Книга за хода на психичното ни развитие, чиито етапи се представят от често срещани архетипове, познати на повечето от нас

Може обвивката от плът

да е привична дреха само,

която става по-широка

във смъртта, и може би захвърляме я

или я даваме на нищите духом,

които не знаят още

какво блаженство е

да ходиш гол.

ЕРИКА ДЖОНГ, „Животът — неизлечима болест?"

Основният сюжет на мъченическия архетип е представен в древните жертвени ритуали за плодородие. Той ни говори за кръговрата в природата, който минава от раждането през пролетта до зрелостта през лятото, есенната жътва, зимната тъга и смъртта. В старите Дионисиеви обреди например е влизало нарязването на изображение на бога на парчета и разпръсването им до последната част. В основата на всеки религиозен ритуал за плодородие стои мисълта, че смъртта и принасянето в жертва са предпоставки за ново раждане. Това е основен закон на природата и на духовния свят.

Докато Сиракът търси спасение от страданието, Мъченикът го посреща с разтворени обятия, вярвайки, че то ще му донесе изкупление. Приказките за просяци, превърнали се в принцове, и споменатите по-рано романтични любовни истории, заедно с готическите романи, житиетата на светци и други подобни жанрове драматизират и усилват това убеждение. Същото правят и основните религии. Както Карол Окс твърди в „Зад пола на Бога", главните истории на юдейството и християнството — готовността на Авраам да принесе в жертва Исак и готовността на Бога Отец да принесе в жертва Христос — драматизират целебната сила на мъченичеството.

Ако любовта към собственото дете е силна, принасянето му в жертва е най-голямата жертва, по-голяма от собствената смърт. Метафорично погледнато, готовността да жертваме „рожбата" си може да означава излизане на Сирака отвъд нарцистичната егоцентричност, което трябва да ни научи да даваме и да обичаме не само когато това е лесно, но и когато е трудно, когато имаме чувството, че даваме сякаш в наш ущърб.

В последно време в печата има отрицателни отзиви за жертвите и мъченичеството, независимо дали става въпрос за мъже или за жени, и въпреки това почти няма човек, който да не вярва в него под някаква форма. В основата на тази вяра е признанието, че „аз не съм единственият човек на света". Понякога решавам да направя нещо не защото ми се иска да го направя, а защото ще е полезно за някого другиго или защото вярвам, че е правилно. Нещо трябва да се пожертва, за да общуваме сърдечно с другите хора.

Има две основни причини, освен присъщото на човека нежелание да страда, за да не вярваме на мъченичеството. Повечето примери на мъченичество, които виждаме около себе си, са на много първично ниво на развитие — всъщност на нивото на псевдомъченичеството. Стереотипът на американското майче или еврейската майка представя в преувеличена форма опустошителния ефект от преждевременното приемане на ролята на Мъченик без възможността човек да открие себе си или да се бори за това, което желае. Резултатите са горчивина, манипулация и общо усещане за вина и дискомфорт. Жените са особено подозрителни, когато се величае акт на саможертва, защото в тази област те са направили повече, отколкото са били длъжни, като са пренебрегнали развитието си в други сфери. В определен момент функциите на мъжете и жените в американската култура бяха разделени. Мъжете трябваше да мерят сили с конкуренцията на пазара, виждана метафорично като „джунгла", и при необходимост да се борят, за да защитят огнището и дома си. Жените трябваше да създават в дома си атмосфера на грижовност и нежност. Създаването на домашно убежище от бурята изискваше жертви — не само необходимите жертви около отглеждането на децата, а нещо повече. Мъжете бяха предпочели света на завоеванията пред света на грижите и затова от жените се очакваше да се грижат и за децата, и за мъжете.

В тази схема жените жертваха развитието си и доскоро това изглеждаше като спасение и за мъжете, и за жените. Естествено това положение осакатяваше жените, защото жертвата, вместо да бъде само една от задачите на израстването, подчиняваше целия им живот. Нещо повече, митовете за любовта и саможертвата се използваха, за да държат жените в стереотипни и подчинени роли. Затова в реториката си женските движения не проявяват голямо уважение към жертвата; въпреки това мъченичеството е в основата на много от проявите им — както е в много други революционни движения.

Например Елинор Смиъл, председателка на Националната организация на жените в интервю за „Синсинати инкуайърър" (18 март 1983 година) казва, че разбира работничките в женското движение, защото е една от тях: „Зная защо хората правят 100 000-ното телефонно обаждане, въпреки че са капнали. Зная какво значи вярност. Зная защо това движение бе и е смисълът на техния живот. Живецът на движението бе човешката грижа. Когато тя изчезне, ще изчезне и женското движение". Репортерът, взел интервюто, отбелязва, че нещо в тази жена с „вечно уморен глас трогва хората".

Тук виждаме жени да се жертват в стил Мъченик, който е по-типичен за мъжете — те работят неуморно, за сметка на здравето или на щастието си, за своята страна, компания или кауза. За жените, разбира се, съществува рискът да изживеят същите проблеми като мъжете, като се отдават на някоя кауза или абстракция, без да обръщат голямо внимание как постъпките им ще се отразят върху отделните хора. Например майка или баща работи непрекъснато, за да осигури бъдещето на детето си, но никога не опознава това дете. По същия начин политик работи „за народа", но в действителност презира обикновените хора, които нямат власт и връзки.

За жените в американската култура принасянето в жертва се смята само по себе си за ценност. Не става дума само да се направи жертва в името на някого или нещо, а да се страда, главно заради любовта, което носи спасение. Традиционната литература насърчава тази нагласа. Търпеливата Гризелда от „Кентърберийски разкази" на Чосър е обрисувана като идеалната средновековна съпруга. Тя продължава да е нежна към своя господар (своя съпруг) дори след като той я изоставя, довежда си нова жена и се преструва, че е убил децата й. През цялото унижение тя търпеливо му прислужва. Накрая той осъзнава достойнствата й, обявява я за идеалната съпруга, прогонва другата жена, връща децата на Гризелда и оттогава заживяват щастливо.

В реалния живот обаче мнозина не получават награда за жертвата си по този приказен начин. Някоя съпруга може да прави постоянно жертви, за да спечели одобрението и обичта на съпруга или децата си, и въпреки това да усеща, че това се приема просто като даденост. Служител може да жертва празничните дни или вечерите си, за да работи за компанията без никаква компенсация. Често хората, наблюдаващи у себе си оформянето на Мъченика, който се грижи за другите, решават, че им липсва самоуважение и затова и другите не ги уважават. Мнозина вярващи се стремят да бъдат истински „добри", за да зарадват Бог. Те смятат, че ако го зарадват, ще им бъдат спестени изпитанията и страданията, през които минават другите хора. Когато се окаже, че не е така, както са си го представяли, те може да се разочароват и да изгубят вярата си — да заявят, че Бог е мъртъв — или да удвоят усилията си, опитвайки се да спечелят други за вярата си, да стъпчат греха отвътре и отвън — все с надеждата да намерят някакво спасение от страданията, които поднася животът. Мъчениците са научили, че от живота трябва да се изисква повече, а не пасивно да се чака спасение. Те вярват, че избавлението трябва да се спечели чрез страдания и упорита работа. Поели по този първоначален път, Мъчениците работят упорито, за да угодят на Бога, на началниците си, на партньорите си. От тях те искат единствено обич и признание. Усилията, които полагат, са съзнателен или несъзнателен опит да спечелят онова, което така силно желаят. При тази нагласа не им идва наум, че може да заслужават обич и уважение просто защото са живи, и затова са готови на сделка. филмът „Амадеус" илюстрира това изпадане в патологична крайност. Главното действащо лице във филма, Салиери, се пазари с Бога още като малко момче. Обещава да му посвети цялото си трудолюбие, послушание и целомъдрие, ако Бог склони да направи от него велик композитор. Той става нелош композитор и е доволен от себе си и от Бога — докато не среща Моцарт. Моцарт е непокорен, безцеремонен, недисциплиниран и в никакъв случай целомъдрен и въпреки това, когато композира, не се налага да прави никакви поправки. Салиери решава, че Бог е направил божествен инструмент от невъзможния Моцарт, вместо от добродетелния Салиери. Той не може да понесе тази несправедливост и затова обявява война на Моцарт и на Бога.

Тази настройка, типична за първия етап на мъченичеството у повечето хора, всъщност е псевдомъченичество. Постъпките приличат на жертва, формата е подходяща, но целта е същата като на Сирака — търсене на път за спасение. В този стадий Мъчениците може почти непрекъснато да се чувстват ощетени, защото жертват части от себе си в опита си да получат одобрение от Бога или от други хора, но също както Салиери, често изпитват и гняв. За тях е от съществено значение другите да следват същите правила, за които те са се спазарили, защото не могат безусловно да вярват, че ще извлекат полза от саможертвата си, освен ако същата система не работи и за другите хора. За тях е нужно неомъжените бременни жени да страдат (те може да обявят абортите извън закона например), защото в противен случай целомъдрието им ще изглежда по-малко добродетелно. Трябва измамниците в системата на социалното подпомагане да бъдат наказвани, защото в противен случай упоритият им труд изглежда безсмислен. Най-злостната им ярост, както при Салиери, се насочва към онези, които престъпват правилата и въпреки това сякаш преуспяват. И те смятат за свой дълг да се погрижат преуспяващите да спрат да преуспяват. На това ниво за хора като Салиери е нужно да се убедят, че другите са наказани, за да повярват, че собствената им добродетелност ще им донесе спасение.

Нещо още по-лошо, мъченичеството често се използва за прикритие на страх. Мъчениците могат да се крият зад тази маска на доброта и алтруизъм, за да не предприемат пътуванията си, да не открият себе си и да не вземат страна. Голяма част от чара на традиционните за двата пола роли, особено когато се разиграват в съпружеските взаимоотношения, е, че партньорите не трябва да се опознават. Нещо повече, тъй като ролите са построени с такава изтънченост в културно отношение, не е необходимо партньорите истински да се сближават и да се опознават. Всичко е прекрасно и безопасно, но за процеса на индивидуация е напълно пагубно.

Причината, поради която мъченичеството е такъв капан за жените, е, че ги избавя от необходимостта да взимат решения за личното си развитие и да дадат ценен принос в обществото. Като се страхуват, че не са достатъчно опитни или че културата ще ги накаже за дързостта да се обявят за герои, на които предстоят пътувания, жените могат да се оттеглят в привидната добродетел на саможертвата.

Ако една жена се притеснява за професионалната си изява — ако се бои от провал например или се притеснява от типичната за воина култура, която открива в професионалния свят на мъжете, или ако е изтощена защото освен с професията си се занимава с домакинството вкъщи — тя може да избере привидно добродетелен път за бягство и да реши да напусне работа и да остане вкъщи да се грижи за децата. В някои случаи е напълно правилно жената да остане вкъщи да гледа дете или да се грижи за стари или болни родители, но не е честно да ги използва като извинение за страха си от провал, за това, че на работното си място не отстоява потребностите и ценностите си или че не настоява партньорът или семейството й да споделят отговорностите по домакинството. По същия начин почти всеки мъж, който напоследък се оттегля от високия си държавен пост във Вашингтон, обявява, че желае да има личен живот, да прекарва повече време сред семейството си. В някои случаи това може да е вярно, но вярно е също, че твърдението за носталгия по семейния уют го освобождава от необходимостта да съобщи истинските причини за оттеглянето си, независимо дали това са политически разногласия с Белия дом, отвращение към дадена ситуация или неспособност да докаже, че правителствените мъже също имат право да се съобразяват със семействата си.

Преобразяващата жертва

Жертвата невинаги е средство, с което манипулирате Бог или други хора, за да ви дадат онова, което иска-те, или с което избягвате предизвикателство, риск и болка. Жертвата може да се направи свободно, като израз на истинска обич и загриженост. На по-висше ниво Мъченикът не се опитва да се пазари, за да спаси цялостната си личност, но вярва, че ако я жертва, ще спаси други хора. Такъв е случаят с Христос — той се жертва, за да спаси другите. Съответно Бог толкова е обичал света, че Иисус — Божият син — по най-жесток начин е бил принесен в жертва, за да изкупи човешкия грях и да ни отвори небесните двери. По същия начин, като не откриват никакъв вътрешен смисъл в страданията, с които е пълен животът, защитниците на модерната екзистенциалистка мисъл често ни призовават към социални действия и ни съветват да отлагаме моментното задоволяване на прищевките си, като вместо това полагаме усилия да превърнем света в по-добро място за всички хора. Същият импулс се среща у родители, които почти не се надяват да подобрят живота си, но правят жертви, за да осигурят по-добър живот на децата си.

Решението на родителите да се грижат за децата си дори с цената на саможертва показва, че те избират живота пред отчаянието. Това е господстващият духовен закон, който хората от хилядолетия коват и който, както видяхме, е същността на християнството и юдейството, както и на голяма част от левите и либералните течения в политиката.

Наскоро с един приятел говорихме за тази книга и той каза, че според него героят е човек, който е преминал през житейските мъки и несгоди. Когато настоях да се доизясни, той обясни, че има предвид нещо повече от това. Героите, допълни той, не само преживяват изпитанията, но запазват жизнелюбието, смелостта и способността да се грижат за другите. Независимо през какви страдания минават, не прехвърлят страданията си на другите. Поемат ги и заявяват: страдането е дотук.

За някои хора движението от безкористното страдание до жертвата в името на грижата за другите е извор на голяма гордост и самочувствие и освен това е точката на излизане от стадий Сирак. Една жена би могла да обясни на себе си или на другите, че не е правила аборти, не е пращала децата си на детска градина и не е пренебрегвала съпруга си, за да прави кариера. Съпругът й може да обясни, че не се е въртял около жена си, както другите мъже, не е лъгал в бизнеса и не е пренебрегвал децата си, макар че това му е отнело много възможности за развлечение и печалба.

Според примитивния морал на Мъченика майките трябва да се жертват за децата си. Дъщерите им на свой ред трябва да се жертват за своите деца. Бащите и синовете трябва с желание да дадат живота си за родината, ако бъдат призовани. Всички се принасят в жертва на Бога — или по-точно жертват онези части от себе си, които се приемат за неуместни или грешни, в служба на доброто. Почти нищо друго не се прави освен жертви. Жертвата се е превърнала в самоцел и не допринася нищо, за да стане по-добър светът. Всъщност тя дори увеличава растящото страдание в света.

Такова е положението в „Параграф 22" на Джоузеф Хелър. Главният герой Йосарян осъзнава, че социалната система, в която живее (армията по време на втората световна война), изцяло се определя от страданието, като всяка жертва принася в жертва някого другиго: „Някой трябва да направи нещо някога. Всяка жертва е виновник, всеки виновник е жертва и някой трябва да въстане някога и да скъса отвратителната верига наследствени навици, която заплашва всички тях." Макар да му внушават, че като участва в бойни полети, защищава дома и страната, той започва да разбира, че с това, което прави, всъщност спасява международните търговски интереси на Майлоу Майндърбайндър. Затова отказва да лети. Йосарян знае, че естествено не може да бъде свободен, тъй като началството в армията може да го предаде на военен съд. Вместо обаче да страда безсмислено, като продължава да участва в бойни полети, отказът му може да има някакъв положителен ефект. В крайна сметка Йосарян живее според своята ценностна система и възвръща почтеността си. Нещо повече, други летци също може да откажат да участват в бойни полети. Тогава веригата на страданието ще бъде разкъсана.

Йосарян започва да осъзнава, че жертвите, които е бил принуждаван да прави, не само че нямат преобразяваща сила, но са истински разрушителни за него и за другите. Докато продължава да лети и да бомбардира, той се подчинява на силите, които безпричинно убиват хора от двете страни. Изборът да кажеш „не" също е свързан с жертва — може би се лишаваш от достойно освобождение от армията и следователно от уважение и възможности за създаване на кариера след завръщането в родината. Но тази жертва е преобразяваща, защото е съответстващ и решителен отклик на действителните потребности на специфичното положение, в което е Йосарян.

Подобна е преобразяващата жертва на великите мъченици в политиката и религията, които буквално отдават живота си, за да направят света по-добър. Облагородяващо влияние имат също постъпките, в които хората рискуват живота си, за да спасят други хора. Преди няколко години пътник в самолета, който по време на снежна буря се разби в река Потомак, остана във водата и помогна при спасяването на неколцина спътници. Накрая припадна от изтощение и от преохлаждане и се удави.

Този вид облагородяваща жертва срещаме не само у хора, които умират, за да спасят някого, но и у хора, които цял живот помагат на другите. Сещам се за прочути личности като майка Тереза от Индия, сещам се и за голям брой хора, чиято работа в нашето общество не е нито добре платена, нито дава възможност за израстване. Но те я вършат, защото държат на нея. Може да работят в детски градини, в старчески домове, да се занимават с организаторска дейност и с много други неща, които променят живота на хората. Малцина са тези, които ги познават, но те всекидневно правят света по-приятно място за живеене.

Макар наградите да не могат да се изразяват в материални ценности или власт, искрената жертва преобразява, а не осакатява. Как можете да разберете дали постъпвате правилно, когато давате нещо някому? Когато постъпката ви е правилна, тя изглежда съвместима със самоличността ви и е като продължение на това, което сте. В крайна сметка, разбираме кои сме по това, за което бихме дали живота си. Великите мъченици, като Мартин Лутър Кинг например, толкова са вярвали в себе си, в каузата или в принципите си, че съзнателно са предпочели смъртта пред опустошителната за душата жива смърт да са по-малко от онова, което биха могли да бъдат. Така е и с майка Тереза. Тя работи с бездомните и умиращите, защото е като тях. Мнозина от нас научават кои са, когато решават кога и колко да жертват.

Жертва и самоличност

Способността за жертва, както всяко умение, винаги се нуждае от фина настройка. Едно е за кратко да жертваш спокойствието си, за да успокоиш дете, което се е уплашило от някакъв лош сън, друго е една майка да жертва цялата си кариера заради детето си. Едно е баща да жертва желанието си да отиде днес за риба, защото трябва да отиде на работа и да изхрани семейството, съвсем друго е четиридесет години да работи работа, която мрази. Разбира се, има моменти, места и ситуации, в които тези крайни жертви се изискват и когато (рядко) те са наистина необходими, могат да имат облагородяващ ефект. Често обаче такава огромна жертва, ако не е продиктувана от страх, се дължи на неспособността да се разграничи необходимото и животворното даване от даването, което носи смърт на Мъченика, а оттам и на хората около него или нея.

Тънка граница отделя „даването" от нездравото „улесняване" (т.е. подкрепянето на нечия несамостоятелност или безотговорност). Понякога упорито даваме на хора, които използват способностите и енергията ни само за да продължават да живеят по разрушителен начин. Това поведение се проявява най-отчетливо в отношението на симбиоза между пристрастения и онзи, който по някакъв начин му помага. Единият изглежда напълно безкористен с помощта, която дава на другия, но в действителност му осигурява възможност да продължава да се саморазрушава с вреден навик като пристрастеност към наркотици, алкохол или по други начини. Същото, макар не в толкова крайна форма, правят родители, които продължават да издържат децата си дълго след като те би трябвало да започнат да се издържат сами. Улесняване има и в често повтарящата се ситуация, когато съпругата домакиня се грижи за всичко, за да може съпругът й да продължава да бъде работохолик. Това е също типично за мъжете традиционалисти, които разубеждават жените си да работят или дори да шофират — като им обещават да се грижат за тях и по този начин спъват развитието им.

Много лесно може да се открие дали човек дава или улеснява. Ако когато даваме имаме чувството, че ни използват или имаме някакво гадно чувство на превъзходство, значи е време да си изясним какво става в действителност. Здравото даване изпълва с уважение и даващия, и получаващия. Като не допускат, че другите силни и здрави зрели хора са годни да се грижат за себе си, Мъчениците ги осакатяват. Ако използват даването, за да изпитват чувство на превъзходство, те просто маскират собственото си чувство за малоценност, на което трябва да обърнат внимание. В някои случаи могат да имат интерес да поставят хората в зависимост, защото това им дава удоволствието да се чувстват потребни и важни. И накрая, ако мислят, че да даваш е по-добродетелно, отколкото да получаваш, Мъчениците са склонни да дават неуместно и също така да възразяват срещу подаръците, които получават, така че винаги се чувстват измамени.

Най-добрият случай е не да се жертваме заради другите, а да им помагаме, да открояваме и определяме по-ясно себе си, като правим избор. Някои неща, които бихме могли да постигнем, жертваме за други неща и по този начин сътворяваме, извайваме цялостната си личност, самоличността си. Ако вляза в магазина и видя нещо, което и аз, и приятелката ми Елиса искаме да имаме, и купя едно за мен и едно за нея, това е подарък, но не е жертва. Ами ако имам пари да купя само едно нещо? Тогава се изправям пред труден избор. Ще жертвам желанието си да притежавам този предмет и ще го купя само за Елиса, или ще го купя само за себе си? И в двата случая трябва да се откажа от нещо — или от предмета, или от радостта да създам удоволствие на приятелката си. Изборът в ситуация на недостиг — било на пари, стоки или време — ми помага да определя кое е най-значимо за мен в момента и следователно да науча нещо повече за това кой (коя) съм. В този смисъл печеля и в двата случая, при условие че избирам честно, а не с оглед на това какво следва да направя.

Редица схващания за жертвата в западната култура са объркващи, тъй като езикът и вниманието ни се насочват към външната форма на нещата. Представете си две майки, които решават да прекъснат кариерата си, за да се посветят на отглеждането на децата. На повърхността и двете сякаш са пожертвали кариерата си заради майчинството. Когато погледнем по-надълбоко, научаваме, че преживяванията на едната се различават много от преживяванията на другата.

Сузан се занимаваше със статистика. Обичаше работата си и тъкмо бе започнала да трупа умения и да си създава име. Когато разбра, че е бременна, започнаха да я измъчват противоречия. От една страна, беше убедена, че майката трябва да стои вкъщи при детето си, а от друга страна, наистина й се работеше. Накрая предпочете благополучието на детето си пред своето собствено и остана вкъщи, но постоянно мечтаеше за времето, когато ще може да се върне на работа.

Маделин пък бе известна журналистка. Всички бяха изненадани, когато тя прекъсна работа, за да остане вкъщи и да се грижи за сина си. Всъщност тя смяташе, че е свършила с журналистиката, че е научила всичко, което може да се научи за момента. Смяташе, че е развила „мъжкото" у себе си и искаше да развие „женственост", грижовност. Казваше, че е станала груба и че иска да се научи да бъде по-нежна. Когато след няколко години се върна на работа, в материалите й имаше нова дълбочина, а грубоватостта й бе примесена с по-пълноценно човеколюбие и по-дълбока състрадателност.

Обяснимо е, че сравнително безболезнената жертва на Маделин е съвместима с процеса на индивидуацията й. Същото обаче важи и за Сузан. По този по-болезнен начин тя открива, че е човек, който поставя отглеждането на децата над професионалното израстване. Ако поеме отговорност, че това е нейният собствен избор, той може да е голяма крачка напред в живота й. Ако, от друга страна, по-късно открие, че изборът й не е бил свободен, а принудителен, ще си вземе поука и ще може отново да избира. Ако обаче нито в единия, нито в другия случай не поеме отговорност за избора си и за последствията от него, може да навреди на себе си и на другите, като проявява язвителност, като обвинява съпруга си (вместо да го убеди да подкрепи новия й избор) или детето си. Тогава страдат и двете страни.

Уместната жертва дава на Мъчениците по-вярна представа за ценностите и ангажиментите им към работата и към другите хора и следователно им позволява да бъдат верни на себе си в по-висока степен. И обратно, неуместната жертва ги кара да се отчуждават от себе си и от способността си да обичат и да се сближават или от удоволствието от общуването. В резултат проявяват склонност да живеят с преживяванията на другите, да заместват самоличността си с тази на някой друг човек. Тогава от решаващо значение е другият човек да отговаря на очакванията им.

Например родителите, които посвещават живота си на своите деца, почти винаги искат отплата — през целия си живот детето да доказва, че родителската жертва е била оправдана, като бъде преуспяващо, послушно, внимателно. По този начин на децата не се дава възможност да бъдат такива, каквито са. Ако обаче са давали по подходящ начин, без да забравят собствените си нужди, родителите няма да търсят отплата, въпреки че без съмнение ще ценят обичта и благодарността на децата си.

Спомням си статия в един вестник, която силно ме затрогна. Съпрузи бяха загубили сина си в юношеска възраст. Когато ги интервюираха, те не изтъкваха невероятно тежката загуба, а благодарността си, че той е бил с тях шестнадесет години. Не им бе нужно да го видят зрял и преуспяващ мъж, за да почувстват, че усилията и вероятно немалките им жертви са дали „резултат". За тях наградата са грижите, които са полагали за него.

Наскоро разговаряхме за тези неща с една приятелка, която е масажист-терапевт. Тя ми разказа, как в определен момент осъзнала, че „излъчва сигнали" към хората, с които иска от тях да показват, че ценят работата й, като й казват, че е ненадмината. Смятала, че влага в работата си толкова много, че заслужава нещо повече от парите, които получава. После осъзнала, че обича работата си. Била й по сърце. Правенето на масажи било награда само по себе си. Впоследствие разбрала, че има пълно основание да жадува и да получава похвали. Като натрупала самочувствие, започнала да открива признание навсякъде около себе си. Страхът, че няма да държат на нея, я карал в началото на кариерата й да се опитва да направлява резултата от усилията си. Като нараствала вярата в собствените й умения и във вселената, тя вече можела да дава заради самото даване и знаела, че винаги ще има всичко, от което се нуждае — достатъчно пари, приятели, обич и признание.

Когато се замислим какво огромно въздействие са имали върху света мъченици като Христос или Ганди, разбираме защо някои хора реагират, като величаят самото мъченичество. На по-сложно ниво на анализ обаче не бива да се стига до извода, че техният пример задължава и нас, останалите, да станем мъченици. Съществуват най-различни мисии, най-различни пътища. Да умре доброволно заради любовта, за Христос е било равнозначно на осъществяване на живота му. За друг човек мъченичеството може да е бягство от тегобите на живота. Начало на мъдростта е да можеш да различа-Ваш преобразяващата жертва от простото страдание, което се дължи на това, че сме прекалено боязливи или прекалено прозаични, за да открием по-приятен начин да се живее.

За да има живот, се изискват известни жертви. Раждането на всяко дете е придружено с болка. За майката болката е свързана с родилните мъки, а за детето — с лъкатушното пътешествие по родовия канал до непознат свят. Не порастваме, без да оставим зад себе си детството, и не минаваме отвъд този свят, без да умрем. Цената на поемането на ангажимент към друг човек, кауза или работа е загубата на свобода да правиш всякакъв друг избор. Както Джанис Джоплин пее в „Аз и Боби Макджий": „..." („Свободата означава, че вече няма какво да губиш"). Единственият начин, по който можем да сме истински свободни, е като не се обвързваме, но тогава нямаме нищо.

В основата на голяма част от аскетизма стои суеверното убеждение, че ако не живеем този живот истин-ски, няма да се налага да умираме. Красотата, чувствеността, страстта са съмнителни, защото ни отклоняват от съзерцанието на вечната красота на Бога, като ни очароват със земна красота. Аскетите и онези от нас, които се страхуват да живеят пълноценно, не приемат живота и странят от блаженствата му. Дълбоко в психиката на човека е стаен страхът, че ще трябва да плащаме скъпо за удоволствията си. Това е очебийно, разбира се, в протестантския и католическия фундамента-лизъм, според които удоволствията на плътта могат потенциално да навлекат вечно проклятие!

Учили са ни, че трябва да връщаме, и то по предварително определени начини. В противен случай не можем да поемем всичко, което ни се дава, защото даването сме определили като добродетелно, а взимането като егоистично и типично за Сирака. Самоуважението ни се поражда от добродетелната безкористност и затова не държим сметка какво получаваме всеки ден. За да можем да даваме, трябва и да умеем да получаваме. Едното не може без другото.

Веднъж оформи ли се като даващата страна в определена ситуация или взаимоотношения, човек може да не забелязва какво получава. Това особено важи за родителите. Спомням си за един ден, в който бях преминала всички граници на щедростта към дъщеря си. След извънредно напрегнат ден в работата се върнах вкъщи, набързо й приготвих нещо да хапне и се втурнах да водя нея и приятелката й на урока им по гимнастика. Салонът беше прекалено далеч от мястото, където живеехме, и затова вместо да се връщам, както бях гладна и уморена, останах да ги чакам час и половина. С мъка се сдържах да не й се скарам, докато се размайваше след тренировката, влетях вкъщи, изкъпах я и я приготвих за лягане и накрая й прочетох приказка. Без още да бях успяла да вечерям или да сменя дрехите, с които бях на работа.

И накрая, когато с хленчещо гласче ме помоли да й попея, докато заспи, избухнах: „Уморена съм. Помисли и за мен някой път". Като се приготвяше да заспи, тя се протегна, погали ме с малката си ръчичка по бузата и каза: „Маме, аз винаги мисля за теб". В гласа й имаше такава обич, че се почувствах напълно разбрана и обичана от нея. Този подарък бе толкова голям, колкото и това, че я заведох на урок и приготвих вечерята й. Ако се бях вживяла в идеята за мъченичеството ми като майка, нямаше така да се зарадвам на обичта й и на простичкия и прям начин, по който я изрази. Тогава щях да се чувствам зверски гладна, а не така внезапно сита.

Докато тя растеше, аз се връщах към малкото момиченце у мен, отново се научих да играя и всекидневно изпитвах удоволствие и обич. Когато изцяло си давам сметка за това, зная, че аз съм получила от нея поне толкова, колкото съм й дала. В много малък брой случаи взаимоотношенията ни трябва да са действително еднопосочни. Психотерапевтите се учат от клиентите си, учителите — от учениците си, свещениците — от паството си. Когато енергията не протича в двете посоки, нещо не е наред. Ако се дава и се приема без задръжки, тогава и двете страни получават повече, отколко-то дават, тъй като процесът усилва и обогатява обменената енергия. Да се научим да даваме или да жертваме уместно е толкова трудно, колкото и да се научим да играем бейзбол. Първите ни опити винаги са много тромави. Хората ни разбират погрешно и мислят, че искаме нещо в замяна. Или се престараваме, както майката, която изоставя професията си, или бащата, който работи омразна работа, за да издържа семейството. Като постепенно добиваме сръчност, започваме да даваме и да получаваме без усилие, като истински професионалисти, които играят с топка. Всичко изглежда леко — хвърляне, хващане и повторно хвърляне.

Първите наши жертви сякаш са изтръгнати от нас, като че ли сме се разделили с жизнено важни части от себе си. По-късно научаваме, че никога не е уместно да се разделяме с нещо, което е от първостепенна важност за нас.

Нещата, които е уместно да жертваме, винаги би трябвало да са онези, с които сме готови да се разделим. За мнозина жертвата е мъчителна, защото смятат, че всичко трябва да владеят или манипулират, ако топката реши да дойде пак при тях. И ако мислят, че като са я хвърлили към първата линия, трябва да я получат пак на това място, може горчиво да се разочароват. Рано или късно обаче — дали от трета линия или от лявата част на игрището — топката се връща. Наистина, ако се отърват от представите за специалната форма, която благата трябва да приемат, и заявят, че ще имат онова, което им трябва, те изведнъж ще бъдат засипани от топки.

Колкото повече даваме по този непринуден начин, толкова повече получаваме — природата не търпи празно място и веднага го запълва. С други думи, запълва го, ако не схващаме жертвата превратно и ако не разбираме състоянието на изпразване по-скоро като статично добро, отколкото като етап от процеса. Тогава идва това, което сме повикали — пустота, празнота.

Научим ли се да вземаме и да даваме, можем да се влеем в поток на отдаване и приемане, който е същността на любовта — взаимност. Следователно потокът на енергията тече в двете посоки, а не в една. Аз давам на теб, ти на мен и двамата получаваме енергията изцяло. Христос казва: „Обичай ближния си, както обичаш себе си". Жертвата обаче се тълкува погрешно — излиза, че трябва да обичаш съседа вместо себе си.

За да има преобразяващ ефект, жертвата или каквото и да е друго трябва да се възприеме доброволно. Затова Христос кара учениците си преди разпъването на кръста да приемат причастие „в моя памет". Поради същата причина на евреите било наредено на Пасха да ядат специални храни, за да отпразнуват Излизането на евреите от Египет. Яденето е въздействащ символ за приемането на подарък, защото един подарък става истински едва когато бъде приет.

Както даването, така и приемането изисква умение и свобода. Някои хора отблъскват подаръците си, въпреки че са обсипани с тях, защото не знаят, че желаят да получат. Мислят, че са длъжни да приемат нещо само защото им е предложено, и се чувстват в по-голяма безопасност, ако не му обърнат внимание. Прекалено взискателното приемане повдига тежкия въпрос за избора и за поемането на отговорност за това, че си избрал да приемеш едно, а не друго. Да, ще се оженя (омъжа) за теб, а не за теб. Да, ще работя с теб, а не с теб.

Понякога не можем да приемем подаръци, защото се страхуваме, че получаването им ни задължава да се отплатим на подаряващия. Това даване, тип сделка, може да е форма на манипулиране. Може да се осланяме на интуицията си и да отказваме подаръци, дадени тенденциозно, но не бива да забравяме, че понякога просто проектираме страховете си върху подаряващия.

Общуването между близки хора значително се подобрява, когато откриваме очакванията си пред хората, които обичаме. Полезно е да се обсъждат тези очаквания, защото почти всеки подарява това, което би желал да получи, без да съзнава, че другият може да иска съвсем друго нещо. Някога имах приятел, който мислеше, че не го обичам истински, защото не исках да правя някои дребни неща за него, като например да му зашия копчетата на ризата. Когато ми каза какво мисли, се ядосах, защото го сметнах за мъжки шовинист. По-късно осъзнах, че не е искал да се държа като традиционна жена, а е вярвал, че хората показват обичта си, като правят такива дребни неща един за друг. Аз смятах, че любовта се показва, като кажеш „Обичам те" и разкриеш тайните на сърцето си, и затова не се чувствах обичана от него. Не разбирах, че той проявява любовта си към мен, като връща в библиотеката книгите, които съм забавила! Ако бяхме останали заедно, трябваше взаимно да научим речниците си, отнасящи се до даването.

За мнозина дори мисълта да се обвържат с някого поражда големи страхове. Например, не е лошо да се омъжа за този човек, ами ако след време намеря някой, който ми хареса повече? Ами ако ме изостави? Ами ако не преуспее в живота? Ами ако се окаже същата като майка си? Ами ако се разболее от рак и трябва да се грижа за нея? Да се обвържеш, означава да се изложиш на риск от неизвестното, но и нещо повече, означава да кажеш онова, което Джордж намеква на Марта в „Кой се страхува от Вирджиния Улф" на Едуард Олби: „Да, стига." Това означава да жертваш представата си за идеалния партньор заради реално, несъвършено човешко същество. Когато правим това честно и свободно, просто от предпочитание, ефектът може да е преобразяващ. Ако обвързването е взаимно, може да породи вълшебни взаимоотношения на близост и радост. Ако не е, пак може да има преобразяващ ефект, защото чрез него ще се научим да обичаме докрай, а не да избягваме това преживяване. Научаваме се също, че можем да оцелеем, ако загубим онова, което най-много обичаме.

Така е и с живота. Обвързването да го живеем означава да се откажем от закостенелите представи какъв би трябвало да бъде светът и да го обичаме такъв, какъвто е. Разбира се, това не означава да не полагаме усилия да го направим по-добър или да не развиваме взаимоотношенията си. Означава, че можем да захвърлим позата на разочаровани идеалисти и да си кажем: Какво щастие е, че сме въплътени върху тази планета. Оставяме се да бъдем проникнати от тази мисъл. Означава също да захвърлим идеята за недостатъчност: че няма достатъчно за всички и че аз не съм достатъчен (достатъчна), ти не си достатъчен (достатъчна) и светът не е достатъчен. Приемайки живота, можем да повярваме, че има предостатъчно любов, блага, поводи за щастие.

Способност да раздаваш

Когато се научим да даваме и да получаваме уместно и сръчно, резултатът е чудотворен. Преди няколко години имах възможност да участвам в типично американска церемония на благотворителност, на която видях колко чудесно и безболезнено се слива процесът на освобождаване от това, което повече не ни трябва, и на даване на онова, което трябва на другите. Преди церемонията ни бяха казали да донесем нещо, което е много ценно за нас (може да няма парична стойност), но от което сме психологически подготвени да се откажем. Трябваше да поставим предмета върху олтар. После всички щяхме да минем покрай олтара и да вземем това, което ни привлече. Чудото беше, както по-късно открихме, докато обсъждахме церемонията, че всеки получи подаръка, който му подхожда. Това преживяване ме научи, че чудеса на синхронност (знаменателни съвпадения) действително стават — редовно!

Всички можем да имаме достатъчно, ако не трупаме. Задачата ни е задълбочено да преценяваме и да кътаме всичко, което истински желаем и вече притежаваме, и в същото време да се освобождаваме от всичко, което вече не ни е нужно. Способността да раздаваме говори на вселената за готовността ни да получаваме. Не бива да се вкопчваме във вещите, като се подготвяме за черни дни. Раздаваме ли щедро, ще получаваме щедро тъкмо това, което ни трябва.

В началото на 70-те години надвисна заплаха от недостиг на бензин. Смяташе се, че има недостиг на бензин още докато имаше достатъчни запаси. От страх хората се презапасяваха. Страхът, че няма да има достатъчно, беше самоизпълняващо се пророчество. Когато хората вярват, че има достатъчно и в резултат на това щедро споделят благата, действително има достатъчно. Думите, изречени от Франклин Рузвелт през 1933 година, са верни и днес: „Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх".

Умението да приемаме живота изцяло от психологическа гледна точка е свързано с желанието ни да дадем онова, което той изисква от нас: да обичаме колкото е възможно по-цялостно, макар да знаем, че това ни открива към болката и тъгата; да постигнем целта на призванието си; да вършим работата си, макар да рискуваме да се провалим, да мизерстваме или да получим недостатъчно или никакво признание; и накрая да умрем, защото това е цената за това, че сме живели.

Приемане на тленността

Скитникът, Воинът и Магьосникът получават все по-изтънчени уроци как да управляват живота и съдбата си. Иронията е, че едва когато овладее този контрол, героят може да го прекрати и да научи последния урок на мъченичеството — приемането на тленността. Смъртта е основа на живота. Всяка есен листата на дърветата капят и дават възможност да се появят цветове през пролетта. Целият животински свят, включително хората, живее, като се храни с други живи организми. Колкото и да го отричаме, хората са част от хранителната верига. Ние се храним с растения и животни и отделяме вещества, които наторяват почвата, за да растат повече растения. Всеки наш дъх зависи от симбиотичните ни взаимоотношения с растенията, с които обменяме кислород и въглероден двуокис. След смъртта телата ни изгниват и наторяват почвата. Това е мъдростта, на която ни учат религиите на плодородието.

Космическият танц на раждането и смъртта, любовта и принасянето в жертва няма почти нищо общо с аскетичните теории, които ни отстраняват от живота. Този танц ни говори за Ерос — за страст. Иска от нас да захвърлим страховете си от загуба (както и страха от смъртта) във възторга от живота и живеенето. Афродита, Ерос, Дионисий искат живота ни, но в замяна ни предлагат наслади — и земни, и божествени, и плътски, и духовни, и преходни, и вечни. В тази драма на плодородието всичката ни любов, дори сладострастията ни са част от процеса на космическо преобразяване и прераждане. Боговете горещо ни обичат не въпреки нашата тленност, а заради нея.

Нашият живот е приносът ни към вселената. Можем да дадем този дар щедро и с любов, а можем и да се въздържим — сякаш, отричайки живота, ще можем да избягаме от смъртта! Никой обаче не е в състояние да го направи. Но колко по-тежко е да умреш, ако никога не си живял! Последният урок на Мъченика е да реши да даде в дар живота си заради самото даване, като знае, че животът сам по себе си е награда, и помни, че всички малки смърти, или загубите в живота, са ни донесли преобразяване и нов живот, че конкретната смърт не е окончателна, а само по-драматичен преход към неизвестното.

Дотогава, докато не пожелаем да отдадем живота си на живота, винаги ще бъдем обладани от мъченичество. Ще отхвърляме саможертвата от философска гледна точка, но ще откриваме, че неизбежно се принасяме в жертва на скитането си, на воюването си и дори на магьосничеството си. Колкото по-щедро и по-смело даваме, толкова по-слабо е усещането ни, че правим жертва, и толкова по-силно — че показваме кои сме. Така научаваме, че в крайна сметка всички сме едно и че ни свързва любовта.