Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

Историята за Криша Готами ни показва нещо, което можем да наблюдаваме непрекъснато - близкото съприкосновение със смъртта е в състояние да предизвика истинско пробуждане, промяна в цялостното ни отношение към живота.

Да вземем за пример близките до смъртта състояния. Начинът, по който те променят живота на преминалите през тях, е много показателен. Изследователи са установили стъписващи последствия и промени -намалял е страхът от смъртта и по-дълбокото й възприемане, нараснал е стремежът за оказване на помощ на другите, по-дълбоко се осъзнава ролята на любовта, намалял е интересът към материалните цели, по-силна е вярата в духовното измерение и духовния смисъл на живота и разбира се - по-широка възприемчивост към вярата в отвъдния живот. Един от тези хора казва на Кенет Ринг:

Бях преобразен. От човек без цел и посока - ако не броим материалното забогатяване, - аз се превърнах в човек с дълбока мотивация, с цел, с определена посока и с непоколебимо убеждение, че в края на живота ще бъда възнаграден. Желанието ми да забогатея и алчността ми за собственост бяха заменени от жажда за духовно разбирателство и страстно желание да видя един по-добър свят.¹

Една жена споделя с Марго Грей - английска изследователка на близките до смъртта състояния:

Всички знаем как застрашаващите живота ни кризи, тежките болести например, могат да предизвикат промени с подобна дълбочина. Фрида Нейлър, лекарка, която смело води дневник, докато умира от рак, пише:

Ако наистина човек може „да си направи равносметка и да продължи нататък" с такова ново смирение и откритост, с истинско приемане на смъртта, тогава той става много по-възприемчив за духовното обучение и практика. И тази възприемчиво ст би могла да отвори пред нас още една чудесна възможност - за истинско оздравяване.

Помня една американка на средна възраст, която дойде да се види с Дуджом Ринпоче през 1976 г. в Ню Йорк. Тя не проявяваше "някакъв особен интерес към будизма, но беше научила, че в града има велик учител. Беше много болна и в отчаянието си беше готова да опита всичко, дори да се срещне с тибетски учител! Аз превеждах по време на разговора.

Тя влезе в стаята и седна пред Дуджом Ринпоче. Беше толкова развълнувана от страданието си и от неговото присъствие, че се обля в сълзи. „Лекарят ми каза, че ми остават само няколко месеца живот - едва успя да каже. - Можете ли да ми помогнете? Аз умирам!"

За нейна изненада Дуджом Ринпоче се засмя - тихо, със състрадание. След това й каза спокойно: „Виждате ли, всички ще умрем. Това е само въпрос на време. Просто някои от нас умират по-рано." С тези думи й помогна да види универсалността на смъртта и че нейната наближаваща смърт не е единствена. Това донякъде намали вълнението й. След това й заговори за умирането и за приемането на смъртта, за надеждата, която се крие в нея. Най-накрая й каза какво да прави за изцелението си и тя последва съветите му с ентусиазъм.

Тази жена не само започна да приема смъртта, но и оздравя, като следваше съветите на Дуджом Ринпоче с упование. Слушал съм и за много други хора с диагнози, които им отреждат само по няколко месеца живот. Когато такива хора се усамотяваха, следваха духовните напътствия и наистина успяваха да приемат себе си и реалността на смъртта, те оздравяваха. Какво ни говори това? Че когато приемем смъртта, променим отношението си към живота, а заедно с това открием и фундаменталната връзка между тях, пред нас може да се разкрие и невероятна възможност за изцеление.

Тибетските будисти вярват, че болестите като рака са предупреждение, което трябва да ни напомни, че сме пренебрегнали дълбоките аспекти на съществото си, каквито са неговите духовни нужди.⁴ Ако приемем това предупреждение сериозно и променим из основи посоката на живота си, съществува много голяма надежда да излекуваме не само тялото си, но и цялото си същество.
ПРОМЯНА В ДЪЛБИНИТЕ НА СЪРЦЕТО

Да размишляваме в дълбочина за непостоянството, точно както Криша Готами, означава да разберем с цялото си сърце истината, изразена така силно в един куплет от стихотворение на съвременния учител Ньошул Кхенпо:

А колко трудно е понякога да насочим вниманието си навътре! Колко лесно позволяваме на старите навици и установени привички да ни управляват! Въпреки че, както казва Ньошул Кхенпо, те ни носят страдание, ние ги приемаме с някакво фаталистично примирение, защото сме свикнали да им се поддаваме. Може и да идеализираме свободата, но когато стане дума за собствените ни навици, ние сме напълно поробени.

И въпреки всичко размислите могат постепенно да ни доведат до мъдростта. Можем да прозрем, че отново и отново попадаме в кръга на постоянно повтарящите се шаблони, и да закопнеем да се измъкнем от него. Разбира се, може и да не успеем, но може постепенно да се освободим и да се променим. Следващото стихотворение е достатъчно красноречиво. Нарича се „Автобиография в пет глави"⁶:

1) Вървя по улицата.

На тротоара има дълбока дупка.

Падам в нея.

Загубена съм... нямам надежда.

Не е моя вината.

Нужна ми е вечността, за да намеря изход.

2) Вървя по същата улица.

На тротоара има дълбока дупка.

Правя се, че не я виждам.

Падам отново.

Не мога да повярвам, че съм на същото място!

Но не е моя вината.

Отново ми трябва много време, за да се измъкна.

3) Вървя по същата улица.

На тротоара има дълбока дупка.

Виждам, че е там.

И пак падам в нея... това е навик.

Очите ми са отворени, зная къде съм.

Аз съм виновна.

Измъквам се незабавно:

4) Вървя по същата улица.

На тротоара има дълбока дупка. Заобикалям я.

5) Вървя по друга улица.
Целта на размишлението върху смъртта е да предизвикаме промяна в дълбините на сърцето си, да се научим как да избягваме „дупката в тротоара" и как да „тръгнем по друга улица". Много често за това е нужен период на усамотение и съзерцание, защото само те могат наистина да отворят очите ни за това, което правим с живота си.

Вглеждането в смъртта не бива да ни плаши и да е болезнено. Защо да не мислим за нея, когато сме вдъхновени, когато сме спокойни и отпуснати, когато лежим в леглото или сме на почивка, когато слушаме музика, която особено много ни харесва? Защо да не мислим за нея, когато сме щастливи, здрави, самоуверени и изпълнени с добри чувства? Не сте ли забелязали, че има особени моменти, когато сте склонни да се самонаблюдавате? Използвайте ги внимателно, защото това са моментите, когато можете да преминете през силни изживявания и целият ви мироглед да се промени бързо. Това са моментите, в които старите ви убеждения могат да рухнат от само себе си и да разберете, че се променяте.

Размислите за смъртта могат да ви доведат до едно дълбоко усещане за това, което ние наричаме „отказване от себе си", на тибетски - „нге джунг". „Нге" означава „в действителност" или „без съмнение", а „джунг" - „да се появиш", „да бъдеш роден". Плодът на честото и задълбочено размишляване върху смъртта ще бъде това, че ще почувствате как „изплувате", нерядко с чувство на отвращение, от рутината на привичките си. Ще откриете, че сте все по-готов да се откажете от тях, а накрая ще бъдете в състояние да се освободите напълно, по думите на учителите, така леко, „както може да се извади косъм от буца масло".

Отказването от себе си, до което ще достигнете, съдържа и радост, и тъга. Тъга, защото ще разберете безсмислието на старите си навици, и радост от по-широкия хоризонт, който ще започне да се разкрива пред вас, когато сте в състояние да ги изоставите. Това не е обикновена радост. Тази радост ни дава нова сила, чувство за увереност, несекващо вдъхновение, което е породено от осъзнаването на факта, че не сме осъдени да робуваме на навиците си, че наистина можем да се измъкнем от тях, че можем да се променим и да ставаме все по-свободни.

Не бихме могли да опознаем смъртта, ако тя се случваше само веднъж. За щастие животът не е нищо друго, освен непрекъснат танц на раждане и смърт, танц на промени. Всеки път, когато чуя шум на планински поток или грохот на морски вълни, или ударите на сърцето си, аз чувам звука на непостоянството. Тези промени, тези малки умирания, са връзката ни със смъртта. Те са нейният пулс, ударите на сърцето й, които ни подканят да изоставим всичко, в което сме се вкопчили.

Нека да работим с тези промени сега, докато трае животът - това е истинският начин да се подготвим за смъртта. Животът може да е изпълнен с болка, страдания и трудности, но всички те са само възможности, които са ни предоставени, за да ни помогнат да се приближим до емоционалното приемане на смъртта. Когато вярваме, че нещата са постоянни, премахваме възможността да се поучим от промените.

Ако премахнем тази възможност, ставаме затворени за промените и започваме да се вкопчваме в нещата. Това вкопчване.е източникът на всичките ни проблеми. Тъй като непостоянството за нас означава терзание, ние се вкопчваме в нещата отчаяно, въпреки че те се променят. Изпитваме ужас при мисълта, че може да ги изпуснем, и всъщност ужас от това, че живеем, защото да се научиш да живееш, означава да се научиш да се отказваш. И в това е трагедията и иронията на стремежа ни да задържим всичко - не само е невъзможно, но ни причинява същата онази болка, която се мъчим да избегнем.

Причините за този стремеж сами по себе си може и да не са лоши -няма нищо лошо в желанието да сме щастливи, но това, което искаме да задържим, по природа е неуловимо. Тибетците казват, че не можеш да измиеш една и съща мръсна ръка два пъти в една и съща течаща вода и „колкото и да стискаш в дланта си шепа пясък, от нея никога няма да потече масло".

Да вземем непостоянството наистина присърце, означава постепенно да се освободим от мисълта, че можем да задържим нещата, от несъвършения и разрушителен възглед, че те не се променят, от фалшивия стремеж към сигурност, върху който градим всичко. Постепенно разбираме, че страданията, които сме си навлекли заради стремежа си да уловим неуловимото, са били - в най-дълбок смисъл — излишни. В началото може да е твърде болезнено да приемем подобно нещо, защото ни се струва непознато. Когато обаче помислим и продължим да размишляваме, сърцата и умовете ни постепенно се променят. Започваме да чувстваме, че да се откажеш става все по-лесно и по-лесно. Надвиването на собствената ни глупост може да отнеме много време, но колкото повече размишляваме, толкова повече възгледът за отказването става по-дълбок -именно тогава настъпва промяна в начина, по който гледаме на света.

Да съзерцаваме непостоянството само по себе си не е достатъчно -трябва да работим с него през живота си. Както медицината, така и животът изисква теория и практика. В живота практическото обучение е сега, тук, в лабораторията на промяната. С настъпването на промените ние постепенно ще се научим да ги разбираме по нов начин и макар че те ще продължат да настъпват както и досега, нещо в самите нас ще се промени. Всичко ще ни се струва по-спокойно, не така напрегнато и болезнено. Отражението на промените върху нас самите няма да ни изважда от равновесие до такава степен. С всяка успешна промяна ние ще разбираме все повече и възгледите ни за живота ще стават все по-дълбоки и по-пространни.
РАБОТА С ПРОМЕНИТЕ

Да направим един експеримент. Вземете монета и си представете, че това е обектът, в който сте се вкопчили. Стиснете я в шепата си и протегнете ръка напред с длан към земята. Ако сега отпуснете пръстите си, ще загубите това, което държите. Затова не го пускате.

Но има и друга възможност - да престанете да стискате монетата и въпреки това да я задържите. Ако обърнете дланта си към небето и отпуснете пръстите си, монетата ще остане в ръката ви. Отпускате пръстите - тя продължава да е ваша, макар че вече не я стискате.

Значи има начин да приемем непостоянството и едновременно с това да се наслаждаваме на живота, без да се вкопчваме в каквото и да било. Да помислим за нещо, което често се случва в отношенията между хората. Мнозина от нас изведнъж си дават сметка колко много обичат ближния си едва когато разберат, че ще го загубят. И се вкопчват в него още по-здраво. Но колкото по-здраво се вкопчват, толкова повече той им се изплъзва и толкова по-крехка става връзката им.

Ние непрекъснато се стремим към щастие, но много често начинът, по който го търсим - неумело и тромаво, - ни носи още повече тъга. Обикновено приемаме, че трябва да се вкопчим в това, което според нас ще ни осигури щастие. Питаме се: „Как бих могъл да се наслаждавам на нещо, ако не мога да го притежавам?" Колко често привързаността се бърка с любовта! Дори когато отношенията са добри, привързаността опорочава любовта със своята несигурност, себичност и гордост. И тогава, когато любовта си е отишла, всичко, което ни остава от нея, са „сувенирите" - раните на привързаността.

Какво тогава можем да направим, за да преодолеем привързаността? Начинът е да осъзнаем непостоянната й същност. Това осъзнаване постепенно ще ни освободи от нейната хватка. Така ще можем да усетим какво може да бъде истинското отношение към промените, по думите на учителите: сякаш сме небето, което съзерцава минаващите облаци; или сме свободни като живак. Когато капка живак падне на земята, никога не се смесва с прахта. Когато следваме съветите на учителите и постепенно се освобождаваме от привързаността, у нас се генерира огромно състрадание. Облаците на привързаността изтъняват и се разнасят, засиява слънцето на истинското ни състрадателно сърце. Именно тогава започваме с дълбоката си същност да осъзнаваме възвишената истина в следните думи на Уилям Блейк:

Макар и да сме убедени, че ако се откажем, ще изгубим всичко, самият живот многократно ни разкрива точно обратното - че отказването е пътят към истинската свобода.

Точно както вълните, разбиващи се в брега, не увреждат скалите, а само им придават красиви и причудливи форми, така и промените могат да оформят нашия характер и да загладят острите му ръбове. Чрез тези промени ние можем да научим как да си изработим деликатно, но непоклатимо самообладание. Увереността ни в самите себе си расте и става толкова голяма, че от нас естествено започват да се излъчват доброта и състрадание, започваме да носим радост и на другите. Тази доброта надживява смъртта - фундаменталната доброта, която присъства у всеки от нас. През целия си живот трябва да се учим как да разкриваме тази могъща доброта и да овладеем реализирането й на практика.

И така, всеки път загубите и заблудите в живота ни учат да разбираме непостоянството и ни приближават до истината. Когато полетим от голяма височина, има само едно място, на което можем да паднем - земята, земята на истината. А ако притежаваме разбирането, което е резултат на духовното обучение, тогава падането по никакъв начин не е катастрофа, а само откриване на вътрешно убежище.

Трудностите и преградите, ако се разбират и използват правилно, често могат да се окажат неочакван източник на сила. В житията на учителите може да се прочете, че ако не са имали трудности и пречки, не биха открили силата, нужна им, за да се издигнат над тях. Това е така например за Гесар, великия воин, владетел на Тибет, чиито приключения съставляват най-големия епос в тибетската литература. Гесар означава „непобедим", човек, който никога не може да бъде сразен. Още от раждането на Гесар злият му чичо Тротунг започнал да опитва по всякакъв начин да го убие, но след всеки опит Гесар ставал все по-силен и по-силен. Именно благодарение на усилията на Тротунг Гесар станал толкова велик. Оттук и тибетската поговорка „Тротунг тро ма тунг на, Гесар ге ми cap", което значи, че ако Тротунг не бил толкова зъл и коварен, Гесар никога не би се издигнал толкова високо.

За тибетците Гесар не е само воин в истинския смисъл на думата, но и духовен воин. Да бъдеш духовен воин означава да си изработиш особен кураж - кураж, който се основава на вътрешна интелигентност, безстрашие и деликатност. Духовните воини може да изпитват страх, но въпреки това имат достатъчно смелост, за да почувстват страданието, да гледат открито страха си и да си вадят поуки от трудностите. Както ни казва Чьогям Трунгпа Ринпоче, да станеш воин означава да можеш да „замениш дребнавата борба за сигурност с една много по-широка идея - идеята за безстрашието, откритостта и истинския героизъм"⁸. Да навлезем в преобразяващото поле на тази много по-широка идея означава да се научим да бъдем на „ти" с промените и да направим непостоянството наш съюзник.

Вгледайте се още по-дълбоко в непостоянството и ще откриете още едно послание, още една негова страна - страна, която ни дава по-голяма надежда, страна, която отваря очите ни за фундаменталната същност на Вселената и нашата удивителна връзка с нея.

Ако всичко е непостоянно, тогава всичко е това, което наричаме „пусто" - тоест липсва му всякакво стабилно, дълготрайно и присъщо само нему съществувание; всички неща, видени и разглеждани в техните истински взаимоотношения, не са независими, а са взаимозависими с всичко останало. Буда сравнява Вселената с огромна мрежа, изтъкана от множество шлифовани скъпоценни камъни, всеки от които има безбройно много страни. Всеки камък отразява всички останали в мрежата и в действителност образува едно цяло с тях.

Помислете за една морска вълна. Видяна по един начин, тя има определена идентичност, начало и край, раждане и смърт. Видяна по друг начин, тази вълна не съществува сама за себе си, тя просто е свойство на водата, „пуста" е откъм някаква отделна идентичност и се „състои" само от вода. Ако наистина се замислим за тази вълна, ще си дадем сметка, че тя е временно възможна заради вятъра и водата и че зависи от множество непрекъснато променящи се обстоятелства. Също така ще разберем, че всяка вълна е свързана с всяка друга.

Ако се вгледаме внимателно, ще видим, че нищо не притежава присъщо само нему съществувание и тази липса на независимо съществувание ние наричаме „пустота". Представете си едно дърво. Когато мислим за дърво, имаме предвид конкретно определен обект; и на дадено ниво, както и при вълната, това е така. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще си дадем сметка, че в края на краищата дървото няма независимо съществувание. Когато се замислим, ще разберем, че дървото се разтваря в една удивително фина мрежа от взаимовръзки, която обхваща цялата Вселена. Дъждът, който мокри листата му, вятърът, който люлее клоните му, почвата, която го подхранва и му дава живот, сезоните, времето, лунната светлина, звездите - всичко е част от това дърво. Колкото повече мислите за дървото, толкова повече ще откривате, че всичко във Вселената допринася то да бъде това, което е, че то нито за миг не може да бъде отделено от всичко останало, че във всеки миг неговата природа неуловимо се променя. Когато казваме, че нещата са „пусти", имаме предвид, че те са лишени от независимо съществувание.

Съвременната наука разкрива пред нас огромен брой взаимозависимости. Еколозите знаят, че едно изгоряло дърво от джунглата край Амазонка променя по някакъв начин въздуха, който диша жителят на Париж, и че трептенето на крилата на една пеперуда в Юкатан се отразява върху живота на папратта на Хибридите. Биолозите започват да откриват фантастичния и сложен танц на гените, които създават идентичността и личността - танц, който се простира далеч назад във времето и ни показва, че всяка така наречена „идентичност" се състои от порой най-различни въздействия. Физиците ни въвеждат в света на квантовата механика - свят, който изумително прилича на блестящата мрежа, обхващаща Вселената, описана от Буда. Точно както скъпоценните камъни от тази мрежа, частиците съществуват като различни комбинации от други частици.

И така, когато се вгледаме в себе си и в нещата около нас, които смятаме за стабилни, солидни и трайни, ще разберем, че всъщност те не са по-реални от един сън. Буда казва:

Знай, че всички неща са такива:

като мираж:, като замък от облаци,

като сън, като привидение,

без същност, но с качества, които се виждат.

Знай, че всички неща са такива:

като луна при ясно небе,

отразена в бистро езеро,

макар че за езерото луната е неподвижна.

Знай, че всички неща са такива:

като ехо от звуци,

от музика и плач,

въпреки че в това ехо няма мелодия.

Знай, че всички неща са такива:

като вълшебник, който прави

с коне, волове, каруци и други подобни -

нищо не е това, което изглежда.⁹

Размишлението за тази подобна на сън реалност по никакъв начин не бива да ни отблъсква, да ни изпълва с горчивина или да ни кара да губим надежда. Точно обратното - то може да събуди у нас топлина, деликатно и силно състрадание, което дори и не подозираме, че притежаваме, и така да ни подтикне да бъдем по-щедри към всички други същества и предмети. Тибетският светец Миларепа казва: „Като виждате пустотата, имайте състрадание." Когато чрез размисъл наистина сме видели пустотата и взаимосвързаността на всички неща с нас самите, светът ни се открива в по-ярка, по-свежа и по-искряща светлина - като в безкрайно отразяващата мрежа от скъпоценни камъни, за която говори Буда. Вече не се налага да се защитаваме или да се преструваме и става все по-лесно да правим това, което ни съветва един тибетски учител:

Истинската духовност освен това трябва да дава съзнание, че ако сме взаимосвързани с всичко и всеки друг, дори и най-малката, най-незначителна наша мисъл, дума, действие водят до реални последствия в цялата Вселена. Хвърлете камъче в езерото. Повърхността на водата се разклаща. Вълничките се сливат една с друга и пораждат нови. Всички неща са взаимосвързани - започваме да разбираме, че сме отговорни за всичко, което правим, говорим или мислим, отговорни всъщност и за самите себе си, за всичко и всеки друг, а и за цялата Вселена. Далай Лама казва: