ПЛАНИРАНО РАЗДЕЛЯНЕ И УПОТРЕБА НА ОСМАНСКА ТУРЦИЯ

ПЛАНИРАНО РАЗДЕЛЯНЕ И УПОТРЕБА НА ОСМАНСКА ТУРЦИЯ

В навечерието на Мудроското примирие и след него, победителите във войната водят политика на взаимно подозрение и кроежи на планове за по-големи териториални придобивки и по-широко политическо влияние в “избраните” от тях региони. От Рим полагат усилия да спечелят Франция за предотвратяване на гръцко нахлуване в “запазените” за Италия малоазиатски територии. Тяхната мотивация се обяснява с необходимостта от превантивни мерки за предпазване от гръцка интервенция в района на Мала Азия. От своя страна Гърция прави опит да ангажира с плановете си Великобритания. С тази цел на 18. Х. 1918 г. Е. Венизелос е в Лондон, където се среща с лорд Р. Сесил, Л. Джордж и А. Балфур. Пред тях той изразява безпокойството си от италианските претенции , накърняващи гръцките интереси. Направените уверения, че Гърция ще участва заедно с другите държави от Антантата в окупацията на турските територии на Балканите, не донасят така желаното успокоение за Атина.

Гърция е единствената балканска държава с териториални претенции към Турция и една от главните участници в последвалия по-късно военен конфликт. В издадения от гръцкото правителство меморандум до конференцията се посочва, че в Анатолия живеят повече от 2,5 млн. гърци, желаещи да се присъединят към родината си. Подкрепа получава и идеята на живеещото по североизточното крайбрежие на Черно море гръцко население за възраждане на древногръцката Понтийска държава под протектората на Гърция. Що се отнася до бъдещото съществуване на Османската империя (Турция), според същия меморандум, то тя трябва да се ограничи в пределите на Централна Анатолия и да се управлява от губернатор назначен от ОН. Международната организация трябва да се грижи и за управлението на Истанбул, като чрез свои комисари регулира и корабоплаването през Проливите. Срещу гръцкия меморандум най-остро реагира италианският министър-председател В. Орландо. Позовавайки се на Лондонския договор от 1915 г. той изтъква италианската принадлежност на Измир – нещо с което не са съгласни не само Франция и Великобритания, но и САЩ.

На 16. ІV. 1919 г. е готова схемата за разделянето на Турция и нейното бъдещо използване, с която са запознати представителите на отделните делегации. На 13 май започва и обсъждането й. Уилсън, Л. Джордж и Клемансо се обявяват за прекратяването на турския суверенитет над Истанбул, включващо европейската част на Турция, Проливите и Мраморно море. Така само година и половина след прокламирането на 14-те точки на американския президент е разбита илюзията за справедлив мир и то от тези правителства и политически лидери, които трябва да го създадат. Не трябва да се забравя, че победителите са и окупатори и действат като такива. Според техния план Армения трябва да се предаде под мандата на САЩ, като най-труден се оказва въпросът с разделянето на Анатолия. Най-големи претенции към нея има Италия, в чиито контрапредложения представени пред конференцията, се настоява за италиански мандат над цяла Анатолия, без Измир и зоната в Мала Азия, за която се предвижда да се включи към мандата на Истанбул. Италианските следвоенни проблеми са свързани и с въпроса за Фиуме и Далмация. Отказът на конференцията да удовлетвори тези искания води до демонстративното напускане на нейните заседания в края на април 1919 г. от В. Орландо. През първата половина на май 1919 г. събитията свързани с преразпределението на турските територии набират скорост. Лидерите на трите “велики” победителки,при отсъствието на Орландо, но пък затова заедно с Венизелос, започват обсъждането на въпроса за евентуална гръцка окупация на Измир. Вероятността тя да се реализира “пришпорва” Рим да премине към решителни действия. За да постави Гърция и своите партньори от Антантата пред свършен факт, от 10 до 14 май 1919 г. Италия окупира територията намираща се на 60 км. южно от Измир³. Тази италианска акция е катализирана и от взетото същия ден (10 май) решение в Париж за гръцка окупация на Измир. Тя слага началото на военната ескалация по отношение на Турция, продължена от гръцко-турска война и поражение за Атина, със заключителни акорди на Муданското примирие и Лозанската конференция. В дипломатически план италианската инициатива вбесява тримата велики съдници на следвоенна Европа. Л. Джордж, Уилсън и Клемансо заплашват Италия с изхвърляне от компанията определяща следвоенното статукво. Интересен факт по това време е присъствието на индийска делегация в Париж, която дори участва в заседанието на конференцията от 17 май. Тя настоява Истанбул да се остави на турците⁴.

Американската позиция по отношение бъдещето на Османската империя е изразено от президента Уилсън. Последователен в своята политика на Балканите и в Близкия Изток , той предлага султанът да остане в Истанбул, както папата в Рим, като му бъде отделена определена територия в града за резиденция. Той е против получаването от Франция на мандат в Анатолия, а само на особено положение, утвърдено от бъдещия договор с Османската империя⁵. Американските амбиции по отношение на мандатните територии са свързани с Анатолия и Армения, като особено за втората президентът очаква да получи подкрепа от сената. Издига се и по-смело искане за мандат над цяла Турция. В надпреварата с Великобритания и останалите антантовски държави, САЩ се надяват да надделеят благодарение на имиджа, който имат като “най-незаинтересована държава към Близкия Изток”. За да неутрализира американското влияние, по време на заседанията в началото на февруари 1919 г., Л. Джордж прави интересен тактически ход, като предлага да се даде американски мандат върху Истанбул и Армения. В последствие всички тези планове не са реализирани, защото след споразумението Венизелос-Титони, от лятото на 1919 г. , САЩ постепенно губят интерес към тях. Истината е че американците не издържат на английската конкуренция. Под контрола на Великобритания още от ноември 1918 г. попада цяла Анатолия, а по-късно и Багдадската ж.п. линия, както и черноморските и средиземноморски пристанища. Последният турски султан Мехмед VІ (Вахидаддин), запазил твърде малко от монархическото си достолепие, моли Георг V да му запази трона и независимостта на Турция, а великият везир Ахмед Иззет паша, забранява на армията и населението да оказват съпротива на войските от Антантата, при окупацията на турските територии според Мудроското примирие. Въпреки тази сервилна политика, по настояване на победителите, на 21. ХІІ.1918 г. е разпусната палатата на депутатите. В началото на март 1919 г. Е сменен Иззет паша с лидера на партията “Свобода и съгласие” Дамад Ферид паша, възпитаник на Оксфордския университет. Съставеното от него правителство е от поддръжници на идеята за сближение с Великобритания.

След италианската акция, с одобрението на великите си покровители, Гърция преминава от политиката на дипломация към по-горещи действия. На 14. V. 1919 г. английският адмирал Р. Уеб, от името на силите победители, уведомява Дамад Ферид паша за намерението им да поставят охрана по фортовете на Измир. На следващия ден с участието на военни кораби от сили на Антантата започва гръцкият десант в Измир. Протестите на турското население са игнорирани, а с окупацията на Измир и на целия Айдънски вилает се създава напрегната обстановка. Зачестяват сблъсъците между живеещото там турско население и предварително въоръжените гърци. След окупацията на Измир, гръцките войски се насочват към Мала Азия. По същото време се изострят и италиано-гръцките отношения. За да успокоят положението и помирят двата доскорошни съюзника, след 18.VІІ. 1919 г. силите от Антантата установяват разграничителна линия между италианската и гръцката окупационна зона в Мала Азия⁶. Положението между Рим и Атина значително се подобрява след тайното споразумение от 29. VІІ.1919 г. между Венизелос и Титони. Според него Италия се задължава да подкрепи гръцките претенции в Епир, Тракия и Мала Азия и да върне на Гърция Додеканезките острови, без о-в Тасос, чиято съдба се отлага за по-късно решение. Срещу това Гърция се съгласява да признае италианския мандат върху централна Албания.

Важно значение за турската външна политика след Първата световна война има дипломатическата подготовка на мирния договор. Причината да се спрем върху неговата подготовка и отделни моменти от съдържанието му е необходимостта да се разкрие по-подробно дипломатическата дейност на силите победители, нямаща нищо общо с прокламираните в края на войната обещания. На 30. V. 1919 г. Съветът на четиримата кани в Париж турската делегация. Султанското правителство използва това за да демонстрира пред народа си “високата си цена” пред антантовските държави. Водената от Дамад Ферид паша делегация пристига във френската столица на 13. VІ. 1920 г., а четири дни по-късно връчва своя меморандум на великите сили. В него, като виновници за влизането на Османската империя във войната на страната на Централните сили се обвиняват младотурците, свалени по-късно от власт. Във връзка с предстоящата анексия и новите следвоенни граници, султанското правителство настоява за запазване на владенията си в Тракия. Отстъпка се прави само по отношение на създаването на арменска държава с център Ереван, както и гарантиране правата на арменското население в империята, като то получава правото да избира – да живее в нея или да се изсели. В Истанбул явно отчитат силата на английската дипломация и водещото място на Великобритания в антантовската близкоизточна политика, защото в меморандума се демонстрира готовност за диалог с Форин офис по въпроса за Кипър и Египет.

Като цяло турските предложения са нереалистични, с оглед на конкретната международна обстановка, съотношението на силите и вътрешното политическо напрежение в страната. Именно последният фактор дава основание на Клемансо да предложи отлагане на преговорите с победената Османска империя. На 27. VІ. 1919 г. те са прекратени, а турската делегация е отпратена от Париж.

Тази позиция по отношение на залязващата империя е предопределена и от продължаващото съперничество между Великобритания и САЩ по отношение влиянието върху султана и неговото правителство. След напускането на френската столица от американската делегация се задълбочава англо-френското съперничество. Първата среща между двете страни за изглаждане на противоречията и сближаване в общата политика, се провежда в Лондон от 11 до 13 декември 1919 г. Основните въпроси разглеждани на нея са свързани със съдбата на турската столица и на Проливите. Няколко дена по-късно започва нова конференция, на която Франция е принудена да направи отстъпки, приемайки позицията на своята съюзница. Приет е и първият общ документ по въпроса озаглавен “Мирът с Турция”. Съществуващите между тях противоречия не позволяват да се стигне до общо становище за турските следвоенни граници. Взаимните подозрения свързани с властта над Проливите и бъдещата им близкоизточна политика, определят и становищата им за създаването на две турски държави. Първата от тях – миниатюрна, със столица Истанбул и граница Мидия-Енос в Европа, а в Азия – на север Шиле, а на юг – о-в Тенедос. Предвижда се новата държава да бъде под протектората на ОН. Управляващата я администрация ще се състои от по двама представители на средиземноморските велики сили, с възможност за участие и на САЩ, както и на по един представител от Румъния, Гърция и Турция. Втората турска държава трябва да бъде изцяло азиатска, граничеща на запад с първата. За нейна столица се предвижда един от турските градове Коня, Бурса или Анкара. Неучастието на италианските и гръцките делегати в конференцията дава възможност за игнориране на техните интереси. Плановете на дипломатите се сблъскват с протурските позиции сред френското общество и политическите среди във Франция и Великобритания. Мюсюлманското духовенство в Индия, се обявява както за запазването на Истанбул за турска столица, така и в защита на султана-халиф.

От 12. ІІ. До 10. ІІІ. 1920 г. в Лондон започва поредната съюзническа среща посветена на Турция. Освен Франция и Великобритания на нея участват още и Италия и Япония. Конференцията в Сан Ремо от 19 до 26 април 1920 г. се смята за завършващ етап по отношение плановете за бъдещето на Османската империя. На заседание на Върховния съвет на държавите от Антантата, по решение на конференцията, Великобритания получава мандат над Палестина, и Иран с областта Мосул, а Франция получава мандат над Сирия и Ливан.

На нея освен въпросите свързани с Турция се разглежда и новото балканско разделяне. Според ратифицирания вече от България Ньойски договор, тя се отказва от правата си върху Тракия в полза на силите победителки, като се задължава да признае следващите решения относно въпросните територии. От своя страна силите гарантират икономически излаз на България на Егейско море. По време на конференцията в Сан Ремо, Западна Тракия се намира под съюзническо управление, а Източна – под властта на Джафер Таяр паша, съгласно рамките на сключеното примирие. Френските историци смятат тази конференция за триумф на английската външна политика, за сметка на френската. Този резултат е обективно следствие от дилемата стояща пред Клемансо, дали да подкрепи Великобритания на Изток, за да се надява на помощта й на Запад, по бреговете на Рейн, или да й се противопостави, и да остане изолирана в политиката си по отношение на Германия. Според френския проект султанът остава в Истанбул, при лоялното изпълнение на мирните договори. Специално внимание се отделя по отношение гарантирането на националните права и свободи на малцинствата и на християните, които ще останат в турските територии. Предвижда се и установяването на тристранен френско-английско-италиански контрол върху турските държавни приходи и разходи. Османският публичен дълг се поема от всички държави отхвърлили османската власт след Балканските войни и Първата световна война, на пропорционален принцип в зависимост от доходите, които империята е печелила от отпадналите територии. На 6. V. 1920 г. турската делегация начело с бившия велик везир Тефик паша пристига във Версай. Пет дена по-късно тя е приета от председателстващия конференцията А. Милеран. Султанското правителство дава своя отговор на 30. VІ. 1920 г. В него се подчертава, че в сравнение с договорите на другите победени държави, този на Турция е най-тежък. Направени са възражения във връзка с определения режим на Проливите и по западната турска граница, като предлагат тя да остане такава каквато е била според договора от 16. ІХ. 1913 г. Отхвърля се идеята за създаването на кюрдска държава и се настоява за ревизия на границите с Армения, Сирия и Месопотамия. Тези възражения са твърде плахи, направени със съзнанието за обреченост в невъзможността да се отхвърли изготвения вече мирен договор. По време на конференцията в Спа през юли 1920 г., турската делегация също представя възраженията си срещу уговорените в Сан Ремо условия на мира. Независимо от изразените несъгласия, политически лавирания, отхвърляния и предложения по отделните промени и задължения във връзка с бъдещата съдба на победена държава, представителите на Високата порта са принудени на 10. VІІІ. 1920 г. да сложат подписа си под Севърския договор. Той се явява и последната голяма международна договореност на султанското правителство, нереализиран на практика по отношение на нова Турция.

Избраният на 12. VІІ. 1922 г. Хусейн Рауф бей за глава на кемалисткото правителството, в разговор с Мустафа Кемал заявява предаността си “от душа и сърце” на султана и халифа. След Муданското примирие опозицията очаква разпускане на ВНСТ, като се надява властта отново да премине в ръцете на султана, след което да се потърси съглашение с Антантата. От друга страна водачът на султанското правителство Тевфик паша се опитва да убеди Мустафа Кемал, че постигнатата победа е унищожила всички конфликти и причини за противопоставяне между Истанбул и Анкара, обезпечавайки така националното единство. Всичко това затвърдява сред кемалистите убеждението, че султанът става опасен обединител на техните противници.

На 1. ХІ. 1922 г. след бурни заседания в трите комисии на ВНСТ (конституционна, юридическа и шериатска) се приема, че не съществува друга форма на управление извън тази на ВНСТ и че съществуващото в Истанбул управление, основаващо се на личното начало, е преминало от 16 март 1920 г.⁷ окончателно в пределите на историята. Заедно с това се признава, че Халифата принадлежи на османската династия и правителството на Турция е неговата най-добра опора.

Това решение в Ангора изненадва както турските официални кръгове около двореца, така и съюзните окупационни власти.Неговото реализиране води до следните политически промени в турския полотически и обществен живот: отмяната на втората турска конституция от 1908 г.; унищожаването на султаната като вид (начин) на управление на държавата. От този момент нова Турция, наследницата на Османската империя престава да бъде теократична монархия; свалянето от престола на последния владетел - султан Мехмед Вахидедин VІ ⁸; запазването на Халифата като духовна власт в полза на династията на Османите; слагане край на истанбулското правителство. Тези действия на кемалистите срещу монархията и отнемането й на властта, не трябва да се смятат за изненада, като се има предвид приетата още на 20.І.1921 г. “временна конституция”, която укрепва властта им, но не определя формата на управление на страната. Тогава, за да съхранят целостта на националния фронт, Мустафа Кемал и последователите му не се решават да ликвидират султаната и да обявят Турция за република. Този временен закон фактически е в действие до приемането на конституцията от 1924 г.

Ликвидирането на султаната, но запазването на Халифата налага новият религиозен водач да бъде избран от меджлиса и да е от Османската династия. На 18. ХІ. 1922 г. принц Абдул Меджит, бивш престолонаследник и син на султан Абдул Азис става халиф на всички мюсюлмани по света. Кемалистите не пристъпват към ликвидацията на Халифата, поради същите причини, които им налагат през януари 1921 г. да запазят Султаната. Въпреки че образуването на националните държави на мюсюлманите на изток измества ролята на Халифата като обединител, институцията е запазена, но нейното съществуване е твърде кратко.

На 7. Х. 1923 г. турските войски начело с Нуредин паша влизат в Истанбул. След ратифицирането на Лозанския договор, ВНСТ се заема с вътрешното държавно устройство на страната. На 5. Х. 1923 г. ръководството на “Народната партия” решава да обяви Турция за република. Решението влиза в сила на 29 октомври същата година, в три часа през нощта, обявено с топовни салюти. То е последвано от избирането на Мустафа Кемал за председател на републиката. На следващия ден Фети бей става председател на ВНСТ, а Исмет паша получава мандат за създаването на първото правителство на Република Турция.

След премахването на султаната, обявяването на Турция за република поставя на дневен ред въпроса за съществуването, или унищожаването на Халифата. Въпреки преобразуването на държавата от монархия в република, династията на Османите остава в страната, като неин представител стои начело на духовата власт. Неговите връзки с някои висши военни от армията стават повод за подозрения. Той постепенно се разраства в конфликт, който се задълбочава поради външна намеса⁹. В задълбочаването на този проблем привържениците на републиката виждат заплаха за нейното съществуване в Турция, поради което предприемат бързи действия. Създаден е “съд на независимостта”, който извършва множество арести в Истанбул. Все пак намеренията и действията на републиканците срещат отпор. Консервативните кръгове са за запазването на Халифата, защото чрез него Турция оказва влияние върху останалия мюсюлмански свят. Те не смятат, че разделянето на властите може да бъде пречка при управлението на държавата. Напротив, обратното положение (неговото отстраняване), според тях, само ще създаде нови врагове на страната. Според националистите, другата страна в спора, халифът не е успял през последните години в своята мисия за постигане на съгласие и обединение на отделните мюсюлмански народи. Те го обвиняват и в спъване (препятстване) на развитието на националната идея, подменена от панислямската политика в продължение на векове. На 1. ІІІ. 1924 г. ВНСТ открива дебат по въпроса за халифа. С няколко последователни решения от 1 до 4 март, законодателният орган на републиката отстранява халифа, ликвидира юридически династията, национализира дворците на султана и имуществата на религиозната власт, затваря религиозните училища и унищожава шериатския институт. Абдул Меджит заминава за Швейцария, а заедно с него Турция напускат повече от 100 души членове на династията.

Унищожаването на Халифата в Турция има своето отражение в ислямския свят. Издига се идеята за общ събор на вярващите, но тя среща чисто религиозни спънки, защото никъде в Корана не се говори за халиф, както и никога не са ставали религиозни събори за такъв избор. Съществува и разцепление сред ислямския свят. Оказва се че турският халиф е признат само в Турция (преди това в Османската империя) и принадлежащите й територии. Всички независими мюсюлмански владетели се считат за имами, т.е. халифи на своите народи, а шиитите отхвърлят изцяло институцията на Халифата. Докато се водят тези спорове, на 12. ІІІ. 1924 г. , Хюсеин Ибн Али се самообявява за халиф на арабите. През октомври същата година, след кратки военни действия с Ибн Сеуд, той е свален от този пост. Първият вселенски мюсюлмански събор в Кайро през май 1926 г. само задълбочава предизвиканата от турската република религиозна криза.

След премахването на Халифата в Турция се променя и насоката на националната доктрина. Докато през време на Първата световна война и след нея панислямизмът и пантюркизмът съжителстват заедно и се допълват, политиката на Мустафа Кемал Ататюрк в Република Турция вече се основава само на пантюркизма.

Интерес представлява и повдигнатия от турската делегация на Лозанската конференция въпрос за Цариградската патриаршия. Според Риза Нури бей, дадените на времето привилегии на немюсюлманските малцинства трябва да изчезнат като несъвместими с новия демократичен ред в Турция. Това става (за тогавашния момент) още по-наложително след отделянето на Халифата от светската власт, при което той губи много от правата с които обаче продължава да се ползва Патриаршията. Риза Нури бей обвинява патриарха, че след примирието в Мудрос развива политическа дейност и става поддръжник на гръцкия иредентизъм в Турция. Отговор на тези обвинения дава Венизелос, който подчертава водещата роля на институцията и нейния представител за всички източно-православни християнски църкви. Ролята на патриарха и като архиепископ на Цариград, според Венизелос, е неотменно условие, което налага оставането му там. В крайна сметка се стига до компромис между двете страни, той да се лиши от политически и административни привилегии, които е упражнявал в Османската империя и до момента, което не е нарушение и от канонична гледна точка. След като кемалисткото правителство се съгласява патриархът да остане в Цариград, Венизелос декларира, че ще съдейства за отстраняването от тази длъжност на Мелетиос VІ¹⁰, заради развиваната от него дейност в турската столица по време на окупацията.

В подписания Лозански договор не се съдържа конкретен пункт отнасящ се до патриарха. Остава в сила декларацията на Исмет паша, че приема конвенцията за размяна на населенията, без да се противопоставя на оставането му (на патриарха) в Цариград, при условие, че в бъдеще той няма да се занимава с политика. Изглежда че според дипломатическите документи въпросът е напълно решен. На 1. VІ. 1923 г. тълпа водена от папа Евтим¹¹ напада квартала Фенер, нахлува в сградата на Патриаршията и подлага на поругание и унижение Мелетиос VІ. Налага се дори изпращането на съглашенски войскови отделения за да защитят патриарха от собственото му паство. След поредица от увещания, закани, олвинения и отправени анатеми Мелетиос VІ подава оставка от заемания пост и на 10. VІІ. 1923 г. напуска Фенер. На 7. ХІІ. 1923 г. за патриарх е избран Кадикьойският архиепископ, под името Григориос VІІ, което пък дава повод на папа Евтим за нови нападки срещу Патриаршията. На 9. ХІІ. Той повтаря действията си от началото на юни, като този път успява да изгони патриарха. От развоя на събитията се възползва турското правителство, което нарежда се махне от всички места където е поставен вензелът на Византия – двуглав орел върху златно поле. Този удар нанесен на православната църква е сравним (според някои автори) с падането на Източната Римска империя – Византия, преди повече от четири века и половина.

След смъртта на престарелия и дълбоко обиден от събитията Григориос VІІ, за негов заместник, в началото на 1925 г. е избран бившия митрополит на Бурса под името Константин ІV. Сега пък турската страна се обявява срещу неговия избор, защото той не е бил установен в Цариград преди 30. Х. 1918 г. и следователно подлежи на изселване според Лозанския договор (клаузата за размяна на население). Въпреки застъпничеството на Главната комисия по изселването, той да остане в Цариград, поради заемания от него висок пост, на 30. І. 1925 г. турската полиция го извежда от квартала Фенер, и го съпровожда до границата на път за Гърция. След провала на гръцката “мегали идея” на Лозанската конференция, това е вторият голям удар за гръцката национална доктрина. Демонстрациите и заплахите от страна на гръцката общественост по повод патриаршеския въпрос съвсем не стряскат турското правителство, което е наясно с гръцкото военно и политическо безсилие и невъзможността му да направи каквото и да било в отговор на това унизяващо ги предизвикателство. В крайна сметка силите подписали Лозанския договор си спомнят за християнската си принадлежност и се застъпват в полза на Патриаршията. Стига се до парадоксално от канонична гледна точка положение Патриаршията да съществува (турското правителство се съгласява да не изселва гръцките митрополити), но без патриарх в Цариград. Компромисът отново е свързан с личността на патриарха. Константин VІ се съгласява да се откаже от патриаршеския сан, което дава възможност на гърците да изберат друг на негово място измежду живеещите там гръцки митрополити. На 17. VІІ. 1925 г. за пореден патриарх е избран Никейския митрополит Василий. По същото време съседните православни държави се дистанцират от конфликта. Политическата власт в Румъния и Кралството на сърби хървати и словенци (КСХС) успява да извлече национални придобивки за сметка на Вселенската Патриаршия. На 28. VІІІ. 1924 г. се създава сръбската Патриаршия, а Румъния я последва на 19. ІІ. 1925 г. със създаването на своя самостоятелна институция начело с патриарх Мирон Кристя.

Като цяло патриаршеската криза е резултат от сложните междуетнически, междудържавни и религиозни отношения, допълнени и от сгромолясването и на една многовековна империя.

Б Е Л Е Ж К И

¹ Талаат паша е убит през март, а Бахаетдин Шекир бей – през юни 1921 г. от арменски патриоти в Берлин. През юли 1922 г. Джемал паша е убит в Тифлис, а месец по-късно в Бухара, като водач на въстанието срещу съветската власт там, загива и Енвер паша.

² Един от вариантите за бъдещето на (територията) Австро-Унгария е създаването на мандатни територии под управлението на великите сили победителки. Тази идея обаче има много кратък живот, поради опасенията за бъдещи конфликти на тази основа в центъра на континента.

³ След дебаркирането в пристанището Скаленева, са окупирани Фетхие, Бодрум, Мармарис, Акшехир и Макри.

⁴ В индийската делегация влизат министърът на външните работи Монтегю, главата на Мюсюлманската лига Ага хан, лорд Синх и др.

⁵ Това означава Франция да получи територии при условия, които са по-ограничени от мандат, като при това положение тя не е задължена да отговаря пред ОН.

⁶ Става въпрос за решение на Върховния съвет на Мирната конференция.

⁷ Това е денят в който турската столица е окупирана от силите на Антантата

⁸ Последният 36 султан на Османската империя Мехмед Вахидедин хан VІ заема престола през 1918 г. след смъртта на своя предшественик султан Мехмед Рашид хан V, който от своя страна наследява Абдул Хамид ІІ след детронирането му в 1909 г. последният султан е свален от власт и поради обвинение в държавна измяна и за да спаси живота си на 17. ХІ. 1922 г. той бяга от Истанбул на остров Малта.

⁹ Става въпрос за писмо на двама видни представители на исляма извън Турция, в което те обвиняват Мустафа Кемал в рушене на моралния престиж на халифа пред мюсюлманите.

¹⁰ Мелетиос Метаксакис е родом от о-в Крит (откъдето е и Венизелос). Завръщането на крал Константин в Гърция през 1920 г. го заварва като Атински митрополит. Поради политическите си връзки с Венизелос, той е принуден да освободи заемания пост след което заминава за САЩ. Въпреки че преди това е анатемосан от Синода в Атина той подкрепя Патриаршията в реорганизацията на гръцката Източна църква. Заради тази си дейност, по-късно той е избран за вселенски патриарх, въпреки че не е османски поданик. В Цариград той става проводник на политиката на Венизелос по отношение на Турция, като Патриаршията се обявява и срещу крал Константин. Тази негова дейност му спечелва ненавистта на турците.

¹¹ Папа Евтим се обявява за създател на турска православна църква в Анадола, като я противопоставя на Вселенската Патриаршия.

МАЛКАТА АНТАНТА – БАЛКАНСКИ СЪСТАВ И БАЛКАНСКА ПОЛИТИКА

Каталог: 176 -> pub
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Зависимата независимост на балканите
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Стефан анчев, доктор по история
pub -> Турската пропаганда и нейните организации в българия не са от вчера
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Стефан анчев, доктор по история
pub -> Възстановената българска държава и нейните орисници
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Стефан анчев, доктор по история

Изтегляне 0.79 Mb.

Сподели с приятели: