Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

Има една стара тибетска приказка, която много обичам. Нарича се „Бащата на Велик като луната". Един беден човек след дълъг и усилен труд успял да събере пълен чувал с жито. Бил много горд с това и когато се прибрал у дома си, окачил с въже чувала на една от гредите на къщата, за да го предпази от плъхове и крадци. Оставил го да виси там и като допълнителна предпазна мярка решил да прекара нощта под него. Както си лежал, започнал да си мисли: „Ако успея да продам това жито на малки количества, ще спечеля повече. Със спечеленото ще мога да си купя още жито, което също ще продам. Не след дълго ще стана богат и с мен ще се съобразяват в обществото. Момичетата ще тичат след мен, ще се оженя за красива жена, после ще имаме дете... сигурно ще е момче... А как ще го наречем?" Човекът се озърнал и погледът му спрял на малкия прозорец, през който се виждала изгряващата луна.

„Какъв знак! - помислил си той. - Какво предзнаменование! Това е наистина добро име. Ще нарека детето Велик като луната..."

Докато човекът се отдавал на мечтите си, един плъх пропълзял по гредата и прегризал въжето, с което бил завързан чувалът. В момента, в който човекът произнасял думите „Велик като луната", чувалът паднал и го убил на място. Разбира се, Велик като луната никога не се родил.

Колко от нас, подобно на човека от тази приказка, се отдават на това, което аз наричам „активна леност"? Разбира се, има различни видове леност - източна и западна. Източната е доведена до съвършенство в Индия. Тя се състои в това да стоиш по цял ден на слънце, без да правиш каквото и да било, да избягваш всякаква полезна дейност, да пиеш чай, да слушаш филмова музика на хинди, която гърми от радиото, да клюкарстваш с приятели. Западната леност е съвършено различна. Тя се състои в това да запълниш живота си със задължителни дейности, така че да не ти остане никакво време да се занимаваш с нещо истинско.

Ако се вгледаме в живота си, съвсем ясно ще видим какъв куп незначителни задачи, така наречените „отговорности", са се събрали, за да го запълнят. Един учител сравнява това с „домакинстване по време на сън". Непрекъснато си казваме, че искаме да отделим време за важните неща в живота, но време никога няма. Още със ставането сутрин имаме да правим толкова много - да отворим прозореца, да оправим леглото, да вземем душ, да си измием зъбите, да нахраним кучето или котката, да измием чиниите от предната вечер, тогава откриваме, че е свършила захарта или кафето, после трябва да направим закуска... Списъкът може да бъде продължен безкрайно. След това трябва да прегледаме дрехите, да изберем нужните за деня, да ги изгладим, да ги сгънем отново. Ами какво ще кажете за косата, за маникюра? Безпомощни, ние виждаме как дните ни се запълват с телефонни разговори и дребни планове, с толкова много отговорности -или може би е по-добре да ги наречем „безотговорности".

Сякаш животът живее нас, а не ние него. Той набира своята странна инерция и ни отнася... В края на краищата разбираме, че нямаме сили да го контролираме. Естествено, понякога се чувстваме зле заради всичко това, сънуваме кошмари, събуждаме се плувнали в пот и се питаме: „Какво правя с живота си?" Но притесненията продължават, докато стане време за закуска, след това изваждаме отново служебната си чанта и започваме всичко отначало.

Мисля си за индийския светец Рамакришна, който казал на един на учениците си: „Ако отделиш за духовна практика една десета от времето, което отделяш за отвличащи вниманието неща като ходенето по жени и печеленето на пари, ще бъдеш просветлен човек само след няколко години." В началото на века живял един тибетски учител, нещо като хималайски Леонардо да Винчи, на име Мифам. За него се говори, че е изобретил часовник, оръдие и самолет. Само че когато всяко от тези неща било готово, той го унищожавал с обяснението, че не иска то да се превърне в причина за още по-голямо отвличане на вниманието от същественото. На тибетски думата за тяло е „лу", което означава „нещо, което изоставяме" - като багаж. Всеки път когато казваме „лу", думата ни напомня, че сме само пътници, намерили временно убежище в този живот и в това тяло. И така, в Тибет хората не изразходваха цялото си време в опити да направят външните обстоятелства на живота си по-комфортни. Бяха доволни, ако имаха какво да ядат, ако имаха дреха на гърба си и покрив над главата си. Ако продължаваме да бъдем така изцяло погълнати от опитите да подобрим условията си на живот, това може да се превърне в наша крайна цел и безсмислено отвличане на вниманието. Нима човек, който е с всичкия си, капризно боядисва стаята си всеки път, когато отседне в хотел? Харесва ми един съвет на Патрул Ринпоче:

Понякога си мисля, че най-голямото постижение на съвременното общество е доведената до съвършенство търговия със самсара и съпровождащата я безплодна обърканост. За мен съвременното общество представлява тържество на факторите, които водят встрани от истината, които правят от нея нещо, за което е трудно да се живее, и които дори карат хората да се съмняват в съществуването й. И като си помислим, всичко това става в цивилизация, която твърди, че боготвори живота, но всъщност го лишава от всякакво истинско значение, която говори безспирно за „ощастливяване" на хората, но всъщност се изпречва на пътя им към всеки истински източник на щастие!

Тази съвременна самсара се подхранва от грижите и потиснатостта, които създава и с които ни принуждава да свикнем, които старателно подхранва посредством консуматорската машина, която пък на свой ред непрекъснато ни принуждава да бъдем алчни, за да функционира. Самсара е много добре организирана, гъвкава и изтънчена, тя ни връхлита от всеки възможен ъгъл със своята пропаганда и създава около нас почти непро­биваема стена от пристрастяване. Струва ни се, че колкото повече се мъчим да избягаме, толкова по-дълбоко пропадаме в капаните, които тя така умело поставя навсякъде около нас. Както казва тибетският учител от осемнадесети век Жикме Лингпа: „Упоени от многото разнообразни усещания, съществата блуждаят безспир в порочните кръгове на самсара." Обзети от фалшиви надежди, мечти и амбиции, които обещават щастие, но водят само до скръб, ние приличаме на хора, които пълзят в безкрайна пустиня и умират от жажда. А единственото, което ни предлага самсара, е чаша солена вода, от която ставаме още по-жадни.
С ЛИЦЕ КЪМ СМЪРТТА

След като знаем и разбираме всичко това, не е ли по-добре да се

вслушаме в думите на Гялсе Ринпоче:
Да чертаеш планове за бъдещето

е като да ловиш риба в пресъхнало дере.

Нищо не става както искаш,

така че остави всички кроежи и амбиции.

Ако трябва да мислиш за нещо,

нека това е несигурността за часа на твоята смърт.
За тибетците главният празник е Нова година. Това е нещо като Коледа, Великден, Денят на благодарността и рожденият ти ден, взети заедно. Патрул Ринпоче бил велик учител и животът му бил изпълнен с ексцентрични постъпки, които били жива илюстрация на учението. Вместо да празнува Нова година и да пожелава на хората Честита нова година!" както всеки друг, той плачел. Когато го питали защо го прави, той отговарял, че е изминала още една година и толкова много хора са се приближили към смъртта, без да са готови за това.

Да се замислим за нещо, което по едно или друго време може да се е случвало на всеки от нас - вървим си по улицата, потънали в дълбок размисъл за важни неща или просто слушаме „уокмена" си. В този момент минава кола, която едва не ни блъсва.

Пуснете телевизора или разгърнете вестника - навсякъде ще видите смърт. А нима жертвите на самолетни и автомобилни катастрофи са очаквали да умрат? Те са смятали живота си за сигурен - точно както всеки зт нас. Колко често чуваме за хора, понякога наши приятели, които са умрели зеочаквано? Дори не е необходимо да сме болни, за да умрем - тялото ни изведнъж може да откаже, да излезе от строя, както колата ни. Днес може да сме напълно здрави, утре може да се разболеем и да умрем. Миларепа пее:

Когато си здрав и силен,

никога не мислиш за надвисналата болест,

но тя се спуска с внезапна сила

като мълния от небето.

Когато си погълнат от делата земни,

никога не мислиш, че смъртта е близо.

И тя идва като гръм,

който те оглушава.²

Понякога трябва да се сепваме и да си задаваме въпроса: „Какво ще стане, ако трябва да умра довечера? Какво ще стане след това?" Ние не знаем дали ще се събудим на следващата сутрин и ако се събудим, къде ще бъдем. Ако издишаме въздуха си и не сме в състояние да поемем нов, ачи сме мъртви. Това е. Една тибетска поговорка гласи: „Човек никога знае кое ще дойде по-напред - утре или следващият живот." Някои от известните тибетски съзерцатели преди да си легнат вечер тразват чашата си и я поставят с дъното нагоре край леглата си, защото не могат да бъдат сигурни, че ще се събудят на сутринта и ще имат нужда от нея. Понякога те дори гасят огъня изцяло - не пазят въглени за разпалване на следващия ден. Мисълта, че всеки момент може да умрат, не ги напуска никога.

Близо до отшелническата килия на Жикме Лингпа имало рекичка, която той прекосявал с много усилия. Някои от учениците му предложили да построят мост, но той отговорил: „Каква полза от това? Кой може да каже дали ще съм жив, че да спя тук утре вечер?"

Някои учители се опитват да ни накарат да осъзнаем колко нетраен е животът и с по-жестоки сравнения - карат ни да мислим за себе си като за осъден затворник, който излиза за последен път от килията си; като за риба, която се мята в рибарската мрежа, или пък като за животно, което чака реда си пред кланицата.

Други насърчават учениците си да си представят собствената си смърт колкото се може по-ярко, като част от спокоен и целенасочен размисъл -чувствата, болката, страха, безпомощността, тъгата на близките им, равносметката за това, което са направили или не са направили през живота си.

Тяло, отпуснато в последното легло,

гласове, нашепващи последни думи,

ум, който наблюдава как последната мисъл отлита...

Кога тази драма ще настъпи и за теб?³

Важното е да размишляваме спокойно, отново и отново, да си дадем сметка, че смъртта е истинска и идва без предупреждение. Не бива да бъдем като гълъба в тибетската поговорка - през цялата нощ той се суети и подготвя гнездото си, а когато дойде зората, не е успял дори да поспи. Както казва прославеният учител от дванадесети век Дракпа Гялтсен: „Хората прекарват целия си живот, за да се подготвят, подготвят, подготвят... После посрещат следващия си живот неподготвени."

Може би само тези, които знаят колко нетраен е животът, си дават сметка колко безценен е той. Веднъж по време на конференция в Англия участниците бяха интервюирани от Би Би Си, докато разговаряха с една жена, която наистина умираше. Беше скована от страх, защото никога не си бе давала сметка, че смъртта е истинска. Беше го разбрала и на тези, които щяха да я надживеят, искаше да каже само едно: „Гледайте на живота и на смъртта сериозно."

Да гледаме на живота сериозно не означава през цялото време да медитираме, сякаш живеем в Хималаите или в древния Тибет. В съвременния свят човек трябва да работи, за да изкарва прехраната си, но в никакъв случай не бива да се затваря в рамката „от къщи на работа, от работа вкъщи" - съществувание, при което човек не си дава сметка за по-дълбокия смисъл на живота. Нашата задача е да открием равновесието, да намерим средния път, да се научим да не се претоварваме с външни дейности, а да опростяваме живота си колкото се може повече. Ключът към намирането на щастливото равновесие в съвременния свят е простотата.

В будизма под „дисциплина" се разбира тъкмо това. Терминът на тибетски е „тсул трим". „Тсул" е „точен, подходящ", а „трим" - „правило" или „начин". Тоест „дисциплина" означава да правим това, което е подходящо или точно, а в твърде усложнената епоха, в която живеем, то на свой ред означава да опростяваме живота си.

Така ще постигнем умствено спокойствие. Така ще имаме повече време да се занимаваме с духа си и да търсим познанието, до което може да доведе само духовната истина. А то ще ни помогне да погледнем смъртта в очите. За жалост малцина от нас търсят това познание. Може би сега е време да си зададем въпроса: „Какво всъщност съм постигнал в живота си?" Тук имам предвид следното: „Какво наистина съм разбрал за живота и смъртта?" Вдъхновяващи са докладите от изследвания на близки до смъртта състояния, като тези в книгите на моя приятел Кенет Ринг и някои други. Голям брой от хората, преживели подобни състояния, описват нещо като „панорамна ретроспекция на живота". С удивителна точност те съживяват събития от живота си, понякога дори преживяват последствията, които техните действия са имали за други хора. Ето какво е казал на Кенет Ринг един от тези хора:

Разбрах, че всеки човек е изпратен на земята, за да научи и осъзнае някои неща. Например да даваме повече любов, да се обичаме повече помежду си. Да открием, че най-важни са отношенията между хората, любовта, а не материалното. И да разберем, че всяко нещо, което правим през живота си, се записва някъде и макар и да не му обръщаме внимание в момента, то винаги се появява отново по-късно.⁴
Понякога ретроспекцията на живота се придружава от величественото присъствие на някакво „същество от светлина". Във всички подобни разкази изпъква следното: срещата с това „същество" е показала на всички, че единствените наистина сериозни цели в живота са „да се научим да обичаме другите и да придобиваме знание".

Един човек разказал на Реймънд Муди: „Когато светлината се появи, най-напред ме попита „Какво можеш да ми покажеш от нещата, които си направил през живота си?" или нещо подобно... И през цялото време говореше колко важна е любовта... Изглежда много се интересуваше и от нещата, свързани с познанието..."⁵

Друг разказал на Кенет Ринг: „Попитаха ме... не, нямаше думи, просто моментално осъзнах въпроса... какво съм направил за напредъка на човешкия род."⁶

Това, което сме направили през живота си, е това, което сме, когато умрем. И всичко, абсолютно всичко, има значение.

Веднъж в манастира си в Непал най-старият жив последовател на моя учител, великият Дилго Кхиентсе Ринпоче, завършваше своята лекция. Той беше един от най-прославените учители на своето време, учил е самия Далай Лама, а и много други учители, които гледаха на него като на неизчерпаем и безценен източник на мъдрост и състрадание. Ние всички вдигнахме поглед към този крехък, излъчващ светлина човек -извисил се като планина поет, мистик и учен, прекарал двадесет и две години от живота си в усамотение. Той направи пауза и се вгледа в далечината: „Сега съм на седемдесет и осем години и през живота си съм виждал много неща. Толкова много млади хора умряха, толкова много хора на моята възраст умряха, толкова много стари хора умряха! Толкова много хора, които бяха високо, сега са ниско и толкова много, които бяха ниско, се издигнаха във висините! Толкова много страни се промениха! Имаше толкова много мъка и трагедии, толкова много войни и болести, толкова много разруха по целия свят! И въпреки всичко тези промени не са по-реални от един сън. Когато се вгледате внимателно, ще видите, че на този свят няма нищо постоянно и непроменливо, нищо, дори и най-малкото косъмче по тялото ви. И това не е теория, а нещо, което можем да видим дори със собствените си очи."

Често се питам: „Защо всичко на този свят се променя?" И единственият отговор, който ми идва наум, е: Така е устроен животът. Нищо, нищо не е трайно. Буда казва:

Нашето съществувание е преходно като есенните облаци. Да гледаш раждането и смъртта на съществата , е все едно да гледаш движенията в някакъв танц. Животът е като проблясък на светкавица в небето, преминава като порой надолу по стръмна планина.

Една от причините да ни е толкова трудно да погледнем смъртта в лицето е, че игнорираме истината за непостоянството. Ние толкова отчаяно искаме всичко да продължи както си е било, че имаме нужда да вярваме, че нещата винаги ще останат същите. Но това е само илюзия. И както твърде често се убеждаваме, вярата няма нищо общо с реалността. Тази фалшива вяра, тази заблуда, тези идеи и предположения са клатещата се основа, върху която ние построяваме живота си. И независимо че истината непрекъснато се явява пред очите ни, ние предпочитаме - с безнадеждна самонадеяност - да продължаваме да се преструваме. В мислите ни промените винаги се равняват на загуба и страдание. И ако те настъпят, ние се стремим да притъпим болката колкото е възможно повече. Приемаме - упорито и безкритично, - че постоянството е сигурност, а н-епостоянството - не. В действителност обаче непостоянството е като някои хора, които срещаме в живота си - „трудни" или смущаващи в началото, но след по-дълбоко опознаване далеч по-дружелюбни и приятни, отколкото сме си ги представяли.

Помислете върху това - осъзнаването на непостоянството, парадоксално, е единственото нещо, за което можем да се уловим, може би най-трайното ни притежание. То е като небето или земята. Независимо колко се променя или разрушава всичко около нас, те остават. Да си представим за миг, че преживяваме някаква вътрешна криза... целият ни живот рухва... съпругът или съпругата ни напуска без предупреждение... Небето все още е на мястото си, земята все още е на мястото си. Разбира се, и земята понякога се тресе - просто за да ни напомни, че на този свят нищо не е сигурно...

Дори Буда е умрял. Смъртта му е била урок, предназначен да стресне наивните, ленивите и самодоволните, да ни накара да осъзнаем истината, че нищо не е постоянно и че смъртта е неизбежна част от живота. С приближаването на смъртта Буда казва:

Когато изгубим ориентация или станем жертва на мързел, размислите за смъртта винаги ни връщат към истината:

Цялата Вселена, както твърдят сега учените, не е нищо друго, освен постоянна промяна - непрекъснато движение, намиращо се в основата на всичко.

И какво друго е животът ни, ако не такъв танц на преходни форми? Нима не е истина, че всичко се променя? Листата на дърветата в парка, светлината в стаята ви, докато четете тези редове, сезоните, климатът, времето на деня, хората, с които се разминаваме по улицата-? А ние самите? Нима всичко, което сме правили в миналото, сега не ни изглежда като сън? Приятелите, с които сме израснали, детските игри, мненията и възгледите, които някога сме отстоявали така разпалено... Всичко това е останало назад. Сега, когато четете тази книга, тя ви се струва удивително реална. Но и тази страница съвсем скоро ще бъде само спомен.

Клетките в тялото ни умират, невроните в мозъка ни също, дори изражението на лицето ни се променя в зависимост от настроението. Това, което наричаме свой „характер", всъщност не е нищо друго, освен поток от мисли. Днес може да се чувстваме добре, защото нещата вървят добре, но утре може да е обратното. Къде е отишло доброто чувство? Обстоятелствата са се променили и са ни обзели нови чувства - ние сме непостоянни, влиянията върху нас - също. Наоколо няма нищо непроменливо и трайно.

Нима може да има нещо по-непредсказуемо от нашите мисли и чувства? Имате ли някаква представа за какво ще мислите или какво ще чувствате след малко? Нашето съзнание в действителност е също така пусто, непостоянно и преходно, както и сънят. Да вземем една мисъл - тя идва, задържа се известно време, отива си. Миналото е минало, бъдещето още не е дошло и дори мисълта, още докато я преживяваме, се превръща в минало.

Понякога, когато говоря тези неща, при мен идват мои ученици и казват: „Всичко това е очевидно! Винаги съм го знаел. Кажете нещо ново." А аз отговарям: „А наистина ли сте осъзнали истината за непостоянството? Станала ли е тя неразделна част от всяка ваша мисъл, от всяко ваше действие, от всяко вдишване, така че да преобрази живота ви? Задайте си следните два въпроса: Спомням ли си във всеки момент, че ще умра, че всички и всичко също ще умре, и винаги да се отнасям към околните със състрадание? Разбрал ли съм смъртта и непостоянството до такава степен, че всяка секунда да се стремя към просветление? Ако можете да отговорите с „да" и на двата въпроса, тогава сте разбрали непостоянството наистина.

Тя отишла при Буда, положила тялото на детето си в краката му и разказала историята си. Буда я изслушал с безкрайно състрадание и рекъл:

- Има само един начин да излекуваш страданието си. Иди в града и ми донеси горчичено семе от къща, в която никога не е имало смърт.

Окрилена от надеждата, Криша Готами веднага тръгнала за града. Спряла още пред първата къща и помолила:

- Буда ми каза да му занеса горчичено семе от къща, в която никога не е имало смърт.

- Много хора са умирали в тази къща - отговорили й. И тя отишла в следващата.

- В семейството ни е имало безкрайно много смърт - казали и там. И също така в третата и четвъртата, докато не обиколила целия град

и не се убедила, че условието на Буда е неизпълнимо.

Тя се простила с детето си и го погребала, а след това отишла при Буда.

- Донесе ли горчичено семе? - попитал той.

- Не - отвърнала жената. - Започвам да разбирам урока, който се опитваш да ми дадеш. Скръбта ме направи сляпа и си помислих, че само аз съм пострадала от ръцете на смъртта.

- А защо тогава се върна? - попитал Буда.

- За да те помоля да ме научиш каква е истината — отговорила тя. -Истината за смъртта, какво може да има отвъд нея и коя част от мен, ако има такава, няма да умре.

Буда започнал да я поучава:

- Ако искаш да научиш истината за живота и смъртта, трябва непрекъснато да мислиш за това, че във Вселената има само един закон, който никога не се променя, и той е, че всичко се променя и че всички неща са преходни. Смъртта на твоето дете ти помогна да видиш, че царството, в което живеем - самсара - е океан от непоносимо страдание. Има един, само един път, който води навън от непрекъснатия кръг на раждане и смърт в самсара... Това е пътят към освобождаването. Понеже сега заради болката си ти си готова да учиш и сърцето ти се отваря за истината, аз ще ти я покажа.

Криша Готами коленичила пред Буда и после го следвала до края на дните си. Говори се, че в края на живота си получила просветление.