Книгата "Балканите начин на употреба 1918 1938 г." част първа. 180 с. Университетско издателство "


МАЛКАТА АНТАНТА СЛЕД ЛОКАРНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ



страница4/5
Дата23.07.2016
Размер0.79 Mb.
#2432
ТипКнига
1   2   3   4   5
МАЛКАТА АНТАНТА СЛЕД ЛОКАРНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ

Конференцията в Локарно и последвалите договорености, трябва да се разглеждат като увертюра към Втората световна война. Защитавайки единствено своите интереси, Франция и Великобритания изготвят такива договори с Германия, които й указват посоката на бъдещата агресия и дават възможност за реализация на желаната от Берлин ревизия.

От Малката антанта само Чехословакия взема участие в конференцията, за да стане свидетелка на първата крачка към нейното унищожаване. Локарнският договор е парафиран на 16. Х. 1925 г. по време на конференцията и подписан в Лондон на 1. ХІІ. 1925 г.11 Той е във връзка с т. нар. Рейнски гаранционен пакт, който санкционира отслабването на френската политика, което пък означава тревога за създадените от нея съюзи. Тревогата се засилва и от факта, че срещу гарантираната стабилност на западните граници на Германия, тя получава възможност за ревизия в източна посока към Полша и Чехословакия. Тази опасност става известна в Прага и Варшава месеци преди началото на конференцията в Локарно, като довежда до бързо разрешаване на спорния въпрос с Тешинската област. Сред държавите от Малката антанта от това естествено, че ще бъде доволна Румъния, която отново настоява за приемането на Полша в тройния съюз. Рейнският пакт е най-подробно обсъден на срещата в Букурещ (10-12. V. 1925 г.) между външните министри на трите държави. Тя преминава под заплашителната сянка на надигащия се германски реваншизъм. Реакция на трите държави (или по-скоро липсата на какъвто и да е протест срещу предателската позиция на Франция ) е възприета с удовлетворение сред френските дипломатически кръгове. Фактът, че въпреки присъствието си в швейцарския град, чехословашките и полски представители не са поканени на основните заседания, показва отношението към представяните от тях държави, съобразно мястото което им се отрежда в голямата следвоенна политика.

След конференцията в Локарно, Франция съсредоточава усилията си към укрепване на създадените от нея съюзи, за тяхното максимално използвани при реализация на следващите си планове. В началото на 1926 г. усилията й са насочени към Румъния. Полско-румънският договор от 26 март е насочен не само срещу СССР, нещо което най-много вълнува Варшава и Букурещ, но преди всичко е срещу Германия, Унгария и България12. Три месеца по-късно е подписан френско-румънски договор, смятан като подкрепа за Малката антанта.

След сключването на (европейското) Локарнското споразумение, британската дипломация прави опит да организира в Югоизточна Европа външнополитически блок, който да противодейства на френската политика там като измести Малката антанта. Според Лондон Балканското Локарно трябва да се разглежда като гаранционен пакт на балканските държави11. Тревогите за Малкото съглашение идват от активизиралата се италианска политика на Балканите, но държавите влизащи в него така и не предприемат по-сериозни мерки за своята самозащита.

Във връзка с постигане на целите си по отношение френската политика на Балканите и нейното протеже Малката антанта, амбициите на италианската политика за известен период от време са свързани със създаването на “четворна балканска антанта с нейно участие”. Става въпрос за италиано-румънско-българско-унгарски блок, който да изолира КСХС, обкръжавайки я със съюзни на Италия държави.

Многопосочната италианска политика и нейният апетит към пактове не изключва и възможността да използва и унгарско-югославско сближение, инициирано от хортистите през втората половина на 1926 г.. При разбиване на Малката антанта Мусолини не изключва и възможността за създаването на друг (паралелен с посочения по-горе съюзен четириъгълник) троен съюз - Италия, Унгария и КСХС. По същото време Рим влиза в преговори и с Румъния. Формалният повод за тях е урегулиране на румънските задължения към Италия, предоставянето на италиански кредит, както и военните поръчки от страна на Букурещ в италианската промишленост. От своя страна, дошлото през март 1926 г. правителство на ген. Авереску, търси възможност за ратификация на Бесарабския протокол13. На 16. ІХ. 1926 г. е подписан италиано-румънски договор за приятелство, който според Авереску и Мусолини има “платоничен характер”. Явно и в двете столици не си правят илюзии по отношение някаква генерална промяна на статуквото – Румъния все така остава в орбитата на Франция, а Италия не поема някакви конкретни ангажименти за каквото и да е сътрудничество основаващо се на подписания договор.

Основна брънка при заплитането на четворния съюз играе румънско-българско сближение, което да бъде в основата на италианската инициатива на Балканите. През септември-октомври 1926 г. Мусолини се опитва да склони Румъния и България към двустранни разговори, като заедно с това старателно крие своя интерес към тях. В разговор със Св. Поменов в Букурещ, румънският външен министър Митилинеу, говори за друг италиански проект обвързващ Румъния, Гърция и България, който наистина ще изолира КСХС на Балканите. Въпреки старанието на Мусолини и няколкото разменени визити в тази посока, българо-румънското сближение пропада поради непреодолими и разнопосочни интереси. Румъния не е съгласна към отстъпки пред България по Добруджанския въпрос, като условие за сключването на съюз, който според планираната комбинация ще разхлаби връзките й с КСХС и позицията й в Малката антанта. От друга страна българското правителство заявява изричното си условие за сближение и договор между двете страни - спазване правата на българското малцинство в северната ни съседка и разрешаване проблема със секвестираните български имоти. Докато по отношение българските искания правителството на Авереску е непреклонно в своята сдържана позиция, оказва се, че то не е толкова вярно на своят съюзник в Малката антанта. Подписването на Първия Тирански пакт от 27. ХІ. 1926 г., който е първата крачка към установяването на италиански протекторат в Албания, а с това е и заплаха за КСХС, не прави никакво впечатление в Букурещ. Докато Чехословакия и Франция (поне) демонстрират (някакво) възмущение, то съюзна Румъния, в духа на приятелството си към Италия, от наскоро сключения договор, приветства договора. Последвалото, няколко месеца по-късно, събитие дава отговор на това румънски поведение. През март 1927 г. Италия ратифицира Бесарабския протокол, а Румъния получава окончателно международно признаване за заграбването и на Бесарабия след края на Първата световна война. Месец по-късно (на 5 и 6 април 1927 г.) Италия подписва два договора14 с Унгария - един от основните врагове на Малката антанта. Трябва да имаме предвид, че едва ли официално обявените задължения между Рим и Будапеща са единствените. Според югославското министерство на външните работи, съществува и тайно споразумение, което задължава Унгария да не пропуска през своя територия чехословашки войски в случай на югославско-италиански конфликт. В този дух е и твърде странната декларация на Карол ІІ пред чехословашкия посланик от август 1927 г. с оглед на приетите задължения между съюзниците от малкия алианс. В изказването си румънският крал “залива със студен душ” все по притесненото правителство в Прага, като го предупреждава “да не се надява на румънската помощ”.

Така на практика Италия осъществява част от планирания съюз, като разбира се тук се има предвид, че в комбинацията не фигурира България, както и това, че той остава отворен, тъй като между Унгария и Румъния няма договор. Провалянето на идеята за четиристранен дунавско-балкански пакт не впечатлява особено италианската политика. Италия остава вярна на своята балканска политика против Малката антанта, но използвайки за това вече други планове и комбинации.

В годините след Локарно, когато се правят безуспешни опити за създаването на “Балканско Локарно” по познатия швейцарски модел, отношенията между държавите от 2/3 балканското съглашение се изострят, предвещавайки началото на задълбочаваща се криза, която няма да бъде преодоляна и от “Организационния пакт” на Малката антанта. Конференциите в Тимишоара ( Румъния - февруари 1926 г.), Блед (КСХС - юли 1926 г.), Яхимово (Чехословакия – май 1927 г.) и в Букурещ (20-23 май 1928 г.) преминават в напрежение между съюзниците, породено от разнопосочните им искания и стремеж за самостоятелна, често противостояща на интересите на съюзника политика. Диапазонът на интереси се движи от отношението към сключения Локарнски пакт и опитът да се създаде негово балканско подобие, през различните позиции свързани с отношенията на партньорите в Малката антанта и СССР, Полша и Унгария до укрепване на икономическите връзки вътре в алианса и изграждането на общо приемлива програма за политиката им с Германия и Италия. В това разминаване на интереси (за сблъсък не може да се говори, поради голямата външнополитическа обвързаност на всяка една от малко-антантовските държави) Румъния продължава да държи за присъединяването на Полша към останалите три държави и е за безкрайно отлагане на “подобряването на отношенията” със СССР. Подписаният през февруари 1929 г. Московски протокол демонстрира признаване от страна на СССР на пакта Бриан-Келог, предвиждащ отказ от войната като средство за реализиране на националната политика. Той е подписан и от Румъния, чиито намерения са да го използва в своя полза, като така накара Москва да признае румънската власт над Бесарабия.




ОРГАНИЗАЦИОНЕН ПАКТ НА МАЛКАТА АНТАНТА – ПЪТЯТ ЗА НИКЪДЕ
Политическата промяна в Германия и подготовката на “пакта на четирите” в началото на 30-те години са силен катализатор, който води до вътрешни, в договорно отношение промени в Малката антанта. В началото на 1931 г. Германия изготвя проект за австро-германски митнически съюз, който на практика е крачка към осъществяването на аншлуса. Не трябва да се забравя и икономическата ангажираност на Франция с Австрия. Държавата която имаше политически интерес от създаването на Малката антанта, а по-късно я и финансира, вложи значителни средства и в заплашената от поглъщането от Германия дунавска република. За периода 1919-1932 г. освен различните краткосрочни кредити Франция предоставя на Австрия заеми от 326 млн. франка. Известено за австро-германския проект, френското правителство предприема кратки по време, но ефикасни финансови мерки, които довеждат до временно “доброволно” отказване на заинтересованите страни от готвения проект.

Следващата стъпка на френската дипломация е свързана с реализацията на разработения от Тардьо план за Дунавска федерация15, който на практика означава разширение и укрепване на Малката антанта с включване към нея на Австрия и Унгария. Аргументите за постигането на Дунавска федерация по много свои черти напомнят на тези за създаването на Балкански пакт по време на Балканските конференции (1930-1933 г.). Нивото на икономическите отношения между Австрия, Унгария и страните от Малката антанта и финансовото ниво на взаимния им стокообмен е твърде ниско в сравнение с този, който те имат по отношение на страните от Централна Европа. В момента в който е разработен този план, делът на дунавските държави във вноса на Австрия е 36,29%, при съответен износ от 34,2% от целия й стокообмен. По същото това време, опирайки се на стабилните си пазари с дунавските държави, Италия продължава да разширява икономическото си влияние в региона.

В началото на 30-те години държавите от Малката антанта реформират своя съюз като преминават от двустранни към пактов договор. Тази промяна е свързана не само с настъпилите (както ще се окаже по-късно) съдбовни промени в Германия16, но и поради все по задълбочаващите се противоречия и разнопосочна, често противоречива политика, между страните от малкото съглашение. На 16.02.1933 г. между Чехословакия, Румъния и Югославия е подписан Организационен пакт задължаващ всяка от тези държави да съгласуват своята външна политика със създадения за тази цел Постоянен съвет на Малката антанта. Той трябва да се събира най-малко три пъти годишно, а неговите сесии заместват предишните ежегодни конференции. Председател е министърът на външните работи на всяка държава, като те се сменят (редуват) на ротационен принцип. Изпълнителен орган е Секретариатът на Постоянния съвет с председателство и филиал в Женева. Решенията в реформираната организация се вземат с единогласие. Създаден е Икономически съвет към Малката антанта. Подписана е и секретна декларация. Целта на съвместната политика остава непроменена – запазване на статуквото в Европа. В случай, че сигурността на една от съюзните държави бъде заплашена, то трите държави трябва да се консултират за вземането на необходими мерки. От военна гледна точка Малката антанта продължава да бъде значителна сила, а съюзът й с Франция още повече повишава нейната роля. Организационният пакт и всички последвали промени не намаляват вътрешните противоречия между подписалите го държави.

Правителствената промяна в Австрия17 предизвиква реакцията на Франция, Малкото съглашение и Великобритания. До убийството на Долфус, италианската дипломация прави всичко за подкрепа на неговото правителство срещу агресивността на германската политика. Като цяло, в началото на 30-те години, италианският фашизъм води политика насочена срещу френските и английски амбиции в Централна Европа и на Балканите. В нейния ревизионистичен план влиза сближение между Австрия, Унгария, България, Турция и Гърция за укрепване на позициите й в Дунавския басейн18 и на Балканите. Тук искам да добавя една интересна подробност, която не е много популярна. Зад цялата ревизионистична политика на Италия се крие огромният преекспорт на американски капитали. Не трябва да се забравя, че САЩ имат значителни вложения в Германия и Италия. Против тази италианска политика, а съответно и против американските амбиции, са Франция и държавите от Малката антанта. Най-обезпокоени са в Белград, където се опасяват от загуба не територии при осъществяването на уния между Виена и Будапеща. Остро се осъжда политиката на Мусолини за създаването на австро-унгарска зона в Триест и Фиуме. За френската политика италианската идея е противостояща на тази за “аншлуса”. Френската дипломация активизира усилията си около “плана Тардьо”, като идея за Дунавска федерация, където ще доминират френските капитали и чрез митнически монопол – създавайки високи митнически и валутни бариери отвън и премахвайки ги вътре във федерацията, на практика ще колонизират дунавските държави. В този конфликт на интереси Англия се опитва да играе посредническа роля, нещо което е характерно за цялостната й европейска политика. За нея политиката на “равновесие” означава намаляване на френското влияние на континента, като противопоставя в противовес на нейните – своите компромисни предложения. На практика Форин офис е едновременно против германския проект за “аншлуса” и френско-италианския компромис в Дунавския басейн.

Италианската политика на Балканите и след Организационния пакт продължава да бъде свързана с разбиването на Малката антанта. През март 1933 г. италианският посланик в Букурещ предлага на министъра на външните работи Н. Титулеску да премине от политика на сътрудничество с партньорите си от алианса и Франция към сближение с Италия, Унгария и България, което е отклонено от румънска страна.

Между съюзниците от Малката антанта най-голям интерес към България проявяват Югославия и Румъния. И двете държави са за запазване на статуквото що се отнася до техните граници, като се стремят да насочат българските ревизионистични усилия на юг, главно към Гърция. По-активен в това отношение е Белград, където идеята за сближение със София за сметка на Атина има своите традиции още от времето на Стамболийски, а и след това при опита за Балканско Локарно. Югославските управляващи кръгове търсят сближение с България и поради все по задълбочаващото се недоверие към съюзниците от Малката антанта.

В началото на 30-те години българското правителство прави опит за влизане в малкия алианс. Следват поредица от сондажи: пред представителите на югославската делегация по време на Третата балканска конференция в Букурещ, пред румънското и чехословашкото правителства. Целта е сближение с Прага и Белград, а чрез тях – с Париж. В края на март 1933 г. Ке д’Орсе изпраща директива до представителствата си в Белград, Варшава, Прага и Атина за привличането на България към френската система от съюзи, като се започне със сближение между България и Югославия и страните от Малката антанта. По-късно през цялата 1933 и началото на 1934 г. този процес ще намери отражение в преговорите около подготовката за създаването на Балкански пакт.


МАЛКАТА АНТАНТА И “ПАКТА НА ЧЕТИРИТЕ”
В началото на 30-те години между великите сили: победители и победени, между такива които са за запазване на статуквото и такива които са за ревизия, започват преговори за създаването на общ политически договор, известен като “пакта на четирите”. Погледната от сегашната ни реалност той е един от вариантите за европейска доминанта на държави от “ядрото” - предвестници на днешния Европейския съюз. В края на 30-те години същите тези държави ще подпишат присъдата на Чехословакия, като смятат, че така ще насочат германската военна ревизия в желаната от тях посока.

Според предварително съставения от тях договор целта не четирите държави – Германия, Франция, Великобритания и Италия – е “съхраняване на мира в съответствие с пакта Бриан-Келог и другите антивоенни пактове”. Подчертан е и стремежът да се запазят следвоенните граници, с “напомняне”, че не може да бъде извършена ревизия извън рамките на ОН, в дух на солидарност и взаимно разбирателство между заинтересованите страни. “Пактът на четирите” е предвиден за 10 годишен срок, с автоматично продължение за още толкова години, ако нито една от участващите държави не го денонсира. Както ще стане ясно по-късно, всяка от влизащите в него държави преследва свои цели, а и животът на това европейско обединение се оказва по кратък от заплануваните 10 години.

С включването си в него Великобритания продължава да търси възможност за обезсилване и унищожаване на френската хегемония в Европа, като продължава да се вживява в ролята си на арбитър между версайския блок и ревизионистичния фронт. Заедно с това Лондон се стреми да създаде единен европейски фронт (на длъжниците) срещу американския кредитор.

Привличането на Германия в четворния пакт е продължение на политиката от Локарно. И в началото на 30-те години държавите край източните германски граници, са обречени да станат жертва за да се спаси “мира в Европа”. Става въпрос за ревизия на границите на Полша и държавите от Малката антанта. На 28. V. 1933 г., коментирайки проекта за пакта, лондонското списание “Observer” уточнява, че той не гарантира границите на Източна Европа и не трябва да се мобилизира британската демокрация за тяхната защита. Дори се препоръчва на държавите от Малката антанта и Полша да се съгласят на ограничена ревизия.

За Франция “пакта на четирите” не е поредната крачка за утвърждаването на нейната политика. Нещо повече, за неговото образуване се правят компромиси на Германия и Италия за евентуална ревизия, която зависи от създадената Европейска директория на четирите държави. Но ревизия в полза на победените Германия, Австрия и Унгария, може да бъде извършена само в ущърб на Малкото съглашение и Полша. В италианският печат се появява твърде рязка статия на Мусолини19 в която той разглежда Малката антанта “като обединение на страха пред ревизията на мирните договори” и не оставя никакви илюзии, че тя може да бъде избегната.

Осъзнали своята съдба на употребени за чужди интереси държавите от Малкото съглашение и Полша се противопоставят (колкото това им позволява конкретната политическа обстановка) на “пакта на четирите” и на неговите планове предвиждащи накърняване на техните територии за сметка на Германия, Австрия и Унгария. Те се обединяват около идеята (по скоро това е констатация) “Ревизията означава война!” В своя протест те са подкрепени от френската камара. За чехословашкия министър на външните работи Е. Бенеш “пакта на четирите” означава разделяне (или споделяне) на властта над следвоенна Европа между подписалите мира велики сили, който в крайна сметка ще доведе до нова война. Директорията на четирите предизвиква безпокойство и в Букурещ, защото става ясно, че Румъния също може да стане жертва на подготвената ревизионистична политика - в случая на Унгария. През пролетта на 1933 г. от името на трите правителства Бенеш започва преговори със съветските дипломатически представители в Прага за признаването на СССР. Реална крачка в тази посока е подписването на Конвенцията за определяне на агресора20 от Румъния на 3. VІІ. и от другите две държави от Малката антанта на 4. VІІ. 1933 г.

САЩ също са смутени от поредното европейско обединение, което е сериозен политически блок без тяхно участие и дори против тяхната политика на намеса и контрол върху стария континент. Подкрепата на френската опозиция срещу пакта през пролетта на 1933 г. може да се разглежда като израз на тяхната позиция.

След като става ясно какво е отношението на заинтересовани и употребени започва раздвижване сред дипломатическите среди, което засяга и потърпевшите държави. В Ке д’Орсе си дават сметка, че Франция е необходима на Великобритания за реализация на нейната континентална политика, поради което от там са готови на отстъпки, необходими за излекуването на френското недоверие. В Лондон са обезпокоени от надигащата се в Германия все по-мощна вълна на национализъм, която заплашва не само границите на предварително обречените малки държави, но и тези на Франция и Великобритания. Резултатът от английското притеснение е ревизия на всичко това от (предварителни) статии от “пакта на четирите”, което смущава Франция. От него е премахната антиверсайската теза, като той се превръща в документ базиращ се върху волята на ОН. Дадените от Великобритания гаранции задействат верижна реакция, при която Франция също гарантира (в известна степен) границите на своите протежета в Малката антанта и Полша. От тук трябва да се направи заключението, че в крайна сметка, английската дипломация е тази която спасява и организира “пакта на четирите”. “Пактът за съгласие и сътрудничество между Франция, Германия, Великобритания и Италия” известен в историята като “пакта на четирите” е подписан в Рим на 7 юни 1933 г. за срок от 10 години. По ирония на съдбата това става точно 12 години след подписването на югославско-румънския договор, който се явява заключителен при създаването на Малката антанта. Безспорен е и антисъветският характер на пакта. Той не само е опасен за източноевропейските държави, но ги изолира и от техния основен съюзник и покровител – Франция.

Според подписания вече договор Локарнското съглашение, пактът Бриан-Келог и Женевската декларация от 11. ХІІ. 1932 г. се явяват основни по отношение приетите от тях отговорности за мира в Европа. Като поемат това задължение четирите държави се превръщат в единствен политически, икономически и военен орган, който си присвоява правото да се разпорежда със съдбата на държавите и техните народи на стария континент. В новата редакция на пакта не фигурира “обща политическа линия” по “европейските и извън европейските въпроси”, както и допускане на възможност за “ревизия на мирните договори”. Политическият елит от държавите в Малката антанта са разочаровани от лекотата с която Западът игнорира техните искания. Обещанието на Пол Бонкур за френски гаранции при подписването на пакта не е утеха, а по-скоро потвърждаване на политическата безизходица в която те се намират. На 30. V. 1933 г. на свое заседание в Прага, Постоянният съвет на Малкото съглашение изразява формално съгласието си с проекта на “пакта на четирите”. Единственият за тях изход при очертаващата се нова ситуация в Европа е нормализиране на отношенията със СССР.

Малката антанта се съгласява да приеме пакта, не само поради невъзможност да въздейства върху хода на събитията, но и поради това, че Франция се задължава “да не обсъжда принципно и конкретно въпроса за ревизия”, както и твърдата й настояване да се спазва чл. 19 от устава на ОН – необходимост от единогласие за провеждането на ревизия. Възможностите, които има Пакта на четирите интересува не само балканските държави от Малката антанта, но и Турция и Гърция по отношение Източното Средиземноморие, както и България що се отнася до ревизия или запазване на следвоенните граници.

Само месец след неговото подписване става ясно, че подписаният текст е къс хартия. На 11. VІІ. 1933 г. английският министър на външните работи Саймон21 определя ревизията на договорите като “истинска цел на пакта на четирите”. Като добавка към тази концепция последва и италианският проект за австро-унгарска уния. Потвърждават се предварителните, разсеяни само за кратко време, опасения на обречените малки държави, че пакта на четирите има ревизионистична цел, потвърдено по-късно при подписването на Мюнхенския сговор.

След подписването на “пакта на четирите” в Белград и Букурещ разбират необходимостта от изграждането на още един балкански съюз на




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница