Книга за хода на психичното ни развитие, чиито етапи се представят от често срещани архетипове, познати на повечето от нас

Събуждането

трае хиляди години, Но ще се събудиш ли от жалост...?

КРИСТОФЪР ФРАЙ,

„Сън на затворници"

В началото на класическия мит за героя кралството е пустош. Не никнат растения, върлуват болести, не се раждат деца, шири се отчуждение и отчаяние. Плодородието, смисълът на живота, е изчезнало от кралството. Дилемата се свързва с някаква слабост на краля, който е импотентен, грешен или деспотичен. По-младият съперник тръгва да пътешества, преборва се с дракон и спечелва съкровище — богатство или предмет с по-подчертано символичен смисъл Като граала в легендите за Свещения граал или свещена риба в митовете за Рибаря крал. Когато се завърне, героят (а както видяхме, в класическия вариант героят е мъж) е провъзгласен за крал, но което е по-важно, при завръщането му кралството претърпява вълшебна промяна: вече вали дъжд, никнат растения, раждат се деца, чумата се лекува и хората отново се изпълват с надежда и живот.

Следователно, героите не само се разбиват и се променят, и пътешестват, но помагат кралството да се промени. В „Героят: Мит/образ/символ" Дороти Норман казва, че „Митовете за героите говорят най-изразително за копнежа на човека да избере живота пред смъртта." В „Героят с хиляди лица" Джоузеф Камбъл определя героя като „борец не за станали, а за ставащи неща; драконът, който трябва да убие, е чудовището на съществуващата реалност: Здраво дръж пазача на миналото." Неизменната задача на героя е да вдъхне нов живот на умираща култура.

Героите в новата епоха имат съвсем същата функция. Различават се обаче по егалитарния в основата си характер на странстването и на кралството. Вместо един човек — обикновено бял — да извърши странстването и да донесе в кралството нова истина или действителност, всички ние трябва да странстваме. В нашия век героизмът предполага да предприемаме пътуванията си, да намираме съкровището на същинското си Его и да разделяме това съкровище с общността като цяло, като в действията и мислите си оставаме верни на себе си. Нашите кралства ще се променят дотолкова, доколкото правим това.

Като четете вестниците, оставате с впечатлението, че нещата почти не се променят — или че се променят към по-лошо, а не към по-добро. В периодите на големи социални промени като сегашния нещата едновременно се оправят и се объркват. Семената на новия свят се пръскат в развалините на стария, но във вестникарските заглавия все още прозира старият свят. В подобен преходен период просто няма едно-единствено кралство, а неограничен брой кралства. Време на експерименти, докато се оформи нов консенсус.

Междувременно външният вид на преобразеното кралство няма почти нищо общо с това кой е президент или какви закони приема конгресът (въпреки че, за зло или за добро, тези дейности имат значение за качеството на живота на мнозинството от хората в държавата и са жизненоважни за живеещите в периферията). Докато макрокосмическата общност се придържа към старото и се опитва да го наложи на другите, за да устои на растящата разпокъсаност, микрокосмическите общности се променят: работни места, жилищни квартали, връзки, мрежи. Политическите процеси, каквито са движението за опазване на околната среда, движението за мир и феминисткото движение, например, коренно се различават от процесите на конвенционалната политика. По същия начин схващанията, върху които почиват практиката на движението за поддържане на добро здраве и самочувствие и алтернативното обучение, се намират на светлинни години от предпоставките на традиционното здравеопазване и образование.

Сега в много области на живота имаме възможност да избираме какви светове да населяваме. Когато предприемаме пътуванията, за да разберем кои сме, какво мислим и чувстваме, какви са ценностите и убеждения-та ни, излизаме на показ и ни виждат. Тогава привличаме хора като нас, които искат да живеят в същия вид преобразено кралство. Образуваме миникралства, общности на еднаквомислещи хора, които изпробват нови начини за съществуване и развитие. Този процес е удивителен — прилича на преобразеното като по чудо кралство в края на пътуването на героя.

В повечето случаи изобщо не сме подозирали, че тези хора, тези движения, тези книги съществуват на нашата дължина на вълната. Като че ли научавате нова дума. Никога преди не сте я знаели, но научите ли я, постоянно я чувате. Естествено, тя е там открай време, но не и за вас. Не сте я забелязвали, защото не е била във вашия свят. По същия начин в началото на странстването се чувстваме самотни и чужди, смятайки, че за да попаднем на подходящо място, трябва да се нагодим към онова, което смятаме за „реалност". Като се променяме обаче, променя се и реалността. Колкото повече се осмеляваме да бъдем верни на себе си, толкова по-голяма е вероятността да заживеем в общности, които ни подхождат.

Друг, основаващ се на архетиповете начин да се приема този напредък е да се мисли за класическата интрига, в която героят е сирак или е потиснат и подценяван в семейството и търси истинския си дом. Колкото повече се доближаваме до това, което сме, и до други хора, с които чувстваме, че ни свързва дълбока връзка, толкова по-голяма и по-удовлетворяваща близост установяваме с околните. Така че наградата за неизменно самотното странстване на героя е близостта — със себе си, с другите хора, а също със света на природата и на духа. В Края на пътуването героят се чувства в света като у дома си и наистина е у дома си.

Това не слага край на проблемите. Пътуванията не ни освобождават от живота: болестта, смъртта, разочарованията, измамите, дори неуспехите са част от човешкото битие. Вярваме ли обаче в себе си и във вселената, тези тежести се носят много по-леко. Нещо повече, тъй като героите се сблъскват със страшилищата си, те не са толкова ограничени от страховете си. Можем да действаме без постоянния магнетофонен разпит дали постъпваме правилно, дали някой друг няма да ни укори или да ни хване. Както Джералд Джамполски обяснява в „Любовта се освобождава от страха", тези пластове страх ни пречат да изживяваме намиращата се под тях любов. Колкото повече се отърсваме от страховете си, толкова сме по-отворени за силата на живота. Ако постоянно се боим, че нещо не е наред, не можем да поемаме основната духовна енергия, полагаща се на всеки от нас.

Ако се страхуваме от природата и я слагаме по-долу от духа, ако я виждаме като опасно място, където диви зверове или насекоми ще ни изядат, няма да можем да се храним от нея. Ако се страхуваме от хората (че ще ни отблъснат, ще ни се надсмеят или ще ни навредят), няма да можем нито да им дадем, нито да получим от тях истинска обич или обвързване. Накратко, предприемаме самотните си странствания, за да живеем 6 обич и хармония със себе си и с другите и за да се къпем в енергийния поток от любов, който постоянно ни заобикаля. Той се излъчва от нас, от другите хора, от света на природата и на духа. Винаги е наоколо. Героичната задача е да развием достатъчно Егото си, за да можем да приемем потока без страх, че ще се изгубим в него или че ще ни затисне със силата си.

В стария класически контекст героите стават крал или кралица. В егалитарния героичен модел това едва ли е възможно. Затова и там няма да намерим нито граали, нито вълшебни рибки. Да станеш Крал или кралица може би означава да поемеш отговорност — не само за вътрешния си свят, но и за начина, по който външните Светове отразяват вътрешната реалност. Поемаме отговорността да управляваме кралство. Това означава също, че когато кралствата ни започнат да приличат на пустиня, трябва да поемем по пътя и да продължим търсенето. Може прекалено да сме се успокоили и развитието ни да е спряло.

В „Преразглеждане на психологията" Джеймс Хилман обяснява, че пътуванията ни и особено срещите ни с архетиповете са свързани с „изграждането на душата." Предприемаме пътуванията си, за да развиваме душите си. Колективно изграждаме световна душа. Макрокосмическото кралство, в което живеем, отразява състоянието на световната душа. По какъвто и друг начин да се опитваме да подобрим света, в който живеем, основният ни дълг е да правим пътуванията си. В противен случай, вместо да внасяме живот в света, заприличваме на черни дупки, кухини, които отнемат от живота. Тогава колкото и да се стараем да даваме, ние изсмукваме жизнената енергия на околните, световете ни се свиват и губят от живота си.

Героят, както споменах по-рано, не пътува по права линия, а по спирала. Обикаляме по проявите на архетиповете на различни нива в дълбочина, ширина и височина. Не че стигаме някъде, а по-скоро се зареждаме. Нали се сещате как някои хора ни изглеждат кухи, като че ли в тях няма нищо. Душите им са прозрачни, хилави от недохранване. Пътуването ни формира и ни дава смисъл. Хората, които са извършили пътуванията си, се чувстват по-едри, дори ако са мършави или ниски. Чувстваме „едрината" на душите им.

Като се движим по спиралата, „етапите" на пътуването стават преливащи се части от процес на взаимодействие със света. При всяко преживяване, което ни оставя разочаровани и/или безсилни, прилагаме уроците, които сме научили като Сираци — скърбим за загубата и осъзнавайки, че не притежаваме умения или познания, за да се справим сами с положението, търсим помощ. Когато се чувстваме чужди, поглеждаме в себе си и се питаме: Сега кой/коя съм? Без да бързаме, трябва да следваме нашата променяща се идентичност.

Ако се чувстваме застрашени и гневни, това е знак, че не живеем така, както бихме желали или както смятаме, че е редно. Тогава утвърждаваме себе си и ценностите си и прекрачваме условностите, за да живеем живота, който сме си избрали, и да понесем последствията от избора си. Когато се чувстваме осакатени от прекалено или неуместно себераздаване или усещаме, че хората ни се налагат, значи време е да анализираме какво трябва да даваме. Да се запитаме: Какво всъщност трябва да дам на този живот и с какво само да предразполагам другите?

Накрая, когато ни обземе съмнение и страх, и с вяра и любов отворим сърцата си за сенките, пълзящи в края на живота ни, ние разширяваме границите на мястото, което ни изглежда сигурно и ведро. Така Магьосникът се слива с Невинния и така ние се връщаме там, откъдето сме тръгнали, но по-чувствителни и по-свободни да избираме. Раят сега е много по-голям и не толкова ограничаващ. В него вече може да се побере повече истина за нас и за световете ни.

Първите завои по спиралата отнемат бреме и енергия. Изживяват се като тежък труд. Движението обаче прилича малко на каране на колело, хванеш ли му цаката, започва да изглежда съвсем естествено. Научим ли уроците, които са подаръците на всеки архетип, те стават естествена част от това, което сме. Не напускаме пътуването на героя, по-скоро то става неразделна част от нас и престава да ни прави впечатление. Вниманието ни е приковано към следващото предизвикателство — пътувания, които по съдържание и форма може да са съвсем различни от пътуванията на героя.

Въпреки че описаното тук пътуване на героя е типично, то може да описва или да не описва преживяването на даден индивид. Макар схемите от този вид да служат като обща, широко приложима карта за странстванията ни, в края на краищата всяко наше пътуване е различно. Тъй като нямаме карти, които да ни показват пътя, трябва изцяло да се доверим на усета си. Които и път да изберете, както обяснява Дон Хуан на Карлос Кастанеда в „Една отделна реалност" той не води наникъде. Не е срамно да пробваш толкова пъти, колкото ти е нужно, защото за истинския път има само една проба — ако ти доставя радост.

Вашето пътуване може да следва или да не следва тази схема. Но вие следвайте своя път, какъвто и да е. Пътуването на героя е само една от възможностите. Може би най-напред трябва да предприемете друго пътуване, а възможно е също — засега поне — да сте приключили с героизма като основна цел на вашето израстване. Питат ме, какво става, след като завърши пътешествието на героя. Макар че този въпрос е извън обсега на тази книга, достатъчно е да кажем, че героите стават крале и кралици, които се грижат за кралствата си. И/или стават поклонници и ученици на любовта в ръцете на Афродита или Ерос. И/или с архетипа на шута поемат по пътя на свободата и спонтанността.

На каквото и пътуване да се отправите, имайте пълна вяра, защото архетиповете са тук, за да ви помагат. Отворете душата си и ги пуснете.

ГЛАВА ОСМА

Как да ползваме

(и да не ползваме) тази книга

Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно звание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям - щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всички си имот, да предам и тялото си на изгаряне -щом любов нямам, нищо не ме ползува...А сега остават тия тривяра, надежда, любов, но по-голяма от тях е любовта.

Първо послание на Свети Апостол Павла до Коринтяни

Всички знания трябва да се използват етично, хуманно и с любов. Написах тази книга, за да помогна на хората, като вместо тях назовавам много от моделите, които може да се крият зад онова, което преживяват като свои „проблеми". Поради традиционното за нашата култура схващане, че „нормално" би трябвало да се справяме чудесно, да сме усмихнати, успешно да се адаптираме и да сме щастливи, хората се ужасяват когато се чувстват зле. Освен че изпитват страдание и смут, те са изпълнени и с чувство за непълноценност главно заради това, че имат трудности. Или в най-добрия случай чувстват, че би трябвало да могат да се справят по-успешно с тях.

Когато приемаме трудностите си като етапи на еволюционно пътуване, болката може малко да поутихне. Можем да ценим процеса и да се уважаваме като същества, които се развиват, вместо да се боим, че нещо у нас не е наред и да бъдем недоволни. Нещо повече, ако съумеем да уважаваме себе си и пътуванията си, ще пътуваме с по-голяма лекота и с по-голям вкус към приключението и възбудата. Разбира се, че когато преживявате труден период, много по-достойно е да го възприемате като вашия героичен „път на изпитанията", като своеобразно посвещаване, а не като доказателство за цялостната ви некадърност или за това колко подъл и несправедлив е животът.

Следователно тези теории трябва да се прилагат с уважение към всяко пътуване, независимо дали е вашето собствено или на някой друг. Не бива да се използват, за да се критикува друг човек, например за това, че е на „погрешно" място в пътуването си. По-добре би било да не четете книгата, ако ще я използвате като допълнително средство, с което да разнищвате себе си или другите.

Нравствените въпроси, свързани с възможни културни предразсъдъци, имат голямо значение. Като прочетоха ръкописа на книгата, редица мои колеги и студенти повдигнаха въпроса за степента, до която извършването на пътуването може да изпълва с приятно очакване привилегированите хора, но да е безсмислено за онези, които нямат такъв късмет. Това ми създаде някои затруднения. Извисяването на душата не е достояние само на богатите. Всъщност зависимостта на човешкото развитие от фактори като класа, раса и т.н. е доста сложна.

Познавам хора, които имат повече пари, привилегии и достъп до образование и професионални успехи от който и да било друг, но чиято духовна нищета е толкова голяма, че те не се развиват. И обратно, в най-бедните, най-мрачните квартали, населени с чернокожи или с хора от латиноамерикански произход, и в индианските резервати винаги ще срещнете старци и старици, толкова мъдри и извисени, колкото ще намерите на всяко друго място. Твърдението ми е не само че индивидите могат да надмогват неблагополучията (или в най-добрия случай да им се противопоставят), но и че изобилието не е само въпрос на богатство и власт. Представителите на буржоазията от бялата раса са склонни да оценяват стойността на собствената ни материалистична култура, но не и на многобройните субкултури сред нас, особено ако те са бедни.

И обратно, понякога идеализираме културите на малцинствата и с това избягваме да признаем истинските прегради пред растежа, които издига унижаващата и парализираща бедност, зависимостта и отчуждението от общество, което не уважава и не се грижи за индивидуалността или за дадена културна общност. Това важи с особена сила за коренните жители на Америка, но в различна степен се отнася и за всички угнетени групи, независимо дали критерият е расата, етническата принадлежност, полът, сексуалната ориентация или класата.

Потисничеството обикновено ни заключва в режима на Сирака, защото колкото по-потиснати и онеправдани сме в действителност, толкова по-потиснати се чувстваме. И Когато замазваме реалностите, всъщност си правим лоша услуга. Ако пък възприемем за себе си или подкрепяме у другите социалния мит, че всички имат равни шансове за успех в обществото (и обратно, че сами сме виновни за несполуките си), пречим и на себе си, и на другите да осъзнаят и приемат болката от това, че са потискани. Да виждаш света какъвто е и да скърбиш за безчовечността му, е предпоставка да поемеш по нови пътища.

Също така не би трябвало да идеализираме привилегиите. Мнозина представители на едрата буржоазия от бялата раса в детството си са расли толкова егоцентрично, че развитието им е спряло на етапа на Невинния. Ако не осъзнаят, че те също са ограничени и че са спечелили предимствата си за сметка на други хора, и те няма да стигнат много далеч в пътуванията си.

В изграждането, извисяването на душата няма истински йерархии. Еволюцията на колективната човешка душа зависи в еднаква степен от всички и нито един от нас не е по-значим от когото и да било друг. Пътищата са много и не всички са героични. Някои ваши познати може дори да изследват своята тъмна страна — път, който мнозина биха отхвърлили. Кой може да каже, че изграждането на душата при тях е по-незначително от описания тук героичен път? Действително, за да се движим по пътя на Магьосника, в известна степен трябва да се примирим със Сянката и да я приемем.

Освен това тези идеи никога не би трябвало да се ползват с манипулативна цел. Вярно е, че бизнесът ви ще носи по-високи доходи, ако хората, които сте привлекли на работа, са във фаза Магьосник, но това не ви дава правото да се опитвате да ги вкарате в нея. Наскоро научих за един добронамерен човек, който на работното си място пускал записи с т.нар. подпрагови или сублиминални послания, за да могат служителите му по подсъзнателен начин да се научат да се уповават на вселената и да повярват в благодатта и изобилието. Не е редно да се насилват хората по този начин. Вместо това той би могъл сам да стане Магьосник и така би привлякъл много повече хора.

Описанието на едно пътуване тук е само описание, а не препоръка. Не би трябвало да се използва, за да се планират преживявания, които се опитват да помогнат на хората да преминат с маршова стъпка през същите етапи. Мисля, че, общо взето, моделите са едни и същи, но човешката психика е различна и е редно самостоятелността и уникалността да се уважават. Моделите сигурно ще ви помагат по пътя — щом можете да назовете своите или чуждите преживявания, вие ще можете също да ускорите усвояването на уроците и да направите преживяването по-леко и не така заплашително. В никакъв случай обаче не бива да ги възприемате като норма, като етапи, през които човек трябва да премине, за да не остане вечно непълноценен.

Накратко, докато помните, че важно е самото пътуване — а не теориите за него, — свободно влагайте творчество, когато измисляте как да оползотворите идеите в тази книга. Целта им е да ободряват хората по време на пътуванията им и да напомнят на всички нас, че търсенето е свята функция. То може да се описва и да се насърчава, но не бива прекомерно да се задържа и в никакъв случай да се манипулира, насилва или пришпорва. Често най-добрият път може да криволичи и на пръв поглед да изглежда, че се движим в посока, обратна на тази, от която трябва да се появим. Пътуванията не стават по поръчка, не са предвидими или праволинейни.

Психологията на архетиповете съдържа подход към живота, който цени най-високо развитието на отделната душа. Опитът това развитие да се затвори в предразсъдъка на целомъдрието, психичното здраве, приспособяването, адекватното функциониране или на това, което е потребно, за да се постигне успех в материалната култура, е равносилен на злодейство, на увеличаване на живата смърт в културата. Не че психичното здраве, целомъдрието, постижението и материалният и социалният успех са маловажни, те просто не са абсолютни ценности. Разбира се, че не си струва заради тях да се жертва индивидуацията, индивидуалността и развитието на една неповторима душа. Има моменти, когато заради развитието си хората трябва да полудеят, да бъдат бедни, самотни или лоши. Когато изпаднат в подобна беда, трябва да им окажем помощ (и да се предпазим, ако се налага), но най-сигурно ще се предпазим, ако им помогнем да усвоят дарбата, поуките, които могат да извлекат от всяко състояние, вместо да ги насилва-ме да постъпват по начин, отговарящ на нашите представи за тях.

Това, че всеки индивид е уникален, усложнява проблема, но не ни освобождава от отговорността, която дава познанието— дори и ограниченото. От една страна, не е етично да се манипулира или форсира развитието. От друга страна, когато схванем значението на изграждането на душата и на някои обобщения за моделите на отношенията ни с боговете и богините, които ни помагат в това начинание, ние сме отговорни, защото взаимно акушираме развитието си с всички възможни (почтени) средства.

Много наши институции, както и личните ни взаимоотношения пречат на хората да извършват пътуванията си. Търговията, посредством рекламите, използва човешката несигурност и страх, за да продава различни изделия. Педагозите, свещениците и психолозите често не ни насочват към нужните умения, за да се развиваме самостоятелно, тъй като имат нужда да се връщаме при тях, за да се изхранват от нас. По този начин се поддържа нездрава зависимост. Любими, съпрузи, приятели и родители често не насърчават промяната и развитието, защото се опасяват да не бъдат изоставени.

Наша е отговорността да се преборим със страховете си — че никой няма да купи продукта ни, ако не създадем изкуствена потребност от него, че никой няма да иска от нас услуги, ако свикне да разчита на себе си, или че никой няма да ни обича, ако не е зависим от нас. Не е етично да забавяме развитието на хората поради това, че не можем или не желаем да се преборим със страховете си. Ако действително не можем да предложим нещо, което някой желае или от което има нужда, това означава, че е време да извършим пътуванията си и да получим по-ясна представа за призванието си и за идентичността на подходящите за нас любовници, приятели или работни места.

С познанието идва отговорността да се създава среда, която да насърчава растежа и развитието. За тези от нас, които са политически, интелектуални или организационни лидери, е ясно, че са отговорни за климата в тяхната организация. В създаването на този климат обаче участват всички. Нито един лидер не прави това сам. В най-лошия случай, ако на работното си място, в училище и в повечето институционни кръгове се чувствате безсилни да дадете тон, вие все пак играете важна роля в създаването на семейната атмосфера, във всекидневните контакти с колегите и приятелите си.

Хората се нуждаят от сигурна и подкрепяща атмосфера, в която се чувстват ценени като неповторими индивиди, в която на душите им се гледа с уважение, а не като на предмети за употреба и захвърляне. Този тип атмосфера трябва също да осигурява реалистично ниво на предизвикателство — достатъчно високо, за да не доскучее на хората и да не ги закове на едно място, но не и толкова високо, че успехът да е непостижим. Освен това хората израстват в места, където може да се разчита на почтеност и където моралната чистота и здравата амбиция са очаквани и възнаграждавани. Хората трябва да получават достатъчно внимание, за да не могат безнаказано да бъдат непочтени, манипулативни, безотговорни или пасивно-агресивни. Здравословната атмосфера предполага грижовност, но и твърд отпор и санкции за поведение, вредящо на другите или на групата.

Накрая, хората се нуждаят от атмосфера, в която ангажираността по отношение на личното израстване е споделена и която предлага постоянно обучение и обсъждане. Ако се дави човек, кой няма да му хвърли въже?

Ако изнасилват жена, кой няма да се намеси или да извика за помощ? Не и оня, който притежава малко морална чистота и състрадание!

Хората се давят в невежество и се огъват под разрушителните шаблони и митове, които са усвоили. За психотерапевта отговорността не винаги означава да бъде безпристрастен наблюдател. Понякога хората имат нужда да им се отворят очите за други схващания и подходи към нещата. Ако учителите, ръководителите и работодателите знаят отговорите на всички въпроси, учениците, участниците в групи и служителите няма да се научат да намират сами отговори на въпросите си. И обратно, безотговорно е да бъдат оставяни съвсем сами да си блъскат главите, защото може да не оцелеят. Хората имат нужда от помощ, а най-неотложната помощ, от която се нуждаят, е да се опознае и уважи душата им.

Ако чувствате, че сте стигнали до момент, когато можете да помислите как да приложите тези идеи, за да помогнете на другите (а не само да ги издърпате, ако се наложи), и особено ако тези идеи са свързани с практическата ви работа, може би ще ви заинтересуват следните кратки съвети как да прилагате на практика концепциите в тази книга.