ГЛАВА ВТОРА От невинен към сирак

Небето ни обгражда в детството! Затворнически зид протяга сянка върху растящото Момче... Той после пред мъжа се разтопява и в светлината на деня изтлява.

УИЛЯМ УЪРДСУЪРТ, „Ода: Навеи за безсмъртие из спомени от ранното детство"

Невинният живее в свят отпреди грехопадението, зелен рай, където животът е приятен и всички потребности на човека се задоволяват в атмосфера на грижовност и любов. Най-близките до това изживяване еквиваленти от всекидневието принадлежат на ранното детство — за хората, чието детство е било щастливо, — на първите етапи на романтичната любов или на мистични изживявания на Единство с космоса. За мнозина този мит служи като идеал за начина, по който би трябвало да е уреден светът.

Отличената с награда детска приказка „Всеотдайното дърво"от Шел Силвърстейн ни разказва за копнежа на човека да се грижат изцяло за него. В приказката малко момче си играе в клоните на ябълково дърво и яде плодовете му. Когато момчето пораства, ябълката му дава клоните си да си построи къща.

След много години, когато мъжът мечтае да обиколи света, тя му дава ствола си да си построи лодка. Когато той се връща при старата ябълка, тя е тъжна, защото вече няма какво да му даде, но мъжът обяснява, че иска само да седне някъде. Сяда върху пъна й и както всеки път, когато тя му дава нещо, „той е щастлив и тя е щастлива."

Тази приказка минава за красива и идеална само ако човек се идентифицира с момчето, а не с дървото! Според Невинните, останалите хора, природата, всичко съществува, за да им служи и да им доставя удоволствие. Бог съществува единствено за да изпълнява молитви. Всяка болка и всяко страдание показват, че нещо не е в ред — с тях (Бог ги наказва) или с Бог (може би Бог е умрял). Според Невинните Земята съществува за тяхно забавление. Те имат всички права да я опустошават, да я плячкосват, да я замърсяват, защото тя е създадена само за тях. За Невинните мъже ролята на жената е да се грижи за мъжете, да ги подкрепя и да ги радва. За Невинните жени ролята на мъжете е да ги защитават и да ги издържат. Нито мъжете, нито жените възприемат представителите на другия пол като истински човешки същества.

Невинността е естествено състояние на децата, но когато продължи и в зрялата възраст, говори за невероятно голямо отрицание и нарцисизъм; въпреки това нерядко зрели хора са убедени, че другите трябва да превръщат живота им в рай. Когато Бог, майка им и баща им, съпрузите, любовниците, приятелите, работодателите, служителите им не го правят, Невинните реагират с постоянна раздразнителност, гняв или дори цинизъм.

Обещанието за завръщане към митичното райско състояние е един от най-мощните двигатели в човешкия живот. То определя много от това, което правим - и от онова, което не успяваме да направим. Ние обективираме Земята и другите в отчаян опит да останем в безопасност и сигурност или за да ги постигнем, за да се грижат за нас като в рая. Иронията е в това, че можем и се връщаме към безопасността, любовта и изобилието, но само след като извършим пътуванията си. Разбираемо е, че повечето хора като че ли искат да прескочат пътуванията и направо да получат наградата!

В края на краищата раят не означава даден човек да задоволява всичките си нарцистични капризи. Това означава да живееш с чиста съвест, за което са нужни дълбока признателност и уважение към себе си и другите. Само като взема, колкото и да е много, човек няма да стигне там, както няма да стигне и ако само дава. Изправени пред необходимостта да си пробият път в живота, Невинните се чувстват изоставени, предадени, дори оскърбени и не знаят, че това е наистина щастливо грехопадение. В дъното на душата си те искат да вървят.

В много култури има митове, разказващи за златен век, след който човечеството се е провалило. В западната култура главният мит с този смисъл е митът за Адам и Ева, според който: (1) грехопадението е резултат от човешки грях, (2) за греха в по-голяма степен е виновна жената, а не мъжът, и (3) наказанието за греха е страданието. (За Адам то означава да изкарва прехраната си с пот на челото, за Ева — да ражда деца. И накрая, наказанието и за двамата е смърт.) От този мит се поражда вярата, че човечеството може да влезе отново в рая, но само чрез изкупление посредством страдание и жертви.

Ясно е, че в мита за грехопадението се съдържат елементи от архетиповете, тъй като не само че в повечето култури и религии се срещат варианти на мита, но в западната култура дори хора, които не са вярващи евреи или християни, изживяват нещо, подобно на грехопадението. За мнозина то идва под формата на разочарование от родителите им. Очаква се родителите да бъдат като „Всеотдайното дърво" и ако не са, децата се чувстват излъгани, сякаш светът не е такъв, за какъвто са го смятали. Възможно е също родителите им да са били страхотни, когато те са били малки, но по-късно да са открили, че те всъщност далеч не са идеални. Изведнъж се оказва, че на онези, които са длъжни да се грижат за тях, не може да се вярва.

Грехопадението приема формата и на политическо, религиозно или лично разочарование и обезверяване. Невинните стават Сираци, когато открият, че Бог е мъртъв или не го е грижа, че правителството невинаги е добронамерено, че законите невинаги са справедливи или че съдилищата може и да не ги защитават. Мъжете традиционалисти може да изживеят силно разочарование, когато открият, че жените невинаги са „всеотдайни дървета", а имат собствени сексуални желания и професионални амбиции. Жените също може да се разочароват и разгневят, когато установят, че мъжете не само че не са склонни да закрилят жените, но са допринасяли за потискането им и са извличали полза от него. Всички се обезверяваме, като разберем, че светът невинаги е такъв — или може би никога не е такъв, — какъвто са ни учили, че трябва да бъде. Някои се разочароват и когато открият, че действителният живот не е като живота, показван по телевизията.

Сиракът е разочарован идеалист и колкото по-големи са идеалите му за света, толкова по-грозна изглежда действителността. Да се чувстваш Сирак след грехопадението е изключително трудно състояние. Светът изглежда заплашителен, пълен е със злодеи и клопки. Хората се чувстват като злочести девойки, принудени да се справят с враждебно обкръжение, без да имат нужната сила или умения. Сякаш е вълчи свят, в който хората са или жертви, или мъчители. Сиракът може да оправдае като съвсем реално дори злодейското поведение, защото „трябва да напакостиш на другите, преди те да го направят". Господстващата емоция в този светоглед е страхът, а основната му мотивация е оцеляването.

Етапът Сирак е толкова мъчителен, че хората често бягат от него, като ползват различни опиати: наркотици, алкохол, работа, консуматорство, лекомислени развлечения. Или може да развият зависимост и да започнат да злоупотребяват с взаимоотношения, работа и/или религия като средство да заглушат болката и да си създадат фалшиво чувство за сигурност. Иронията е, че страничният ефект на тези пристрастявания е усещането за безсилие и негативизъм и че в случаите на наркомания и алкохолизъм те дори пораждат недоверие и параноя.

Онези, които си „помагат" с такива бягства, ги обясняват като единствените разумни начини за понасяне на човешкото тегло: „Естествено, че пия по няколко чашки (таблетки и т.н.) всеки ден. Животът е суров. Иначе как ще се справям с него?" И те вярват, че не бива да се очаква много от живота. Човек може да се оплаче, че работата му е робия. „Мразя работата си, но трябва да храня децата. Такъв е животът." Що се отнася до взаимоотношенията, някоя жена може да реши, че от мъжете „просто няма полза", и да продължи да поддържа връзка, в която е емоционално или дори физически изтезавана, защото „той е по-добър от другите мъже". Мъж може да се оплаче, че жена му е сприхава, и после да махне с ръка и да каже „такива са жените".

Архетипът Сирак е сложна позиция. Неговото или нейното постижение е в това да напусне невинността и отрицанието и да се научи, че страданието, болката, оскъдицата и смъртта са неизбежна част от живота.

Гневът и болката, които ще породи това, ще са право пропорционални на първоначалните илюзии.

В историята на Сирака се разказва за чувството на безсилие, за копнежа по връщане към първичната невинност, която е изцяло детска, където всяка потребност се задоволява от фигурата на любяща майка или баща. Този копнеж се противопоставя на чувството за изоставеност, на чувството, че трябва да живеем в градина, да сме в безопасност и закриляни, а вместо това ни изхвърлят като сираци в пустошта, да бъдем плячка на злодеи и чудовища. Разказва се за търсенето на хора, които ще се грижат за нас, за отказа от самостоятелността и независимостта, за да запазим тази грижа; дори за опита да бъдем любящ родител — на любовниците, децата или клиентите си или на избирателите си, само и само да докажем, че тази закрила може да бъде или е налице. След грехопадението идва дългото и понякога бавно изкачване обратно нагоре към умението да вярваш и да се надяваш. Задачата на Сирака в края на краищата е да се научи да разчита на себе си, но това обикновено не може да се постигне, преди той или тя да е започнал да търси „всеотдайното дърво": „Сега може да няма никой, който да бди над мен, но може и да намеря някого." Някои жени търсят Бащата, някои мъже търсят „домашния ангел", жената, която ще им предложи убежище от този жесток свят, мнозина търсят великия политически лидер, движението, каузата или сделката за един милион долара, която ще оправи всичко.

В основата е страхът на Сирака от безсилието и самотата, който е толкова дълбок, че обикновено не се преживява пряко. По-очевидната емоция е гневът, насочен навътре — като убеждение, че за грехопадението по някакъв начин сами сме виновни, или насочен навън, към Бога, Вселената, родителите, институциите, към всичко или всички, за които може да се установи, че не се грижат достатъчно за нас. В условията на патриархат този гняв обикновено се проектира върху жените, както например в приказките за Ева и Пандора. Това може би става, както твърди Дороти Динърстейн в „Русалката и минотавърът", защото в детството ни закрилят майките ни, които тогава ни изглеждат всесилни. Не само че се разочароваме, че те не могат или не желаят да направят „всичко по-добро", но това разочарование е свързано и с ранния детски страх, че Мама може да си отиде и тогава детето със сигурност ще умре. В западната култура се проявява силно недоволство спрямо жените за това, че са отделни личности със свои потребности, а не само „всеотдайни дървета". Гневът може да застигне еманципираната жена заради амбицията и самостоятелността й или традиционната жена — заради зависимостта й. И към двете се отправят обвинения, че желаят и се нуждаят от нещо за себе си.

Една от отбранителните стратегии на Сирака е да се опитва да се улови за невинността и следователно да проявява нарцисизъм и пренебрежение към страданието на другите хора и да не признава правата им. Самодоволен мъж седи и чете вестник, докато жена му се изкривява от работа — приготвя вечерята и се занимава с три капризни, изморени и гладни деца. Лекомислена млада жена по цял ден пазарува, като забравя, че съпругът й мрази работата си, но не я напуска, за да изхранва жена си. Яростта, която често се излива върху жените, стремящи се към независимост, се проявява винаги когато самовлюбени личности са принудени да изслушат изявления за самостоятелност от хора, за които доскоро са смятали, че живеят само за тяхно удобство. Тази ярост видяхме у белите южняци в първите дни на движението за граждански права в САЩ, у бизнесмените, изправени пред исканията на работниците, у мъжете в началото на движението за еманципация на жените и може би дори още по-рано у жените, когато мъжете започват да ги изоставят, за да търсят себе си. Виждаме тази ярост и днес сред консервативно настроените хора, когато бедните предявяват правото си на приличен живот — без дори да са го спечелили!

Същността на невинността е вярата в благосклонната йерархия, в условията на която не само властимащите — Бог, хората от бялата раса, капиталистите, политиците, родителите — издържат онези, за които се грижат, но и индивидите, за които те се грижат (човечеството, цветнокожите, работниците, простолюдието, децата), проявяват признателност, като им служат и ги отглеждат. Йерархичният ред създава сигурност, че всички ще бъдем закриляни. Изживяването на грехопадението е да чувстваш „Искам, боли ме, нуждая се" и да откриеш, че никой няма да пожелае или няма да може да ти помогне по някакъв начин.

Разбира се, за повечето възрастни хора е срамно да се чувстват по този начин. В края на краищата трябва да сме зрели, независими, самостоятелни и мнозинството от хората, които не се чувстват такива, не могат да го признаят дори пред себе си. Обикновено отговарят, че са „съвсем добре", но в действителност се чувстват изгубени и празни, дори отчаяни. Ролите, които играят, често са разновидности на архетиповете, които дават светлина на следващите етапи от пътуването; правилно долавят формата, но не и съдържанието.

Ако ги привлече ролята на Мъченика, колкото и да се опитват, те няма да могат да се жертват истински, с обич и загриженост към другите, и жертвата им няма да бъде преобразяваща. Ако се жертват заради децата си, след това децата трябва да плащат, да плащат, да плащат — като изразяват подходяща признателност, като живеят живота, който самите им родители са искали да живеят. Накратко, като жертват своя живот в замяна. На тази псевдожертва, която всъщност е форма на манипулация (представете си г-жа Портной в „Жалбата на Портной"), се дължи лошото име, с което жертвата се ползва в културата.

Днес почти всички, изглежда, разбират как майката, която прави жертви, може да манипулира децата си, но има и друг, не по-малко зловреден вариант. Това е мъжът, който ненавижда работата си и казва, че не я напуска заради жена си и децата си, а след това ги кара да му се отплащат, като го почитат, като го защитават от критика или гняв и му позволяват да се чувства в безопасност и сигурност в своята крепост. Такъв мъж почти винаги иска жена му да жертва пътуването си заради драмата на неговото мъченичество. Посланието в тези два случая и в други случаи е: „Аз правя жертви за теб, затова не ме изоставяй, стой при мен, подхранвай илюзиите ми, помогни ми да се чувствам в безопасност и сигурност."

Вместо ролята на псевдо-Мъченик Сиракът може да реши да играе ролята на воина. Вместо истински да се пребори със страха си и да се опита да създаде по-добър свят за себе си и за другите, той става безогледен. Това са крадците, изнасилвачите, побойниците, бизнесмените, експлоатиращи и замърсяващи, за да получат печалба. Това е класическата роля на мъжкар — „Вземам каквото поискам, а тебе, маце, те искам", — играна от хора, които са погълнати от своята личност и не забелязват страданието и разрухата, които създават. Разбира се, не само мъже се държат така, но си послужих с местоимението за мъжки род, защото поведението е социално неприемливо при жените и се среща по-рядко. Един от проблемите на мъжа в западната култура е свързан с това, че този модел на поведение се оправдава като мъжествен и голям брой мъже затъват там.

Един женски вариант на ролята на псевдо-воина е завладяването чрез съблазняване. В една сцена от пиесата на Нтодзаке Шанге „за цветнокожи момичета, които са мислили за самоубийство..." една жена среща случаен мъж, люби се с него абсолютно необуздано и сладострастно и рано на другата сутрин го събужда и го изритва от дома си. Това е план за отмъщение. Тя очаква той да я изостави и затова първа го отхвърля. Играта е „Кой пръв ще нанесе удара".

Колкото и силно да желаят Сираците да се жертват безкористно за децата си, за движението, за църквата и т.н. или колкото и да желаят да водят битки, които биха могли да променят света, те не могат да го направят. Планът им ще налага да са почти изцяло погълнати от себе си. Цялата им драма ще се съсредоточава в самите тях. Като не вярват истински, че могат да получат любов и нежност или наистина да променят света, те ще се задоволят да управляват условията на собственото си нещастие.

В редица случаи обаче Сираците са чисто и просто Сираци, които нямат вяра в способностите си и излъчват посланието: „Не знам как да се грижа за себе си." В своята младост, в нови, неизследвани ситуации и в неразвити части на личността си всички ние сме Сираци и следователно — зависими от другите. В нормалното, здраво човешко развитие фазата Сирак преминава по-леко. Разочарованието от родителите, институциите и авторитетите просто ни мотивира да напуснем сигурността на зависимостта и да извършим пътуванията си, за да търсим нови отговори. В късния юношески период това може да бъде съвсем прозаично — като постъпването в колеж или напускането на родителския дом, за да работим и да се издържаме. По-късно то може да означава напускане на работа, скъсване на връзка или разочарование от политическа партия, религиозна група или житейска философия и търсене на нови отговори. Ако сме очаквали от лекарите, като здравен авторитет, от учителите или от други авторитетни фигури да ни покажат „Истината", разочарованието във всяка възраст ни подтиква или да търсим по-истински авторитети, или да научим достатъчно, за да бъдем авторитети сами за себе си.

Когато хората се отглеждат в домове, в които са в безопасност, обградени са с любов и им се внушава, че могат да вярват на себе си и на света, те нямат нужда да се задържат в псевдогероични етапи, а могат да се развиват цялостно, минавайки през тях. След като знаят какво означава да си в безопасност и да се грижат за теб, те знаят, че е безопасно да вярваш. (Сиракът е могъщ архетип, тъй като никой не е напълно свободен от него, колкото и да е щастлива съдбата му.) За мнозина обаче или домовете, в които е преминало детството им, не са били безопасни, или са прекарали някаква травма (например били са изнасилени или малтретирани по друг начин), или са били научени от семейството, училището, църквата или синагогата си, че не могат да вярват на себе си или че не могат да вярват на света.

Много християнски формации например насърчават децата да се възприемат като грешни и да не вярват на импулсите си, защото те са дадени от дявола. По подобен начин те виждат „света" като грешно и опасно място, за разлика от „църквата". Евреите, травматизирани от Холокоста, може би учат децата си винаги да се боят от антисемитизма и да смятат, че в потисническо и нееврейско общество винаги са изложени на опасност. Всъщност всяка угнетена група, която се опитва да предупреждава децата за действително съществуващото потисничсство в обществото, може, ако не подбира извънредно внимателно изразите си, несъзнателно да култивира у децата отношение на недоверие, което поражда параноя и ги затваря в манталитета на Сирака.

В опита си да предпазят децата от реалната опасност да бъдат отвлечени и малтретирани много родители преувеличават заплахата, която крие разговорът с чужди хора. Господстващите групи могат да внушат на децата си убеждението, че могат да вярват на членове на своята група, но не и на членовете на други, „по-низши групи": Жените са истерични и не може да им се вярва; цветнокожите са безотговорни и мързеливи; евреите са алчни; азиатците са коварни и т.н. Някои дори вярват и учат децата си, че е опасно да се вярва на когото и да било.

Онези, които се чувстват безсилни и не могат да се ориентират, трябва да се научат да търсят помощ и, разбира се, да преценяват към кого могат спокойно да се обърнат, за да получат отговори на въпросите си. Те ще спрат и ще останат на най-примитивните прояви на архетипа Сирак, ако не могат да признаят пред себе си и пред другите, когато се чувстват безсилни или им липсват умения и се нуждаят от помощ, или когато са толкова мнителни да очакват, че другите ще се възползват от неблагоприятното им положение, за да ги стъпчат още по-силно. На това примитивно равнище Сираците почти винаги или не вярват в себе си и дълбоко в душата си са убедени, че не заслужават сигурността, за която копнеят, или смятат, че външният свят е враждебен към тях, или са убедени и в двете.

Проблемът на Сирака е отчаянието, така че ключът към движението е надеждата. Няма полза да се препоръчва на Сираците да пораснат и да поемат отговорността за своя живот, ако не се чувстват годни за това! Първо трябва да им се даде някаква надежда, че ще се полагат грижи за тях. И ето че сред приказките, които е създала културата за Сирака, са разказите за бедняци, които стават богати, както и извънредно конвенционалните любовни истории. Подтемата на тези сюжети е, че страданието ще изкупи греха и ще върне отсъстващия родител. В романите на Чарлс Дикенс например сираче мизерства и е малтретирано, докато накрая се установи, че е отдавна изчезналият наследник на огромно богатство. Събере ли се отново с баща си, ще бъде закрилян завинаги. В класическия вариант на романтичната любовна история (например „Памела" или „Възнаградената добродетел" на Самюъл Ричардсън) героинята силно страда — понякога от бедност, но почти винаги от посегателства върху честта й. Ако успее да страда, без да изгуби девствеността си, бива възнаградена, като се омъжва за богат човек, Сладко татенце, който очевидно замества баща й. Хепиендът обещава, че ще бъде закриляна до края на живота си.

Романтичният любовен мит и сюжетът на забогатяването често се преплитат. В традиционната романтично-любовна интрига героинята не само намира истинската любов, но и човек, който да я издържа. В романи като „Великият Гетсби" на Скот Фицджералд героят е мотивиран да натрупа богатство, за да спечели любовта на златното момиче Дейзи. И в двата случая раят е спечелването на богатство и любов.

Надеждата, че е възможно да се спечели любов или богатство (или и двете), понякога кара Сираците да се впуснат в странстване. Тогава „спасителят" може да е любимата/любимият или може да е търговска спекулация, работа или професионална специализация, от която Сираците ще натрупат достатъчно пари, за да си осигурят чувството за пълна сигурност и контрол над живота си. Обещанието е, че никога повече няма да им се налага да изпитват онова ужасно чувство на безпомощност, да имат потребности — дълбоко вкоренени потребности, свързани с оцеляването — и да не могат да ги задоволят.

Като ученици Сираците искат учителите им всичко да знаят; като пациенти очакват лекарите или психотерапевтите да бъдат премъдри и всезнаещи и да направят „всичко по-добро отпреди". Като любовници те искат съвършени, извънземни партньори, а не обикновени смъртни. Единствената теология, която има смисъл за Сираците, е онази, която им обещава, че Бог ще се грижи за тях само ако са добри. Единствената политика, която искат Сираците, е великият лидер, великото движение, партията, която ще уреди всичко, за да могат те да са в безопасност и вечно да бъдат закриляни. Като потребители сираците купуват изделия, които обещават бързо да оправят нещата: „Използвайте този перилен препарат и ще бъдете добра майка." „Шофирайте тази лека кола и ще бъдете обграден със страхотни жени." „Опитайте това диетично бонбонче и всички мъже ще ви се лепят."

Независимо дали спасителят е психотерапевт, социален работник, религия или политическо движение, всяко критично отношение към него изглежда ужасно заплашително, защото там е вложена цялата надежда — преградата срещу отчаянието. Жените, които търсят спасение в романтичната любов, може да проявяват активна враждебност към феминизма. Хората, търсещи спасение в религия или политическо движение, може да се опитат да се направят, че не чуват нещо, което може да разклати вярата им, стига да могат по такъв начин да запушат устата на онези, които мислят различно от тях. Разбира се, онези, които търсят спасение в парите, се вбесяват от всяка критика на капитализма, докато хората, които търсят абсолютна безопасност и сигурност в социализма, също толкова се разгневяват и дори още по-силно се стремят да запушат устата на онези, които намират грешки в марксизма.

Полезно е да се помни, че независимо колко изтънчено е мисленето им в други аспекти от техния живот, в частта, която осигурява спасение, хората са на доста първично равнище в познавателното си развитие, белязано от абсолютизъм и дуалистично мислене. Те са убедени, че има авторитети, които знаят каква е истината. Номерът е да бъдат намерени и да се следват съветите им, защото те ще ги избавят от безсилието, невежеството и грешките.

За истински вярващите всичко, което е различно от тяхната освобождаваща истина, е лъжа и може би дори зло. На този етап следователно в християнската религия всичко друго освен тази истина ще се смята за творение на дявола. В търговията и политиката то може да се напада като комунистическо. За жените и мъжете, които вярват, че жените би трябвало да търсят спасение във връзката си с мъж, жени, които не се стремят към това, минават за мъжемразки или проститутки.

По-нататък всеки симптом, че психотерапевтът, учителят, равинът или свещеникът, или любовникът не е съвършен, звучи ужасно заплашително. Може би затова терапевтите и педагозите често държат клиентите или учениците им да не знаят твърде много за тях. Може би затова мъжете предпочитат да ги възприемат като силни и мълчаливи, а жените — като загадъчни. А когато някой чувства, че изобщо не може да се владее, простото решение да постави вярата и доверието си в ръцете на друг човек действа освобождаващо. Освен това задължението това решение да се спазва всекидневно засилва чувството, че човек е в състояние да избира правилно онова, което животът утвърждава на този етап.

Независимо дали спасителите са любовници, съпрузи, психотерапевти, социални работници, феминистки, проповедници и т.н., трудността идва от убеждението на Сираците, че дължат живота си на своите спасители. На езика на теологията това убеждение се проявява в образа на „ревнивия Бог", който показва загриженост, като наказва греха, особено идолопоклонството. В теологията на романтичната любов то се проявява в схващането, че ако приятелят или съпругът те обича истински, той ще те ревнува и ще наказва всяко отстъпление от пълната вярност в мисъл и действие, независимо дали наказанието е физически или емоционален тормоз, или просто отчуждение. Като не вярват, че те самите са добри, Сираците виждат признак на загриженост в това, че техните спасители им припомнят греховете.

Трябва да се разбере, че на този етап Сираците имат чувството, че не заслужават нищо и че са силно зависими. Затова им се струва не само логично, но и утешително да дадат на своите спасители живота и труда си в замяна на тяхната грижа и обич. Цената дори им изглежда ниска. Тъжното е, че с това доверие може и често се злоупотребява, тъй като потребността на спасителите да се чувстват в безопасност, нужни и ценни, изисква жертвите да продължават да бъдат зависими, пасивни, очакващи и благодарни. Ако тази потребност е силна, тъй наречените спасители попадат в голяма зависимост от постоянната преданост на спасяваните.

Често наблюдаваме това при индийските проповедници гуру и при евангелистите, при „великите водачи" в политиката, при мъжете, които бият съпругите си или ги смятат за своя собственост, при свадливите жени. Това дори е професионален риск за психотерапевтите, социалните работници, свещениците. Във всеки случай спасителят се възползва от страховете на зависимия от него човек: без тази религия, този вид терапия, това политическо движение животът ни ще се удави в грях, ще се разболеем безнадеждно или ще бъдем смазани от комунистите (или от капиталистическия империализъм). Мъжете убеждават съпругите и приятелките си, че повече никой друг няма да ги обикне и че никога не ще могат да се издържат сами, да поправят леката кола или пералната машина или да се грижат за себе си, ако са сами на света. Жените убеждават съпрузите и приятелите си, че повече никоя друга няма да ги обикне и че никога не ще могат да си приготвят вечерята сами, да подредят светския си живот или да задоволяват сами емоционалните си потребности.

Проблемът е логичен, тъй като мнозина спасители не са много по-напред от хората, на които помагат. След като човек се довери на друг човек, на движение или на духовна сила, една от следващите възможни стъпки е да добие достатъчна самоувереност, за да помага на другите (под маската на Мъченик или воин). Трудното е да помогнеш на хората да намерят себе си, без да ги улавяш в капан. Това явление обяснява относителния провал и на марксизма, и на либералната държава с обезпечени социални грижи. Нито марксизмът, нито либералната държава е развила стратегии да направи хората отговорни за живота си — стратегиите, които биха им помогнали да не разчитат на социалните грижи или биха улеснили евентуалното отмиране на държавата. Хората, които са на власт, са неотменно заинтересовани да държат нещата под контрол, защото прекалено много се боят да се изправят срещу неизвестното, истински новото.

Спасителят има нужда да намери или да му се предоставят начини да помогне на Сирака да се издигне от този манипулативен етап до по-здрав и по-продуктивен стадий на внимание и грижа, който включва култивирането на положително чувство за самостоятелна цялостна личност. За да се движи напред обаче, човек първо трябва напълно да е 8встадия Сирак, а това означава да се изправи срещу собственото си страдание, отчаяние и цинизъм. Това означава също да скърби за изгубения рай, да осъзнае, че сигурност няма, че Бог (или поне детинската представа за „Дядо Боже") е мъртъв. Естествено, Сираците не могат да извършат всичко това изведнъж. Отрицанието е доста подценяван механизъм на оцеляване. Сираците могат да приемат страданието си само ако имат надежда. Първия път, когато намерят някого, който им обещава спасение, те се отпускат и осъзнават част от болката си, но все пак трябва да запазят голяма част от нея поради неизбежното си усещане, че за спасението трябва да платят някаква цена. Също така неизбежно ще се разочароват от спасителите си, защото те, естествено, не са съвършени, не знаят всички отговори и не могат да дадат пълна сигурност на Сираците.

Първия път, когато Сираците срещнат някого, който е готов да ги обича и да им помага, те решават, че той или тя е единствен/а, и са готови да умрат, но да не напуснат този човек, дори ако връзката стане пагубна за тях. Ако не си тръгнат, те затъват. Повечето хора обаче кръжат около етапа Сирак в поредица от взаимоотношения, на които постепенно започват да гледат все по-реалистично и да преценяват какво може да им даде дадена връзка. Като съберат по-голям опит, бавно, но сигурно се доверяват не на спасителя, а на вселената, започват да вярват, че винаги ще се намери ня-Кой за тях.

Тъй като повечето от онова, което мислят за света, всъщност е проекция, те не могат истински да повярват, че има други хора, които ще им помагат безкористно, докато те самите не са в състояние да помагат. Колкото по-слабо се вкопчват в сигурността и колкото повече дават, без да мислят за отплата, толкова по-малко се чувстват Сираци. В главата за Мъченика ще видим, че Сираците осъзнават, че на света има известна сигурност и любов едва когато се научат да дават и да се грижат за другите.

Механизмите на отрицанието у Сираците ги предпазват от пълното осъзнаване на истинското им безсилие и бедственото им положение. Често те го чувстват едва когато хвърлят поглед назад, щом започнат да постигат успехи. Като се научат да обичат, започват да правят разлика между истинската любов и всекидневната неспособност да обичаме: моментите, в които просто не сме в състояние да даваме, моментите, в които даваме съзнателно с някаква цел, моментите, в които заради собствените си проекции не можем да се видим едни други. Тогава те може да скърбят за тези грешки, без да губят вяра в силата на човешката грижовност. Когато се научат да се борят за себе си и започнат да усещат, че имат сила донякъде да променят света си, Сираците се научават да разграничават ситуациите, в които може да се упражнява сила, от тези истински моменти — като неизбежността на смъртта, — в които безсилието е по-уместно и по-реалистично, отколкото борбата. Тогава те не само могат да приемат чувството си на безсилие в тези моменти, но могат да се върнат назад и да си позволят ретроспективно да усетят цялото въздействие на предишното отчаяние, копнеж, болка и ярост.

Сиракът и Невинният всъщност са предгероични архетипове. Животът неизбежно освобождава Невинните от илюзиите им, но Сираците, повече от всеки друг тип, се нуждаят от помощ, за да прекрачат прага и да се отправят в героичното си пътешествие. Онези, които не се задържат дълго на този етап, са били подпомагани през цялото време. Хора, които не са получавали помощ, които не признават или не приемат предлаганата помощ, обикновено затъват в безпомощността си. За да излязат на повърхността, Сираците трябва да посрещнат смело предположението, че по някакъв начин са виновни за грехопадението, и като го приемат, да преживеят и след това да надживеят представите си за вина, грешка и грях. Западната култура използва чувството за вина и за срам, за да мотивира хората да бъдат добри според нейните стандарти. Затова не е изненадващо, че те се чувстват виновни и че имат нужда да изкупват вината си или понякога някой друг да я изкупи вместо тях. В християнството този друг е Христос. Мъжете често се опитват до превърнат в „тези други" жените.

Тук обаче има още нещо. Докато преживяват грехопадението, Сираците осмислят преживяването и се опитват да си внушат, че владеят положението, като смятат, че грехопадението е следствие от техния грях. Логиката е проста: Щом вината е наша, може би ще можем да направим нещо, за да я изкупим. В противен случай страданието ни изглежда като каприз, а тогава къде сме? Няма надежда!

Психологичната стратегия, която отначало дава на Сираците известен отдих, в края на краищата им залага капан. Хората не искат да са виновни и ще сторят всичко възможно да не признаят, че са виновни. Следователно на съзнателно равнище се появява своеобразно масирано отричане, а на несъзнателно Сираците продължават да избират страданието като път за изкупление.

Това отричане е резултат от дълбокото им убеждение, че са недостойни, че страданието по някакъв начин е по тяхна вина, и то за тях е главната пречка да се отправят на героичното си пътешествие. На известно равнище например Жените от бялата раса и хората от малцинствата са склонни да смятат, че сексизмът и расизмът са следствие на собствената им малоценност. Белите мъже се чувстват личностно непълноценни поради това, че не могат да живеят според представата си за превъзходство. Всички хора, възпитани да вярват в господстващите западни религии, са склонни да се чувстват непълноценни, защото не живеят според представата за добър (т.е. всеотдаен) човек.

Макар че героизмът означава да се научиш да отговаряш за собствения си живот, безрезултатно е да се казва на Сираците, че могат да поемат контрол над собствения си живот, защото това им звучи така, сякаш им се казва, че страдат по собствена вина.

Неотдавна преподавах на напреднал курс, който не отговаряше напълно на потребностите на една от курсистките. Към средата на курса тя стана враждебна и се наложи да си поговорим дълго. Целта на курса бе да култивира чувство на отговорност у студентите и през семестъра начинът на работа значително се промени, за да се обърне внимание на проблемите, които студентите споделяха. Когато разговарях с враждебната студентка, исках да я накарам да осъзнае, че във всеки момент курсът можеше да се промени, ако беше казала какво я интересува.

По време на разговорите ни научих много. Научих например, че някои хора съобщават исканията си, като се оплакват. Те не познават друг начин. Не бях разбрала формата, в която въпросната студентка съобщаваше исканията си. Научих нещо и за „вината". Студентката обясни гнева си, като разказа как отначало мислела, че „вината", за да не научава нищо, е нейна, но после разбрала, че „вината" е моя — аз не съм преподавала добре. Говорихме известно време и аз започнах да се обезсърчавам. Накрая осъзнах, че за нея е нужно някой да е виновен — по-добре аз, отколкото тя. Не ставаше въпрос само за несходство между метод на преподаване и студент.

Исках да я науча да поема отговорност за живота си — отговорност, която можеше да й помогне да напусне курса или да поиска онова, от което се нуждае. Онова, което още не разбирах, и причината, поради която не бях успяла да й помогна, бе, че когато приравняваш отговорността с грешката и вината, казвайки: „Ти си отговорна за обучението си", това звучи само като обвинение — тя е виновна, че не разбира. Но тя още не беше в състояние да поеме такава отговорност. Просто се нуждаеше от повече помощ от моя страна.

Какво може да раздвижи хората, сковани от несигурност или самообвинение? Любовта, надеждата и посланието, че страданието им изобщо не е по тяхна вина и че някой друг, който не е толкова безпомощен и изгубен и не изпитва такава голяма нужда, ще им помогне. След като известно време анализирах това развитие, убедих се, че за различни хора или за едни и същи хора при различни обстоятелства е полезно послание с различно съдържание. Важен тук е процесът. Например, хора в етапа Сирак ще бъдат привлечени от тези форми на християнството, които изтъкват греха и изкуплението. Сила им дава мисълта, че дяволът е причина за страданието им и Христос може да го облекчи и че колкото и недостойни да са, Христос ги обича. И макар самите те да са безсилни, жертвата на Христос ще ги спаси и ще им върне божията милост.

Посланието, което феминизмът може да изпрати до жените на този етап, е, че те са безсилни жертви на патриархата (или на мъжете). Поотделно са слаби, но заедно, организирани в движение, жертвайки се заедно, те са сила и могат да променят света. За мъжете посланието е същото. Те потискат чувствата си не по своя вина. Те също са жертви на патриархалната система. Що се отнася до хората, пристрастили се към алкохола, програмата „анонимни алкохолици — в рамките на която хората признават слабостта си — им внушава, че в основата си те не са виновни, а пристрастяването им е резултат от болест. И макар всеки поотделно да не е достатъчно силен, за да си помогне, те могат да се избавят, ако повярват в по-висша сила и в силата на групата.

Ефективното послание в психотерапията и психоанализата е пациентите да бъдат насърчавани да говорят за себе си по начин, който им помага да видят, че страданието им се дължи на нещо извън цялостната им личност, че е причинено от травма в ранното детство, от обществените условия, от родителите им и т.н., с една дума, че вината не е тяхна. По-нататък посланието обещава, че терапевтът ще им помогне да се справят с болката и да я преодолеят.

Самообвинението осакатява не само защото не позволява на Сираците да си вярват. То е вредно и защото насърчава произволната проекция. За да нямат толкова лошо самочувствие, Сираците често проектират вината върху други: върху хората от близкото им обкръжение (любовници, приятели, колеги, родители, работодатели или учители), върху Бог или културата като цяло. В резултат се засилва тяхното чувство, че живеят в несигурен свят. Като хвърлят върху другите вината за всички страдания в живота си, те отчуждават хората от себе си и животът им става още по-уединен и безнадежден. Като открият вината извън себе си и я „закачат" здраво някъде, те се освобождават от общия процес на обвинения към света. По-късно, като открият начини да се справят с тази първопричина, да установят, че не е необходимо да бъдем подвластни на злото, на болестта си, на патриархата, на капитализма и т.н., те започват да се уверяват, че могат да поемат отговорността за живота си.

Като разчитат временно на някой друг извън себе си — на по-висша сила, на психотерапевта, на психоаналитика, на групата, на движението, на църквата, — хората в стадия на Сирака започват да се отдалечават от дуализма зависимост/независимост, защото, ако нямат нещастието да се закачат за някого, който иска да се възползва от зависимостта им, постепенно, като им се оказва подкрепа, те ще се окуражат да поемат контрол над живота си. Няма нужда да правят всичко сами, но не бива и да чакат спасението със скръстени ръце или само да изпълняват команди. Те овладяват умението да поемат контрол над живота си и да получават подходяща помощ от експерти, от приятели, от Бога. Могат да се отворят, за да получават обич и благодат.

Сираците може да смятат, че са поверили живота си в ръцете на своя психотерапевт, свещеник или гуру, и това убеждение им дава сигурност, за да се раздвижат и да подредят живота си, но от жизненоважно значение е те сами да вземат решения и да ги изпълняват. По-късно могат да погледнат назад и да видят, че са постигнали всичко сами. Спомнете си добрата вещица Глинда във „Вълшебникът от Оз", която в края на пътуването казва на Дороти, че тя във всеки момент е можела да си отиде вкъщи. Дороти я пита защо не й е казала това преди и Глинда обяснява, че Дороти нямало да й повярва. Първо трябвало да я убеди, че има велик и могъщ Вълшебник, който може да оправи живота й. Докато пътува, за да го намери, Дороти развива и упражнява способностите си, така че в края на краищата разбира, че самата тя е убила злата вещица и собствената й сила ще я отведе у дома. Преди да преживее тези неща обаче, тя би се чувствала твърде слаба да тръгне на път, освен ако не си е въобразявала, че някой ще я спаси.

Като свързвам примерите от християнството, движението на анонимните алкохолици, феминизма и психотерапията или психоанализата, по никакъв начин не проявявам неуважение към почтеността и ценността им, нито искам да кажа, че са взаимнозаменяеми. Всеки един от тях използва процес, който подпомага някого в прехода му от отчаяние към надежда, към заявяването на някакво чувство на самоуважение и свободна воля. Главните средства, с които може да се помогне на Сираците, са: (1) обич — отделен човек или група, които проявяват внимание и загриженост; (2) възможност многократно да разказват историята си по такъв начин, че да преодолеят отрицанието (като повтарят колко са страдали, преди да бъдат спасени, преди да спрат да пият, преди да станат феминистки и т.н.); (3) анализ, който измества центъра на вината извън индивида и погазва, че грешката е другаде; и (4) след като се установи, че не са виновни, да бъдат насърчени да започнат да поемат отговорност за живота си.

В различни религии, в движението на анонимните алкохолици, в психотерапията или психоанализата и във феминистките групи за повишаване на самосъзнанието хората могат да си позволят да почувстват болката си. Макар че животът им може да е извънредно тежък, често те са толкова уплашени от болката си, че я потискат. Попаднали на сигурно място в групата, като разказват живота си, те може да почувстват болката си по-съзнателно, отколкото докато я изживяват. Могат също да почерпят смелост от психотерапевта, психоаналитика, свещеника или групата и да си позволят да почувстват целия ужас на живота си. Или пък ако животът им е бил просто обикновен, може да се нуждаят от разрешение, за да проумеят, че имат право на собствена болка, макар да не е била толкова силна, колкото болката на техни познати.

Преди години моята болка например беше остра и свирепа, но аз я отрекох, защото не беше силна, както у другите хора, които познавах. За мен беше огромен напредък да призная, че имам болка, въпреки че бях израснала в сравнително щастливо, среднобуржоазно семейство. Когато признах и узаконих болката си, успях да преодолея отрицанието и да взема мерки, за да променя живота си. Не можех да подобря живота си, преди да осъзная в коя област нещата не вървят добре.

Някои хора на етапа Сирак обаче са се научили чрез болката си да манипулират другите, за да ги съжаляват или поне да се чувстват виновни и следователно да правят онова, което Сираците искат. Членовете на група, която е потисната в някаква форма, могат да използват изобилната вина на други хора и по този начин да вземат надмощие. Използвайки болката си като средство за манипулиране, те избягват необходимостта да се изправят лице в лице срещу оправданата си болка и срещу чувството си на безсилие. В крайна сметка това ги закотвя на едно място.

Както за привилегированите, така и за относително по-потиснатите групи е особено важно да се вслушват взаимно в болките си, вместо да играят на играта „Кой е по-потиснат". Наблюдаваме същото в семейства или между съпрузи, които спорят кой повече страда. Презумпцията е, че този, който е страдал по-малко, ще отстъпи пред исканията на по-големия страдалец. Ако се допусне това, се насърчава страдането, тъй като то носи сила. Разбира се, важното в случая не е хората да се вкопчат в страданието, а да бъдат освободени да познаят радостта, резултатността, продуктивността, изобилието и освобождението. Те имат нужда да слушат своите разкази и разказите на другите и да признават болката си, за да могат да отворят вратата за израстване и промяна — а не да се манипулират взаимно чрез страданието си.

За да се откажат от отричането и самообвързването и да се научат да помагат на другите, Сираците трябва да направят огромна крачка. В редица религии, сред анонимните алкохолици, във феминистките групи за повишаване на самосъзнанието, в групите за психотерапия и в психоанализата индивидите активно се насърчават да направят тази крачка. Понякога контекстът е евангелизацията — излез и потърси нови вярващи, — но от гледна точка на развитието важното е, че този натиск помага на хората да започнат да учат уроците, представяни от архетиповете Мъченик и воин. Те заявяват своята истина, за да усъвършенстват света, и освен това дават на другите.

Тези стратегии могат да се прилагат в класната стая. Сираците, естествено, виждат учителите като експерти, които знаят „Истината" с главно И. Ако не я знаят, са тъпи, фалшиви, некомпетентни. Или още по-лошо, подло оставят студентите сами да си блъскат главите. Следователно, учителите могат да кажат на Сираците какво да правят и ако Сираците виждат в тях авторитет, ще правят това, което ги съветват учителите. Учителите могат да обясняват, че наистина не всичко знаят, но няма да бъдат чути от някои студенти така, както биха искали.

В една от уводните си лекции, посветена на „Изследванията върху жени", възлагам на курсистите проект, в който да разкажат живота си и след това да споделят разказите си със своята групичка. Всяка седмица, в продължение на цял семестър, те се срещат с малка група, за да споделят преживяванията си и да правят връзка между преподавания в курса материал и собствения си живот. Слушането на лекции изпълнява две функции: дава модели за надежда и преодолява отричането по отношение потискането на жените. Същият подход може да се нагоди към голям брой предмети, при изучаване на изящни изкуства, хуманитарни и социални науки, така че курсистите да могат активно да подпомагат развитието.

Като осигурява структура, която изисква от студентите постепенно да преодолеят отричането, да започнат да споделят живота си и да развият вяра в група от връстници, учителят може да използва авторитета, в който е облечена институцията и който проектират студентите, търсещи „Истината", за да им помогне да заявят собствения си авторитет. Първоначално някои студенти изминават този път, защото им е казано, че трябва да го направят, или за да получат добра оценка, и чак по-късно оценяват какво са спечелили от опита. По-задълбочените и по-независимите студенти минават през процес на избор дали да извършат тази дейност, или не. Изборът им в едната или в другата посока стимулира развитието им на още едно равнище.

Някои хора, които не разполагат с нито една от тези системи за подкрепа, несъзнателно сами създават ситуации, в Които способността им за отрицание е застрашена. Обикновено се поставят при обстоятелства, толкова опасни за живота им, че престават да мислят, че са в беда и че се нуждаят от помощ. Опасностите може да се изразяват в пристрастяване към наркотици, болест, все по-често губят работата си, все по-пагубни стават личните им взаимоотношения, но във всеки случай индивидът се съсипва и бива принуден покрай отрицанието да признае болката, която мотивира неразумното пристрастяване към саморазрушителното поведение.

При индивиди, проявяващи по-слаби форми на страдание и отрицание, по-добър ефект имат по-безболезнените форми на самопомощ. Някои от тях разказват преживяванията си в списанията. Хората с визуална ориентация започват да рисуват, други композират музика. Някои може да чувстват непреодолима нужда да работят, да ваят, да рисуват или да композират, защото намират в това истинското си призвание. И/или може да имат такъв натрапчив импулс, защото това е техният път за превъзмогване на отрицанието — като разкажат живота си под такава форма, че сами да могат да го възприемат. Когато хората изразяват житейската мъдрост с ръцете си, може никога да не дадат израз на живота си така, че словесно ориентираните да ги разберат — може да го кодират в шарката на покривка, в тъкан, във формата на глинен съд. Най-важното е участващите в кодирането индивиди да могат да видят или да чуят своята истина и впоследствие да вземат мерки, за да променят живота си.

Важно е също да се осъзнае, че макар твърде много хора да са затънали сега на етапа Сирак, в западната култура кипи трескава дейност, чиято цел е да улесни хората да застанат лице 8 лице с проблемите си и да продължат пътуванията си. Създадени са групи за помощ на основата на феминистките групи за повишаване на самосъзнанието или по модела на анонимните алкохолици за всички видове проблеми — от преяждане до малтретиране на деца, изясняване на собствената сексуалност, разбиране на влиянието, което сексуалната, расовата или етническата принадлежност оказва върху социализацията на даден човек. Възроди се интересът както към източната, така и към западната религия и избуяха най-различни форми на психотерапия и психоанализа, както и многобройни групи на движението за развитие на човешкия потенциал и на движението „Нова епоха". Дори съвременните политически движения — движението за граждански права, феминизмът, екологичното и антиядреното движение — изтъкват личностното израстване и освобождение на своите последователи. В този исторически период цялата енергия се насочва към подпомагането на хората да поемат отговорност за живота си, за да можем не само да спасим планетата, но да превърнем света в по-хуманно и по-свободно място за живеене.

Общо погледнато, това означава, че от културна среда, в която има малък брой герои, преминаваме в среда, в която се очаква всички да направим пътуванията си и да заживеем героично и отговорно. Голяма част от модерните философски книги и от художествената литература се създават, за да ни помогнат да преодолеем отрицанието на различни културни модели и привързаността си към детинската невинност. Завещаният грях, убеждението, че страданието по някакъв начин е „по наша вина", толкова ни демобилизира и така се смесва с наложената ни от културата потребност да поемем отговорността за живота и бъдещето си, че голям дял от изкуството и философията ни е насочен към разсейването на тази идея. Натурализмът и модерният екзистенциализъм от XIX и началото на XX век властно ни накараха да усетим тези теми. Сред тях най-важно е твърдението, че Бог е мъртъв, природата е пасивна, или най-малкото — нехае, а животът няма смисъл. Страданието не идва поради някаква причина или защото Бог е недоволен от нас. То идва просто случайно — безчовечна, нехайна случайност. Нищо от това, което се случва, няма някакъв особен смисъл. Тези философско-нихилистични убеждения и вдъхновените от тях произведения на изкуството и литературата изпълняват ролята на колективна психотерапия, която ни помага да преодолеем отрицанието. Поднесени по такъв начин, разказите за човешкия живот насочват вниманието към болката ни — към безсмислието, загубата, отчуждението, усложненията в човешките връзки, към усещането, че икономическият свят се е превърнал в машина, в която ние сме само зъбчати колелца, че животът е изгубил Красотата и смисъла си и че всъщност за нас няма кой да се погрижи. Те оспорват отрицанието, което ни за-държа във фазата на невинността, казват ни, че не сме виновни за болката си, и накрая, в най-добрите случаи, ни принуждават да осъзнаем, че незабавно трябва да се действа. Модерната литература и философия ни насърчават повече да не търсим спасители, да пораснем и да поемем отговорността за живота и бъдещето си. Възможно е ние, като хора, да сме създали съществуващата заплаха за Земята под формата на ядрено изтребление или екологична катастрофа, за да се принудим да навлезем в зрелостта. Повече не можем да отричаме необходимостта да поемем отговорност за живота си — поединично или колективно.

Това изисква повишена познавателна сложност и способност да се прави разлика между вредното страдание, което трябва да се облекчи, и онова, което е неизбежна част от развитието и промяната. Силата на болката, която Сиракът изпитва след грехопадението, отчасти е резултат от простодушието мислене „или-или". Именно вярата, че би трябвало да има „Дядо Боже", който се грижи за нас и ни закриля, прави толкова болезнен модерния сблъсък с убеждението, че „Бог е мъртъв". Впрочем кой е казал, че животът ще е като в рая? Как ни е хрумнала идеята, че някой е длъжен да се грижи за нас? Когато започнем, като зрели хора, да поемаме отговорност за живота си, можем да приемем, че известно страдание и жертви са важни за живота, без да определяме страданието като онова, което е животът. Въпросът е, че не толкова Бог е мъртъв, колкото е мъртъв Богът Отец. Ако е съдено на човечеството да израсне, ние трябва да предвиждаме и да изграждаме по-малко детински и по-равностойни взаимоотношения с божествата.

Вместо да възприемаме живота дуалистично (с други думи, или да получим всичко, което искаме, или да живеем в един рухнал свят), можем да виждаме страданието само като част от процес — процеса на освобождаване: от рая, от детството, от родителите, от любовниците, от децата, от живота си, такъв, какъвто го знаем, и накрая, в смъртта, от самия живот. Като се освобождаваме от старите и вярваме в новите си посоки, животът ни ще се преобразява, колкото и да се боим от неизвестността и колкото и силно да се налага да скърбим за онова, което оставяме зад себе си.

Отвъд дуализма, който вижда „Живота като страдание" или „Живота като рай", е осъзнаването на болката и страданието като част от потока на живота. Действително болката и загубата преобразяват личността не като постоянен стил на живот, а като част от продължителен процес, чрез който изоставяме онова, което вече не ни служи, или онези, които обичаме, и навлизаме в неизвестното. Ако трябва това развитие да стане изведнъж, болката и страданието ни ще са твърде големи. Ние изоставяме тези неща малко по малко.

Това е психологичното основание на отрицанието — то ни освобождава от необходимостта да се изправим лице в лице с всички проблеми едновременно!

Структурите на отрицанието действат, за да не ни позволят да изпитаме страданието си изведнъж 6 пълния му размер именно защото не сме в състояние да се справим. Всеки път, когато осъзнаваме, че страдаме, това е сигнал, че сме готови да се придвижим напред и да внесем промени 8 Живота си. Задачата ни, следователно, е да изследваме страданието, да го съзнаваме, да заявяваме с пълен глас, че наистина ни боли. Можем да го направим обаче само ако имаме поне лъч надежда, че страданието ни не е нужно, че може да бъде облекчено, че не става дума просто за обичайното човешко състояние — или за жребия ни на мъж или жена. Така вече страданието се превръща в подарък. Привлича вниманието ни и обявява, че е време да се придвижим, да усвоим нови видове поведение, да изпитаме нови предизвикателства. Страданието може да бъде подарък и в друг смисъл. Особено в по-късен момент на странстването проблемът ни може да не бъде толкова в чувството на безсилие, колкото в преувеличеното чувство за мощ, в убеждението, че притежаваме всичко накуп, че сме по-добри, по-компетентни, по-ценни от другите хора. Страданието е нивелирът, който ни припомня, че сме обикновени смъртни, че никой от нас не е освободен от трудностите на човешкия живот. Когато страданието и отчаянието дойдат заедно, те ни позволяват да утвърждава-ме надеждата, да обичаме себе си и напук на всички пречки да казваме: „Пак ще обичам и пак ще се надявам." В този момент усещаме трансцендентността, в този момент познаваме красотата на единството, на това, че сме част от мрежата, която ни свързва с останалите смъртни, че в основата си — въпреки всичките си постижения — сме като другите хора.

Най-важното е, че именно страданието ни помага да се изправим срещу най-големите си страхове и така да се отърсим от сковаността на Сирака, който безнадеждно търси пътища да остане в безопасност. Хората, на които се е случвало „най-лошото", често имат почти трансцендентална свобода, тъй като са се сблъскали с „най-лошото" и са оцелели. Знаят, че могат да понесат всичко. За тях не е необходимо животът да е прекрасен, да е рай, за да го обичат. Както Христос казва, дори след смъртта на кръста има възкресение. Нещо подобно казва и Елизабет Кюблер-Рос в „Смъртта: Последен етап на развитието", когато говори за покоя и свободата, които са изпитали хора, изпаднали в клинична смърт и впоследствие върнати към живота — усещанията им за любов и светлина премахвали страха от смъртта, който тревожи живота на повечето хора.

Приемането на смъртта, разбира се, е свързано с това как реагираме на всички малки умирания в живота ни — загубата на приятели, семейство, любовници, на особено скъпи моменти и места, на работа или шансове, надежди и мечти или убеждения. Интересното за мен е, че за голям брой хора, изглежда, не е необходимо да понасят тежки страдания, стига да се научат да дават на другите по малко всеки ден и да се отказват от настоящето, за да посрещнат неизвестното. За да научат този урок, някои хора трябва да се изправят пред „най-лошото", а други — не. Всекидневният ритъм на даване на другите и на отказване от настоящето създава уменията, които им помагат да се справят, когато загубят близък човек или заболеят тежко.

Има хора, които задържат тези малки умирания. Заминават, без да кажат довиждане. Завършват гимназията или колежа и нито празнуват, нито скърбят за живота, който никога няма да се повтори. Преструват се, че рождените дни са като всеки друг ден. Сякаш няма да има загуба, ако не я признаят. Тези хора винаги трябва да предизвикат кавга, за да прекъснат някоя връзка, или да се престорят, че тя никога не е означавала нещо за тях. Хората, които блокират всичките си рецептори, така се задръстват емоционално, че не им остава място за нищо ново. Постепенно започват да чувстват неразположение и скованост.

Други, които са помъдрели, знаят, че понякога трябва да напуснат някого, някое място или някоя работа, защото е време за израстване, за придвижване. Знаят, че стареенето крие нови възможности, но бележи и края на младостта. Тези хора могат да празнуват бъдещето и своята нова област на израстване, като същевременно признават какво е означавало за тях да бъдат с даден човек, на дадена работа или място. Могат също да отделят време, за да благодарят за миналото и да скърбят за загубата си. Като излеят благодарността и скръбта си, отварят място за новото. След като са изпитали тези чувства, вече са готови да изпитат възбудата от новото израстване.

Това е смисълът на понятието „щастливо грехопадение", което от състоянието на зависимост ни тласка към пътуванията ни. Докато пътуваме, научаваме от опит, че не е нужно болката да е безсмислено нещастие, че тя може да даде храна за по-нататъшно развитие и промяна. След първоначалното уплашено и мизерно изживяване на архетипа Сирак можем да изживеем всеки от другите архетипове в първоначалните им стадии. Ако допуснем архетипът Скитник да изплува в съзнанието ни, това може да приеме формата (както видяхме) на пътуване в търсене на спасител, по време на което придобиваме увереност в себе си и в способностите си. Тогава чувството ни за вина и непълноценност ще се уравновеси от гордостта, че сме показали способност да оцелеем сами, без някой да се грижи за нас.

Ако първо срещнем вътрешния си Мъченик, несъмнено ще пожертваме повече, отколкото се изисква в служба на хората. Правейки това обаче, ние се превръщаме от подобна на „Всеотдайното дърво" В родителска фигура, за каквато сме мечтали, и като играем ролята на архетипа, започваме да вярваме, че тъй като сме добри и внимателни към хората, по-вероятно е, че ще ни закрилят. Ако отначало се придвижим в съзнанието на воина, ще се научим да се защитаваме от външните заплахи и да управляваме страховете си, така че да не ни сковават. Всъщност се превръщаме в мощната фигура на спасителя, за който сме мечтали да ни избави. Правейки това, започваме процеса на самоспасението.

Накрая, ако позволим да изплува съзнанието на Магьосника, докато разширяваме възможността си за избор, ще се изпълним с вяра във вселената, като предадем страховете си в ръцете на едно благосклонно божество, казвайки: „Да бъде волята ти", или чрез мисълта, проповядвана в книгите на „Нова епоха" като „Курс по чудеса", че не реалността, а страданието и болката са въображаеми.

През тези архетипове и през стадиите, които те представляват, можем да преминаваме много пъти, докато стане алхимическото чудо: по някакъв начин нашата низост и низостта на света се превръща в злато. В този момент се връщаме обратно към рая и Невинността с разбирането, че е безопасно да вярваме в себе си, един на друг и на вселената. Като се уверим, че на нас самите може да се разчита, започваме да разбираме, че е реалистично да се вярва и на другите хора.

Може би тук трябва да спрем и да анализираме повторно архетипа на Невинния. Както Дон Кихот и други „мъдри глупци", Невинният може да е във връзка със свят, който е отвъд всеобщата реалност. Литературата на движението „Нова епоха" намята нова дреха върху древните мистични традиции (на будизма, юдейството и християнството), които приемат света на обикновеното съзнание за илюзорен, а отвъд него се смята, че се простира друг, съвършен свят, където всеки от нас винаги е в безопасност, спокоен и щастлив. В тези традиции задачата е да не се допуска съблазняване чрез илюзиите и да се живее изцяло в този „реален", друг, добър свят.

Въпреки това не е необходимо човек да се опитва да избяга от всекидневието. Прегръщането на илюзията в края на краищата ни връща към състояние на невинност. Мисълта, че съществува друго, духовно царство, обаче съпровожда много хора по време на пътуването им и облекчава товара им. В очите на другите те може да изглеждат заблудени или безнадеждно наивни, ако не и направо побъркани. Все пак, независимо дали докато пътуваме осъзнаваме тази алтернативна реалност или не, в края на пътуването си героят отново я изживява.

Докато пътуваме, в критични моменти архетипът на Невинния ни напомня да се надяваме и да вярваме, докато архетипът на Сирака продължава да ни учи, че независимо колко далеч ще стигнем в развитието си, ще останем зависими. Ние сме зависими от Земята за оцеляването си, от въздуха, който дишаме, и от храната, която ядем. Зависими едни от други. Нито един от нас не притежава всички дарби, необходими, за да си изградим пълноценен и богат живот, който нашите обединени таланти могат да създадат.

Завръщайки се в рая, ние не сме слаби и зависими като деца, а хора, които поемат отговорността да се грижат за другите и за планетата. Това завръщане изисква взаимозависимост, за която е нужно не само да заявим личната си отговорност за поддържане на земния ни рай, и вярата, че дори и райският живот включва известна болка и страдание, но в крайна сметка и детска доверчивост и благодарност за всичко, което ни се дава. Това изисква наченки на осъзнаване, че колкото и мъчителен да е изглеждал животът на всеки от нас, неизменно Бог ни е люлял в дланта си. Както Т.С.Елиът пише в „Четири квартета":