Книга за поезията на Никола инджов със заглавие поезия с нобелов характер

Летят - прелитат дъждове

Не само в 1966 г., когато е създадено стихотворението “Странник” и посветено на поета Георги Константинов, но още в първите си изяви като поет и по-целенасочено в първата си стихотворна книга “Предчувствие” (1959), и в следващите негови стихотворни книги (и не само стихотворни), Никола Инджов се вълнува от своите пътувания из света, осмисля ги като житейско, душевно и духовно преживяване, пресътворява ги като реално словесно творчество. И от там осмисля изобщо Човешкия Живот и като нещо свято, и като нещо предопределено, което привидно има начало и край. Но всъщност Човешкият Живот е безкраен като философия на живеене и като разбиране земно и небесно.

Такова е виждането на този поет. И може би това е едно от възловите неща, които го правят винаги съвременен, винаги актуален, винаги интересен за всяко поколение читатели и тълкуватели. Затова поетът Никола Инджов още в своите млади години си извоювал прозвището: “Странникът”. Помня, че отдавна – още в ученическите ми години – ако някой попиташе: “Този кой беше?”, все се намираше на мига друг някой да му отговори: “Този, нали го знаеш. Този е Странникът. И с бяла риза минава през света…” И така за миг се запушваше устата на питащия…Но това са спомени; истории, които е интересно друг път и на друго място да ги разкажа…

А сега ми е думата за стихотворението на Никола Инджов “Странник” – вече казах – посветено на друг български изключителен поет и на още много други литературни жанрове – Георги Константинов. Това стихотворение е не случайно посветено точно на Георги Константинов. Защото през пролетта на 1966 г. семейство Инджови кумува на Ганка и Георги Константинови. Т. е. поетът Никола Инджов и съпругата му стават своеобразни родственици според българските многовековни обичаи на поета Георги Константинов и съпругата му. Ето един народностен факт за това посвещение. Духовната близост на двамата поети е пряко обвързана с традиционната българска житейска близост…Което, всъщност, откриваме и като подтекст в самото стихотворение “Странник”.

Лирическият герой в това стихотворение е самият поет Инджов. Той е странникът. Той – който е пътувал и от тук нататък ще пътува още повече по света. Толкова повече, че сам ще се оприличи на странник. Т.е. ще се оприличи на чужденец или чуждоземец, на скитник или пътник, на пътешественик или скиталец. Или пък ще се сравни с народното поетично – друмник. Все синоними, все думи с едно и също значение или с нюанси на това значение. Но все пак тук е много важно – думата, на която държи този поет, е странник. Може да има много синоними, но най-важната е употребената от поета дума – странник. Точно защото самият поет в своите многобройни състояли се и предстоящи мечтани и нежелани пътувания се чувства колкото странен човек, нетамошен човек, чужденец в чуждата чужбина, още повече българин – може би най-вече защото е закърмен с вечните трохи от каменния хляб на българския Балкан…А житейското и образно внушение на това стихотворение ни отпраща наистина към пьтуванията или още по-точно – към невероятните странствания на поета Никола Инджоав.

От “смътен блян”, а всъщност от някаква неясна, мъглива или загадъчна мечта, надежда или утопия, а може би от някакъв забулен от нощни видения “смутен сън” на поета, му остава спомена за “един смълчан/ живот - прокоба неусетна.” От многото пътувания по земя и небе, т.е. по всички видове земни пътища и пътища въздушни, самолетни, “небесни”, на поета му остава смълчания живот, съсредоточения поетичен живот, който вещае, който прокобва, който вниква и предвижда… А нали точно поетът е онази творческа личност, която с емоционално-мисловни пророчества може да осмисли своето минало, но и с такива пророчества може да навлезе в мечтите и желанията на своето бъдеще. Може да постигне по свой личен и личностен начин бъдещето си. И е съвсем естествено това предвидено, “прокобно”, предвещано бъдеще да има облика на неговата вечност, на неговото безсмъртие!

Точно тогава, когато живее във вечността си, в своето безсмъртие, поетът ще може да помни дълго дъждовете покрай себе си и в самия себе си, няма да се страхува от мълнията, която ще го “преброди”.Той е осъзнал това. Защото може би усеща или знае, че дъждът символизира най-чистото откровение пред човека и света и заедно с това подсеща за божествения благодат и божествената благословия, за пречистването личностно и всеобщо (ако има такова). Символиката на дъжда се свързва директно и с духовното проглеждане. А мълнията или светкавицата пряко подсеща за смисъла и стойността на духовното просветеност или просветленост, за откровенията, които идват свише, за истините, които неочаквано прорязват време и пространство и ни подсещат за добродетелите на Господ Бог, но и за безпощадното копие на Ахил…

Затова поетът е убеден, че не някой друг, а точно смъртта ще го извиси до Слънцето, до Бога! И Сърцето му ще засвети с вечната Светлина! Точно тази Светлина ще разпръсне Вечността, ще разпръсне Безсмъртието…

Дори историческата гибел не може да бъде духовна гибел. Земната съдба понякога е несправедлива, но духовната съдба е обвързана с вяра в нещо невидимо, но съществуващо, нещо, което е равно на Бог или е самия Бог…

А съдбата на странника, т.е. на самия поет, е точно такава: колкото и да е далече от родината си, той – Поетът – да е «озарен» от святите отечествени неща, дори и от родното някогашно гибелно минало. А озареният е винаги огрян със светли перспективи, винаги е осветен до проблясване. До проблясване на онова, което ще му очертава вероятни надежди, ще хвърля светлина към възможно бъдеще…

А историческото минало е било нещастно. В случая се разбира ,че е било нещастно само за лирическия герой, а оттам се подразбира че историческото минало е било нещастно, поругано, робско и за цялата родина, и за целия народ… В цялата втора строфа от стихотворението вниманието ни е насочено към изстрадаността на поета, а всъщност на всички хора от отечеството т.е. на цял един народ. Страданието идва най-вече от това, че цялото отечество е сгромолясано. Може би поетът говори за съдбата на българския народ през цялото турско иго, през цялото османско робство. Към такива размишления водят следните стихове:езикът ми е бил език/ от сгромолясани камбани,/ били очите ми очи/ от свъсени иконостаси,/ главата - череп изнурен/ от костниците поругани.

В такъв контекст може да се достигне и до уместното сравнение на Ботевия “Странник” със стихотворението “Странник” на Никола Инджов. А вероятно ще се намерят и други житейски и поетически доводи за това. Още повече, че точно към подобни, но и към други размишления с оптимистичен завършек ни отпраща стихотворението на Никола Инджов. И още – към идеята за вечността на Балкана и за безсмъртието на духа на творческата личност. Това е много важно. А именно това е най-характерното изобщо за Инджовата поезия, за неговите емоционално-мисловни внушения.

(Анализ на стихотворението му “Всекидневие”, подкрепен с психологията на неговото разбиране за вярванията в Бог, за вярването в извънземните сили и за други възлови неща в Живота и в Творчеството му)

За свършека на земния живот и земната душа Никола Инджов има не едно стихотворение. Този въпрос нееднократно е вълнувал поета и нееднократно той го е отразявал по един или друг начин все с езика на поезията си не само в поетичното си творчество.Но тук в четири строфи най-сгъстено и може би на-ясно и точно, разбира се пак с езика на поезията, той съумява да изкаже автентичното си съпреживяване на вечния проблем за земния живот и за неговия свършек – че всъщност земния живот не свършва на земята,а продължава и някъде може би на небето, вече само с живеенето на душата. Или ако продължава живеенето си на земята, то той продължава живота си в друго тяло, в друг човек, в друго живеене. А може би наистина всеки човек се преражда, преражда му се най-вече душата – чрез друго тяло, чрез превъплъщението му в друго тяло и друг образ, но пак човешки, пак земен образ. И пак животът е земен. И може би в новото тяло душата продължава живота си на минал вече живот в друго тяло или други животи в други тела.

А когато го попитах в разговорите си с него1, той – Никола Инджов – достатъчно убедително поне за себе си, пък и за мене, отговори с категорично и безрезервно твърдение. Въпросът ми беше за прераждането точно такъв:

  Мнението ви за прераждането?

Тогава той отговори следното:

- Напоследък се увлякох от руската езотерична литература, която бих могъл да нарека еманация на славянската книжовност. Настолна ми стана книгата на Даниил Андреев “Роза мира”. Най-общо казано, той създава понятия от метаисторически и трансфизически характер, както и представа за някои методи на религиозното познание. В прозряната от него йерархия на метафизическия свят прераждането е просто един етап, през който преминава животът, тъй като структурата на човека е разноматериална, т. е. има физическо, има и астрално тяло. Разбира се, към възприемане на неговата философия аз съм предразположен и от някои поверия на беломорските тракийци, от чиито среди произхождам. Например още от малък долавях разговори за "ангелските човеци". Така нашенците наричат придошлите от другия свят близки и роднини, т. е. привиденията, призраците, полтъргайстите. Често сънувам родителите си, те ми се явяват насън, но усещам незримото им присъствие и наяве. Дори ми се струва, че тежестта на някои мои злощастия поема баща ми, на някои - майка ми, иначе не бих издържал изпитанията, през които преминава животът ми от десетина години насам. Не съм суеверен в първичния смисъл на думата, но постоянен контакт с “ангелските човеци” има, защото какво друго е споменът за тях, родовият белег, моралната предопределеност? Арменският антрополог Андраник Джагарян, с когото се сприятелих навремето в Ереван, ми казваше, че лявата страна на човешкото лице идва от майчиния лик, дясната - от бащиния. Значи от поколение на поколение в човешкия образ се наслагват образите на предшествениците - и навярно някои от българите днес приличат на Черноризец Храбър, на Иван Рилски, на Васил Левски, някои от българките - на Струна невяста, на Сирма войвода, на Райна княгиня, но ние не знаем това, по-точно, ние не се досещаме да погледнем на своя народ като народ, породил именно такива хора. Всекидневието е затрупало дори нашето чувство за величествен произход...

“Ангелски човеци” стават и моите герои в края на романа ми “Възречени от Манастър”. И ако следвам един от страничните сюжети на тази творба, в днешните черти на беломорските тракийци трябва да има черти от Патриарх Евтимий. Той е великият “ангелски човек” за нас... и за мене.

Изповядвайки тази философия за земното ни живеене, съвсем есетествено е в стихотворението си “Всекидневие” Никола Инджов да ни изненада и провокира още с първата строфа. А в нея той споделя следните съкровени изживявания, разбира се, чрез поетическото въображение, чрез емоционална енергия, която е съчетана с образна мисловност и символно предизвикателство, достоверно на реалното ежедневието, на реалната всекидневност:

Все още здравеца ти идва

Тук символното значение на здравеца ни отвежда в годините на здравето и свежестта в земното ни живеене, в земното ни всекидневно живеене. А щом здравеца идва “в съня прозрачен призори”, човек има за какво да живее и мисли. Нали душата пръска още искри, т.е. пръска живот. Но този живот е между проглас и молитва. Той – този живот – е наистина към свършека – затова се моли и отпраща молба към истинския Бог. Нека си припомним “Проглас към евангелието” на Константин-Кирил Философ. Знаем, че това е първата творба на славянската декламативна поезия. Тя е сътворена по повод създаването на славянската писменост от светите братя Кирил и Методий и превеждането на свещените книги на разбираем за славяните език. Неизвестният старобългарски поет дава лиричен израз на духовното съприкосновение с евангелското слово на Бога в своя “Проглас към Евангелието”.

Във “Всекидневие” Никола Инджов не случайно предизвиква асоциации с едно начално и велико поетическо слово. Ясно е, че между възвестяването на нещо велико и молитвата то – това велико нещо – да просъществува “во веки веков”, не само трепти , но и искри, т.е. може и да запламти душата на заслужилия и заслужаващия човек. А за такъв реално се счита и зачита самия поет. И затова с народностен дух и народностно съзнание ще изрече във втората строфа:

Все още от предишна рана

Във фразата “все още”, с коята започва не само първата и втората строфа, но и следващите две строфи от цялото стихотворение отразява категоричността не само на преживяното, но и на очакваното, на бъдещата вечност, на бъдещото безсмъртие…

Когато намеквам за народностно съзнание и народностния дух, аз имам предвид сравнението на поета във втора строфа, което сравнение , можем да го открием в не една българска народна песен и не една българска народна приказка. Това е сравнението на кръвта с “кобилка врана”. Поетът сравнява собствената си кръв, дошла от раните, които е получил в живота си. Тези рани не са повод за отчаяние или мъст – защото са сравнени с кобилка и то врана, т.е. млада и пъргава кобилка, която реши ли да направи нещо радостно, да предизвика радост и дори щастие у другите, няма спиране пред нея. Това е тя – враната кобилка като народностно сравнение или изобщо като народностен поетичен образ.

Преживявайки и съпреживявайки своите истини за вечното живеене и прераждане, за божието начало на човешкия живот, поетът – без да се натрапва, с умелото убеждение на кротката раздумка и пояснение за същността на човешкото земно и небесно живеене – с поетически доводи за живеенето на тялото и на душата ни води към убедително и възприемчиво разбиране за:

1. ПРОГЛАСА, т.е. за провъзгласяването, възвестяването, заявяването, обявяването,съобщаването, оповестяването, известяването на живота ни земен. Т.е. все на синоними , които употребяваме в живота си вместо древното “проглас”.

2. МОЛИТВАТА, т.е. специален текст или обръщение, жалба или искане, заявление или желание, пожелание или възхищение, преклонение или покаяние, молба или споделяне на мисли на вярващия, отправена или отправени към Бога или към определената или неопределена свиша сила. Т. е. пак на много синоними на канонизираната сякаш дума “молитва”, която употребяваме в живота си като вярващи или не толкова вярващи.

Та затова е редно да знаем в какво точно вярва самият поет, когато споделя по своеобразен начин това в стихотворението си “Всекидневие”. Това имах възможност да разбера от споделеното пред мене от него самия в посочените вече разговори. Когато го запитах лаконично:   Вярвате ли в Бог? – още в началото на раздела, озаглавен “ВЯРВАНИЯ В БОГ. ИЗВЪНЗЕМНИ СИЛИ”2, той също лаконично ми отговори:

- В Бога на полуграмотните калугери и попове, на недостатъчно интелигентните за сана си владици – не! Аз съм привърженик на идеята за единна световна черква, в която да се влеят всички световни религии. Това означава висш синтез на философията за човека и човечеството. И означава още избор на Бог въз основа на високо интелектуални прозрения за физическия и астралния свят.

Не само за тълкувателите, но и за всички читатели и почитатели на поезията му, а и на цялостното белетристично, есеистично, публицистично, журналистическо и преводаческо творчество на Никола Инджов, ще бъде интересно да ги запознаем с най-важното от тази глава на горе посочената книга, която книга е изчерпана отдавна от книжния пазар и може вероятно с големи трудности да се открие в някои столични и окръжни библиотеки. И така, както казах, предавам от книгата откъси от главата “ВЯРВАНИЯ В БОГ. ИЗВЪНЗЕМНИ СИЛИ”:

  А в свише невидими сили?

• 
  Да, вярвам!
  

  Ако имахте възможност, кои моменти от живота си бихте искали да върнете обратно?

- Моментът с водното конче... Това бе в Гюмюрджина през 1942 година, в един ясен летен ден, когато над града запрелитаха безброй самолети. Английски, идваха от бази в Африка и отиваха към петролните рафинерии на Румъния. По въздушна тревога населението се изнасяше извън града на детството ми - и така се озовахме в някакви ливади. Тогава за първи път в живота си видях водно конче. То сияйно трептеше на слънчева люлейка и по крилцата му, по крилцата му навлязох в речица, където златистосиньото водно конче се удвояваше - едно във въздуха, друго във водата... Не знаех, че може да има такова красиво живо създание, изглежда от този момент започна моята памет за света. За шестдесет години оттогава насам видях много красота, но водното конче ми остана като начало на омайните ми видения. Впрочем, случката е вмъкната в романа "Възречени от Манастър", като съм приписал моето преживяване на една от героините - глухонямата художничка, щерката на Малей Черкезовият.

  Точно в първата година на новото столетие и новото хилядолетие вие навършвате 66 години. Две “шестици” според “философията” на числата означават двойно равновесие, двойна хармония, двойно съвършенство и двойна завършеност на “шестте дни на сътворението на света”. И двойна действеност на свиша духовна красота. А вие как се чувствате на 66 години?

- На 30 септември се чувствах така, сякаш ми оставаха още 66 години живот. Това е вероятно илюзията, която създава приближаващата смърт... Като символна двузначност на страстите човешки във всички култури съществува двойното изображение на живи твари - змейове, птици, лъвове, мечки. То е обект на цивилизационното развитие между твореца и творението, изгрева и заника на багрите, мъжкото и женското начало на зародиша, материята и духа на Вселената. Във философията на човешкия разум дори незначителната битка, дори неуловимото движение, дори мудният напредък се свързват с двойствеността, както са свързани с нея религиите и диалектиките. Двойствеността е началото на еволюцията - и началото на края.

  Плакали ли сте някога?

- Да...

  Какъв човек сте в живота - шеговит, мълчаливец, тъжен, сговорчив, вглъбен, решителен и действен? Или нещо друго?

- По характер съм оптимист, а пък според астрологията моята зодия "Везни" ме обрича на изкуство, любов, епикурейство дори. Открит съм и по лицето ми личи, както казва Павел Матев, какво става в сърцето ми. Най-главното в мене е може би стремежът към равновесие на мисли и постъпки. Освен това имам способността да се примирявам с възрастите, в които навлизам. Вече остарявам - и това е прекрасно!

  Имате ли нещо да добавите върху следните мисли на Николай Бердяев: “Човекът е същество болно, ранено, дисхармонично, защото е полово същество... Победен от мрачната енергия на пола, човек пада ниско или се въздига високо, когато я сублимира. Концентрираната полова енергия може да стане източник на творчество”.

- Навремето като млад журналист, където и да отидех на работа, все се сблъсквах с неизвестен на науката и на читающата публика автор - А. Ч. от Кърджали, съчинител на трактата "Как да трансформираме половата си енергия в обществено полезни дела". Този материал, отхвърлян с присмех от всяка редакция, най-накрая остана в архива ми. И сега разбирам, че всъщност отговорът на вашия въпрос се намира в уж налудничавото писание. Ние бяхме неграмотно поколение спрямо Зигмунд Фройд и спрямо Николай Бердяев, но А. Ч. очевидно е имал представа за тях - или пък самият той е бил като тях. Заглавието на неговия трактат днес звучи в стила на психотерапевтична формула. Фарисейското целомъдрие на нашето общество не може да скрие, че съществуват много силни прояви на хора с видима полова енергия - гейовете в изкуствата. Между тях има и класици.

  Гьоте казва, че “истината принадлежи на човека, а заблуждението - на неговата епоха”. Каква според вас е истината за съвременния български политик, за съвременния български творец на словесното изкуство и за съвременната българска култура? И същевременно - коя е най-голямата заблуда на нашето време?

- Започвам отзад напред.

Най-голямата заблуда на нашето астрономическо и историческо време тук, на два часа от Гринуич - меридиана и държавността, е че на върха на нашенската човешка пирамида стои политикът. У нас политикът е всекидневният главен герой на телевизии, радиостанции, вестници и т. н. Но политикът е мандатна знаменитост, т. е. той има някакво значение, докато е примерно депутат, министър или друга подобна важна клечка. След това изчезва в своето си политическо небитие.

Творецът на културата, обратно, има по-голямо значение и заради премълчаването му като zoon politicon. Истината за твореца е в неговото творчество, неприлично е то да бъде интерпретирано всеки ден и под всяка круша. Тук ще напомня Пастернак: "Цель творчества самоотдача, а не шумиха, не успех... "

Българската култура не би трябвало да бъде извън универсалния прогрес, в който културите умират, културата - не!

  Дори геният в една модерна наука като Айнщайн споделя, че “въображението е по-важно от знанието”. Какво въображение трябва да има един поет и знание за какво?

- Талантът включва в себе си художественото въображение, а моят приятел, уругвайският писател Марио Бенедети, казва: “Аз не съм учил в никакви университети, аз самият съм университет!” Но писателският труд е също и самообразование. Непрекъснато самообразование, в което целта не е знанието на някаква материя, а познанието за човека.

  Вярно ли е, че "”ойто не е способен да бъде беден, той не е способен да бъде свободен”. Да или не и защо?

- Разбирам въпросната сентенция като самоотричане от всичко в името на свободата. Но коя свобода? На личността или на общността? На един човек или на един народ? Не познавам случай някой богаташ да се е разорил в името на свободата, но познавам христоматийни случаи с бедняци, превърнали се в герои на барикади, хайдушки чети, партизански отряди, революционни движения, за да бъдат свободни. Нашата българска максима е по-висша: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира! ...”

  Как тълкувате мисълта на френския писател и критик Пол Бурже “Да вярваш - значи да отказваш да разбираш”?

- Извън контекста не мога да я схвана в истинското й предназначение. Не знам и кой е Пол Бурже. Светът е изпълнен със сентенции, човекът е препълнен с мъдри съвети.

  Доволен ли сте от съдбата си?

- Примирен съм с несбъднатото и сбъднатото по моя път. Видях много страни, достойни да бъдат отечество на съвременника, но не съжалявам, че се родих българин.

  С какво ви привлича земният живот?

- Изглежда безкраен и сякаш ме прави безкраен и мене. Обичам го и заради смяната на природните сезони. И също заради това, че всички мои близки - и мъртви, и живи - са тук.

  Кои човешки добродетели у себе си и у другите най-много цените и защо?

- Доброжелателност и прямота.

  А кои човешки недостатъци в земния живот ви отблъскват?

- Подмазвачеството и лицемерието.

  Кое достойнство и действеност у себе си уважавате?

- Способен съм на всеотдаен и целенасочен труд.

  А кой ваш недостатък не ви е приятен?

- Всички мои недостатъци са ми неприятни, при това никак не са малко...

  Любими занимания извън творческото писане?

- Игра на шах.

  Какво обичате и какво не обичате у себе си?

- Хората често ме смятат за такъв, какъвто не съм, и аз нямам усета да се противопоставя навреме на подобно възприятие. Ето, тази бавна реакция у себе си не обичам, а също и куп още мои черти, по-подробно които може да изброи съпругата ми.

  Суеверен ли сте? Имате ли си някакви “вътрешни думи”, някакво заклинание, някаква ритуалност, преди да тръгнете на път?

- Аз съм роб на дългогодишните си навици. Преди да тръгна си представям обикновено пътя, който ще измина – дори и да не съм го изминавал преди. Навремето често летях за Испания и познавах пейзажа под самолета – адриатическото югославско крайбрежие, островите, швейцарските Алпи с Монблан, френския град Бордо, каменистите кастилски полета, един огромен язовир и маслиновите гори към Мадрид. Преди всяко ново пътуване си представях всичко това в тази последователност. Също така виждах - облак по облак и бряг по бряг - пътуванията ми за Куба, които са около тридесет. Имам си и мои “тотемни” думички. При всяко пътуване със самолет в момента, в който той се отделя от земята, си казвам: “С мене сега са Люся, Момчил, Лидия, Сашо, Никола, Християна, Джери, Мартин…” Най-близките ми хора и кучета.

  А подобни неща изричате ли наум или на глас, преди да седнете пред белия лист? Какви са тези думи при първия и този случай?

- Аз сънувам думи, понякога някоя от тях се превръща в начална на стихотворение. Но нищо не си казвам. Напоследък пиша повече проза и на екрана на компютъра ми се появява латинската сентенция “Festina lente! ”, т. е. “Бързай бавно! ” Избрах си я като девиз, може би късно, но все пак…

  А преди да посегнете към ядене или пиене вкъщи или сред приятели, изричате ли нещо свое, някаква своя молитва или молитва, научена от някъде? Ако е така, тези неща с православното християнство ли са свързани?

- Шеговито сред приятели – “Помози бог да изпием всичко! ” Но това е епикурейски момент и няма общо с никаква религия. Баща ми след всяко ядене казваше: “Слава на Господа, и днеска се наядохме! ” Аз обикновено похвалвам готвача, особено ако е готвачка...

  Вие споделихте, че вярвате в Бог. Налага ли се и кога да отправяте молитви към него?

- Моята вяра е по-различна от религиозното възприемане на света. Ето защо аз не се моля на никакъв бог, но се опитвам да разговарям в себе си с Исус Христос, с Буда, с Мохамед, с други богове и пророци на човечеството. Моят път не е път към храма, а е път към философията на храма. Тази философия може да се усвоява и в други светилища на човешкия дух – библиотеките например.

  Известни са десетте божи заповеди. Кои са вашите собствени десет (или повече) заповеди? А може би вие си ги наричате “откровения”?

- Мога да изложа десет принципа на поведение, независимо как ще бъдат наречени. И така:

1. 
   Създавай деца, защото детството спасява света!
   
2. 
   Можеш да променяш мнението си, но убежденията си – не!
   
3. 
   За да живееш по-дълго, напрягай мозък денонощно!
   
4. 
   Не внасяй в семейството злокачествена енергия от улицата!
   
5. 
   Щади ближните си и не ги натоварвай с твои илюзии и прозрения!
   
6. 
   Не унижавай никого с твоето достойнство!
   
7. 
   Не забравяй, че не всеки е способен да ти бъде враг!
   
8. 
   Не позволявай друг да ти плаща сметките!
   
9. 
   Не забравяй, но не отмъщавай!
   
10. 
    Живей за Отечеството, защото единствено Отечеството е вечността на хората от твоята черга!