвал в болницата „Салпетриер", и който днес се нарича „болест на Гийен-Баре". С няколко думи: това заболяване води до бър­за смърт или оставя болния парализиран с известна надежда за подобрение.

Докато очаквали всеки момент смъртта й, Естер изживя­вала невероятното приключение на раздвояването. Тя стана­ла от тялото си, изправила се, тръгнала или по-скоро плъзнала се около леглото си, видяла самата себе си лежа­ща, жалка и нещастна, забелязала различни детайли, като например устройството за кръвопреливане, което я поддър­жало в състояние на „биологична единица". Тя се държала за напречната тръба на леглото и се удивила от това, че ви­димо здравата й ръка преминавала през метала.

- Този детайл ме изненада много повече от това, че на­пуснах тялото си - ми каза г-жа Льоме.

- Всички наскоро починали и екстериоризирани живи са изживели тази опитност.

- Изведнъж видях баща си, починал преди шест годи­ни. Той, който при смъртта си беше еднокрак, той, който по­чина на 63 години, преждевременно остарял поради депортирането си в Бухенвалд, изглеждаше тридесетгоди­шен. Имаше два крака; косите му блестяха, кожата му бе с розов цвят, погледът му - проницателен, весел и същевре­менно изпълнен с мъдрост. Той изрече: „Внимавай, тялото ти няма клетка!" (И наистина, устройството, предназначено да ме придържа, не беше поставено.)

- Баща ви каза ли ви нещо друго?

- Не, нищо; присъствието му ми се виждаше естестве­но. Докато моето собствено физическо тяло ми беше твърде безразлично, той изглеждаше загрижен за неговата цялост.

- Какво усещахте тогава?

- Огромно блаженство, голяма свобода, фантастична яснота на мисълта. Мислите ми ме носеха, те създаваха и гра­дяха. Те сякаш не бяха затворени в главата ми, а бяха еднов­ременно в мен и вън от мен.

- Притежавахте ли тоталното зрение, впечатлението, че виждате във всички посоки?

- Да, чувствах се проникната, обгърната от нещата.

- А можехте ли да видите самата себе си?

- Не, но се чувствах наистина жива; бях цялата изпъл­нена със сила и здраве, всичко около мен беше реално, обек­тивно, логично.

- Това няма нищо общо със съня.

- О, не! Нямаше нищо от абсурда, объркването и неяс­нотите на сънищата. Мисля, че именно в този момент открих постоянното съществуване на една реалност, по-висша от на­шата обичайна реалност. След като видях, че баща ми бди над физическото ми тяло, изпитах желанието да изляза от стаята... и се озовах в парижките предградия, без съмнение във Ванв, където някога живеех. Пристигнах в една къща на няколко етажа, където бяха събрани прачичовци и пралели, братовчеди и братовчедки, всичките починали.

- Какво правеха те?

- Нищо! Те дори не ме погледнаха. Трябва да кажа, че останаха безразлични към мен също както бяха някога в жи­вота.

- Фактът, че сте видяла всички тези покойници, започвай­ки от баща ви, е доказателство, че сте навлязла в света на ду­ховете. Тези чичовци и лели говориха ли с вас?

- Не, а освен това аз много исках да се махна оттам. Тяхната атмосфера ми изглеждаше сива и тесногръда. След като пожелах да се отдалеча, аз се озовах в Арас (град, къде­то никога не съм била). Там една непозната дама, строга и изтънчена, ме покани в много красив древен замък; тя ме нас­тани в пищна, украсена с драперии стая; но там като че ли се задъхвах, усещах стягане в областта на слънчевия възел. Нямаше светлина; цялата сцена беше сякаш забулена в мъгла.

Напуснах притежателката на замъка и след като „преле­тях" над острови, обвити в дъждовна пелена, се озовах в Дуб­ровник, където съм ходила веднъж преди сватбата си. Очаквах някого, който не идваше, предполагам, че това е би­ла майка ми. Отидох на пристанището с намерението да се кача на някой кораб, спомням си, че имах затруднения с ча­къла, който лепнеше по подметките ми, помислих си, че си­гурно това е задържало онези, които чаках; накрая все пак не се качих на кораба.

Помислих си „Алже" и се озовах в Алже, просната на легло в една изцяло бяла болница. Уточнявам, че не позна­вам този град, нямам нито приятели, нито роднини в него. „Не оставайте тук, това е опасно" - ме посъветва един френ­ски лекар, придружен от две арабски медицински сестри; ед­ната от тях добави: „Мис Карла ви чака в Ню Йорк". Не знам и така и не узнах коя е мис Карла, но тъй като винаги съм искала да отида в Съединените Щати, внезапно се озовах на един кей в Ийст Сайд.

- Откъде знаете, че това е бил Ийст Сайд?

- Разпознах го, когато през 1976 г. пътувах до Ню Йорк. И така, там чаках мис Карла... но тя не пристигаше. Някак­ви невидими хора, от които долавях само сенките, ме посъ­ветваха да отида в Бостън.

- Чувахте ли гласовете им?

- Не, нямаше никакви думи, беше нещо като телепатич­но излъчване. И така, значи трябваше да отида в Бостън, ня­маше друга възможност. Впрочем, тези съвети съответстваха на моята свобода и на желанията ми. Пожелах да се озова в Бостън и се намерих там.

- Това съответства на логиката на отвъдното!

- Бях смаяна... не си представях един американски град по този начин. Тръгнах и навлязох в една италианска улич­ка, не виждах небостъргачи, а елегантни постройки с позла­тени куполи; улиците не се пресичаха под прав ъгъл, а лъкатушеха и се изкачваха. Усетих, че съм гладна, и си купих салам от магазинчето на един дебел италианец. Изядох го права на едно малко площадче; нямах нито хляб, нито хар­тия, за да го държа, но той не изцапа пръстите ми. Впрочем, в света, в който се намирах, всичко беше чисто, лесно, раци­онално.

След като изядох с удоволствие салама си (а това не е храна, която особено обичам), влязох в един параклис и се доближих до статуя, обкръжена от множество многоцветни и блещукащи електрически свещички: тя представляваше праж­кото изваяние на детето Исус. След като излязох от паракли­са, се разходих из града; понеже продължавах да изпитвам глад, влязох в една сладкарница и взех със съгласието на про­давача, също така италианец, едно парче бял сладкиш, пок­рит с червен конфитюр. Докато ядях този забележителен кекс, забелязах в далечината гробище, и реших да отида дотам.

Изведнъж усетих огромна липса, помислих за мъжа си, който не беше в тези места, където аз се чувствах тъй добре. „Какво прави Андре?... Защо не пристига? Къде ли може да бъде? Много искам да бъда с него!" Изпитах угризения, че не съм помислила по-рано за него, и реших да тръгна да го тър­ся. Започнах да се плъзгам през приятни селца със сенчести и отрупани с цветя площади.

До мен имаше някакво младо момиче. Отначало го за­белязах като някаква лека сянка, то беше облечено с тъмна рокля, падаща до глезените, а високо вдигнатият му кок се открояваше ясно и привлече вниманието ми: знаех, че жени­те са се обличали и сресвали така в края на миналия век. След едно село, в което имаше стара къща със заострен покрив, която момичето ме посъветва да избягна, ние пристигнахме близо до една постройка, приличаща на супермаркет; моми­чето ми обясни, че това е параклис, засмя се и аз се досетих: Лизийо! Разбрах, че ме придружава Тереза Мартен, Тереза от Лизийо! Предадох й по телепатичен път, че тази църква е по-грозна от някои църкви у нас. Тя отново се засмя, не ка­за нищо, но вървеше пред мен, подвижна, лека, пъргава... све­жа като бистра вода.

- Изпитвате ли по-особено преклонение към нея?

- Оттогава да; а преди - не толкова... но аз съм нормандка, католичка, и майка ми е казвала, че светицата ме е изцерила, когато съм била тежко болна през 1931 г., била съм шестгодишна. Сега знам, че тя е била до мен в Бостън, по време на това пътуване, което като че ли много я забавлява­ше. Тя се показваше пред мен такава, каквато е била, преди да влезе в манастира.

- Има снимка, която я представя такава, аз едва вчера я получих...

- Тогава аз не знаех за тази снимка. Тереза ме заведе пред красива къща с веранди, разположена на брега на езе­ро, което засега ще наричам Онтарио, обърна се и сложи пръст на устните си. Намирах се в стая, която сякаш бе със стъклени стени. Тереза си беше отишла; аз се чувствах добре, още бях гладна; една двойка седеше пред писалищна маса; пак ми донесоха от белия сладкиш. Гледах залива, а по езе­рото блещукаше пътека от отблясъци, по която можех да вър­вя. В дъното различих архипелаг от светлина и отново златни куполи; помислих си, че сградите там сигурно са великолеп­ни, това ми напомни за златния град от Апокалипсиса. Раз­брах, че това езеро разделя този свят от другия, обозначен от далечния архипелаг, но съвсем реален. Изпитах усещането за пълна реалност, при което субективното се превръща в обек­тивно. Тогава видях една мъжка фигура, загърната в намета­ло с цвят на синя нощ, истинско наметало, скроено от истинска нощ, кадифена и блещукаща. Не видях лицето на този мъж, но то беше навсякъде, изпълваше вселената, без при това да я скрива или да се слива с нея. Светлината, коя­то се излъчваше от него, не заслепяваше и не пречеше да виж­дам гледката, която беше напълно земна, без нищо сюрреалистично; всичко беше нормално. Този мъж се обър­на към мен, без да ми говори в обичайния смисъл на дума­та; знаех, разбирах онова, което той ми казваше, превеждах си някаква модулация, без да трябва да разсъждавам.

- Сигурно именно това е вдъхнатото знание...

- Всичко бе обгърнато от много бляскава, но не осле­пителна светлина и в приятна топлина, която се усещаше в областта на слънчевия възел. Мъжът с наметало от синя нощ ми предложи да премина от другата страна; трябваше само да кажа една дума, да направя едно движение: достатъчно щеше да бъде да се оставя да се нося по пътеката от отбля­съци. Непрекъснато долавях безмълвния глас: „Ще дойдете ли?" Отговорих му: „А мъжът ми? Не, не искам да отида там, искам отново да съм с него, не искам да тръгвам без него" И тогава този мъжествен и ясен глас произнесе: „Вие ще оздравеете".

- Това „вие" е изненадващо! Съществата от светлина ви­наги говорят на „ти"!

- Това „вие" изненада и мен, запитах се дали не подраз­бира и Андре, но тогава той не беше болен; по онова време не знаех, че той страда от резки покачвания на кръвното на­лягане, че е „здрав носител" на високо кръвно налягане, от което впрочем и почина в края на 1977 г. Тогава, през 1970 г., той беше в чудесна форма.

- Видяхте ли лицето на мъжа със синьото наметало?

- Не, защото той не се обърна. Мисля, че е постъпил така от уважение към моята свободна воля за избор. Смятам, че ако се беше обърнал, аз щях да го последвам по пътеката от отблясъци; щях да тръгна с него към островите, които виж­дах в далечината и които ми изглеждаха все по-привлекател­ни.

Той ми беше казал: „Вие ще оздравеете" и удържа на ду­мата си...

Когато се събудих във великденската утрин на 1970 г., усетих, че органите ми отново започват да функционират. Разбирате ли, аз не се бях задоволила с това да кажа, че ис­кам да се върна при Андре, а бях извършила и нужното дейс­твие: вместо да се поддам на болестта, аз се бях изправила енергично срещу нея; бях избрала напълно съзнателно да се върна в този свят на страдания, но заедно с мъжа си. В този момент си дадох сметка колко силна и всеобхватна е нашата брачна връзка. Събудих се на болничното легло... Бях започ­нала да оздравявам, макар и все още парализирана; комата ми или поне онова, което наричам с тази дума, беше продъл­жила три месеца. Не бих могла да уточня продължителност­та на моето пътуване. Това беше дълъг период, който се простираше във време, различно от това на часовете на деня и нощта; това беше съвършено друго време, което не беше фиксирано в някакво статично настояще.

След това изживяване аз казах на Андре: „ Сега знам, че смъртта не съществува, това е само привидност, която има своята реалност единствено тук..."

Той ми отвърна:

„Ние сме откъм страната на ентропията, а ти си била навлязла в област, която не е подчинена на това явление. В нас има някаква частица, която може да й се изплъзне, част от твоето същество е била в онова, което можем да наречем Жи­вота. Онова, което наричаме „смърт", е всъщност от тази гледна точка „смърт ни смъртта".

Бих искала да можем да предадем тази сигурност, коя­то ние с теб споделяме, и на хората около нас. Бих искала да използвам по най-добрия възможен начин това хоризонтал­но време, което ми бе отново дадено, този втори живот, кой­то ми бе подарен. Бих искала да кажа на всички, че животът продължава - обективен, веществен, рационален - и че раз­дялата е само временна. Смятам, че нямам право да запазя само за себе си това чудно изживяване, от което излязох пре­образена през една великденска нощ.

- Нямаме правото да крием истината.

- През 1973 г., когато се бях възстановила до задоволи­телна степен, помолих Тереза от Лизийо да ми помогне да разбера какво бих могла да направя, тъй като Андре, науч­ният работник, ми казваше: „Не е достатъчно да твърдиш не­що, то трябва да бъде обосновано на разумно ниво, без да се затваряш в собствените си убеждения."

Тогава реших да предприема обширни проучвания, за да открия онова, което Светото Писание, църковните Отци, свет­ците, съвременните изследователи са казали или дори виде­ли за нашето единствено бъдеще: възкресението и вечния живот. Когато споделих намерението си с Андре, той ми за­яви: „Смятам, че идеята ти е прекрасна, може би ще ти бъде дадено да намериш някоя открита метафизика, готова да си послужи с опорните точки, които науката й предлага нагото­во."

- Нека се върнем отново към вашето раздвояване: нико­га ли не сте изпитвала желание да предприемете пътуване до Бостън?

- О, да, но това се осъществи едва шест години по-къс­но. Пристигнахме през август 1976 г., когато се празнуваше двестагодишнината от независимостта на Съединените Ща­ти. Започнахме престоя си в Ню Йорк, където разпознах мяс­тото в Ийст Сайд, за което ви говорих. То се намира близо до авиотерминала в този квартал.

В Бостън първата ни вечер завърши с разочарование: на­мирахме се в съвременен американски град. Като смяташе, че ще ни достави удоволствие, хотелиерът ни изпрати да раз­гледаме китайския квартал; но на другата сутрин той ни по­съветва да тръгнем по Freedom Trail - обиколка на местата, отбелязващи първите крачки на Независимостта. Минахме по улици, на които се издигаха сгради, по-ниски от нюйоркски­те, и стигнахме до центъра на Бостън. Срещу Фаньол Хол се озовах пред елегантна постройка с позлатен купол. Тръгнах­ме по Принс Стрийт и се намерих в италианското градче от моето пътуване през 1970 г.!

Развълнувана и потресена, аз открих магазинчето за ита­лиански продукти, недалеч от къщата на Пол Ривиър, героя на Бостън. Магазинчето се намираше на ъгъла на Норт Стрийт и Ричмънд Стрийт; малкото площадче беше също там, почти срещу дома на Пол Ривиър. На това площадче из­между старите бостънски къщи от 1770 - 1800 г., се издига­ше един манастирски параклис. Там още от входа видях пражката статуя на Детето Исус и многоцветните лампички, които впрочем можеха да бъдат запалени срещу няколко цен­та, пуснати в една касичка. Изпитах усещането за пълно раз­познаване пред една къща, разположена на ъгъла на Флийт Стрийт и Норт Стрийт. Отново минахме пред магазинчето и забелязах дебелия италианец, който обслужваше клиентите си.

Като се изкачихме по-нагоре, към онази част на стария град, която се извисяваше над пристанището, открих гроби­щето, което не бях имала време да посетя при първото си „пъ­туване" - „Копс Хил", където бяха погребани героите от времето на началото на независимостта. На Хановър Стрийт видях сладкарницата и научих, че белият сладкиш, покрит с конфитюр от касис, беше местен специалитет, наречен cheese cake. Тази улица беше търговската улица на италианския квартал.

Останахме в Бостън 12 дни, като посветихме цялото си време на историческата част на града. Чувствах се като у до­ма си, разпознавах къщите, сградите и водех мъжа си като опитен екскурзовод. Това бяха дванадесет дни на голямо щас­тие, самите ние бяхме удивени от това, не вярвахме на очите си, искаше ни се да се молим във всички тези места, които ни изглеждаха така живи, но се намираха редом с „онзи свят", където мъжът ми се намира сега, в който той премина годи­на и два месеца след това изживяно и споделено преживява­не. Затова знам въпреки страданието си, че връзката, нашата брачна връзка, а значи и щастието, продължава да съществу­ва, едновременно различна и все същата.

Между две пребивавания в Бостън ние заминахме за Улфиборо в Ню Хемпшир, където щеше да се проведе симпо­зиум, в който мъжът ми щеше да участва като специалист по анаеробните микроорганизми. Организаторите му бяха каза­ли: „Ще отседнете в една от сградите на университетското градче на „Гордън Академи." Влизайки в отредената ни стая, видях, че тя се намира на партера, имаше стъклени стени ка­то оранжерия и беше разположена на брега на езерото, кое­то веднага разпознах. Това бе езерото, което ми бе предложило пътеката с отблясъци, достигаща до светлинния архипелаг, и което разделяше настоящия от бъдещия живот; не беше Онтарио, а Уинипезоки. Тази прекрасна област, раз­положена всред гори и езера, водеше до канадската граница и до Онтарио.

Една вечер, докато очаквах Андре, сърцето ми се сви, бях научила, че той трябва да пази здравето си... дали това не бе­ше предчувствие? Боях се от прекомерния му жизнен динами­зъм, страхувах се да не бъде „отнесен" от собствения си устрем. Така и стана. Това също ме принуди да живея на две нива: нашето и онова, в което бях направила няколко крач­ки.

На отиване в Улфиборо бяхме минали по магистралата и не бях успяла да видя или по-точно да видя отново селца­та, които бях прекосила заедно с Тереза. Когато се върнахме в Бостън, тръгнахме по обикновения път, за да разгледаме няколко града. Посетихме един от тях. Стори ми се, че раз­познавам къщата с островърхия покрив, от която Тереза ме бе предупредила да се пазя. Не зная дали това се дължи на въображението ми, но ми се стори, че това беше същата къ­ща, само че сега тя имаше седем върха на покрива; това бе къщата, където се бе разиграла отчаеш драмата със Салемските магьосници... Дали по време на комата си през 1970 г. бях преминала през Салем? Задавам си този въпрос, защото не съм много сигурна в това.

Като ви разказвам сега, разбирам, че това приключение с двете пътувания до Бостън озарява пътя на страдания, в ко­ито ме тласна „смъртта" на съпруга ми. Моята сигурност не намалява силната ми болка, защото нашата вяра не е опиат, но собственият ми опит потвърждава тази вяра. Съпругът ми изживя изцяло тази победа над ентропията, тази „смърт на смъртта", за която ми бе говорил. Онова, в което вярвам, ми се вижда по-реално и по-свързано с любовта и изключител­ната надежда: понастоящем Андре е по-жив от мен, по-жив от всички нас. Когато отново се срещна с него, когато го ви­дя лице в лице, аз ще съм станала също толкова жива, кол­кото и той.

Не трябва да се смята, че този вид опитности, станали сравнително чести благодарение на изумителните медицинс­ки техники днес, никога не са се случвали преди нашия век.

Преди повече от сто години по време на пътуване из Хо­ландия Виктор Юго срещнал един възкръснал покойник. Мо­рис Лоран разказва за този малко познат епизод от живота му в „Спиритуалистко списание" от октомври 1922 г.:

„През 1868 г. Виктор Юго пътувал из Холандия със си­новете си и посетил град Зирикзее. Независимо че прочутият поет сметнал за необходимо да предприеме всички желател­ни предпазни мерки за запазване на своето инкогнито, слава­та му била толкова голяма, че всеки го разпознавал, а децата навсякъде му подарявали цветя като на кралска особа. Две хубави момичета му поднесли букет.

- Това са дъщерите на един възкръснал покойник! - обяснили му хората.

- На възкръснал покойник ли? - възкликнал изненадан Виктор Юго.

Тогава му разказали любопитната история. Бащата бил неутешим след сполетялото го нещастие: загубил жена си и едно от децата си. Оставали му едно момче и две момичета. Един ден той минавал заедно със сина си с кола по тясна пъ­тека, край която имало ров със застояла вода. Конят се подплашил, подхлъзнал се и целият впряг паднал в рова. Дете­то, което успяло да се вкопчи в крайпътните храсти, закрещя­ло за помощ и замолило услужливите селяни „да му върнат таткото". Те извадили счупената кола, мъртвия кон и безжиз­нения баща. Увили го в одеяло, разтрили го, но, както смя­тали, напразно, тъй като той не проявявал никакви признаци на живот. Малко по малко обаче той започнал да излиза от своето вцепенение; бавно дошъл на себе си, отворил очи... и тогава този човек, спасен от ужасна смърт, промълвил измъ­чено:

- Какво сторихте? Толкова добре ми беше там, където бях! Бях с жена си и детето си. Те идваха към мен, а аз оти­вах към тях. Виждах ги. Бях в небето. Бях в светлината. О, Боже мой, какво сторихте? Вече не съм мъртъв!

По-късно този „възвращенец" отново привикнал към живота. Раните му зараснали, нравствените му рани - също. Сигурността, че един ден отново ще се съедини със същест­вата, видени в отвъдното, му възвърнала смелостта.

Открихме разказа за това „чудо" в една малка книжка, изчерпана от половин век насам, публикувана през 1868 г. от неизвестен автор под заглавието „Виктор Юго в Зеландия".