Книга за високите сради?

По-голямата част от изследователите и авторите в областта на най-новата архитектурна история са постигнали известно съгласие по въпроса – кой е Първият небостъргач? И отговорът е: "Хоум Иншурънс Билдинг" (Home Insurance Building) в Чикаго, построен през 1883-85 г., на 10 етажа, висок 44 м⁷, изцяло с метален скелет! За съжаление, той е разрушен през 1931 г. (Фиг. У-18)

И все пак, споровете не са съвсем прекратени – поради известни разлики в гледните точки за дефинициите. Например:

• 
  Ако за небостъргача е безусловно необходимо прилагането на нов тип конструкция, то металният скелет е използван и преди, макар и в "комбинация" с външни носещи стени, а не в "чистия" му вид. В САЩ скелетът вече е бил прилаган във вътрешността на многоетажните сгради, за да облекчи вътрешните носещи стени и да намали тяхната дебелина и огромно тегло, а това е позволило постигането на по-голяма етажност (8-10 етажа) и при стария начин на градеж.
  

• 
  Ако броят на етажите е първият външен белег, от който се съди за височината на една сграда, то в Ню Йорк и в Чикаго през 70-те години на ХІХ век вече е имало няколко 10-етажни сгради.
  
• 
  Ако е безспорно, че липсата на асансьор обезсмисля цялото начинание и без него няма път нагоре – то тогава "Небостъргач № 1" би трябвало да е "Икуитибъл Лайф Иншурънс Сосайъти Билдинг" (Equitable Life Insurance Society Building, 1870) на ул. "Бродуей" № 120 в Манхатън, защото е съоръжен с пътнически хидравлични асансьори, произведени от фирмата на Отис. Той е само на 7 етажа, но е висок 40 м, защото е проектиран в помпозния дух на Втората френска империя. Проектанти са арх. Гилмън и арх. Кендол, с консултант инж. Джордж Поуст. Макар да е считана за огнеустойчива, сградата все пак изгаря на 9 януари 1912 г. Било толкова студено, че водата в противопожарните коли замръзнала!
  
• 
  Ако основната характеристика на една многоетажна сграда все пак е общата ѝ височина, то "Трибюн Билдинг" (Tribune Вuilding, 1875) в Ню Йорк – със своите десет етажа, часовникова кула и обща височина от 86 м – е бил първият рекорд в състезанието за най-висока административна, т.е. – "гражданска" сграда. Проектиран е след спечелен конкурс от арх. Ричард Морис Хънт (1827-1895), първият американец-възпитаник на знаменитата парижка “Школа за изящни изкуства” (École des Beaux Arts). "Трибюн Билдинг" е разрушен през 1966 г. (Фиг. У-20)
  

Очевидно е, че за да бъде признат официално за великан, натоварен с мисията да промени света, Първият небостъргач е трябвало да отговаря на повече условия, бил е длъжен да притежава не едно, а няколко от новите предимства.

Точно такъв "хибрид" се оказва споменатият вече "Хоум Иншурънс Билдинг" в Чикаго. Проектиран е от Уилям Льо Барон Джени (1832-1909), един от най-изявените инженери-конструктори и архитекти на онова време, за чийто живот и дейност ще разкажем по-нататък.

Първият небостъргач е една технологична, а не архитектурна демонстрация на новата изцяло скелетна конструкция – традиционнният му "каменен" образ хвърля известна сянка върху неговата титла на първенец, защото по нищо не личи, че фасадите са окачени на металния му скелет. От друга страна, липсата на съперник, който в онзи момент да е превъзхождал "Хоум Иншурънс" по всички изброени качества, като че ли прави спора излишен.

Например, Пол Голдбъргър отбелязва в книгата си "Небостъргачът", че като образ "Монток Блок" (Montauk Block, 1882) на архитектите Джон Рут и Даниел Бърнам е считан от някои изследователи за първия небостъргач, защото над партерния етаж всички етажи са еднакви – както отвън, така и в разпределенията си. Той също е 10-етажен, съоръжен е с асансьор, лишен е от орнаменти и не е чак толкова старомоден, както изглежда "Хоум Иншурънс Билдинг" с неговия "смътно романски" вид. При "Монток" е налице също и вътрешен чугунен скелет, но фасадите не са окачени – външните му стени имат носеща роля. Съборен е през 1902 г. (Фиг. У-21)

Както ще установим по-нататък, Льо Барон Джени е намерил сам пътя към новия образ в две други свои сгради – първия и втория "Лейтер Билдинг" (1879 и 1890). Така оспорването на първенството на "Хоум Иншурънс" би ни отвело пак при неговия автор, но този път вече безспорно.

Що се отнася до височината, първият небостъргач е бил все още "джудже", не само защото е по-нисък дори от една статуя – пък била тя и Статуята на Свободата (46 м, 93,5 м заедно с постамента), пренесена от Франция и изправена на малкото си островче в нюйоркския залив през 1885 – годината, когато е завършен първият небостъргач. За "утешение" на Първия е могъл да послужи само фактът, че статуята поне е била от неговата новаторска "кръвна група" – под медната обшивка на пищните си одежди тя има железен скелет⁸, и то по проект на вездесъщия Айфел! (Фиг.У-22а,б,в)

А как да се наречеш първи небостъргач, когато си по-нисък от толкова много катедрали, които наистина "стържат" с острите си кули небето?

Катедралите са били единствените участници в надпреварата по височина в течение на няколко столетия. Но в края на ХІХ век изведнаж се появяват "светски" съперници и картината се променя коренно, защото са постигнати два рекорда във високото строителство, които нямат нищо общо с катедралите: след 50 години перипетии в проектирането и строителството (от 1833 до 1884) в столицата на САЩ е завършен иззиданият обелиск на Джордж Вашингтон – 169 м, а наскоро след това само за две години израства 300-метровата желязна конструкция на Айфеловата кула в Париж (1887-89).

"Отговорът" на катедралите през следващата година би могъл да се нарече "светкавичен", ако не ставаше дума за катедрала, чието строителство се е проточило пет века: през 1890 г. става освещаването на Улмската катедрала в Германия, с най-високата камбанария в света – 161 метра!

Кой смъртен би могъл да предвиди, че след като основният ѝ камък е положен през 1377 г., тя ще бъде завършена почти едновременно с Айфеловата кула? И кой вярващ не би потърсил в това Божи знак? (Фиг.У-23-а,б)

Няколко поколения майстори са издигали катедралата в гр. Улм (провинция Баден-Вюртемберг), проектирана най-напред от Улрих фон Ензингер, а след това от Матеус Бьоблингер, който поема строежа почти 100 години по-късно – през 1474. Опитът му да построи по-висока камбанария, вместо проектираната от неговия предшественик, се проваля с трясък – камбанарията пада! Въпреки това, най-високата готическа кула е завършена по оригиналния проект на Бьоблингер 513 години след началото на строежа!

Това постижение отново ни дава повод да си припомним, че голямата революция в строителството е извършена от Готиката, а след това сме наблюдавали резултатите от последвалата еволюция, смущавана само тук-там от отделни "бунтове". В естетическото възприемане на този стил Християнският свят и до днес не е излязъл от екстаза, в който е изпаднал при първата поява на "застиналата музика"⁹ в прослава на Бога. Само ако се опитаме да излезем от хипнозата и да погледнем към Готическата "революция", абстрахирайки се от силното ѝ емоционално въздействие, ще можем да оценим нейния принос във всичките му посоки.

И така, в края на ХІХ век – само за 5 години! – се стига до три постижения в трите възможни "технологии" при високото строителство: хилядолетната зидарска ("масонска") традиция в обелиска на Джордж Вашингтон в САЩ, готическият градеж на Улмската катедрала в Германия и желязната конструкция на Айфеловата кула във Франция. Тези три събития наистина връхлитат света толкова наскоро едно след друго, че дори е трудно да повярваме в случайността. Но ако ирационалното тълкуване на това съвпадение има общо с вярата, то четвъртото събитие през този период – появата на технологичното дете-чудо "Хоум Иншурънс Билдинг" през 1885 г. – със сигурност не може да се обясни като намеса свише. Небостъргачът-бебе не е бил съизмерим с тогавашните рекорди по височина, но от това не следва, че историческата му мисия може да бъде подложена на съмнение. Въпреки че нито той, нито събратята му от онзи период са заслужавали прозвището "небостъргач", дадено им малко по-късно от журналистите, това безусловно е началото на нов революционен период в проектирането и строителството на сгради.

Обявяването на височината на небостъргачите, започнало в края на ХІХ век, незабавно се превръща в истинско състезание за нови рекорди. Затова популярните сравнения от областта на спорта спокойно могат да се използват за по-образното илюстриране на тази история: Айфел е поставил "летвата" толкова високо, че последвалото боричкане отвъд океана практически се води, без да се обвързва с рекорда на неговата желязна кула, макар че събитията съвпадат по време и фактите са известни на участниците.

Впрочем, "летвата" е вдигната твърде високо и в столицата на САЩ още със "старомодното" предизвикателство на иззидания обелиск в памет на Джордж Вашингтон (1884) с неговите 169 м. (Фиг.У-24)

Той е надминат от представител на новата "технологична" категория – небостъргачите – цели 34 години след завършването на монумента, когато "Сингер Билдинг" (1908) в Ню Йорк достига 187 м. (Виж фиг. У-11.)

Но преди да разкажем за надпреварата на небостъргачите от края на ХІХ век до днес, редно е най-напред да надникнем в историята на строителството още през древността, за да открием кога и къде са постигнати някогашните рекорди по височина и дали можем да говорим за сбъднали се предсказания от онези времена.

I. ОТ СТАРИЯ КЪМ НОВИЯ СВЯТ

Част I. ВИДЕНИЯ ОТ МИНАЛОТО

1. Великата пирамида на фараона Хеопс

За да започнем проследяването на състезанието при небостъргачите, трябва най-напред да си зададем въпроса – къде се е намирал "световният рекорд" за най-високо човешко творение в момента, когато в Чикаго е построен първият небостъргач? Отговорът е лесен, защото вече го споменахме: във Вашингтон, столицата на САЩ, с постижението на обелиска, издигнат в памет на Джордж Вашингтон – осветен година преди завършването на първия небостъгач “Хоум Иншурънс” и четири пъти по-висок от него! Но отговорът на другия важен въпрос – кое е било най-високото човешко творение преди обелиска във Вашингтон? – е доста изненадващ: това е Великата пирамида в Египет, 2570 г. пр.н.е.

Ако оставим настрана предназначението, т.е. – ако не въвеждаме "категории" за сградите и съоръженията и да разглеждаме вертикалните постижения като творения на човешката дейност изобщо, ще констатираме един парадокс при поставянето на американския световен рекорд по височина: в края на ХІХ век Новият свят изпреварва Стария, използвайки не стоманата или бетона, а най-старото строително наследство – каменния градеж на египетските пирамиди, и то за да подобри точно техния най-древен рекорд!

Някой би възразил, че първият небостъргач е била Вавилонската кула и че трябва да започнем с нея. (Фиг. І-1)

Но тук не бива да го правим, и то не от неуважение към Стария завет! Надяваме се да не бъдем обвинени в богохулство, ако си позволим едно парадоксално, но правдоподобно и справедливо тълкувание за строежа на митичната кула:

За пръв път хората повярвали в един-единствен Бог и се уповавали само на Него, но точно Той не допуснал кулата да бъде изградена, защото ги заподозрял в стремеж да се издигнат до него, за да "превземат" небесното му царство! Разгневен от тяхната дързост, Бог не само периодично разрушавал съграденото, но направил така, че човеците да заговорят на различни езици, за да не могат да се разбират и да се координират по време на грандиозния строеж.

А всъщност това било огромно недоразумение, защото горките хора не са искали да обидят своя Бог, искали са само да се приближат до Него, за да му покажат своята вяра, за да засвидетелстват преклонението си! Надявали са се, че така Той ще чува по-добре молитвите им, че ще бъдат в по-голяма безопасност под Неговата непосредсвена закрила...

Така или иначе, сам Бог не е разрешил Вавилонската кула да бъде построена, затова е по-добре и ние да не се опитваме да я включим в "класацията". А даже ако се осмелим да го направим, каква височина да ѝ определим?

Затова нека да тръгнем от онова реално рекордно постижение, което и днес си е там – в Египет, недалеч от Кайро, на ръба на пустинята. Това е пирамидата на фараона Хеопс от IV. династия (около 2570 г. пр.н.е.) – една от трите пирамиди в Гиза, "пазени" от грандиозната скулптура на Сфинкса. При страна на квадратната основа 230 м, Хеопсовата пирамида е била висока 147 метра и представлява рекорд, задържал се почти 4500 години!

Издигната от около 2,3 милиона каменни кубове със страна 0,9 м и тегло около 2 тона, при което се получава маса от около 5 милиона тона при обем 2,5 милиона куб.м. Великата пирамида поразява с точността при чистата ориентация спрямо географските посоки – отклонението е само 4 минути (1/15 от градуса), както и с необяснимата и до днес прецизност при обработката и подреждането на блоковете, защото "между тях не може да се вкара дори бръснарско ножче"¹⁰, както твърди Керам Керам в книгата си "Богове, гробници и учени". Този факт е още по-изненадващ, след като знаем, че за обработката не е използван метал, а само по-твърд камък.

Въпреки че са налице задълбочени проучвания и че има правдоподобни обяснения за начина, по който е била издигната, Хеопсовата пирамида продължава да предизвиква разгорещени спорове, защото някои от предположенията взаимно се изключват, а тя надменно и упорито отказва да ни разкрие многобройните си тайни.

За съжаление, след груба интервенция в началото на ХІХ век, сега пирамидата е висока само 138 метра – върхът ѝ е бил премахнат, за да бъде използвана за наблюдателница! (Фиг. І-2-а,б,в,г,д)

Но това далеч не е било първото посегателство върху пирамидите. Тук не говорим за многократните прониквания на крадци още веднага след погребенията на фараоните, довели до пълното им ограбване. Става дума за съсипването на техния образ, запазил се повече от три хилядолетия: цялата им гладка облицовка от алабастър е свалена през ислямския период, за да бъде използвана в строежа на джамиите в Цитаделата на Кайро.

Днес пирамидите в Гиза се възправят пред нас с оголените си назъбени силуети. Много посетители са се катерили нагоре по безкрайните стъпала от хиляди каменни блокове, но то е било само за да се убедят колко трудно е да се превземат пирамидите – в буквалния и в преносния смисъл! А още по-трудно е връщането обратно надолу по еднометровите стъпала и по наклон, по-голям от 50.

Само на върха на средната пирамида (на фараона Хефрен)¹¹ се е запазила част от гладката облицовка и това ни дава възможност да си представим невероятното въздействие на техните гладки стени и чисти линии върху безбройните странници, минавали покрай тях през изминалите хилядолетия.

Мамелюците пък повреждат носа на Сфинкса пред Хефреновата пирамида, упражнявайки се в стрелба по него. Изобщо, върху символите на древноегипетската цивилизация е изписано не само нейното величие, но и безкрайната история на човешката глупост и безогледното съсипване на ценности! Не че това не се е случвало и с други древни паметници, но тук почти напълно отсъства оправданието с атмосферните условия, които навсякъде другаде са свършили своето.

И така, някой някога провъзгласил пирамидата на фараона Хеопс за Първото от Седемте чудеса на Древния свят! (Фиг. І-3-а,б,в)

Преди всичко, трябва да си дадем сметка, че тази класация също е мит. За да се определят седемте победители в такъв странен, но в същото време много важен за историята "конкурс", изборът на Чудесата би трябвало да бъде резултат от колективно, а не еднолично мнение, за да се постигне някаква обективност. (Архитектите най-добре знаят как трябва да става това.)

Къде и кога е могло да се събере такова "жури" от учени-специалисти, което да избере 7 измежду стотици паметници-чудеса, отдалечени на хиляди километри и разделени от хиляди години? Ясно е, че това изобщо никога не се е случило. Всеки списък е отразявал мнението само на един автор-пътешественик, а следващият – след 50 или 100 години – повече или по-малко се е съгласявал с него, позволявайки си подмяна в зависимост от това какъв нов шедьовър се е появил през времето след предишното "класиране".

Днес сигурно бихме могли да обходим и да се запознаем на място със седемте чудеса за по-малко от месец, но само след като имаме техния списък¹²:

• 
  Голямата пирамида край Кайро в Египет (около 2570 г. пр.н.е.)
  
• 
  Висящите градини във Вавилон (започнати около 600 г. пр.н.е.)
  
• 
  Храмът на Артемида в Ефес (550 г. пр.н.е.)
  
• 
  Статуята на Зевс от скулптора Фидий в храма на Зевс в Олимпия (432 г. пр.н.е.)
  
• 
  Гробницата на Мавзол в Халикарнас (Бодрум), Мала Азия (353-350 г. пр.н.е.)
  
• 
  Фарът на остров Фарос край Александрия в Египет (299-289 г. пр.н.е.)
  
• 
  Родоският колос – статуя на бог Хелиос на остров Родос (292-280 г. пр.н.е.)
  

Излишно е да изреждаме тук и другите съпоставки, сред които най-правдоподобно изглежда твърдението, че горният списък на 7-те чудеса принадлежи на гръцкия пътешественик и поет Антипатер, който ги е възпял в поема около 140 г. пр.н.е.

Трудно е да повярваме, че гръцките, а по-късно и римските писатели – "професионални" пътешественици, автори на безценни описания на едни или други земи, са успявали да обходят през живота си всичките големи градежи на древните цивилизации, за да си изберат 7 от тях, даже ако те все още реално са съществували. Възможно е някои от тях да са се доверявали на предшествениците си по отношение на една или друга забележителност.

В това отношение доверие заслужава само "Бащата на историята" Херодот (около 484-425 г. пр.н.е.). Докато е живял в изгнание от Гърция, той обиколил и описал в своите "Истории" почти целия древен свят, познат дотогава. Имал е свой избор на Седемте чудеса, който не се е запазил и е цитиран само косвено. Това е жалко, защото приживе на Херодот четири от изброените седем чудеса все още не са съществували и тогава би било много интересно да знаем техните предшественици според мнението на историка.

Всъщност, 7-те чудеса са се превърнали в някаква фикс-идея на изследователите от онази и от по-късни епохи, та чак до наши дни. Всички са обсебени от мисълта, че са длъжни да дадат своето мнение и че това е своеобразен отчет пред света за значимостта на техния труд. Желанието им да го сторят се подсилва и от факта, че – с изключение на Египетската пирамида и Висящите градини – останалите 5 чудеса са произведения на гръцката античност, но в следващите епохи са се появили още чудеса в много по-широк географски периметър, които също са заслужавали място сред 7-те.

В съвременния свят 7-те чудеса са любима тема, а определянето им вече се е превърнало в някаква мания: имаме по 7 чудеса за всеки континент и даже за всяка държава, сътворени съответно от природата или от хората, за всяка епоха и за всеки век, за различните изкуства и за другите области на човешката дейност, както и още много списъци на най-новите чудеса по света, обявявани твърде често от различни правителствени и неправителствени организации, та дори и от отделни автори.

Колкото до списъка на 7-те древни чудеса, днес преценката ни за неговата обективност се затруднява най-вече от факта, че те не са само сгради, а творения в различни области и обхващат постижения в градоустройството, архитектурни обекти и скулптури (макар и по-големи от сгради). Освен това, различни автори по различно време добавяли по някое чудо и съответно изваждали друго, за да се "отвори място" сред седемте, замествали сгради със скулптури или обратно, така че след "оригиналния" списък на 7-те чудеса се появили много "варианти", а първоначалният списък все повече се превръщал в легенда.

Но нима в историята на архитектурата има нещо по-внушително и в същото време по-романтично от легендата за Седемте чудеса на античния свят? Магнетизмът ѝ е действал през всички епохи, вдъхновявал е безбройни творци, кара ни и днес да се питаме кои са седемте чудеса, създадени през нашето време! По тези причини нека да се възползваме от мита за Седемте чудеса и в настоящия разказ...

3. Висящите градини на Вавилон

Второто чудо на Древността е могъл да бъде грандиозният зикурат в Ур, построен от цар Ур-Наму около 2060 г. пр.н.е., защото в Месопотамия тези огромни сгради са имали същото смайващо (и смазващо!) въздействие за хората и пейзажа, както египетските пирамиди. С тази разлика, че зикуратите не са били гробници за един човек, а огромни дворци за живи хора. (Фиг. І-4)

Но древните автори, посетили Вавилон, в този случай са били единодушни – "Висящите градини във Вавилон", построени през VІ век пр.н.е. – 15 века след зикурата в Ур, представлявали по-впечатляващо постижение, т.е. – били са по-голямо чудо. А може би са имали право? Градините са наречени "висящи", защото не били върху терена, а на тераси, издигнати върху конструкция от стълбове на 5 нива, всяко с височина от около 15 м. Те били иззидани от глинени сурови тухли, покрити с дебел слой почва, достатъчна не само за виреенето на цветя и храсти, но и за големи дървета от най-различни видове. По-точното название би било "Висящ парк". Височината на това чудо го прави част на нашата тема за най-високите творения на човека, но има и други причини да го анализираме подробно. (Фиг. І-5а,б,в)

Наричат ги също "Висящите градини на Семирамида", но митичната царица е намесена тук погрешно, сякаш за да повлече и Градините още по-далече в царството на легендите, което тя обитава, и така да ни затрудни максимално в търсенето на истината. Ако Семирамида изобщо е живяла и царувала, то е било много по-рано, а преданието ѝ приписва завоеванията и действията на цар Навуходоносор ІІ Велики, заедно с чудесата на Вавилон, които всъщност той е съградил.

Някои изследователи¹³ се съмняват, че Градините изобщо са съществували, и ги считат само за една прекрасна легенда. И наистина, ако те са били там, то е било за не повече от век, а после са изчезнали безследно! Знае се толкова много за Вавилон и твърде малко за Висящите градини. Това е донякъде обяснимо, защото те са били грандиозно, но изключително "крехко" творение на човешките ръце, напълно зависимо от най-оскъдното и поради това най-ценното богатство в царството – водата!

Напояването ставало чрез сложна и трудоемка система за изкачване на водата от река Ефрат в резервоари на най-горната тераса, които позволявали достатъчно напояване, но едновременно с това безценната вода се пестяла. Без инсталацията Градините много бързо са щели да се превърнат в пущинак. Известният английски строителен инженер д-р Скот Стидмън отбелязва, че с минимално количество вода в Градините е било създадено невероятно изобилие на цветя и дървета.

А може би за оценката за това чудо много по-важен е бил самият повод за неговото създаване? Цар Навуходоносор ІІ Велики, царувал от 605 до 562 г пр.н.е., макар и жесток завоевател (както всички останали), ни е дал велик пример за любов към съпругата и любов към природата! Той издигнал в пустинната равнина тази конструкция с огромен оазис върху нея, защото царица Амитида много тъгувала по зеленината и планинския пейзаж в родната ѝ Мидия (тогава царство на територията на днешен Иран).

Проф. Джон Олсън от Университета на Виктория във Ванкувър отбелязва, че по този начин цар Навуходоносор е отправил предизвикателство към божествените сили, създавайки пищни градини там, където те – Боговете – не биха могли!

В текста под използваната тук като куриоз илюстрация от "Българска енциклопедия" на Братя Данчови (1936), на която са изобразени Седемте чудеса (виж фиг. І-3а), са споменати само Висящите градини, но в самата статия те са описани под № 2 в "общо чудо" заедно със стените на Вавилон, изградени по времето на Навуходоносор ІІ. Това "обединение" вероятно е съобразено с описанието на поета Антипатер от Сидон, който включва и градските стени на Вавилон в Седемте чудеса заедно с Висящите градини. Преди появата на фара при Александрия и Родоския колос, в списъка е влизала и Портата на богинята Ищар по Пътя на процесиите във Вавилон, издигната също от Навуходоносор около 575 г. пр.н.е. Тя била облицована с тухли, глазирани в тъмно синьо, а самите врати били от кедър. (Фиг. І-6а,б)

Някои изследователи твърдят, че в списъка на чудесата Портата на Ищар е била подменена с Александрийския фар чак през VІ век от н.е.

И все пак – три чудеса на едно и също място по едно и също време! Това означава, че целият тогавашен Вавилон е бил чудесен!

Нека да разгледаме този истински "идеален град" на древността с неговите урбанистични пророчества. За тях вече са налице както доказателства, така и ранни описания на най-известните гръцки автори.

Много преди Антипатер, Херодот посетил и описал Вавилон като добре подреден квадрат с правоъгълна улична мрежа, заобиколен от високи стени със сто бронзови порти. (Това означава, че всяка улица имала вход и изход от крепостта откъм двете противоположни страни.) Самите стени с обща дължина 90 км¹⁴ били достатъчно широки горе, за да се разминат две колесници, така че са представлявали своеобразен "околовръстен път" и "скоростна магистрала" на второ ниво! По този начин Вавилон е прославен като древно чудо и заради градоустройсвото си. Според Херодот, градът е бил "съчетание от изисканост и ред". (Фиг. І-6-в)

От друга страна, възторженото описание на Вавилон от Херодот се счита от някои учени за "косвено" доказателство, че Висящите градини са само легенда, защото той изобщо не ги е споменал, а неговото описание е най-ранното. Д-р Крис Скар от Института по Археология в Кеймбридж е убеден, че каквато и да е била съдбата на Градините, по времето, когато Херодот е посетил Вавилон около средата на V век пр.н.е., не може да не е имало някакви останки и че при тези обстоятелства Херодот е трябвало да ги спомене.

Но тук можем да вмъкнем и въпроса: защо тогава Антипатер изрично твърди, че е видял Градините, след като е посетил Вавилон около 3 века след Херодот?

Д-р Скар допуска също, че ако Херодот не е видял Висящите градини във Вавилон, тогава е възможно преплитане на легендите за тях и може би става дума за дворцови градини в предишната столица Ниневия – повече от век преди Навуходоносор ІІ. Според учения е възможно тези дворцови градини да са били дело на друг асирийски цар – Сенахериб, управлявал около 705-681 г. пр.н.е.

Е, добре, дори да е така, какво би се променило? Мираж или реалност, във Вавилон или в Ниневия, Висящите градини са единственото от Седемте чудеса, което е свързано с красотата на природата и с грижите за нея. Градините са били създадени от любов и с любов, пренесли са своя романтичен ореол и уханието си през хилядолетията, за да достигнат и до нас, да ни накарат да повярваме, че можем да създадем висящи градини и в днешните бетонни пустини...

А това е главната причина да отделим повече място на Второто чудо в този разказ.