Книга за хода на психичното ни развитие, чиито етапи се представят от често срещани архетипове, познати на повечето от нас


ГЛАВА ПЪРВА Полът и новото определение на героизма



страница2/12
Дата24.07.2016
Размер2.86 Mb.
#2970
ТипКнига
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
ГЛАВА ПЪРВА

Полът и новото определение на героизма

В западната култура героичният идеал за воина е запазен за мъжете, и то главно за мъжете от бялата раса. Жените според този сценарий са девойки в беда, които трябва да бъдат избавяни, вещици, които трябва да бъдат убивани, или принцеси, които заедно с половината от кралството служат за награда на героя. Мъжете от малцинствата, поне в американската литература, обикновено са представяни като верни съюзници (например Хък и Джим в „Хъкълбери Фин" на Марк Твен или Самотният Скитник и Тонто).

В „Героят с хиляда лица" Джоузеф Камбъл пише, че героят е „господар на света". Именно господарите на света — кралете, принцовете и техните поети — са ни определили какъв и чий е героичният идеал. Разбира се, определили са го по свой образ и подобие, смятайки, че героизмът е за малцина избрани. С появата на демокрацията и развитието на идеала за егалитарно общество първо белите мъже от работническата класа, а след тях жените като цяло и мъжете от малцинствата започнаха да изявяват претенции, че героичният архетип е техен.

По някаква ирония, докато жените. мъжете от работническата класа и мъжете от малцинствата прегръщат архетипа воин, много бели мъже от средната и едрата буржоазия се дистанцират от него. Мисля, че това е така отчасти защото, макар този архетип да е мит, означаващ здравословното умение на самоутвърждаването и господството, в обичайната си форма той се основава върху раздялата — откъсването на човека от хората и Земята. Много мъже откриват, че стремежът да си по-добър от някого, да владееш и да управляваш, каквото и удовлетворение да носи за кратко време, оставя след себе си само пустота и отчаяние.

Архетипът на воина е и елитарен мит, в чиято основа е идеята, че едни хора извършват героичните си пътувания, докато други просто служат и се жертват. При все това действително всички сме едно. Ако всички ние не правим пътуванията си, не откриваме гласовете си, талантите си и не даваме уникалния си принос на света, започваме да се усещаме все по-малко живи — та дори и най-привилегированите сред нас. Никой не може дълго да извлича истинска полза за сметка на друг човек.

Когато започнах да анализирам този мит, реших, че фактически всички тревоги в днешно време се дължат на господството на архетипа воин. Естествено, ако проблемите се решават в парадигмата „убиване на дракона", това няма да донесе световен мир или да сложи край на глада в света. По-късно осъзнах, че архетипът воин не е проблем сам по себе си, тъй като от гледна точка на развитието той е жизненоважен за еволюцията на човешкото съзнание. Без съмнение той е еднакво важен както за жените и за мъжете от малцинствата, така и за белите мъже, въпреки че понякога определението на архетипа се променя, когато в действието участват всички, а не само малцина привилегировани. Проблемът е, че ако насочи вниманието си само върху този героичен архетип, човек стеснява възможностите си. Мнозина бели мъже например се отегчават, защото имат нужда да излязат извън калъпа на воина, а се усещат сковани в него, защото той не само се определя като единствения героичен идеал, но се отъждествява с мъжествеността. Съзнателно или несъзнателно, мъжете са убедени, че не могат да се разделят с това определение за себе си, без да се разделят и с чувството си за превъзходство над другите, особено над жените.

Докато събирах материали за „Кой съм този път?" и по-късно за „Жената герой в американската и английската литература", открих, че мисълта, че в модерната литература няма истински героини, просто е неточна. В „Жената герой" например, заедно с Катерин Поуп доказахме, че жените често са изобразявани в героичен план. Насърчени от феминизма, много жени играят архетипа воин. Но това не е всичко. Те също изследват модели на героизъм, които отначало ми изглеждаха типично женски. Тази форма, която се различава от формата при мъжете, почива по-скоро върху цялостност, отколкото върху убиване на дракони. Всъщност жените герои често дори бягат от драконите! Докато героите от бялата раса, като „Човекът от Вирджиния" на Оуен Уистър (в „Човекът от Вирджиния") биха изоставили дори булката си в деня на сватбата, за да се бият на дуел (в името на честта), жените обикновено мислят, че да се избяга от опасността е проява на мъдрост. После, те не смятат убиването на дракони за много практично, тъй като онези, които често хващат жените в капан, са съпрузите, майките, бащите, децата, приятелите — хора, които твърдят, че добрите жени се отказват от пътуванията си, за да служат на другите. Затова в приказките за жени герои няма истински злодеи. Или поне на героя не му идва наум да ги убие.

С удоволствие открих, че жените са развили алтернатива на сценария за героя, който убива злодея и спасява жертвата, и в нея няма нито истински злодеи, нито жертви — има само герои. Тази форма на героизъм сякаш съдържаше надежда, че тя не само може да даде на всички ни нов живот, но и да го направи по егалитарен начин. Тя обаче не би могла истински да разцъфне, ако за нея знае само единият пол. Докато навсякъде около себе си наблюдавах жени, които с оптимизъм играят по сценария герой — герой — герой, повечето мъже, които познавам, играеха по стария сценарий герой — злодей — жертва. Мъжете, които според това старо определение не можеха да бъдат герои, виждаха, че единствената друга възможна роля бе тази на жертвата, или антигероя. След това забелязах някои мъже и някои литературни герои мъже, които също бяха открили сценария герой — герой — герой и се чувстваха истински живи, жизнерадостни и героични, докато играеха.

Започвах да разбирам, че мъжете и жените преминават — макар в различна форма и понякога в малко по-различна последователност — през едни и същи в основата си етапи на развитие, като заявяват своя героизъм. В крайна сметка и за едните, и за другите героизмът е въпрос на цялостност, като с всеки етап на развитие те стават все по-верни на себе си. Парадоксално е, че има архетипови модели, управляващи процеса, през който всички преминаваме, за да открием неповторимостта си. Така че в етапите на пътуванията си винаги сме и прекалено верни на себе си, и прекалено сходни помежду си. Всъщност човешкото развитие спазва предвидима последователност, в която преобладават съответно архетиповете на Невинния, Сирака, Скитника, Воина, Мъченика и Магьосника, въпреки че западната култура насърчава мъжете и жените да се идентифицират с тях по различен начин.

Архетиповете и човешкото развитие

Невинният и Сиракьт подготвят мизансцена: Невинният живее с чистата душа отпреди грехопадението, а Сиракът се сблъсква с реалността на грехопадението. Следващите няколко етапа представляват стратегии за живот в света след грехопадението. Скитникът започва да търси себе си отделно от другите, Воинът се научава да се бие, за да се защитава и да промени света според виждането си, а Мъченикът придобива способността да дава, да се обвързва и да се жертва за другите. Следователно движението е от страдание към самоопределяне, към борба, към обич.

Ясно ми беше, че героизмът на Скитника не се свежда до борбата. Героичната постъпка на Скитника — мъж или жена — е в това, че напуска тягостната ситуация и се отправя сам към неизвестността.

Отначало обаче не забелязвах героизма на Мъченика, тъй като в по-модерната литература е на почит освобождаването от по-стария идеал на саможертвата. Антипатията към мъченичеството е особено силна в книгите за жени, защото женското възпитание и нормите в западната култура затвърждават мъченичеството и саможертвата сред жените през голяма част от двадесетия век. Ролята на Мъченика сковава жените дори по-силно, отколкото ролята на Воин сковава белите мъже. Като се вгледах повторно в архетипа на Мъченика, започнах да уважавам силата му и да разбирам защо например християнството — което се върти около образа на Христос, умрял мъченически на кръста — толкова привлича жените и хората от малцинствата и също защо страданието и мъченичеството са били толкова важни в юдейската религия, особено в многобройните моменти и места, белязани от антисемитизъм.

Долових появата на древен архетип, в миналото пазен за още по-малък брой хора, отколкото архетипа Воин, който сега се преформулира като форма на героизъм, достъпна за всички. В тази форма героят е Магьосник или Шаман. След като се научава да променя заобикалящата го среда чрез здрава дисциплина, воля и борба, Магьосникът се научава да се движи с енергията на вселената и чрез законите на синхронността да привлича онова, което е необходимо. Така че лекотата, с която Магьосникът взаимодейства с Вселената, изглежда като магия. След като се е научил да вярва на цялостната си личност, Магьосникът завършва един кръг и също както Невинния открива, че да вярваш е безопасно.

Всеки от архетиповете носи със себе си мироглед и заедно с него различни житейски цели и теории за смисъла на живота. Сираците се стремят към безопасност и се страхуват от експлоатация и изоставяне. Мъчениците искат да бъдат добри и виждат света като сблъсък между доброто (внимание и отговорност) и злото (егоизъм и експлоатация). Скитниците искат независимост и се страхуват от конформизма. Воините се стремят да бъдат силни, да влияят върху света и да избягват неефективността и пасивността. Целта на Магьосниците е да бъдат верни на вътрешната си мъдрост и да са в равновесие с енергиите във вселената. И обратно, стремят се да избягват неистинското и повърхностното.

Всеки архетип проектира върху света своята собствена задача. Хората, управлявани от даден архетип, ще виждат целта му като облагородяваща, а най-големия му страх — като корен на всички проблеми на света. Те се оплакват от жестокостта, конформизма, слабостта, егоизма или плиткоумието на другите хора. От това възникват много недоразумения. Мъченикът често приема самостоятелността на Скитника като егоизъм, който Мъчениците ненавиждат. Стремежът на воина да се наложи може да изглежда на Сирака като жестокост. А когато Магьосникът заявява, че ако реакцията е искрена, напълно нормално е човек да постъпва по всякакъв начин, включително по начините, от които доскоро се е боял или които е отхвърлял (егоистичен, мързелив и т.н.), за всички останали тези твърдения звучат като най-срамни неща!

На нивото на Магьосника обаче двойственостите започват да се рушат. Страхът на Сирака от болката и страданието се възприема като неизбежната обратна страна на едно определение за безопасност, което допуска, че животът ще е само приятен и лек. Магьосниците вярват, че фактически ние сме в безопасност, въпреки че често изпитваме болки и страдание. Те са част от живота, а в крайна сметка всички ние сме в божите ръце. По същия начин Магьосниците смятат, че егоизмът се поражда от разбалансираното фокусиране върху даването. Задачата не е да сте внимателни към другите, еместо да мислите за себе си, а да се научите да обичате и да се грижите за себе си така, както и за съседа си.

Магьосниците прозират отвъд схващането за индивидуализма и конформизма до знанието, че всички ние сме неповторими и всички сме едно. Виждат отвъд силата и слабостта и разбират, че непоколебимостта и възприемчивостта са „ян" и „ин" — ритъм на живота, а не двойственост. Накрая, те знаят, че дори не е възможно да сме неистински, тъй като можем да сме само тези, които сме. Ние неизбежно заемаме във вселената мястото, което ни се полага.

Всеки архетип ни води през двойствеността към парадокса и във всеки има непрекъснато движение от първобитен към по-изтънчен и сложен израз на основната му енергия. Следващите глави описват архетиповете и етапите на осъзнаване, през които минава героят, докато изследва всеки архетип поотделно. Описаният модел обаче е схематизиран, така че докато четете, трябва да имате предвид, че хората не преминават през отделните етапи по един и същи начин, с маршова стъпка. Индивидите планират неповторимия си път през тези „етапи" и трябва да се има предвид, че съществуват различия в начина, по който хората минават през тях. Това е общовалидно за голям брой култури — различни етнически или расови групи, хора от различни страни или райони, — но в тази книга, поради моята собствена среда и опит, ще спра вниманието си върху различията между мъжете и жените.

Например мъжките и женските форми на героизъм изглеждат различни, защото мъжете остават по-дълго на някои етапи, а жените — на други. Тъй като са възпитани от обществото да се грижат и да служат, а може би и защото раждат, в живота на жените прекалено силно започва да властва архетипът Мъченик, още преди те да могат да изследват възможностите, които олицетворяват Скитникът и Воинът. Мъжете, от друга страна, биват насърчавани да контролират живота си и да властват над другите хора, да бъдат воини, преди да разберат кои са. Те се придвижват бързо до етапа воин, но замръзват там, и дори не просто там, а често на най-примитивните му нива. Често получават слабо или никакво насърчение и почти не разполагат с мъжки ролеви модели, за да развият чувствителност, загриженост и способност за обвързване.

Жените често не харесват етапа воин и затова или отказват да направят пътуването, или ако го направят, се придвижват светкавично и стават Магьосници. Затова, мисля, че промените, които описвам като етапи на Скитане и Борба, в новаторската книга на Каръл Джилцган „На различен глас: психологичната теория и развитието на жените" се представят просто като етап на „преход" от етика, основана на грижа за другите (Жертва), към по-високо ниво, на което „Аз"-ът добива реални измерения във взаимоотношенията (Взаимозависимост).

Жените, изглежда, се задържат на етапите, които изтъкват приобщаването (Мъченик и Магьосник), а мъжете — на тези, които изтъкват самостоятелността и противопоставянето (Скитник и Воин). Както Джилиган посочва, жените обикновено виждат света под формата на мрежи и паяжини на свързаност. Мъжете го виждат под формата на стълби и йерархични системи, където хората се състезават за власт. Ако насочим вниманието си към места, където има повече жени или повече мъже, без да виждаме цялостния модел на развитието, може да ни се стори, че има отделни и различни мъжки и женски пътища. Или пък, ако гледаме само към пътищата, а не към различния момент и различната сила на обвързаност с всеки архетип, ще излезе, че по отношение на развитието си мъжете и жените са еднакви. Нито едното, нито другото е вярно. По отношение на развитието си мъжете и жените са еднакви и различни. Типичният мъжки модел на развитие в западната култура е да се мине от Сирак направо до етапа воин и да се остане там. Движението — ако има такова — настъпва по време на кризата в средна възраст, когато мъжът се сблъсква с въпросите за самоличността си. В резултат мъжът често започва да проявява по-голям интерес към въпросите на близостта, вниманието и обвързването, отколкото когато и да било. Обикновено развитието му изглежда така:

Сирак > Воин > Скитник > Мъченик > Магьосник

От друга страна, жената обикновено се развива от Сирак до етапа Мъченик, на който може да остане до края на живота си, освен ако нещо не я подтикне към по-нататъшно развитие. Понякога, след като децата излязат от къщи, съпругът кривне, самоуважението й отслабне или срещне еманципирани идеи, настъпилата криза на идентичността я кара да се запита коя е, след което се научава да бъде по-напориста. Ето модела на развитието й:

Сирак > Мъченик > Скитник > Воин > Магьосник

Жена с професия, стремяща се отрано да бъде независима в живота, може да преминава едновременно през етапите на воин и Мъченик, като в службата е упорита, а вкъщи се раздава. Мнозина мъже също подреждат живота си по този начин. Независимо дали става въпрос за мъж или жена, моделът се свежда до:

В този случай проблемите на самоличността излизат на преден план, когато разцеплението изглежда неудържимо и противоположните ценности на Мъченика и воина се обединяват достатъчно, за да се почувстваме отново цялостни.

Нужно е да се разбере обаче, че не е задължително мъжете и жените винаги да изживяват тези етапи в различен ред. Големи са индивидуалните различия. Освен това върху описания тук модел влияе типът на личността. В теорията за типовете на Юнг някои хора се водят от аналитичния си, мисловен процес, а други — от емпатичните, чувствени форми. Чувствените типове имат по-голям афинитет към архетипа Мъченик, а мисловните — към воин. Онова, което харесваме, често развиваме най-напред, а оставяме за по-нататък изследването на качествата, които по-малко харесваме. Следователно жените с предпочитание към мисленето и мъжете с предпочитание към чувствата са склонни да развиват едновременно чертите на Мъченик и на воин, защото единият стремеж допълнително се усилва от сексуално-ролевата обусловеност, а другият — от личностния им тип.

Някои обобщения по отношение на половете обаче може би са уместни. Точно в този момент за повечето мъже ценностите до голяма степен се определят от етиката на воина. Пътят на съвременните жени обаче е раздвоен. По-голямата част от тях или са Мъченици, или са преминали бързо през етапите на Скитник и воин и започват да правят опити да бъдат Магьосници. В зависимост от това коя група жени наблюдавате, можете да твърдите, че архетипът Мъченик е определено женски, за разлика от стила воин, който е определено мъжки, или че стилът Магьосник въплъщава новопоявилата се женска система, за разлика от стария патриархален Воин, като начин на съществуване в света. Първото твърдение се възприема от консерваторите, а второто — от голям брой феминистки. Нито едното, нито другото е погрешно, но и нито едно от двете не изчерпва всичко.

В съзнанието на западната култура феминистките обикновено се свързват с архетипа на Амазонката, но истински еманципираните жени, изглежда, имат особена слабост към действието в стил Магьосник и са начело в изследването на архетипа, който контролира настоящата трансформация на човешкото съзнание — толкова значима, колкото и трансформацията, станала, когато мъжете ръководеха изследването на възможностите за положително (ян) действие и агресивността като средство за усъвършенстване на света. Откритието, че вълшебната пръчица и жезълът на Магьосника са подходящи инструменти за днешния свят, е твърде обнадеждаващо както за мъжете, така и за жените, защото обещава възстановяване на мира и любящата енергия между тях и между човечеството и Земята.

Нова парадигма на героя

Животът на воина с ударението, което слага върху властта над другите, е самотен и в крайна сметка трагичен. Ние можем да завършим пътуванията си, да бъдем възнаградени, като станем крале или кралици, но знаем, че историята продължава. Знаем, че ще изгубим властта си, ще бъдем сменени от новия герой и ще умрем. Освен това последните мигове от живота ни върху тази земя ще бъдат белязани от най-незначителната възможност за контрол, която сме имали някога през живота си — освен в момента на раждането си, — контрол над самите себе си, над други хора, над бъдещето и дори над телесните си функции. По традиция именно краят на приказката определя дали сюжетът е комедиен или трагедиен. Затова не е учудващо, че модерната литература и философията са пропити с такова отчаяние!

Какво ще стане обаче, ако малко изместим очакванията си? Например ако целта на живота ни не е да вземем надмощие, а просто да се научим? Тогава краят на приказката може да изглежда съвсем различен, а също и онова, което се случва между раждането и смъртта. Героизмът получава нова формулировка — не само като преместване на планини, но и като опознаване на планини: да бъдеш изцяло верен на себе си и да виждаш без отричане това, което е, и да си отборен за уроците, които предлага животът.

Автобиографията на Бокскар Бърта „Сестра на пътя" завършва с ретроспекцията на Бърта за живота й. Тя била изоставена от майка си в много ранна възраст, получила груб урок като проститутка (заболяла и от сифилис), преживяла смъртта на един от любовниците си, който пред очите й бил обесен, и на друг, който бил прегазен от влак, докато тя нищо не можела да стори. Тя заявява: „Открих, че всичко, което се бях мъчила да науча, вече съм преживяла... Бях постигнала целта си — бях осъществила всичко, което смятах да направя в живота си. Исках да разбера какво значи да си безделник, радикал, проститутка, крадец, реформатор, социален работник и революционер. Вече го знаех. Побиха ме тръпки. Да, всичко имаше смисъл. В живота ми нямаше трагедии. Да, молитвите ми бяха чути." Бърта не се смята нито за страдаща Мъченица, нито за воин, а за Магьосница, получила всичко, което е поискала. Тя едновременно поема отговорността за своя избор и е благодарна за живота, който й е бил подарен.

В книгата си „Поклонник в Тинкър Крийк" Ани Дилард по същия начин предполага, че животът „често е жесток, но винаги красив... най-малкото, което можем да сторим, е да се опитаме да бъдем там", да сме изцяло в живота. Тя си представя, че „последната молитва на умиращия не е „моля", а „благодаря", както гостът благодари на домакина, преди да си отиде... „Вселената, обяснява тя, не е била създадена на шега, а страшно, невероятно сериозно. От сила, която е извънредно потайна и свята, и бърза. Човек може само или да се прави, че не я вижда, или да я види, нищо друго."

Магьосниците приемат живота като дар. Задачата в този случай е да дадем своя подарък и да се ангажираме изцяло с живота и с другите хора, като допускаме и приемаме едни подаръци, и, разбира се, поемаме отговорността да откажем други. От тази гледна точка трагедия е да престанеш да знаеш кой си, от което следва, че не правиш това, за което си тук.

Например Гърти в „Шивачката на кукли" от Хариет Арноу е селянка, висока метър и осемдесет, която е изключително мъдра, но обикновено подценява ума си. Поради това постепенно губи почти всичко, което обича. Губи Типтън Плейс (ферма, която е смятала да купи), защото следва съвета на майка си — че задължение на жената е да бъде с мъжа си, — отказва се от фермата, за да придружи мъжа си в Детройт. Губи любимата си дъщеря Каси, защото се вслушва в чуждото мнение, че не бива да позволява на детето да играе с куклата, която смята за въображаема приятелка (Каси се измъква да играе тайно с куклата и я прегазва влак). Не се отнася сериозно и към призванието си на скулптор, наричайки го „глупаво дялкане", а последният й акт на неуважение към себе си е разсичането на прекрасния черешов пън, от който е започнала да моделира „смеещ се Христос" и вместо него издялала евтини фигурки и разпятия. „Смеещият се Христос" е нагледен образ на жизнеутвърждаващата й философия, противопоставена на гробовния пуританизъм, който й внушава майка й. Разсичането на дървото е равносилно на самоубийство или самоосакатяване.

Моментът, в който тя разсича черешовия пън, е истински трагичен, защото с това действие отрича себе си и прозорливостта си. Въпреки това надеждата не изчезва напълно. Всички имаме мигове на страх, когато отричаме мъдростта си, цялостността и божествеността си. Макар че романът завършва с това, откриваме, че саморазрушителната постъпка на Гърти я принуждава да мине на ново ниво на прозрение. Разсичането на черешовия пън в момент, когато на семейството й трябват пари, тя оправдава с това, че не намира подходящо място за Христос. В края на романа тя казва: „Има милиони, милиони лица, също толкова изящни... като някои от съседите ми там, надолу по уличката — и те можеха да свършат работа."

От гледна точка на Мъченика Гърти може да е изглеждала прекрасна, тъй като не прави почти нищо друго, освен да се жертва заради съпруга и децата си или да доставя радост на майка си. Романът се различава от конвенционалните истории за жени по това, че Арноу представя жертвите й като ненужни и разрушителни. Обаче въпреки че Гърти често не изтъква нито мъдростта си, нито силата си да промени света, Арноу не я представя като антигерой. Гърти все още е герой. В романа става ясно колко много сили, външни и вътрешни, стимулират неспособността й да вярва в себе си. И въпреки това тя не е обрисувана като безпомощна жертва, а като човек с отговорност за избора, който е направил. Животът й е трагичен, защото тя не може да постъпва изцяло в съответствие с присъщия й героизъм. Това, разбира се, напомня начина, по който Шекспир обрисува Хамлет или Лир. Разликата е, че Гърти не умира в края на романа и затова оставаме с чувството, че животът е процес, който продължава.

От гледна точка на воина съдбата на Гърти е трагична. А от гледна точка на Магьосника? Ами ако допуснем, както Шърли Лутман в „Енергия и лична сила", че цялостната ни личност привлича към нас нещата, от които имаме нужда, че всички ние намираме точно онова, което трябва да научим в този живот, за да израснем и да се развием? От тази гледна точка можем да приемем, че Гърти се поставя в ситуации, от които излиза по-самоуверена. Правейки това, тя трябва първо да научи — като преживява всички страдания — какво става, когато не постъпва по този начин.

При Гърти целта не е да докаже героизма си — както при воина, — а да го заяви. Идеята за доказване на героизма е свързана със схващането, че той е дефицитна стока и че съществува човешка йерархия. Когато разберем, че истинската задача не е да напрягаме сили, за да докажем способностите си, а да си позволим да бъдем такива, каквито сме, нещата изглеждат съвсем различно. В целия роман Гърти се насилва да прави това, което е редно, или, понякога, само да разбере кое е редно. Към края тя започва да разбира, че ако просто си е позволявала да бъде такава, каквато е, и е правила това, което е искала, мечтите й е можело да се сбъднат. Най-вероятно е щяла да стане собственица на Типтън плейс, заобиколена от семейството си, и в състояние да довършва скулптурите си. В ретроспекция осъзнава, че мнозина дори са я подкрепяли в желанието й да остане във фермата, но в своята неувереност тя се е вслушала в гласовете, които са я подценявали. Дори съпругът й казва, че е щял да я подкрепи, ако му е била доверила какво прави.

В първите стадии Мъченикът предполага, че страданието е просто това, което е. Някой трябва да го изтърпи, затова Мъченикът страда, за да бъдат щастливи другите или за да осигури своето щастие за друг момент. Войнът открива, че със смелост и упорит труд хората могат да заемат силна позиция и да направят промени — за себе си и за другите. Магьосникът установява, че нито страданието, нито борбата е основа на живота. По рождение имаме право и на радост. Радостта можем да привличаме толкова лесно, колкото и болката, и не се налага да ставаме мъченици или да се напрягаме ненужно, за да създадем богат живот за себе си или за онези, които обичаме.

Този нов стил— олицетворен в пътуването на Магьосника — е острието на съзнанието в модерната култура, а осъзнаването, че архетипът на Магьосника сега е уместен, достъпен и силен модел за обикновения човешки живот, бе онова, което ме накара да напиша тази книга. Написах я също, тласкана от потребността да отдам признание на Мъченика, Скитника и Воина. От всеки от тях научаваме ключови неща, за които никога не е късно.

Развитието като спирала към цялостност

Тези героични етапи са свързани с развитието, но в действителност не се преживяват като праволинейни, непрекъснато напредващи стъпки. Пътуването на един типичен герой бих оприличила на конус или триизмерна спирала, по която е възможно движение напред, но често се правят и завои назад. От всеки етап извличаме поука и попадаме повторно в ситуации, които ни връщат на предишни етапи, за да научим и повторим уроците на нови нива на интелектуална и емоционална сложност и проницателност. В първите си опити по стъпките на воина например може да действаме като хунския вожд Атила. Впоследствие обаче се научаваме да изтъкваме желанията си толкова внимателно и по подходящ начин, че съумяваме да получим желаното, без да влизаме в конфликт. Спиралата се разраства не толкова на височина, колкото на ширина, защото сме овладели по-голям набор от реакции към живота, следователно, способни сме на повече живот. Възприемаме повече и имаме повече възможности за избор.

Може да се начертае схема, която да обобщава етапите, които включва всеки артехип. При първото завъртане на колелото много хора преминават два пъти през централния кръг, докато успеят да излязат, като усвоят второто и третото ниво на познанието. От концептуална гледна точка схемата е полезна, въпреки че човешкото развитие рядко е така подредено и хармонично. Смисълът е обаче, че архетиповете са взаимосвързани и често човек не може да реши психичната или познавателната дилема, криеща се в един архетип, без да премине през друг архетип. Воинът и Мъченикът са две страни на дуалистична формулировка за живота, в която или вземаш, или даваш. Дотогава, докато не можеш да правиш и двете, не можеш да правиш свободно нито едното, нито другото. Следователно, много пъти през живота си усвояваме уроците на всеки артехип. По-нататък събитията в живота ни влияят върху реда и интензивността на усвояването. Всяка значителна промяна или криза ни кара да преоценяваме проблемите, свързани със самоличността ни. Всеки нов ангажимент изисква нови жертви. При всяка следваща среща с един и същ архетип нашето разбиране за него се задълбочава.

Добродетелите, които героят възприема във всеки свой облик, никога не се губят или надрастват. Само стават по-фини. Като Невинен героят се научава да вярва, като Сирак — да скърби. Като Скитник героят открива и назовава собствената си истина, като воин — налага тази истина, така че тя да влияе на света и да го променя. Като Мъченик — обича, обвързва се и се отказва. Всички споменати добродетели предполагат известна болка или борба. Добродетелта, която Магьосникът добавя, е умението да осъзнаеш и приемеш богатството на вселената. С разширяването на кръга Магьосникът получава онова, за което копнее Сиракът — връщането в изгубения рай, първо на ниско космическо, лично ниво, а по-късно — на най-високо космическо ниво. Вместо обаче да изживява изобилието от детинска, зависима позиция, Магьосникът стъпва в градината върху основата на взаимозависимостта — с другите хора, с природата и с Бога. Така че последният урок, който героят научава, е щастието.

Урокът от всеки етап пренасяме в следващия и тогава смисълът му се променя, но самият урок не се губи или надраства. Например на първото ниво на мъченичеството героите правят жертви, за да омилостивят боговете или някаква друга авторитетна фигура. По-късно правят това просто за да помогнат на други хора. Като става воин, героят трансформира жертвата в дисциплина: Жертва нещо, за да постигне друго. Като Магьосници героите разбират, че никога нищо важно не се губи: саможертвата се превръща в органично и осъзнато отказване от старото, за да се отвори път за ново развитие, нов живот.

На онези, които навлизат в даден етап в подходящ момент, митът носи живот. Когато от по-ранен етап на развитие някой индивид преждевременно прескочи в друга роля, същият архетип поражда инертност, защото това не е истинското ниво на развитие на индивида. Мъжете или жените, които по степента си на развитие са готови да напуснат етапа воин например, може да не успеят да го направят, защото не знаят, че има друг етап. Те ще се чувстват лишени от жизненост, клаустрофобични, хванати в капан, също както се чувстват жени, впримчени в ролята на Мъченика, на които е казано, че архетиповете на Скитника и воина са роли, запазени само за мъже. Много жени изразиха вълнението си по повод „Жената герой в американската и английската литература", тъй като книгата изтъква героизма — особено пътуванията на Скитника и воина — като стремеж, подходящ за жени, и по този начин им помага да напредват в пътуванията си. Надявам се, че сега, като изтъквам ценното в архетипа Мъченик и като описвам архетипа Магьосник, мога да помогна пътуванията и на жените, и на мъжете да станат по-леки и по-безболезнени.

Вярвам също, че всички имаме постоянен достъп до всеки архетип. „Етапът", на който сме, е свързан с мястото, където най-много „висим", където прекарваме най-продължително време. Най-угнетената жертва ще има мигове на трансценденталност. И никой от нас в развитието си не стига толкова далеч, че от време навреме да не се чувства като изоставено дете. Фактически всеки етап ни подарява нещо — нещо важно, което ни учи как да бъдем хора.

Съвети към читателя

Тъй като споменах, че хората започват да изпълняват някои задачи на развитието в предвидима последователност, бързам отново да подчертая, че нашите действия не вървят праволинейно — изоставяме едно, за да се захванем с друго. По-дълбоките нива на разбиране и реагиране, свързани с който и да е архетип, зависят и от задълбочаването на инвестициите ни в другите хора. Постоянно изостряме и усъвършенстваме уменията във всяка категория, защото това пътуване наистина предполага култивирането на умения на високо ниво, в крайна сметка формираме набор от реакции спрямо живота и разполагаме с растящ брой възможности за реагиране във всяка ситуация.

Всъщност срещата с тези архетипове прилича малко на повторно обзавеждане на къща. Отначало се нанасяме в къща, обзаведена отчасти с нагласи, убеждения и навици, които са ни предадени от нашите семейства и от културата ни. Някои хора никога не пререждат къщата по свой вкус и следователно не развиват определена самоличност или стил. Онези, които правят пътешествията си и (да продължим метафората) сами обзавеждат къщите си, го правят с различна бързина и в различна последователност.

Някои приготвят стая по стая, завършват едната и минават към следващата. Други може да правят по нещо във всяка стая, да боядисат цялата къща, след това да окачат пердетата навсякъде и т.н. Едни бързат и свършват работата навреме, други правят нещата по-бавно. Естествено, тази психична къща малко се различава от повечето домове, тъй като има някои стаи, които просто не могат да бъдат завършени, без да се пипне нещо в съседните. Докато хората изследват задачите си за научаване 6 различен ред, архетиповете са свързани и взаимозависими. В крайна сметка, не свършваме изцяло с нито един от тях, преди да свършим с всичките. Впрочем също като къщата, задачата никога не е завършена изцяло. Когато решите, че вече сте свършили с обзавеждането, винаги забелязвате, че диванът, който сте купили най-напред, се е изтъркал или че тапетите са скъсани, и започвате отново!

Оттук следва, че мнозинството от хората през целия си живот се трудят над задачите за усвояване. Но както при обзавеждането, по-лесно е да се занимавате " със стаята Мъченик, след като вече сте вложили сериозни усилия за подреждането й и постепенно сте я направили своя. Започвате да изпитвате удоволствие. По същия начин, когато научите уроците, които всеки архетип предлага, можете елегантно да „усвоите" дадения архетип. Независимо дали сте в стадий Мъченик, Скитник, Воин и т.н., реакциите ви ще са изящни и подходящи за ситуацията. Ако сте усвоили сдържаността, реакциите, които изберете, ще подхождат на този, който сте в момента, и на конкретната ситуация. Ще знаете, че вниманието е насочено към вас, защото се чувствате съсредоточени и спокойни. Когато се чувствате ужасни и разцентровани, полезно е да си дадете известно време, за да се съсредоточите върху реакция, която би била по-истинска, или да отчетете по-точно реалностите на другия човек, както и своите собствени. възможно е да установите, че изложените в тази книга теории могат да ви помогнат да се раздвижите, когато се чувствате затънали. Понякога например е полезно да си спомните, че когато се усещате изоставени като Сирак, значи трябва да потърсите помощ. Когато се чувствате отчуждени и изолирани от хората, Вероятно сте се занимавали с проблемите на Скитника. Вместо да се тревожите как да установите по-голяма близост с хората, вгледайте се в проблемите на собствената си личност. Когато ги решите, така че да бъдете по-истински, Взаимоотношенията ще се наместят от само себе си. Ако се чувствате Мъченик и виждате, че постоянно давате, с надеждата нещата да се оправят, тогава се откажете от това, което смятате за „правилно", и гледайте да извършите своето пътуване.

Ако живеете с манията да преобразите света или да накарате другия да се съгласи с вас, резултатът винаги е страх, че ако заобикалящата ви среда не се промени, вие не можете да се осъществявате и да имате онова, което желаете. Оцеляването ви изглежда застрашено, но изходът не е в това да накарате другите да се променят, а в собствената ви смелост. Настъпил е моментът да направите качествен скок, да действате истински сега и да предложите на света своята собствена истина, без да настоявате другите да се съгласяват с вас. Когато направите това, почти винаги настъпва промяна (въпреки че не можете да управлявате крайния й резултат).

Да имате увереност в себе си и в развитието си означава да вярвате, че вашата задача е да бъдете изцяло верни на себе си и че ако сте, ще имате всичко, от което истински се нуждаете за извисяването на душата си. Ако установите, че прекалено силно желаете даден изход, че се опитвате да влияете върху нещата в желаната от вас посока и че се измъчвате от неуспеха си, настъпил е моментът да култивирате у себе си вярата на Магьосника във вселената, в загадката, в способността на неизвестното да ви даде онова, което ви е нужно. Разберете, че онова, което желаете, и онова, което ви е нужно, често не са едно и също и че е много разумно да имате доверие във вселената, В Бога или в по-висшата си цялостна личност и повече да не се занимавате с това.

За да прилагате тези теории, е необходимо да осъзнаете, че всички сме същества с много измерения. Мнозинството от хората работят с различни архетипове в отделни страни от живота си. Например някои се влияят силно от съзнанието на Магьосника, когато мислят за духовните си проблеми, но не и когато мислят за здравето си. Ако в отделни етапи от живота си изследвате възможностите, присъщи на всеки архетип, може да разширите уменията си, но може и да не постигнете нищо, а да установите, че сте затънали в роли, които се обуславят от контекста, и че реакциите ви не отразяват, или вече не отразяват, истинските ви чувства.

Може да се страхувате, че ще отблъснете хората, ако, да кажем, изпробвате някои от уменията си на воин вкъщи или методите си на Мъченик в службата. Или може да се страхувате да не изгубите властта си, ако изоставите високоразвити умения, за да изпробвате нови, в които отначало ще се чувствате несръчни и несигурни. Все пак може да ви е интересно, съблазнително и дори забавно да променяте репертоара си и да изпробвате нови подходи към познати ситуации. Да се налагате в личния си живот например е нещо различно — по стил и смисъл — от това да се наложите в обществения живот. В зависимост от контекста, в който се намирате, научавате нови страни на всеки архетип.

Обърнете внимание също, че по-примитивните разновидности на всеки етап дразнят хората просто защото са груби, още неусъвършенствани. Помнете, че в по-изтънчените и по-изящните си форми нито един от подходите не е труден за възприемане от повечето хора. Ако има някаква трудност, тя може да се дължи на това, че някои хора губят ориентация при всяка промяна. С други думи, в процеса на промяна и развитие известен брой хора винаги ще се отдалечават от вас, но компенсацията ви е, че постепенно ще привлечете към себе си други, овладели по-голямата част от вашите умения, така че между вас може да съществува по-голямо разбиране и по-голяма взаимност.

Следващата таблица обобщава различните подходи към живота, присъщи на най-типичния светоглед, свързван с всеки архетип. Забележете, че във всеки месец — или седмица — може да проявите всички изброени реакции. Когато разглеждате тези архетипове, полезно е да осъзнаете, че всъщност всички ние ги познаваме. Когато се чувствам като Сирак, искам светът да ми бъде поднесен на тепсия и се дразня, че това не става. Когато се чувствам като Скитник, наистина нямам вяра на помощници и искам да правя всичко сама.

След като прочетете книгата, използвайте таблицата и направете теста в Приложението, за да опресните паметта си. Ще разберете кой подход най-често прилагате и това ще ви посочи кои са първостепенните уроци за този момент от живота ви. Ако съзнавате къде сте, по-лесно ще се придвижите напред, при условие че желаете това да стане. Например ако смятате, че сте овладели достатъчно даден подход към живота, опитайте се да минете към друго ниво и изпробвайте нови реакции, за да видите как ще ви подействат. Обърнете внимание, че таблицата дава по-типичните характеристики на всеки архетип, а не най-високо развития му аспект. Най-напредналите стадии на всички архетипове обаче, взети заедно, са препоръка за добро психично здраве.

Всички ние толкова сме свикнали да мислим линейно (а и тази таблица е толкова линейна), че бързам да ви напомня, че да си Магьосник не е непременно по-добре, отколкото да си Сирак. Както Магьосникът, така и воинът рискуват да се възгордеят в резултат на реално нарасналата им мощ и самоувереност. И тогава те забравят, че за оцеляването си в крайна сметка ние зависим едни от други и от Земята. Преди известно време се чувствах много горда от своите (на воина) постижения и компетентност. Една сутрин обаче се събудих с въпроса: „Защо точно аз?" И тогава изведнъж ме връхлетя лавина от съмнения, безпокойства и беди. Налегнаха ме всички класически настроения на Сирака: чувство, че съм жертва, желание да бъда избавена, самообвинение и подтик да си намеря изкупителни жертви. В края на краищата обаче подаръкът бе, че ми бе напомнена моята уязвимост и зависимостта ми от другите, защото ми се наложи да потърся помощ от приятелите, семейството и колегите си. Бях прекалено самоуверена и затова бе необходимо чрез тяхната любяща помощ да ми се напомни, че не съм сама.

Всъщност важното е човек да бъде по-завършен, по-цялостен и да има по-широки възможности за избор, а не да се намира по-нависоко върху стълбата на развитието. (Представете си, че разкъсвате схемата и залепвате горната и долната й част, за да се образува кръг.) Фактически Невинният е просто Магьосник, който още не се е срещнал с другите архетипове и не е научил техните уроци. Ако решите, че е по-добре да сте Магьосник, отколкото воин или Мъченик, и се опитате да сведете реакциите си спрямо света до реакциите на този архетип, вие ще бъдете толкова едностранчиви и незавършени, колкото и Сиракът, който още не е придобил умения в никоя област.

Никога не сме прекалено възрастни за който и да е урок. Подходящ пример за това е сферата на политиката. Всеки архетип дава своя принос. Сираците искат да следват велик водач, който ще ги спаси. Скитниците се определят като аутсайдери и виждат съвсем малка или никаква надежда, специално в конвенционалната политика. (Затова хората днес са толкова аполитични.) Мнозина различни типове хора, които бяха ангажирани в политиката, сега се „култивират", като се оттеглят от нея и се насочват към проблемите на личността и ценностите, които помагат да се изгради нова политика. Воините се ангажират в конвенционалната политика и се стремят да предизвикат промяна. Магьосниците обикновено поставят ударението върху формирането на нови алтернативни общности, институции и пътища за взаимно свързване, без да правят опити да предизвикват промяна у хора, които не са готови за това.

Всъщност нито една от тези реакции сама по себе си не е подходяща, но и не е лоша. Има моменти, в които трябва да признаем, че някой друг знае повече или е по-добър водач, и да го следваме. Има моменти, когато човек трябва да се отдръпне, за да е сигурен в ценностите си. Има моменти, подходящи за политическо ангажиране, и моменти, в които човек трябва да помисли какво може да сътвори там, където е.

Невинаги обаче сме толкова толерантни и умеем да преценяваме. Понякога, когато за пръв път влизаме в даден етап на развитие, подхождаме към него в известна степен догматично и го виждаме като единствена възможност. Когато напуснем тази позиция, обикновено се лутаме насам-натам и се отричаме от мястото, където сме били.

За хора, които тъкмо напускат ранния стадий на Мъченик, всяко положително изказване за ценността на жертвата вероятно би прозвучало мазохистично. И разбира се, те са прави — за себе си. Ако тъкмо преминаваме от Мъченик към Скитник, изкушението да спрем пътуването и да продължим да даваме на хората съществува като постоянна и реална заплаха. Все едно че човек прекъсва любовна връзка. Малцина са онези, които могат да съобщят на партньора си, че са готови за път, и да го напуснат с едно голо „благодаря" за всичко, което е било. Вместо това ние хабим много време, за да изброяваме недостатъците на бившия си партньор и да изтъкваме колко неуместна е била връзката ни. Често правим голяма трагедия, за да отклоним по този начин вниманието си от страха пред неизвестното или защото не сме убедени, че имаме право да захвърлим една връзка, ако тя не е била напълно отвратителна.

Възможно е също да отричаме етапи, за които още не сме подготвени и с които сме имали малък или никакъв опит. Вместо това можем да ги дефинираме повторно с познати понятия и с това абсолютно погрешно да разберем смисъла на нещата. Но и това е добре, защото на този етап истината, която не разбираме, още няма отношение към нашето развитие. За човек, сблъскал се с изгонването от рая например, който тъкмо се учи на елементарно чувство за реализъм, твърдението на Магьосника, че вселената е безопасна, ще прозвучи като най-лошия възможен пример на отрицание!

Неотдавна споделих тези мисли пред свои курсисти и установих, че голям брой студенти искат да прескочат към Магьосник, без да отдадат дължимото на другите архетипове. Не смятам, че това може да се направи, или ако може, няма да е задълго. Трябва да отдадем дължимото, като прекараме известно време във всяка фаза. Надявам се, че като знаем къде е вероятно да отидем, ще се поосвободим от страха, който често ни сковава, когато се изправяме пред драконите си.

Когато от воини хората стават Магьосници, се извършва смяна на парадигмата: променя се възприятието за реалността. Хората осъзнават, че когато виждат света като място, пълно с опасности, болка и изолация, това не е реалният свят, а само възприятието им за него в моментите на растеж по време на пътуването им. Това ново знание може да има силен освобождаващ ефект.

Докато повечето хора следят новините в средствата за масово осведомяване, които се занимават главно с катастрофи, войни и спортни състезания, в културата настъпват преобразования, които забелязваме едва след като започнем да се променяме. Да откриеш тези промени е все едно да откриеш нов свят, който никога преди не си познавал. За твоя изненада, внезапно започваш да чуваш за него навсякъде, където отидеш. Вероятно той винаги е бил някъде около теб, но изобщо не си го забелязвал. Когато опознаеш нов начин на съществуване и общуване със света, внезапно започваш да срещаш хора, подобни на теб, и много скоро заживяваш в ново общество, в нов свят, чиито принципи са различни от принципите на стария свят. Това, че вие четете тази книга, подсказва, че ви е време поне да узнаете, че този свят съществува, освен ако вече не живеете в него.

Онези, които имат нужда да властват над другите, за да се чувстват в безопасност, понякога са застрашени от това, че други хора навлизат в територията на Магьосника, тъй като Магьосниците не се поддават лесно на контрол и манипулиране. „Да властваш" означава да зависиш от страха и вярата на хората в оскъдицата— че нещо не достига и всички трябва да се състезаваме за него. Този страх ги кара да бъдат хрисими, зависими, конформистки настроени, да се надяват, че ще запазят благоволението на властващите и/или сами да се борят за власт. В най-богатата страна в света страхът от бедността мотивира хората да работят. В обкръжението на другите хората са мотивирани да купуват това и онова изделие, за да бъдат обичани. Както Филип Слейтър обяснява в „Търсене на самотата" търговските реклами засилват обусловената от културата вяра в оскъдицата, като създават изкуствени потребности. Вместо да се боят от бедността сама по себе си, хората се страхуват, че няма да могат да си купят елегантна лека кола или оригинални джинси.

Властимащите подкрепят изкуствената оскъдица, защото тя помага да се продават стоките и държи работната сила в подчинение. Останалите от нас не отхвърлят или не опровергават убеждението, че средствата и талантите са оскъдни, защото им е нужно да вярват, че е така. Всички имаме нужда да поемем опасните си пътешествия и трябва да вярваме, че страховете ни са реални. Ако не се боим от глад, нищета, изолация и отчаяние, как изобщо ще се научим да се борим със страховете си? Няма да сме готови за изобилие, за безопасна вселена, докато не сме се изпробвали — пред себе си, — като предприемем пътуванията си. Няма значение колко хора ни обичат, с какво състояние разполагаме. Ще привличаме трудностите и ще се чувстваме самотни и бедни толкова дълго, колкото ни е необходимо. Познавали ли сте някога богаташ, който като Дикенсовия герой Скрудж живее със страха да не изгуби пари и в резултат на това се превръща в техен истински роб? Независимо колко ни обичат, докато сами не сме готови да възприемем този факт, ще се чувстваме самотни.

В крайна сметка, странстването на героя не може да бъде избягнато. То идва само и ни открива, ако не излезем храбро да го посрещнем. И докато се опитваме да избегнем болката, изпитанието и борбата, които странстването неизбежно носи, животът в края на краищата ни отвежда в обетованата земя, където можем да бъдем истински богати, да обичаме и да сме щастливи. Единственият път е да се мине през всичко.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница