ГЛАВА 6 – ДЕЯНИЯ: ВЪПРОСЪТ ЗА ИСТОРИЧЕСКИЯ ПРЕЦЕДЕНТ

ГЛАВА 6 – ДЕЯНИЯ: ВЪПРОСЪТ ЗА ИСТОРИЧЕСКИЯ ПРЕЦЕДЕНТ

В определен смисъл отделна глава, посветена на Деянията на апостолите е излишна, защото почти всичко, което казахме в предишната глава, се отнася и за тази книга. От практична гледна точка, обаче, съществуват херменевтични причини, които изискват написването на отделна глава. Причината е проста: повечето християни не четат Деяния по същия начин, по който четат Съдии или 2 Царе, дори и да не разбират това напълно.

Когато четем повествованията от Стария Завет неволно допускаме грешките, описани в предната глава - морализиране, алегоризиране, четене между редовете и т.н. Понякога ние даже разглеждаме тези повествования като образци за християнско поведение или църковен живот. Въпреки това обаче, ние не постъпваме точно така, както постъпват героите на повествованията - например не поставяме овче руно, за да видим дали ще остане сухо или ще се навлажни и по това да гадаем за Божията воля. Ние често съдим по обстоятелствата. Например, ако ни повикат в Калифорния тази седмица, можем да си помислим, че Бог е избрал такъв начин, за да ни подскаже, че Неговата воля е да отидем в Калифорния.

И така, ние рядко приемаме повествованията на Стария Завет като библейски прецеденти за нашия собствен живот. От друга страна, обаче, това е нормалния начин, по който християните възприемат Деяния. Тази книга не само ни разказва историята на ранната църква, но също служи и като модел за християнската църква на всички времена. Точно в това се състои херменевтичната трудност на Деяния.

Повечето от деноминациите на евангелисткото протестанство се стремят към възстановяване на онези черти, които е имала ранната църква. Ние редовно се обръщаме назад към църквата и християнския опит от първи век като нещо, което трябва да бъде възстановено поне приблизително. Често казваме неща като: „Деянията на апостолите ни учи, че...“ Изглежда обаче, че не всяко „ясно учение“ в тази книга е ясно за нас.

Изглежда, че точно отсъствието на херменевтична точност към Деяния на апостолите е довело до многобройните деления в църквата. Такива различни практики, като водно кръщение в детска възраст или водно кръщение само на вярващи, вземането на Господна вечеря всяка неделя, конгрешанска и епископална църковна политика, кръщение със Святия Дух и говорене на езици, предоставяне на личния имот и ценности за общо ползване и даже ритуалното ръкостискане (!) се аргументират изцяло или частично с Деяния на апостолите.

Основната цел на тази глава е да направи някои херменевтични обобщения за решаване на проблема за библейските прецеденти. Това, което ще бъде казано, може да се приложи и към всички исторически повествования в Писанието, включително и към някои от евангелията. Преди това се налага да кажем няколко думи за това как да четем и изучаваме Деяния на апостолите.

По време на нашето обсъждане ще трябва да се връщаме към това, което Лука е целял, написвайки Деяния на апостолите. Трябва да поставим ударение на това, че Святия Дух е ръководил Лука. По същия начин обаче, по който ние „изработваме спасението си“, но все пак „Бог е Който... действа в нас (Филипяни 2:12-13), така и Лука е „изработвал спасението си“ и затова нещата, които е писал, са го засягали лично. Но ние вярваме, че зад всичко това е стоял Святият Дух.

Различният интерес на хората към Деяния е причина и за голямата селективност, която срещаме. За вярващите хора, които предано изучават Деяния, речта на Гамалиил (Деяния 5:34-39) представлява по-малък интерес отколкото обръщението на Савел (Деяния 9) или затварянето на апостол Петър (Деяния 12). Подобно изучаване обикновено кара хората да не се спират подробно на хронологичните или исторически въпроси. Когато четем първите единадесет глави на Деяния, ние трудно можем да си представим, че това за което се говори в тях, всъщност обхваща около десет - петнадесет години.

Тук ние искаме да ви помогнем да четете и изучавате тази книга предано, да виждате през погледа на Лука и да си задавате някои нови въпроси.
Деяния на апостолите като история

Повечето от подходите към екзегетиката, за които говорихме в предишните глави, се отнасят и за Деяния. Важно е да знаем, че Лука, който не е евреин, е написал своите вдъхновени повествования така, че те служат като пример за древногръцка историография - такава, която води началото си от Туцидидите (460 - 400 г. пр. Хр._ и има разцвет през елинистическия период (300 г. пр. Хр. - 200 г. сл. Хр.) Историята през този период не е била писана просто като запис или хроника на миналото. Тя е била писана за да окуражава или развлича читателя (т.е. като полезно четиво), да го информира, да му внушава морал и да му предлага апологетика на миналото.

И двете исторически книги на Лука (Евангелието от Лука и Деяния на апостолите) притежават тези две черти. От една страна те са много добри четива; от друга страна интересите на Лука надхвърлят рамките на забавното и информативното. Отчитането на тези интереси е от особена важност при четене на Деянията. Следователно екзегетиката на Деяния включва не само изясняване на исторически въпроси от рода на: „Какво се е случило?“, но и теологични въпроси като: „Каква е целта на Лука за да избере и ни поднесе историческия материал по този начин?“.

Въпросът за целта на Лука е едновременно най-важния и най-трудния въпрос. Той е най-важен за нашата херменевтика. Ако успеем да покажем, че целта на Лука в Деяния е да ни даде образец за църква на всички времена, това би означавало, че Бог иска от християните да действат по този начин при всички обстоятелства. Но ако неговата цел е някаква друга, то ние сме задължени да си задаваме херменевтични въпроси по различен начин. От друга страна, въпросът за целта на Лука е труден не само защото ние не знаем нито кой е този Теофил (Деяния 1:1, нито защо Лука пише точно на него, но частично и защото Лука е човек с толкова разностранни интереси.

Поради херменевтичната значимост на въпроса за целта на Лука, вие трябва постоянно да си го задавате на етапа на вашата екзегетика. Това е сякаш да мислите „в параграфи“ когато правите екзегетика на посланията. Само че в този случай трябва да излезете от рамките на параграфите и да виждате целите повествования и части на книгата.

Нашите въпроси към Деяния трябва да съдържат както „Какво“, така и „Защо“, но трябва да започнем с „Какво“ и после ще питаме „Защо“.

Първото нещо, което трябва да се направи е да се прочете цялата книга наведнъж. Когато четете, се научете да правите наблюдения и да задавате въпроси. Проблемът с наблюденията и задаването на въпроси по Деяния се състои в това, че повествованието е толкова завладяващо, че просто често забравяме да задаваме екзегетични въпроси.

И да повторим, ако трябваше ние да ви зададем задача за работа, то тя би изглеждала по следния начин: 1). Да прочетете Деяния на апостолите на един път или поне на два; 2). Когато четете, си правете мисловни бележки за такива неща като ключовите хора и места, повтарящи се теми (от какво в действителност е заинтересуван Лука?), естественото деление на книгата. 3). След това се върнете, прегледайте отново и нахвърлете бележки към предварителните ви изследвания. 4). Задайте си въпроса: „Защо Лука е написал тази книга?“

Тъй като Деяния е единствена по рода си книга в Новия Завет, ние ще бъдем по-подробни в ръководенето на вашето четене и изследване.

Нека започнем изследването на нашите въпроси „какво“ с отбелязване на естествените части които самият Лука ни дава. Често Деяния е разделяна въз основата на интереса на Лука към деянията на апостол Петър (гл. 1-12) и на апостол Павел (13-28) или на географското разпространение на Евангелието (1-7 се отнася за разпространението на Евангелието в Ерусалим; 8-10 - в Самария и Юдея; 11-28 - в различни места по земята). Въпреки че тези части са лесно различими от контекста, има нещо, което е дадено от самия Лука и което свързва всичко заедно. Когато четете, забележете кратките обобщения в 6:7; 9:31; 12:24; 16:4 и 19:20. Във всеки един случай повествованието спира, преди да тръгне в друга посока. На тази основа, Деяния се разделя на шест части, които придвижват повествованието от евреите в Ерусалим с Петър като водеща фигура към главно езически църкви, с Павел като водеща фигура и Рим, столица на езическия свят, като цел. Когато Павел достига Рим, където той се обръща към езичниците, понеже „те ще слушат“ (28:28), повествованието свършва.

Когато четете, можете да забележите как всяка част допринася за това „придвижване“ напред. Какъв е според вас ключът? Ние ви предлагаме нашия опит за това.

1:1 - 6:7. Описание на най-ранната църква в Ерусалим, ранното проповядване, обшият живот, разпространението на църквата и първата опозиция. Забележете колко еврейско е всичко, включително службите, опозицията, както и фактът, че ранните християни продължават да служат в предишните си храмове и еврейски синагоги. Тази част завършва с повествование, показващо, че е започнало някакво деление между гръцки говорещите и арамейски говорещите вярващи.

6:8 - 9:31. Описание на първото географско разпространение на Евангелието, извършено от гръцки говорещите еврейски християни и сред преселените „полу-евреи - самаряни и прозелити“. Лука също е включил и обръщението във вярата на Павел, който е първо елинист, второ е бил еврейски противник и трето - е човекът, който трябва да ръководи специалното разпространение на Евангелието сред езичниците. Мъченичеството на Стефан е ключ към това разпространение.

9:32-12:24. Описание на първото разпространение сред езичниците. Ключът е обръщението във вярата на Корнилий, чиято история е разказана два пъти. Значимостта на случката с Корнилий е в това, че неговото обръщение е едно непосредствено деяние на Бога, Който за тази цел не използвал грък (и в този случай обръщението на Корнилий би било съмнително), но самия апостол Петър - признатият водач на еврейско-християнската мисия. Тази част включва и историята на църквата в Антиохия, където обръщението на езичниците се дължи на упоритата работа на гърци.

12:25 - 16:5. Описание на първото географско разпространение в езическия свят, което се ръководи лично от Павел. Евреите сега постоянно отхвърлят Евангелието, защото то им се проповядва от езичници и включва езичниците. Църквата се съвещава и не отхвърля братята и сестрите - езичници, нито пък налага еврейските религиозни изисквания върху тях. Последното служи като ключ за пълното разпространение на Евангелието в езическия свят.

16:6 - 19:20. Описание на по-нататъшното разпространение на Евангелието на запад в езическия свят, този път в Европа. Отново евреите отхвърлят, а езичниците приемат Евангелието.

19:21 - 28:30. Описание на събитията, които довеждат до преместване на апостол Павел и Евангелието в Рим, със силно ударение на Павловия съдебен процес, където три пъти е доказана неговата невинност.

Опитайте се да прочетете Деяния по тази схема, имайки предвид идеята за „придвижване“ – дали схващате по нов начин това, което е написано. Може би забелязахте и още нещо - че нашето описание на съдържанието изпуска един решаващ фактор - ролята на Святия Дух във всичко това. Четейки Деяния, ще забележите, че за всеки свързващ ключ, за всяка ключова личност, Святият Дух играе абсолютната ръководна роля. Според Лука, всичкото това движение напред не може да стане по човешки проект, а се е случило, защото такава е Божията воля и защото Святият Дух е Неговия изпълнител.

Трябва да бъдем внимателни да не се отклоним твърде много от преглед на стореното от Лука и да преминем към някакви лесни или догматични представи, за вдъхновената у него цел от Духа за всичко това. Ето някои наблюдения, основани в частност и на онова, което Лука не е направил.

1. Ключът за разбиране на Деяния на апостолите е желанието на Лука да ни покаже развитието на Словото от Слово, разпространено само в Ерусалим и насочено единствено към евреите в Слово, прието в целия свят и главно в езическите страни. На основание на структурата и съдържанието на Деяния можем да кажем, че всяко изявление, което не донася тази мисия сред езичниците и ролята на Святия Дух в нея, със сигурност е неправилно, ограничено или заблуждаващо.

2. Този интерес на Лука към самото разпространение на Словото е подкрепен и от нещата, които Лука не ни казва, когато е писал Деяния. Първо, той не е целял да прави „жизнеописания“, т.е. биографии на апостолите. В Деяния можем да прочетем единствено за кончината на един от апостолите - Яков (Деяния 12:2). Веднага след като започва разказа си за разпространението на Словото сред езичниците, Лука престава да разказва за апостол Петър с изключение на глава 15, където този апостол отново се споменава, но отново във връзка с мисията сред езичниците. С изключение на апостол Йоан, останалите апостоли не се споменават, а дори и повествованието за живота на апостол Павел е направено само дотолкова, доколкото то е важно за неговата мисия сред езичниците.

Второто важно нещо е, че Лука почти не се интересува от организацията на църквата и от нейната политика. Даже седемте души, които църквата избира в глава 6 на Деяния, не са наречени с името „дякони“, а и те скоро напускат Ерусалим. Лука никъде не споменава за това защо и как е станало така, че ръководството на църквата преминава от апостол Петър и другите апостоли към Яков - брата на Исус (12:17; 15:13; 21:18). Никъде не е спомената организацията на работа в местните църкви, нито тяхното ръководство с изключение на това, че е казано, че е имало ръкоположени презвитери (14:13).

Трето, никъде не става дума за някакво друго разпространение на Словото, освен това от Ерусалим в посока към Рим. Даже не се споменава за Крит (Тит 1:5), Илирик (Римляни 15:19 - днешна Югославия), Понт, Галатия, Кападокия (1 Петрово 1:1), нито разпространението на изток към Месопотамия и на юг към Египет.

3. Целта на Лука не е да стандартизира или уеднакви нещата. В персоналните разговори, които той пресъздава, са включени главно два елемента: водното кръщение и духовните дарби. Но те могат да бъдат и в обратен ред, с или без полагане на ръце, с или без говорене на езици, понякога даже и без споменаване на покаянието, независимо от това, което казва апостол Петър в 2:38-39. Лука никъде не споменава нито намеква, че новопокръстените езичници живеят в християнски общности подобно на църквите в Ерусалим 2:42-47 и 4:32-35. Тези примери вероятно означават, че авторът няма за цел да ни предлага модели за това как да организираме своя християнски живот. Означава ли всичко това, че Лука не иска да ни каже нищо по никой от гореизброените въпроси? Определено не! Главният въпрос, на който трябва да си отговорим, остава „Какво най-вече иска да ни каже Лука в Деяния на апостолите?“

4. Въпреки всичко, ние вярваме, че повечето от нещата, които Лука е казал в Деяния, имат за цел да ни послужат за някакъв модел. Но този модел не е в конкретните неща, а в основните. Бог му е внушил да структурира и подреди историята по такъв начин, че читателят да види това триумфално и възхитително навлизане на Словото в езическия свят, подкрепено от Святия Дух, довело до промяна на толкова съдби и до установяване на Христовата църква - като Божия цел за нейния растеж. Точно защото това е Божията воля за църквата, нищо не може да го спре – нито Синедрион, нито синагоги, човешко тесногръдие, затвори и заговори. Навярно Лука има предвид, че църквата трябва да бъде като "онази", която той описва, но в обобщен смисъл, а не като някакъв конкретен пример.

След това въведение и тези предварителни уговорки за целите на Лука, нека се спрем на две повествования - 6:1-7 и 8:1-25 и да отбележим видовете екзегетични въпроси, които трябва да се научим да задаваме към Деяния.

Както и досега, отново започваме с прочитането на определен текст и с незабавно изясняване на неговия контекст. Както и при повествованията, контекстуалните въпроси, които повторно трябва да си зададете са: „Какво се има предвид в това повествование или реч?“, „Какво е мястото на всичко това в общото повествование?“, „Защо авторът е включил този текст точно на това място?“. Обикновено след едно-две прочитания всеки може да отговори на тези въпроси. Понякога, при четенето на Деяния, ще ви се наложи да погледнете и на други места в Писанието преди да сте сигурни, че правилно сте разбрали текста.

Да започнем в 6:1-7. Как се вписва този текст в общия контекст? Още отначало могат да се кажат две неща. Първото е, че текстът служи като заключение на казаното преди това в 1:1-6:7 и второ, същият текст служи като въведение към казаното след това в 6:8-9:31. Забележете как Лука прави това! В 1:1-6:7 целта на автора е да се спре на живота на първите християни в християнските общности и на разпространението на Словото из целия Ерусалим. Разказът в 6:1-7 засяга точно тези две неща. Но този текст съдържа и първите намеци за възникнали проблеми сред християнската общност, касаещи традиционните връзки в рамките на юдаизма и между ерусалимските евреи, говорещи арамейски език и евреите от Диаспора (т.е. завърнали се в родината си преселници - евреи - б. пр.), говорещи гръцки. Тези проблеми са преодоляни чрез едно официално признаване на водачеството, което се появило сред гръцки - говорещите евреи - християни.

Казваме това последно изречение, защото на това място трябва да се излезе от текста и да се направи справка с друга литература. След кратко ровене в библейските речници на „дякони“ или „елинисти“ или в такива книги като „Ерусалим по времето на Исус“ (Philadelphia: Fortress, 1967) ще намерите следните факти:

1. Почти със сигурност може да се каже, че елинистите са гръцки говорещи евреи, т.е. евреи от Диаспора, които по него време живеели в Ерусалим.

2. Много такива елинистни се завръщали в Ерусалим във вече напреднала възраст за да умрат и бъдат погребани на хълма Сион. Тъй като те не били родом от Ерусалим и нямали препитание в града, техните вдовици често нямали средства да живеят след тяхната смърт.

3. Такива вдовици се прехранвали от дневни субсидии (потребности - вижте 6:1; средствата, отпускани за това предизвиквали икономическо напрежение в Ерусалим.

4. От 6:9 става ясно, че елинистите имали своя отделна синагога, в която се говорело на гръцки език. Стефан и Савел (който бил от Tapс, намиращ се в гръцки говорещата провинция Киликия) били членове на тази синагога.

5. В Деяния 6 може да се намери доказателство, че ранната християнска църква успяла да направи значителен „пробив“ сред юдеите, посещаващи тази синагога: - вижте израза „техните вдовици“ и имената на седемте избрани да следят за разпределението на потребностите, които са гръцки, както и че първо възроптават против несправедливото разпределение именно гръцки говорещите юдеи.

6. Седемте избрани братя не са наречени „дякони“, просто „седмина“, 21:8, които трябва да следят за разпределението на потребностите. Но те са още и проповедници на Словото (Стефан, Филип). Познаването на тези подробности ще ни помогне да разберем това, което следва. Защото в 6:8-8:1 Лука фокусира разказа на един от "седмината" като ключова фигура при първото излизане извън Ерусалим. Той определено набляга на това, че мъченичеството на Стефан е станало причина за разпространение на Словото извън стените на Ерусалим (8:1-4). Трябва да отбележим и факта, че тази гръцки говореща християнска общност от евреи, заема важно място в Божия план. Те са принудени да напуснат Ерусалим поради преследванията, но те всъщност и преди не са били „у дома си“ там. Те просто напускат града и разпространяват Словото навън - в Юдея и Самария. Следователно, повествованието в 6:1-7 няма за цел да ни запознае с организацията на ранната църква и с ръкополагането на дякони. То има за цел да ни запознае с първото разпространение на Христовата църква извън Ерусалим.

Повествованието в 8:5-25 е от друг характер. Тук е разказана истинската история на първото познато разпространение на ранната църква. То е интересно за нас от гледна точка на екзегетичните трудности и често служи като основа на много херменевтични спорове.

Както винаги, започваме етапа екзегетика с обръщане на вашето внимание върху това, че четенето и препрочитането на текста и правенето на бележки са незаменими операции. В този случай, за да разберете повече от повествованието, се опитайте да отговорите на въпросите от вида „Какво“ със свои собствени думи. Нашите наблюдения, свързани с разбирането на този текст са:

Повествованието обхваща няколко свързани помежду си събития. То ни разказва за началото на служението на Филип в Самария, съпроводено с изцеления и изгонване на бесове. Изглежда, че много самаряни са приели Христа, тъй като повярвали във видяното и се кръщавали. Наистина чудесата били толкова големи, че повярвал даже Симон - един забележителен в Самария чудодеец и специалист по магиите (8:9-13). Когато християните от църквата в Ерусалим чули за това приемане на Христа, те изпратили апостолите Петър и Йоан в Самария. Едва тогава самаряните получили Святия Дух (8:14-17). Чудодеецът Симон поискал да стане проповедник, като предложил на апостолите пари. Апостол Петър го смъмрил, но в резултат на последната реплика, Симон се е покаял или го е постигнало осъждението, за което му говори Петър в 8:20-23.

В този текст доминират две неща: обръщението на самаряните към Христа и случаят със Симон. Екзегетичните проблеми с този текст се дължат на предубежденията и допълнителните знания на читателя. Някои читатели започват понякога да допускат, че нещата не са станали точно по този начин. Апостол Павел казва в Римляни 8, че без Святия Дух никой не може да бъде християнин, а тези самаряни станали вече християни още преди да са приели Святия Дух?! И какъв е този Симон? Той отклонил се от пътя си вярващ ли е, или всъщност никога не е бил вярващ?

Навярно проблемите произтичат от това, че Лука не се е опитвал да подреди и хармонизира всичко за нас. Трудно е да се разбират пасажи от Библията като този, без човек да рискува да се отклони, а и самите автори на настоящата книга не са имунизирани срещу това. Все пак нека се опитаме да разберем повече за това, което иска да ни каже самият Лука. Какво го е накарало да ни разкаже тази история? Какво общо има тя с всичко останало, разказано в Деяния?

Изглежда, че Лука е имал предвид две неща за обръщението на самаряните: (1) Мисията в Самария, проведена от един от елинистите, която довела до първото географско разпространение на Словото, била твърде далеч от каквато и да е предварителна програма или сценарии на апостолите. (2) Все пак е важно да се отбележи, че макар и непланирана, тази мисия била както божествено вдъхновена, така и одобрена от самите апостоли, което се вижда от факта, че самаряните получавали Святия Дух след полагане на ръце от апостолите. Ако искаме да останем в съзвучие с цялостния контекст на Деяния на апостолите, трябва да направим извода, че тази мисия на Филип в Самария не е някаква отцепническа инициатива, независимо, че решение за нея не е вземано на конгрес по разпространение на християнството.

Макар че не сме в състояние да докажем това, защото то никъде в текста не е казано и лежи извън намеренията на Лука, изглежда, че събитията, станали в Самария до идването на апостолите Петър и Йоан, не са били нищо друго, освен видимо харизматично доказателство за присъствието на Святия Дух. Имаме следните основания да предположим това: (1) Всичко, което е казано за самаряните до идването на двамата апостоли, е казано и навсякъде в Деяния на апостолите, когато се описва една автентична християнска опитност. Това означава, че те действително са започнали своя християнски живот; (2) Навсякъде другаде в Деяния присъствието на Святия Дух е посочено като основен елемент на християнски живот; (3) Навсякъде в Деяния, Лука говори, че присъствието на Духа означава сила (1:8; 6:8; 10:38), която обикновено се изявява чрез някакво видимо доказателство, което все още е липсвало в Самария. Тук Лука има предвид именно това, когато говори за „приемането“ на Святия Дух.

Ролята на Симон в това повествование е сложна. Съществуват много допълнителни външни доказателства за това, че този Симон в последствие станал един от известните противници на ранните християни. Навярно Лука е включил този разказ, за да ни покаже слабостта на връзката, която Симон имал с християните и да обърне внимание на читателите, че Симон не е имал нито божествено, нито апостолско одобрение. Последната фраза на Симон изглежда двусмислена само, ако я четем на фона на първите християнски обръщения. Като цяло в повествованието на Лука се долавя негативното отношение на Лука към този човек. Дали той е бил спасен не е толкова важно. Важен е фактът, че като вярващ той е имал само кратък, епизодичен контакт с християните. Речта на Петър изглежда че отразява и личното отношение на Лука към „християнството“ на Симон – то е фалшиво.

Знаем, че екзегетика от такъв характер не винаги е най-приятното нещо, но все пак в случая с Деяния на апостолите начинът е такъв - постоянно задаване на въпросите съдържащи „Какво“ и „Защо“. Не всяко изречение или разказана история цели да каже нещо за нас. Но всяко изречение, фраза, всяка разказана история допринася за цялостното разбиране на Деяния. В процеса на четенето от индивидуалните повествования ние научаваме за различните способи, които Бог използва, за да извърши Своето дело.

Почти всички християни разглеждат историческия прецедент като нормативен за тях в по-голяма или по-малка степен. Но това е не винаги убедително. От една страна хората разглеждат някои повествования като някакви задължителни за тях образци, от друга страна те приемат за задължителни само определени образци, без да виждат целия останал комплекс. Предложенията, които ви даваме по-долу, не са абсолютни, но се надяваме да ви бъдат полезни при решаването на възникващите херменевтични въпроси.

Основният херменевтичен въпрос тук е дали библейските повествования, които описват събитията в ранната църква могат да ни служат като норми за поведение в днешните църкви. Има ли примери в Деяния на апостолите, за които да можем да кажем със сигурност „Да, ние също трябва да правим така" или пък "Да, ние също можем да правим така“?

1. Нашето предположение, което сме споделяли и формулирали с помощта на много други хора, е: Докато Писанието ясно и точно не ни казва, че сме длъжни да правим нещо, всяко друго описано или разказано нещо не е норма за нас. Имаме достатъчно основания да формулираме този принцип именно по този начин.

Доктриналните твърдения, които можем да извлечем от Писанието, могат да се разделят на три (или четири) категории: (1) Християнска теология (т.е. в какво вярват християните), (2) Християнска етика (т.е. как трябва да се държат християните), (3) Християнски опит и практика (какво трябва да изпълняват християните). По-нататък в рамките на тези три категории могат да се разграничат две нива: първично и вторично. Първичното ниво е нивото на онези доктринални твърдения, които се императивно изразени, т.е. нещата, на които Библията ясно и недвусмислено ни учи. Вторично е нивото на онези доктринални твърдения, които са инцидентни, казани косвено или пряко.

Например, в категориите на християнската теология Христос умря за нашите грехове, Спасението е по Божия Милост са извлечени от стихове, в които те са формулирани императивно или са извлечени от подтекст. Двойствеността на Христос е първична; как божествената и човешката същност са обединени в едно, е вторична.

2. Подобно деление може да се направи и по отношение на доктрината в Писанието. Това, че то е вдъхновено от Бога Слово е първично твърдение; точният начин, по който Бог е внушил Словото Си, е вторично твърдение. Не е правилно да смятаме, че вторичните твърдения в Библията са по-малко важни. Често именно те имат забележителен принос за нашата вяра. Тяхната извънредно голяма теологична стойност е свързана с това, доколко те запазват цялостта и силата на първичните твърдения.

Важно е да отбележим, че почти всичко, което християнинът извлича от Библията като прецедент за себе си, попада в третата категория - Християнски опит и практика - и във второто ниво.

Например, че Господната вечеря трябва да бъде неотменна практика в църквата, е твърдение от първично ниво. Христос сам заповяда да правим така; за това свидетелстват посланията и Деяния на апостолите. Но честотата на изпълнение, т.е. онзи пункт, в който християните често се различават, се основава на традиции и на прецедент. Със сигурност, обаче, това не е толкова съществено. Писанието никъде не ни казва директно как трябва да прилагаме Господната вечеря. Същите са случаите с необходимостта от кръщение (първично твърдение) и неговото изпълнение (вторично твърдение) и с практиката на християните да се събират заедно (първично твърдение) и честотата и деня, в който да става това (вторично твърдение). Отново искаме да напомним, че това не означава, че вторичните твърдения не са важни, Например някои хвърлят много сили да докажат, че денят, в който християните трябва да се събират, е точно събота или точно неделя, но и в двата случая те казват нещо, което е теологично значимо само за нечия практика.

В близка връзка с обсъжданото дотук се намира и въпросът за внушенията на Библията. Често казваме: „Библията ни учи, че…“ Тук обикновено се подразбира, че Библията ни казва това чрез някакво точно твърдение. Проблемите възникват, когато се обърнем към библейската история. Дали всичко, което е записано в историческите повествования, е написано, за да ни учи на нещо т.е. да означава нещо за нас, пък даже и ако то точно съвпада с нашия случай?

Основна максима на херменевтиката е, че Божието Слово може да се открие от внушенията на Библията. Това е най-важно за херменевтиката на историческите повествования. Едно е за историка да опише дадено събитие, понеже то служи за изпълнението на по-голяма цел, а съвсем друго е за тълкувателя да разглежда това събитие като морален пример извън историческия му контекст.

Макар че някои разглеждат вдъхновената от Бога книга Деяния в нейния най-широк смисъл, ние, основавайки се на направената по-горе екзегетика, предполагаме, че Лука е целял да ни покаже как църквата, започвайки от една, базирана в Ерусалим и ориентирана към юдеите, група от вярващи, прераства в световна църква, състояща се основно от езичници (неевреи) и как Святият Дух работи сред ранните вярващи за изкупление по милост от Бога. Повтарящият се мотив, че нищо не може да попречи на движението напред на църквата, когато тя притежава силата на Святия Дух, ни кара да мислим, че Лука е искал ние да видим това като един модел за действаща църква на Бога. Фактът, че произведението Деяния на апостолите е канонизирано, ни кара да мислим също, че такава трябва да бъде една истинска църква винаги - евангелска, носеща радост, притежаваща силата на Святия Дух.

Кои точно подробности от Деяния на апостолите, взети заедно, ни помагат да видим по-широкия смисъл, който Лука е вложил? Имат ли тези подробности поотделно същия смисъл и имат ли стойност като модели за нас? Смятаме, че отговорът е „Не“, защото повечето от тях са разказани случайно по отношение на главната тема на повествованието и защото те често стават двусмислени, когато ги срещаме на различни места.

Когато обсъждахме по-горе Деяния 6:1-7 отбелязахме факта как този текст служи за по-нататъшно повествование на Лука - като заключение на първата главна част и за да ни въведе в повествованието за елинистите. Може би писателят частично е имал за цел и да ни покаже доброто разрешение на възникналия в общността малък проблем с потребностите.

От този параграф, обаче, случайно можем да научим и още няколко неща. Например можем да научим, че един начин да се помогне на някаква малка група християни в църквата да реши някакви свои проблеми е да се остави тази група да избере сама свое ръководство. Нали те точно това са направили? Трябва ли да постъпваме така? Не непременно, защото Лука никъде не ни казва или загатва това, нито пък има някакви причини да мислим, че когато Лука е писал тази история, той е искал да ни каже нещо такова. От друга страна здравият смисъл ни показва, че не бива категорично да се противопоставяме, ако някъде някой постъпва точно така.

С това искаме да кажем, че каквото и да извличаме от този разказ, подобни заключения са случайни за основното намерение на Лука. Това не означава, че такива заключения са лъжливи за нас или пък че те нямат теологична стойност; това означава само, че Божието Слово за нас в това повествование е свързано единствено с онова, което то първоначално има за цел да ни каже. На основата на направеното обсъждане можем да изведем следните принципи във връзка с херменевтиката на историческите повествования:

1. Божието Слово в Деяния, което може да се разглежда като нормативно за християните, е свързано главно с това, което кое да е повествование цели като цяло да ни каже.

2. Това, което е случайно за първоначалното намерение на повествованието, може и да вдъхнови някого към някакво по-друго разбиране, но то няма същото дидактично значение, каквото има цялото повествование. За това не се отричат случайните повествования и параграфи, нито се твърди, че те въобще нямат на какво да ни научат. Това само означава, че случайното не бива да става първично, макар че може да ни послужи като допълнителен аргумент за неща, на които Библията ни учи на други места.

3. За да бъде историческият прецедент нормативополагащ за нас, той трябва да е във връзка с целта за написване на целия документ. Ако може да се докаже, че основната цел на дадено повествование е именно да установи прецеденти, тогава един, отделно взет прецедент, трябва да се разглежда като нормативен. Например, ако можем да докажем на екзегетично ниво, че в Деяния 6:1-7 целта на Лука е да ни даде прецедент за избиране на църковните водачи, тогава този прецедент би трябвало да бъде следван от по-късните християни. Но ако целта на дадено повествование не е да ни дава прецеденти, тогава все пак даден описан случай може да се разглежда като прецедент само на основа на специфичните принципи, които предлагаме по-долу. Доста малко неща могат да се извлекат от Деяния като нормативни за нас, що се касае до християнския опит и практика. Никъде няма ясно учение как трябва да става кръщението, в каква възраст, или пък какви специфични неща трябва да се спазват или имат предвид когато някой приема Святия Дух, или например колко често трябва да се дава Господна вечеря и др. Точно тези са местата, различното разбиране на които е довело до съществуването на толкова разделения между християните. Неизбежно дадената практика се аргументира с нещо, което първите християни са правили, като за основа служат Деяния на апостолите или неща, които са извлечени от посланията.

Писанието никъде не казва ясно, че кръщението трябва да става непременно чрез потапяне във вода, нито че трябва да се прави в ранна възраст, нито че то трябва да се прави след като някой има доказателство за това, че е приел Святия Дух чрез говорене на езици, нито че Господната вечеря трябва да се приема всяка неделя. Тогава какво да правим с водното кръщение? Какво казва Писанието? Можем да вземем основание от едно описание на кръщение в Деяния 8:38-39, което апостол Петър извършил, или от една аналогия на апостол Павел (Римляни 6:1-3), в която потапянето е нещо, което се подразбира като постоянна практика в ранната църква. Никъде не срещаме точни указания по този въпрос, защото се е предполагало, че те се подразбират.

От друга страна трябва да посочим, че без специален съд за кръщение в църквата в Самария хората, които се кръщавали, трябва да са били доста затруднени да се потопят. Там даже не е имало водоизточник, за да стане възможно потапяне. Дали те не са изливали водата отгоре, както е предложено в Дидахията, от което би следвало, че там където няма достатъчно вода, можем да използваме и течаща вода за потапяне. Дидахията ни дава ясно да разберем, че потапянето е било норма в ранната църква, но самият акт на кръщение е много по-важен от неговото изпълнение. Макар че Дидахията не е библейски документ, все пак това е един много ранен ортодоксален християнски документ, който може поне да ни насочи към някои прагматични подходи на най-ранната църква по отношение на някои неща, които не са ясни от Писанието. Това, което е било редовна практика тогава, може да ни служи за модел днес. Но то не бива да става норма за нас само защото е било практика. Най-добре ще направим ако следваме тази ранна практика, но да не мислим, че всички християни са длъжни да постъпват точно като нас, в противен случай те не изпълняват Словото.

Ще дадем следните предложения за херменевтиката на библейските прецеденти:

1. Най-вероятно не е правилно да се прави аналогия, основаваща се на библейски прецедент, за някакви действия от днешния ден. Например руното на Гедеон често се използва като аналогия за узнаване на Божията воля (Съдии 6:37-40). Тъй като Бог погледнал милостиво на отсъствието на вяра у Гедеон, Той може би, е правил и друг път така, но това не е потвърдено никъде другаде в Библията, нито пък някъде някой друг от библейските персонажи е правил така и следователно нямаме основание да съветваме никого и днес да постъпва така.

По същия начин, на основание на това, че Исус е приел Святия Дух при кръщението си, могат да се направят две други аналогии, които водят в две различни посоки. Някои намират това за доказателство, че Святият Дух се приема при кръщението и от там говорят за новорождение при кръщението; други смятат, че подобна аналогия е несъстоятелна, защото по-късната християнска опитност е нещо съвсем различно от Исусовото рождение от Духа. Трудно е да се отговори точно за коя от двете гледни точки ни свидетелства повествованието. Ако приемем, че всичко в живота на Исус е норматив за нас, то тогава не трябва ли всички да умираме разпнати на кръст и да възкръсваме след три дни?

2. Въпреки че това не е главната цел на автора, библейските повествования притежават някои илюстративни и даже „моделни“ черти за нас. Например как в Новия Завет хората използват някои исторически прецеденти от Стария Завет като предупреждение към тези, които имат лъжливата увереност, че са богоизбрани (1 Коринтяни 10:1-13), а Исус използва примера с цар Давид като исторически прецедент, за да оправдае работата на своите апостоли в съботния ден (Марк 2:23-28).

Но никой от нас няма власт от Бога да репродуцира своята собствена екзегетика като аналогия, каквато власт са имали тези автори. Прецедентът не установява норма за някакво специфично действие. Хората не трябва постоянно да ядат присъствените хлябове, нито да късат житни класове в съботен ден, за да покажат, че съботния ден е направен за човека. Обратно, този прецедент илюстрира принципа по отношение на съботния ден.

Тук ще направим едно предупреждение. Ако някой иска да използва някакъв библейски прецедент, за да отсъди или даде оценка на някакво днешно действие, той спокойно може да направи това, ако принципът за това действие може да се срещне на някое друго място в Библията, където този принцип се разглежда като първичен. Да използваме примера с изгонването на търговците от храма. Ако използваме действието на Исус, за да оправдаем нечий т.нар. праведен гняв - евфемизъм за егоистичен гняв, означава просто да престъпим този принцип. Но можем да оправдаем днешното говорене на езици в някои църкви не само като използваме историческия прецедент в Деяния, но и като се аргументираме с учението за духовните дарби в 1 Коринтяни 12 -14.

3. Поради християнския опит и още повече поради християнската практика, библейските прецеденти могат понякога да се разглеждат като повтарящи се образци, даже и ако не ги разглеждаме като нормативни. Това специално важи за такива неща, които са задължителни, а начините, по които се правят, не са задължителни.

Нашето решение по отношение на това дали даден образец или практика са повтарящи се, трябва да се базира на следното: Първо, най-силният възможен случай от такъв характер имаме, когато съществува само един образец за извършването на даденото нещо и този образец се повтаря в целия Нов Завет. Второ, когато съществува двусмислие на образците или когато има образец, но той се среща само веднъж, той може да стане повтарящ се за днешните християни само ако е изпитан от самите апостоли или ако така ни учи Библията като цяло. Трето, неща, които са свързани с културата на една страна или не бива да се повтарят въобще, или така трябва да се „преведат“, че да станат приемливи за новата страна.

На основание на тези принципи може да се види, че потапянето при кръщението е образец, който може да се разглежда като силен аргумент и би трябвало да бъде повлиян; един по-слаб аргумент е вземането на Господна вечеря всяка неделя; но в никой случай не би бил възможен аргументът с кръщение в ранна детска възраст (този образец може да се аргументира с исторически прецедент в църквата, но едва ли би могъл да се посочи библейски прецедент за това). От същата гледна точка може да се каже, че случаят един християнски проповедник да функционира като свещеник (поп) не издържа на никаква критика от гледна точка на библейски прецедент.

Тук ние не си въобразяваме, че сме решили всички проблеми, но смятаме че това са работещи предложения и се надяваме, че те ще ви накарат да мислите екзегетично и с по-голяма херменевтична точност, докато четете библейските повествования.