Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

Когато за първи път дойдох на Запад, бях шокиран от контраста между отношението към смъртта, с което аз бях закърмен, и това, което заварих. Въпреки целия си технологичен напредък западното общество не разбира истински смъртта, това, което се случва в смъртта или след нея.

Научих, че на съвременните хора се внушава да отхвърлят смъртта, че тя не означава каквото и да било друго, освен превръщане в нищо и загуба. Това означава, че по-голямата част от света живее или в отрицание на смъртта, или в ужас от нея. Дори говоренето за смъртта се смята за нещо нездраво, а много хора вярват, че самото й споменаване вече носи риск да я предизвикат върху себе си.

Други пък гледат на смъртта с някаква наивна, необмислена веселост, струва им се, че поради някаква неизвестна причина ще я посрещнат без проблеми и че няма за какво да се безпокоят.

Когато мисля за тях, си припомням думите на един тибетски учител: „Хората често допускат грешката да се отнасят несериозно към смъртта и си казват: е, добре, всички умират. Не е кой знае какво. Това е нещо напълно естествено. Всичко ще бъде наред. Добра теория, докато човек не започне да умира наистина."³

Първият от тези два типа хора гледат на смъртта като на нещо, от което трябва да се бяга, а вторият - като на нещо, което само се грижи за себе си. колко далеч са тези възгледи от истинското значение на смъртта!

Всички велики духовни учения по света - включително и християнството, разбира се - ни казват категорично, че смъртта не е краят. Всички те съдържат в себе си представите за някакво бъдещо съществувание, което придава на земния живот свещен смисъл. Но въпреки тези учения съвременното общество е до голяма степен духовна пустиня, защото повечето хора смятат, че няма нищо друго, освен настоящия живот. Без истинска и неподправена вяра в отвъдното съществувание земният живот на повечето хора се оказва лишен от какъвто и да било истински смисъл.

Успях да достигна до извода, че опустошителният ефект на отричането на смъртта се простира далеч отвъд индивида - то засяга цялата планета. Вярвайки, че животът, който водят в момента, е единствен, съвременните хора са лишени от чувство за отговорност пред бъдещето и нищо не ги спира, когато решат да ограбват планетата, за да постигнат непосредствените си цели, и да живеят егоистично - нещо, което може да бъде фатално за бъдещето. Още колко предупреждения, подобни на това на един бивш бразилски министър на околната среда, са ни необходими?

Страхът от смъртта и неведението по отношение на отвъдното подхранват унищожаването на нашата околна среда, което застрашава живота на всички ни. Нима тогава не е още по-обезпокоително, че никой не учи хората какво представлява смъртта и как да умират? И никой не им дава и капка надежда, свързана с онова, което е отвъд смъртта, и следователно с това, което се крие зад живота?

Нима има по-голяма ирония от факта, че младите хора се обучават във всякакви дисциплини, освен тази, в която е скрит ключът към целия смисъл на живота, а може би и към нашето оцеляване?

Винаги ме е интригувал начинът, по който някои от познатите ми будистки учители задават един прост въпрос на хора, които се обръщат към тях с молба да бъдат обучени: „Вярвате ли в живота след този, който живеете?” Те всъщност не се интересуват дали хората вярват в отвъдния живот като философско убеждение, а дали го чувстват дълбоко в сърцата си. Будистките учители знаят, че ако някой вярва в живота след смъртта, целият му мироглед е различен, тези хора имат ясно изразено чувство за лична отговорност и морал. Учителите подозират, че съществува опасност хората без силна вяра в отвъдния живот да съставят общество, чиято идея фикс са краткосрочните резултати и което не мисли за последиците от действията си. Възможно ли е това да е главната причина да създадем бруталния свят, в който живеем сега, свят с много малко истинско състрадание?

Понякога си мисля, че най-богатите и силни държави от развития свят наподобяват сферата на боговете, описана в будисткото учение. Предполага се, че тези богове живеят в невероятен разкош, че се отдават на всички възможни удоволствия, без да се замислят за духовното измерение на живота. Всичко изглежда наред, докато не наближи смъртта, докато не се появят неочакваните признаци на разложението. Тогава съпругите и любовниците на боговете не смеят повече да се доближат до тях, а им хвърлят цветя от разстояние и се молят те да се преродят отново като богове. Сега никакви спомени за щастие и доволство не могат да ги защитят от страданията, които ги очакват - те само ги правят по-жестоки. И умиращите богове биват оставени да умрат в страдания.

Съдбата на тези богове ми напомня за начина, по който сега се отнасят към възрастните, болните и умиращите. Нашето общество е вманиачено на тема младост, секс и власт, а старостта и разложението всячески се отбягват. Не е ли ужасно, че захвърляме старите хора, след като вече не са в състояние да работят и не могат да бъдат полезни? Не е ли смущаващо, че ги изоставяме в старчески домове, където те умират самотни и никому ненужни?

Не е ли крайно време да се вгледаме в начина, по който се отнасяме към болните от неизлечими болести, като рак или СПИН? Познавах няколко души, които починаха от СПИН, и съм виждал колко често дори и приятелите им се отнасят с тях като към низвергнати и как клеймото на болестта им ги е довело до отчаяние и ги е накарало да смятат живота си за отвратителен, докато в очите на околните той вече е приключил.

Дори когато умира познат или обичан човек, близките му много често откриват, че нямат никаква представа как да му помогнат. Когато той умре, никой не ги насърчава да мислят за бъдещето му, за това как той или тя ще продължат нататък или как биха могли и занапред да им помагат. Наистина всеки опит да се мисли за тези неща се смята за ненужен и нелеп.

За щастие нещата все пак започват да се променят. В приютите за неизлечимо болни например оказват прекрасна практическа и емоционална помощ. Само че практическата и емоционалната помощ са крайно недостатъчни - умиращите наистина имат нужда от любов и грижи, но освен това имат нужда и от нещо по-дълбоко. Те трябва да открият същинското значение на смъртта и живота. Без това как можем да им дадем истинска утеха? Следователно помощта за умиращите би трябвало да включва в себе си и духовната грижа, защото само чрез духовното познание можем да посрещнем смъртта и да я разберем истински.

В последно време съм обнадежден от факта, че някои пионери като Елизабет Кюблър-Рос и Реймънд Муди повдигат въпроса за смъртта и умирането. Вглеждайки се дълбоко в начина, по който ние се грижим за умиращите, Елизабет Кюблър-Рос ни показва, че чрез безусловна любов и чрез едно по-просветено отношение смъртта би могла да се приеме спокойно, просто като един преход. Научните изследвания върху многото различни аспекти на близките до смъртта състояния, последвали смелата работа на Реймънд Муди, дават на човечеството основания да се надява, че животът не завършва със смъртта и че наистина има „живот след живота". За жалост не всички разбират изцяло значението на тези открития за смъртта и умирането. Понякога се стига до другата крайност - да се величае смъртта. Чувал съм за множество трагични случаи, когато млади хора посягат на живота си, защото са повярвали, че смъртта е красива и че чрез нея ще избегнат проблемите на живота си. Но дали се страхуваме от смъртта и отказваме да я приемем, или й придаваме романтичен блясък, е все едно - и в двата случая я превръщаме в нещо тривиално. Както отчаянието, така и еуфорията от смъртта са погрешни. Смъртта не е нито потискаща, нито вълнуваща - тя е просто факт от живота.

Колко е тъжно, че повечето от нас започват да оценяват живота си едва когато наближи смъртта! Често си спомням думите на големия будистки учител Падмасамбхава: „Тези, които вярват, че разполагат с много време, се подготвят едва когато наближи смъртта. Тогава ги разкъсва съжаление, но нима не е твърде късно?" А нима може да има по-смразяваща кръвта констатация за съвременния свят от тази, че повечето хора умират, без да са готови за смъртта, така както са живели, без да са готови за живота?

Според мъдростта на Буда ние наистина можем да използваме живота си, за да се подготвим за смъртта. Не е нужно да чакаме болезнената смърт на някой наш близък или сами да преживеем шока на неизлечимата болест, за да се вгледаме в живота си. Нито пък сме прокълнати да вървим към смъртта с празни ръце, да се сблъскаме с неизвестното. Можем да започнем -тук и сега - да търсим смисъла на нашия живот. Можем да използваме всеки миг, за да се променяме и подготвяме за смъртта и вечността - с цялото си сърце, прецизно и в душевен покой.

Будизмът гледа на живота и смъртта като на едно цяло, при което смъртта е начало на нова „глава" от живота. Смъртта е огледалото, в което се отразява целият смисъл на живота ни.

Този възглед е централен за ученията на най-древната школа на тибетския будизъм. Много от вас вероятно са чували за „Тибетска книга за мъртвите". Тук се опитвам да разширя и да обясня изложеното в нея така, че да засегна не само темата за смъртта, но и темата за живота, да опиша с подробности цялото учение, от което „Тибетска книга за мъртвите" е само част. В това чудесно учение животът и смъртта се представят заедно, като поредица непрекъснато променящи се преходни реалности, наречени „бардо". Думата „бардо" се използва, за да обозначи междинното състояние между смъртта и прераждането, но всъщност бардо настъпват непрекъснато както в живота, така и в смъртта. Това са онези моменти, в които възможността да се освободим и да достигнем просветление се увеличава многократно.

Както показват ученията, тези моменти са много по-силни от останалите и са заредени с огромен потенциал, така че всичко, което правим в тях, има решаващи и значими последствия. Бих сравнил бардо с мига, в който правим крачка към ръба на пропаст. Такъв силен миг е например моментът, когато един учител разкрива пред ученика си основната, изначалната и най-съкровена природа на неговия ум. Но най-велик и най-зареден с потенциал е моментът на смъртта.

И така, от гледна точка на тибетския будизъм ние можем да разделим цялото си съществуване на четири взаимосвързани реалности: (1) живот, (2) умиране и смърт, (3) след смъртта и (4) прераждане. Те са известни като четирите бардо: (1) естественото бардо на този живот, (2) болезненото бардо на умирането (3) сияйното бардо на дхармата и (4) кармическото бардо на възникването.

Поради обема и всеобхватността на учението за бардо структурата на тази книга е изградена много внимателно. Стъпка по стъпка вие ще бъдете преведени през разширяващата се представа за пътешествието през живота и смъртта. Нашето изследване по необходимост ще започне с непосредствени размисли какво означава смъртта и за многото страни на истината за непостоянството - тези размисли ще ни дадат възможност да използваме пълноценно живота си, докато все още не е станало късно, и ще ни вдъхнат увереност, че ще умрем, без да изпитваме угризения, че сме го похабили. Както казва известният тибетски светец и поет Миларепа: „Моята религия е да живея и да умра без съжаление."

Дълбокият размисъл над тайното послание на непостоянството - какво всъщност се крие зад непостоянството и смъртта — ни води направо към сърцевината на древните и могъщи тибетски учения - към въвеждането в „природата на ума". Осъзнаването на „природата на ума", както би могла да бъде наречена нашата най-съкровена същност - истината, която всички ние търсим, - е ключът към разбирането на живота и смъртта. Защото в момента на смъртта умира обикновеният ум заедно със своите заблуди и илюзии и в така възникналата пустота се разкрива неговата безгранична, подобна на небето същинска природа. Тази съкровена природа на нашия ум е в основата както на живота, така и на смъртта, подобно на небето, което обхваща в прегръдката си цялата Вселена.

Ученията съвсем ясно показват, че ако познаваме само тази страна на ума, която изчезва със смъртта, ние няма да имаме представа за това, което следва, няма да познаваме новите измерения на по-дълбоката реалност на природата на ума. Така че за всички нас е жизненоважно да се запознаем с природата на ума, докато все още сме живи. Само в такъв случай ще сме готови за момента, когато тя се разкрива пред нас спонтанно и величествено при смъртта, ще можем да я разпознаем „също така естествено - казват ученията, - както детето тича към скута на майка си", и оставайки в това състояние, ще можем в крайна сметка да се освободим. Описанието на природата на ума води по естествен път до обучаване в медитация, защото медитацията е единственият начин, по който можем да разкрием, постепенно да осъзнаем и да стабилизираме тази природа. След това ще бъде дадено обяснение на човешката еволюция, на прераждането и на карма, което ще ви даде възможно най-пълна представа за значението и контекста на нашия път през живота и смъртта.

Тогава вече вие ще бъдете напълно подготвени да навлезете с увереност в същността на тази книга - подробния разказ за четирите бардо и различните фази на смъртта и умирането, почерпен от множество различни източници. Тук ще срещнем подробни напътствия, практически съвети и духовни упражнения, чрез които ще можем да помогнем на себе си и на другите да преминем през живота и умирането, през смъртта и след смъртта. Книгата завършва с една представа за това как учението за четирите бардо би могло да ни помогне да разберем дълбоката същност на човешкия ум и на цялата Вселена.

Учениците ми често ме питат: „Откъде знаем какво представляват тези бардо и откъде идва изумителната прецизност на учението за тях, това ясно познание за всяка фаза на умирането, на смъртта и прераждането?" За много читатели в началото може би ще е трудно да разберат отговора, защото в западния свят понятието „ум" е много ограничено. Въпреки значителните постижения в последните години, особено в хуманитарните науки и трансперсоналната психология, огромното мнозинство от учените продължават да свеждат ума единствено до физическите процеси в мозъка, а това влиза в противоречие с хилядолетния опит на медитаторите и мистиците на всички религии.

Кое тогава дава правото да се напише книга като тази? „Вътрешната наука" на будизма се базира, както се изразява един американски учен, „на дълбокото и цялостно познаване на реалността, на вече установеното дълбоко разбиране на личността и околната среда, тоест върху пълното просветление на Буда".⁵ Източник на науката за бардо е просветленият ум, напълно будният буда-ум - така, както той е преживян, обяснен и предаден от много поколения будистки учители, достигащи назад чак до изначалния Буда. Техните внимателни, педантични, би могло да се каже, научни изследвания и формулировките на техните открития за ума в продължение на много векове ни дават възможно най-пълната представа както за живота, така и за смъртта. Именно тази пълна представа, вдъхновена от Джамянг Кхиентсе и всичките ми други учители, ще се опитам смирено да предам на Запада за първи път.

След много години на размишления, преподаване, практика и изясняване на множество въпроси с учителите си аз написах „Тибетска книга за живота и смъртта" като квинтесенция на духовните съвети на всичките ми учители и с желанието тя да стане една нова „Тибетска книга за мъртвите", но едновременно с това и „Тибетска книга за живите". Ще ми се тя да е наръчник, справочник и източник на свещено вдъхновение. Струва ми се, че само след многократното й прочитане могат да бъдат разкрити всичките пластове на нейния смисъл. Ще се убедите, че колкото повече я използвате, толкова по-дълбоко ще почувствате нейното значение и все повече ще осъзнавате дълбочината на мъдростта, която ви се предава чрез ученията.

Учението за бардо ни показва съвсем точно какво би се случило, ако се готвим за смъртта, и какво би се случило, ако не го сторим. Изборът, който трябва да направим, не би могъл да бъде по-ясен. Ако откажем да приемем смъртта сега, докато още живеем, ще заплатим скъпо, докато умираме, в момента на смъртта и след него. Резултатът от този отказ ще опустоши сегашния и бъдещия ни живот. Не бихме могли да изживеем дните си пълноценно, защото ще останем оковани в тази част от себе си, която трябва да умре. Този отказ ще ни лиши от основата на пътуването към просветлението и ще ни вкара в капана на илюзиите, в неконтролираната последователност от раждане и смърт, в океана от страдание, който ние, будистите, наричаме самсара⁶.

Фундаменталното послание на будисткото учение е, че ако се подготвим, съществува огромна надежда както за живота, така и за смъртта. Това учение разкрива пред нас възможността да постигнем изумителна и безгранична свобода, за която трябва да работим сега, докато сме живи - свободата, която ще ни даде възможност да изберем смъртта си, а по този начин и прераждането си. Защото за този, който се е подготвил и е обучен, смъртта идва не като поражение, а като триумф - най-висшият и величествен момент от живота.
ДВЕ

Непостоянство

Няма място под слънцето, където смъртта да не може да ни намери - дори непрекъснато да се оглеждаме във всички посоки, сякаш сме в чужда и неприятелска земя... Ако имаше начин да се предпазим от ударите на смъртта - аз не бих се отказал от него... но е лудост да мислиш, че можеш да успееш...

Хората идват и си отиват, скачат и танцуват, но не обелват и дума за смъртта. Много добре. И все пак когато тя наистина дойде -при тях, при съпругите, децата, приятелите им-и ги завари неподгот­вени, какви бурни страсти ги обземат, какви викове, какъв гняв, какво отчаяние...

За да започнем да лишаваме смъртта от най-голямото й надмощие над нас, нека приемем коренно различно отношение от разпространеното сега. Нека я лишим от непознатостта й, нека ходим при нея по-често, нека свикнем с нея. Нека се появява в ума ни по-често от всичко друго... Ние не знаем къде ни очаква смъртта - нека ниея очакваме навсякъде. Да се отдаваш на смъртта означава да се отдаваш на свободата. Човек, който се е научил как да умре, се е отучил как да бъде роб.

МОНТЕН⁷

Колкото по-дълго отлагаме да погледнем смъртта в лицето, колкото по-дълго я игнорираме, толкова по-големи стават страхът и несигурността, които ни измъчват. И колкото повече се мъчим да избягаме от този страх, толкова по-чудовищен става той.

Смъртта е необятна мистерия, но за нея можем да кажем две неща: абсолютно сигурно е, че ще умрем, и не е сигурно кога и как ще умрем. Значи единственото сигурно нещо е тази несигурност за часа на нашата смърт, несигурността, която използваме като извинение да отлагаме момента, в който да погледнем смъртта в лицето. Приличаме на децата, които покриват очите си в играта на криеница и си мислят, че никой не ги вижда.

Защо живеем в такъв ужас от смъртта? Защото инстинктивно желаем да живеем и да продължаваме да живеем, а смъртта се явява жесток край на всичко, което ни е познато. Чувстваме, че когато тя дойде, ще бъдем хвърлени в нещо напълно неизвестно или ще се превърнем в нещо съвсем различно. Струва ни се, че ще се окажем изгубени и отчаяни, в ужасяващо чужда обстановка. Имаме чувството, че ще се събудим съвсем сами, объркани и разтревожени, в някаква неизвестна, напълно непозната страна, без да знаем езика, без пари, без паспорт, без приятели...

Може би най-дълбоката причина за страха ни от смъртта е това, че не знаем кои сме. Вярваме, че сме нещо отделно, уникално и индивидуално, но ако дръзнем да се вгледаме внимателно, ще видим, че тази индивидуалност изцяло зависи от една безкрайна поредица външни фактори - името ни, „биографията" ни, партньорите ни, дома, работата, приятелите, кредитните карти... Именно в несигурната и преходна опора на тези фактори търсим сигурност. А ако ни ги вземат, наистина ли ще знаем кои сме в действителност?

Без тези реквизити ние се изправяме пред истинската си същност -една личност, която не познаваме, дразнещ ни чужденец, с когото сме живели през цялото време и с когото никога не сме искали да се запознаем. Нима не заради това се стремим да запълним всеки възможен миг с шум и деятелност, колкото и отегчителна и тривиална да е тя, само и само да сме сигурни, че никога няма да останем насаме в тишината с този непознат?

А нима всичко това не показва фундаменталната трагичност на нашия начин на живот? Живеем с чужда самоличност в някаква невротична приказка, която не е по-реална от костенурката в „Алиса в страната на чудесата". Хипнотизирани от желанието да строим, ние сме издигнали сградите на живота си върху пясък. Този свят може да изглежда много убедителен, докато смъртта не срути илюзията и не ни прогони от скривалището ни. А какво ще стане с нас, ако не познаваме никаква по-дълбока реалност?

Когато умрем, оставяме всичко, най-вече тялото, което така сме боготворили, на което толкова сме разчитали и което така сляпо сме се стремили да запазим живо. Но ние не можем да разчитаме на ума си повече, отколкото на тялото си. Вгледайте се в него за няколко минути. Ще видите, че е като бълха - непрекъснато скача насам-натам. Ще се убедите, че ви се явяват мисли без никаква причина, без никаква връзка помежду си. И пометени от хаоса на всеки миг, ние ставаме жертва на непостоянството на ума си. Ако това е единственото състояние на съзнателност, което познаваме, тогава да разчитаме на ума си в момента на смъртта е безразсъдство.

КУАН ТЗУ
След смъртта на учителя ми се радвах на близка връзка с Дуджом Ринпоче - един от най-съвършените медитатори, мистици и йоги на нашето време. Един ден той и жена му минавали през Франция с кола и се наслаждавали на пейзажа. Видели някакво дълго гробище, което било наскоро боядисано и украсено с цветя. Съпругата на Дуджом Ринпоче казала: „Ринпоче, виж как всичко тук на Запад е чисто и подредено. Дори местата, където държат труповете си, са безупречни. На Изток даже къщите, в които живеят хората, не са така чисти."

„А, да - отговорил той. - Това е истина. Тази страна е толкова цивилизована! Имат такива хубави домове за мъртвите трупове. Но не си ли забелязала? Имат чудесни домове и за живите трупове."

Когато си спомня тази случка, се замислям колко празен и безполезен може да бъде животът, когато се основава на лъжливата вяра в някакво постоянство и непреходност. Когато живеем така, ние ставаме, както казва Дуджом Ринпоче, безсъзнателни, живи трупове.

Повечето от нас живеят именно по този начин – животът им протича по предначертан план. Докато сме млади, получаваме образование. След това си намираме работа, срещаме някого, създаваме семейство, поколение. Купуваме си апартамент, мъчим се да постигнем успех в бизнеса, мечтаем за къща в провинцията или втора кола. Ходим на почивка с приятели. Планираме пенсионирането си. Най-голямата дилема, с която някои от нас изобщо са се сблъсквали, е къде да заминат през следващата отпуска или кого да поканят за Коледа. Животът ни се струва монотонен, дребен, повтарящ се, изгубен в преследване на тривиалното, защото не познаваме нищо по-добро.

Темпото на нашия живот изглежда толкова трескаво, че последното нещо, за което имаме време да мислим, е смъртта. Потискаме тайните си страхове от непостоянството, като се обграждаме с нови и нови неща, нови и нови вещи, нови и нови удобства, само за да открием, че сме се превърнали в техни роби. Цялото ни време и енергия отиват да задържим тези неща. Скоро единствена цел в живота ни става да осигуряваме максимална безопасност и сигурност на всичко това. Когато въпреки всичко настъпи някаква промяна, намираме най-бързия лек, някакво удобно, временно решение. И така животът ни изтича, освен ако някаква болест или бедствие не ни извадят от този ступор.

Но даже и за този свой живот ние не отделяме много време и мисли. Погледнете хората, които работят дълги години и след като се пенсионират, откриват, че не знаят какво да правят със себе си, особено с напредването на възрастта и наближаването на смъртта. Въпреки всички наши думи за практичността, да бъдеш практичен на Запад означава да си невежо, а понякога и егоистично късоглед. Именно тази късогледа представа за този живот и единствено за него, е голямата заблуда, източникът на мрачния и разрушителен материализъм в съвременния свят. Никой не говори за смъртта и за живота след нея, защото хората са принудени да вярват, че подобни разговори само ще забавят „прогреса" на света.

И все пак ако нашето най-дълбоко желание е да живеем и да продължаваме да живеем, тогава защо така сляпо твърдим, че смъртта е краят? Защо не се опитаме поне да допуснем възможността да съществува живот и след това? Защо, ако сме толкова прагматични, колкото твърдим, не се запитаме сериозно къде е нашето истинско бъдеще? В края на краищата никой не живее повече от стотина години. След това се простира цяла вечност, за която не знаем нищо.