ГЛАВА 4 – ПОСЛАНИЯТА: ВЪПРОСИТЕ НА ХЕРМЕНЕВТИКАТА

ГЛАВА 4 – ПОСЛАНИЯТА: ВЪПРОСИТЕ НА ХЕРМЕНЕВТИКАТА

Стигнахме до онова, което нарекохме херменевтика. Какво означава обсъжданият текст за нас? Това е същността на проблема. В сравнение с тази задача, екзегетиката изглежда относително по-лесна. Даже когато има някои несъгласия в определени моменти, при екзегетиката повечето хора обикновено се съгласяват с параметрите на значението, защото има ограничения на възможностите, установени от историческия и литературния контекст. Например Павел не би могъл да има предвид нещо, което той и неговия читател никога не са чували; това, което той иска да каже, най-малкото, би трябвало да бъде нещо възможно през първото столетие.

И въпреки това, няма такъв консенсус за параметрите, който да определя херменевтиката (за да се достигне до разбиране на значението на контекста за нашето време). Всички „правят“ херменевтика дори, когато не знаят нищо за екзегетиката. Тогава не е чудно, че има толкова много различни християни. Но това, което най-впечатлява е, че всъщност няма основания за толкова много разлики, колкото действително съществуват. Причината за това е, че има една обща основа за херменевтика, дори когато не признаваме това.

В тази глава искаме преди всичко да очертаем общата херменевтика за повечето вярващи, да покажем нейните силни и слаби страни и накрая да обсъдим тази херменевтика, която изглежда неточна. Големият спорен въпрос сред християните е възприемането на Писанията като Божие Слово, при което трябва да се реши проблемът с относителността в културите, т.е. какво е обществено обусловено и принадлежащо на първото столетие и какво излиза извън рамките на културата на това столетие и е Божие Слово за всички времена. Ето защо на този проблем трябва да се отдели значително внимание.

Например, никой от нас не се е чувствал призван от Святия Дух да предприеме пътуване до Троада, за да донесе Павловия япунджак от дома на Карпа до затвора в Рим (2 Тимотей 4:13), въпреки че нареждането е съвсем ясно. Но от същото писмо, повечето християни вярват, че Бог им е казвал да съучастват „в страданията като добър войник Исус Христов“ (2:3). Никой от нас не е и помислял да се усъмни в казаното в тези два пасажа и въпреки това, много от нас може би са имали моменти на борба за подчинение на това, което е казано във втория.

Нека тук да подчертаем, че повечето от нещата в посланията подхождат много добре на (нека я наречем така) херменевтиката на здравия разум. За повечето текстове няма значение дали трябва или не да се направи нещо; по-важно е „да можете всякога да помните тези работи“. (2 Петрово 1:15, KJV).

Нашите проблеми - различията - са породени от онези текстове, които лежат някъде между тези две положения, където някои от нас мислят, че трябва да спазваме точно това, което е казано, а друга - не са толкова сигурни в това. Нашите херменевтични трудности тук са няколко, но всички те са свързани с едно нещо - липса на последователност. Това е голям недостатък за нашата обща херменевтика. Без да знаем първоначалния замисъл, ние прилагаме нашето теологично наследство, нашите църковни традиции, нашите културни норми или нашите сегашни грижи към посланията. И всичко това дава като резултат всички видове избирателност или „заобикаляне“ на истинските текстове.

Интересно е да се отбележи, например, че всеки в американския евангелизъм и фундаментализъм, ще се съгласи с нашата обща позиция върху 2 Тимотей 2:3 и 4:13. Въпреки това обаче, културната среда на повечето от християните ги кара да се противопоставят на подчинението на 1 Тимотей 5:23 „Не пий вече само вода, но употребявай малко вино за стомаха си и за честите си боледувания“. Това е, което само Тимотей трябва да прави и не се отнася за нас, казват те, защото изглежда тогава водата не е била много добра за пиене. Или пък доста често е срещан аргументът, че „вино“ в този текст означава „гроздов сок“, въпреки че е чудно как това би могло да бъде вярно, когато консервирането и замразяването не е било възможно в ония дни! Но защо тези персонални думи са ограничени да се отнасят само за Тимотей, докато другите увещания в писмото (2 Тимотей 3:14-16), независимо, че също са персонално адресирани само до Тимотей, стават наложителни за всички хора на всички времена? Обърнете внимание, някой може да заобиколи 1 Тимотей 5:23 като текст, нямащ днешно персонално приложение, но на каква херменевтична основа?

Или да вземем това, че много традиционно ходещи на църква хора не възприемат т.н. „хора на Христос“ през втората половина на 60-те и началото на 70-те години. Дългите коси на мъжете станаха символ на новата ера на хипи-културата през 60-те години. За християните този символ (дългите коси - б. пр.), в светлината на 1 Коринтяни 11:14 „Не учи ли ви и самото естество, че, ако мъж оставя косата си да расте, това е позор за него...“, изглеждаше като открито неподчинение на Бога. Тези, които цитираха този текст противопоставяйки се на тази млада култура, разрешиха на жените - християнки да отрежат косите, си когато това стана модно за тях (въпреки стих 15). Нима не бяха те същите хора, които преди настояваха жените да покриват главите си в църквата и никога не са предполагали, че „самото естество“ ще се прояви по такъв „неестествен“ начин – чрез подстригването на косите на жените.

Тези два примера илюстрират как културата променя нашето понятие за здрав разум. Но има и други неща, които влияят на нашия здрав разум - църковните традиции, например. Как да разбираме това, че в някои евангелски църкви се забранява на жените да разговарят в църквата на основата на 1 Коринтяни 14:34-35, докато в много от същите тези църкви се твърди, че останалото, което е написано в глава 14 не се отнася за нашето време? Как да разбираме това, че стихове 34-35 могат да се отнасят за всички времена, а стихове 1-5, или 26-33 и 39-40, се отнасят само за църквите през първи век?

Отбележете си по-нататък колко лесно е за християните от 20 век да четат и възприемат традициите на своята църква в 1 Тимотей и Тит. Малко църкви днес имат презвитери, което все пак изглежда, че е смисъла на 1 Тимотей 5:17 и Тит 1:5. (Тимотей не е бил пастор, а временен пратеник на Павел, който е трябвало само да въведе порядък в църквата и поправи някои грешки). И още по-малко са църквите, които действително "записват вдовици", въпреки че четем такива наставления в 1 Тимотей 5:3-15.

Забелязвали ли сте как някои от нас четат текстовете от Писанията, които не вменяват някои задължения и в същото време заобикалят други такива текстове. Някои християни са силно изненадани, когато научат, че други християни намират основание за кръщение в детска възраст в текстове като 1 Коринтяни 1:16, 7:14 и Колосяни 2:11-12, или че други виждат някакво доказателство за двуетапно Второ пришествие в 2 Солунци 2:1, или пък че трети виждат някакво доказателство за осветяването като втора функция на Божията милост в Тит 3:5. За християните от арминианската школа, която поставя ударението на свободната воля и отговорност на вярващите, такива текстове като Римляни 8:30; 9:18-24; Галатяни 1:15 и Ефесяни 1:4-5 са малко смущаващи. По същия начин, много калвинисти намират някакъв свой начин да заобиколят 1 Коринтяни 10:1-13; 2 Петрово 2:20-22; Евреи 6:4-6. Всъщност нашият учителски опит ни показва, че студентите от тези деноминации рядко задават въпроса какво означават тези текстове; те намират за по-важно да разберат „как трябва да отговарят“ на въпроси по тези текстове.

След тези няколко параграфа ние вероятно сме изгубили много приятели, но нашата цел е да покажем колко сложен е въпроса и каква голяма необходимост има за християните да разговарят по този въпрос помежду си. Какви напътствия са необходими за да се установят по-постоянни херменевтики на посланията?

Например най-често срещаният предмет за отхвърлянето на повеленията, касаещи търсенето на духовни дарби в 1 Коринтяни 14 е частното тълкуване на 1 Коринтяни 13:10, което казва „...но когато дойде съвършеното, това, което е частичното, ще се прекрати“. Казва ни се, че съвършеното е дошло под формата на Новия Завет и следователно, частичното (пророкуването и говоренето на езици) е престанало да съществува в църквата. Но това е нещо, което текстът не би могъл да означава, защото добрата екзегетика изпяло го отхвърля. Няма начин апостол Павел да е имал предвид такова нещо - все пак неговите първоначални читатели не са знаели, че ще се появи Новия Завет и Святият Дух не би позволил на апостола да напише нещо, което би било изцяло непонятно за тях.

Двата дълги текста, които анализирахме в предишната глава са от същия вид. След като направихме нашата екзегетика и установихме какво е Божието Слово за тях, ние незабавно поставяме себе си под валидността на същото Слово. Ние все още имаме местни църкви и те все още имат водачи, които имат нужда да чуят Словото и да внимават как градят църквите си.

Изглежда, че и днес често църквите са изградени от дърво, сено и плява вместо от злато, сребро и скъпоценни камъни и когато такива църкви се подложат на изпитание с огън, се оказват недостатъчни. Твърдим, че 1 Коринтяни 3:16-17 е все още едно обръщение на Бога към нас и за нашата отговорност към местната ни църква. Църквите трябва да са мястото където живее Божият Дух, да са Божията алтернатива на греха и да странят от „светското“ общество.

Голямото предупреждение тук е да правим своя екзегетика добре, за да имаме увереност, че нашата ситуация и частни обстоятелства са лесно сравними с техните. Ето защо, внимателното изясняване на техния проблем е толкова важно. Например, важно е за нашата херменевтика да обърнем внимание на това, че съдебният процес, който се споменава в 1 Коринтяни 6:1-11 е между двама християнски братя пред невярващ съдия на пазара в Коринт. Тук му е мястото да кажем, че смисълът на текста не се променя от това, ако съдията е християнин или пък ако процесът се води в съда. Не е правилно двама братя да се съдят извън църквата, както става ясно от стихове 6-11. От друга страна, някой може да зададе въпроса дали тези думи са приложими към християнски съдебен процес срещу фирма или корпорация, както е в днешна Америка, тъй като не всички обстоятелства в този случай са същите - макар че за да отговорите на този въпрос можете да вземете предвид призива на апостол Павел за неотмъстителност, като тази на Исус (вижте стих 7). Като че ли, всичко казано изглежда лесно за разбиране. Остава да обсъдим въпроса как текста като 1 Коринтяни 6:1-11 може да се приложи извън неговите конкретни обстоятелства. Останалото от тази глава засяга този въпрос.

Например, може да се застъпва твърдението, че макар 1 Коринтяни 3:16-17 да е адресирано към местна църква, то също съдържа в себе си принципа, че това, което Бог сам е постановил чрез Своя Дух, е свещено и който го разрушава ще бъде подложен на страшно осъждение. Не може ли този принцип да се приложи към отделния християнин като се казва, че Бог ще съди този, който осквернява тялото си? По подобен начин 1 Коринтяни 3:10-15 е адресирано към тези, които имат отговорности към църквата като ги предупреждава, че ако работят лошо, ще претърпят загуби. Тъй като се говори за осъждение и спасение „като през огън“, основателно ли е да се използва този текст, за да се илюстрира сигурността на вярващия?

Ако такива приложения на горните текстове изглеждат правилни, то изглежда ще бъде добре да се замислим за това. Защото придавайки им такъв смисъл, ние пренебрегваме тяхната екзегетика. Все пак приложението на 1 Коринтяни 3:16-17 към отделния вярващ е нещо, което погрешно се прави в църквата от много векове. Защо тогава да правим екзегетика? Защо не започнем направо от „тук и сега“ и наследим грешките на миналите векове?

Ние отново ще отбележим, че когато съществуват съпоставими ситуации и обстоятелства, Божието Слово за нас е ограничено в рамките на своето първоначално значение. Тук трябва да отбележим, че разширеното приложение обикновено ни изглежда основателно, защото е вярно, т.е. защото се потвърждава от някои други пасажи в Библията, които имат такъв смисъл. Ако случаят е такъв, тогава трябва да си зададем въпроса дали това, което научаваме единствено чрез разширеното приложение на дадения текст, е наистина Божието Слово.

По-труден е случаят с текст като този във 2 Коринтяни 6:14 „Не се впрягайте заедно с невярващите...“. Традиционно този текст е бил тълкуван като забранителен за сключване на бракове между християни и нехристияни. Метафората „ярем“, която фигурира в оригиналния текст, обаче, рядко е използвана през античността в смисъл на женитба и в оригиналния текст няма нищо, което по някакъв начин да напомня за женитба.

Следователно, проблемът е, че не можем да бъдем сигурни какво точно не забранява оригиналния текст. Изглежда, че смисълът на текста е най-близо до идолопоклонничество, възможно като по- нататъшна забрана за участие в идолопоклонническите празници (1 Коринтяни 10:14-22). Можем и тогава да разширяваме произволно принципа, заложен в текста, щом не сме сигурни в това, което той първоначално означава? Вероятно отговорът е „Да, но само защото смисълът, който искаме да му придадем, е един библейски принцип, подкрепен в Писанието независимо от този конкретен текст“.

Пример за текст от първия вид е 1 Коринтяни 8:10, където апостол Павел говори за три неща: (1) Християни, които смятат, че е редно да продължават да празнуват идолопоклонническите празници заедно със своите съседи-нехристияни (вижте 8:10; 10:14-22); (2) Коринтяните, поставящи под въпрос апостолския авторитет на апостол Павел (вижте 9:1-23) и (3) Храна, принесена в жертва на идоли, която се продавала по пазарите (10:23 -11:1).

Точното обяснение на. тези пасажи е, че апостолът отговаря на възникналите въпроси по следния начин: (1) Християните не трябва да празнуват идолопоклоннически празници поради „камъка за препъване“ за слабите (8:7-13), защото такова ядене е несъвместимо с живота в Христа (10:16-17) и защото това означава за тях да вземат участие в бесовско общение (10:19-22); (2) Павел защитава правото си на финансово субсидиране като апостол, въпреки че самият той се е отказал от него; той защитава и действията си по отношение на своята съпричастност (9:19-23); (3) Идоложертвената храна, която се продавала на пазара, може да се купува и яде в къщи. Ако това създава някому проблеми, може да не се яде. Човек може да яде всичко за слава на Бога, но не трябва да яде нищо, което може да обиди някого.

Подобни въпроси на идолопоклонничеството са непознати за нас в западните страни и въпроси от вида (1) и (3) за нас просто не стоят. Нещо повече, ние днес просто нямаме апостоли като Павел, които да са видели Възнеслия се Исус (9:1-2; 2 Коринтяни 10:16).

Вторият вид текстове може да се илюстрира с блудодейника в 1 Коринтяни 5:1-11, или с християните, които бързат да се нахранят от Господната вечеря (1 Коринтяни 11 :17-22) или с онези, които бързат да обрежат новоповярвалите християни (Галатяни 5:2). Такива неща могат да се случат и днес, но са малко вероятни.

Въпросът е как отговорите на тези въпроси от първи век се отнасят до нас - християните от двадесети век. Предлагаме да разделим херменевтиката им на два етапа.

Нека илюстрираме казаното в тези две точки: Първо, апостол Павел забранява участието в трапези, в идолски капища на основата на принципа на „камъка за препъване“. Но обърнете внимание, че това не се отнася до нещо, което наистина би обидило другия вярващ. Принципът на „камъка за препъване“ се отнася до нещо, което вярващият чувства, че може да извърши, но чието действие би накарало друг вярващ да извърши същото без да получи угризения. Вторият брат или сестра са „разрушени“ като извършват просто едно подражателно действие, което, обаче, не е обидно за тях. Този принцип изглежда, че трябва да се прилага само при наистина съпоставими обстоятелства.

Проблемът с яденето на идоложертвена храна, закупена от пазарите (1 Коринтяни 10:23 -11:1) има някои доста трудни аспекти от гледна точка на неговата херменевтика. Проблемът с тази храна не засяга нито Бог, нито апостол Павел. Бог е равнодушен към това. Но не е така за другите. Проблемът за нас е, как да отличим нещата, които са без значение за Бог от тези, които Го касаят, при това трябва да имаме предвид, че тези неща се променят от култура към култура и от една християнска общност към друга: всъщност така е било и през първи век. През двадесетия век в Америка списъкът на такива неща включва дрехите (дължината на дрехата, вратовръзката, дамските панталони), козметика, бижута, развлеченията и (отдиха, кино, телевизия, карти, танци), спорта, храната и питиетата. Както тези, които осъждаха апостол Павел заради свободното му отношение към идоложертвената храна, така и тези, които мислят, че въздържането от всичко това е святост пред Бога, отдават значение на тези неща. Кое тогава е без значение пред Бога?

Предлагаме следните напътствия:

1. Това, което посланията посочват като без значение пред Бога, може да се разглежда като такова. Това са храна, напитки, съблюдаване дните на седмицата и др.

2. Тези неща не са непременно свързани с морала, но винаги са свързани с културата -даже и ако в основата им лежи религиозната култура. Следователно такива неща, които се различават за различните народи, включително и за вярващите в тези народи, биха могли да се разглеждат именно като такива, които нямат значение например има народи, които традиционно пият вино и народи, които не употребяват тази напитка.

3. Списъците на греховете, които срещаме в посланията (вижте Римляни 1:29-30; 1 Коринтяни 5:11; 6:9- 10; 2 Тимотей 3:2-4) никъде не включват неща, които да са еквиваленти на тези, които споменахме по-горе. Нещо повече, такива еквиваленти няма да срещнете никъде между християнските императиви (например вижте Римляни 12; Ефесяни 5; Колосяни 3 и др.)

Знаем, че не всички ще се съгласят с нас по този въпрос. Все пак, според Римляни 14, и двата вида вярващи - тези, които застъпват едното и тези, които застъпват другото мнение, не бива да се осъждат едни други. Свободният човек не бива да се перчи със своята свобода; този, за когото тези неща са дълбоко вътрешно убеждение, не бива да съди другите за това, че за тях нещо друго е станало вътрешно убеждение.
Проблемът за културната относителност
Това е областта, където днес се срещат най-сериозните трудности и съществуват най-големите различия. Мястото, където проблемът за вечното Божие Слово, разглеждан в неговата историческа частност, изглежда най-фокусиран. Този проблем има следните аспекти: IV Посланията са случайни документи от този век, поставени в условията на езика и културата на първи век, които се отнасят за конкретни ситуации, в които са се намирали църквите от първи век. (2) Много от тези конкретни ситуации в посланията са толкова цялостно поставени в условията на първия век, че всички днес са готови да признаят, че те нямат (или имат много малко) персонално приложение като Божие Слово днес, с изключение на някакво, може би много далечно, отношение, което се отнася предимно до извличане на общите принципи от тях. (3) Други текстове са също строго ограничени от условията на първи век, но Божието Слово за тях може да се разпростре при съпоставими условия като отнасящо се за нас. (4) Възможно е други текстове, въпреки че изглеждат съпоставими с днешните условия, да се отнасят само до първи век.

Почти всички християни трансформират библейските текстове така, че да се отнасят към днешните условия. Ето защо евангелистите от двадесети век са изоставили „малкото вино против стомашни болести“ на първи век, не настояват за това, жените да бъдат с покрити глави и с дълги коси и не практикуват „святата целувка“. Много от евангелистите, обаче, възразяват, когато жени започнат да проповядват в църквата, при условие, че там има мъже.

От време на време се явяват някои, които отричат изцяло идеята за културната относителност, което пък ги кара повече или по-малко да защитават тезата, че цялата култура на първи век трябва да се признае за някаква божествена норма. Такова едно отричане може да има успех само частично. Такива хора могат да държат дъщерите си само в къщи, да им отказват образование и сами да определят за кого те да се омъжат, но все пак, те им позволяват да се научат поне да четат и да излизат на публично място без воал. Казваме това за да подчертаем, че е много трудно някой да остане последователен в защитата си на такава идея, защото в действителност не съществува такова нещо като регламентирана от Бог култура; културите са различни и то не само тези от първи и двадесети век. В рамките на един век също съществуват много различни култури. Вместо да отхвърляме културната относителност, ние предлагаме да признаем, че такава съществува и че тя е неизбежно следствие от конкретния характер на посланията, като в определена степен да я вземаме предвид при нашата херменевтика. Но също вярваме, че за да бъде вярна, херменевтиката трябва да се простира в някакви установени рамки.

Предлагаме ви следните ръководни правила за да правите разлика между онези неща, които са културно относителни и които излизат извън рамките на първоначалните условия и норми и онези, които трябва да са нормативи за християните от всички времена. Ние не смятаме, че това са абсолютни и дадени веднъж завинаги правила. Те просто отразяват нашия днешен начин на мислене. Ние бихме искали да окуражим по-нататъшните дискусии на тази тема. (Много от дадените тук неща бяха разработени с помощта на нашия бивш колега Дейвид Скулър).

1. Първо трябва да се направи разлика между главното и второстепенното в посланието на Библията, т.е. това, което зависи от главното. Тук не става дума за канони, които да изведат едни части от Новия Завет като нормативни за други части; необходимо е да предпазим Словото от превръщането му в закон за културни или религиозни обичаи, както и да го предпазим от такива произволни изменения, които биха го нагодили към всякакви случаи.

Така например падението на цялото човечество, изкуплението от това падение като Божия милост чрез смъртта и възкресението на Христос, съвършеното изкупление чрез второто пришествие на Исус Христос и др. са безусловно главни неща. Но святата целувка, покриването на главите на жените, харизматичното проповядване и дарбите ни изглеждат второстепенни.

2. Трябва да сме подготвени да правим разлика между нещата, които са посочени в Новия Завет като присъщи на морала и които не са. Тези неща, които са ни посочени като морални са абсолютни и задължителни за всяка култура; тези, които не са свързани с морала, са относителни и могат да се променят от култура към култура.

Списъкът на греховете на апостол Павел, например, не съдържа неща, свързани с културата. Някои от греховете може да се окажат по-присъщи на дадена култура в сравнение с друга, но никога няма да възникне ситуация, при която такива дела да се окажат позволени за един християнин. Например прелюбодейството, идолопоклонничеството, алкохолизмът, хомосексуализмът, кражбата, алчността (1 Коринтяни 6:9-10) винаги ще бъдат грехове. Това не означава, че християни понякога не могат да се окажат виновни в някое от тези неща. Но те не са морални. Апостол Павел под внушението на Святия Дух казва „И ето какви бяхте вие. Но сега сте чисти...“

От друга страна миенето на краката, святата целувка, яденето на идоложертвена храна на обществено място, покриването на главите на жените, когато се молят или пророкуват, предпочитанието за неженитба или проповядването на жени в църква не са в същността си морални въпроси. Те стават такива само ако се правят с определен замисъл, когато тяхното изпълнение или неизпълнение води до неизпълнение на морални задължения или до отсъствие на любов.

3. Трябва специално да отбележим онези места, където Новият Завет ни дава постоянно и последователно свидетелство и местата, където той показва разлики. Ето някои примери за постоянно свидетелство в Новия Завет: любовта като основно християнско етично изискване, етиката на неотмъщението, греховността на гнева, на омразата, на убийство -то, на кражбата, на хомосексуализма, на пиянството, на сексуалната неморалност в нейните разновидности. От друга страна, Новият Завет не ни дава постоянно свидетелство за такива неща като проповядване от жени в църква (вижте Римляни 16:1-2, където сестра Фива е служителка в Кенхрея; Римляни 16:7, където Юния е спомената между апостолите; Римляни 16:3, където Прискила е съработник на Павел - същата дума е използвана и за Аполос в 1 Коринтяни 3:9; Филимон 4:2-3 и 1 Коринтяни 11:5) противопоставени на 1 Коринт. 14:34-35 и 1 Тимотей 2:12, политическата оценка на Рим (вижте Римляни 13:1-5 и 1 Петрово 2:13-14 сравнени с Откровение гл. 13-18), запазването на богатството (Лука 12:33, 18:22 срещу 1 Тимотей 6:17-19), или яденето на идоложертвена храна (1 Коринтяни 10:23-29 срещу Деяния 15:29, Откровение 2:14, 20). Впрочем, ако някое от тези неща е причина за емоционална реакция срещу това, че вие го вършите, трябва да попитате себе си каква е причината.

Правилната екзегетика може да ни накара да видим по-голяма последователност в нещата, отколкото в действителност. Например, по въпроса за идоложертвената храна, можете да направите добра екзегетика за гръцката дума в Деяния и Откровение относно ходенето в храмове, за да се яде такава храна. В този случай отношението би било същото, както това на Павел в 1 Коринтяни 10:14-22. Точно поради това, че тези неща изглеждат повече свързани с културата, отколкото с морала, не бива да се смущавате от липсата на последователност. По същия начин не бива да търсите екзегетика само като средство за намиране на последователност, даже с цената на това, да не намирате здрав разум или точно значение на текста.

4. Много е важно да сме в състояние да правим разлика между принципните и конкретните приложения на текстовете в Новия Завет. Възможно е понякога да срещнем текстове, в които писателите на Новия Завет да защитават някакво относително приложение, изхождайки от някакъв абсолютен принцип и по този начин да правят и приложението абсолютно. Например, в 1 Коринтяни 11:2-16, апостол Павел пише за определения от Бога порядък (стих 38) и издига принципа, че никой не бива да прави каквото и да е, с което да отвлича другите от Божията слава (чрез нарушаване на закона) когато общността е на поклонение (стихове 7, 10). Това специфично приложение, обаче, е относително, тъй като апостолът няколко пъти споменава „обичаите“ и „естеството“ (стихове 6, 13-14, 16).

Това ни кара да задаваме във връзка с подобни конкретни приложения на текстове понякога справедливия въпрос: „Това принцип ли е за нас, ако не бяхме го срещнали в книгите на Новия Завет?“ В западните култури това, че не искаме от жените да покриват главите си със забрадки или воали, не представлява никакъв проблем. Фактически, ако една жена поиска буквално да изпълнява закона и започне да носи дълго покривало на главата си, тя даже донякъде ще наруши „духа“ на текста. Но с малко въображение, всеки може да си представи и такова облекло - както за жените, така и за мъжете - което би изглеждало неподходящо за молитва в църква.

5. Ако сме много внимателни, можем да опитаме да определим културните рамки, в които се движи всеки един от писателите на книгите в Новия Завет. Степента, в която авторът на дадения документ от Новия Завет „приема“ някаква културна ситуация, в която има само едно единствено позволено решение, може да ни послужи като критерии за културната относителност на тази ситуация. Например в древността хомосексуализмът е бил (също както и днес в светското общество) както приеман, така и изцяло отхвърлян. Все пак, Новият Завет заема твърдата позиция против него. От друга страна отношението към робството като обществена система или към положението на жената в обществото е също определено в Новия Завет. Някои от авторите не разглеждат робството като обществено зло. (Що се отнася до отношението към жената, обаче, Новият Завет учи на значително по-добро отношение, от това, което е съществувало в обществото по него време.) Но от друга страна, до степента, до която тези документи отразяват преобладаващото през първи век обществено отношение по тези въпроси, те отразяват само степента на културното развитие на света около тях.

6. Трябва да сме внимателни към възможните културни различия между първи и двадесети век, които не са очевидни на пръв поглед. Например, за да определим ролята на жената в църквата от двадесети век, трябва да имаме предвид ограничените възможности за образование на жените през първи век, съпоставени на неограничаваните възможности за това през двадесети век. Това може да повлияе на нашето разбиране на такъв текст като 1 Тимотей 2:9-15. По същия начин и демокрацията е съвършено различна от тази по времето на управлението, за което говори апостол Павел в Римляни 13:1-7. В обществото, където има всеобща демокрация, е напълно естествено лошите закони да се променят и лошите управници да се отстраняват от властта. Америка на двадесети век променя нашето разбиране на Римляни 13.

7. Във връзка с обсъждания въпрос трябва да имаме предвид и християнското милосърдие. Християните трябва да признаят трудността, да остават отворени за диалог помежду си, започвайки с определянето на някои принципи във взаимоотношенията и завършвайки с любов и воля за прошка от тези, с които се различават.

Преди да приключим обсъждането по тази глава, нека се опитаме да видим как тези ръководни правила могат да се приложат към два въпроса: служението на жени в църквата и хомосексуализма. Изборът се определя от факта, че тези, които защитават женското служение в църквите, използват същите аргументи и да защитават хомосексуализма.

Въпросът за ролята на жените в църквата като учители или проповедници на Словото е поставен основно в два текста от Новия Завет: 1 Коринтяни 14:34-35 и 1 Тимотей 2:11-12. И в двата случая става дума за „тишина“ и „подчинение“, като никъде не става дума за необходимост жената да се подчинява на съпруга. В 1 Тимотей 2 на жената е забранено „да поучава“ или „да владее над мъжа“. Пълното подчинение на този текст би означавало за хората от двадесетия век не само да не допускат жени да стават учители или да проповядват в местните църкви, но също и да им забранят да пишат книги на библейска тематика, защото те се четат от мъже и да преподават Словото в християнски колежи и институти, защото там учат и мъже. Но тези, които защитават тезата жените да не стават библейски учители рядко стигат далече. И почти винаги те също разглеждат въпросите за облеклото в предходния стих (1 Тимотей 2:9) като културно относителни.

Това, че текстът в 1 Тимотей 2:11-12 може да се разглежда като културно относителен, се потвърждава и от екзегетиката на някои от останалите послания. Някои жени, изглежда, са създали проблеми на църквата в Ефес (1 Тимотей 5:11-15; 2 Тимотей 3:6-9) и те са станали главната причина за напредъка на лъжеученията там. Тъй като в Новия Завет можем да срещнем и други случаи, когато жени са поучавали (Деяния 18:26) и проповядвали (Деяния 21:8; 1 Коринтяни 11:5), то наистина изглежда, че в 1 Тимотей 2:11-12, апостол Павел говори за определен местен въпрос. Във всеки случай правилата, които изброихме по-горе, поддържат възможността, че забраната в 1 Тимотей 2:11-12 може да се разглежда като културно относителна.

Въпросът за хомосекуализма, обаче, е доста по-различен. В този случай, правилата застават в позиция, противна на неговата културна относителност. Цялата Библия съдържа постоянно свидетелство против хомосексуализма.

Днес някои хора твърдят, че хомосексуализмът, за който се говори в Новия Завет, се отнася за хомосексуалното насилие, но конкретната моногамна сексуалност между взаимно съгласни възрастни хора е по-различен въпрос. Те твърдят, че чрез екзегетиката не може да се докаже, че хомосексуализмът е забранен. Понякога се твърди, че културните условия през двадесети век в това отношение са по-различни от тези през първи век. Следователно, те могат да твърдят, че някои от изброените правила (по-специално 5 и 6) отварят някаква възможност за това, че забраната на хомосексуализма в Новия Завет е също културно относителен въпрос, т.е. те могат да твърдят, че някои от изброените правила не са истина или са просто неподходящи.

Проблемът с тези аргументи е, че те нямат нито екзегетична, нито историческа основа. Хомосексуализмът, който апостол Павел има предвид в Римляни 1:24-28, съвсем не е от „насилствен“ тип; става дума за хомосексуален избор на мъже и жени. Нещо повече, думата „мъжеложници“ (1 Коринтяни 6:9) буквално означава хомосексуализъм между мъже. Тъй като Библията дава едно категорично свидетелство против хомосексуализма и винаги придава на този въпрос морален контекст и тъй като никой не е доказал, че условията днес по отношение на хомосексуализма са по-различни от тези през първи век, то очевидно е, че няма никакво основание този въпрос да се разглежда като културно относителен.

Ние искаме само да направим някои предупреждения към теологичните изследователи, които са пак резултат от конкретната природа на посланията.

1. Конкретната природа на посланията поставя някои ограничения на нашето теологично разбиране. Например, за да накара коринтяните да видят колко е абсурдно двама християни да отидат в съда, за да се съдят пред невярващи, апостолът казва, че ще дойде ден, когато християните ще съдят света и ангелите (1 Коринтяни 6:2-3). Но той не казва нищо повече от това. Следователно, нашето разбиране за края на този свят, че християните фактически ще съдят света. Но ние не знаем какво точно означава това и как точно ще стане. Преди да се осъществи това събитие, всяко нещо, прибавено към казаното в Библията, е просто спекулация.

По същия начин, в 1 Коринтяни 10:16-21 Павел твърди, че поради това, че коринтяните участват в Господната трапеза, те не могат да участват в угощения в езически храмове. Това, което Павел има предвид, изглежда излиза извън рамките на теологията на Господната трапеза, която срещаме в повечето от разновидностите на Евангелското протестанство. Този текст звучи не просто като напомняне, но като някакво действително участие на Господа. От други текстове в Новия Завет разбираме, че става дума за участие чрез Духа, а ползата от това идва чрез вярата. Но дори и тук излиза, че извън непосредствения текст, за да обясним какво апостолът има предвид по един теологичен начин, много християни не биха се съгласили с този наш избор на смисъл. Просто никъде не е казано какво точно представлява това участие, нито как ползата стига до вярващия. Искаме да разберем, но нашето знание е непълно именно поради конкретния характер на казаното в този текст. Всичко, което бихме казали извън това, което ни дава самият текст, няма да има същата херменевтична важност като важността, която има онова, което научаваме след като направим добра екзегетика. Ние само можем да приемем, че в Писанието Бог ни е казал това, от което имаме нужда, а не непременно това, което ни се иска.

2. Понякога пред нас възникват теологични проблеми и поради това, че ние задаваме наши въпроси към текстовете, а поради конкретната си природа, посланията отговарят само на своите си въпроси. Ако се опитаме да потърсим отговор на въпросите, например за абортите или за втория брак, или за кръщаването в детска възраст, ние всъщност искаме от тях да ни отговорят на въпрос от значително по-късно време. Понякога посланията са в състояние да направят това, но много често не могат поради факта, че такъв въпрос не е възникнал тогава.

Има един добър пример за това в Новия Завет. На въпроса за развода в семейството (1 Коринтяни 7:10) апостол Павел отговаря: „А на жените заръчвам, и то не аз, но Господ: Жена да не оставя мъжа си.“, имайки предвид, че Исус сам е казвал тези думи. Но на въпроса, повдигнат в гръцка среда, дали вярващият може да се разведе ако жена му е невярваща, не е имало случай Исус да е отговарял - просто проблема е бил извън неговата еврейска действителност. Апостол Павел отговаря на този въпрос казвайки: „А на другите казвам аз, не Господ...“. Ние, обаче, не притежаваме апостолската власт на Павел, нито неговата просветеност. Ние можем да отговорим на такива въпроси само на основата на цялостната библейска теология, включваща нашето разбиране за Сътворението, Грехопадението, Възкресението и Второто пришествие.

Това са нашите херменевтични предложения за четенето и тълкуването на посланията. Нашият непосредствен апел към изучаващите Новият Завет е за повече прецизност и постоянство. Голямата ни цел е всички да се научим да изпълняваме това, което сме разбрали.