- Имате ли свои предпочитания към светци? Кои са и защо? Възприемате ли ги като живи хора, които някога сте ги срещали в живота?

- Света Петка Българска – защото е тракийка по произход и покровителка на тракийските помисли и дела. Напомня майка ми.

  Има доста филмови версии за Исус Христос. Който се интересува, знае и библейската версия. А вие като писател създали ли сте си своя хуманна версия за Исус Христос?

- Не, макар че в образа на много литературни герои прозират чертите на Спасителя. Не виждате ли нещо от Христос у Бойчо Огнянов, у Жан Валжан, у Митя Карамазов? На мене особено ми допада версията за Исус Христос, създадена от Севда Костова в големия й роман. Тя, лека и пръст, не бе много известна, но бе голяма писателка. Убеден съм, че ще се връщаме към нейните страници.

  За какви земни и космически истини мислите от две-три години насам? Кои от тях още не сте изразили чрез шепота, тръпката и летежа или чрез “отечеството”, “пряпореца” и “виелицата” на Поезията?

- Мисля за прераждането. В епилога на романа “Възречени от Манастър” срещнах предишни и сегашни хора. Прераждането е и земна, и космическа истина. Но се прераждат не само хората. Прераждат се и идеалите. Човечеството не се ли връща непрестанно към утопичната философия? Или към индивидуалистичната? Защо Свръхчовекът отново се появява като масова представа за завършената личност?

  Някога Шекспир е казал: “В света няма виновни.” Може ли тогава и човекът, и земното човечество да не са виновни за нищо? Вероятно гениалният Шекспир е прозрял преди векове от нашето днешно време, че животът на земята се наблюдава, ръководи и коригира от изключително развити извънземни разуми. Какво е вашето мнение в тази насока?

- Допускам, че има вселенски разум, че има предопределение, че човекът се преражда, за да се усъвършенства като генетичен вид.

  Пушкин съветва: “Не оспорвай глупака!” А вие с кого никога не бихте спорили, на кого бихте обърнали гръб, освен на глупака?

- На подлеца. Правил съм го, правя го и ще го правя! С глупака също не споря.

  Всъщност колко и какви мисии има да осъществи в този си живот Никола Инджов?

- В творчески смисъл - да оставя поне едно стихотворение на нацията, поне един роман, поне един превод, поне едно есе и т. н. В житейски – да отгледам деца (отгледах ги! ), да отгледам внуци (помагам в отглеждането им! ), да предам нещо от живия Никола Инджов на правнуците. Чакам ги!

В обществен план съм се самонатоварил с мисията да пренеса към следващите поколения социалистическия идеал като душевна опора на един човек, който възприе този идеал на млади години, няма нищо общо с неговото дискредитиране, и вярва, че социализмът ще спаси света от духовна и материална нищета!

  А знаете ли, след като вярвате в прераждането, какви мисии сте осъществявали в минали прераждания, колко са били тези прераждания и какъв точно сте били във всяко от преражданията?

- Не, не знам, мисля, че и никой не е в състояние да придобие такова познание, защото паметта не се преражда. Но си въобразявам някой път, че съм бил земеделец на остров Крит. Не мога да обясня защо там и защо земеделец… По някои твърде субективни усещания също като че ли си правя заключения за предишните ми животи. Например изпитвам ужас от задушаване – да не би някой предишен мой живот да е свършил на бесилото? Страстта ми към пътешествия не идва ли от предишен мой живот?

  А знаете ли колко още прераждания ви предстоят и какви мисии ще изпълнявате тогава? А може би само мечтаете какво да правите в следващите си прераждания?

- И това не знам, но бих искал в някой от бъдещите си животи да живея на остров и в тропиците.

  Има ли вечен живот и как вие разбирате вечността?

- Навярно има, след като има прераждане. Вечността – това е човешката мисъл.

  Вярвате ли в ясновидството? А как ще обясните феномена Ванга? Ходили ли сте реално или чрез сън при нея, когато тя беше на земята?

- Аз се отнасях скептично към Ванга, може би защото първите разговори за нея дочух в снобската компания около Людмила Живкова, т. е. не вярвах в искреността на тези хора, които пред Людмила се правеха на склонни към мистицизъм, защото тя бе такава. Едва след смъртта на пророчицата отидох в Рупите – и се почувствах друг. Като че ли усетих земята и водата там в себе си, дълбоко в себе си. След това прочетох няколко книги за Ванга, една от които – на проф. Димитър Филипов, ми направи силно впечатление. Помня, че около погребението на Ванга, около строителството на църквата имаше много суета, какви ли не хора тикаха лицата си в телевизионните камери, та да ги види цяла България. Професорът го нямаше в тая тълпа, той просто е присъствал в живота на Ванга и заради това книгата му е изпълнена с дълбоки и умни размисли за феномена Ванга, за ясновидството й.

Майка ми като че ли бе ясновидка. Тя предугаждаше много от нещата, които се случваха в семейството ни. Но тогава аз нямах подадене да се размисля върху това. Пък и сега като че ли ясновидството не ме интересува кой знае колко.

  Как си представяте вие извънземния живот и извънземните цивилизации?

- Човешкият ум е ограничен в това отношение и аз си представям извънземния живот със земните понятия за щастие, за хармония, за безкрайност. За мене той е нещо като “Градът на слънцето”, като “Страната Утопия”. Но защо писателите фантасти описват извънземните хора като някакви уроди – еднооки, рогати, джуджета, двуполови, сплескани и т. н. , и т. н. ? Особено страшни са кинообразите на марсианците, венерианците, алфайците, бетайците, гамайците, омегайците - да не изреждам цялата гръцка азбука, с която са назовани далечните звезди и галактики. Нима космосът е населен със страшилища, достигнали невероятно ниво на познания и възможности? Не са ли с нашия физически образ? Не определят ли поведението си с морал, приличен на нашия?

  Какво ви е мнението за психотрониката и за "психотропното оръжие"?

- Ако заради културата изпитвам гордост за човека, то заради подобни постижения на ума и таланта изпитвам срам.

  Освен християнството, предпочитате ли “философията” на други религии и тяхното “земно консумиране”?

- Не познавам добре философията на нито една религия, аз съм от поколението, което бе възпитавано в богоборчество. Не остана време да наваксам пропуснатите познания в тази насока, за което наистина съжалявам.

  Споделихте, че вярвате в извънземни цивилизации. Тогава какво ви е мнението - дали имат представители и сред нас, земните хора? Доколко достоверно може да се обосновете?

- В моя роман “Възречени от Манастър” описвам “ангелските човеци”. Обяснявам на друго място в тази анкета кои са те. Има хора с космическо озарение. Дори един руски екстрасенс каза, че и аз съм такъв. Да вярваш ли, да не вярваш ли…

  Преди известно време се заговори в масмедиите за клониране на хора. Според вас дали вече има клонирани хора, но се държат при свръхсекретни условия някъде?

- Всичко е възможно. Възможно е дори да съществува оная тайнствена страна Шамбала, където в специални подземни хранилища се държат в своеобразна летаргия най-добрите расови представители на човечеството от всички времена и народи като генен фонд за възпроизводство в случай на планетарна катастрофа.

  Знаете ли конкретни места от България, които са обвързани с “тайнствени неща” и “свиши енергийни сили”?

- Според мене такова място са Манастирските възвишения, недалече от Тополовград. Също и връх Аида край Хасково. Кръстова гора неслучайно привлича толкова поклонници. Рилският манастир не е ли място за психологически контакт с други вселени? Ами местността Рупите край Петрич? Ами Боянската черква? В нейния сенчест двор отсядам често, защото живея наблизо, и се чувствам приобщен към други биоенергии.

  С какво си обяснявате днес интереса на хората към неофициалната медицина?

- Всичко неофициално е привлекателно...

Навремето (1966? ) си направих една шега. Бях член на ЦК на ДКМС и на един пленум някаква другарка се заоплаква, че младежите от нейния град танцували само туист и само туист! Как да ги накараме, другари, да танцуват и наши танци, вайкаше се момичето. Тогава аз предложих в духа на модните почини да обявим туиста за комсомолско дело - и младежите веднага ще се откажат от империалистическия ритъм...

Що се отнася до мнението ми по този твърде специфичен проблем с неофициалната медицина, то е повлияно от бащата на втората ми съпруга проф. д-р Стефан Писарев. Той бе основател на катедрата по патофизиология във Висшата медицинска академия, носеше в себе си духа на студентството в Австрия и на научните московски институти. Та той казваше, че професионалната медицина навремето се появява и развива като жизнено необходим заместител на неофициалната.

  Защо е този бум на много дарени (но и на мними) ясновидци в България в последните години? Вероятно имате нееднозначно обяснение?

- Шарлатанството се появява, когато науката се окаже в невъзможност да обясни някои страни от живота. Невъзможността по-често е по икономически причини. Освен това ясновидството предоставя на хората по-благоприятни видения за бъдещето. Науката е безкомпромисна в своите констатации и предвиждания, а те невинаги са желани.

  А имали ли сте срещи с български или чуждестранни феномени, които се занимават с ясновидство и всякакъв род паранормални явления? Какво ще споделите за тях?

- Не съм ходил при Ванга, а през 1989 година в двореца “Ливадия” в Крим видях прочутия Кашпировски – там снимаха филм за него. В Африка съм срещал племенни шамани, в Южна Америка - лечители-магьосници. Съпругата ми веднъж ми уреди среща с някакъв лечител. Още като влязох в кабинета му, той каза – “За мене вие сте абсолютно здрав човек! ” Взе десетте лева – и аз се успокоих, спокоен съм и досега, въпреки последвалите един инфаркт, една перфорация на язва, хипертония и всякакви ревматични професионални болежки заради обездвиженост и наведеност над компютъра…3

В третата строфа на стихотворението «Всекидневие» Никола Инджов възприема света за себе си като «дочут» и «недочут». Светът се възприема не толкова като видяно или невидяно опредметено нещо, а като ехо на нещо само дочуто, като нещо само от някой препридадено. Или пък като нещо дори и препридадено, но толкова незначително, че даже е недочудо». Интимно съкровеното, свързано с пътя и пътуваннето по света е майсторски споделено в последните два стиха от пак четиристишната поредна строфа (третата и предпоследна строфа) от четиристрофното (всяка строфа е изградена от четири стиха или четири реда) стихотворение «Всекидневие».Ето ги и тях:

…мори те сутрин зов попътен,

Казвам пак, малко с по-други думи все същото: Никола Инджов не се плаши от свършека на тялото, с което се и вижда, и чува в този земен живот. Защото точно в този земен живот е по-важно душата и да вижда, и да чува, и да върши много други добродетелни неща. За да има и друг – неземен или небесен живот.

Все още... Докато най-сетне,
от утрешен простор дошла,
душа на друг човек просветне
в угасващата ти душа.

И вече преосмислили какво е разбирането на този поет и в това стихотворение, и в разговора му за Бога, за прераждането и за много още други житейски и творчески неща, можем да твърдим: Този поет се е извисил над всекидневните неща, тъй както Исус Христос се е извисил над бремето на човешката земна суета, над земната човешка завист и глупост, над човешките земни страсти за повече и повече имоти и пари, безсмъртие или вечност… И ако дори някои прехвалени доценти, докладчици на годишни “книжни продукции” из България или корумпирани до “зъби и нокти” професори, които са склонни по телефоните да наричат свои “уж приятели” пълни глупаци, защото не са успели да измъкнат и от тях “тлъсти тестета” от наши или чуждоземни книжни банкноти твърдят, че Никола Инджов, при прословутото си учебникарско майсторство на стиха и на римите, не е използвал римуване в първия и третия стих от първата строфа с думите “идва” и “молитва”, във втората строфа – с думите “лице” и “понесе” и в четвъртата строфа – с думите “дошла” и “душа”, не вярвайте на големите им “познания”. Защото те не уточняват какво в такъв случай използват големите майстори-поети. А както и в случая, може да се прибегне от конкретния поет до непълни рими или римоподобия. С това те – големите майстори-поети – напомнят, че вместо цели рими понякога се използват дори и звукоподражания до по-близки или по-далечни фонетични звучения... А на “много учените или хвалени и прехвалени литературни критици и т.н. литературоведи” само с поглед ще им кажем народната фраза с арабско-турски произход: “Да ви са халал познанията и самочувствието ви!”

А дали правилно съм го разбрал точно този поет, той самият нека да ми го каже. Според условията, които поставих в началото на анализа и психологическите наблюдения. Дали правилно съм го разбрал и като литератор, и като читател-психолог…И нека свети за вечни времена и цялото му творчество, и душата му земна и небесна! Амин!

БЕЛЕЖКИ

1. 
   Виж: Инджов, Н., Д. Костадинов, Всекидневен човек, всекидневно човечество. Разговори с НИКОЛА ИНДЖОВ. Изд. “Захарий Стоянов”, С., 2003.,с. 448; с.189-190.
   
2. 
   Пак там: с. 189.
   
3. 
   От 2003 години – когато излезе общата ни книга с Никола Инджов с водещото заглавие «Всекидневен човек, всекидневно човечество», озаглавена със излязла вече от печат само негова книга, заради негово настояване и с подзагалавие «Разговори с НИКОЛ ИНДЖОВ», аз бях подсетен от не един е и двама човека, че всичките ми усилия са отишли напразно. Но книгата, както разбрахте, видя «бял свят». А другото са клюки и завист… Досега в живота си съм се нагледал и наслушал на доста повече клюки и завист, отколкото съм предполагал…
   

2. ИГОВ 1984: Игов, Св. Поетът Никола Инджов. – В: Алманах “Море”, кн. 1,1986.

3. ИНДЖОВ 1959: Инджов, Н. Предчувствие. Стихотворения. С., 1959.

4. ИНДЖОВ 1999: Инджов, Н. Останали стихотворения. С., 1999.

5. КОСТАДИВОВ 2002: Костадинов, Д. Стихотворението”***Въртят се колелата…” на Никола Инджов. – В: Годишник на Университет “Проф. д-р Асен Златаров” – Бургас, т. ХХХІ, кн. 2, 2002.

6. КОСТАДИНОВ 2003: Костадинов, Д. Реалното и символно внушение на стихотворенията “Родопски път” и “Нестинарски празник” от Никола Инджов. – В: Годишник на Университет “Проф. д-р Асен Златаров” – Бургас, т. ХХХІІ, 2003.

7. ТОТЕВ 2002: Тотев, П. Поети. С., 2002.


ЗЕМНОТО И НЕБЕСНО ЖИВЕЕНЕ И СВЕТЕНЕ

НА НИКОЛА ИНДЖОВ

В ПОЕМАТА МУ “ДЪЛГОСВЕТ”
Философията на поемата “Дългосвет” е залегнала и в нейното заглавие, и в художествените средства и похвати, които използва Никола Инджов в цялата творба. Философия земна и божествена! Философия прозорлива и мъдра като боголетен порив и свиши осъществявания! А малките различия и непрекъснатото връщане на поета към поемата и прецизната поправка на отделни моменти в частите на поемата през различни години също потвърждават това. Прецизното читателско око ще открие, че са налице тези малки поправки на поемата в изданието от 1999 на Издателство “Захарий Стоянов” със заглавие “Останали стихотворения” (с. 183 - 214) и на поместената пак с незначителни поправки поема в брой 20 от 2010 г. на електронното списание “Литературен свят”.

Още в първите два стиха от първата строфа на първата част от поемата поетът фиксира едно неочаквано, но категорично сравнение – неговата мисъл, която движи потока на съзнанието му, е сравнена с “череп разрушен”. Точно това сравнение е парадоксално, но и предизвикателно. Само такова сравнение може да предизвика провокативност в съзнанието и в сътворчеството на тълкувателите. А защо не и към спонтанния преход от сравнението към символите, които носят видимите и невидими тласъци на поетическите мисли и чувства.

Летенето тук е символ на трансформирането от земното към вечното. А летенето към “край зелен” насочва към Път, който е възможен, който е отворен към осъществими надежди. Но вододелите са неясни, тъмни. Налице е пътуване с риск. Но нали без риск нищо не се постига. А щом искаш да постигнеш нещо съдбовно, рискът си заслужава. Разумът е точно за това – всичко и особено рискованият път да се премисля още преди да започне да се изпътува.

Аеродрумите, щом са премислени отпреди, те символизират важното нещо – Пътят, който е осмислен, който е “видян” реално или поне в мислите на пътуващия. Напълно ясна е и барманката. А денят е сравнен с къщурката на гном. А знаем, че гномовете са “дребни духове, които според Кабалата живеят под земята и пазят съкровищата от скъпоценни камъни и метали. Легендата за тях е преминала от Изтока в Скандинавия и Централна Америка. Те символизират невидимото същество, което прави видими невидимите обекти по пътя на вдъхновението, интуицията, въображението и съня. Те живеят в човешките души като лъчи на познанието, озарението и откровението... Вероятно гномовете са образ на сложните и смътни състояния на съвестта, където съжителстват невежество и знания, нравствено богатство и бедност: те са пример за съвпадение на противоположностите за държано в тайна или прикривано познание. Този символ няма нищо общо с гномическата или афористична поезия освен общата етимология (гр. гномаи = познавам)”1. Аеродрумът е обзаведен само с часовник. На такова място е необходимо да се знае “временното, текущото време”. А вечността е в мислите на пътуващия човек. И то не на всеки човек – дори той да е с професията на барманка. Нека тогава да се занимава само с материалните неща от живота например както барманка с чашите. Затова според поета чашите приличат на употребени думи. А той е мислещият, духовният човек. Затова дълго ще живее и дълго ще свети “до звън, махало и стрелка.” Т.е. до видимо материалните неща – които се чуват и виждат, но които създават творческия порив и творческите осъществявания на духовните личности.

В материалния свят всичко може да се случи. Особено когато духовният свят го наблюдава и иронично, и оценъчно. Затова ще се забележи от поета и следното: “Тиктака нечия ръка/ до мен прощална и суетна.”

В последните две строфи от първата част на поемата “Дългосвет” поетът синтезирано изрича обобщени разсъждения за мислите и чувствата, които го вълнуват и за които ще сподели с поетически език в цялата поема. Ето тези две строфи:

Това е всичко. И застава
до сляпото око една
звезда, чиято светлина
минава и не отминава.

В пространството ме изненадва

Втората част на поемата продължава с конкретни, но и със символни значения на преживяното и изричаното, на споделеното и обобщеното от поета с размисли и чувства вълнение… Самолетът като символ на завладяване на непознати светове все не идва. Вече десети ден не идва на уреченото летище. Но поетът не е отчаян. Напротив – в него с надежда и увереност за предстоящото звучи рефренното самочувствие: “…живея дълго, дълго светя. ”

“Острова мъглив” ражда прозрения, а “прозренията крият тайни.” Мъгливият остров ни отпраща към знака или символа изобщо на мъглата и конкретно на острова, който почти винаги е покрит с мъгла, т.е. в остров се крие нещо неизвестно, нещо неясно, нещо прикрито или напълно скрито. Една сива или мъглива зона, в която реалното и нереалното, видимото и отвъдното – искат или не искат – съществуват по законите на земната и небесна природа. И в този свят, където е попаднал случайно или не случайно самият поет – ни в клин, ни в ръкав са попаднали и “сивите китайци/ закичени със йероглиф”. А да попаднеш сред еднообразната картина от китайците е голяма скука. Затова поетът реагира така спонтанно и емоционално вихрено: “О, скука по китайски! Редом/ с виеличния кръстопът/ молитви свои си шептят/ и всеки в другия е вгледан.”

Тук се очертава синтезирано “световната съдба” и на китайците, и на ескимоса. Разбира се, от позицията на прозренията на самия поет.

Чрез китайците и ескимоса Никола Инджов опознава целия свят. И философските прозрения ще се повтарят в различни варианти по-нататък в другите части на поемата. И ще са своеобразни прозрения на поета за видимия и невидим свят на собственото му битие и на битието на хората край него в световните процеси на общото живеене.

Борът символизира дълголетието, вечността. Може би поетът е имал предвид наистина неологизмът на заглавието на тази поема – “Дългосвет”. Когато борът свети, т.е. излъчва онази светлина, близка до светлината на мислите и чувствата на поета, той се слива с реалност и поверия, обвързани с дълговестието, с боголетието на реалните и въображаеми духовни хора. В китайските вярвания борът олицетворява непоклатимост и воля за дълъг живот.2 Според Конфуций чрез своята неспокойна неподвижност борът удължава живота си.

Създадена още през 1966 г., тази поема ни напомня за работническите движения в целия свят и най-вече в Испания. Поетът е напълно наясно и със съдбата на всички работници по света, и със съдбата на техните господари. Но най-наясно е със себе си. Всеки, който е напълно наясно със себе си, признава същността на свободата и на себе си, и на другите. И може да ощастливи всеки срещнат свой съмишленик със собственото си духовно светене, подобно на вечната слънчева светлина.

Поетът в тази поема (и в някои други свои произведения) обвързва реално съществуващото сега и миналото, сега ставащото и паметта на човечеството с реални и иреални неща. Така реалното може да се превърне в иреално и обратното – иреалното да се превърне в реално. За това му “помагат” всичките възможности да използва поетичните средства и похвати, което предполага една колкото реална, толкова и фантастична поезия. Затова често прибягва до епитети, сравнения, метафори, метонимии, сравнителни характеристики или знаци, значимости, символи и символизации. Те го правят сякаш по-уверен в своите дръзки начинания и открития свой личен почерк и стил като поетически изказ. А за това са необходими много и разнопосочни познания и от историята, и от реалното сегашно живеене, и от изкуствата, и от философията, и от религията… Именно заради това Никола Инджов е бил винаги интересен и актуален за своите почитатели и особено за специалистите-тълкуватели на поезия.

И точно заради това, нещо създадено още в 1966 г., каквато е поемата “Дългосвет”, става и сега актуално като реалност и иреалност. Дори да бъде поправена или редактирана стилистично в някои строфи през 1999 и 2010 г.

Ето например как в четвъртата част на поемата поетът ни сближава и отдалечава от мястото на събитието, което става с него при пътуването със самолет и при чакането на аеродрума. Всъщност това е повод да се достигнат до поетовите размисли за реалния някогашен и сегашен град Помпей. И Помпей от реалност се превръща в град, чрез който се символизира голям отрязък от човешкото историческо, реално и иреално време. По този начин по лесно се свързват и познанията ни за възможностите на някогашните професионални музиканти, които били наричани с една отдалечена от нас дума, но която дума би значила много за всеки музикант, който е запознат с историята на музиката и музикантите от древността до наши дни, а и всеки поет и словосен изразител на ония вълнения, които са се изразявали сценично с мелодии и думи в театъра и на пергамента… Неизбежно е състоянието на изчезване на вчерашния ден “сантиментално, мимолетно”, щом в тебе е и мелодията, и думите, с които си развълнуван и вълнуваш. Това е характерно за една мелодия и за едно изящно слово. Мелодията звучи в духа и мислите на един поет, а изящната словесност си излива от чувствата но този поет. И се получават навързани истории от мисли и чувства, които изграждат в случая една поема. Поема с винаги съвременно и вечно звучене – като мелодия и като изящна словесност. Характерно точно за поемата “Дългосвет”, а и за почти всички поетични произведения на Никола Инджов.

В петата част на поемата поетът споделя аллегорично и пак символно разбиранията си за хляба. Символното значение на хляба се тълкува както и до сега се тълкуват другите знаци и значимости, символи и символизации на възловите видими неща от живота на хората по целия свят.

Хлябът ни насочва колкото и към реалното, видимото на своята същност, толкова и към божественото на своята ежедневна същност. Има ли хляб, ще има и живот. Има ли хляб, ще има и следи от този хляб – ще има трохи. Има ли хляб, ще има битие на тялото, но и на душата. Има ли хляб, ще има и следи от този хляб – ще има трохи. И едно ще бъде битието на хляба, а друго ще бъде битието на трохите.

…Но когато е война или се подготвя война, в която участват и жените, които би трябвало да приготвят и поднасят хляба насъщен, а и мисленето, и чувстването на всички, засегнати от тези проблеми, е друго, тогава наистина реалността става иреална, а иреалното се възприема като наложаща или спешна реалност.

И съвсем уместни са размислите на поета в последните две строфи от петата част на поемата:

…От памтивека откънтява
топовен изстрел вечерта.
Затварят вече крепостта
хаванска и затварят хляба.

Барут, барут дими от хляба!

Хлябът винаги се свързва с възможностите си да бъде символ на жизнено необходимата ни храна… Хлябът символизира реалните и библейски действия на “духовна храна”.

В шеста част на поемата историческата конкретика е още по-категорична. Поетът иска, настоява, че всички от Армения и особено децата е редно да имат свободата на всички освободени народи. Че никой по света не бива да бъде атакуван от злодейството на изненадата, от изненадите на зли сили… Тук – в шеста част на поемата – поетът Никола Инджов – майсторски, като истински стойностен поет борави с исторически факти, овързани със съдбата на Армения и арменския народ. Загатва – чрез поезията, разбира се. И трябва човек детайлно да е запознат с историята на Армения и съседните тогава народи – имам предвид особено през периода 3 – 5 век от н.е. Тогава, когато на арменския народ е наредено от собствения му цар (при екстремни ситуации, свързани с живота му) да приеме християнството. През 303 г. – тогава, когато е построен катедрален храм и мястото е наречено Ечмеадзин…Или например през периода 491-536 год. – тогава, когато Византия отлъчва Арменската Църква, обвинявайки я в монофазитство…

Вссичко това поетът Никола Инджов вероятно го знае и го провокира в съзнанието на някогашните – през 1966 г. – поколения, пък и сегашните поколения – през 2010 г. – в Армения и в България, а и в целия свят. Затова така откровено и с интимна мисловност и чувства ще обобщи в последната строфа на шестата част от поемата:

Живея дълго, дълго светя
над синовете си и в час
вечерен им запявам аз
приспивна песен за мъжете.

В седмата част се открояват житейски проблеми, които непринудено прерастват във философски и психологически чрез вечерята с приятел като суета и самота.

Суети се оня човек, който се притеснява. А е самотен оня, който скучае. Скуката с приятел е обвързана с “празен” разговор. Празният разговор може да бъде оня разговор, който е уж с претенции. Суетен може да бъде и оня човек, който иска всичко или почти всичко да има на масата му, когато вечеря. А тук – в тази част на поемата – става въпрос точно за вечеря на двама приятели. Поръчката за вечерята е забелязана и запомнена от портиера “на бляскавия ресторант”.

Конкретизирането на вечерята става в третата строфа на седма част от поемата. С изброяването тук на разнообразните вечерни ястия може би някъде в Хавана сякаш е загатната поетовата ирония. И тази ирония, преплетена със самоирония, се разгръща в четвъртата строфа на поемата.

Те – иронията и самоиронията – са обвързани конкретно с придружаващите двамата приятели техни жени:

Жените иззад раменете

Тук има и цигулар – както обикновено е това на празнична и тържествена вечеря.

Риторичните въпроси в пета, шеста и седма строфа ни насочват към майсторството на поета и с такива въпроси да предаде мисловния и емоционален рисунък на атмосферата, в която се намират приятелските семейства…

Всички преживявания и съпреживявания съвпадат с младостта на лиро-епичните герои и с борбата, която се е водила пред техните очи и продължава да се води. Борба с напалм – в името на справедливостта, в името на хляба. На хляба вечен, свят е свещен. Че такъв хляб е нужен както святата и свещена човешка свобода. Нужен “в самия край на есента/, когато мълния ечеше.”

В първите две строфи на осмата част от поемата поетът споменава възлови градове, които са и столици от света, от световни държави. Така всъщност той говори за “силните”, за “вечните” в света, в световните общочовешки процеси. Процеси, които могат да доведат човечеството до обединение, но и до пълно изчезване…

Затова Никола Инджов по майсторски поетично (по-точно диалогично) успява да заговори за град Кукуш – за изчезващия и изчезнал град. А това съдбовно вълнува цяла България. И цяла Македония, разбира се…

Поетът Никола Инджов не изпуска от емоционалното си и мисловно пътешествие из света и “света” на вечността, на безсмъртието. Това символно е предадено чрез реалното, видимо и въображаемо самолетно пътешестние и аеродрумно присъствие. Така всъщност поетът ни внушава видими и реално съществували или съществуващи неща от историята на един народ и нация и, разбира се, от важните знаци и значимости на тяхната култура и духовност. Така в девета част на поемата той откроява съдбовността на Финландия. Съдбовността на Финландия като вечност, като безсмъртие.

Във всеки откъс на поемата “Дългосвет”, както и в десети откъс, Никола Инджов съчетава винаги случката, сюжетирането в една поема с умението да извеси до максимално средоточие поетичния език и изказ на поезията. И се получава наистина “диамант” от взаимовръзката между сюжетен и поетически език, между сюжетно и поетическо изживяване и съпреживяване. И се получава една обобщаваща поетическа сюжетност или сюжетна поезия с обобщено признание:

Сега, където и да мина,
в човешките ръце съм взрян.
Аз търся пръстен с диамант,
шлифован в град Диамантина.

Втълпи ми слепият бразилец

И наблюдавам аз ръцете,

Когато четеш, а после и осмисляш такава поезия, не може да ни си помислиш и следното нещо: “Този поет ме облагороди не с един, а с много повече карати и светлина, и благородство, и обич към добрите и почти съвършени хора”.

Буквалното и намека за баснено говорене в единайсета част, а и в някои други части, спомага на поета да владее до съвършенство иронията и самоиронията. Онова, което е много необходимо и благородно като позиция на всеки поет и в ежедневието му, и в света на сложния и приятен творчески процесс. Ако това се изведе до божественото съвършенство на сияеща дъга, и поетът ще бъде вечен и безсмъртен както дъга по време на слънце в следдъждовно време. Надявам се така да се възприема и тази поема, и повече от творчеството на Никола Ивджов.

В дванайсета част се разсъждава с езика на сюжетната поема за страха:

И от какво да се страхувам
за себе си, за своя ден,
когато вече съм роден,
когато вече съществувам?

Преди да се явя на тая

Тогава в хаос предначален

Страхувах се дали ще бъда

Страхувах се дали душата

Но освен за страха, тук се разбира не само откъде идва той, но и откъде може да дойде достойнството, че си българин. Но не само българин, а и човек от света и достоен за света.

Може би поетът е искал и да размишляваме “с косвена умереност” и за безстрашието. Но поне категорично разбираме, че от неизвестното, от безкрая могат да дойдат много земни страхове.

В тринайсетата част на поемата летенето на руските космонавти е своеобразна възхита от тях и размисъл за другата хубава земя, на която предстои земното човечество да бъде не само гост, но и заслужил домакин, защото:

…те летят! И вече стъпят
на друга хубава земя,
но тук дъждецът заръмя
и цветенце довя от пътя.

А поетът е осъзнал, че е постигнал висоти, в които няма кой да гледа. Т.е. неговата философска и психологическа проникновеност в земния и небесен живот вече е в посока – бездна от звезди, но и озвездени космонавти. Земният живот е достатъчно осмислен, оттук нататък е редно да се осмисля небесният с неговото звездно живеене.

В четиринайсета част “пейзажа на сърцето и душата” на Никола Инджов се пренася в София – столица на човека от България и от света, на “световния човек”, на човека и поета, който изживява и земно, и небесно истините за съдбата си на земна и духовно извисена личност.

Защото смисълът на земното ежедневие не е само в това ежедневие, но и във философията на това живеене, и в психологията на телесното и душевно извисяване:

Градът под Витоша стъмена
остана със един площад,
площадът – със един квадрат
земя под кестена вградена.

Живота ти в таванска стая

часът за пътища в сърцето,

И от петнайсета част на поемата се върви към изводови размишления за същноста на човешкото живеене сега – когато все повече и повече човек върви към себе си, към собственото си земно живеене, към собственото си земно бъдеще. А то никак не е перспективно, никак не е слънчево. И светенето на самия човек е изпълнено с плесенно слънце, с плесенна светлина. В един свят на материални богатства и свръхбогатства, на много пари и свръхпари войната между хората е още по-жестока, още по-алчноока и безпощадна:

Какво е бомбата огромна,
която готвят с ум и пот?
Сега във наш живот
най-страшен е човекът бомба.

В трамвая, влака, самолета,

Докосвам ключове и книги,

Аз като призраците стена

Тук – в шестнайсетата част на поемата “Дългосвет” – Никола Инджов прави тъй необходимия извод пред всеки българин и пред всеки човек на света за смисъла на неговото живеене и за смисъла на живота на цялото човечество. Разбира се, във връзка с всичко онова, което лирическият герой и епическите герои – все реални и иреални авторови герои – преживяват и съпреживяват в поемата “Дългосвет”. Една поема, която е осъществена като поетова реализация още през 1966 г. и с малко редактиране е достигнала до заинтересувания читател през 1999 г. , а също така и в юбилейната за поета 2010 г.

Шестнайсетата част (последната) в поместената поема “Дългосвет” в е-списание “Литературен свят” (бр. 20, май 2010) и в том 1 – поезия от “Избрани съчинения в 4 тома” на Никола Инджов от издателство “Захарий Стоянов”, се явява като четиринайсета част в изданието от 1999 г. “Одтанали стихотворения” на същото издателство. Може да са малки и незначителни тези изменения, но това редактиране говори за прецизността на поета не само към неологизмите (новите думи), но и за философията и психологията на съдържанието на тази поема. Това съдържание е осмислено и преживяно отнова от самия поет, за да може да достигне със съпреживително живеене в сърцето и душата на всеки, който прочете отнова поемата. А това е задължително съпреживяване за тълкувателя на тази поема. Още повече, ако той живее цял живот с поетичния изказ на Никола Инджов и с още няколко отдавна утвърдени в българската и световна поезия автори.

Неслучайно поетът обвързва самото заглавие и цялата поема “Дългосвет” с дългото, вечното живеене на целия свят, с душата и духа му, въплътени в неговата поезия. Една поезия, която е сътворена с много обич и всеотдайно светене.

Затова си позволявам заедно с цитатите от отделните 16 части на цялата поема “Дългосвет” на поета Никола Инджов, да цитирам цялата шестнайсета част на поемата. За да се убедим наистина, че и на 75 години, и на много още години в земното си живеене, а също така и във вечността на земното си и небесно живеене Никола Инджов свети и ще продължава да ни свети в желанията и плановете на нашата Духовност!

Пред мене няма никой вече,

Върху калековци и лели

Лицето ми наполовина

Прелитат по звездовно време

Кръвораздел се в мен разсейва

Това е тайнството, което