Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта



страница1/34
Дата15.11.2017
Размер5.34 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34

Тибетска книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче


Согиал Ринпоче

Tибетска книга за живота и смъртта

Преработено и допълнено издание

Бих искал да посветя тази книга на Камянг Кхиешпсе Чьокийаодрьо, на Дуджом Ринлоче, на Димо Кхиешпсе Рикпоче, Ньошул Кхенпо Ришгоче, Кхакдро Тсерикг Чьодрьон и на всичките си обичани учители, вдъхновявали ме през този живот.

Дано за живите, които я четат, а също така зa умиращите и мъртвите, тя се превърне в пътеводител към освобождението.

Дано помогне на meзu, които я четат, и дано по-бързо достигнат просветление!
Предисловие от Негово Светейшество Далай Лама

В ТАЗИ НАВРЕМЕННА КНИГА Согиал Ринпоче насочва внимани­ето към това, как да разберем истинското значение на живота, как да приемем смъртта и как да помогнем на умиращите и мъртвите.

Смъртта е естествена част от живота и всички ние рано или късно ще трябва да се срещнем с нея. За мен има две възможни отношения към смъртта, докато все още сме живи. Можем да предпочетем или да я пре­небрегваме изцяло, или да я гледаме лице в лице, като мислим за нея и се опитваме да намалим колкото може повече страданието, което тя може да причини. И в двата случая обаче не сме в състояние да я победим.

Като будист аз разглеждам смъртта като нормален процес - реалност, която приемам и за която зная, че неизбежно ще настъпи, щом пребивавам в това земно съществуване. След като съм наясно, че не мога да я избегна, не виждам смисъл да се тревожа заради нея. Мисля за смъртта като за смяна на остарели и износени дрехи, а не я приемам като някакъв абсолютен край. И все пак смъртта е непредсказуема - ние не знаем кога и как ще настъпи. В такъв случай е разумно да се подготвим за нея, преди да я срещнем.

Естествено, повечето от нас биха предпочели да умрат от спокойна смърт, но също така е ясно, че не можем да се надяваме на това, ако животът ни е бил изпълнен с насилие или ако съзнанието ни през по-голямата част от времето е било обзето от гняв, безпокойство или страх. Ако искаме да умрем добре, трябва да се научим да живеем добре - ако се надяваме да умрем в покой, трябва да се научим да постигаме покой на ума си и покой в начина си на живот.

Както ще прочетете в тази книга, от гледна точка на будизма реалното преминаване през смъртта е нещо много важно. Макар че това, кога и къде ще бъдем преродени, зависи преди всичко от кармичните сили, нашето духовно състояние по време на смъртта може да повлияе върху смъртта въпреки голямото разнообразие от карми, които сме акумулирали, ние положим усилия да предизвикаме добродетелно състояние на ума си, можем да активираме благоприятна карма и така да предизвикаме щастливо прераждане.

Освен това в момента на смъртта могат да се преживеят най-дълбоките и благотворни вътрешни състояния. Чрез непрекъснатото опознаване на процеса на смъртта в медитацията един опитен медитатор може да използва своята действителна смърт, за да постигне духовна реализация. Именно затова завършените медитатори се отдават на медитация, когато издъхват. За постижението им можем да съдим по това, че често телата им започват да се разлагат дълго след настъпването на клиничната смърт.

Не по-маловажно от подготовката за нашата собствена смърт е да помагаме на другите да умрат добре. Като новородени всички ние сме били безпомощни и без грижите и обичта, които сме получили тогава, просто не бихме оцелели. Тъй като умиращите също не са в състояние да си помогнат сами, трябва да ги освободим от тревогите и неприятните усещания, да им помогнем - доколкото можем - да умрат, без да губят самообладание.

Най-важното е да не правим нищо, което би могло още повече да смути ума на умиращия. Главната цел е да му помогнем да намери покой, а за това има много начини. Припомнянето на духовното начало може да окуражи и вдъхнови запознатия с него, но дори само внимателното окуражаване от наша страна би могло да породи нужното спокойствие в ума на умиращия.

Смъртта и умирането са точката, в която се срещат тибетският будизъм и съвременната наука. Убеден съм, че двете се допълват взаимно и че могат да допринесат много за разбирането на тези явления, а това би имало голяма практическа стойност. Согиал Ринпоче е в положение, което особено улеснява тази среща - той е роден и възпитан в тибетските традиции, слушал е учението на някои от нашите най-велики Лами и в същото време е изпитал благотворното влияние на съвременното образование на Запад, където е бил и духовен учител в продължение на много години и е имал възможност да се запознае с начина на мислене на хората там.

Тази книга предлага на читателя не само теоретични познания за смъртта и умирането, но и практически съвети за тяхното разбиране, за това как да подготвим себе си и другите за покой и удовлетворение при срещата с тях.

2
юни 1992 г.


Далай Лама

Въведение към преработеното издание

ИЗМИНАХА ДЕСЕТ ГОДИНИ, откакто „Тибетска книга за живота и смъртта" излезе за първи път. В тази книга опитах да споделя част от мъдростта на традицията, с която съм отраснал. Стремях се да покажа практическата същност на древните учения и начините, по които те биха могли да ни помогнат на всеки етап от живота и умирането. През години­те мнозина са ме насърчавали да я напиша. Казваха, че би помогнала да се облекчат поне отчасти тежките страдания, през които много от нас преминават в модерния свят. Както изтъква Негово Светейшество Далай Лама, живеем в общество, в което за хората става все по-трудно и по-трудно да показват помежду си и най-елементарни чувства и в което вся­ко вътрешно измерение на живота почти винаги остава пренебрегнато. Никак не е чудно, че днес е налице толкова силна жажда за състрадание­то и мъдростта, които предлагат ученията.

Вероятно добрият прием, който „Тибетска книга за живота и смърт­та" намери по целия свят, отразява тъкмо тази необходимост. В началото бях стъписай - въобще не бях очаквал книгата да окаже такова въздейст­вие, още повече че по времето, когато я писах, смъртта все още беше избягвана и пренебрегвана тема.

После пътувах из различни страни, обучавах и водех семинари, осно­вани на ученията в книгата, открих до каква степен тя е докоснала струна в човешките сърца. Все повече и повече хора идваха при мен или ми пишеха, за да ми кажат колко много са им помогнали тези учения по вре­ме на криза в живота или да понесат смъртта на техен близък.

И макар ученията в книгата понякога да са непознати, имаше и хора, които казваха, че са я чели няколко пъти и винаги се връщат към нея като източник на вдъхновение. Една жена в Мадрас, Индия, след като прочете „Тибетска книга за живота и смъртта", се вдъхнови до такава степен, че основа медицински фонд с хоспис и център за палиативни грижи. Друга жена – от Съединените щати – дойде при мен и ми каза, че била стъписана, че една най-обикновена книга, по нейните думи, можела „да я обича така всецяло".

Разкази като тези - толкова лични и същевременно вълнуващи - сви­детелстват за силата и мястото на будистките учения в наши дни. Когато ги слушам, сърцето ми се изпълва с благодарност както към самите уче­ния, така и към учителите и практикуващите ги, преживели толкова мно­го, за да ги въплътят и предадат на други.

С времето научих, че „Тибетска книга за живота и смъртта" е била приета от множество институции, центрове, групи от всякакъв вид - об­разователни, медицински, духовни. Медицински сестри, лекари и други хора, професионално ангажирани с оказване помощ на умиращите, са ми разказвали как са включвали методите в ежедневната си работа, слушал съм и множество разкази на обикновени хора, които са прилагали прак­тиките и са установили, че с тяхна помощ са преживели по друг начин смъртта на близък роднина или приятел.

За мен е особено вълнуващ фактът, че книгата се чете от хора с раз­лично вероизповедание - мнозина са ми казвали, че тя е засилила и за­дълбочила собствената им традиционна вяра. Всички тези хора си дават сметка за универсалността на посланието й и разбират, че целта й не е да убеждава или подтиква хората да променят религията си, а чисто и прос­то да предложи мъдростта на древните будистки учения и така да допри­несе възможно най-много полза.

Постепенно „Тибетска книга за живота за смъртта" заживя свой соб­ствен живот сред хора от най-различни области и дисциплини, а аз за­почнах да осъзнавам коя всъщност е дълбоката причина за нейното въз­действие и притегателност. Удивителните учения в нея са съкровената същност на устната традиция, на непрекъснатото наследство на мъдрост­та, предавана като жизнен опит през столетията.

Някой нарече книгата „нещо средно между жив учител и книга" и е истина, че както в самата „Тибетска книга за живота и смъртта", така и зад нея, стоят най-великите учители на нашето време - със своите съве­ти, с отговори на възникващи въпроси. Тъкмо с техния глас говорят тези страници, с тяхната мъдрост и представата им за един състрадателен свят, пропит от знанието за истинската ни природа, най-дълбоката природа на ума. Въздействието на „Тибетска книга за живота и смъртта", струва ми се, се дължи на благодатта на наследството и жизнеността на устната тра­диция. Популярността на книгата предизвика у мен смирение и ми на­помни, че ако имам някаква способност да предавам ученията, тя се дължи единствено на всеотдайността, която тези учения са вдъхновили у мен, и на добротата на моите учители - на нищо друго.

През последните десет години настъпиха множество промени в от­ношението ни към смъртта и грижите, които ние като общество предла­гаме на умиращите и скърбящите. Обществото е все по-чувствително към смъртта и множеството въпроси, свързани с умирането. Книги, интернет страници, конференции, сериозни радио- и телевизионни поредици, фил­ми и организации допринесоха много за по-голямата откритост в отно­шението ни към смъртта. Значително се разшириха работата в хосписите и палиативните грижи и през този период в някои страни цялата сфера на грижите за умиращите се отвори към външния свят. Осъществиха се мно­жество най-различни инициативи, вдъхновени от храбри мъже и жени, към които изпитвам уважение и от които се възхищавам. Междувремен­но все повече нараства броят на поканите за участие в различни проекти, отправяни към работещите според будистката традиция, все по-често се търси помощта им.

Няколко мои приятели и студенти постепенно създадоха междуна­родна програма за обучение и образование, базирана на ученията в кни­гата, която предлага духовна грижа за умиращите, техните семейства и всички, които скърбят за тях. Предлагаме курсове за медицински работ­ници и широката общественост, координираме усилията на доброволци, работим ръка за ръка с болници, клиники, хосписи и университети. Оку­ражаващо е това, че навсякъде все повече и повече се признава, че в гри­жите за умиращия духовните измерения са от основно значение, а меди­цинските учебни заведения в няколко страни вече предлагат курсове по духовност в медицината.

Въпреки всичко се твърди, че според проучванията отрицанието на смъртта все още преобладава, че все още не сме напълно готови да предло­жим духовна помощ на умиращите и да отговорим на най-съкровените им нужди. А начинът, по който умираме, е от такова огромно значение! Смърт­та е най-критичният момент в живота ни и човек трябва да може да умре в покой и удовлетворение, със съзнанието, че е обкръжен от духовна грижа.

Ако „Тибетска книга за живота и смъртта" е помогнала поне малко да се замислим над това, как да се отнасяме към собствената си смърт и към смъртта на близките си, значи молитвите ми са били чути, благодарен съм и дълбоко развълнуван. Все още мечтая ученията, представени тук, да бъдат достъпни за хората навсякъде, на всякаква възраст и с всякакво образование. Първата ми надежда беше книгата да помогне да се вдъхно­ви тиха революция в начина, по който гледаме на смъртта и се грижим за умиращите, а следователно и в начина, по който гледаме на живота и се грижим за живите.

Нуждата от духовна промяна, нуждата да поемем отговорност - в най-истинския смисъл - за себе си, никак не намаля през изминалите десет години. Какво би се случило, ако все повече и повече хора се замислят сериозно за собственото си бъдеще и за бъдещето на света? Представете си какво би било, ако можеше животът ни да е изпълнен със свещен сми­съл? Ако грижите в края на живота бяха винаги озарени от страхопочита­ние пред лицето на смъртта? Ако гледахме на живота и смъртта сами по себе си като на едно цяло? Какво би станало, ако се стремяхме любовта и състраданието да се превърнат в мяра за всяко наше действие, ако се стре­мяхме да осъзнаваме до каквато и да било степен истинската същност на ума, която е в основата на цялото ни съществувание? Това би било истин­ска революция, която би дала на мъжете и жените свободата да открият собственото си рождено право, това вътрешно измерение, пренебрегвано така дълго, би ги обединило в пълнотата на човешкия жизнен опит с ця­лата му тайнственост и величие.

Согиал Ринпоче

Льораб Лен, Ноември 2001 г., Франция

Предговор

РОДЕН СЪМ В ТИБЕТ и на шестмесечна възраст съм бил взет в манастира на моя учител Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо в провинция Кхам. В Тибет има много силни традиции в откриването на пре­въплъщенията на големите духовни учители от миналото. Те се издирват още от деца и преминават през специално обучение, за да станат бъдещи учители. Дали са ми името Согиал, въпреки че едва по-късно учителят ми разпознал у мен превъплъщението на Тертьон Согиал - известен мистик, който бил негов учител и учител на тринадесетия Далай Лама.

Моят учител Джамянг Кхиентсе беше висок за тибетец и винаги стърчеше над околните, когато беше сред хора. Имаше сребриста, много късо подстригана коса и добри очи, които искряха от веселие. Ушите му бяха дълги, като ушите на Буда. Но най-много биеше на очи присъствието му. Погледът и осанката му подсказваха, че това е мъдър и свят човек. Имаше звучен, гърлен и омайващ глас, а когато преподаваше, главата му се накланяше леко назад и учението му се лееше като поток от красноречие и поезия. И въпреки целия респект и дори страхопочитание, които будеше, във всичко, което правеше, се чувстваше някакво смирение.

Джамянг Кхиентсе е стълбът на моя живот и вдъхновението на тази книга. Той бе превъплъщение на учителя, който промени будизма в страната ни. В Тибет никога не е било достатъчно само да носиш името на нечие превъплъщение, освен това винаги е било нужно да спечелиш и уважението на хората със знанията си и с духовния си живот. Моят учител бе прекарал години в усамотение и за него се разказваха множество чудни истории. Притежаваше задълбочени познания за духовната реализация и не след дълго открих, че той е истинска енциклопедия на мъдростта, че знае отговора на всеки въпрос, който би могъл да му зададеш. В Тибет има множество духовни традиции, но Джамянг Кхиентсе беше авторитет във всички тях. За хората, които го познаваха или бяха чували за него, той бе олицитворение на тибетския будизъм, живо доказателство за това, което човек може да постигне, ако осъществи ученията и ги практикува всеотдайно.

Често чувах учителя си да казва, че ще помогна работата му да продължи, и без съмнение винаги се е отнасял с мен като със свой собствен син. Чувствам, че това, което успях да постигна досега в дейността си, това, че думите ми успяха да докоснат толкова много хора, е само узрелият плод на неговата благодат.

Всичките ми ранни спомени са свързани с него. Влиянието му бе средата, в която израснах, и то доминираше над всичко друго в детството ми. За мен той беше като баща. Даваше ми всичко, което пожелаех. Неговата духовна съпруга Кхандро Тсеринг Чьодрьон, която беше моя леля, често казваше: „Не безпокой Ринпоче1, може да е зает." Аз обаче винаги исках да съм до него, а на него моето присъствие му доставяше радост. Непрекъснато го засипвах с въпроси и той отговаряше търпеливо на всеки от тях. Бях непослушно дете — никой от възпитателите не можа да ми наложи да бъда дисциплиниран. Когато някой от тях се опиташе да ме набие, аз винаги изтичвах при учителя си и се скривах в стаята му, където никой не смееше да влезе. Там се чувствах горд и доволен от себе си, а той само се смееше. Един ден, без мое знание, възпитателят ми го помолил за съдействие, обяснил му, че за мое собствено добро това повече не може да продължава. Следващия път, когато избягах и се скрих в стаята, той влезе след мен, поклони се три пъти пред учителя ми и ме измъкна навън. Помня, че докато ме теглеше, си мислех колко странен е фактът, че възпитателят ми не се страхува от учителя ми.

Джамянг Кхиентсе живееше в стаята, където на неговото предишно превъплъщение се бяха явили видения, които го подтикнали да постави началото на възраждането на културата и духовността в Източен Тибет през миналия век. Това беше чудесна стая - не много голяма, но с вълшебна атмосфера. Беше пълна със свещени предмети, рисунки и книги. Наричаха я „небето на будите" и „стаята, в която се придобива сила". Ако помня някое място в Тибет, това е именно тази стая.

Учителят ми седеше на нисък стол, направен от дърво и кожени ремъци, а аз седях до него. Приемах да се храня само от неговата купичка. От малката спалня в съседство се излизаше на веранда, но там винаги беше тъмно. На малката печка в ъгъла по всяко време бълбукаше пълен чайник. Обикновено спях при учителя си, на малко легло до долния край на неговото. Звукът, който никога няма да забравя, е потракването на неговата мала - будистката му броеница, - докато той шепнеше молитвите си. Когато заспивах, учителят ми продължаваше да се упражнява, а когато се събуждах сутрин, виждах, че вече е станал и отново се упражнява. Усещах как излъчва сила и благодат. Когато отварях очи и го виждах, ме изпълваше някакво топло и неизразимо щастие. Той излъчваше такова спокойствие!

Когато пораснах, Джамянг Кхиентсе ме оставяше да водя церемо­ниите, а самият той водеше напевите. Бях свидетел на всички учения и посвещения, с които даряваше другите, но не помня подробности - най-добре помня атмосферата. За мен той бе самият Буда и в мислите ми това не подлежеше на никакво съмнение. Всички други също го признаваха. Когато посвещаваше някого, последователите му бяха изпълнени с такова страхопочитание, че не смееха да го погледнат в очите. Някои от тях в негово лице виждаха предшественика му или някое от превъплъщенията на будите и бодхисатвите2. Всички го наричаха Ринпоче — „Скъпоценен" - и никой не се обръщаше така към друг учител в негово присъствие. Присъствието му беше толкова впечатляващо, че много хора с любов го наричаха „Изначалния Буда"3.

Зная, че ако не бях срещнал учителя си Джамянг Кхиентсе, сега щях да съм напълно различен човек. С топлотата, мъдростта и съчувствието си той олицетворяваше свещената истина на своето учение и така го правеше практически приложимо, изпълнено с живот. Когато споделям атмосферата на своя учител с други, те могат да изпитат същите дълбоки чувства, които тя събужда у мен. Какво е това, което в края на краищата Джамянг Кхиентсе вдъхнови у мен? Непоклатимата вяра в учението му и убеждението, че ролята на учителя е централна и незаменима. Това, което съм разбрал досега, дължа изцяло на него. То е нещо, за което не мога да се отплатя, мога само да го предам на други.

През цялата си младост имах възможност да се докосвам до любовта, която излъчваше Джамянг Кхиентсе към околните и особено когато по­магаше на умиращи и мъртви. Ламата в Тибет не е само духовен учител, но и мъдрец, лечител, свещеник, доктор, лечител на духа, човек, който помага на болните и умиращите. По-късно научих и специфичните тех­ники за помагане на умиращите и мъртвите, взети от учението на „Ти­бетска книга за мъртвите", но най-великите уроци за смъртта, които по­лучих, бяха възможностите да наблюдавам как учителят ми помага на умиращите с безкрайното му състрадание, с мъдростта и разбирането му.

Моля се тази книга да предаде на света нещо от великата мъдрост и състраданието на Джамянг Кхиентсе и като я прочетете, вие също - където и да сте - да се докоснете до тях и да намерите жива връзка с него.


Част първа

Животът
ЕДНО
В огледалото на смъртта

ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ СРЕЩНАХ със смъртта, когато бях на около седем години. Готвехме се да напуснем планините на изток и да заминем за Централен Тибет. Самтен, един от личните помощници на моя учител, беше чудесен монах, който се държеше много добре с мен в детството ми. Имаше приветливо закръглено червендалесто лице, винаги готово да се усмихне. Заради благия си характер той бе станал всеобщ любимец в манастира. Моят учител проповядваше и посвещаваше ежедневно, всеки ден изпълняваше обреди и ритуали. Към края на деня аз събирах приятелите си и устройвах малко театрално представление, в което пресъздавах събитията от сутринта. Самтен винаги ми даваше костюмите, които учителят ми беше носил. Не ми е отказал нито веднъж.

Неочаквано Самтен се разболя и стана ясно, че не му остава да живее много. Наложи се да отложим заминаването. Никога няма да забравя двете седмици, които последваха. Навсякъде се усещаше гнилата миризма на смъртта и когато се замисля за онова време, винаги си спомням именно този мирис. Манастирът беше пропит с усещането за смърт. Но това не беше болезнено или страшно - в присъствието на учителя ми смъртта на Самтен придобиваше особено значение. Тя се превърна в урок за всички нас.

Самтен лежеше в едно малко светилище в резиденцията на учителя ми. Знаех, че умира. От време на време влизах и сядах до него. Той не можеше да говори и аз бях ужасен от промяната в лицето'му - бе станало изпито и измъчено. Давах си сметка, че той ще ни напусне и никога повече няма да го видя. Чувствах огромна тъга и самота.

Смъртта на Самтен не дойде леко. Звукът на тежкото му дишане ни преследваше навсякъде, усещахме как тялото му линее. В манастира не се чуваше нищо друго, освен това дишане. Всичко бе насочено към Самтен. И въпреки огромното страдание, което той изпитваше в дългата си мъчителна смърт, у него имаше някакво спокойствие и вътрешна увереност. В началото не можех да си обясня този факт, но после разбрах на какво се дължи - на вярата, на обучението му, на присъствието на учителя ми. И въпреки че изпитвах тъга, знаех, че щом учителят е там, всичко ще бъде добре, защото той ще успее да помогне на Самтен да се освободи. По-късно научих, че всички духовни практици мечтаят да умрат преди учителите си, да имат щастието те да ги преведат през смъртта.

Джамянг Кхиентсе поведе Самтен през настъпващата смърт и го запозна с всички етапи на процеса, през които щеше да премине, един по един. Бях изумен от познанията на учителя си, от неговата увереност и вътрешен мир. Със спокойствието си той можеше да вдъхне сили и на най-объркания. Джамянг Кхиентсе разкриваше пред нас безстрашието си пред лицето на смъртта. Не че се отнасяше към нея несериозно - често ни казваше, че се бои от смъртта и че не бива да я приемаме наивно или безучастно. И все пак кое беше това, което му позволяваше да гледа на смъртта толкова трезво, и в същото време с леко сърце, толкова практично и едновременно с това така непонятно безгрижно? Този въпрос ме вълнуваше и не ми даваше спокойствие.

Смъртта на Самтен ме потресе. На седемгодишна възраст имах възможност да се докосна до огромната сила на традицията, част от която ми предстоеше да стана, и започнах да разбирам целта на духовното обучение. То бе дало на Самтен способността да приеме смъртта, ясно да разбере, че страданието и болката са само част от един дълбок естествен процес на пречистване. То бе дало на учителя ми пълни познания за същността на смъртта и прецизна „технология" за превеждане на хората през нея.

След като Самтен умря, ние тръгнахме за Лхаса, столицата на Тибет - мъчително тримесечно пътуване на коне. Оттам продължихме прехода си към свещените места в Централен и Южен Тибет. Това са светилищата на светците, владетелите и учените, които са въвели и разпространили будизма в Тибет през седми век и след това. Моят учител беше еманация на много предходни учители и на всички традиции и заради репутацията му навсякъде ни посрещаха с радост.

За мен това пътуване беше много вълнуващо и от него съм запазил множество красиви спомени. Тибетците стават рано, за да.могат да използват цялата естествена светлина през деня. Лягахме си на смрачаване и ставахме преди зазоряване, така че с първата дневна светлина яковете, пренасящи багажа ни, вече бяха натоварени и ние потегляхме. Последни се прибираха палатките на кухнята и на учителя. Изпращахме напред специален човек, който избираше място, подходящо за лагер, и някъде към обяд спирахме и се установявахме до следващата сутрин. Обичах да лагеруваме край река, за да слушам шума на водата, да седя в палатката и дъждът да барабани по брезента.

Не бяхме много хора - палатките бяха около тридесет. През деня яздех златист кон редом с учителя. Докато яздехме, той ме учеше, разказваше истории, практикуваше и измисляше упражнения специално за мен. Един ден, когато стигнахме до свещеното езеро Ямдрок Тсо и зърнахме тюркоазените му води, един друг лама от нашата група, лама Цетен, също започна да умира.

Смъртта на лама Цетен се оказа още един много сериозен урок за мен. Той беше възпитател на духовната съпруга на моя учител, Кхандро Тсеринг Чьодрьон, която е жива и до днес. Много хора я смятат за най-добрата медитаторка сред жените в Тибет и за непроявен учител, чието любящо присъствие само по себе си е урок. За мен тя беше и е олицетворение на всеотдайността. Лама Цетен имаше удивително човечен и добър характер. Беше прехвърлил шестдесетте, висок, със сива коса, от него просто струеше доброта. Освен всичко останало, той беше и завършен медитатор и дори само да стоиш край него беше достатъчно, за да се изпълниш с вътрешен мир и спокойствие. Наистина понякога ми се караше и аз се боях от него, но въпреки строгостта си той никога не губеше човешката си топлота.

Лама Цетен умря необикновено. Макар че наблизо имаше манастир, той отказа да отиде там, защото не искал да затруднява монасите с трупа си. Така че ние вдигнахме палатките си в кръг, както обикновено. Кхандро се грижеше за лама Цетен, защото той беше неин възпитател. В палатката му бяхме само тя и аз, когато той неочаквано я повика с умалителното „А-ми", което на неговия диалект означава „дете мое". „А-ми - каза той нежно, -ела тук. Вече започва. Повече не мога да ти дам никакъв съвет. Продължавай да служиш на учителя както досега и всичко ще бъде наред. Доволен съм от теб."

Тя веднага се обърна и понечи да изтича навън от палатката, но лама Цетен я улови за ръкава. „Къде отиваш?" - попита той. „Отивам да повикам Ринпоче" - отвърна тя. „Не го безпокой, няма нужда - усмихна се лама Цетен. - С учителя разстоянията не съществуват." След тези думи той се втренчи към небето и издъхна. Кхандро освободи ръкава си от пръстите му и изтича да повика учителя. Аз останах, но не бях в състояние да помръдна.

Бях изумен, че човек, който гледа смъртта в очите, може да запази такова спокойствие. Лама Цетен би могъл да повика своя лама, за да се

- но не го направи. Не беше необходимо. Сега разбирам защо - той вече бе реализирал присъствието на учителя в себе си. Джамянг Кхиентсе винаги беше с него, в сърцето и в ума му, никога не се отделяше от него. Кхандро доведе учителя.1 Никога няма да забравя как той се наведе, за да влезе в палатката. Погледна лицето на лама Цетен, вгледа се в очите му и започна да се смее. Винаги го наричаше „Ла-джен" - „Старият лама", което беше израз на привързаността му към него. „Ла-джен - каза той, -не прави това!" Сега си давам сметка, че учителят веднага е разбрал, че лама Цетен се е отдал на една специфична медитация, в която природата на ума на медитиращия се слива с пространството на истината. „Ла-джен, при тази практика, ти знаеш това, понякога възникват непредвидени препятствия. Хайде, аз ще те водя."

Изумен гледах какво се случи след това и ако не го бях видял с очите си, никога нямаше да повярвам, че е възможно. Лама Цетен оживя. След това учителят ми седна до него и го преведе през пхоуа - техниката на водене на съзнанието в момента преди смъртта. Има много начини за осъществяването на тази техника и учителят ми използва един от тях, който завършваше с трикратно произнасяне на звука „А". Когато учителят произнесе първото „А", съвсем ясно чухме как лама Цетен му пригласяше, втория път гласът му не беше така ясен, а третия път не го чухме - беше издъхнал.

Смъртта на Самтен ми показа каква е ползата от духовното обучение, а смъртта на лама Цетен - че много често практикуващите с неговото ниво прикриват забележителните си способности цял живот. Понякога тези способности се проявяват само веднъж - в момента на смъртта. Разбрах, макар и да бях още дете, че между смъртта на двамата съществуваше огромна разлика - едната смърт беше на добър монах, практикувал учението цял живот, а другата - на завършен медитатор. Самтен умря като обикновен човек, в болка, макар и със спокойствието, което дава вярата. Смъртта на лама Цетен беше демонстрация на духовно съвършенство.

Скоро след погребението на лама Цетен ние отидохме в манастира Ямдрок. Както обикновено, аз легнах да спя в стаята на учителя си и помня трептящите сенки от маслените светилници върху стените. Всички други бяха заспали дълбоко, а аз останах буден и плаках цяла нощ. Онази нощ разбрах, че смъртта е реална и че аз също ще трябва да умра. Докато лежах и мислех за смъртта въобще и за своята собствена смърт, в цялата ми тъга постепенно се появи и усещането за примирение и приемане, а с това и решеността да посветя дните си на духовното усъвършенстване.

Така от много малък аз се сблъсках със смъртта и нейните последствия. Тогава нямах никаква представа с колко много и различни видове смърт ще се срещна по-късно - една след друга. Смърт, каквато е трагичната загуба на моята страна Тибет след китайската окупация. Смърт, каквато е изгнанието. Смърт, каквато бе загубата на всичко, което притежавахме семейството ми и аз. Семейството ми, Лакар Тсанг, беше сред най-богатите в Тибет. Още от четиринадесети век то е било сред най-значителните привърженици на будизма, поддържа разпространението му и подпомага работата на учителите.2

Най-страшната смърт обаче все още предстоеше - смъртта на моя учител Джамянг Кхиентсе. С неговата кончина аз почувствах, че губя основата на своето съществуване. Това стана през 1959 година - годината на падането на Тибет. За тибетците смъртта на учителя ми беше втори опустошителен удар. А за страната ми тя отбеляза края на една епоха.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница