Книга за високите сради?

ПРЕДГОВОР

Когато погледнем към силуета на един град отдалече, ние съзнателно или подсъзнателно се опитваме да открием на кой друг силует ни напомня, а едновременно с това търсим по какво се отличава от всички останали, с какво да го запомним? И сме много улеснени, ако в града има вертикални акценти – именно те създават уникалния код¹ на такъв силует в нашето съзнание. А когато вертикалните акценти са повече и образуват внушителна група, ние ги отделяме в паметта си като силуети на своебразни "вертикални" градове.

(Фиг. У-1)

От векове и хилядолетия стотици народи по целия свят са създавали селища и сгради, съвсем различни по образ и стил, но – въпреки различията –всички те са имали нещо общо помежду си: и това е човешкият мащаб! Съобразяването с него отначало е било чисто интуитивно, а по-късно съвсем осъзнато и целенасочено, защото проектантите и строителите вече са знаели как да постигнат хармонична среда за обитаване и общуване, как и къде да поставят важните акценти в нея.

Изключение от този мащаб са били само някои от сградите, предназначени за богослужение в различните религии. И в почти всички вероизповедания стремежът нагоре към обожественото небе е довел до високите акценти на култовата архитектура в селищата. От друга страна, отклонението от човешкия мащаб при храмовете само още повече подчертава принадлежността на всичко останало, построено от човешките ръце, към цивилизации, чиято среда е била съизмерима със своите обитатели, както и с природата, която ги е създала и обкръжавала.

Другият път за развитието на високото строителство е бил военният. През хилядолетията този път е извървян заради необходимостта да се защитят градовете от нашествията на враговете – чрез крепостни стени и кули. Изобретяването на всяко ново оръжие или друго средство за нападение и обсада автоматично е довеждало до усъвършенстване на крепостните съоръжения, но преди всичко – до по-дебели стени и по-високи кули.

Впрочем, някога изобретателите не са били толкова популярни и насърчавани, колкото са днес. Онзи, който се е опитвал да раздвижи мозъците и да промени традициите с нещо ново и рационално, не е бил гледан с добро око – дори са го подозирали, че има връзки с нечисти сили. Това е едно от обясненията, че вековете са минавали в една твърде бавна еволюция не само на строителната техника, но и на другите технологии в човешката дейност.

При крепостите – както и при храмовете – също неминуемо се стига до друг мащаб, който е трябвало да респектира и да отчайва нападателите – достатъчен е примерът с Великата китайска стена! Но и вътре в укрепените градове мащабът във височина също се е променял. По време на войни или варварски нашествия зад градските стени е трябвало да се приютят и онези, за които иначе не е имало място в крепостите. А колкото по-често един град е бил подлаган на нападения, толкова по-наложително е било в него да има място за дълготрайно приютяване на повече хора. В лишените от възможност за разширение претъпкани крепости възникват сгради на все повече етажи. През Новото време – в резултат на икономическия разцвет и усъвършенстването на артилерията – фортификацията постепенно загубва смисъл. Многоетажните "граждански" сгради се освобождават от задушаващата прегръдка на крепостните стени. Оттогава, под една или друга форма, те използват символиката, която преди това е била характерна само за храма или за дворците на владетелите – разгръщането на един цялостен, самостоятелен и внушителен архитектурен образ пред погледа на гражданството. Ренесансът, Барокът и другите стилове на Новото време бележат този разцвет, създавайки не само архитектурни, но и градоустройствени ансамбли. Въпреки тяхната монументалност и блясък, те запазват човешкия мащаб и равновесието с останалите части на градовете и с природната среда. Но през ХІХ и ХХ век техническата революция довежда до небивала миграция на населението към промишлените центрове. Градовете се оказват непригодни да поемат демографските вълни и да се развиват хармонично в новите условия. Някога довеждани до колапс от крепостните си стени, те отново се самозадушават, но вече пристегнати от комуникационните си артерии, неспособни да поемат многократно увеличените човешки и транспортни потоци. Така историята с крепостите се повтаря: притиснати една до друга, сградите отново се вкопчват в отчаяна битка за площ, светлина и въздух, а това означава само едно – борба за височина!

Всичко казано дотук за развитието на градския силует и неговите доминанти важи в най-голяма степен за Християнския свят: разпространението на Християнството като една от световните религии съвсем естествено води до доминиране на църквата или катедралата във всяко населено място. Стремежът към вертикализъм отначало е по-скоро символичен, но от Готиката насам става основна цел и обект на съперничество, дори на състезание. Постепенно, както между духовните лица, така и между монарсите или градските власти се разгаря надпревара, която е неминуемо и неразривно свързана с напредъка на техниката. А многовековният опит в строителството на катедрали и камбанарии по-късно се използва в многоетажните жилищни и обществени сгради, които дават началото на така наречените "небостъргачи".

Небостъргачът – като съчетание между образ, функция и инженерни постижения – се явява едновременно продукт на християнския дух и на техническия прогрес през последните 130 години от развитието на нашата цивилизация.

Това обяснява факта, че в лутането си към намиране на подходящ образ за небостъргача, творците през ХХ век многократно се обръщат към Готиката, проявявайки ту добър вкус, ту наивност. Минават десетилетия, а те не могат да си представят друг архитектурен образ за тези рожби на техническия прогрес, освен готическия – просто защото не им е известен по-внушителен и по-елегантен силует, чрез който да превърнат една твъде утилитарна висока сграда в истинско произведение на изкуството. Към въпроса за образа и артистичността ще се връщаме многократно, защото този път е труден и лъкатушен. Но тук за начало можем да използваме като забавна съпоставка две снимки на небостъргачи – "Улуърт Билдинг" (Woolworth Building, 1913) в Ню Йорк на арх. Кас Гилбърт и "Чикагският Храм" (The Chicago Temple, 1924), проектиран от бюрото "Холабърд и Рош" в Чикаго, където наистина има "вградена" катедрала. (Фиг. У-2, У-3)

По стечение на икономически, политически и социални условия тези промени преобразиха най-напред американските градове или по-точно техните центрове, които в САЩ се наричат "Даунтаун" (Downtown). Малко по-нататък ще проследим този феномен.

Истинското щурмуване на висините е започнато от гениалния инженер Гюстáв Александр Айфел² (1832-1923) с неговата прочута кула, построена през 1887-89 г. за поредното световно изложение в Париж.

Това е едно от най-красноречивите доказателства за победата на желязото във високите конструкции, както това вече е станало и във всички други области на строителството през ХІХ век. Днес, заобиколени и залутани сред високи сгради и съоръжения, издигнати в големите градове през ХХ век, за нас е много трудно да си представим ефекта върху посетителите на тогавашните световни изложения. Всяко от тях е допълвало списъците на инженерните постижения и на новите архитектурни чудеса по света, започвайки още с "Кристалния дворец" (Crystal Palace) на инж. Джоузеф Пакстън (1801-65) по време на Лондонското Световно изложение през 1851 г.

(фиг. У-4а,б)

През втората половина на ХІХ век световните изложения са били мястото, където строителните нововъведения и техническите открития са се изправяли пред смаяния поглед на посетителите. И това е ставало на всеки две-три години някъде в Европа, Америка или Австралия. Огромни средства са били необходими, за да се построят грандиозните изложбени палати и да се експонират в тях епохалните постижения на техническия прогрес. Но по някаква странна и необяснима прахосническа традиция, повечето от тези павилиони са били разрушени и изчезването им е било почти толкова бързо, колкото и построяването.

Да вземем за пример само едно от световните изложения – това в Париж³ през 1889 г.:

Айфеловата кула, която днес се извисява самотна сред зеленото Марсово поле на левия бряг на Сена, тогава е била заобиколена с покрити павилиони – около 3/4 от този огромен парк е бил застроен. Кулата е оформяла грандиозен портал към комплекса на изложението. (Фиг. У-5а,б,в,г)

Най-голямата сграда в него е "Машинното хале" на арх. Фердинàн Дютèр (1854-1906) и инж. Виктòр Контамèн (1840-93). Това е не по-малко строително постижение от Айфеловата кула: гигантска желязна триставно-рамкова конструкция с отвор 110,6 м, височина 45 м, дължина на халето 423 м и площ от 46 500 кв.м. (Фиг.У-6а,б,в)

През 1910 г. Машинното хале е демонтирано, но не е преместено на друго място – още една загуба на шедьовър, подобна на случая с лондонския "Кристал Палас", но той поне е бил преместен в Сайдънхем (близо до Лондон) през 1852-54 г. и е изгорял чак през 1936 г. Ликвидирането на Машинното хале е още по-странно, когато несъмнената полза от преместването на една огромна затворена сграда с универсално приложение се съпостави със запазването на Айфеловата кула – дълго и безпощадно критикувана заради пълната ѝ безполезност.

Имаме късмет, че фотографията вече е била в употреба и е отразила еуфорията от цивилизационните постижения през втората половина на ХІХ век. Когато разглеждаме снимките от Парижкото изложение през 1889 г., дори по облеклото на хората може да се съди за големия контраст и изпреварващото ниво на техническия прогрес в сравнение с начина на живот. Айфеловата кула е не само извън мащаба, но и извън земните представи за градски пейзаж от онова време – тя просто е "извън-земна"! (Фиг. У-7)

Елегантната ажурна конструкция на Айфеловата кула е сглобена от предварително подготвени елементи от ковано желязо и е висока малко повече от 300 метра. Тя е стъпила върху квадрат със страна 100 м на четири разкрачени опори, свързани с огромни дъги с просвет 50 м – също както при мостовете. По този начин тя съчетава в себе си експресията и на кулата, и на моста. В това няма нищо странно: Айфел се е прочул най-напред като "мостовак" – неговият авторитет се дължал на мостовете му "Пиа Мария" (1877) в Опорто, Португалия, и "Гарабит" (1884) над река Трюйер във Франция. (Фиг. У-8а,б)

По наклонените опори на Айфеловата кула до първата тераса пълзят две двойки огромни асансьори, побиращи десетки посетители. До втората тераса (на височина 115 м) продължават два от тях, а по-смелите се качват в други два асансьора, които ги извеждат на 276-ия метър! На самия връх конструкторът си е обзавел лаборатория, с която е искал да докаже на скептиците, че на такава височина може да се работи и даже да се живее. Но даже посетителят да не е стигнал до върха, всяко движение нагоре, надолу и около кулата е вълнуващо преживяване от срещата с предизвикателствата на ексцентричния инженер към хората не само от неговото, но и от нашето време. Точно тези предизвикателства отдалечават главозамайващото му творение от характеристиките на едно чисто инженерно съоръжение и го поставят много близо до небостъргача с общоприетите му днес белези, функции и символи. Така Айфеловата кула – безсмислена демонстрация в очите на много от съвременниците на нейното построяване – се превръща в безпогрешно предсказание за вертикалния образ на големия град от ХХ век и кой знае за още колко векове напред.

Но нека не забравяме, че и на хората им е трябвало време, за да свикнат с идеята на Айфел за възможността не само да се трудят, но и да живеят на 30-ия, 60-ия или 90-ия етаж.

А как ли е изглеждала зараждащата се надпревара между небостъргачите в очите на гениалния конструктор?

В първите години на ХХ век Айфел сигурно е следял със снизходителна усмивка съобщенията в печата и суетнята около всеки следващ етап в състезанието между небостъргачите в Ню Йорк. През 1923 г. гениалният инженер умира непобеден, дочакал само трима последователи и съперници да дръзнат да го последват в проектите си, а единият от тях действително се приближава до рекорда му: това е арх. Кас Гилбърт с неговия "Улуърт Билдинг" в Ню Йорк (241 м, 1913), облечен в готически образ. (Виж фиг. У-3)

Преди Гилбърт двама истински пророци предлагат сериозни проекти, които са могли да се изравнят с Айфеловата кула или да я изпреварят:

• 
  Един американец – строителният предприемач Теодор Старет, който през 1906 г. лансира проект за многофункционален небостъргач (първия "вертикален град-сграда") на 100 етажа, висок 300 м. (Фиг. У-9)
  
• 
  Един каталонец – Антони Гаудѝ, гениален архитект, който е проектирал хотел за Ню Йорк с височина 300 м през 1908 г., останал неосъществен. (Фиг. У-10а,б,в)
  

Едва през 1929-30 г. неспокойният дух на Айфел (който сигурно и до днес ни наблюдава от лабораторията на върха на своя железен колос), най-после е съзрял издигането на три небостъргача в Ню Йорк, единият от които почти го застига, а другите два го изпреварват. Първият е на "Манхатън Къмпани Банк" (1930, 283 м), вторият – "Крайслер Билдинг" (1930, 319 м), а третият – "Емпайр Стейт Билдинг" (1931, 381 м). (Фиг. У-12, У-13, У-14)

Минали са повече от 40 години, преди 300-метровата височина на Айфеловата кула да бъде достигната и надмината от истински небостъргачи. И всичко това се случва само за няколко месеца, а после – отново тишина за още 40 години!

Има много причини за тази пауза – кризи, войни и какво ли още не се случва през това време. Но има и още една не по-малко важна причина: възможностите на конструкцията! Бъдещите инженери-Айфеловци, достойни за предизвикателствата на своя велик предшественик, е трябвало да се родят, да се научат да смятат в училище, да вземат университетски дипломи, да седнат над чертожната дъска и да измислят конструкцията, с която ще могат да продължат щурма на висините: предишната – скелетната – от времето на Чикагската школа, на която са базирани рекордите до 30-те години на ХХ век, почти е изчерпала своите възможности.

Затова фанфарите прозвучават отново едва през 1972 и 1973 г. – за двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк, а през 1974 – за "Сиърс Тауър" в Чикаго. Тяхното конструктивно решение е на принципа "носеща тръба" – различен от скелетния. Пред въображаемото "Бюро за регистрация" на проектанти, надминали Айфел, става малко по-оживено: оттогава за малко повече от 30 години по света са построени около 30 сгради и кули, по-високи от 300 метра, а в момента израстват още десетина.