Книга трета „Само един свят не стига Откъс от роман

Тоя район ми е абсолютно непознат. Имам вродена неприязън към места, където някой, който се е чудил какво да прави с парите си, от липса на идеи е постъпил тъй, както са постъпили стотици и дори хиляди безидейници като него: купил/заменил/реституирал/откраднал и т. н. някакво прескъпо парче земя в крайно престижен – за богоизбрани (аз бих ги нарекъл „богоотритнати”) район, оградил го с поне двуметрова ограда, най-често бетонна, за да не се вижда, какво става вътре и построил в средата псевдо-палат, задължително огромен, задължително лъскав и задължително крайно кичозен, чието обзавеждане на само една от тоалетните, да речем, струва колкото малка вила по атлантическото крайбрежие на Испания или Португалия, която от двете си изберете.

Съвсем наскоро в един уважаван бизнес-бюлетин съобщиха, че цените на имотите по нашето Черноморие превишавали в пъти, ония по Атлантика. Един от примерите бе с лятното крайбрежно имение на бившия нула-нула-седем – сър Шон Конъри. Неговата не съвсем скромна и луксозно обзаведена вила, близо до Гибралтар, била крайно рехавичка, да не кажа бедна, на фона на политико-мутренския и бизнес-селяндурския български нео-куку-барок, затлачил без остатък крайбрежието ни от изстрадалото Царево до хладната Шабла и предизвикващ свлачищни процеси, които след някоя и друга година ще запратят в препатилото ни, лишено от кислород и надежда море, всичката тая ненужна никому и изкуствена бетонно-алуминиево-стъклено-скъпокеремидена префърцунена мешавица.

Без да давам вид, че го правя, огледах назад. Тъмнина. Някъде далеч, близо до магистралата светеха фарове, но нищо не издаваше тълпата наоколо. Аз съм шеф на един от най-големите карате клубове и за двайсет и пет години през мен е минал сума народ. Из тоя район, в бъркотията от вили и всякакви постройки с ясно и крайно неясно предназначение, имаше поне трима собственици на хотели, даже ги знаех по име, които са тренирали при мен много време, бяхме приятели, и можех да се обзаложа, че Тежкия – абсолютен професионалист, вече върти телефоните за информация. Щяха да държат под око моя мерцедес с една-две коли от наличния автопарк, додето разберат за обиколните пътища, и затегнат обсадата в комплект с Румбата. Знаех, че в момента в който минавам под арката на вратата, моите хора вече ще са на позиция.

Така и стана.

Завихме толкоз пъти, че накрая съвсем им изтървах бройката. В един миг се оказа, че сме пристигнали. Шофьорът се свърза с някого, извади дистанционно, погледна ме бегло, но все пак със самочувствие и натисна копчето. Не успя да види моята доброжелателна, пълна с човеколюбие и всеопрощение усмивка. Огромната, почти триметрова във височина, двукрила, дървена порта, обшита с метални ленти, проблясващи в мрака, се отдръпна безшумно в жлебовете. Миг преди задните гуми на мерцедеса да подскочат над релсите, чух в ухото си гадничкото и подигравателно гласче на Лефтера:

- Добре дошъл, господин Най!

Тая малка усойница, командосчето от Тихина, все ще намери начин да ме подяде. Един вид, додето ти се возиш в S-каруцата, ние с нашите скапани машинки направихме обход, разузнахме обстановката, свършихме сума работа, изпотрошихме си краката и в момента пазим скъпоценния ти шефски задник.

Гумите изхрущяха по вътрешната автомобилна алея, докато зад нас вратата се затваряше. Широк, затревен двор, изпъстрен с глобусите на десетки, пръскащи мека светлина ниски градински лампи. Заради наклона към морето бе разделен на няколко идеално хоризонтирани тераси, завършващи с пътечки и вити парапети. Бях се разхождал из резиденция Евксиноград, но това тук я слагаше в джоба си от воле. Тук-там се виждаше по някоя работеща пръскачка. Декоративни дръвчета, не прекалено високи, подкастрени все едно от Владимир Димитров-Майстора, довършваха картинката и не даваха възможност да се прецени общата площ, но очевидно беше много голяма.

Спряхме пред централния вход. Дискретно осветена, оформена в старинен, почти дворцов стил четириетажна постройка с остър покрив и множество капандури, съвсем мъничко по-малка от Лувъра. На стълбите, широки почти колкото тия на Александър Невски, ако щете вярвайте, чакаше портиер в ливрея. В ливрея! И то къде – в България! Докато се измъквах, се почувствах като член на тайно масонско общество, отиващ на поредната сбирка с групов, подчинен на сатанински ритуали, секс и пиене на кръв от заклано новородено, примерно.

- Наблизо ли сте? – изшушнах едва чуто, навеждайки се уж да затегна връзката на маратонката си.

Много хора се разсмяха в ухото ми, а Лефтера, приел ролята на говорител, каза:

- Погледни вляво. На двеста метра нагоре по склона има хотел. Аз и още четирима сме тук. На последния етаж сме и те наблюдаваме. Другите са около оградата на имението. Сериозна къщичка е тая, дето са те поканили. Гледай да не се изгубиш из коридорите на излизане. Като цяло изгледът е на неправилен, отворен петоъгълник с вътрешен двор. Приятно прекарване и умната!

Хотелът си беше там, видях го с крайчеца на окото си. Може би шест или осем етажа. Нищо чудно, че ме виждаха отлично, но при тоя наклон с добре настроен бинокъл можеха да прочетат и йероглифите на Забранения град в Пекин, мамините ми синчета. Или да видят третото, хм, око на Буда, оня изсипания с шкебето. Нямаше к’во да се фукат толкоз.

Изкачих пъргаво стъпалата. Портиерът отвори вратата, аз се изпъчих величествено заради хотелската публика и влязох. По всяка вероятност бях единственият, пристъпвал този праг в псевдо-кожено яке, зелен военен панталон и маратонки. Без вратовръзка за петстотин евро, но пък с чантичка за кръста от осем лева в ръка.

Озовах се във фоайе, наподобяващо църква, от което тръгваха нови, широки стъпала в три различни посоки. Портиерът, мъж на около шейсет, се заизкачва достолепно по средните и аз подир него. Той, стъпвайки на всяко стъпало, аз през две, но бавно и едва удържайки се, иначе вече щях да съм на покрива. Стигнахме третия етаж след, както ми се стори, десет години. Колкото бе разликата във възрастта между мен и водителя ми.

Поехме по лъскав като огледало, мраморен, как иначе, коридор, толкова дълъг, че като нищо минаваше под Атлантика и завършваше в Белия дом или там някъде. Отвореше ли ни се път за нататък, оттук щяхме да тръгнем. Минахме край множество затворени врати. По едно време завихме и – айде пак напред. Никакъв намек за край на инженерното чудо. Започнах да си мисля, че идеята за Белия дом, всъщност е най-кратката възможна дестинация.

Нова чупка, после още една и още една, също като в лабиринта на Минотавъра. Лефтера не бе се шегувал – тук неподготвен човек, дори човек като мен, като нищо би се объркал. Беше споменал за петоъгълник, но с тия чупки имах усещането, че по-скоро е десетоъгълник. Е, може би гледайки отгоре, момчетата бяха получили по-точна представа за тая... Бастилия. Навярно площта на постройката бе поне колкото футболно игрище. И явно не бе строена с откраднатите от САПАРД средства, иначе от ЕС-то щяха да изпищят къде-къде по-рано. Ширината и височината на коридорите бе достатъчна да мине Титаник, ако ги напълнеха с вода и пак щеше да остане място за една-две яхти като тая на Аристотел Онасис.

Освен пестеливото, но все пак достатъчно осветление, тоя мавзолей бъкаше от камери на всеки осем-десет метра. Само парите за кабелите им можеха да разорят малка африканска държава, пък за заплатите на тия, дето би трябвало да ги следят, не знам. Направо не ми побираше акълът, за какво са си дали чак толкоз зор. Или пък всичко бе... бутафория?

Може би щях да разбера... ако се наложеше. А може би не.

Чиста проба търсене на тайнственост. На неподготвен човек направо би му се взел акъла от цялата тая сумрачна, абе... откровено мрачна, монументалност.

Портиерът все така стърчеше до вратата на залата. Аз, естествено, се разходих. Нямаше да стоя в неведение, кое къде отива, я. Повдигнах крайчеца на една от завесите. Отвъд четириметровите прозорци се белееше широк балкон, по-скоро лятна тераса, на която спокойно би могъл да се проведе ежегодният Виенски бал. От двете страни на терасата се спускаха просторни вити, полегати стълби, очевидно слизащи до нивото на затревения и пътечкосан вътрешен двор с големина половин футболно игрище. Няколкото външни лампи показваха, че там, където петоъгълникът бе прекъснат, за да се излиза от двора, има висока метална, оформена като решетка, масивна подвижна преграда. Може би да удържа наплива от озверели желаещи да участват в бляскавите крайморски летни партита за хора от S-класата. На които дори само за да им отрежат космите в носа и ушите, им взимат по триста лева.

И лев по-малко би ги накарал да се почувстват смъртно обидени.

Подсмихнах се самодоволно в мрака и почесах дясното си ухо. После носа. Моите..., хм, ненужни косми сам си ги подстригвам. С крива ножичка или с евтина самобръсначка Бик от един лев. Все пак перманентно съм на кяр, защото ония триста лева си остават у мен. Всяка седмица. По един или два пъти, според случая.

Пуснах завесата и усетих, че осветлението е станало с една идея по-ярко. Нейде от сумрака в дъното, далеч зад заседателната маса, на петнайсет-двайсет метра от мен се показаха четири фигури. Казах ли ви, че там някъде би трябвало да има друга врата? Бавно заобиколиха тежката дървения и застанаха отпред. Възрастни хора, много представително облечени и високи по метър и осемдесет и нагоре. Нито един не бе плешив, което вече си е живо постижение. Бели коси, дълги точно колкото трябва, вчесани величествено назад. Запитах се дали това, че съм само един и седемдесет и пет и съм остриган нула номер не е обида за тях и нарушение на тукашния дворцов етикет. После реших, че щом са ме поканили, значи знаят, как изглеждам и ще преглътнат якето ми, маратонките, военния панталон, евтината чантичка за кръста и фриволно късата ми прическа. В крайна сметка нищо не им дължах и не исках от тях нищо.

Те щяха да искат от мен. Даже знаех какво. Те не знаеха, че аз знам, но с другите по отношение на мен, това е честичко явление. Аз, от своя страна, щях да приема, но те и това не знаеха. Знаех и точно поради каква причина ще го направя. Причината нямаше нищо общо с тях. Не я знаеха. Но и да я чуеха, не биха я разбрали. И не само те, за жалост.

Днес, в българската две хиляди и осма, приятелството, мъжеството, гражданската отговорност, чувството за национална принадлежност, справедливост, чест и човешкото себеуважение са неразбираеми понятия. Направо несъществуващи. Затуй си мълча и се правя на прост каратист. Мисля, че добре се справям.

Направих пестелива крачка полувдясно, но си останах близо до завесите. По този начин държах под око както вратата, така и цялото помещение. Първата от петте масивни бетонна колони, разделящи всеки два прозореца, бе точно зад гърба ми.

Някой някъде даде още малко въздух на лампите. Сега установих, че първият от достолепните старчоци е един от известните български академици. Беше присъствал на едно от представянията на „Пътят на костите”, поканен неизвестно от кого. Мяркал съм името му по вестниците, но в момента нещо ми се губеше. Вълчев? Велчев? Вълков? Великов?... Велинов?...Майната му! Доктор по каквото си щете, член на сума професорски съвети – наши и задгранични, нобелов лауреат за четири поредни години и научно, все още, светило в поне три от водещите университети в България, което напоследък обаче не е кой знае какво. Днес у нас университетите са най-малко петдесет и всичките са водещи... по нещо си. Най-вече по това да издават фалшиви дипломи на депутати, политици, мутри и на всеки, който си плаща. Включително и на цигански барони, които ако въобще са чували за българската азбука, не могат да различат „ъ” от „а”.

- Господин Найденов – започна с школуван преподавателски глас член-кореспондентът, – добре дошъл в нашето крайморско седалище. Както знаете и както бяхте информиран преди три дни в офиса ни, ние представляваме една активна, многобройна, патриотична и милееща за добруването на страната организация. Бих добавил и влиятелна. Названието ù е Комитет за спасяване на родината.

Кимнах пестеливо и неопределено. „Комитет”, „добруване” и „милееща”, какви думички само! Че и „патриотизъм”. Все едно присъствах на заседание на БРЦК в Букурещ от времето на Ботев и Раковски. Добре поне, че ударението в „родината” бе върху „и”, а не върху „о”.

- Знаете, че сме добре информирани за вашата гражданска и спортна дейност, за броя и качеството на хората, които водите, а също така сме запознати и с идеите, които отстоявате в своите книги. Особено във втората, която излезе съвсем наскоро. Приветстваме ви като един истински патриот и българин и смеем да се надяваме, че някои от идеите ви са възможни не само на книга.

От нямане какво да кажа, кимнах отново. Добре говореше старецът. Малко прекалено архаично и патетично, но карай да върви. Ако ме поставеха на мястото му, едва ли щях да се изразявам по-добре. Но пък, в крайна сметка, нали с такива приказки си вадеше хляба човекът.

Докато главният водеше встъплението, огледах другите трима. Двамата от лявата му страна си бяха най-обикновени книжни плъхове, научни светила някакви, леко прегърбени и с очила. Скъпите костюми ги спасяваха да не изглеждат като смачкани дядковци. Тоя отдясно обаче беше надръвчен дъртофелник с поддържани, не прекалено големи, но все пак забележителни мустаци, без очила и с изправена стойка. Липсваха му само военната фуражка и широките червени лампази отстрани на панталона. Метър осемдесет и пет, деветтесет и три-четири кила, леко безформен поради възрастта, но кокалест и очевидно природно як мъж. Бих добавил – и, съвсем очевидно, природно тъп. Но с пробивната тъпотия на идиотите, които навсякъде по света изорават път до държавната и политическата върхушка, командват държави, предизвикват войни, бунтове, преврати, безредици и локални конфликти, а когато няма какво да правят, умират или, при първа възможност, започват да обучават други подобни идиоти във войнстващия си идиотизъм.

Можем да ги открием навсякъде, а в Щатите Сенатът им е пълен най-вече с такива. Както и разните кокаинови и нарко-държавички в Южна Америка.

Не се нуждаех от кой знае колко мозък, за да включа, че точно тоя пуяк е родил гениалната идея, да бъде отвлечена Габриела, с което да ме притиснат да извърша онова, за което щяха да ме молят. Гениален тиквеник, направо готов за нобелова награда. Сърбяха ме ръцете да започна още сега, на мига, да му я изплащам на... траншове.

- Дейността на Комитета за опазване на родината – продължаваше академикът – е твърде разностранна и включва присъствие и участия из целия спектър от обществения живот на страната. Твърде активно присъствие, бих подчертал. Винаги сме там, където е нужна още малко подкрепа, свързана със запазванетето на нашата древна нация, дала началото и културата на почти целия славянски свят. И както може би знаете, ние българите сме в основата на най-старите нации в стара Европа, тъй като сме били тук много преди разпокъсаните франкски племена да решат да се организират в отделни държави.

Кимнах за кой ли път вече и реших да се пиша, хм, активно начетен.

- Знам за французите например – изрекох с ясен глас. – Клади, отрови, караници, ежби кой да кара влака, Версенжеторикс, Стефан Данаилов и прочие. Голям мармалад е било.

Видях умните глави да се споглеждат изненадано и видимо неодобрително, а полковникът смръщи откровено, почти заканително, вежди. Докара вид досущ шефа на някогашните инки, Кецалкоатъл, само дето индианецът е бил къде по-хубав. И по-умен, гаранция-Франция. Тъй като хич не ми пукаше, а и нямаше да се явявам на изпит по стара история при тия, продължих:

- Та, тия миризливи цигани французите, се събират в твърде несигурна и късаща се по шевовете държавица чак към девети-десети век. Може и да се лъжа малко, но там някъде. Германците, горките, и те. Планински махалички, кантончета, Вилхелм Тел, малки селяндурски републички и разни крале, дето електоратът им колкото новородените в Долно Нагорнище. През това време ние вече водим победни войни, завземаме нови територии и режем главите на непокорните боляри. И на императорите наоколо, а падне ли ни някой тогавашен евроатлантик, имам пред вид тенекиения аристократ Балдуин, бам в Балдуиновата кула, за да я наречем после на негово име. Старите богове, традиции и обичаи в канала още по времето на Борис, дето пак го игра майор Деянов, Иисус и Богородица на дневен ред, правим се приятели на папата, но не чак толкоз, стратегически царски женитби във всички посоки, излаз на четири морета, байраци и фанфари и, .. да живей Велика България!

Накрая все пак млъкнах. Че бях пресолил схоластичната академична манджа, бе повече от ясно. Но понякога просто ми избиват чивиите и вместо да си се правя на хрисимичък, давам да се разбере, че и аз съм учил нещо. Университети някакви, книги някакви съм чел, прекарвал съм безсъннни нощи и съм държал безброй изпити. И че из блъсканата ми от толкоз години карате глава има нещо в края на краищата. Нямаше да оставя тия дядковци да ми разиграват патриотизъм и знание в стил... на гости на третата възраст.

Получи се неловка пауза. Неловка за тях, аз си бях добре. Шест човека заедно с портиера в голямото сумрачно помещение и стърчахме мълчаливо, фиксиращи се един друг, потънали до колене в... оня килим, дето ако решиш да мърдаш из него, трябва да си вдигаш краката до пъпа. Разходка из цъфналата ръж, съвсем по Селинджър.

По едно време водителят на академичната общност каза:

- Обнадеждаващо е, господин Найденов, че сте толкова добре запознат с историята. Нашата и чуждата. Може би... подходът ви не е изцяло научен, дори не и методичен, но да, в общи линии, от патриотична гледна точка е било почти така. Не съвсем, но почти. От друга страна, радостни сме да видим, че изборът ни спрямо вас не е бил неправилен.

- Избор за какво? – попитах.

Академикът се усмихна благо и продължи да го прави в продължение на десетина секунди. Един вид, спокойно малкия, знаем, че си пълен с енергия, но тия неща не се правят на юруш.

- Когато преди три дни наши представители ви направиха предложение да посетите варненския ни офис, искахме да видим какъв човек сте... в извънслужебна обстановка. След проведения разговор ни бе докладвано, че сте точно този, който ни е нужен.

Ама приказки, а? Преди три дни така нареченият им представител, някакъв наднормен добродушен чичко, трудно побиращ шкембето си в колана, пенсиониран офицер от полицията, бе разговарял с мен в една опушена като въгледобивна мина стая. За патриотизъм, (смук от цигарата и пуф облак канцерогенен дим), и за Велика България някога, а защо пък не и в близко бъдеще, (смук и пуф, пак... от същото), за дисциплината преди години и липсата ù днес сред младите, (смук и пуф) и за това как хора като мен биха могли да допринесат... за каузата. Смук и пуф. Слушах, усмихвах се, кимах уклончиво, дишах с половината на половината си дробове, за да не взема да пукна преди повторното възраждане на Велика България. Всичко казано си беше тъй, но просто нямам вяра на вербовчици, които по цели дни седят на едно място, пушат по три-четири кутии цигари на ден, наливат се с литри водка и прочие концентрати и на тоя... хъшовски фон провеждат сериозни, великодържавни разговори. При това наситено рекламни, с цел да зарибят някоя бедна овчица като мен.

- Нужен за какво? – продължих аз, имайки предвид себе си. Дори и да им идвах леко нахален, едва ли щяха да ми посочат вратата.

Не и веднага. Ако информираността на Румбата бе на ниво, а нямах причина да мисля иначе, от Комитета щяха да ме търпят, каквото и да стане. Малко вероятно бе да разполагат с кой знае колко подготвени нашенски кадри, на които истински да разчитат за екшън-операции. Това, че толкоз време ми се увъртаха, го доказваше. Интересувах ги.

Аз, от своя страна, нямах намерение да им се подлагам просто така. Никога не пречи да си вдигнеш малко акциите и да опънеш нервите на тоя отсреща.

- Както ви казах, господин Найденов, считаме, че вие сте един сравнително млад човек, който е носител на истински патриотични стремления. – академикът умишлено избягваше прекия отговор. – В нашата бездуховна съвременност това е нещо, което почти липсва. Постигнахме единодушно съгласие, че можем да ви приемем спокойно сред нас и наистина бихте могли да сте полезен, ако се налага.

- Допускам, господине – започнах бавно, – че е възможно да не съм бил достатъчно ясен преди няколко дни в офиса ви. Макар че възгледите ми ви допадат, за което благодаря, аз не членувам в политически партии и организации от подобно естество. Нито аз, нито който и да е от хората ми. Това е неписан закон при нас. В една от книгите си съм го казал точно: ние и политиката не се погаждаме. Поканата ви е чест за мен, наистина,... но, извинете, няма начин да приема.

Високият белокос старец поклати глава с някаква непонятна нотка на разбиране. След което се опита да ме захапе:

- Доколкото сме информирани, господин Найденов, казаното от вас е вярно. Което, обаче, не ви е попречило навремето да станете член на БКП.

Усмихнах се. Ако туй им беше информираността, не бяха съвсем в час, дядковците. Но, очевидно, нямаха намерение да отстъпват.

- Това с БКП не е тайна, но то не променя нещата. За това ли искате да говорим или имате нещо... по-свежо? Не беше нужно да бия път до тук, за да си припомняме миналото... моето.

Кратко споглеждане в противниковия лагер. Преди нобеловият лауреат да състави нова витиеватост, полковникът пристъпи войнствено напред. Уклончивостта, с която се правех на две и половина, видимо не му се нравеше. Едва ме траеше бившият военен кадър от несъществуващите вече български армейски сили:

- В това, същото минало... господинчо черен пояс, – изкудкудяка с някогашен басов и командирски, днес просто заядлив старчески глас той, – има доста тъмни моменти. Те...

Прекъснах го на мига:

- Днес вече са светли, полковник! Блестят като тиквата ми на светлината на тия тъпи свещници, дето сте ги окачили чак на небето. Кой дизайнер ви е дал акъл за това? И що не завъртите реостата малко повече? Пари ли си нямате или мислите, че ще се напикая от страх тъмното? И кажете най-накрая нещо умно, иначе правя кръгом и си отивам да се поопъна в къщи на дивана!

Преди мустакатият войнолюбец да се засили да ме бие, което очаквах с нетърпение, изкуствоведът го спря.

- Прав сте, господин Найденов, не е нужно да губим време. Вие сте професионалист и се интересувате от, бих казал, конкретни неща. Факти и пари в брой, например. Така е, нали?

- Абсолютно – отвърнах.

Дръпнахме по един стол и седнахме около масата. Както вече споменах, огромна мебел. Имах чувството, че сме опънали по едно чердже и сме насядали по затревените краища на някоя самолетна писта. И крал Артур да дойдеше с неговите стотина рицари, пак щеше да остане място за поне половината китайска компартия. Май ни беше необходим по един мегафон, за да се чуваме. Облегалката на моя стол се извисяваше десетина сантиметра над фонтанелата ми. Дилемата, пред която бях изправен, бе – крал Филип (Найденов) четвърти Хубави или... Гъливер в страната на великаните. Кое от двете?