Книга трета „Само един свят не стига Откъс от роман

Периферното ми зрение отчете, че портиерът липсва. Бяха му свирнали да се изнася, значи сериозната приказка почваше. Точно над масата бе светнала нова лампа, която караше лицата на старчоците да изглеждат като мумии. Бледи, безжизнени маски с хлътнали очни орбити и тънки жестоки устни. Ласкаех се при мисълта, че за разлика от тях, аз имам вид на страшен и непредвидим. Страшният и непредвидим Малечко-Палечко, сгушен в креслото на великана-човекоядец.

- Имаме намерението да ви предложим нещо, господин Найденов – поде началото на преговорите шефът. – Нещо съвсем конкретно. Но много преди да ви поканим, наш екип се погрижи да получим, как да го нарека точно... оперативна и проверена информация за вас, вашите хора и начина ви на действие.

- Организирали сте вътрешнокомитетско групово литературно четене на романите ми, предполагам? – усмихнах се почти снизходително. – Защото това с оперативната работа си е чист блъф, господин професоре. Няма откъде да научите каквото и да било, освен от интернет-сайтовете за мен и от книгите ми. А романизираните истории колкото показват, толкова и прикриват, знаете. Предимно второто.

Събеседникът ми се съгласи с пестеливо кимване.

- Прав сте. Пълно е със сайтове и информация за вас, където обаче не се казва нищо съществено. Въздух под налягане, както обичат да се изразяват днес. И все пак ние постигнахме частичен, за момента напълно достатъчен успех. Намерихме хора в МНО, които се поровиха в архивите. Доста ровене ни бе необходимо, трябваше да се връщаме много години назад. Открихме разни неща тук-там, после ги съпоставихме с известното от медиите. Методичността, млади ми господин Найденов, е полезно и ценно качество, а ние като по-възрастни люде го притежаваме дори в излишък.

Приказките изглежда му дойдоха в повече. Старчокът посегна към една старовремска гарафа, наля вода в дебела стъклена чаша, отпи няколко глътки и продължи:

- Сглобката на военното ви минало със сегашния медиен образ ни даде възможност да проследим стъпка по стъпка развитието ви през годините. Университетските архиви също помогнаха. Днес притежаваме почти пълното ви досие. От състезателната ви дейност като ученик до дипломирането в университета, любопитните факти около семейното ви положение, отказът да участвате в размириците в Добруджа през осемдесет и шеста и премеждията ви със съдебната система, та чак до наши дни, когато под благовидния образ на преподавател по български език, литература и физическа култура, изтъкнат шеф-инструктор по карате и един от най-компетентните учители по йога, откриваме човек, участващ в твърде, твърде комплицирани задкулисни операции. Комплицирани от нравствено, професионално и, бих подчертал, най-вече от политическо естество. Стигнахме дори до там, че в момента имаме работна яснота по въпроса... колко получавате за тази си проблематична, задкулисна дейност. Честно казано, по наша преценка, не е никак много.

Стараех се усмивката да не слиза от лицето ми.

- Имате предложение, за което сте приготвили по-добро заплащане ли?

- Точно така, уважаеми господине!

- Но ако сте и наполовина толкова добре информирани, професоре, би трябвало да сте чели и между редовете. Нито аз, нито който и да е от хората ми вършим работа за непознати лица и организации. Това е другото неписано правило при нас.

Предводителят на третата възраст се наведе напред, облакъти се върху покривката и впи остър инквизиторски поглед в мен с думите:

- Ето тук вече се надяваме на вашия патриотизъм и национализъм! Мислим, че точно тези светли ценности застъпвате в книгите си!

Полковникът също реши да се намеси:

- Иване, много му играеш по свирката на тоя... – изръмжа през стиснати зъби той.

Усмихнах се още по-широко и искрено желаех да е видимо и отвъд необятните ловни полета, от чиито изсечени гористи масиви бе сглобена титаничната заседателна маса.

- В книгите си изповядвам най-обикновена човещина, професоре – изрекох бавно, без да обръщам внимание на войнолюбеца. – Най-обикновена човещина, нищо друго. Конкретната проява на човещината може да е просто една топла дума или нежна усмивка. Може да е приятелски разговор или повод за стойностен размисъл. Но, да, развита в перспектива, действената и активна човечност може да доведе до нещо наподобяващо борба за определена кауза и възстановяване на справедливостта. И, да, отвън може да изглежда като патриотизъм... или национализъм. Но не е нито едно от двете. И няма как да бъде. Просто човещина.

Тук някъде моят приятел, полковникът, не издържа. Наведе се към академика и изсъска:

- Докога... ще го търпим тоя? Няма да му се молим пет дена, я!

Едва не се разсмях като чух това. Удържах се, но обзелото ме игриво настроение ме накара да се излегна фриволно в широката си кошара, която ползвах вместо стол. Академикът възпря с жест бившия военен, който също се облегна назад, ядосан и вдървен като бастун. Махнах му свойски като на стар приятел. Старият ми приятел, обаче, не споделяше чувствата ми и почти скочи, навеждайки се през масата, докато нобеловият лауреат безуспешно се опитваше да го върне мястото му.

- Слушай, вчерашно... – изръмжа военният и явно на езика му бе някаква дума, която в последния миг замени с друга – пале такова! За какъв се мислиш? Излегнал си се като... курва пред...

- Опа, опа! – измърках предупредително.

- ... четирима уважавани мъже, които...

- Другите трима, да – прекъснах го. – А теб сигурно и жена ти не те понася, ако е още жива, горката и не е избягала през балкона при съседа!

За миг помислих, че ще се опита да обърне масата върху мен, но полковникът блъсна стола си назад и хукна да я заобикаля.

- Има ли в къщата лекар? – обърнах се бързо към професора.

Той обаче не ме разбра.

- Какво? – попита.

- Имате ли медицинско лице в имението? – изревах и изблъсках назад своя стол, защото онзи пристигаше. – Лекар някакъв...

- Да, има, на първия етаж!

- Викайте го бързо, по дяволите! Веднага! Да си взима такъмите и да идва на бегом!

- Трябва ли ти помощ, Филипе? – чух в ухото си гласа на Тежкия. Бях забравил, че хората ми вън слушат всичко.

- Не! Един тъп старчок... нищо работа! – снижих глас. – Стойте, където сте!

Докато излизах от своя стол, дръпнах силно, уж, повлиян от паника и съвсем без да искам, дебелата покривка. Стъкларията по масата литна към мен. Гарафата се търколи, падна долу и се пръсна на едри парчета. Водата не бе много и моментално попи в килима. Усетих смаяните погледи на учените.

Бившият полковник, умникът дал идеята да бъде заловена Габриела, ме връхлетя с целия си старчески устрем, който погледнат през очите на обикновен човек, никак не бе за подценяване. Както вече споменах, сто осемдесет и пет сантиметра на деветдесет и седем-осем килограма. Твърде респектиращи габарити. Но годинките му бяха поне шейсет и две-три, така че трябваше да го пазя. Ама пък, да го оставя, без да му дам малък урок... не ми беше по вкуса. Щом съм бил тук, трябваше да маркирам недвусмислено територията си, нали така.

Щракнах бързо едно малко, подобно на макетно ножче, острие в ръката си. Пълен съм с такива. Разяреният идиот посегна да ме удари с дясна ръка. Приклекнах бързо, влязох в него, хванах предния му крак и го блъснах с усукващо движение през гърдите. Фасулска техника, която съм демонстрирал в залата стотици пъти. Стана като по учебник. Близо стоте кила на противника ми се завъртяха като на добре смазана ос и се изтърсиха върху килима. Беше тръгнал да ме хваща за главата, но се уплаши, дъртият. Нямаше опасност да си счупи нещо, но не бе падал отдавна и тръгна да се подпира с ръце. Внимавайки много, паднах меко с него, извърших една мигновена манипулация и се претъркулих встрани. Изправих се от инерцията на кълбото и незабелязано прибрах оръжието.

По моя преценка всичко приключи за четири секунди.

Полковникът опря длани в пода и бавно, бавно застана нестабилно на краката си. Фиксираше ме злобно, мислейки, че му се предоставя втори шанс. Втори, друг път. Не и при мен.

Дръпнах се назад.

- Стой където си, полковник! – излаях рязко, защото онзи се заклатушка отново напред. – Ти приключи... за днес.

- На място ли? На кого се опитваш да заповядваш, вчерашно...

- Спри и погледни левия си крак, глупако! – прекъснах го.

Изглежда размътеният му мозък все пак включи. След втората крачка остана на място и сведе поглед. Останалите професоря приближиха и го наобиколиха, зяпайки увеличаващото се петно кръв от вътрешната страна на лявото му бедро и срязания панталон. После невярващите им очи продължиха надолу, към края на крачола, откъдето кръвта се стичаше като малко ручейче, плъзгаше се по обувката и попиваше в скъпия килим.

Полковникът вдигна лишен от съдържание поглед към мен. Лицето му бе вече с една идея по-бяло. Наблюдавах го внимателно.

- Какво... – започна вяло той и се олюля.

- Идва ли лекарят? – попитах шефа.

- Да, всеки момент...

- Помогнете ми да го положим на земята, защото ще припадне!

Лекарят, също възрастен, но малко по-млад мъж, влетя в залата в момента, когато хоризонтирахме бившия ми вече противник.

- Какво се е случило? – попита, докато приклякваше с нас и разтваряше чантичката си.

Изгледах умните лица наоколо.

- Стана му лошо и залитна! – направих пауза, никой не ме опроверга и допълних – Удари се в масата и докато го прихванем, падна. В суматохата съборихме гарафата и тя се счупи. Мисля, че е разрязал феморалната артерия на левия си крак на някое от парчетата. Ще му е нужен здрав турникет и да го транспортирате веднага до болницата.

Човекът се оказа разбран и не тръгна да задава излишни въпроси. Огледът му бе кратък и експедитивен. Не загуби дори секунда и стегна професионално бедрото на пострадалия, докато появилият се отново портиер съобщи, че е извикал линейката.

- Голям късмет е извадил – каза лекарят, когато успяхме да прикрепим превръзката и пренесохме носилката със злополучния полковник до медицинската кола. – Ако срезът бе малко по-нагоре и малко по-дълбоко, щяхме да се видим в чудо! Срязал я е, наистина, артерията, но съвсем леко, само я е одраскал и е загубил половин литър кръв. Ще го оправят за нула време, но ще остане в болницата поне четири-пет дни.

Кимнах неопределено. Какво да кажа, при положение, че всичко туй ми бе ясно, още когато бях ревнал на академика да вика лекар. Бях дал на бившия военен малък урок, който обаче се съмнявах, че ще бъде разбран. Но, разбран или не, подобни неща биха се случили на всеки, който би се осмелил да заплашва Габриела. Или да посегне на нея. Само че, ако посегне, съвсем не би се разминал с едно мъничко кръвопускане, водещо до безобидно временно нормализиране на кръвното. Аз, както и хората ми, носим в себе си чувство за справедливост, което не се влияе от вековете и времето, в което живеем. Не бихме чакали някой друг да свърши работа, която според всички природни закони си е просто наше изконно човешко и мъжко задължение. И не бихме се уповавали на правовата, уж, справедливост, с която ни проглушават ушите. Ако прибавим към „правова” и думичката „българска”, нещата се изясняват окончателно. Т. е., вместо да чакаме от умрял писмо и да викаме неволята в лицето на днешното българско (ах недей!) правораздаване, предпочитаме да оправим работата по старозаветния начин.

Тихомълком, на мига и – очи в очи. Май е време да вземем да го отпечатаме на визитните си картички.

Малко по-късно отново бях горе. Стъкларията бе почистена, петното надлежно избърсано и върху мокрото бяха метнали някакво малко чердже. Животът продължава, нали така?

Когато насядахме около масата, нобеловият лауреат рече:

- Днешната ни среща, господин Найденов, придоби неочаквани измерения. Оказва се, че е... нездравословно човек да се доближава до вас, защото съвсем не е ясно какаво може да му се случи.

- Зависи от човека – усмихнах се и за първи път приветливо, – който е изявил желание да се доближи, професоре!

- Имате предвид...

- Всички знаете какво имам предвид. Искахте да ми предложите аз и хората ми да свършим нещо. Вашият приятел полковникът...

- Между другото, откъде знаете военния му чин? И въобще, че е военен?

- Ето най-сетне един смислен въпрос! Да го кажем така: аз имам собствено разузнаване, господин професоре, и когато завися от нещо или от някого, събирам всякаква информация... за нещото.

- Играеш си с огъня, Филипе! – изсъска Румен в ухото ми.

- Спокойно! – и додадох към учения оттатък масата – В смисъл, че спокойно можете да ми се доверите. Вашият човек, дето замина за болницата, ви беше убедил, да ме притиснете чрез дъщеря ми. Вярно е, нали?

Репликата ми провокира два вида едновременни и мигновени реакции.

Румен:

И нобелистът, с очи като палачинки:

- Това, което ми съобщавате, господине... – горкият старец почти заекваше. – Това е направо... нечувано! Няма как да... знаете...

Облегнах се назад развеселен:

- Как да няма? Виждате, че знам!

Мълчание и в слушалката и отсреща, а аз продължих:

- Никой не може безнаказано да заплашва живота на дъщеря ми! Във вашия случай, господа – бавно огледах едно по едно трите бледи, учени лица, – имаше само идея за заплаха. Само идея! Представете си какво би било, ако бяхте посегнали на нея! Как съм разбрал за тази ви... идея, няма да научите! От това, че знам, каквото знам, няма никаква опасност за вас и за организацията ви и ви съветвам да го проумеете! Никаква опасност, всъщност точно обратното! Също така ви съветвам да осмислите факта, че все още не съм си тръгнал от двореца ви, т. е. имам намерение да чуя предложението ви и ако е приемливо, да се съглася... да поработя върху него. И не се шегувам!

- Но нали само преди минути казахте, че...

- Казах, каквото казах! Вижте, професоре, и е така, и не е така. Просто... разиграх малък театър, за да провокирам полковника. Той ви беше дал акъла да отвлечете дъщеря ми, нали? Хайде, потвърдете го най-после, за да сме начисто и... да продължаваме нататък, по дяволите! Няма да стоим тук цяла нощ, я!

След кратка вътрешна борба човекът оттатък масата кимна утвърдително. Огледа помощниците си за сверка и за да е спокоен, че са съгласни с потвърждението. Кимна още веднъж и изрече тихо:

- Прав сте, водихме такива разговори. И... до последния момент ние – тук той включи с жест себе си и останалите – не бяхме убедени, че трябва да бъдете притискан по този... неетичен начин.

- Нашата организация – обади се единият от другите, тоя отляво, с грапав и все пак бодър глас – не е тайна, но въпреки това е твърде мощна, господин Найденов. С някои от дейностите си тя буквално дублира и... работи по приоритетите на държавата. Но го прави, опирайки се върху принципите на патриотизма и истинските национални интереси.

- Кой решава – попитах бавно – кои са истинските държавни приоритети?

- Можем да ви отговорим така – взе отново думата главният. – Първо, ръководството на Комитета за опазване на родината няма свое представителство в правителството. Имаме механизми, бих казал много сериозни механизми, чрез които можем да влияем на някои хора и структури, но не търсим властови ресурс. Нямаме... икономически интереси, зависими от политиката на държавата, такава каквато е в момента. Единственото което стои пред нас е идеята за сплотена и здрава, единонационална държава, чиито ръководители да вземат самостоятелни държавнически решения. Решения, свързани преди всичко с благото на народа, а не...

Академикът се почуди каква думичка да избере, но третият, който до сега беше мълчал, допълни репликата му:

- На никого не са необходими лакеи, прокарващи политика, съобразена с чужди национални интереси.

Отново млъкнахме и се загледахме един друг. Като че ли у събеседниците ми вече цареше единодушие по отношение на моята особа. Твърде крехко единодушие, може би, защото тръните, на които седяха се усещаха от разстояние и очите им го издаваха. Проучваха ме.

- Това беше първото – обадих се след малко.

- Моля? – отзова се член-кореспондентът.

- Ставаше въпрос за държавните приоритети – поясних. – Казахте „първо” и в това „първо” включихте мощта на организацията и липсата на стремеж от ваша страна към правителствена власт. Кое е второто?

Зяпахме се безмълвно почти минута. После главният поде:

- Сам разбирате, господин Найденов, че мащабна организация като нашата не би могла да съществува във вакуум, без да има досег с подобни общества и въобще с всякакви организации от региона и по света.

И зачака. Съгласих се с поклащане на остриганата си глава и той продължи:

- Комитетът за опазване на родината е свързан с България. Но България е част от общото семейство на народите по света. Общността на народите е тукашното наше... земно семейство. Семейството на планетата Земя. Частните национални интереси може и да си ги решаваме сами или поне да се опитваме да го правим, но проблемите, които стоят пред човечеството като цяло, могат да бъдат разглеждани и решавани от... всички в семейството.

Понякога явната тъпотия е най-сигурният начин да се добереш до необходимото и реших да използвам тая тактика.

- Нещо като... „Да спасим китовете!” или... „Да помогнем на бедстващите дечица в Сомалия!”, например? – рекох. – Оптимистично, бодро та оттатък и... безсмислено! Приказките за общо правене са най-лесният начин да не правиш нищо. Вие от тия ли сте?

За първи път откакто ме бяха довели, човекът отсреща се усмихна и дори съзрях в ъгълчетата на усмивката му скрита топлота. Беше прозрял, че нарочно пускам фишеци, от тъпи по-тъпи:

- Разбирам, какво се опитвате да кажете, господин Найденов, и не ви се сърдя. На въпроса ви бих отговорил с въпрос: досега да сте чули нещо за нас? Някъде из медиите да се е прокраднала информация за това, че въобще съществуваме? Че ни има... под каквато и да е форма? Вие сте опасен и много добре информиран мъж. Да е достигнал до вас шум някакъв или, както се изразявате в една от книгите си, вълничките по повърхността да са ви показали... следа, водеща към нас?

- Е, не – отвърнах.

- За това, че организация като нашата съществува, данни има единствено в съответния съд, удостоверил регистрацията и в някои специфични клонове на разузнаването, които се намират под опеката на така наречената тайна полиция. Знаем, че ни наблюдават, следят начините ни на финансиране и се интересуват от хората, които са при нас. И толкова. Нито те знаят кой знае какво, нито ние имаме интерес да афишираме каквото и да е от дейността си. Да откривате нещо общо с Гринпийс и китовете?

Май беше време да свия платната и да поема курс към разбирателство. Също като жените, дето гледат да се опъват, но не много, та да не би мъжът да вземе да се откаже... накрая.

- Ето, това исках да знам, господин професоре – отвърнах почтително. – Че не сте поредните, уж потайни приказливци, имитиращи тайно масонско общество – за миг лицата отсреща застинаха, но може и така да ми се беше сторило. Все пак отбелязах си го и допълних – Сега вие знаете... и аз знам. Яснота и взаимна равнопоставеност, за което съм ви благодарен. След като постигнахме това начално работно доверие, уважаеми господа, мисля, че дойде моментът, да кажете как бих могъл да ви бъда от помощ!