Книга за хода на психичното ни развитие, чиито етапи се представят от често срещани архетипове, познати на повечето от нас

Те, героите, показват, че възможна е мечтата дирите ни да се врязват в пясъка на времената... Да дерзаем ний тогава със сърце небоязливо; за напредък, не за слава, да се трудим търпеливо.

ХЕНРИ УОДСУЪРТ ЛОНГФЕЛОУ,

„Псалм на живота"

Докато Скитникът открива дракона и избягва, воинът остава и се бори. Точно архетипът на воина представлява определението за героизъм в западната култура. На най-различни аудитории съм задавала въпроса, кои са главните действащи лица в приказката за героя. Отговорът винаги е един и същ: героят, злодеят (или драконът, който трябва да бъде съсечен) и жертвата (или девойката, попаднала в беда, която трябва да бъде спасена). Всеки от нас познава този сюжет и неговите герои. Поуката на тази приказка е, че доброто може и ще победи злото. Тя има обаче и още по-дълбоко значение — внушава, че когато имат смелостта да се борят за себе си, хората могат да повлияят на света, в който живеят.

Следователно, всеки край на приказката, в който доброто не надделява, води до чувство на дълбоко безсилие, защото решаваме, че сме безпомощни и защото, като подкопава основите на ценностната система на западната култура, засилва цинизма, отчуждението и отчаянието. Но когато героят победи злодея, вярата ни, че драконът не само може да бъде открит, но може да бъде и победен, укрепва. Това означава, че сме в състояние сами да се справяме с живота, да решаваме проблемите си и да създадем един по-добър свят. Така спасяваме девойката, изпаднала в беда, която е Сиракът във всеки от нас. Воинът казва на Сирака, който е в нас: „Ти не трябва винаги да търсиш някой извън себе си, за да те спаси; аз мога да се грижа за теб."

Този архетип ни учи как да заявим силата си и да утвърдим самоличността си в заобикалящия ни свят. Тази сила може да е както физическа, така и психологическа, интелектуална или духовна. С физическата си мощ архетипът на воина олицетворява утвърждаването, че имаме право да живеем. Съзнанието на воина включва самозащитата, желанието и способността на човека да се бори, за да се защити. На психологично равнище архетипът е свързан с очертаването на стабилни граници, така че да знаем докъде сме ние и откъде започват другите хора, и със способността да се налагаме.

В интелектуално отношение воинът ни помага да се научим да различаваме кой път, кои идеи, кои ценности са по-полезни от други и укрепват живота ни. На духовно равнище архетипът ни учи да разграничаваме различни духовни енергии и теологии: да разбираме кои носят в себе си повече живот и кои унищожават или осакатяват жизнената ни сила. Воинът също ни помага открито да изразяваме и да се борим за това, което дава храна за ума, сърцето и душата, и да превъзмогваме всичко, което изсмуква и изстисква човешкия дух, като говорим истината за него и отказваме да го насърчаваме или да го допускаме в живота си.

Усъвършенстването на борческите способности е изключително важно за един пълноценен живот и е необходимо допълнение към добродетелите, свързвани с Мъченика. Докато Мъчениците първоначално смятат, че се жертват за другите хора, на относително примитивно равнище воините приемат, че трябва да увиват другите, за да предпазят себе си. Готовността да правят това утвърждава обвързаността им със себе си и собствената им ценност: те по правило утвърждават правото си да съществуват на тази земя и да бъдат почитани и уважавани. Това означава, че имат право да получават почит от онези, които обичат, уважение от учителите и работодателите си и да отказват да изпълняват унизителни дейности или да изучават идеи, които ги оскърбяват. Ако не се самооценяват достатъчно високо, за да кажат не на онова, което е обидно или вредно за тях, евентуалният им избор да се жертват и да бъдат всеотдайни в името на любовта може да бъде по-скоро резултат на малодушие, отколкото на преобразяване.

Жените, мъжете от малцинствата и работническата класа се определят в западната култура като по-низши и затова ролята им е да служат. Тъй като тези групи са усвоили тези идеи, тяхното себеотдаване и служене до голяма степен е свързано подсъзнателно с убеждението им, че нямат право да бъдат тук, ако не служат, или, с други думи, че нямат право да съществуват заради самите себе си. Много жени например могат да по-мислят да направят нещо за себе си едва след като са задоволили нуждите и желанията на своите деца, съпрузи, шефове, приятели и т.н., и т.н. А тъй като техните изисквания никога не могат да бъдат напълно задоволени, всяко нещо, което жените направят за себе си, е придружено с чувство за вина, дори ако това, което правят, е свързано с основни грижи за здравето, като например тичането. Една прекрасна моя приятелка ми разказваше как най-новото й постижение е, че просто отива на разходка, защото й се ходи, точно когато нейният съпруг и заварените й деца се струпват около нея, очаквайки от нея, ако не да приготви вечерята, поне да контролира процеса и да ги развеселява. Макар че още не можеше да изпита удоволствието от разходката си — прекалено виновна се чувстваше, — поне си позволяваше да излиза и да се разхожда. Това, разбира се, е крачка напред в сравнение с още по-примитивния опит за утвърждаване на много жени — като натякват или се вайкат, без да имат достатъчно самочувствие да наложат гледната си точка или да настояват за истинска промяна.

Мъжете, които не са подходили към проблемите на идентификацията си с необходимата дълбочина, търсят усещането за ценността си главно като утвърждават чувството си за превъзходство. Затова и техните борчески дейности са свързани главно с борба за победа — в работата, в развлеченията и дори в приятелствата и интимните връзки. Един мой познат осъзна, че има проблем в тази насока, когато откри, че не може да допусне дори собствената му дъщеря да го победи на дама!

В състояние на стрес дори жени или мъже, които имат ясна представа за себе си, могат да се върнат съответно към отстъпки и грижовност към мъжа или към съперничеството, деспотичността и своеволието. Без значение дали е мъж или жена, пътник, който не е прекарал известно време под наставничеството на архетипа Скитник, си остава един псевдовоин. Освен това, както вече казах, воин, който не е изтърпял поученията на Мъченика, завинаги ще остане на примитивното равнище „ние/те" на воина.

Всеки воин променя своя свят, като налага волята и представата си за по-добър свят. Няма значение дали в семейството, в училище, на работа, между приятели, сред различни общности или в културата, като цяло, този архетип определя исканията на воините да променят заобикалящата ги среда с оглед на своите потребности и ценности.

Ако обаче навлезете в етапа на воина, преди да сте изяснили самоличността си, не можете да бъдете истински воин, защото или не знаете за какво се борите, или се борите главно, за да докажете превъзходството си, а този механизъм за развитие на увереност в себе си никога не би могъл да замени истинското ви знание за това кой сте в действителност.

Винаги когато отделни хора (и култури) правят съществен преход в развитието си, трябва да се обърнат към решенията на Скитника, преди да си отговорят на въпроса: „Кой съм аз този път?" Без решаването на този проблем те запазват акцента върху сюжета за съсичане на дракона, но само по форма, а не по смисъл. По същия начин много хора водят псевдоборба, в която разиграват мита самоцелно, но разбират, че сам по себе си ритуалът не ще преобрази нито героя, нито кралството. Звучи иронично, но онези, които олицетворяват старите културни ценности, изпитват по-малък вътрешен конфликт от хората, които се опитват по-фундаментално да решават проблемите на самоличността в нашето променящо се време. Консерваторите например, убивайки драконите, са по-спокойни, тъй като за хората с прогресивно мислене битката се усложнява от нерешени въпроси за самоличността и от стремежа им да съчетаят собствените си ценности и интереси с потребностите на другите.

Независимо дали се възприема като изпразнен от съдържание, но дълбоко удовлетворяващ ритуал, или се смята, че за променящите се времена е нужна нова дефиниция, митът за героя, злодея и жертвата олицетворява фундаментално светския характер на системата от убеждения в западната култура. Ритуалът, който е в основата на мита за воина, естествено, може да се открие по време на война, но се изпълнява също в спорта, в бизнеса, в религията, дори в икономическите и образователните ни теории. През вековете спортните състезания се развиват от гладиаторските битки, в които победеният е трябвало да умре, до футболните и бейзболните мачове, в които противникът просто губи.

Онзи тип религиозна изява, който попада в заглавията на вестниците, е резултат от метода за решаване на проблемите, типичен за Воина — като се започне от кръстоносните походи и се стигне до модерните фундаменталисти, воюващи срещу греха, злото и дявола. Подходът на воина към духовността се изразява в това да се определи злото и то да се унищожи или да се постави извън закона. Това е импулсът, скрит зад кампанията, която цели молитвата да се въведе отново в училищата, порнографията да се забрани, сексуалната просвета да се премахне и да не се дава работа на хомосексуалисти. Следващата по-решителна стъпка е грешниците да се върнат в правия път. Няма нужда да бъдат убивани, ако могат да бъдат преобразени, така че повече да не бъдат злодеи. Могат да бъдат спасени, като възприемат системата от вярвания и убеждения, споделяна от героя.

В политиката също се наблюдава интересно развитие. В най-примитивния модел героят убива стария крал (тирана) и най-малкото теоретично спасява потиснатия народ. Така се извършва промяната. Тази практика продължава да се прилага и днес на много места по света, където промяната се осъществява чрез кървави преврати и революции. В Съединените щати сме намерили начин да избягваме такива кръвопролития. Старият крал нито се посича ритуално, както са правили някои примитивни племена, нито бива убит в съня си, нито бива изправен пред съд и екзекутиран за престъпленията, които е извършил. Риториката във всяка година на избори обаче ни напомня за старата практика.

Кандидатът — независимо дали се стреми да спечели в общонационални избори, или се състезава за ръководен пост в някаква организация — обяснява как ще спаси страната или организацията и за всички досегашни беди обвинява досегашния лидер. Естествено, този лидер пък отбива нападките, като подчертава колко големи подобрения е направил в страната или в организацията и как опозицията, ако дойде на власт, ще разруши всичко съградено. Терминологията е военна: Говорим за сразяване на опозицията в изборите. Дори може да кажем: „Заклахме ги!" Този войнствен език, разбира се, има място и в бизнеса, където целта е да се провали конкуренцията. Основното верую на капитализма почива на схващането, че конкуренцията, разновидност на борбата, ще донесе благополучие за всички, изразено в по-висококачествени изделия и по-ниски цени. Спортната метафора тук е надбягването. Смята се, че жизнеспособността на Съединените щати зависи от тази надпревара, от конкуренцията. Дори правната ни система е изградена върху модела на състезанието.

Макар че победеният в спорта, политиката или бизнеса днес по същество не се възприема като злодей , устойчивостта на тази представа се вижда в начина, по който се понася загубата — тя носи срам. Тази реакция е по-подходяща за осъзнаването, че човек е лош, а не че просто е загубил в едно състезание. Когато Ричард Никсън спечели изборите за президент на Съединените щати, пресата представи Джордж Макгъвърн така, сякаш се беше опозорил, въпреки че води невероятно доблестна предизборна кампания в извънредно неблагоприятни условия. Усещането, че се е посрамил, бе толкова силно, че когато съобщи, че се кандидатира за втори път, хората оцениха постъпката му като много смущаваща. Вероятно очакваха, че след такава съкрушителна загуба той трябва да се скрие вдън земя, а забравяха, че издигането на кандидатурата за президент на човек с толкова либерални разбирания е победа сама по себе си. Затова когато успя да си върне в известна степен уважението на другите демократи, пресата представи това като значителна „победа".

Доста срамно е да си губещият отбор, да си губещият кандидат, да си беден и следователно да си загубил в конкуренцията на свободния пазар. Тази нагласа може да обясни защо ние като че ли сме неспособни да създадем такава система за социално подпомагане, която не унижава подпомаганите хора. Мнозина педагози разглеждат процеса на обучението като състезание (по-скоро надпревара), в което някои ученици още от началното училище са набедени като ,.победители", а други — като „губещи". Това разделяне може да се превърне в самоосъществяващо се пророчество. „Губещите" развиват чувство за некадърност, докато „победителите" полагат все по-големи усилия, пришпорвани от страха да не започнат също да губят. Равносилно на позор е да пропаднеш на изпитите в училище — или по-късно, ако си преподавател в колеж, да ти откажат постоянно място. На хората обикновено не им се говори за това. Или ако все пак споменат нещо, то е по един от следните два начина: или вината е твоя (т.е. ти си виновникът), или са постъпили несправедливо с теб (ти си жертва). Ясно е едно — не си герой, освен ако, разбира се, не поведеш битка, за да възстановиш положението си.

Западната култура с такава последователност поддържа този основен архетип, поне що се отнася до хората, които имат власт, че моделът за съсичане на дракона им изглежда единствената реалност — така, както Сиракът приема безсмисленото страдание като нещо, което е в реда на нещата.

В стремежа си да бъдат сурови, воините обикновено се придържат към „фактите". Така марксистът твърди, че материалната действителност е реалността. Съсредоточаването върху всичко друго — вътрешната, субективна действителност, духовността и т.н. — е лъжа. Християнски фундаменталист по същия начин ще настоява Библията да се приема буквално като план за действие. В спорта отчитаме геймове и резултати, в бизнеса следим платежните баланси, в образованието все повече прибягваме до количествени показатели и търсим безукорни методики, а в икономиката изчисляваме брутния национален продукт. Във всички случаи прекаленото внимание към влиянието, което тези факти имат върху хората или върху копнежите им за по-добър свят, прекаленото добродушие и прекалената надежда се смятат за неподходящи, наивни и непродуктивни. В тази светлина правилното мислене е праволинейно, йерархично и дуалистично.

За да могат да променят света, като убиват дракони, воините трябва да бъдат сурови и реалисти. Да могат да погледнат своя противник в очите и да му кажат: „Ти си дракон и аз ще те убия", или „Никак не ме интересува как се чувстваш, аз искам да победя, а това означава, че трябва да те сразя." Воините също трябва да са нащрек за свои неподходящи качества и да ги изкореняват или потискат.

Критичният въпрос за една феминистка на етапа на воина например е да определи кой е виновен за половата дискриминация. Ако са мъжете, тогава те са врагът. Ако е патриархалната система, тя трябва да бъде разрушена. Или (както е в случая с някои феминистки социалистки) ако е виновен капитализмът, тогава цялата система, а дори може би и всички капиталисти трябва да бъдат пометени. Всяко по-топло чувство на състрадание и загриженост у феминистката, желанията й за любов с мъж или да носи красиви дрехи се възприемат като субективно притеснение, което трябва да се преодолее. За християнина, навлизащ в етапа на воина, проблемът е дяволът извън нас и в нас. За хората 6 бизнеса или за учениците и студентите важно е не само да достигат табана на продажбите или оценките, но да преодоляват склонността към леност — желанието просто да си седиш и да се радваш на слънцето.

Подобно на Мъчениците, воините имат чувството, че трябва да страдаме заради греховете си. Сред консерваторите е широко разпространено убеждението, че за победените в едно състезание е напълно естествено да страдат. Оттук съвсем закономерно следва, че бедните, които са изгубили икономическото съревнование, и жените, които според консерваторите са загубили битката между половете, не трябва да имат толкова, колкото имат победителите. Необходимо е също победителите да бъдат наградени за превъзходството си, защото консерваторите вярват, че извоюването на победата вдъхва достойнство. Без това можем да си се размотаваме и никога да не постигнем нищо съществено.

Либералите, от своя страна, обикновено хвърлят вината върху потисниците за това, че са уредили състезанието така, че да се облагодетелстват, или се опитват да гарантират, че състезанието ще е честно, като разработват програми за равен старт и т.н. Но те рядко поставят под въпрос самата идея, че животът е състезание — най-малкото не смеят открито да заявят, че това може и да не е вярно!

Всъщност сюжетът за героя, злодея и жертвата е толкова силна догма в западната култура, че пред споменаването й бледнеят всички оспорващи я доводи.

Преподавателите, например, свързват доброто качество на обучението с увеличаващите се елементи на състезателност в него, въпреки че повечето данни от изследвания в тази насока подкрепят гледището, че подходите на сътрудничество в обучението дават по-добри резултати. Много ръководители упорито се стремят да повишат производителността на труда на подчинените си, като налагат атмосфера на ожесточено съревнование, въпреки че и тук данните от изследвания показват, че в процъфтяващите предприятия цари атмосфера на доверие и взаимопомощ между служителите.

Много важно е да не забравяме, че в западната култура героят воин е най-често представян като бял мъж. Жените са обрисувани като девойки, попаднали в беда, като награда в добавка към половината от кралството. Или ако престъпят границите на традиционните очаквания. може би като вещици, съблазнителки. свадливки или в други женски вариации на архетипа на злодея. Всъщност началната фаза на архетипа воин дефинира патриархален начин на възприемане и подреждане на света, виждан, от една страна, дуалистично. като сблъсък между противостоящи проблеми, идеи или сили. а от друга, йерархично, като винаги централният въпрос е кой и кое е по-добро или по-ценно. Задачата на героя е да срази или да подчини на волята си всичко малоценно в себе си или извън себе си. Типичното за тази фаза е, че дискриминацията не е само на полова, но и на расова и класова основа.

Етапите в пътуването на воина

Придвижването на воините напред през архетипа зависи от това, колко са научили от другите архетипове. Например, псевдо-воините (мъже и жени от типа мачо) Всъщност са Сираци, правещи се на воини, които прикриват страха си с бабаитство. Ако се отдадат на скитническо пътуване, преди да развият способност да се грижат за другите или усещане за самоличност, те ще влизат в битки главно за да докажат храбростта си, но няма да знаят точно за какво се борят, освен, може би, за да победят. Когато посветят известно време, за да открият кои са и какво искат, вече могат да се борят за себе си, а когато култивират у себе си способност да се грижат за другите, ще могат да се борят и за тях!

И още, ако воините са пропуснали уроците на Скитника, ще се чувстват много самотни като воини. Ако не са внимавали в уроците на Мъченика, ще бъдат обсебени от архетипа и ще се принесат в жертва на каузата, на бизнеса или на отбора, за който се борят като воини. (Също така, ако не са внимавали в урока на воина, ще станат деспоти и манипулатори.)

Воините, които съчетават грижата с надмощието, се борят както за себе си, така и за другите. Войниците се бият за хората, които обичат, за страната си и за да могат да направят по-добър този свят. Политическите лидери, обществениците и загрижените доброволци се борят, за да подобрят живота на заобикалящите ги хора. Това са случаите, когато може да се проследи как уроците по жертване и уроците по надмощие действат в една посока. Колкото повече човек напредва в едното, толкова повече се усъвършенства в другото.

Вредните странични въздействия от архетипа на воина се проявяват в по-примитивните му форми, както се проявяват и при саможертвата. Ако се отърси от по-дуалистичните и по-абсолютистките си форми, воюването (както и саможертвата) се превръща в здравословен, полезен и положителен процес. Това е основният процес, в който хората действат, за да предпазят себе си и онези, които обичат, от беда. Няма значение дали трябва да се убие хищно животно, да се препречи пътят на нападащите разбойници или да се заклейми киселинният дъжд или разпространението на ядреното оръжие като заплаха за човечеството, воините трябва да предприемат решителни действия, за да ни защитят.

Във всички изследвани дотук разновидности нашият герой трябва да се научи да се справя с мъчителни преживявания: Сиракът се справя с безсилието, Мъченикът — с болката, Скитникът — със самотата. И сега воинът се изправя лице в лице със страха. Следователно, равнищата, през които минава израстването на воините, също съответстват на степента, в която са се научили да се срещат със страха. В началните фази, когато единствената реакция, изглежда, е буквалното унищожение на врага — страхът е всепоглъщащ. Генералът, на когото никога не стигат оръжията, за да се противопостави на комунистическата заплаха, просто е обсебен от страха. Неговият свят се владее от призрака на вечната заплаха — злодеят е напълно ирационален, решен да унищожи всичко онова, което е той, воинът, или което му е скъпо. Нямаш друга възможност, освен да убиеш или да бъдеш убит. В сравнение с това символичното състезание в политиката, бизнеса, спорта или училището е много по-леко, но и там страхът е реален: страхът да не загубиш, че няма да си най-добрият, че може да си несъответстващ, посредствен, неудачник.

На следващото равнище не се смята, че злодеят трябва да бъде убит или сразен. Смята се, че трябва да бъде превърнат в герой. Злодеят се дефинира повторно като жертва, която трябва да бъде спасена. Независимо дали говорим за войнстващото християнство, за марксизма, феминизма или капитализма, воините винаги приемат истината, която им е дала някакви надежди и смисъл в живота, и тръгват да оправят света. По същия начин в личния си живот воините се захващат с проекти в стила на Пигмалион, за да усъвършенстват любимите хора и приятелите.

Когато човек копнее да създаде идеален, хуманен свят, различията между хората са проблем, който трудно може да се преодолее. Един от основните начини, по който Мъчениците се опитват да направят света по-добър, е да жертват части от себе си, които сякаш не отговарят на онова, което искат другите. Воините пък променят другите хора. В двата случая приликата се смята за предпоставка за изграждане на лоялна общност. Или самите ние се променяме, или се отърваваме от другите, или ги променяме!

Наскоро разговарях с много авторитетна християнска деятелка, която ми разказа за един типичен в това отношение процес. Радостта от приемането на нова вяра, усещането, че си възроден и обновен от църковната общност, често се проявява под формата на евангелизъм. Първоначалната вяра на покръстения е, че е достатъчно някой просто да разкаже на хората за Иисус и те ще бъдат спасени. После обаче става ясно, че не само много хора не проявяват интерес към „добрата вест", но и твоят живот може да не върви много добре. Първоначалната еуфория от спасението е отминала и животът пак е пълен със същите борби, същите подеми и спадове. Тогава човек се изкушава да се обърне към догматизма и да направи опит да наложи на хората — чрез законодателство или социален натиск — своите схващания. Този импулс произтича от вярата, че идеалната християнска общност не може да поеме правата посока при наличието на такава крещяща греховност. Когато преминаването в друга вяра не променя човешкия живот, истинското военно подчинение и дисциплина стават наложителни.

Подозирам, че нещо подобно се е случило с марксизма в Русия и в Китай. Докато една освобождаваща истина бе привеждана в изпълнение и райското общество все изглеждаше твърде далеч, противоотровата за цинизма и загубата на вяра бе догматизъм и репресии. Същата ситуация породи макартизмът в Съединените щати.

Макар опитът на воина сам по себе си да не довежда до утопичен свят, той действително възбужда много важен процес, който помага да се построи по-добър свят за всеки от нас. Какво научават воините? Първо, да вярват в истините си и да действат съобразно с тях, напълно убедени и без да трепват пред опасността. За това е необходимо воините да поемат контрола и отговорността за собствения си живот. Сираците се виждат като жертви, а Скитниците — като аутсайдери. Ако един човек решава, че няма власт в културата, не е необходимо да поема никаква отговорност за нея. Самоопределянето на един човек като воин означава да кажеш: „Нося отговорност за онова, което става тук" и „Трябва да положа всички усилия, за да направя света по-добър за себе си и за другите." То също изисква воините да притежават авторитет, да заявяват, че имат право да отстояват онова, което искат за себе си и за другите. Воините се научават да вярват на собствената си преценка за това кое е вредно. А най-важното, може би, е, че развиват решителност да се борят за онова, което искат или в което са убедени, дори когато то е свързано с голям риск — загуба на работа, на брачен партньор, на репутация или дори на самия си живот.

Накрая, ако не се върнат назад и не прибягнат към догматизма, като станат тирани, те ще развият отстъпчивост и смирение. Всички освобождаващи истини сами за себе си пропадат! Пропадат, отчасти защото всяка една е само част от истината, ние приличаме на слепците от приказката, всеки от които опипва една част от слон и се опитва да опише цялото животно!

В края на краищата героят научава не същината сама за себе си, а един процес. Процесът започва с осъзнаване на страданието, после героят минава към разказване на историята и признава пред себе си и пред другите, че нещо причинява болка. После определя причината за болката и взима подходящи мерки, за да я спре. Абсолютистката си вяра, че като съсече един дракон, завинаги решава всички проблеми, героят сменя с вярата, че през целия си живот продължаваме да убиваме дракони. Той или тя научава, че колкото повече убиваме, толкова по-уверени в себе си ставаме. Следователно трябва по-рядко да прибягваме към насилие.

Както видяхме, самата същина се променя. Гладиаторските битки са заместени с футбол. Иска ми се да вярвам, че войната се замества със заемане на войнствени пози и с трупане на оръжие. Жената, която само преди няколко години би изпаднала в нервна криза, ако някой мъж направи забележка, обидна за жените, сега доста отегчено и равнодушно казва само: „Я стига!". Затова не е необходимо толкова голямо насилие над цялостната личност. Колкото по-силен и по-самоуверен става воинът, толкова по-малко насилие трябва да използва и може да бъде по-внимателен към себе си и към другите. Накрая, вече не е нужно да определя другия като злодей, противник или човек, чието мнение трябва да се промени, а като друг герой, какъвто е той самият.

Преживяванията на мъжете и жените с архетипа воин се различават съществено. Мъжете още от раждането си са предопределени от възпитанието да бъдат воини. Така че техният проблем е дали могат да развият други страни от личността си или дори да се задълбочат и да израснат в изживяването на архетипа, като се има предвид, че това зависи от задоволителното решаване на дилемите на Сирака, Скитника и Мъченика. Проблемът за жените е дали ще имат дързостта дори само да участват в състезание, традиционно определяно като мъжко, и ако се осмелят, дали ще се научат да говорят със собствения си глас и да изразяват собствените си проникновения. Нещо повече, жените обикновено напредват към етапа воин, след като са минали през етапа Мъченик, и следователно често попадат на по-високо и по-сложно равнище. Книги като „Игрите, на които майка ви не ви е учила: Общи игрови умения за жени" от Бети Хараган обясняват на жените правилата на мъжката култура. Обяснението е необходимо, тъй като, макар да може най-общо да се каже, че съзнанието на воина характеризира западната култура, това е така само защото културата е патриархална. Тя пречи на жените да се насочат към участие в битки. Този тип книги подтиква жените да влязат в състезанието, като преди това научат правилата на мъжете. Книги като „Женска реалност: Зараждаща се женска система в общество на бели мъже" от Ан Уилсън Шийф или „На различен глас: психологичната теория и развитието на жените" от Каръл Джилиган стигат по-далеч, като оспорват гледището, че мъжката култура е реалност, съответно очертавайки зараждащата се култура на жените и етапите на тяхното нравствено развитие. И в двата случая мъжката култура, така както е определена, е еквивалент на това, което наричам войнствена схема.

Сюжетът герой — злодей — жертва е типичният стил „мачо" за осмисляне на света. Когато жените за пръв път се сблъскат с него, се чувстват чужди в известна степен. Това е естествено следствие от затвореността на мъжката култура. Действително военното поприще и футболът, двете институции, които драматизират мита в най-примитивните и най-първичните му форми, се определят като територия, запазена само за мъже. Макар че вече има жени във военните училища (но не и в професионалния футбол), нито самите жени, нито обществото като цяло възприема воюването и войнствеността като белег на женствеността.

Не смятам обаче, че тази обществена нагласа означава, че жените нямат или не би трябвало да придобиват борчески умения. За жените е потребно да се научат да се борят, да водят битки за себе си и за другите и именно този архетипов модел ги научава да го правят. Тъй като досега бе запазен само за мъже, архетипът на воина е новото постижение за жените. Главният проблем за тях, както и за всички воини, е да се научат да излизат от черупката си и да воюват за онова, в което истински са убедени и на което държат. Обществото така здраво е възпитало мъжете да бъдат воини, че това не само им пречи да развиват други страни от личността си, но и създава объркване, в което битката или състезанието се оправдават сами за себе си.

За мъжете състезанието изглежда толкова важно, защото определя идентичността им като мъже. Във всички псевдобитки от този тип мъжът-ловец продължава да живее. В западната култура господството се противопоставя на грижовността. За жените е отредена грижовността, а за мъжете — властта. Жените се боят от постижения, от дейност и от власт именно защото светът, който почита тези качества — светът на мъжете, — е страшно неприятен за тях не само защото не цени жените, но защото често не цени грижата.

Мъжкият свят наскърбява жените, защото те виждат малко любов в него. Твърде често мъжете дори забравят, че целта на битката или състезанието е да се превърне светът в по-приятно място. От друга страна, мъжете изпитват ужас от света на жените и се страхуват да не бъдат погълнати, защото виждат в него жертвоготовността, която ги плаши. Жените са по-склонни да изследват грижата и саможертвата преди самото действие, затова обикновено осъждат убийството, сразяването на другите — всички елементи на битката, причиняващи болка на хората. Следователно жените често се замесват в свадата само за да спасят другите. Именно жените вдъхнаха главната сила на движенията за реформи през XIX век, а и днес енергично подкрепят екологичното движение и движението за мир. Много мъже, обратно, навлизат в етапа на воина преждевременно, още докато наистина са на етапа на самовлюбения Сирак, и едва по-късно осъзнават колко е важно да се грижиш за другите.

Когато действието се отдели от грижата, се превръща във воля, в господство. Това е основната опасност, която етапът воин крие за мъжете. В романа „Магъосникът от Землемория" на Урсула Ле Гуин, Спароухок, като млад студент по магически науки пуска на свобода ужаса и злото и просто за да се перчи, вика духовете на мъртвите. Грехът му, типичен за мъжа, е гордост. В себелюбието си Спароухок прави силна магия просто за да се прослави, макар да знае, че това застрашава равновесието на света и че може да има непредвиден ефект върху всички хора. Толкова е погълнат от стремежа да покаже какво може обаче, че не мисли за крайния резултат — появява се Сянка от преизподнята, която го заплашва, че ще обладае тялото му и ще накара света да страда.

Обществото е възпитало жените на отзивчивост и това същевременно представлява трудност за тях. Те могат да се борят за другите, но не за себе си, защото мислят, че това е егоистично. В този случай свадата може да е просто друга форма на мъченичество. Това важи и за някои мъже. Онези, които са включили грижата и жертвата в живота си, могат да воюват за родината, за компанията или за семейството си, но понякога не могат да се борят единствено за себе си. Действително стереотипът, според който героят по традиция е мъж, а жертвата е жена, крие опасности и за мъжете, и за жените. Докато жените може и да се боят от дързостта да влязат в героичната роля, мъжете определят героизма си само като защита и избавление на други хора — главно жени и деца, — Като пренебрегват себе си като пленената жертва, защото са убедени, че за мъжете не е нужно да бъдат спасявани! Нито мъжете, нито жените могат разумно да се борят за себе си, преди да са имали време на етапа на СКитника да открият кои са и какво искат.

В новаторското изследване на Джилиган върху нравственото развитие, което претърпяват мъжете и жените, озаглавено „На различен глас", авторката твърди, че мъжете и жените решават нравствените дилеми различно, защото виждат света различно. Един от споменатите примери е известната дилема на Хайнц, представена от Лорънс Колберг. В този пример на мъже и жени се предлага да решат следната хипотетична дилема: съпругата на Хайнц е тежко болна и ще умре, ако не вземе дадено лекарство. Лекарството обаче е извънредно скъпо и Хайнц няма достатъчно пари да го купи. Опитал е да вземе парите назаем, но не е успял, а аптекарят не иска да му го даде за по-малко. Трябва ли Хайнц да открадне лекарството? Според Лорънс Колберг в най-високия стадий на нравственото си развитие хората решават проблема, като се опират на универсалните принципи за морал. По-точно ще разсъждават за относителните основания на правото на собственост и човешкия живот. Ако животът е по-важен, Хайнц би трябвало да открадне лекарството. Ако правото на собственост е по-важно, той не би трябвало да открадне лекарството и вероятно ще трябва да остави жена си да умре. Сега забележете, че това разсъждение за морала е не само йерархично, т.е. коя ценност е по-значима, но и дуалистично. Фактически разсъждението върху нравствените ценности е еквивалентът на стрелбата с пистолети между каубоите в Дивия запад. Нека спечели най-голямата ценност.

Джилиган изтъква, че в експеримента на Колберг жените рядко получават максимални резултати. Нещо повече, от гледна точка на нравственото развитие жените като че ли отбягват въпросите и искат да съберат повече информация (наистина ли Хайнц е обяснил на аптекаря, че жена му ще умре, и някой опитал ли е да говори със съседите или да събере пари?) или дори досаждат на анкетьорите с изявления от рода на: „Не би трябвало да краде лекарството, но не би трябвало и да оставя жена си да умре." Джилиган съзнава, че Колберг е формулирал въпроса въз основа на мъжкото мислене, което следователно предопределя и евентуалната ска-ла на нравственото развитие. Жените разсъждават за въпросите на морала различно от мъжете. Следва, че жените в експеримента на Колберг отговарят на друг въпрос: вместо „Трябва ли Хайнц да открадне лекарството?", те питат „Трябва ли Хайнц да открадне лекарството?" Жените смятат, че е необходимо да се действа, за да се спаси животът на жената. С въпросите си искат да решат кое е най-полезното действие.

Зад практичността и разказвателния характер на отговорите, които дават жените (Ако открадне лекарството, може да го арестуват. И ако тя се разболее повторно, кой ще й краде лекарство?), стои различна представа за проблемите. Вместо да разглеждат света йерархично като стълба, жените повторно си го представят като мрежа или паяжина от взаимовръзки между хората. Също така, вместо да очертават основата на повечето проблеми като непримиримо противоречие между две личности, държави или ценности, жените смятат, че проблемите възникват, когато се скъса мрежата на човешките връзки. Когато паяжината е разкъсана, изходът е в установяване на връзка: Някой говорил ли е със съседите? Обяснил ли е на аптекаря? Другият подход е да се отправя критика към проблема: Какъв е този свят, в който аптекарят има лекарство и въпреки това оставя жената да умре?

В „Женска реалност" Ан Уилсън Шийф вижда аналогична разлика между два стила на водене на преговори, които нарича „система на бял мъж" и „система на жена". В системата на белия мъж умелият търговец усеща, че ситуацията е конфликтна. Целта е да получиш максимума за себе си, за групата си. Правиш го, като пожелаваш или искаш повече, отколкото ти трябва, без да откриваш картите си, и после „търгуваш", докато получиш нещо близко до онова, което искаш. В системата на жената преговарящите като че ли са от един и същ отбор. Целта трябва да е толкова измислена, че и двете страни да получат толкова, колкото искат. Стратегията е да сложите картите си на масата и да кажете ясно какво точно искате и какво означава то за вас. След това преговарящите започват колективно да мислят как да получат това, което искат. Първият подход, разбира се, е в основата на правната система в Съединените щати, на преговорите, водени от повечето профсъюзи и т.н. Вторият подход е основата на посредничеството.

Макар да е вярно може би, че повечето жени преговарят по метода на „женската система", вярно е също, че и мнозина мъже го усвояват, когато от по-първичното „ние/те" разбиране за поуките на воина минат към по-изтънчени (т.е. познавателно и емоционално обагрени) подходи към решаването на проблемите. Джилиган е проследила как се разбиват нравствените разсъждения на мъжете и на жените във времето и с оглед на редица равнища на разбиране на реалността и е установила нещо интересно. Макар да е имало съществени различия в езика и в метафорите, които използвали мъжете и жените, колкото повече се усложнявало и задълбочавало мисленето им, толкова по-еднакво започвали да звучат.

Осъзнах, че ударението върху сдружаването и мрежите на обвързаност оставя жените прекалено дълго с манталитета на Мъченика, но те често съумяват да запазят оптимистично, утвърждаващо отношение към света — особено когато определят какво търсят, — дори като избират от мрежата на взаимовръзките независимостта да открият себе си и да съсичат дракони. Те преминават през същите етапи, както мъжете, въпреки че риториката и основните им системи на убеждения и вярвания може да противоречат на манталитета „ние/те", присъщ на Скитника и Воина. Придвижват се бързо, тласкани от необходимостта да примирят несъответствието между убежденията си и действието, мотивирано от неотложността на собственото им развитие. Оттук следва, че те бързо преформулират преминаването през етапа воин и привикват да въздействат върху света по-скоро като изграждат мостове и поддържат връзки, а не като съсичат дракони или печелят състезания.

Най-важното предизвикателство към способността на жените да отстояват правата си днес не е участието в очертаното от мъжете състезание, а готовността им да изразят мъдростта си със собствения си глас. Мъжете са наложили по подходящ начин своите истини в света, но задушаването на женския глас оставя културата застрашително изкривена на една страна.

Нещо повече, прекаленото засилване на войнствения глас у мъжете забавя развитието им в други области и задържа тях и културата на по-примитивно равнище на мислене и изтъкване, отколкото е полезно за мнозина от нас. Не мога да не отбележа обаче, че за много мъже това бабаитско равнище на функциониране (тип „мачо") е спъващо и неподходящо за живота им. За тези мъже главният проблем е подобен на проблема, стоящ пред жените: предизвикателството да станат достатъчно открити, за да заговорят с глас, който още не е съвсем изразителен и не се е утвърдил напълно в културата като цяло и който може да смущава, отчуждава или заблуждава. Видяхме, че много мъже избягват уроците на Мъченика и впоследствие трудно се придвижват към по-дълбоките, по-сложните и по-интегриращи равнища на архетипа воин. Докато се задвижат, мнозина изживяват криза — сърдечен инфаркт, язва, или осъзнават, че цената на стоическата им борба е загубата на съпруга, любима или деца. Кризата обикновено изисква човек да признае, че има нужда да се грижи — за себе си и за другите. За други мъже придвижването от схемата герой — злодей — жертва към схемата герой — герой — герой изисква само да са изживели душевността на воина толкова цялостно, че вътрешната им потребност от развитие да ги задвижи напред.

Сюжетите, следвани от воините обаче, се развиват от герой — злодей — жертва към герой — герой — герой както при героите мъже, така и при героите жени. Фактът, че истината на воините сега е една сред много истини, не изключва обвързването — с идеали, хора, каузи, убеждения. Воините приемат разбиранията си с цялото си сърце дори в един релативистичен свят. Ако в този момент се появи някой друг, който отстоява привидно противоположена истина, воинът може да го посрещне не като враг, а като потенциален приятел: „Това е моята истина. Ще ти я обясня колкото мога по-пълно, а ти ще ми обясниш твоята." Оттук следва, че задачата на героя е да издига мостове, не да убива или да променя мнения.

В историята на правосъдието виждаме еволюция от диктатора, който отсъжда наказанията, през съвременната система на правораздаване, в която един губи, а друг печели, към една система на посредничество, в която нито едната, нито другата страна се възприемат като виновници, а се прави всичко възможно и двете да получат удовлетворение.

Древните начини за решаване на конфликти са били резки, буйни и първични. С течение на времето са се сменили с по-умерени и по-плавни. От времето, когато двама души са се убивали един друг, е постигнат напредък и сега те спорят, а след това питат кой е победил. А има и друга възможност — двама души са станали достатъчно самоуверени, за да могат чрез различията си да открият по-съответстващи и по-пълни истини. Подемат мозъчна атака и после споделят какво са научили от обмена на мисли.

Мисля си как представители на Съветския съюз биха седели и разговаряли с представители на Съединените щати. Представителите на СССР започват да обясняват, че смятат, че са свършили голяма работа, като са осигурили икономическо равенство за народа си, но са смутени, че това е постигнато с цената на политически гнет и известна сивота на живота. Посланиците на САЩ отговарят, че те също смятат, че са успели отчасти. В САЩ има голяма лична свобода, големи развлечения и разнообразие, но остават полюсите на богатство и унизителна бедност. Двете сили продължават да обсъждат проблемите заедно, споделяйки своята част от истината, и се опитват да изготвят план, който съчетава най-доброто от двете системи.

Естествено, фантазията ми днес е неосъществима. Такъв обмен е невъзможен, когато в действията си хората са движени от страх — между държавите, между родителите и децата, между мъжете и жените.

Когато човек се справи с най-страшните си дракони, като ги убие или просто се изправи срещу тях и започне разговор, като подарък за новото си развитие получава смелост и свобода да не робува на страховете си. В най-добрия случай воинът в крайна сметка започва да се сприятелява със стария си познайник страха. Вместо да се скове от страх или да стане нападателен като хунския вожд Атила, вместо да се затвори в параноичен, опростенчески подход към проблемите или дори да потисне страха, героят постепенно разбира, че страхът винаги е покана за растеж.

Един от любимите ми примери за героиня, която развива подобна положителна връзка със страха си, е от книгата на Сюзън Грифин „Жените и природата". Грифин пише за една „старица, която е зла в своята откровеност" и която задава въпроси на огледалото си. Когато пита защо се бои от тъмното, огледалото й отговаря: „Защото имаш причина да се страхуваш. Много си дребна и може да бъдеш погълната." Жената решава да стане много едра, за да не може да бъде погълната. После обаче открива, че се бои да бъде толкова едра и огледалото обяснява: „Няма спор коя си. И трудно ще се скриеш." Тогава жената престава да се крие. При следващия и пристъп на страх огледалото й казва, че се страхува, „защото... никой друг не вижда това, което виждаш ти, никой друг не може да ти каже дали онова, което виждаш, е истина," Тогава тя решава да вярва на себе си.

След дълги години осъзнава, че се страхува от рождените си дни и огледалото й казва: „Има нещо, което винаги си искала, но си се бояла да направиш и знаеш, че времето изтича." Жената моментално се отдалечава от огледалото, за да „улови времето".

С течение на времето с огледалото станаха приятели и то плачеше от състрадание, когато страховете й бяха истински. Накрая нейното отражение я запита: „От какво се страхуваш все още?" А старата жена отвърна: „Все още се страхувам от смъртта. Все още се страхувам от промяната." Нейното огледало се съгласи: „Да, ужасни са. Смъртта е затворена врата — заяви тържествено огледалото, а промяната е разтворена врата." „Да, но страхът е ключ — изсмя се злата старица — и ние все още имаме своите страхове." Усмихна се.

Когато страхът на воините се уталожи, те ще започнат да мислят по-спокойно и по-сложно. Тогава ясно се вижда колко ограничена е формулировката на реалността като герой, злодей, жертва. Чудесният роман на Том Робинс „И каубойките могат да бъдат тъжни" илюстрира това. Каубойките от ранчо „Гумената роза" са възприели манталитета на каубоя от Дивия запад. Готвят се да се дуелират с пистолети с агенти на тайната полиция. Правителството на САЩ е изпратило мъжете уж да спасят пойните жерави, които летуват в района на „Гумената роза", но истинският им план е да убият птиците. Каубойките се възприемат като защитнички на птиците (и на природата) срещу набезите на почтената цивилизация. В последния момент на водачката на каубойките се явява самата велика богиня, която съветва момичетата да избягат. От една страна, няма начин агентите на тайната полиция да бъдат победени, състезанието е твърде неравно. Освен това богинята поставя под съмнение цялостната концепция за злодеите и героите. Врагът на жените, обяснява тя, не са мъжете, също както врагът на чернокожите не са белите. Врагът е „тиранията на тъпия мозък".

Видението слага край на обичайното за тях възприемане на света в съответствие с модела герой — злодей — жертва. Забележете, че битката тук не е срещу хора, а срещу абстракция и затова изисква различен сюжет. Въпросът не е да убиеш нещо, а да създадеш нещо ново — в този случай нови начини за формулиране на въпросите и за търсене на отговорите. Освен това, когато мисленето започне да се поусложнява, всички действащи лица се определят по нов начин. Какво прави героят, когато злодеят вече не е дракон за съсичане, а „тиранията на тъпия мозък". Няма да помогне нито насилие, нито убеждение. Вместо това ни трябва достатъчно мощно въображение, за да се преборим с разликата, без да я обличаме в понятия като добро и зло, по-добро или по-лошо.

Мотивацията да мислим по-сложно и да включваме въображението си при решаването на даден конфликт идва от много източници. Понякога ни предизвикват насила, когато знаем, че злодеят е твърде голям, за да се борим с него. Може би затова жените не се впускат често в бой. Мъжете са физически по-силни! Подходът, чрез който Ганди извоюва свободата на Индия, бе по-сложен и по-успешен от обикновения призив към въоръжена борба, защото британците имаха невероятно предимство във военно отношение. Сражението не беше приемливо като средство за спечелване на битката.

Наблюдателят почти винаги разбира, че онези, които са на власт, съзнателно или несъзнателно нагласят и фалшифицират състезанието. Практиката е, че за да бъдат възприемани като почтени граждани, жените и малцинствата трябва да живеят в съответствие с модел, който белите мъже са измислили по свой образ и подобие. В крайна сметка онези, в чиято вреда е нагласено състезанието, губят вяра в него, дори да има някол-ко явно подставени лица, които наистина печелят. Не само жените и хората от малцинствата, но и бели мъже губят вяра в този каубойски метод. Това се случва не само защото проблемите, които днешното време поставя, изглеждат и за белите мъже също толкова смазващи и неподдаващи се на решаване чрез насилие, но и защото някогашната девойка, изпаднала в беда, се е самоопределила по нов начин и извършва пътуването си.

Едно от основните преживявания, формиращи характера на главния герой в „Хотел „Ню Хемпшър" от Джон Ървинг, е изнасилването на сестра му от една банда. Когато това се случва, той е юноша и не може да я защити, но по-късно започва да тренира вдигане на тежести. Очевидно е решил да стане силен, за да може да я брани в бъдеще. Години по-късно обаче той среща подбудителя на груповото изнасилване и не знае какво да прави, отчасти защото се сеща, че не знае какво сестра му Франи би искала да направи. В пристъп на гняв хваща бившия нападател на сестра си Чипър Доув, повдига го във въздуха, а после просто го пуска на земята.

Постъпва така, защото не възприема Франи като изпаднала в беда девойка от приказките, а като човек като него, герой по рождение. Затова, вместо да я спасява, той й помага да си отмъсти на Чипър Доув. Осъзнава, че това е нейно преживяване, нейна трагедия и в крайна сметка нейна, а не негова борба. А й помага, защото я обича.

Това, което научава, е, че дори тогава отмъщението не е решение. Не отнема страданието, а у брата завинаги остава това чувство на безсилие, усещането, че не може да защити хората, които обича. Това е един от най-трудните уроци за мъжете, още повече, че те са възпитани чрез ролята на защитника да търсят уважение и идентичност. Братът казва: „Докато съм жив, ще имам чувството, че съм хванал Чипър Доув под мишниците — и краката му са на няколко сантиметра над тротоара на Седмо авеню. Наистина нямаше какво да го правя, освен да го пусна на земята; и занапред никога няма да има какво да го правя — само ще повдигаме нашите Чипър Доувци във въздуха и ще ги пускаме на земята во веки веков." Героят на Ървинг се отдалечава от войнственото начало, за да навлезе в по-производителен етап. Посвещава живота си на грижите за баща си, подпомага приюта за жертви на изнасилване и побой, създаден от жена му, и накрая отглежда детето на сестра си Франи. Когато се научат да служат и да се грижат за другите, като по този начин добият самоличност, която е по-малко ограничена от стереотипните мъжки образи, наложени от културата, мнозина мъже могат да напреднат към по-сложни нива на воюване и да си осигурят предпоставките, за да станат Магьосници.

Недостигът на умение и смелост може да доведе до мигове на трансцендентност и духовно отстъпление. Том Браун младши описва в „Търсенето" как отива в гората само с дрехите на гърба си и един нож и цяла година прекарва там. За това изпитание го е подготвил Дебнещият вълк, учител индианец, който го е научил и да разпознава следи. Той не само оцелява — в много тежка, студена зима, — но и през цялото време изпитва невероятно удоволствие.

Най-интересната случка става към края на престоя му в гората, по време на дълго гладуване. След дванадесет дни щял да започне да яде, когато се случило нещо странно. Нито едно от уменията му не му послужило. През следващите седем дни всяко животно, което се опитвал да издебне, успявало да избяга и той се уплашил, че ще умре от глад. Бил много изтощен и започнал на моменти да губи съзнание. Тогава се явила чудесна възможност да убие едно животинче, но ръката му спряла и не помръдвала. В този момент той се отказал и се предал:

Нещо, някаква друга сила, владееше крайниците ми. Или така ми се струваше? Може би някакво по-дълбоко ниво на моето съзнание контролираше тялото ми и знаеше, и разбираше повече, отколкото логичното ми и тренирано съзнание щеше някога да разбира. А то беше, че няма от какво да се боя. Че онова, което трябва да направя, е да чакам и да се предам на пръстта около мен. Да се оставя на онова, което бях и винаги съм бил — а то не беше пионер завоевател. Не трябваше да се отказвам, а само да се предам. Да се слея с духа на моята среда. Да съм различен и все пак да съм част от земята. Да се оставя. Да се оставя. Да стана... Ти си тя и тя е ти и всички сме едно. Като мравката и птичката. Като листата и сламата. Като земята.

Това, че се оставя на себе си и на съзнанието за единение с природата, му доставя чудна радост. В следващия момент една сърна идва почти до него. Той я убива и с благодарност се нахранва до насита.

Моментът на отказване невинаги е толкова съвършен. Понякога е мотивиран от безсилие, от сърдечен инфаркт, от загуба на любим човек, от трагично събитие и няма какво друго да се направи, освен да се приеме. Понякога воинът се „прекланя" пред един по-висш живот само поради зрелостта си и защото разбира, че нито едно от уменията му няма да спре смъртта.

Воините се изтощават, защото живеят живота като борба срещу другите и срещу части от себе си, които смятат за негодни. Познавам толкова много мъже и жени, които накрая осъзнават, че борбата за победа в края на краищата ги убива — убива душите и сърцата, а понякога и телата им. (Може би жените живеят по-дълго от мъжете именно защото по-малка част от живота си прекарват във воюване.) Воини, които понякога са чувствали толкова голяма и справедлива гордост и радост, че са способни да контролират живота си и да предизвикват събитията, след години започват да се чувстват изтощени и изхабени. За мнозина преобразяването идва, когато започнат да се вглеждат в многобройните стратегии, които прилагат само за да живеят: пристрастяване към кофеина, наркотиците, алкохола, или просто впрягане на страха от неуспех, който ги принуждава да се състезават напред и нагоре. В този случай здравословният стремеж към постижения е станал натрапчив и се е превърнал в зависимост. Тези воини имат нужда да признаят обикновената си човешка уязвимост, потребността си от любов, от други хора, от духовна и физическа подкрепа и грижа.

В началото воините развиват самоувереност, като доказват, че превъзхождат другите хора, защото в по-висока степен контролират живота си и могат да предизвикват събитията, докато останалите сякаш чакат пасивно да им се случат разни неща. Следователно, когато контролът намалява, един от подаръците е зараждащото се осъзнаване, че в основата си не се различаваме толкова много помежду си. Всички сме в една и съща лодка и в края на краищата всички зависим едни от други. Имаме нужда от други хора, имаме нужда от Земята, имаме нужда от Бог.

Когато се откажат от контрола, воините — като Том Браун в „Търсенето" — се отдалечават от светогледа, според който винаги трябва да са над другите. Единствената причина, за да искат винаги да са победители, е убеждението, че не е добре да си просто обикновен. По-рано се смяташе, че ако не си специален или различен, все едно че си безпомощен Сирак, а за воините това беше унизително. Когато признават, че са едно със Земята и че са взаимно зависими с другите хора, те започват да уважават човещината у хората, които имат контрол над живота си, както и у онези, които са се отказали от контрола или от които той е бил отнет. Когато героите се откажат от необходимостта да бъдат по-добри от другите, вече не е нужно постоянно да се доказват и могат, поне от време на време, просто да бъдат.

От символична гледна точка е много важно в края на стария мит за героя, след като е преодолял страха си, убивайки дракона, воинът да се върне у дома и да се ожени. Наградата за борбата му е, че накрая става любовник. Без уменията за себеизтъкване и за очертаване на граници не може да съществува истински равностойна любовна връзка. В противен случай единият просто завладява, а другият се предава. Споменатите умения позволяват да се създадат положителни взаимоотношения с друго човешко същество, с институции и със света изобщо, и в крайна сметка става възможно да се обича самия живот и да се изживява насладата от него.

Много от великите любовници в литературата започват познанството си с кавга — например Беатриче и Бенедикт от „Много шум за нищо" на Уилям Шекспир, Дарси и Елизабет от „Гордост и предразсъдъци" на Джейн Остин. Всеки от двамата има сила, самоуважение и склонност да отстоява правата си, което им позволява да изградят отношения, задоволяващи и двете страни. Здравата близост изисква всекидневно, всекичасно човек да изтъква кой е и какво иска и да е готов да реши как противоположните желания могат да се обединят и да сътворят взаимно обогатяващ живот.

Всичко това е в сила и при взаимоотношенията в бизнеса или между приятели. Ваша е само едната половина на уравнението, ако изобретите по-ефикасен капан за мишки, но не можете да го пласирате. Да сте добри в работата си е само едната крачка към удовлетворението. Следващата е да се стремите да ви ценят, уважават и възнаграждават за работата ви, а за това е необходимо да умеете да водите преговори и да въздействате върху околния свят — да градите мостове към другите хора и институции.

Първите няколко пъти, когато воините се опитват да наложат желанията си, неизбежно ще преиграят и няма да постигнат много добри резултати. На следващия етап обаче те се научават да бъдат по-неуловими и по-дипломатични и започват по-често да постигат онова, което искат. В края на краищата обаче воините отстъпват контрола над крайния резултат и се вписват като елемент от танца на живота. Така процесът на утвърждаване се превръща в своеобразна награда, защото всеки ден им позволява да бъдат по-верни на себе си.

И тогава започват чудесата. Често, след като са се отказали от склонността си към конкретен изход, когато са оставили себе си и желанията си извън играта, и не се стремят да манипулират хората или да изискват удовлетворение от тях, воините откриват, че дори не са се осмелявали да се надяват на толкова добри резултати. Точно в този момент героят започва да долавя смисъла и ползата от будистките схващания за непривързването и християнските или еврейските мистични схващания за трансцендентното его.

Воините, които са доказали умението да се отбраняват и да се борят за онова, което искат, обикновено са уважавани и се самоуважават. Могат да се споразумяват, така че да бъдат верни на себе си и на любимите хора, на приятелите, колегите и институциите. На този етап животът не е толкова мъчителен, колкото е бил преди. Сега воините са готови да сложат оръжие и да се отдадат на любовта, да се наслаждават на живота, който са сътворили, като уважават и обичат себе си, другите хора и Земята.

Когато усетим за пръв път мощта, която се крие в архетипа на воина, хващаме оръжие, за да се защитаваме и да се борим за онова, което желаем. Като усвояваме по-пълно уроците на воина, всичко това започва да ни изглежда далечно и ни се приисква да обявим, както лепенката, която видях неотдавна: „Ръцете са за прегръщане."