Книга в предосвобожденски издания проф д-р Лъчезар Георгиев

ПРОЕКЦИИ НА ЕМБЛЕМАТИКАТА НА

БЪЛГАРСКАТА РЪКОПИСНА КНИГА

В ПРЕДОСВОБОЖДЕНСКИ ИЗДАНИЯ

Съотнесена към традициите у нас, емблематиката на старобългарската ръкописна книга и особено манускриптите след ХIII–ХIV век имат благоприятно въздействие още в първите проявления на новобългарската печатна книга и в изграждането на българска книгоиздателска традиция до Освобож­дението. Историята на книгата, лите­ра­турна­та история, кодикологията и палеографиятта имат допирни точки с историята на книгоиздаването и с композиционните особености на доосвобожденската книга. Изследването на илюст­рациите, фронтисписите, орнаментите, букве­ните и графичните символи влияе върху цялостното пред­ставяне на старо­бъл­гарските манускрипти. Украсата и орнамен­тиката, худо­жествено-декоративните елементи проник­ват плавно и се на­станяват в творческата лаборатория на книжовниците и изда­телите през Възраждането понякога дори по-успешно от самите текстове. Още в бурната епоха на българ­ското Просве­щение се формира род­ният модел при композицията и илюстрацията на изда­нията и е напълно логично този модел да има своите първообрази в бъл­гарските манускрипти⁶. Родната ръкописна книга, наред с функциите си като носител на култура и познание, изпълнява и своята естетическа мисия, нещо повече, тя е считана за „декоративна система” за различните епохи от своето създаване и възниква благодарение на изтощителния и изнурителен труд на калиграфи-преписвачи, художници и орнаментатори, книговезци⁷.

Първи емблематични книги в историята на южнославянското книгопечатане се откриват при книжовника-печатар Макарий в първата южнославянска печатница на кирилица, основана в черногорската столица Цетина в края на ХV век. Дело на Макарий са “Октоих” в две части, “Псалтир” и “Мо­­литвеник”, в които преобладават растителните елементи, съче­тава се балканска и венецианска стилна орнаментика, печата се с помощта на дървени гравюри. След 1566 г. наследилият печатницата на черногореца Бо­жидар Вукович във Венеция български издател от София Яков Крайков въвежда прогресивните за епохата поли­графически технологии, като прилага двуцветен печат, гравюри, пле­тенични и растителни заставки. Редактира и извършва препечатване на богослужебните издания “Часословец” (1566), “Псалтир” (1569), “Требник” (1569), “Молитвеник” (1570), сборника, съставен лично от него под заглавие “Различний потребий” (1572)⁸. Така издателят Яков Крайков става далечен пред­ходник на емблематичната традиция, развита от бъл­гарските книгопе­чатници и издатели до Освобож­де­нието. Някои изследователи у нас виждат през ХVIII век упадък и грубо копиране на миниатюрата, която следва вече печатните образци; по отношение на късните български манускрипти липсват и ясни дефиниции стиловете като „византийския” /геометричен/, „неовизантийски”, „балкански плетеничен”, растителен”⁹. Между XV до средата на XVII век доминират създадените от Етрополската школа калиграфски и орнаментални норми /школата на Етрополски манастир „Св. Троица”/, с наличието на зооморфни, антропоморфни и растителни мотиви, заставки-миниатюри, морастителни и плетенични орнаменти и инициали, ярка цветност на изображението, позлата¹⁰. Геометрично-плетенични растителни мотиви се прилагат в средногорската ръкописна традиция от книжовниците от Аджар, Карлово и Куклен, в маргиналните бели пространства се появяват дори изображения на човешки лица.

В ръкописните паметници от Котленският книжовен център през ХVIII век се налага използването на хартия от първата отоманска фабрика в град Ялова (Мала Азия) с филигран-воден знак три луни, воден знак корона със звезда и полумесец, хералдични мотиви фронтон, цвят, стилизация на стативи за шапки, трайни черни и тъмнокафяви мастила за текста, а за заглавия, маргиналии и инициали огнено червено, малиново червено, специфични подвързии с орнаментални елементи по кожата /напр. в манускриптите на дакал Милко Котленски и поп Стойко Владиславов–Софроний, които сами изработвали и орнаментирали подвързиите на ръкописните си книги/¹¹.

Емблематиката при печатните издания на българските католи­ци води началото си от издаденото през 1651 г. от Филип Станиславов ком­­пила-тивно съчинение “Абагар”. Характерни за изданието са гра­вю­рите на Богородица и някои светци, орнаментиката на началната за­ставка, нестандартното отпечатване върху дълги листи (ивици). Пред­шестващо новобългарската печатна книга е и емблематичното издание на Христофор Жефарович “Стематография” (Виена, 1741), в което се съдържат необичайни емблематични изображения – се­дем видни южнославянски личности, между които Свети Кирил и Свети Методий, а в първата част са поместени и гербовете на сла­вянските държави, с емблемата и на българския лъв. Под влияние на европейската традиция Жефарович работи медни гравюри с ви­сока художествена стойност. Емблематичните си приноси утвърж­дава и в следващата своя книга “пътуване до Йерусалим”. През 1792 г. Марко Теодорович от Разлог отпечатва своя “Буквар”, а Ата­насий Нескович през 1801 г. в Будапеща издава своята “История словено-болгарског народа”. И двете книги, макар и по-скромно илюстрирани, носят емблематични белези, предхождащи ново­българските печатни издания.

Новобългарската печатна книга се нуждае от по­добни опити в ранното книгопечатане, проправяйки си постепенно път през първата половина на ХIХ век с издания, в чийто графичен облик се откриват най-добрите ембле­матич­ни традиции, принесени от Средновековието, с най-удачното от манус­крипт­ната емблематика.

Изследователят на ранното българско книгопечатане Пе­тър Атанасов открива приемственост между образците от Тър­нов­ската книжовна школа през последния век от съществуването на Втората бъл­гарска държава, и печатаните в румънското печатарско средище Мун­тения богослужебни книги “Служебник” (1508), “Ок­тоих” (1510) и “Четвероевангелие” (1512), като намира общи черти в емблематичното оформление – началки, рамкиране, заставки. Самият свещеноинок Макарий в Мунтения е личност, свързана с българските художествени тра­диции и е лице, различно от известния печатар в черногорската сто­лица¹². Според П. Атанасов щампарницата в Рилския манастир пък се явява първото графично заведение от края на ХVIII век¹³. Дейността на Милетий Македон­ски, учил печатарство в Русия, е свързана с работата на румъно-българските печатници в Дълго поле и Говора. В издаваните от него книги се използва заставка от първа страница, която изпълнява функцията на графичен лайтмотив и се поставя по-нататък за начало на разделите, подобно на българските манускрипти с богослужебен характер в епохата на Средновековието. В печатаните от Милетий Македонски издания орнаментите и заставките с растителен и геометричен характер се подготвят чрез гравюри от дърво и мед. Присъстват и наборни елементи в ролята на емблеми-символи – кръст, земно кълбо, ангелски крила и пр. Готовата орнаментиката се е прилагала в руски богослужебни издания и се среща и в по-късни новобългарски печатни издания¹⁴.

Обикнат похват в средновековните манускрипти е миниатюрата, разполагана на самостоятелен лист, под формата на фронтиспис, срещу началната страница на книгата, или между самия текст, илюстрирайки отделни епизоди, герои, но и ктитора на ръкописа. В книгите с богослужебен характер се открояват емблематичните похвати с явно влияние върху родната илюстрационно-оформителската традиция, формираща се през 40-те–50-те години на ХІХ век – такива са напр. „Служба Фотия” /виж Ил.1/ за светия отец и равноапостол, патриарха на Цариград Фотий Изповедник, съставена от Неофит Рилски и отпечатана през 1849 г. в цариградската Патриаршеска типография; както и „Служба с житием св. Георгия Новаго”, отпечатана през 1855 г. в Самоков. В книги с нравоучителен характер също се наблюдават впечатляващи графични решения – в „Огледало магесници”¹⁵ от Г. Икономов, публикувана в Цариград пред 1855 г. присъства гротескно карикатурно изображение на магьосник в европейски дрехи и сатанинска глава, а изпълнението е чрез литографски отпечатък; в „Поучителни речи” от Ан. Гранитски, отпечатана в Цариград през 1854 г., е поместена илюстрацията на птицата-феникс. Напредък бележи графичната композиция на титулните страници и илюстрациите при книги, издадени във Виена – такива са титулите и лицевите корици към „Учител Добре” (1873) от Йоаким Груев в издателската поредица „Книжница за народа” /Ил. 2/, „Съдружество за памучна фабрика” (1865) /Ил. 3/ и „Упътване за български язик” от д-р Иван Богоров (1869), „Читанка” от Тодор Икономов (1874), от Йоаким Груев – отново в издателската поредица „Книжница за народа”. Подобни издания, печатани в столицата на Австро-Унгария в печатниците на Леополд Зомер и на Янко С. Ковачев и С-ие, ползват тенденциите в книжната емблематика на века, но в орнаментиката са изразени детайли и мотиви, свързани с традиционната графика на късната старобългарска ръкописна книга.

След османското нашествие и нанесения тежък удар върху Търновската книжовна школа центровете на духовен живот се изместват в Западна България, като новите явления в ръко­писната традиция се наблюдават през втората половина на ХV век, когато книжовниците от Рилския манастир вна­сят в ръко­писната илю­ми­нация източни елементи, каквито не се срещат в по-ранни български паметници¹⁶. В тази ръкописна илю­минация при авторите на Со­фийската книжовна школа от ХVI век намира място миниатюрата под влияние на Кратовската художествена школа на поп Йоан Кратовски. В началото на ХVII век водещо място в ем­бле­матиката заема Етро­полската калиграфска художествена школа, а през втората половина на столетието като важно средище се очер­тава Карлово-Аджарската шко­ла. За значителния период ХV–ХVIII век в орнаментиката на бъл­гарските ръкописи се наблюдават няколко основ­ни мотива – плетеница (отначало с геометричен характер, а по-късно лентова (или кръгова), кръс­тен мотив, птица, човешко лице, застав­ки с илюстриращи об­рази и сложни сюжетни компози­ции – характерни за сборниците с поучителни слова (дамаскини)¹⁷.

В считаната за първо новобългарско печатно издание книга на Софроний Врачански “Кириакодромион сиреч Неделник поуче­ние” (1806) са налице белезите на осмислено емблематично твор­чест­во, съхранило богатството на орнаментика от старобългар­ски­те ману­скрипти – с фронтисписната гравюра, винетките, заглав­ната страница, наподобяващи заставка със свод и обрамчени с орна­менти колони с кръс­тове. Маньо Стоянов в своите проучвания за началната буква в бъл­гарската книга, проследявайки мястото и функциите ѝ като рубрика, инициал, украсителен елемент в ръкописните и печат­ните издания, сочи голямата, изградена от отвесни и хоризонтални линии началка на пред­говора към “Кириакодромион” и допълва примера си с издания, в които се съдържат сполучливо изработени началки при малкото българско “Евангелие” на издателя Петър Сапунов (Букурещ, 1828) и големите богослужебни евангелия на Александър Екзарх (Цариград, 1858) и Н. Несторов (Русе, 1865)¹⁸. При последните две издания се използват черни ленти с цветя и листа, плътни линии със сенки и аканти. Мнението на автора е, че са използвани чужди клишета. Още на първия лист в “Кириакодромион” е композирана гравюра; позициониран е и интересен колофон в долния край на л. 51 Б, ограден на четири места от кръстчета, което говори за придържане към ембле­ма­тичните традиции на българската ръкописна книга. Второто издание под заглавие “Евангелие поучително” излиза доста по-късно, през 1856 г. в печатницата на д-р Данило Медакович в Нови Сад под ре­дакцията на свищовския учител и издател Теодор Хрулев, като изданието се реа­лизира с материалната подкрепа на друг книжовник и издател от Свищов – Иван Стоянов Мерданчани­на. Титулната страница в горния край над заглавието е с композирана гравюра, изобразяваща ангел хранител, като текстовете са обградени от стилна орнаментирана рамка, обхващаща в правоъгълник страницата. “Неделник поучение” претърпява до Освобождението още две издания – в Букурещ през 1865 г. и в Белград – 1868 г. В тях печа­тарите вече влагат европейските достижения в емблематиката на печатната книга. Определено влияние на средновековната българска ръкописна книга се забелязва най-вече при първото издание. Извест­но сходство в неговата титулна страница може да открием при начал­ната страница на “Четириевангелие” (Сучавско) от 1529 г. в ръкопис­ната сбирка на Рил­ския манастир¹⁹.

Правителствената печатница в Крагуевац и сетне в Белград, изпълняваща поръчки на български автори и издатели като Емануил Васкидович, Неофит Бозвели, Аверкий Петрович, Никола Кара­стоянов и Христаки Павлович, се придържа близо до издателските им замисли и печата такива илюстрации в техните книги, които стоят близо до традициите на старобългарската емблематика.

В първото детско енциклопедично издание “Славеноболгарское детеводство” (част 2.) от архим. Неофит Бозвели и Ем. Васкидович, из­лязло през 1835 г. в Крагуевац, на с. 56–57 са отпечатани диаго­нално разположени илюстрации – птици и ангелчета, тематично свър­зани със спецификата на жанра, отделяйки подобно на старобъл­гарските ембле­матични книги края и началото на отделните части от изданието. Инте­ресен фронтиспис е представен след втора стра­ница на книгата “Перва понятия за Детинско употребление” от Ем. Васкидович (белград, 1847). В същото издание разнообразни по кегел шрифтове изпълват на с. 3 посве­щението на автора към султан Абдул Меджид, завършващо с красив орнамент. Вътрешно-титулната стра­ница с. 1 от книгата е от­пе­чатана с друг, цветно-растителен ор­намент. Самата корица на изда­нието по заглавието има подзаглавен фрон­тиспис – група деца, разглеждащи книга. Илюстрация с лика на дете е отпечатана в “Раз­говори за сърдечно и душевно образование” от сръбския архимандрит Гаврил Попович, превод на Аверкий Попович (Белград, 1847). Не бива да се забравя, че книгата се издава с "иждивението" на бъдещия виден издател Иван Момчилов, основал издателско-книжарско сдружение в Търново през 1868 г. Книжов­никът и издателят Момчилов добре е поз­навал и следвал емблема­тичните традиции на българската ръко­писна книга от Сред­но­веко­вието – доказват го петнадесетте негови из­дания – богослу­жеб­­ни, буквари, граматики, землеописания, отправени най-вече към началния курс на обучение, дори едно “Описание на светия град Йе­русалим и изобщо на светите места на Изток” (1865). С малки изклю­чения Ив. Момчилов из­работва книгите си в печатницата на Леополд Сомер (Зомер) във Виена и налага, особено при издания с църковен характер като “Крат­ка све­щена история” (1868), “Свещен православен катехизис за на­родните ни училища” (1869), ”Църковен цветник” (1869) и др. еле­менти от емблематичното оформление, близко до средновековната ръкописна традиция, съчетавайки ги със съвременното за епохата полигра­фическо офор­мление. Затова книгите на Момчилов стават широко популярни, а орга­низираното от него дружество продължава да функ­ционира и след смърт­та му, дори и след Освобождението²⁰.

В средата на 50-те години на ХIХ век и печатниците в Цариград, изработващи български книги, са се съобразявали с определени изисквания към илюстрирането, което не е далеч от традициите в емблематиката на старобългарската ръкописна книга – такива се забелязват в „Малка енциклопедия или първоначални познания за деца” /виж графичните рисунки със змията и пауна, ил. 4 и ил. 5/ от Тодор Шишков (2. и 3. изд. Цариград, печ. Цариградски вестник, 1857).

От белградските издания на Христаки Павлович можем да посочим “Граматика Славено-болгарска” (2. изд. 1845; 1. изд. 1836, Будапеща), с емблематична украса под заглавието на титулната стра­ница; “Писменик общеполезен” (Белград, 1835) – с растителен орнамент над заглавието, върху вътрешно-титулната страница, която освен с ор­наментика е разчупена и с разнообразен кегел от големи и по-дребни шриф­тове. По-модерна графична стилистика внасят илюстрациите, напомнящи миниатюри с определен сюжет в „Упътване за българский език” (Виена, печ. Леополд Сомер,1869) от Иван Богоров и „Ръководство за словосъчинение на българский язик” от Тодор Икономов (Виена, Бълг. печ. Я. С. Ковачев, 1875).

Фронтисписът на Христаки Павлович, бли­зък по емблематика до старобългарската миниатюра, в книгата му “Ка­нон молебний святому священномученику Харалампию” (Букурещ, 1841). Фронтисписът изобразява Свети Харалампий, разговарящ с Бога. В гравюрата е вмъкнат текст, диагонално разположен над главата на светеца и също набран с църковнославянски шрифт. Фронтисписът е сътворен и позициониран под влияние на старобългар­ската книжна ем­блематика. През 1843 г. в цариградската печатница „Писмени трудолюбивия Пчели” е издадена една кратка служба с църковнославянски шрифт, от 28 с. , за Свети Харалампий Магнисийски Чудотворец под редакцията на Неофит Рилски (превод от йеромонах Е. Хилендарец и Р. Попович от гръцки). През 1849 г. Н. Рил­ски издава и по-горе споменатата служба за мъченика патриарх Фотий. И двете ли­тографии, изработени в Цариград, издателят помества в службите, след­вайки принципа на миниатюрната илюстрация в старобългарските издания. За пръв път в “Български буквар” на Г. Бусилин, издаден през 1844 г., се появява фронтиспис на създателите на българската азбука светите братя Кирил и Методий.

Самоковският печатар-издател Никола Карастоянов в един доста голям период от своята дейност – 30-те–70-те години на ХIХ век, сам изработва щампите и гравюрите за своите издания, в чиито фронтис­писи, надзаглавни илюстрации и винетки личи ясно изразено влияние на старобългарските емблематични традиции. В “Молитва на святаго великомученика Мина, кога се некому нечто изгуби или украде и от житието с неколко чудесии на святаго” (1872) върху заглавната страница буквално е щампована заставка с вграден образ на Св. Мина. Близостта със старобългарските ръкописи се до­пълва от църковнославянския шрифт. Най-големият син на самоковския издател-печатар – Анастас Карастоянов, се изявява като отличен илюстратор на книгите в тази печатница, които изработва от дървени и медни гравюри; изявява се и като отличен гравьор на щампи. На с. 3 в книгата на дупничанина Хрис­то Ди­митриевич “Служба с житием и страданием светаго велико­му­ченика Георгия Новаго” (Самоков, печ. Н. Карастоянов, 1854)ил илююстраторът Анастас Карастоянов об­на­родва своя гравюра-фронтиспис с образа на мъченика за христи­ян­ската вяра Георги Нови /ил. 6/.

Впечатляващи са илюстрациите на Анастас Карастоянов към книгата „Страдание святаго славного великомученика Христова Димитрия” (Самоков, 1852)²¹. За илюстрацията „Св. Димитрий и змеят” /ил. 7/ в същата книга е използвана медна гравюра 83х50 мм²². Пак в това издание обаче други илюстрации /ил.8/ и /ил. 9/ със Св. Димитър са изпълнени с гравюри върху дърво.

Подобни емблематични похвати ни от­веждат към образци от фронтисписната миниатюра на ХVI век като “Чети­риевангелие” (НБКМ 65), “Требник на даскал Филип” от 1685 г. (НБКМ 972), “Поп Пунчов сборник” от 1796 г. (НБКМ 693) и др.²³

Излезлият през 1824 г. в Брашов “Буквар с различни поучения” на д-р Петър Берон, преиздаден от Зах. Каркалеки в 1841 г. – Букурещ, както и други сродни издания-буквари – на Василий Ненович (1826), на Г. Бусилин (Москва, 1844), “Буквар или Началное учение” (Моск­ва, 1851) от х. Найден Йованович Татарпазарджичанин, носят едни или други емблематични белези, издаващи връзки със старобъл­гарската ръко­писна книга пряко, или пък опосредствано – чрез църков­нославянските изда­ния, печатани в Русия. Това е характерно и за много други учебници, школска и особено богословска книжнина през Възраждането, отпечатвана в съседни на Османската империя дър­жави. Естествено е, новобъл­гарските издания, излезли в големите издателски центрове – Виена, Будапеща, Париж, Одеса, Москва, да носят също характеристиките и спецификата на ев­ропей­ското емблематично оформление.

Един от първите български печатари през Възраждането – хад­жи Теодосий Синаитски, в изданията си – предимно с бого­слу­жебен характер, следва емблематичната старобългарска тради­ция и прилага заставки, животински, растителни и геометрични орна­менти от ХIII–ХIV век, както и гравюри, близки до среднобългарската миниатюра, което е знак за приемственост в емблематичното композиране на книгата. Така е илюстрирана “Служение еврейско”, превод от гръцки на Натанаил Зографски (Солун, печ. Т. Синаитски, 1839) с ефектна заставка с кръст в средата, както и авторската книга на Теодосий Синаитски “Кратко описание двадясет монастирей обретаю­щиеся во святой гору Атонской” (Со­лун, 1839, 10 л.)

И в цариградската печатницата-издателство на в. „Македония” излизат български книги, в които се налага навлязлото в полиграфията печатане с граждански шрифтове, но все още за специалните текстове и орнаментиката, свързани с богослужебната традиция, се прилагат съответстващи графични подходи и набор от църковнославянски букви, както е използвано /ил. 10/ в „Ръководство по звучната метода за учителите в първоначалното училище” (Цариград, Македония, 1872) от Райчо Михов Каролев (1846 –1928).

Рамкирането на титула при възрожденската книга следва традицията заглавната страница при българските манускрипти да се поставя в рамка. Добър пример за този графичен подход е заглавната страница-корица на първата книга /ил.11/, издадена от Христо Г. Данов – „Старопланинче. Календар за 1856. високосна година, която има 366 дни”²⁴, отпечатана в правителствената печатница в Белград /Белградска книгопечатня/. Задният капак на корицата има същата орнаментирана в растително-плетеничен стил рамка, като в нея са поставени два кратки поучителни текста „Начало на въспитание” и „Доброжелателни родителе!”.

Бордюри от плетенични линии, фигури и листи украсяват титулните страници на издания дори от набралото известен опит българско книгоиздаване в през 60-те години на ХIХ век като „Сионски песнопевец”, „Разбойникът в Балкана” (П.Р. Славейков), „Църковен цветник” /Ив. Момчилов/; появяват се и бордюри-рамки на титули в преводни издания като „Меропа” от Волтер (прев. П. Сребров; Цариград, 1872) и в късни печатани житиеписи като „Житие на Григорий Омиритски” в превод на Ав. Попстоянов (Белград, 1852/. Дори пасторалните мотиви в „Аделаида алпийска пастирка” (Белград, 1857) от Кръстю Пишурка /ил. 12/ напомнят композиционната специфика на миниатюрите в късните български манускрипти.
В други издания пък се прилага оформление-портал в страницата за посвещение на печатното издание, каквото се открива в издадената през 1854 г. от Анастас Гранитски в цариградската печатница на Тадей Дивитчиян преводна книга „Практическа медицина”²⁵. В това издание надписът в авторското посвещение /ил. 13/, отправено към сръбския дипломатически представител в Цариград „ЕГО ВыСОКОБЛАГОРОДИО МИЛОСТИВОМУ ГОСПОДАРЮ К. НИКОЛАЕВИЧУ”, е набран с получер шрифт–главни букви, а в останалите редове по-надолу е спазен йерархическият композиционен принцип за осово позициониране и йерархическо разположение от голямото към по-малките заглавни елементи и от по-значимите в съдържателно отношение лексикални конструкции към второстепенните, при това вградени в доста ефектен портал-вход към книгата, наподобяващ иконостаса в църковен православен храм.

Краен и начален орнамент, близки до стила на средновековната българска емблематика, откриваме в друга книга за нуждите на цър­­ковното ни образование: “Библическа повест вехтаго завета за юност” от свищовските издатели константин Теодорович и Георги Владикин (Будапеща, 1847, с. 46–47). И в печатницата на Дунавския вилает в Русе, просъществувала от 1864 до 1878 г., някои от изданията носят сходна ор­на­ментика с тази на старобългарските печатни издания. Така са оформени, най-често с подходящи графични сим­воли под заглавието и подзаглавието, както и с различни по голе­мина църковнославянски шрифтове, книгите на отец Матей Петров Преображенски: “Молебни ка­нони ко святому славному мученику Мине за изгубена вещ и ко св. священомученику Антипе за зъбобол и главобол и за други болести” (1867), “Подобни на осъмтях гласове” (1867), “Притчи Варлаамови” (1868), “Защита на православието на­паднато от протестантските ми­сионери с разни брошури” (1870), “приказки или нравоучителни при­мери за прочитание на всекиго, който желае своето поправление” (1872). Склонност към традициите на старобългарската емблематика се проя­вява и при други автори и издатели, ползвали вилаетската печатница в Русе: Тодор Хаджис­танчев с историческата драма “Кардам Страшний” (1872), “Ижица Доситея Обрадовича” в превод на свищовския издател Теодор Хру­лев (1868) и др.

Цариградските български печатници – на “Цариградски вест­ник” и на П. Славейковия в. “Македония”, се придържат в изработката на отпечата­ните книги, предимно при кориците и титулните страници, към рас­тително-плетеничните и звериновите орамчвания, винетки и фрон­тисписи, характерни за емблематиката на старобългарските ръко­писи, както и напомнящи по-късните творби на книжовниците да­маскинари. Лицеви фронтисписи-гравюри се срещат в титулното и коричното оформление на книгите от печатницата на А. Дамянов в Смирна: “Психология или душесловие за учение на децата” (1844) и “Благонравни учения” (1843); сложна орнаментика върху титула пък става носител на естетическа функция в „Кратка читанка”/ил. 14/ от П. Р. Славейков (Цариград, печ. на в. Македония, 1869. 28 с.).

Две издания със сходно тематично съдържание излизат в началото на 50-те години на ХIХ век – „Езопови басни” (Букурещ, печатница на Св. митрополия, 1852 – на кор. Басненик) е преведена и „наредена” от Петко Р. Славейков, и „Езопа фригийскаго баснотворца басни или приказки” (Белград, Княжеско-сръб. типогр., 1854) в превод и съставителство на Райно Попович (ок. 1773–1858). Изданията носят специфичната емблематика, привнесена от богатата орнаментика на старобългарската манускриптна традиция. Корицата на Славейковата книга е в духа на орнаментиката, очевидно близка до традицията на ръкописната българска книга. През 1854 г. в правителствената белградска печатница излиза книгата „Есопа фригийскаго баснотворца Басни или приказки”/ил. 15/, преведена и съставена от Райно Попович. Съставителят, а и други наши книжовници-издатели от този период, са отбелязвали тази типография като Княжеско-сръбска книгопечатня, а по-често се среща като: Княжеско-сръбска типография. Заглавната страница на изданието е композирана с правоъгълна рамка, върху която е нанесена богата растително плетенична украса и орнаменти в четирите ъгъла, докато вътре шрифтовете се отличават с йерархическо степенуване на шрифтове и редуване на получерни и светли букви. Отбелязан е и фактическият книгоиздател – хаджи Найден Йованович Татарпазарджичанина.

Сътрудничеството на Христо Г. Данов с виенската печатница на Леополд Сомер /Зомер/ през 60-те –началото на 70-те години на ХХ век дава отлични резултати в емблематиката на книгите, предавани за печат от пловдивския издател. Наред със съставителството на книги, Х. Г. Данов е и автор на сполучливи учебници за началния курс, които подобряват постиженията на редица възрожденски книжовници. Удачен пример в тази посока е „Втора четеница за ученици в средни училища с 25 изображения”²⁶. Книгата /ил. 16/ претърпява четири издания, а това говори за нейния успех. Изображенията във „Втора четеница” са постижение при осъществяването на онагледяваща емблематична връзка между текст и графичен образ, способствайки за по-добра визуална комуникация на късновъзрожденските учебници и помагала. Първите три излизат в печатницата на Л. Сомер, а четвъртото вече се печата в печатницата на Я. Ковачев – Виена, през 1974 г., когато тук е съдружник и самият Х. Г. Данов.

В българските печатници, а и в останалите европейски полиграфически предприятия, с които си сътрудничат българските кни­гоиздатели, използваната сродна емблематика със старобъл­гар­ската ръ­ко­писна книга е предимно по отношение на графичното оформ­ление – заставката, винетката, орнаментното орамчване най-вече на титулни стра­ници, фронтисписа, балканския и растително-геометричните орна­менти, и по-рядко в цветово отношение – при илю­страцията предимно на книги с богослужебен характер, където се използва плетеничната за­ставка в балкански стил, с вградени червени растително-геометрични орнаменти, и използване на тератологични елементи. Но дори и считаните за научни или учебно-помощни илюстрации в българските издания, особено през 70-те години на XIX век, все пак носят нещо от духа на далечната среднобългарска традиция, от апокрифните сборници, от дамаскините и по-късните емблематични книги. Една титулна страница на „Сметница с фигурки”²⁷ (1875) от Д. Хибнер /ил. 17/, в превод на Моско Добринов (1847–1909), публикувана от издателя Христо Г. Данов и отпечатана в съдружествената с него печатница на Янко С. Ковачев във Виена, е повод да се замислим доколко твърденията, че подобни фигури, орнаменти и малки илюстрации нямат оригинален характер, са верни. Би било интересно например да се открие връзката между съществуващите готови печатни щрихови орнаменти-клишета в тази печатница и творчеството на Янко С. Ковачев, който сам рисува и подготвя илюстрациите на издаваните в дружествената печатница-издателство във Виена книги²⁸. Нещо повече, Я. Ковачев има намерение да издава дори илюстрован вестник във Виена, което издава готовност за определени творчески нагласи и авторско участие²⁹. При това виенската печатница изработва книги с „черни, златни, сребърни бои” на умерени цени и приема поръчки „ксилографически и литографически”, разполага с двайсет различни видове и големини букви за обикновен и чер набор, с курсивни, заглавни и църковнославянски шрифтове³⁰.

Доколко Я. С. Ковачев участва в интерпретацията и има оригинално авторство върху различни емблематични елементи петдесетината осъществени издания на виенската му печатница, навярно ще отговорят бъдещи проучвания в архивите, но фактът, че той е редактор на последните две годишнини на Х. Г. Дановия „Летоструй” /ил. 18/, а между 1880–1882 г. издава първото наше илюстровано списание „Българска илюстрация”, дава повод да се преосмисли идеята за заимстването на готови клишета в орнаментиката и илюстрирането, поне що се отнася до онези издания, излезли с участието на Янко С. Ковачев; убеждава ни и останалата негова дейност като издател и печатар след Освобождението.

И доколко книги
Първите списания в националната ни периодика също носят сходни черти на старобългар­ската емблематика – така на­пример сп. “Летоструй или домашен календар” (1869–1876), издание на книжарницата на Хр. Г. Да­нов в Пловдив, Русчук и Велес и от­печатано в печатницата на Л. Сомер във Виена (до 1874 г.; 1875 и 1876 г.: Бълг. печ. на Янко С. Ковачев у Виена), е с позиционирана върху титула (респ. на корицата) групова гравюра, включваща заглавието Летоструй или Къщен календар в полукръг, подобно на заставката в “Иван-Александровия песнивец” от 1337 г. (л. 158 а)³¹, или на заставката в “Четириевангелие” от сре­­дата на ХIV век (л. 170 а)³². Под небесният ангел, разделящ главата на емблематичния комплекс и благославящ, с получер шрифт се набира съответната година в календара.

Емблематичните изследвания се нуж­даят от по-аналитично вглеждане в графич­ното и орнаментното оформление на отделните съпоставяни книги и ръко­писи; от съпоставителен анализ, включващ и издателско-полиграфически ретроспекции, който по-пълно и в детайли би разкрил връзките между новобългарските възрож­денски из­дания и старобългарската ръкописна книга. При проследяване на графичната композиция би следвало да се изследват в повече детайли и инициалите, отстъпите, прозорците в текста, шрифтовите семейства и гарнитури, заставките и фронтисписите при българските манускрипти и новобългарските печатни издания, както и някои специфични оформителски средства като филиграни, украсни линии, графични фигури. Емблематичните проекции на българските манускрипти, както е видно и от приведените тук примери, са дали своето отражение при формирането на национална книгоиздателска традиция, способствали са за избистряне и значително подобряване на графичния образ на българските доосвобожденски издания, проправяйки пътя и за още по удачни и находчиви емблематични решения на издателите в композицията на родната ни книга след Освобождението.