Книга за моя живот

книга за моя

живот

Като неин пастир, аз съм свидетел на чудесата, които Таня е преживяла. Книгата й е много силна, но животът й говори още по-силно.

Тя е благословение за тялото Христово в България.

Х Ц “СИОН” Стара Загора

Когато Бог те срещне с човек като Таня, Той ти подарява мечтан приятел, верен и ентусиазиран съработник.

Когато Таня споделя как Бог се движи в живота й, ти се иска да чуваш още, и още, и още.... Думите се леят като водопад, който напоява душата ти и привдига духа ти.

Мария Данева

По професия съм детска учителка. Вълнувам се от проблемите на децата, на младите хора. Надявам се, че мога да им помогна.

Тази книга няма да промени вашия живот.Тя е свидетелство за промяната в моя. Чрез нея искам да кажа, че никога не сме сами. Има Един, Който винаги бди над нас и чака да се обърнем към Него.

Името Му е Господ Исус Христос.

Таня Стоянова

Цитатите са от :

Библия или Свещеното Писание

на Стария и Новия Завет

Ревизирано издание

По пътеката на чудесата

Книга за моя живот

Първо издание, септември 2006 г.

Автор: Таня Стоянова

Коректор:Иванка Владимирова

ISBN

Всички права запазени

Съдържание

За кого е предназначена тази книга............................................................

А сега накъде, Господи ?................................................................................

Искам да съм като Теб.................................................................................

Дълбоки корени............................................................................................

“Ти ще станеш сеяч!”...................................................................................

Първото откровение.....................................................................................

В търсене на истината..................................................................................

Най – после Те намерих!..............................................................................

Незабравимия ден.........................................................................................

Житните зърна и хлябът..............................................................................

“Защо се притесняваш?”..............................................................................

Черният бележник........................................................................................

Реката, канарата и къщата............................................................................

Изненадващ въпрос.......................................................................................

Чувствителен и деликатен............................................................................

Духовната битка............................................................................................

Първият плод.................................................................................................

“Мечът на Духа”............................................................................................

Моите свидетелства / “От Господа е това и чудно е в нашите очи.”/......

Господ е сила на живота ми.........................................................................

Между живота и смъртта.............................................................................

Пътят на всеки минава през храма..............................................................

“Ако двама от вас се съгласят”.......................................................................

Да хвръкна като птичка................................................................................

От деветия етаж.............................................................................................

Пътуване до Украйна....................................................................................

Ти си моят Баща............................................................................................

Няма да ме оставиш......................................................................................

“Бог те закриля!”...........................................................................................

Даде ми мечти................................................................................................

Най–голямото наследство............................................................................

Път за духовно израстване...........................................................................

Нови хоризонти.............................................................................................

Мисия “Възможност”...................................................................................

Заключение....................................................................................................
Благодарна съм :

На моя съпруг – за това, че през целия ни семеен живот е бил първият ми слушател, читател и коректор;

на децата ми Стела и Свилен, Нейко и Дидка – за тяхното внимание и съпричастност;

на сестра ми Пепи – че неотлъчно е до мен и ме подкрепя;

на моите внуци Янчо и Таня – за тяхното доверие и приятелство, за това, че още от малки бяха мои съработници на мисионерското поле;

на моите пастири Ваня и Димитър Димитрови - за здравата основа, която са ми дали, от чиито поучения съм черпила знания;

на Деси – за съветите и сътрудничеството;

на моите братя и сестри – за молитвите, с които ме подкрепяха докато работех над книгата;

на Пеги Лейни и Марги Бор – за искреното им приятелство;

на моите спонсори – за възможността тази книга да стигне до читателите.

С голямо смирение благодаря и на моя Свят Бог, без Когото не бих могла да направя нищо. Единствено и само на Него да бъде славата.

За кого е предназначена тази книга?

- Да, много Колкото пъти си задавах този въпрос, виждах, че отговорът му търпи развитие и промяна. Когато идеята да напиша книгата се зараждаше в ума ми, исках да оставя като наследство на моето семейство и на потомците ми, моята дълбока признателност и любов към Бога. Исках още веднъж, но вече чрез писаното слово да споделя пред близките и приятелите за грижите, с които Бог ме е обграждал. Имах желание да споделя с тях чудесата, които Господ е извършил в моя живот, за да бъдат предадени и на бъдещото поколение, надявайки се, че това е моят скромен дял за изявяване на Божието величие и слава.

Още в началото, мислите ми започнаха да се изливат една след друга, както водата блика от извора. Осъзнавах, че само Бог на изобилието и щедростта може да дава така непринудено.

Отпусках се в Неговите силни и нежни ръце, като се оставях да ме води във всичко и да ми дава, това за което копнее сърцето ми.

Осмислях по нов начин всичко, което Бог е направил за мен. Все повече се доближавах до Него и Го опознавах. Същевременно, в сърцето ми се разпалваше желанието да Го направя познат и на другите.

С течение на времето се срещах с различни хора, които споделяха с мен проблемите и нуждите си. Разказвах им как Бог ми е помогнал, за да ги насърча. Виждах, че те се изпълваха с надежда и вяра. С някои от тях изградихме трайни взаимоотношения помежду си, а Бог се прославяше като извършваше чудеса и в техния живот. Една част съм описала в тази книга. Хората, за които споделям, са от различни поколения: и деца, и възрастни.

Книгата е предназначена за такива, които са изправени пред трудности и изпитания, независимо от възрастта им. Които са в безизходица и имат жизнена необходимост от Божието присъствие в живота си.

Тя е предназначена и за тези, които дълбоко вярват и служат в Божието царство, за да се насърчават и заедно с мен да отдават слава на нашия всемогъщ и милостив Господ и Бог.

Моля се за благословение на всеки, който прочете тази книга.

Нека бъде насърчен, укрепен и вдъхновен от Святия Дух.

Нека написаното да провокира всеки един читател, да мотивира в него желание за изграждане на дълбоки личностни взаимоотношения с Бога чрез Името на Господ Исус Христос. А цялата слава да бъде единствено и само са Него.Амин!

А сега накъде, Господи
След една поредна конференция за Детското служение, проведена в Ловеч, се върнах в къщи пълна с въпроси. Започнах да питам Господ накъде да вървя. Какво би искал от мен да правя по-нататък. Нуждаех се от ясното Му водителство, затова застанах в молитва:

“ Боже мой! Толкова много се нуждая от Твоето виждане, от Твоя план за моя живот. Помогни ми да разбера коя съм в Твоите очи и как да работя, за да изпълнявам волята Ти!

Святи Татко! На Тебе посвещавам остатъка от живота си. Вземи го и го освети! Очисти ме от всеки грях и грешка в мотивите и действията ми! Искам да Ти служа! Искам да служа на децата на България, да ги уча, да им показвам Твоята любов.

Святи Душе, говори ми чрез Твоето Слово! Дай ми да размишлявам върху Него! Помогни ми да проникна в дълбочината му! Имам нужда от Твоето мощно присъствие, от Твоите наставления. Чакам Твоя призив, повелята Ти. Не искам да правя нищо без Теб.”

След молитвата отворих Библията и започнах да чета Псалом 78.

“... Това, което чухме и научихме и нашите бащи ни разказаха, няма да го скрием от чадата им в идното поколение, но ще повествуваме хвалите на Господа, Неговата сила и чудесните дела, които извърши... За да ги знае идното поколение; децата, които щяха да се родят – които да настанат и да ги разкажат на своите чада, за да възложат надеждата си на Бога и да не забравят делата на Бога, но да пазят Неговите заповеди” /Пс. 78:4,6,7/.

Четейки тези стихове и разсъждавайки върху тях, в сърцето ми дойде желание и аз да разкажа на децата и внуците си, на моите потомци, за чудесата, които Бог е извършил в живота ми. Да им разкажа, че Той е жив, реален и непроменим; че както е работил с предишните поколения, така се грижи за нас и за всяко едно поколение. Да споделя Неговата верност и промените, които Святият Дух е извършил в мен в годините на моето духовно израстване.

Докато размишлявах и се молех относно работата ми върху писането на тази книга, опознавах все повече Бащинското любящо сърце на Бога. И колкото повече Го опознавах, толкова повече се смирявах пред Него.

До този момент, винаги, когато се случваше нещо необичайно в живота ми или в живота на мои близки, използвах една думичка: “късмет”.

За мен късмет беше това, че и аз и по-малките ми брат и сестра завършихме средното си образование, независимо, че още от малки останахме без баща. Късмет беше и това, че бяхме настанени в домове за деца и юноши. Късмет беше, че попаднах в Института за детски учители.

След гимназията, моята възпитателка беше подала документите ми за кандидатстване, без дори да зная. Обади ми се по- късно, за да ми съобщи датите на изпитите. Късмет беше също, че когато се явих на приемния изпит по литература, ми се падна точно тази тема, която бях успяла да прочета непосредствено преди изпита.

Всички успехи в живота ни, хилядите добри неща, обяснявах по този начин. Не съм си давала сметка, че зад тази дума не се крие нищо друго, освен грижата на Бог за нас...

Никога, преди това, не съм предполагала, че животът ми е изпълнен с Божиите чудеса. Оказа се, че ,” те превишават всяко преброяване”, както казва псалмистът в Пс 40:5.

Един ден Бог ми се откри и ми даде възможност да разбера, че съм изцяло зависима от Него. Тогава преосмислих живота си по нов начин. А когато прочетох в Библията, че Той е Баща на сираците, успях да си обясня много неща.

Изведнъж получих прозрение и разбрах, че през цялото това време Той е бдял над мен и над моите близки, заради Своята вярност.

Осъзнах, че Той е опазил живота ми през всичките онези случаи, когато е висял на косъм. Едва тогава разбрах, защо когато се давех, не съм се удавила; когато кракът ми застина над змията, не съм я настъпила; защо, куршумът, който изсвистя над главата ми, не ме е улучил...И защо, все пак съм оцеляла, макар че раждането ми е било трудно и мъчително - протекло по необичаен начин за времето, в което съм се родила.

Сега, ревизирайки миналото си, виждам, че целият ми живот е изпълнен с чудеса от Бог и много ми се иска да споделя поне някои от тях. Отварям книгата на живота ми, изпълнена със спомени, мисли и преживявания, за да я покажа на тези, които искат да надникнат в нея.
Искам да съм като Теб
Когато за първи път попаднах в евангелска църква, чух една песен, в която се пееше така: “Аз искам да съм като Теб, Исус! Да бъда добър съд в ръката Ти...” Тези думи ми бяха толкова познати. Имах чувството, че съм ги произнасяла цял живот. И започнах да търся началото, първоизточника им вътре в самата мен. Връщах се в детството си и се опитвах да разбера, защо песента ми звучи като моя, лична изповед.

Така в спомените ми изплува онази част от моето детство, която е свързана с първото ми ”лично общуване” с Исус Христос. Бях осем или девет годишна. Помня, че не можехме да ходим с майка на църква. По наше време на учениците това не беше позволено.

Един неделен ден, като се върна от литургия, майка донесе една картина – голяма и гланцирана, в прекрасни цветове. Ние, децата се вкупчихме да я разглеждаме. Тя ни обясни, че това е икона на Исус Христос. Закачи я на стената до кандилцето.

От този ден трудно откъсвах погледа си от иконата. От там ме гледаха две очи - топли, замечтани и изпълнени с любов. Исус се любуваше на децата, които играеха наоколо и същевременно сякаш ми говореше.

Стоях така с часове, вглеждайки се във всеки детайл на картината. Исках като Него да съзерцавам красивите дървета и скали, а около мен да играят деца, на които да се радвам. Колкото повече се вглеждах в лицето Му, толкова повече ми се струваше, че от очите надолу, около устата, а особено в брадичката си, имам невероятна прилика с Него.

Малките момичета стават суетни с израстването си. Все по-често се улавях, че стоя с огледалото в ръце, застанала в тази поза, в която визуално най-много приличах на Исус от иконата. А от устата ми неволно се отронваха думите: ”Искам да съм като Теб!”

Тази картина не само се запечата в съзнанието ми, но остави следи в цялостния ми живот. Стана точно така, както си мечтаех. Когато пораснах, разбрах колко много обичам децата и природата. Всичките ми творчески години са свързани с тях. Отдадох им цялата си любов. А работата ми като учителка беше посветена на изграждането на детския интерес и любов към природата, на развиването на творческото им въображение и фантазия. За това много ми помагаше моето лично хоби – дървопластиката. И сега все още обичам да се разхождам сред природата, когато открия някакво интересно, причудливо коренче или клонче, да му предам нов живот чрез малка намеса. Изработила съм десетки уникални дървопластики, с които съм участвала в различни изложби на общинско и национално ниво. Подарила съм такива на хора по целия свят.

Тази любов и към децата и към природата остана завинаги в мен. Но най-важното разбрах едва сега - усетила Божията любов в сърцето си. Бог желае да общуваме с Него. Когато пея песента “Искам да съм като Теб, Исус!” я съпреживявам отново и отново.Осъзнавам, че Той е не само изворът на любовта, а самата Любов.

Баща ми беше човек с богата обща култура и с широки интереси. Това, което помня за него от най-ранните си детски години е, че той имаше артистични данни, беше активен участник в читалищната дейност на селото, и притежаваше голямо влечение към четенето.

По онова време получавахме поредица от библиотека “Наука и знание”. Макар че бях малка, много силно впечатление ми правеха някои статии, като: “ Имал ли е светът начало и ще има ли край ?”, “ Има ли живот на Марс?”и др.

У нас са се събирали често хора от селото. Четяли са и заедно са разисквали върху Божието слово. Баща ми е бил един от тези, които са организирали и провеждали сбирките.

Аз и досега пазя нашата пожълтяла, остаряла от времето Библия. Когато се научих да чета, тайно отварях съндъка, в който майка ни пазеше най-ценните неща. На дъното му имаше една стара зелена торбичка от брезент. Заедно с други ценни за семейството книжа, в нея стоеше и Библията ни. Аз я вземах с вълнение и се мъчех да чета ситния шрифт, изпълнил страниците с непознати думи и странни букви.

Единственото нещо, което не съм забравила от четеното и до този момент, беше едно повторение: “Истина, истина ви казвам...”

За големите празници, особено за Възкресение, сестрите ми, често се събираха, с другите момичета, които участваха в църковния хор и заедно репетираха. Още от тогава помня прекрасните църковни песнопения ”Надгробное ридание” и “Христос возкресе из мертвих”.

Всичко това се е връщало в съзнанието ми като далечно ехо, като носталгия по детските ми години.

Лично аз нямах възможността да ходя на църква, нито да слушам Божието Слово. Времената на моето детство бяха такива, че в училище не бяхме учени на почит към Бога.

Представите на цялото мое поколение за духовните неща, бяха бледи и неправилни. За голямо съжаление сме пропуснали толкова много възможности за опознаване на Бога.

Въпреки това,Той през цялото време е бил с нас и ни е давал това, от което сме се нуждаели. Подреждал е обстоятелствата в живота ни, докато всеки един от нас, на своето време отвори сърцето си за Него.

Той ни е познавал. Според голямата си милост ни е срещал и ни се е откривал, за да Го познаваме сега и ние.

“Ти ще станеш сеяч.”
Помнете ония, които са ви били наставници,

които са ви говорили Божието слово;

и като се взирате в сетнината на техния начин

на живеене, подражавайте вярата им.

Евреи 13:7

Моето лично обръщение към Бога има предистория. В края на 1989 г. боледувах от грип, вследствие на което получих силно възпаление на синусите. Постъпих в Ушното отделение на Окръжна болница, където се запознах с леля Мария.

Тази жена беше много вярваща и винаги носеше със себе си Библия. Разказваше много увлекателно непознати за мен неща. Даде ми да прочета няколко книжки за вярата в Бога.

Един ден дойде в стаята ми и ми подаде Библията си. Каза да я отворя и да прочета това, на което се спрат очите ми. От детските си години до този момент не бях отваряла Библия. Много се вълнувах. Отворих там, където пишеше Евангелието на Матея 13 глава и зачетох:

”В същия ден Исус излезе от къщи и седна край езерото. И събраха се до Него големи множества, така щото влезе и седна в една ладия, а целият народ стоеше на брега.”... И така продължих да чета.

Когато прочетох притчата за сеяча, която Исус Христос разказва на всички, а после я разяснява на учениците Си, леля Мария ми каза: “Таня, ти ще станеш сеяч на Божието Слово”. Зарадвах се. Без много да се замислям над смисъла на казаното, взех го за нещо хубаво, значимо и й повярвах.

За думите на леля Мария си спомних много по-късно.Тогава разбрах, че беше изрекла пророческо слово за мен. От запознанството ни бяха изминали повече от десет години. По това време, вече си бях извоювала авторитет на “божий човек” сред целия колектив в детската градина, в която работех.

Наближаваше 15 септември. Директорката ме изпрати до най - близката църква ”Света Богородица”, за да поканя някой от свещениците да направи водосвет за откриването на новата учебна година.Така се запознах с младият и ерудиран свещеник – Стефан Чалъмов. Разговорът ни протече около това, че децата на България се нуждаят от знания и вяра в Бога. И двамата бяхме на едно мнение, че на този етап, нито учителите, нито директорите са информирани и достатъчно подготвени, за да мотивират децата да вярват в Него. Свещеникът сподели, че има завършили богослови, но засега в училищата не им осигуряват подходящи условия за работа. Неговата съпруга също била богослов, но се е отказала да преподава именно по тази причина. Наложило се да работи при него в църквата.

От няколко години аз бях учителка в Неделното училище на християнска църква “Сион”. Междувременно бях завършила богословското си образование и вече бях станала “сеяч” на Божието слово.

Исках да разговарям със съпругата на свещеника – Мария. Да й дам кураж и да я мотивирам да продължи да работи с децата.

Наскоро след това се срещнахме. Тя ме попита, чрез кого съм повярвала. Разказах й за леля Мария от болницата. Очудването ни беше много голямо. Оказа се, че това младо момиче е внучка на леля Мария. Дълго разговаряхме и не можехме да се начудим на това странно съвпадение.

От този момент нататък една много специфична любов ни свърза с тяхното семейство. Вярвам, че това е Божията любов. Бог не ни дели на православни, евангелисти и католици. Той ни е събрал в семейството си, за да се обичаме и да се молим едни за други...

След повече от 10 години Бог ме беше срещнал с внучката на моята благовестителка, чиито думи и до сега съпътстват всеки мой ден.
Първото откровение
Леля Мария насочи интереса ми към Бог и Божието Слово. Първата книга от Библията, която прочетох два пъти един след друг за един ден, беше книгата “Откровението на Йоана”.

По същото това време в отделението лежеше и друга жена - дъщеря на свещеник.Тя беше коренно различна от леля Мария и по възраст и по характер. Но едно общо нещо имаше между тях – и двете ходеха навсякъде с Библията в ръка. Често се събирахме заедно и си говорихме.

Наближаваха Рождествените празници. Както всяка година, децата от детската градина подготвяха празнична програма. Много исках да присъствам на тържеството. Още повече, че се чувствах добре и лекуващият лекар обеща да ме изпише.

В определения ден обаче той изписа другата жена, с която бяхме в една стая. Бях разочарована. Чувствах се измамена и огорчена. Точно, когато не знаех какво да правя, вратата се отвори и в стаята влезе дъщерята на свещенника. Както винаги тя държеше Библията в ръката си. Като разбра за какво съм разстроена, започна да ме успокоява:

- Не се притеснявай, утре ще те изпише.

- А как ще дочакам до утре? – попитах аз.

- Ще ти оставя моята Библия. Мен ме пуснаха да видя детето си. Утре сутринта ще се върна, така че можеш да четеш. – каза тя и ми подаде скъпоценната книга.

Това ми подейства успокояващо. Олекна ми. Държах Библията в ръцете си като нещо съкровено, но не знаех откъде да започна.

Прочети последната книга! – ми каза дъщерята на свещенника и излезе.

Послушах съвета й. Веднага започнах да чета. Приличах на гладен човек, на когото са предоставили изобилие от храна.

Ако сега аз трябва да посъветвам някого, откъде да започне да чете Библията, в никакъв случай не бих му посочила книгата “Откровение”. Тя е една от най-трудно разбираемите книги и е изпълнена с много символи.

Тогава й се доверих. Четях и поглъщах с огромно желание прочетеното. Когато стигнах до 5 глава, 6 и 7 стих “И видях между престола и четирите живи същества, между тях и старците, че стоеше агне като заклано, което имаше седем рога и седем очи, които са седемте Божии духове разпратени по цялата земя. И То дойде, та взе книгата из десницата на седящия на престола...”, по особен, необясним за мене начин, до ума ми - сякаш от небето, достигна някакъв лъч от знание. В този миг аз разбрах,че това Агне е Исус Христос.

Сърцето ми се изпълни с радост. Това беше първото осъзнато откровение, което получих от Бог – че Исус Христос е жертвеното Агне.

Бях толкова погълната от това, което пишеше. Прочетох цялата книга и веднага я започнах отново. Сега четях с още по-голямо усърдие.

През това време в отделението приеха друга жена и я настаниха на леглото до мен. Тя ме помоли да чета на глас. В един момент забелязах, че започва да се унася в сън. А аз й казах:

Моля те, не заспивай! Тук пише, че е благословен този, който прочита и онзи, който слуша това пророчество. Някога хората са се събирали заедно на едно място. Един от тях е четял, а останалите са слушали.

Но клепачите на жената се спускаха бавно и затваряха очите й като тежки завеси.

Аз си спомних за времето, когато бяхме малки. Вечерта цялото ни многолюдно семейство се събираше след дългия трудов ден. Майка и сестрите ми предяха или бродираха, а татко режеше тютюн върху дъската и пееше или ни разказваше нещо. Аз и братчето ми слушахме захласнати.

До вечерта прочетох втори път “Откровението на Йоана”. Тази книга остана за мен и досега една от най-вълнуващите книги, а Библията се превърна в любимото ми четиво. Наистина, на другия ден ме изписаха и успях да присъствам на тържеството.

Дните, прекарани в болницата и разговорите ми с леля Мария бяха много специални за мен. Оттогава останах с убеждението, че дълбока, кръвна връзка ме свързва с Исус Христос. Не можех да си обясня в какво се състои, но някак вътрешно усещах, че тя съществува. И трябваше да минат година и половина, за да мога да разбера каква е тази връзка.

В началото на 1991г моят съпруг се разболя. През януари заедно с колегите си посещаваше учебни курсове в Бургас. Прибираше се в къщи само в събота и неделя. Чувстваше се отпаднал. Поддържаше постоянно висока температура и нямаше апетит. Започна да слабее. Усещах, че нещо не е наред.

Курсът свърши. Предложих му да отидем на преглед, но той не искаше и да чуе. Една вечер се обадих на Бърза помощ. Лекарят го прегледа, изписа му лекарства. Посъветва ни, ако до края на седмицата температурата не спадне, да отидем на рентген. Направиха снимка и веднага приеха съпруга ми в болницата. Откриха някакво петно на белите му дробове. Трябваше сериозно да се лекува.

От къде дойде всичко това, ние не знаехме. Той работеше от 1970 г. в “Селскостопанска авиация”. През тези години е бил на работа в Египет и в Судан. Ходил е в Украйна, в Чехословакия, а преди една година беше на работа и в Германия. До този момент аз нито веднъж не бях ползвала правото си безплатно да пътувам по линиите на БГА “Балкан”. Този път, още преди да замине решихме, че по някое време и аз ще отида за 20 дни при него.

На 31 март отпътувах за Берлин със самолет, а оттам с влак до Щтралзунд. Пристигнах през нощта. Стоян и неговият хазаин дойдоха от Гримен да ме посрещнат. Цяла нощ не можахме да спим.

Времето беше студено и мразовито. На сутринта самолетът е бил покрит със скреж. Докато съпругът ми отключвал вратата, ръката му се изплъзнала от заскрежената дръжка. Паднал от около метър и половина височина. Изпитваше силна болка.Тогава не отиде на лекар, само приемаше обезболяващи таблетки. Може би това беше дало отражение върху организма му.

Повече от четири месеца съпругът ми прекара в болницата. През цялото това време не спазваше лекарските изисквания. Всяка събота и неделя като се прибираше в къщи донасяше лекарствата, които не беше пил през седмицата. Когато го изписаха продължаваше да упорства и да не ги приема.

Виждайки всичко това, аз много се тревожех. Не знаех как да му помогна. Пепи, най-малката ми сестра беше научила, че в една от църквите в Стара Загора, има чудотворна икона на Света Богородица. Започнахме да я посещаваме. Надявахме се, че там ще намерим помощ. Купувах по няколко свещи, заставах пред чудотворната икона, гледах я в очите и безмълвно молех за помощ.

Един ден застанах с цялата си безпомощност пред иконата на Исус Христос и казах: “Господи, научи ме, как да помогна на моят съпруг – на екстрасенс ли да отида, или на гледач?”

Тогава не знаех нищо за духовните неща. В наивността си, се помолих точно с тези думи. И Бог много скоро отговори на молитвата ми – по Неговия начин.

Само след няколко дни чух за една млада жена – екстрасенс. На другия ден бях пред вратата й. Позвъних. Тя отвори и още щом ме погледна, каза: “Днес няма да гледам!” Погледът й беше напрегнат, уплашен. Не остана време да реагирам, защото веднага затвори вратата. Отново позвъних и започнах да настоявам: “Ако не може днес, утре ще дойда!”. “Не, не! Четиридесет дни няма да гледам!”- каза жената и отново затвори. Тръгнах си. Мислех, че няма причини да не ме приеме.Върнах се и отново позвъних. Още като открехна вратата побързах да й обясня: “Не за мен, за съпруга ми идвам. Моля те, кажи ми нещо за него!.

- Не! Не! Не! – извика жената. Отивайте си! Изобщо няма да гледам! - и отново затвори вратата.Тръгнах си разочарована.

Скоро след това научих адреса и на една гледачка. По-скоро, тя беше запитвачка на духове на мъртви. Три дни стоях пред дома й, но пак попаднах в същата ситуация. Тя извикваше другите хора да влязат вътре, но не и мен. Колкото и да настоявах, и двете жени не ме приеха. Тогава не разбирах защо. Месеците се нижеха един след друг. Двете със сестра ми продължавахме да посещаваме църквата. Изпълнявахме всички съвети и традиции. Взехме си светена вода на Йорданов ден, купих си иконостас и кандило, за Великден си поръчахме маслосвет. Мислех, че като давам на съпруга ми храна, към която съм прибавила от светената вода, от брашното или олиото, той ще оздравее. Но на практика не се получаваше така. Бях чула също, че трябва да занеса в къщи свещта запалена, но още като излязох от църквата, пламъчето угасна.

Преживявах голямо разочарование. Упреквах свещеника и служителките в църквата, че са ме заблудили. Чувствах се виновна, но в същото време не можех да се освободя от негодуванието, което таях в себе си. Често повтарях на майка ми: “Майко, грешна съм, че ги обвинявам, но те ме подведоха!” Това продължи месеци.

Исус Христос е казал: “Търсете първо Неговото царство и Неговата правда. Всичко останало ще ви се прибави”. Открих истината много по-късно. Аз в незнанието си съм се надявала на материалните неща. Разбрах също защо двете жени не са ме допуснали до себе си.

В книгата “ Второзаконие” 18: 10-13 пише: “ Да не се намира между тебе, някой, който да прекарва сина си или дъщеря си през огън, никой чародей, астролог, гадател или омаятел, никой баяч, запитвач на зли духове, врач или запитвач на мъртвите, защото всеки, който прави тия дела е омразен на Господа...”

Аз бях помолила Бог да се обърна към тях, без да зная, че Той мрази всичко това.

Във верността Си, Господ беше отговорил на молбата ми да ги потърся, но с Бащинската си любов ме беше опазил да не съгреша в незнанието си. Тогава разбрах, че истината е в Божието Слово и че Бог е в контрол на всичко.

им помагаме.

Работихме няколко дни, но излезе силен вятър. Имаше мъртво вълнение. Решихме да се поразходим до “Каваците”. На плажа се бяха струпали много хора. Изтичахме бързо при тях. Линейката току - що беше отнесла двама удавника. Тръгнахме си натъжени за Созопол. Когато наближавахме града, видяхме катастрофа, буквално, секунди след произшествието. Вътре в себе си се молех за пострадалите хора и за техните близки. Един ден Диана Пастармаджиева, моя колежка и съседка, ме покани да отидем на църква. Попитах я в коя църква ходи, а тя ми отговори:

- Аз посещавам християнска църква “Сион”. Нашите служби се провеждат в Профсъюзния дом.

- О, не, не! Аз си ходя в нашата църква – в православната.

Хм, но Господ е един! Няма значение в коя църква ходиш. Важно е как общуваш с Него. – прекъсна ме Диана и допълни: Ела в сряда с мен, само да видиш как протичат нашите богослужения! Ако не ти хареса, повече не идвай!

Уговорихме се и тръгна. В последно време Диана много ме учудваше. Неотдавна пак бяхме разговаряли с нея. Почти един час тя ми разказва за Господ. “Разходи” ме из цялата Библия. Каза ми, че Исус Христос е Божият Син и че в Стария Завет има много пророчества за Него, които вече са се изпълнили. Учудих се колко много знае. Преди да се разделим, я попитах:

- Диди, как си могла да запомниш всичко това?

Исус Христос, нашият Спасител е пролял кръвта си за тебе, а Святият Дух знае, от какво се нуждаеш.? Аз нямам никаква заслуга. - отговори ми тя.

-А, ето от къде идвала кръвната връзка с Исус Христос! Оная кръвна връзка, за която си мислех, докато четях книгата “Откровението на Йоана”- изведнъж се досетих аз.

Досега не знаех нищо за Святия Дух. Никой не беше ми говорил за Него. В сърцето ми се зараждаше копнеж да науча повече за Исус Христос и сама да прочета всичко, което пише в Библията за Него и за Святия Дух.

В последно време моите библейски познания все повече се обогатяваха. Преди няколко дни друга съседка ме заговори. Докато пътувахме заедно в асансьора, ме попита за здравето на съпруга ми. Отговорих й, че вече е по-добре. Тя не дочака да довърша мисълта си.

О-о, Господ е велик. Мен ме излекува наведнъж от пет болести – и докато ги изреждаше, асансьорът спря на нашия етаж. Разделихме се, а аз си помислих: “Е, че Господ помага, помага, ама чак толкова...”.

Оказа се, че Диана, Цецка и майка й, посещават една и съща църква. Тяхната църква стана и моя.

Както се бяхме уговорили, в сряда - за следващото им богослужение, Диана дойде да ме вземе от работа и заедно отидохме в Профсъюзния дом. Всеобщата радост и въодушевление правеха силно впечатление още със започване на богослужението. Възхищавах се на единството на вярващите хора при пеенето в църквата. Всички заедно, без да се срамуват пееха, а песните им едни хубави – да ти е приятно да ги слушаш.

Гласът на пастора беше благ и кротък – като на Антони Генов – един от любимите ми български артисти.

След проповедта в края на богослужението, той призова всички, които искат да приемат Исус Христос за свой Спасител и Господ да излязат отпред. Въпреки настояването на двете ми съседки, аз нямах намерение да излизам. А и тогава не осъзнавах, какво означава да приемеш Исус Христос в сърцето си. Изведнъж почувствах как някаква сила, буквално ме вдигна от мястото ми и ме тласна напред, където се бяха наредили в редица повече от двадесет и пет души.

Когато изрекох покаятелната молитва, в която пасторът ни водеше, почувствах физическо облекчение. Имах чувството, че на гърба си съм носила непосилен товар и в миг някой ми го отне. Стана ми толкова леко. Чувствах се безкрайно щастлива. Искаше ми се да извикам от радост:

- Най-после Те намерих, Господи!

От този ден и до днес редовно посещавам християнска църква “Сион”.

Когато Стоян се яви на следващия контролен преглед, лекарите казаха, че от болестта не е останала и следа.

Бог беше се изявил не само като мой Спасител, но и като Изцерител на моя съпруг.

Притеснението ми имаше и друга причина. Отсреща беше “Клубът на журналистите”. Там се събираше културният елит на Стара Загора, между които имах много добри познати и приятели. По това време освен, че бях учителка и общественичка, членувах и в клуба на учителите – литературни творци в града. Много държах на авторитета и реномето си. Непрекъснато си мислех, кой ли ще ме види, че влизам тук.

Със същите чувства бях изпълнена, пристъпвайки и вътре в залата.

В сградата на Профсъюзния дом по това време се провеждаха мероприятия, много от които преди това съм посещавала: събрания, театрални постановки, срещи с известни личности, гости на града. Но сега много добре осъзнавах, че не отивам на културно мероприятие, а в “някаква църква”, за която не знаех нищо.

Обзета от своите мисли и вълнения, почти нищо не помня от първата проповед. Но това, което преживях в края на богослужението, никога няма да го забравя. Ето точно какво ми се случи:

След като бяха минали хвалението и проповедта., пасторът покани цялата църква да се моли за нуждите на хората. Отпред излезе една жена (беше старшата медицинска сестра в хирургичното отделение на Военната болница). Тя предложи да се молим за един войник, който се намирал в много тежко състояние. Пострадал при катастрофа – притиснат между две гаубици.

Всички започнаха да се молят тихо. Само тази жена (по-късно научих името й, Димитринка Момъкова) се молеше на глас. В мига, в който тя извиси гласа си в молитва, почувствах върху ръцете си огромна сила, почти неудържима. В цялото си тяло усещах физически вибрации, сякаш бях включена в електрическа мрежа. Започнах да плача и да се моля за момчето, а в сърцето си чувствах огромно състрадание към него. По това време не знаех как да се моля, но и до днес си спомням двете изречения, които изричаше устата ми, докато стоях права, разтърсвана от плач: “Господи, спаси го! Господи, помогни му!”

Когато жената престана да се моли, тази сила изчезна от ръцете ми, а заедно с нея изчезна и вибрирането в тялото ми. Само продължавах безмълвно да плача. Сълзите сами се стичаха от очите ми, въпреки че нямах никаква видима причина за това.

Беше 13 май 1992 година - денят на първата ми осъзната среща с Бога.

Този ден ще остане най-незабравимият в живота ми. Вълнуващ момент, в който Бог ме посети и отвори сърцето ми. Даде ми да повярвам, че е умрял и за мен на кръста, че щом съм повярвала в Него и моите грехове са простени. Дари ми свобода и възможност да се обърна към Него. С пълно доверие да се застъпя за непознатото момче.

Ние, хората, знаем много малко за себе си. Не осъзнаваме, колко сме грешни. Мислим си, че щом не вършим ужасни неща, не убиваме, не крадем, то всичко е наред. Но Божият стандарт е различен. Според Неговото Слово няма праведен ни един. Бог ни държи в Своята правда и вярата ни е дар от Него. Господ Исус Христос ни е свързал, чрез Своята скъпоценна кръв, пролята на кръста. Чрез вярата си в Неговата жертва имаме достъп до Бога. Почувствах го в мига, в който Господ ме беше посетил; в мига на първото ми съприкосновение с Него.

Оттогава винаги ходех весела и някаква вътрешна радост озаряваше лицето ми. Това се забелязваше от околните и често ме питаха: “Стоянова, вървиш и се усмихваш, сякаш нямаш никакви проблеми. Какво толкова хубаво ти се е случило”?

Как може да се скрие щастието от Божието присъствие? В Библията се казва: “В Твоето присъствие е пълнота от радост.” Тази радост извираше отвътре. Душата ми пееше, възхваляваше Бога и наистина бях щастлива.

Такива бяха моите преживявания по време на първото ми докосване до Бога, в самото начало на общуването ми с Него.

Те с нищо и по никакъв начин не могат да се сравнят с каквито и да е чувства и емоции. От този момент изминаха повече от четиринадесет години. Оттогава усещам Божието присъствие в живота си все по-реално. Той ми се открива все повече. Дава ми възможност да вниквам по-добре в духовните неща.

Много пъти през това време съм се радвала с искрена радост и много пъти съм изпитвала чрез духа си болката и състраданието в Божието сърце. Много пъти съм усещала силата на Святия Дух върху себе си, както чрез духа си, така и като реално, физическо присъствие. Много пъти съм се молила за хора в проблемни ситуации, в болести и страдания. И сега продължавам да го правя. Вярвам, че Бог ми е дал тази дарба, но онова, което преживях тогава беше първата ми опитност.

Опитност, в която Господ ми се беше изявил като Реален, Жив Бог, който се интересува от моята молитва, колкото и простичка да е тя.
Житните зърна и хлябът
Бог винаги ме е познавал, но в деня, в който изрекох покаятелната си молитва, аз за пръв път съзнателно Го призовах да влезе в моя живот, за да го направлява, и ръководи. Само Господ знае какво точно е извършил в мен тогава, но от този ден животът ми се промени.

Разбира се, пак си бях учителка. Ходех на работа и пак се разхождах из улиците и разговарях с колежките, докато се прибирахме в къщи.

Аз бях започнала един нов живот с Господа и Той ме променяше с всеки изминал ден. Променила се беше моята същност. Отношението ми към заобикалящия ме свят и моята ценностна система, коренно се бяха променили.

Първата промяна, която забелязах в себе си, беше в отношението ми към самата мен. Ако до преди това разчитах на собствените си сили и възможности, от този момент моето упование беше насочено изцяло към Бога. Започнах да осъзнавам, че всичко, което притежавам като способности и качества е предопределено, без да имам някаква заслуга.

Моите приоритети коренно се промениха. Доверих се на Бог, като предадох всичко в Неговите ръце: живота си, близките си, служението и работата си.

Разбира се, това в никакъв случай не означава по-малко отговорност, нито по-малко любов към близките ми, а пълно доверие в Бога. Вече започвам и завършвам деня си с Него, защото където и да отида, каквото и да правя виждам Божието действие.

Мисленето ми се промени и в друга насока. До тогава живеех с предубеждението, че евангелистите /благовестители – от гр. ез./ изповядват чужда вяра и вярват в друг Бог, но скоро бях напълно освободена от това предубеждение. Нещо повече, още в самото начало на моя християнски живот, аз самата имах желание да разказвам на всички в Кого съм повярвала. Исках да споделям с близките си всичко, което бях чула, по време на богослуженията, на общението си с Бога. Едва чаках да се прибера в къщи, за да споделя това, което съм преживяла.

А Господ наистина изливаше благодатта Си върху мен.

Постепенно Той започна да ме прави по-сдържана, по-умерена. Емоциите ми отстъпиха място на тихото ми упование в Него. Започнах да преживявям по-дълбоко връзката си с Бога и Той започна да завладява една по една всичките области в моя живот.

Поредната спечелена битка, по пътя към промяната в мен, беше в отношението ми към моята политическа ангажираност. Макар че престанах да посещавам партийните и политически мероприятия, с които бях свързана повече от четвърт век, с голяма радост преживях окончателното си освобождение. Това стана точно в момента, в който взех решение да се откажа от всякакви политически пристрастия. Бях намерила един много по-превъзходен път, по който искам да вървя.

Друга първостепенна промяна в мен е, че получих простителност. Въпреки, че по характер съм прощаваща, в живота си имах ситуации и хора, свързани с тях, на които ми беше невъзможно да простя с човешките си усилия. Святия Дух ме подтикваше да се моля за тези хора и да искам простителен дух. Сега ми е леко, че с помощта на Него мога да прощавам.

Отначало колежките ми трудно приемаха промяната в мен. Те бяха свикнали да ме гледат в друга светлина. Доскоро аз бях им пропагандирала едни идеи, а сега коренно различни. И често ме питаха:

“ Как стана така, че ти от пропагандистка на комунистически идеи, се превърна в толкова убедена християнка?” “Ами, в това се крие силата на Бог, да променя хората!” – отговарях им аз.

В Божието Слово е писано: ” Когато са угодни на Господа пътищата на човека, Той примирява с него и неприятелите му.”

Благодарна съм на Бог, че много от хората, които познавам от онова време, продължават да ме ценят. Сега, дори и тези, които в първите години понесоха тежко моето обръщение към Бога се примириха. Запазили сме добрите си взаимоотношения, и не само това, но броят на повярвалите в Господа мои познати все повече расте, за което Му благодаря от дълбочината на сърцето си.

Радвам се за промяната, която Той извършва във всички нас и съм щастлива, че ми дава възможност да я виждам. Това е една чудесна опитност. Колкото повече общувам с Бога, колкото по-дълбоко се потапям в Неговото присъствие, толкова промяната върху мен и върху тези, за които се моля е по-голяма.

И ако в началото трудно можеха да ме възприемат като нетрадиционна, библейска християнка, сега независимо, че вярвам в Бог по нестандартен за страната ни начин, открито ми се доверяват.

Убедена съм, че трябваше да премина през целия този път по начина, по който преминах, за да разбирам по-добре хората около себе си. Да мога да уча и други на това, което съм научила в християнския си живот, да мога да им помагам.

Сега за всичко благодаря на Бога, като Го моля да ме изгражда, да ме прави по-чувствителна към водителството на Святия Дух. Да ми помогне да израствам в познание на Словото Му и на Неговата воля.

Неотдавна Той ми даде откровение и размисли относно промяната. Рано сутринта бях вече будна, но все още лежах със затворени очи. Изведнъж пред себе си видях един хромел (ръчна каменна мелница), който се върти. Виждах как една ръка пущаше с пълна шепа житни зърна, а от улея между двата камъка, излизаше пълнозърнесто брашно и се събираше върху бяла покривка. Докато тази картина беше пред очите ми, в ума ми течаха следните мисли: ”Бог ни прекарва всички през хромела, но когато излезем, от нас ще приготви хляб. Колкото повече ни преобразява, толкова хлябът ще бъде по-вкусен, щом ни омеси със живите води на Святия Дух.”

Бях дълбоко впечатлена от видението. Да, ние сме като тези житни зърна и Бог променя нашата същност. Разбира се, това е един дълъг процес.

Бог продължава да ме променя, но аз съм щастлива. Зная, че Той има план за мен, както за всеки един човек и искам да живея в Неговия план.

Ти си зряла, разумна жена, сама можеш да прецениш къде да ходиш!

А после ми помогна да си купя първата Библия.

Споделих новата си ориентация и със сина ми. Нейко не одобряваше моето решение, но независимо от това, често ме водеше или вземаше с колата от църквата. Благодарна съм, че каквото и да правя във връзка със служението си в Неделното училище, той винаги е бил съпричастен и досега много ми помага.

На съпруга си все още не смеех да кажа. Той беше за мен, /и продължава да бъде / голям авторитет. Още си спомням, колко тежко ми беше в момента, в който трябваше да го поставя на второ място след Бога. Това беше едно от най-разтърсващите преживявания за мен. Беше нещото, което изстрадах дълбоко, много дълбоко в сърцето си. Тогава за първи път съпреживях чувствата на Авраам.

Святият Дух ми помогна да преодолея тази и много други болки, защото Той вече беше подредил приоритетите ми според Неговия стандарт.

Любовта ми към моя съпруг придоби нови, много по-висши измерения.

Слава Богу, сега го обичам с Божията любов, която е по-силна от моята.

Божията любов е много по-възвишена, по-съвършена и чиста от нашата, чисточовешката любов. Знам го от собствения си житейски опит.

Преди да се оженим с моя съпруг, ние имахме почти тригодишна много красива и романтична дружба. Зная какво значи да обичаш. За щастие тази любов продължи да изпълва сърцата ни и след като се оженихме и децата порастнаха.

Знам, че той ме обича и цял живот ме е обичал по своему. Почти тридесет години работеше в Селскостопанска Авиация. Поради същността на работата му сме имали много раздяли и много срещи. При всяка нова среща ние отново и отново се чувствахме влюбени един в друг.

Но цялата тази любов, която сме изпитвали, не може по никакъв начин да се сравни с облагородената вече любов, с Божията любов, която е в сърцето ми.

Сега тя е въпреки всичко, независимо от всичко. Това е безусловна любов.

До този момент нямах тайни от съпруга ми. Чудех се, как да му кажа, че ходя на църква. Една неделя Бог по чуден начин разреши моя проблем. В същия ден Нейко отново ме беше взел след службата. Разговорът ни в колата остана недовършен и след обяда, влязохме в неговата стая, за да го продължим. Докато разговаряхме, баща му влезе при нас и попита:

За какво си говорите?

Аз още повече се смутих. Тогава той се обърна към мен:

- Таня, от една-две седмици чувствам, че искаш да ми кажеш нещо. Какво има? Не се притеснявай, кажи ми спокойно!

- Oт известно време ходя в една евангелска църква. Там ни обясняват Библията, пеем песни на Бога и се молим за болни и страдащи хора - плахо започнах аз.

- Добре ли се чувстваш там?

добре.

Въздъхнах облекчено.

Святият Дух много пъти ми е показвал, как може да променя обстоятелства, характери, взаимоотношения само за един миг. И най–много ми е говорил чрез въздействието Си върху моя съпруг.

Бог знае, че една от най-съкровените ми мечти е да го видя повярвал и променен. Знам, че един ден и това ще стане, защото в Божието Слово има обещание: “Повярвай и ще се спасиш и ти и домът ти”.

Бог е суверенен, но зачита свободната човешка воля. Не знам по какъв начин ще го промени, но знам, че Божието Слово е вярно. Щом е обещал, ще го изпълни.

А относно съпруга ми, Той ми е говорил неведнъж. Много пъти ми е давал знаменателни сънища. В самото начало го сънувах като бебе пеленаче, поставено до един поток. Пелената, в която беше завит блестеше от чистота. Шапката му беше от красиви бели пухчета, които трептяха около мургавата му кожа, а лицето му не беше бебешко. Беше лицето на моя съпруг. По-късно сънувах, че тикам бебешка количка по тротоара на главната улица, пред профсъюзния дом, където по това време провеждахме богослуженията си. Пред стълбите стояха наредени няколко семейства от нашата църква. Полагах неимоверни усилия, за да преодолея две малки на глед височинки, но това не беше по силите ми. В този момент пред очите ми се появи една голяма ръка и без никакви усилия изкачи количката върху тях. Аз гледах с възхищение и не можех да повярвам на очите си. Тази ръка с невероятна лекота се справи с моята непосилна работа.

Още преди години, по време на една молитва за съпруга ми, духът ми беше много съкрушен. Бог ми проговори ясно и убедително: “Когато го видиш да чете Словото Ми, ще започне промяната.” През това време съм виждала мъжа ми да взема Библията. Много пъти заедно сме чели и сме разговаряли върху определени стихове.

Няколко години по-късно Бог отново ми даде знаменателен сън. Бяхме в хола двамата със съпруга ми. Той беше седнал на дивана. Над главата му имаше голямо огнено огледало, в елипсовидна форма. Аз стоях изправена пред огледалото. То ми говореше като живо. Посочвайки съпруга ми с показалец, огледалото ми нареждаше: “ Кажи му...! Кажи му...! Кажи му...! И аз говорех на съпруга ми, но каквото и да му кажех, не стигаше до него. Погледнах безпомощно към огледалото и казах: “ Господи, каквото и да му кажа, той не ме чува.” А гласът от огледалото отново ми проговори: “Остави го на мен! Това е моя грижа.” В този момент един огнен лист се отдели от него и падна на дивана до съпруга ми.

С всичко това Бог неведнъж ми е показвал, че с човешките си усилия, не съм в състояние да въздействам на съпруга си. Това може да стане само с Негова помощ.

А Святият Дух толкова пъти го е преобразявал пред очите ми и му е показвал милостта Си.

Вярвам, че и Стоян ще повярва. Знам, че за всичко Бог има точно време и аз чакам с търпение пред Господа. Много хора от семейството и рода ми имат ново отношение към Бога. Сега мечтая да видя и останалите да Го познават. Ние сме ги поверили на Него, молили сме се много пъти за тях и продължаваме да се молим.

Бог е верен. Той е толкова отзивчив и не оставя нито един въпрос без да ни отговори. Вярвам, че няма да остави и молитвите ни без отговор. Един ден останалите ми близки ще осмислят какво Господ Исус Христос е направил за тях. Ще го поканят в живота си и ще бъдат променени.

Една сутрин станах рано и започнах да се моля. Между другите нужди, които представих пред Него беше и нуждата ми от подходящ бележник, за да мога да го използвам навсякъде, по всяко време. Изненадата ми беше неизразима, когато същия ден на обяд получих прекрасен бележник с твърди корици. През нощта ми се случи нещо още по-странно. Бяхме с мъжа ми на вилата. През деня работихме, вечерта си легнахме, както обикновено. Посреднощ се събудих от много странен сън. Станах със силното желание да запиша, това което сънувах. Седнах в предверието, където можех да светна лампа, без да преча на Стоян. Още първите думи ми се видяха особени, но продължавах да пиша. И тъй като стила на тези записки е много странен и не отговаря на обичайното ми мислене и говорене, ще ги предам дословно.

“В името на Името велико и могъщо, Спасителя наш, Исуса Христа, нашия Господ, Милосърдния наш, Кроткия и Благия, Всеопрощаващия защитник от века и до века, аз - Стоянка – една от многото призвани и помазани от Него - с преклонение пред Неговите страдания за спасението на душите ни, изпращам към вас, мили мои, това послание.

Велик е Господ. Незнайни са пътищата Му. Ние не можем да се скрием от Него в нашите прегрешения. Затова и изпращам посланието си към вас, да не съгрешавате, защото Той всичко вижда.

Бог знае всичко. Чува молитвите ни и ги изпълнява, когато са отправени с вяра и упование в Него. Затова ви призовавам: Молете се! За всяко нещо се съветвайте с Него! Той отговаря на Всяка наша молитва, на всяко наше терзание, защото вижда, колко сме ние слаби и безпомощни. Более и сълзи се стичат по лицето Му за всяко наше отклонение от Неговите заповеди.

О, ако знаем, колко е Той Милостив, никога не бихме грешили. Винаги бихме се отнасяли с внимание към Неговите поучения, мъдрост и съвети.

Който има уши, да слуша, нека слуша!

Ето, отговора на Бог на питанията на моя мъж, Стоян “Кой пръв е започнал да пише Божието Слово”?