Книга за хода на психичното ни развитие, чиито етапи се представят от често срещани архетипове, познати на повечето от нас

... ние няма да престанем да търсим

и в края на нашето търсене

ще пристигнем там, откъдето сме тръгнали,

и ще познаем мястото за първи път...

В състояние на съвършена простота

(което струва не по-малко от всички)

и всичко ще бъде добро,

и всеки ред на нещата ще бъде добър,

щом езиците на пламъка са сплетени

в короната — във възела от огън, —

щом огънят и розата станат едно.

Боя се — че Самотата — Творец на душата Нейните пещери и коридори Озарява — или затваря.

ЕМИЛИ ДИКИНСЪН

Архетипът Скитник се среща в приказките за рицаря, каубоя и изследователя, които тръгват на път сами, за да опознаят света. По време на пътуването намират съкровище, което символично представя подаръка на тяхната истинска цялостна личност. Когато човек съзнателно предприема пътуването си, като се отправя на среща с неизвестното, това означава, че започва да живее живот на ново равнище. Най-важното, Скитникът категорично твърди, че животът не е главно страдание; той е приключение.

Независимо дали пътуват навътре или и навън, Скитниците правят огромен скок, за да отхвърлят старите социални роли, които са играли — за да радват другите и да добият сигурност, — и правят опит да открият кои са и какво искат. Често привличат вниманието ни Скитници, които осъществяват пътуванията си, като или пътуват буквално, или експериментират най-различни нови модели на поведение. Има обаче и герои, чието външно поведение изглежда съвсем обикновено, но които изследват вътрешния си свят и взаимоотношенията си във вселената с огромна задълбоченост и независимост на духа. Такъв герой е била Емили Дикинсън. През последните години от живота си тя не смеела да слезе дори на долния етаж на къщата си и въпреки това няма човек, който да чете поезията й и да не усеща неповторимостта, значимостта или буйната жизненост на нейното странстване.

Скитниците може да са мъже и жени, занимаващи се с бизнес, които са постигнали всичко сами, или хипита от периферията на обществото, но те подчертано и категорично застават срещу всяка конформистка норма. Във философията, политиката, здравеопазването и образованието те обикновено не вярват на общоприетите решения, като предпочитат да бъдат много консервативни, много радикални или просто специфични. За поддържане на добра форма най-вероятно ще изберат самотни физически упражнения като бягане на дълги разстояния или плуване. Когато учат нещо, нямат доверие в отговорите, дадени от авторитети, и търсят своите истини. Самоличността на Скитниците се гради върху това, че са аутсайдери. В духовния си живот могат да изпитват съмнения, особено като се има предвид, че обикновено ги учат, че Бог възнаграждава умерения конформизъм и конвенционалния морал — качества, които най-често са в противоречие с потребностите на тяхната развиваща се и експериментираща психика. Все пак тъмната нощ на душата, която преживяват, често поражда по-зряла и по-уместна вяра.

Ако историята на Сирака започва в рая, историята на Скитника започва в пленничество. В народните приказки бъдещият Скитник може да е затворен в кула или пещера и най-често е държан в плен от вещица, деспотичен великан, дракон или някакъв друг ужасен звяр, който често е символ на статуквото, на конформизма и лъжливата самоличност, наложени от господстващите роли в културата. Или героят — особено ако е жена — може да бъде представен/а като омагьосан/а от огледало, което подсказва, че се интересува само от външния си вид и се старае единствено да създава приятно впечатление, вместо да се съсредоточи върху това, което вижда и от което изпитва удоволствие. На героя често се внушава, че клетката е раят и че ако иска да я напусне, неизбежно ще изгуби божията милост. С други думи, клетката е толкова добра, колкото се направи. Първата задача на Скитника е да види нещата в истинската им светлина: да обяви или да потвърди, че клетката е клетка и че този, който го държи в плен, е злодей. Това е изключително трудно, тъй като героят може не само да се бои от пътуването, но и да не го одобрява и тези чувства и съждения обикновено се засилват от чувствата и преценките на други хора.

На Мъченика подтикът за странстване може да изглежда егоистичен и затова погрешен, защото означава да обърнеш гръб на грижата и дълга, за да търсиш себе си и да се самоосъществиш. На воина подтикът може да изглежда като бягство от действителността и проява на слабост. Ако Скитниците решат да направят пътуването си, може дори да изпитат чувство за вина, тъй като заявяването на самоличността и развитието на егото в класиката се представя като оскърбление за боговете. Представете си например Ева, която изяжда ябълката, или Прометей, който открадва огъня. За Сирака пък странстването крие неописуема опасност!

Тъй като често се боим от големите промени у другите и у себе си, често може да спираме зараждащите се герои да тръгнат на път. Искаме да останат такива, каквито са. Най-главното, може би се страхуваме, че ще изгубим любовниците, съпрузите, приятелите, дори родителите си, ако твърде много се променят. Може да се почувстваме особено застрашени, ако някой, който е живял, за да ни радва или да ни служи, изведнъж откаже да го прави!

Необходимостта да се съгласиш, да изпълниш дълга си, да направиш онова, което другите искат, е силна и за мъжете, и за жените, но най-силна е за жените, защото ролята, която традицията им е отредила, е да се грижат и да служат. Често жените се въздържат да извършат пътуването си, защото се боят, че ще наскърбят съпрузите, бащите, майките, децата или приятелите си; при все това жените всекидневно обиждат другите и без да тръгват на път. Например една от най-ужасните рани, които жена може да нанесе на душата на един мъж, е да му позволи да я потиска. Ако една жена обича един мъж, би трябвало да почита душата му до такава степен, че да знае, че каквото и да иска уплашеното момченце в него, неговата най-дълбока същност — здравата част от него — желае само доброто за себе си и за другите. Ако това не е вярно, тогава тя трябва да го напусне. Ако това г вярно, следва, че тя се отнася снизходително към него, като глези по-слаборазвитата му цялостна личност. А щом е решила, че той е по-подъл от нея, тя действително проявява презрение.

Много мъже пък застават в ролята на закрилник и не смеят да направят пътуването си от чувство за отговорност не само пред децата, но и пред жените си, които изглеждат крехки и неспособни да се грижат за себе си. Ако един мъж обича една жена, би трябвало да подкрепи у нея онези качества, които я правят независима, компетентна, готова да поема рискове. Всеки път, когато се въздържа от пътуването си поради привидната негодност и несамостоятелност на съпругата си, той подкрепя у нея тази нагласа и следователно я осакатява. Нейната по-издръжлива, по-мъдра цялостна личност иска да се развива, а иска и той да се развива.

Хубавото при Скитниците, които извършват пътуването си, е, че то има постепенно разпространяващ се ефект и позволява и на любимите им хора да правят своите пътувания. Отначало може да се чувстват застрашени и гневни, но рано или късно или трябва да си отидат, или да се присъединят. Ако те си отидат, известно време Скитниците ще бъдат самотни, но рано или късно, ако пожелаят, ще си създадат по-добри връзки, които ще носят по-истинско удовлетворение, защото се градят върху уважение към пътуването. Разбира се, когато стъпят отвъд общоприетата реалност и започнат да виждат света и себе си със собствените си очи, Скитниците винаги изпитват страх, че наказанието за това ще е вечно изолиране, или още по-лошо, смърт в мизерия и самота. Въпреки този страх — който говори за същността на детинския ужас на всеки човек, че няма да оцелее, ако не доставя удоволствие на другите (първо на родителите, учителите, шефовете, понякога дори на съпрузите) — Скитниците решават да напуснат познатия свят и да се отправят към неизвестното.

Въпреки че много хора са се научили да дават и да се отказват, от жертвите им няма да има никаква полза, ако не открият себе си. Докато хората не развият егото си, няма смисъл да ги съветваме да се издигнат над него. Няма смисъл да подтикваме хората да се издигнат над желанието, докато те не си позволят докрай да правят каквото поискат. Поради тази причина идеята на будизма да се издигнем над страстта ме тревожи, тъй като може да фиксира някои хора в уроците на отказването тъкмо когато развитието ги подтиква да разберат какво искат!

Твърдя, че не всеки знае какво иска. Действително, самовлюбените Сираци, изглежда, живеят изцяло водени от желанието: Искам това! Искам онова! Всъщност обаче желанията им не са истински, изобщо не са просветени желания. Това са най-вече форми на пристрастяване, маскиращи първична празнота и глад за реалното. Хората Нарциси още нямат истинско чувство за самоличност и затова усещат пустота. Исканията им са програмирани от културата — те казват: „Искам цигара", „Искам нова кола с подвижен покрив". Мислят, че като ги получат, ще им стане хубаво. Дори стратегиите за лично израстване може да не идват от истинска цялостна личност, а от натрапчивия импулс за задоволяване на ненаситни желания: „Искам да сваля пет килограма, за да ме харесат повече мъже и да водя по-бурен сексуален живот." „Искам да уча в колеж, за да спечеля много пари и да имам страхотна стереоуредба, приятелите ми да се пукат от завист."

Когато не са развили силно чувство за отделна, самостоятелна цялостна личност, хората се ръководят главно от онова, което според тях са мненията на другите. Скоро се върнах от събиране на съучениците на съпруга ми по повод 25-ата годишнина от завършването на гимназия. Там една жена ми каза, че мнозина от поканените отказали да дойдат, защото били твърде дебели или твърде остарели и/или не били успели достатъчно в живота! Очевидно тези хора, вече минали четиридесетте, не са развили усещане за личността си извън тези външни преценки.

Една от основните зависимости в западната култура е зависимостта спрямо традиционните сексуални роли. Тя действа, защото културата е превърнала секса и любовта в изключително оскъдни стоки и хората прекарват безкрайни часове в опити да манипулират околните, за да получат достатъчно количество от тях. Учат ни, че трябва да се придържаме към определени представи за женско и мъжко поведение, за да бъдем обичани и смятани за сексапилни. Впрочем, докато играем роли, вместо да правим пътуванията си, никога няма да почувстваме, че ни обичат заради самите нас и никога няма да усетим силата на истински интимната сексуална връзка. Може да имаме купища любовници и пак да чувстваме празнота, нужда и желание за нещо повече.

Не стига това, ами и икономическата ни система, а преди нея и образователната се мъчат да отвлекат вниманието ни от тази оскъдица на любов. Учат ни да се трудим упорито, за да имаме неща, които ще ни направят обичани, уважавани или ухажвани. Това включва купуване на елегантни дрехи и коли, намиране на привлекателни места за живеене, достатъчно пари, за да си купим качествени медицински и зъболекарски грижи и може би дори да се запишем в някой здравен клуб. И всичко това — за да привлечем съпруг/а. Стратегията обаче в крайна сметка не действа докрай в интерес на хората.

Първо, онези, чийто живот се управлява по този начин от различните им форми на зависимост, нямат нито време, нито склонност да развият усещане за цялостна личност. Вместо това те затъват в един вид псевдонезависимост на стила — купуват хавлии с монограми, дипломатически куфарчета или парцалени кукли уникати, използват вещи, направени специално по поръчка, за да задоволяват импулса им да бъдат различни и елегантно да разчупват традициите. Дори в желанието си да пътуват, псевдоскитниците остават неподвижни, защото се съобразяват с всичко, което минава за „моден" начин на живот. Без цялостна личност наистина не можеш нито да дадеш, нито да получиш много любов. В последния случай, когато хората играят роля, за да получат любов или уважение — и крият истинската си същност (която може да е кълбо от потребности), — никога не могат да се почувстват истински обичани заради самите себе си. Обичана се чувства само ролята.

Нещо повече, тяхната обич впоследствие може да бъде дори вредна за другите хора, защото най-често е натрапчива, собственическа, манипулираща и обвързваща. Тъй като усещането им за самоличност идва от това, че имат (Все едно притежават) това дете, този приятел, тази приятелка, псевдо-Скитниците желаят близките им да правят определени неща. Искат те да са край тях, въпреки че собственото им пътуване изисква да са далеч. Изпълнителите на роли може да имат нужда от други хора, за да постъпват по начини, които им помагат да изглеждат добри. Те могат също да прекратят развитието си, за да запазят някоя връзка или от страх, че ако не жертват своето добро за доброто на другия, този любим човек може да пострада по някакъв начин.

На първото, а понякога и на второто си ниво на развитие Сиракът и Мъченикът вярват, че за да получат любов, трябва да направят компромис със себе си. На друго ниво смятат, че за да са изцяло верни на себе си, трябва да свършат живота си сами, без приятели и в бедност.

Много жени не харесват етапа Скитник. В „На различен глас: психологичната теория и развитието на жените" Каръл Джилиган изтъква, че докато мъжете се боят от близостта, жените се боят от самотата. Тук виждам две различни реакции на една и съща система от убеждения. Западната култура поддържа убеждението, че можем да постигнем близост или да постигнем самостоятелност и усещане за цялостна личност. Така че жените обикновено избират близостта, а мъжете избират независимостта. Иронията е в това, че при избор всъщност никой не получава онова, което желае. Първо, хората наистина искат и двете. Второ, едното не е възможно без другото.

Ако предпочетем близостта пред независимостта, не можем да бъдем изцяло такива, каквито сме в дадена връзка, защото сме вложили твърде много, за да я поддържаме: играем „на сигурно", играем роля и се чудим защо се чувстваме толкова самотни. От друга страна, ако изберем независимостта, потребността ни от близост не изчезва. Тя е потисната, а следователно непризната и неизследвана, и затова се проявява в натрапчиви и неконтролирани импулси и постъпки. Повечето мъже или жени, убедени в стоическото „Никой не ми е нужен", са ужасно самотни. Мнозина, които поддържат илюзията, че сами са си достатъчни, изпитват абсолютен ужас да не бъдат изоставени.

Мъжете от този тип се отнасят към жените като към деца, така че жените (както те смятат) няма да имат смелостта да ги изоставят. Искат съпругите им да живеят, ако не боси и бременни, поне без уменията и самоувереността, необходими, за да направят кариера и да издържат цялото семейство. Когато са на работното си място, смятат, че секретарката им също трябва да изпълнява функциите отчасти на майка, отчасти на съпруга, така че и в двата случая да се грижи за тях. Накрая, толкова са зависими от мнението на колегите мъже, на началниците, а често дори и на подчинените си, че предпочитат да нарушат собствената си етика, но да не престанат да бъдат част от „нашите".

Такива мъже са особено уязвими към обвинения в мекушавост. Затова те никога няма да признаят например, че не искат химичните отпадъци да се отстраняват по най-евтиния начин, защото не биха искали да ги обвинят в някаква идеалистична грижа за околната среда. Страхът, че могат да изглеждат загрижени — за Земята, за жените, за другите хора, — ръководи действията им до такава степен, че могат дори да постъпят неморално. Жените, възприели тази етика в стил „мачо", действат по подобен начин, като се включва и усложняващият фактор, че същевременно се стремят да получат одобрението на мъжете, постъпвайки като част от „нашите".

Точните обобщения за различията между половете са изключително важни за взаимното ни разбиране. Често обаче те карат мъжете и жените да изглеждат по-далечни и по-различни, отколкото в действителност. Въпреки че за много жени страхът от самотата е основен, до него се нарежда не по-малкият страх от близостта. Също така мъже, които съзнават и проявяват страха си от близостта, се страхуват и от самотата. Дотогава, докато проблемът се определя (както в западната култура) като ситуация или/или, в която човек може да е независим и самостоятелен или може да си осигури любов и да бъде „от нашите", всички ще се боим и от независимостта, и от близостта.

Не мърдаме от тази дуалистична формулировка на дилемата, докато не я решим. Скитниците се изправят лице в лице със страха, че сами няма да могат да оцелеят, и решават, че ще бъдат верни на себе си въпреки самотата, изолацията и дори отлъчването от обществото. От жизнено важно значение е в някакъв момент от живота си всеки да направи и едното, и другото. Жените обикновено толкова се боят от самотата, че прекарват дълго на етапа Мъченик. Естествено е този страх да се подсилва от установеното в културата мнение, че жена, която е сама, е символ на поражението (очевидно не е могла да си хване мъж). Да желаеш да си сама е или немислимо, или показва липса на грижовност, следователно не е женствено.

Мъжете, от друга страна, така се прехласват от независимостта, че се заковават там, тъй като в западната култура независимост практически е синоним на мъжественост. Освен това в тяхната независимост има и мъничко мъченичество. Сякаш са пожертвали нуждата си от любов заради желанието да бъдат самостоятелни и цялостни. Това обяснява откритието, което Даниъл Левинсън прави в прочутото си изследване на развитието на мъжете „Сезоните в живота на мъжа" — че голям брой мъже с високи постижения не могат да опишат съпругите си!

Стоицизмът на мъжете отхвърля потребността от човешка близост и заличава не само пълното осъзнаване на нуждата от обвързване, която човек изпитва, но неизменно отхвърля и осъзнаването на другите хора като хора. Това, че отхвърлят другите хора, обяснява защо толкова много мъже се отнасят към околните като към предмети.

Не искам да кажа обаче, че това е типично мъжко явление. То се среща и при жените. Винаги когато отричаме нуждата си от близост с други хора, ние ги отхвърляме, поне отчасти. Така че, когато отричаме нуждата си от други хора, оставаме (поне в сферата, в която ги отричаме) самовлюбени. Следователно, когато блокира-ме копнежа си за човешка връзка, резултатът е самота.

Можем да бъдем сами по много начини. Като живеем сами, пътуваме сами, прекарваме времето си сами. Сравнително малко хора възприемат този начин на живот за продължителен период. Съществуват и други начини — някои от които имат преимуществото, че маскират самотата ни, понякога и за нас самите. Единият от начините е да омаловажаваме онова, което чувстваме и искаме, и да даваме на другите онова, което мислим, че искат: да бъдем това, което ние мислим, че искат да бъдем. Другият начин е се отнасяме към хората като към предмети за задоволяване на желанията ни. В този случай е много важно да не осъзнаваме реално индивидуалната им човешка самоличност. Всъщност винаги когато човек постъпва спрямо друг човек така, сякаш единият е горе, а другият — долу, това е самотно взаимодействие.

Можем да бъдем сами и по още един начин, както видяхме при традиционните сексуални роли, като винаги играем роля — на идеалната жена или идеалния мъж, идеалната майка или идеалния баща, началник или подчинен, — като сме нашите роли. Можем също да продължим да живеем със семейството си, макар да не се разбираме с него, можем да запазим несполучлив брак, да живеем в една стая с хора, с които нямаме нищо общо. Една жена може да реши, че всички мъже са шовинисти, а някой мъж може да реши, че всички жени са пресметливи кучки. Ако съвсем сериозно искаме да сме сами, можем да решим, че всички искат да ни използват или да вземат нещо от нас.

За да не ви изглеждам твърде отрицателно настроена, бързам да добавя, че всъщност всички споменати стратегии доказват как впрягаме въображението си, за да сме сигурни, че ще направим пътуванията си: празнотата и уязвимостта, които са резултат от тези натрапчиви подходи към живота, мотивират мнозина от нас да извършат пътуването си и да открият или да изградят цялостна личност. Много хора наистина успяват цял живот да бъдат отчуждени и самотни, без изобщо да се развият или да се променят, но други използват тези периоди, за да бъдат „тайни герои", да анализират нови мисли и да откриват с въображението си нови алтернативи, докато външно продължават да живеят, както са живели дотогава. Като гледа назад към 11-годишния си изключително обикновен и повърхностен брак, една моя позната го вижда като тихо пристанище, като пашкул, в който се е крила, докато се подготви да полети. Но докато е била омъжена, не го е знаела. Всъщност нарастващото й чувство на празнота в традиционната роля и самотата й в брака, която наистина й е била неприятна, са я призовали към странстване. За мнозина отчуждението в пленнически условия е началният етап на странстване, последван от съзнателен избор да избършат пътуването си.

Архетипният американски герой напуска малкия град и тръгва на път. Героят битник и по-късно хипито се отправят по широкия път. Героят от Дивия запад поема на кон към залеза. Новият герой — феминистката — напуска родители, съпруг или любовник и също поема по пътя. Напускането на съпруга, любовника или семейството за жените днес е толкова повтаряща се форма на архетипа Скитник, че Ерика Джонг в „Как да спасиш собствения си живот" пише: „Напускането на съпруга е единствената, космическа по значимостта си тема." Въпреки това мъжът, който не напуска малкия град, или съпругата, която не напуска сковаващия я брак, не са по-малко самотни от Скитника. Парадоксът е, че стратегиите за отлагане, чрез които се опитваме да избегнем пътуванията си, накрая могат да станат част от тях — ако имаме късмет!

Когато настъпи моментът да предприемат пътуването, Скитниците се чувстват самотни, независимо дали са женени или не, дали имат деца или приятели, или имат престижна работа. Това преживяване не може да се избегне. Всички опити да го избягнат просто им пречат да осъзнаят къде се намират и затова по-бавно научават уроците и по-дълго остават самотни. Въпреки че някои хора започват странстването си със силен авантюристичен дух, мнозина го преживяват като удар поради чувството на отчуждение или клаустрофобия, поради смъртта на любим човек, поради това, че са били изоставени или предадени.

Освен това няма вероятност някой от опитите ни да стигнем до хората, които преживяват този етап, и истински да се сближим с тях да успее. Те ще продължат да издигат прегради пред близостта, защото задачата на развитието им е да се изправят лице в лице със самотата. Още повече, че малцина осъзнават достатъчно ясно моделите на развитието си, за да ви съобщят това открито. Повечето ще кажат: „Наистина искам да сме близки", но после ще възпрепятстват близостта. Единственото, което наистина ги кара да побързат, е осъзнаването, че всъщност са сами.

Изоставянето на този етап помага доста. Когато Скитниците не допускат до себе си никого, независимо дали става въпрос за родител, любовник, психотерапевт, психоаналитик или учител, много е важно помощникът да се оттегли, така че детето, любовникът, клиентът или ученикът да изживеят пълно самотата, която са създали за развитието си. В противен случай, докато отбиват ударите на другите по стените около себе си, те ще се разсеят и няма да могат да осъзнаят самотата си. Някои хора просто не се развиват, докато не бъдат изоставени. Такава е Луси Сноу (Във „Вийет" — Villete) на Шарлот Бронте. Тя с радост е готова да жертва живота си, за да служи на всички. Всеки път, когато Луси се приготви да го направи обаче, Бронте ги избива.

Някои хора предприемат пътуването си, защото не могат да намерят „подходящия" човек, заради когото да се жертват. Тъй като обществото ни е втълпило, че „добрите" жени живеят, за да служат, много жени обясняват състоянието си на независимост с оскъдния брой налични мъже. Понякога това е реално, а понякога е измислица. Майката на моя приятелка веднъж бранеше дъщеря си, която току-що се беше развела, като обясняваше: „Тя искаше мъж, който да се грижи за нея (и за когото да се грижи), но няма такъв." Възможно е някоя жена понякога да намери мъж, но впоследствие осъзнава, че докато е правила жертви заради него, той не само че не се е жертвал в замяна, ами се е отнасял към нея с презрение и не я е ценил. Може би подхвърляйки забележки, че е станала безинтересна. А може би се е интересувал само от онзи тип „егоистични" кариеристки или леки момичета, за които винаги е заявявал, че не са истински жени.

Едно от наследствата на феминисткото движение е, че е подтикнало много мъже да направят пътуванията си така, както впускащите се в странстване мъже, които оставят жените сами, подтикват жените да заявят независимостта си. Много мъже описват целия си живот от гледна точка на ролята си на доставчик. Спомням си за един мъж, който непрекъснато искаше да разговаряме за съпругата му, защото искала да се върне на работа. За него това беше кризисен момент. Обясняваше, че вече не знае какъв е смисълът на живота му. Мразеше работата си, но не я напускаше, както казваше — заради нея и децата. Ако тя започнеше работа, той нямаше да знае защо работи. Аз наивно допусках, че той би трябвало да е щастлив — вече ще може да пробва нови възможности, нови занимания, които ще му доставят по-голямо удоволствие. Но бях подценила степента, до която чувството му за самоличност (всъщност смисълът на живота му) граничеше с тази негова жертва заради семейството му. Без нея той не знаеше кой е. Постъпката на съпругата му го подтикна — макар да се противеше и да недоволстваше — да извърши пътуването си.

Всички имаме нужда от период на самота, за да открием кои сме. Повечето от нас се нуждаят от известно усамотяване всеки ден просто за да запазят душевно равновесие. Още повече, че всички стратегии, които ползваме, за да избегнем тази задача — търсенето на г-н Подходящ или г-жа Подходяща, идеалната работа, която ще ни даде самоличност, и т.н., — в края на краищата ни помагат да научим онова, което ни е нужно. Позволяват ни да практикуваме в сферата на желанието и утвърждаването.

Една жена първо може да постъпи в колеж, за да стане магистър на науките, и едва после да започне да приема себе си сериозно. Един мъж може да овладява все по-изкусно стратегиите за покоряване на голям брой жени и след това да научи, че жените харесват мъже, които изразяват открито чувствата си. Много скоро на него толкова започва да му харесва да бъде открит и прям, че забравя тактиката за гонене на бройки, и се отваря за любовта.

Дори когато желанията ни са програмирани от културата, в крайна сметка те могат да ни помогнат да се развиваме, особено ако следим за обратната връзка. Например ако едно от желанията ми е да пуша цигара на всеки пет минути, трябва да прочитам предупреждението върху пакетите с цигари и да обърна внимание на кашлицата, която ми се появява. Отчасти се образоваме, като се заемаме с различни неща и установяваме кое си струва да се прави и кое не. Следователно понякога можем да си спестим някои дълги обиколки, като обмислим и проучим пряк път, преди да се заемем с нещо: „Ами, бих могла да тръгна подир този мъж, но ако успея, ще разсипя брака си. Всъщност, искам да запазя брака си повече, отколкото искам тази закачка." Или: „Просто съм луда по този човек и искам да бъда с него, каквито и да са последствията. А пък това може да се окаже кризата, която ще накара съпруга ми да отидем заедно на семейна консултация." Или: „Съзнавам, че другите мъже ме привличат. Това може да сочи, че нещо в брака ми не е в ред. Може би първо това трябва да разбера." Или: „Просто не съм моногамна. Някой ден ще трябва с Джим да обсъдим този въпрос. Защо не сега?" Или: „Не одобрявам прелюбодеянието. С кои очи ще се погледна, ако направя такова нещо?"

Животът, естествено, невинаги следва нашите сценарии. Сигналите на обратната връзка получаваме от това, което се случва в действителност, то изостря принципите ни за реалност и следващия път може да обмислим нещата по-мъдро. Важното е, че изживяваме едни възможности и си представяме как минаваме през други. И в двата случая научаваме какво искаме и не искаме, в какво вярваме, кои са ценностите ни. Понякога научаваме, че не сме желали истински онова, което сме мислели, че желаем, но няма друг начин да научим какво искаме, освен да се доверяваме на знанията си, докато се движим напред. Ако не си позволим да признаем, че всъщност не знаем кои сме и какво искаме, никога няма да разберем това. Няма да узнаем кои сме и какво искаме и ако стоим, без нищо да опитваме. Затова по време на пътуванията понякога трябва да се полутаме, за да се развием.

Този процес на вслушване в желанията и на вземане на мерки за изпълнението им е основен за изграждането на самоличност. Ние идваме на бял свят с цялостна личност, но тя е по-скоро потенциална, отколкото напълно развита самоличност. Кои сме, научаваме от онова, което искаме, което правим, което мислим и чувстваме. Най-щастливи са онези, които рискуват, за да са изцяло верни на себе си. Те са хората, които най-малко играят препоръчваните роли, но те и нямат особена необходимост да бъдат бунтари. Те не само най-силно чувстват кои са, но могат да получават и да дават повече любов от другите хора, защото са уверени, че любовта край тях е истинска, а не е само отговор на ролите, които играят.

Бързам да кажа и това, че вероятно няма начин да се изгради цялостна личност, без да се играят роли. Първата гордост чувстваме, когато играем добре ролите си, а изборът на ролите е първичен опит за избор на самоличност. Някоя жена например може да реши да играе празноглава блондинка, компетентна жена, на която може да се разчита, безстрашна и вироглава авантюристка или майчински грижовна жена. Тя избира също дали да се опита или не да бъде добра ученичка, дали да се опита да радва родителите си или да бъде бунтарка. Избира дали да е жена с професия или домакиня, дали да учи изкуство, наука или друго. Отсъствието на избор пак е избор. Като прави избора си сред тези роли и опитва дали са й по мярка, тя постепенно започва да разбира коя е.

Ако играе добре ролите, тя постепенно може да натрупа достатъчно голяма самоувереност и да започне да си задава по-основни въпроси за самоличността си извън ролите. Или може да има толкова високи критерии, че да се смята неподходяща за всичко, което прави. В този случай може да изпадне в тежка депресия. Дори и тогава, ако някой психотерапевт или приятел усеща същността на положението, кризата може да се използва, за да й помогне да намери себе си извън ролите, които тя играе. В даден момент, ако ни е съдено да продължим развитието си, започваме да отделяме себе си от ролите, които играем. Често правим това, когато роли, които в началото са изглеждали добри, започват да се изпразват от съдържание. В действителност това обикновено означава, че сме престанали да избираме и да налагаме онова, което искаме. Например, жена разбира, че всичко, което прави, е било предопределено от ролите, които е избрала предишната година, преди десет години, дори преди тридесет години. Нещо повече, тя може да осъзнае, че и в тези случаи изборът й е бил толкова силно повлиян от надеждите, внушени от културата, или от родителите и приятелите, че изобщо не е бил свободно направен. Възможно е да се е омъжила, да е родила децата си и да е напуснала работа само защото всеки го прави.

Когато е правила този избор, тя не е имала богат житейски опит и не е била наясно какво всъщност иска. След като вече неведнъж е правила избор, това й е помогнало да стане човек, който може да направи и по-добър избор. Надеждите обаче, че на двадесет и две години тя ще реши коя е и до края на живота си ще се съобразява с това, се сблъскват със свободата й да прави нови житейски избори. Разбира се, в края на краищата това лесно се поправя. Тя може да реши, че културата, другите хора или гласовете в собствената й глава нямат право да й отреждат „доживотни присъди" за минали неуместни решения, и да започне да взима нови решения. Положението й обаче остава объркано. Тя може да реши, че не иска да бъде съпруга, защото се е омъжила, преди да опознае живота и да придобие достатъчно знания за света. Малко вероятно е да може да развали брака си и да запази взаимоотношенията. А ако има деца, твърде вероятно е да продължи да бъде майка, независимо дали вече се чувства готова за майчинство или не. (Познавам хора, които проявяват голяма изобретателност в тази област, например намират човек, който да се грижи за децата за една-две години; в повечето случаи обаче хората имат чувството, че са попаднали в капан поради направен избор.)

В такива обстоятелства обществото повече прощава на мъжете, които се отказват от родителските грижи и отговорности, за да направят пътуването си, отколкото на жените. Мъже, които продължават да подпомагат децата си финансово и емоционално, и в същото време „търсят себе си" обаче, изживяват странстването, както го изживяват много жени — като деликатно равновесие между полагането на грижи за дома и извършването на собственото пътуване. Парадоксът е в това, че често хората по-пълно откриват кои са, докато решават нещо, което понякога изглежда крайно противопоставяне. Те постепенно опознават себе си чрез решенията, които взимат, и се опитват да балансират вниманието си към другите хора с отговорността към себе си. Зрелостта на един човек настъпва със странната смесица от поемането на отговорност за миналите избори и максималното включване на въображението за намиране на нови начини да се продължи пътуването.

Скитниците не научават урока си изведнъж. Както всички архетипове, те първо усвояват начален урок и след това се връщат към него. Първата самостоятелна постъпка може да извършат като деца, които изразяват непопулярно сред приятелите или учителите им мнение. Може да са под силното влияние на архетипа, докато се отдалечават от родителите и изследват какво значи да си възрастен, а не дете. Като възрастни могат да преживеят същото още много пъти, когато следват сърцето или убежденията си и рискуват да изгубят бракове, работа, приятелства или популярност сред приятелите. Това е процес, продължаващ цял живот и понякога изискващ нещо повече от самия риск.

Първите неща, които Скитниците избират за себе си, са груби и тромави. Същото се отнася за Мъчениците и воините. Скитниците обикновено дълго време са се движили с някой друг против волята си и докато започнат да действат в свой интерес, вече са натрупали дълбока омраза. Резултатът е, че избират себе си сред истинска експлозия от ярост. Възможно е също да отложат взимането на трудно решение съзнателно и тогава подсъзнанието им поема контрола и ги кара да нарушат някое правило, вследствие на което ги изгонват (както Ева е била прогонена от райската градина), вместо да направят активния избор да изследват новия свят.

Когато някои хора са израснали в среда, която възхвалява мъченичеството, стремежа да бъдеш добър и да ощастливяваш другите, желанието им за самостоятелност и независимост, дори според самите тях, е погрешно. Затова и техните първи набези в етапа на скитането ще съдържат привидно безконтролно играене на роли. Първите им опити ще са видимо неуспешни! Те може да висят в барове, да взимат наркотици, да имат безразборни сексуални връзки, дори да крадат, и като че ли постоянно нещо ги боли и предават хората, които обичат. Разбира се, правят го, защото цената на тази любов е да бъдеш добър, а да си добър в такива кръгове обикновено означава да се откажеш от пътуването си, за да доставиш удоволствие на другите. За съжаление този модел може да доведе до катастрофа, защото онези, които биват впримчени в него, постепенно все повече се убеждават в негодността си. Може да им се помогне, ако бъдат насърчени да осъзнаят, че макар и да е възможно любимите им хора да бъдат непосредствено застрашени и недоволни, пред тях стои отговорността да извършат пътуванията си и да открият кои са.

Друг сходен модел може да се очертае, когато не навлизаме в етапа Скитник тогава, когато ни е необходимо — болестта. Можем да се разболеем като несъзнателен опит да спрем цикъла, в който се намираме. Като свикваме да се владеем, установяваме, че вече не изпадаме в нервни кризи, когато трябва рязко да напуснем сцената, за да се спасим, или почти трябва да се убием, за да разберем, че ни е нужна промяна. Наистина, в края на краищата Скитникът ни научава да бъдем верни на себе си — във всеки момент да бъдем такива, каквито сме. За това се изисква здрава дисциплина и постоянна връзка с нашето тяло, сърце, ум и душа във всеки момент и при всяко взаимодействие. Докато правим това, няма да има бурни взривове.

Бягството от завоевателя

На първото ниво на скитане основният проблем не е дълбочината. Големият въпрос е дали човек изобщо ще действа. Докато за Сирака основната фигура е спасителят, преобразяващата личност или понятие за Скитника е злодеят или завоевателят. фактически пътуването се мотивира от определянето на злодея като реална заплаха. Изключително рядко Скитниците посочват като причина за страданието си някоя личност, институция или система от убеждения, а и тогава могат да избягнат или да избягат от причината.

Това е етапът на раздялата. Феминистките, които определят мъжете като потисници, цветнокожите, които виждат врага в лицето на белите, работническата класа и бедните хора, според които на капиталистите никога не може да се вярва, се опитват да живеят максимално изолирано от групите на потисниците. Като се има предвид, че самоличността на потиснатите групи се определя, или поне така изглежда, от усвоените ценности на потискащите групи, тази самоналожена изолация осигурява време и пространство за дефиницията на груповата самоличност. Жените например си задават въпроса „Какво е да си жена извън определението за женственост, което налага патриархалната култура?"

На етапа Скитник мъжете и жените, които в браковете си се чувстват като в капан, отначало биха могли да оправдаят развода само ако може да се докаже, че половинката им има злодейски наклонности. Това, естествено, беше основата на всички закони за разводите, докато бе въведен модерният развод по взаимно съгласие. Алтернативата на развода, както ще видим в следващата глава, бе съпругът/съпругата да се поправи, да стане по-добър/по-добра чрез религиозна промяна, чрез насаждане на чувство за вина или може би чрез психотерапия или семейна консултация.

В старите митове за герои младият герой е мотивиран да се впусне в самотното си странстване, защото кралството се е превърнало в пустош. В тези истории причината за опустошението и отчуждението е старият крал, който може би е бил импотентен или някога е извършил престъпление. В по-реалистичните приказки се смята, че кралят се е превърнал в тиран. Младият герой се втурва в неизвестното и се изправя срещу дракон, открива съкровище (граал, свещена рибка) и се връща с всичко необходимо, за да вдъхне нов живот на кралството. После го провъзгласяват за крал.

Интересното в тази приказка е, че цикличният й характер е заложен в самата нея: не всеки тръгва да странства. Когато някой тръгне и придобие известна мъдрост и сила, правят го крал и всички изпълняват неговите заповеди. Без съмнение, в края на краищата и с този крал ще се случи нещо. Светът постоянно се изменя и тогава младият герой не е насърчаван да продължава пътуването си, а да се откаже от него, за да може да управлява кралството. Така че и той става инертен. Всички други хора го следват, вместо да открият своята мъдрост и сила. Следователно всички са в плен. Младият герой пристига и вижда леността, но вместо да изтълкува проблема като произтичащ от системата, обявява стария крал за главен виновник.

Сиракът иска да се грижат за него, а Мъченикът ще се справи с положението, като дава все повече и повече, за да укрепи позициите на краля и/или да помогне кралството да функционира по-добре. Тази част от всеки от нас, която е Скитник обаче, рано или късно ще възприеме нашите „крале" и „кралици" — хората, на които служим, или които сме мислели, че ще ни спасят — като злодеи и тирани. Следователно задачата ни е чисто и просто да ги изоставим, като се отдалечим достатъчно, за да изявим себе си. Важното и в единия, и в другия случай е да спрем да отлагаме пътуването си заради тях.

Моя приятелка наскоро ми се оплакваше от някаква жена, която ходила при нея на семейна консултация. Въпреки че съпругът е сговорчив човек, който е готов да направи всичко, за да бъде тя щастлива, жената продължава да вижда в него злодей. Семейната консултантка бе силно раздразнена от нея, защото жената имаше прекрасна възможност да води изключително щастлив брачен живот. Приятелката ми обаче не разбираше, че клиентката й не може да има щастлив брак, защото не е в състояние да предприеме пътуването си, докато живее със съпруга си. Докато е с него, тя ще прави компромиси, ще се опитва да му доставя удоволствие и да върши ред други неща, които правят странстването й невъзможно. Колкото и прекрасен да е съпругът й, за нея той е завоевател и тя трябва да го напусне — поне докато си изработи достатъчно просторни граници, за да може да бъде едновременно с него и със себе си.

Това е, разбира се, същата причина, поради която юношите решават, че родителите им са нервни или тиранични или че просто не ги разбират. Когато напускат някого — родител, дете, любовник, настойник, работа, начин на живот, — мнозинството от хората оправдават постъпката си с извода, че това, което напускат, е лошо. Немислимо е да искаш да си отидеш, защото имаш нужда да се развиваш. Осъзнаването, че спасителят ни винаги се превръща в потисник, ако не заминем в подходящия момент, идва по-късно, ако изобщо дойде.

Знаете от опит, че ако някой внезапно стане враждебен към вас или ако вече не го радва държание, което преди го е радвало, и ако с вас не е станала коренна промяна, вероятно другият човек се променя и във връзката ви нещо куца. Старият ви приятел/ка или любим/а има нужда да се поотдалечи от вас. Ако не му разрешите, той ще предизвиква кавги и ще ви обяви за главния виновник, за да наложи по-голяма дистанция.

Ако обаче допуснете раздялата и решите напълно да се откажете от другия човек. има голяма вероятност да бъдете възнаградени с нова, по-дълбока и по-честна връзка с него, а в най-лошия случай — с увереността, че като сте се отказали, сте постъпили добре и за двамата. Ако изпитвате ужас да не ви изоставят и искате да контролирате онези, които обичате, и следователно да се опитвате да ги карате да спират пътуванията си, вие наистина сте дракон в желанието си да ги погълнете, за да уталожите собствените си страхове и несигурност. В този случай време е да спрете, да се върнете назад, да се изправите срещу страховете и самотата си, да ги осмислите и да се откажете.

За повечето от нас съпротивата е изключително важна за изграждането на самоличността. Натискът на културата изобщо и на семействата, училищата и т.н. да се придържаме към даден стил на поведение ни принуждава да се изправим лице в лице с различията си и по този начин да изострим чувството си за самоличност. Когато виждаме, че сме различни — а рано или късно ще се намерим в ситуация, в която това пречи, — настъпва решителният момент, в който трябва да изберем или да станем хамелеони, или да рискуваме да се откъснем от другите хора.

Ако постъпим по втория начин, поемаме по нашата „Голгота", която е встъпване в героизма и винаги се извървява в самота. Мнозинството от нас изживяват това встъпване много пъти през Живота си — всеки път, когато се разкъсваме между желанието да останем в познатия, безопасен свят и привидно противоположната потребност да се развиваме и да рискуваме, като навлезем в непознатото. Това напрежение обяснява болката, която изпитват юношите или младите хора и която съпътства израстването и напускането на дома; тежката криза в средна възраст, която ни кара да пренебрегнем чувството за самоличност, основано на роля, постижение или взаимоотношения с други хора, и да се обърнем към дълбоките психични и духовни въпроси за това кои сме; и най-после — за духовно най-извисените и най-дълбоко вярващите — психологическата борба, свързана със смъртта.

Голготата

Бестселърът „Кланът на пещерната мечка" на Джийн Оел представя дилемата на Скитника. Айла, една от първите представителки на хомо сапиенс, един ден си плува във водата, но става земетресение, в което загива цялото й племе. Тя е само на пет години. Дълго се скита сама, докато накрая я прибира Иза, лечителката на клана. Разбираме, че кланът се състои от човешки същества, но от различен вид. Те имат феноменална памет, но не са много добри в абстрактното мислене или в решаването на проблеми. Освен това спазват абсолютно строги, патриархални сексуално-ролеви модели. Отклонението от жизненоважните неща се наказва със смърт, но моделите до такава степен са кодирани в наследствеността, че нито един индивид от клана дори не мисли за отклонение.

Напрежението между желанието за развитие, за придобиване на умение, за максимално разширяване на способността за постижение и стремежа да доставяш удоволствие и да си подходящ е квинтесенцията в дилемата на Скитника. Приказката за Айла е илюстрация на тази дилема. Момичето поразително се различава от хората, които я заобикалят, и те се плашат от тази разлика. Айла също се плаши, защото техният страх застрашава оцеляването й. Което зависи — докато тя е дете — от това дали кланът е доволен от нея. За да открие себе си, тя трябва да напусне хората, които обича най-много. Така ще може да спре да прави компромиси, за да им доставя удоволствие.

Най-важната разлика, която Айла забелязва, е, че има двуполови заложби. Може да изпълнява както мъжки, така и женски задачи и е толкова любознателна, че иска да научи всичко, което може да се научи. Дилемата си решава, като се придържа към условностите, когато е сред хора от клана, но когато е сама, тайно се учи да ловува.

Когато способността й да ловува бива разкрита, наказанието е да бъде обявена за мъртва. Обикновено хора от клана, обявени за мъртви, наистина умирали, толкова силно вярвали в този ритуал. В митологията на клана обаче има условие, според което, ако човек, обявен за мъртъв, се върне след определен брой „луни", той или тя може отново да бъде приет/а в племето. Това означава, че Айла трябва да преживее дълъг период сама — включително и през зимата. „Сама" означава да се грижи не само за физическото си оцеляване, но и да преодолее емоционалната криза, в течение на която трябва да получи вяра в собственото си усещане за реалността на клана: казаха й, че ще умре; тя мисли (без да е сигурна), че е жива.

Когато Айла се връща, племето наистина я приема. Тя силно желае да бъде отново част от клана след преживяната ужасна самота, но опитът от самостоятелното оцеляване я е направил още по-самоуверена и затова по-непокорна и по-независима от нравите на клана. Когато ражда дете, избягва от племето, за да не убият бебето като мутант. Ейла преценява, че детето няма дефекти. То прилича наполовина на нейния клан и в същото време е полу-Друго (техният термин за хомо сапиенс) и затова външно се различава значително от другите бебета от клана. Макар че обстановката се успокоява благодарение на интелигентността на Айла, съчетана със състраданието на вожда, назрява конфликт между все по-независимата и необуздана Айла и все по-силно объркващия се клан. Като че ли няма изход от това положение, защото тя много ги обича, а и те я обичат. Почти никой не желае да скъса тази връзка — освен един човек.

На сцената излиза злодеят: Брод, единственият член на клана, който открай време искрено мрази Айла (защото й е завиждал за вниманието, което е получавала), поема управлението. Първата му работа е повторно да обяви Айла за мъртва. Тя заминава да търси Другите, хора като нея, без да знае дали изобщо ще ги открие. От продължението на книгата на Оел, озаглавено „Долината на конете" разбираме, че Айла прекарва три години — включително три тежки зими — далеч от обществото на хората, в компанията само на един пещерен лъв и един кон.

Тя напуска клана, но запазва убеждението си, че за да бъде сама, трябва да се откаже от важни неща, част от нейната самоличност. Може да получи любов с цената на конформизма, а може и да бъде сама до края на живота си. Членовете на клана например нито се смеят, нито плачат. Сама в долината си, тя обмисля какво от себе си би дала, за да намали самотата си. Решава, че би се отказала от ходенето на лов, но не и от смеха. Никога не й идва наум, че би могла да открие общество, в което ще може да е изцяло вярна на себе си. Дори когато подобен на нея мъж я открива и се влюбва в нея — мъж, който нормално приема, че всички се смеят и плачат, и който предпочита и харесва жени, които умеят да ловуват, — тя не му вярва и продължава да се държи с него сякаш той е някой мъж шовинист от клана.

Въпросът е, че първоначално тя е била изправена пред реална заплаха. От клана е зависело както физическото, така и емоционалното й оцеляване. Необходимо е било да прави компромиси, за да доставя на другите удоволствие. Научила е ценни уроци, докато се е възпитавала да им доставя удоволствие — особено като го е правила от обич към хората, които са я отгледали, Креб и Иза — и като е гледала да взима колкото може повече решения, противоречащи на традицията. Тук се открива пътят за преминаване през детството и юношеството — двойствените уроци на покорство и бунтарство. Въпреки това, както повечето от нас, Айла пренася тези уроци в ситуации, в които те вече не са уместни.

Убеждението, че за да сме подходящи за средата си, трябва да се откажем от жизненоважни части от себе си, ни кара да видим и реално да почувстваме потребността си от любов и също толкова силната необходимост да се самоизследваме. Напрежението между тези невероятно мощни и привидно противоречиви импулси ни кара първо да се откажем от важни части от себе си, за да сме подготвени, и по този начин да научим какво означават за нас любовта и приобщаването, а после, изцяло, да изберем какви да бъдем и какви да бъдат пътуванията ни, които за нас са още по-значими от грижата за другите или може би дори от собственото ни оцеляване.

Тъй като културата прекалено величае суровото самотно пътешествие на класическия герой, а изпитва голяма нужда от хора, които могат колективно да работят, напоследък се забелязва доста силно разочарование от традиционния героичен идеал за Скитника. Както при мъченичеството, така и при Скитника проблемът не е самият архетип, а това, че значението му е неясно за хората. Както мъченичеството е разрушително, докато страданието е оправдано само по себе си, така и уединението може да е бягство от обществото — и следователно да е разрушително, ако също изглежда като ценност само по себе си. Например, ако се сложи знак за равенство между зрелостта и независимостта — като под независимост се разбира да нямаш нужда от никого, — независимостта може да спре развитието на индивида.

Да направим обаче абсолютен избор за себе си и за собствената си цялостност, дори пред заплахата да бъдем самотни и необичани, това пак е предпоставка за героизъм и в края на краищата — за способността ни да обичаме други хора, като оставаме самостоятелни. Това е важно, за да създадем подходящите граници, които ще ни позволяват да виждаме разликата между себе си и някой друг. Така няма да е нужно да ги обективираме, за да познаем себе си и онова, което искаме. Само при тези условия е възможно едновременно да бъдем ярко изразени личности и да уважаваме друг човек, като в същото време правим това, което е необходимо за самите нас.

Границите са важни и за да открием призванието си. Една от страните на човека е да бъде творец, да вдъхва живот на неща, които не са съществували преди. Ето какво означава, че сме създадени по божие подобие. В своята самотна долина Ейла измислила и изработила инструменти, опитомила един кон и един пещерен лъв, изпробвала нови лечебни рецепти, нови облекла и прически. Единствено откритието, че може да оцелее сама, я освобождава и й позволява да прояви в максимална степен творчеството и уменията, които притежава. Като изследва по този начин заложбите си, тя не само сътворява предмети и изживявания извън себе си, но открива, че може да се гордее със себе си.

Трудът ни помага да открием самоличността си, първо защото по този начин хората оцеляват — с цената на тежък труд. Когато разберем, че можем сами да се издържаме, вече няма да зависим от други хора. Нещо повече, когато си намерим работа — платена или за развлечение, — изявяваме душите си, откриваме себе си по това, което сътворяваме. Странстването на Скитника, следователно, също е насочено към действието, продуктивността, творчеството.

Колкото и да искат да бъдат обичани, ценени и приобщени, дълбоко в душите си хората ще се усещат самотни, докато не се обвържат със себе си, и то толкова цялостно, че ако е нужно, да се откажат от приобщеността и любовта, за да бъдат изцяло такива, каквито са. Може би затова някои от най-стабилните хора, които познавам — и които имат най-ясната преценка за себе си, — поемат големи рискове. Ще изброя неколцина приятели: една жена, която в душата си знаеше, че е художничка, напусна богатия си съпруг, за да работи на бар и да се занимава с изкуството си; мъж на средна възраст напусна добре платена работа и започна свой бизнес, за да произвежда продукт, който сам беше изобретил, и редица други мъже и жени, които рискуваха да изгубят работата си и/или да бъдат охулени от обществото, защото показваха открито, че имат любовна връзка с човек от същия пол. Ще спомена и една жена, която напусна много престижна научна работа, за да стане проповедничка, без да е сигурна дали някоя църква от нейното вероизповедание ще приеме жена за проповедник.

Не всички Скитници взимат толкова драстични решения, но всеки от нас — ако развитието ни трябва да мине през дадена точка — трябва да се обвърже абсолютно със себе си. Както Мъченика, ние правим това на етапи. Започваме гневни, че трябва да правим такъв труден избор. В началото постъпваме като Сираци, недоволстваме и настояваме, че някой е длъжен да се грижи за нас! Или се оплакваме, че никой не ни обича заради самите нас, че бихме искали да извършим това или онова, но че в тази област няма свободни работни места. Накратко, оплакваме се, че животът е тежък, и приемаме сигурната работа, която не ни е по сърце, или поддържаме взаимоотношения, които изглеждат безопасни, въпреки че не ни доставят голямо удоволствие.

И един ден приемаме като нещо обикновено самотата и чувството за празнота, което понякога усещаме в слънчевия сплит. Казваме си: „Всички сме сами, всеки един поотделно." Когато напълно приемаме и чувстваме нещо, винаги се движим. Само когато се съпротивляваме срещу израстването си, оставаме на едно място. В този случай приемането на самотата води до протест: онези безмълвни или шумни експерименти, когато човек постъпва така, както действително му се иска, обича онези, които истински обича, занимава се с работата, която обича, или открива себе си. Тогава го обзема радостното чувство, което Ейла открива в своята компания, 6 която уединението става нещо съвсем различно от самотата. Колкото по-истински сме, толкова по-малко самотни се чувстваме. Имаме ли себе си, никога не сме истински самотни.

Приобщаване

Парадоксът е, че движението към изолация и самота в края на краищата ни връща обратно към общността. Накрая Ейла може да получи любов и да бъде онази, която е, и може да живее с хора като нея — истинското й семейство. Следователно архетиповият Скитник преминава от зависимост към независимост, към самостоятелност, определена в контекста на взаимозависимостта. Мнозина, които са се научили да приемат своята независимост и дори уединеност, по-късно установяват, че им липсват човешките взаимоотношения. Придобили са способността да изживяват близостта на ново ниво, защото са развили достатъчно силно усещане за цялостната си личност и не се боят, че могат да бъдат „погълнати" от другия. За своя изненада, точно когато са готови, често установяват, че има хора, общности, които ще ги обичат именно такива, каквито са.

Като решат конфликта между любовта и самостоятелността, избирайки себе си, без да отхвърлят копнежа си за човешки връзки, привидно невъзможният конфликт се стопява. При този нов поглед към света наградата, че сме напълно и изцяло верни на себе си, е любов, уважение и приобщеност. За мнозинството от нас обаче истинското задоволство от тази награда идва чак когато придобием умението на воина да налага желанията си във връзката, способността на Мъченика да дава и да се обвързва с другите и сигурността на Магьосника, че няма оскъдица, че по рождение имаме право на цялата любов, от която се нуждаем. Не трябва да плащаме за нея, като жертваме живота си.