Книгата "Балканите начин на употреба 1918 1938 г." част първа. 180 с. Университетско издателство "
принципа на неизменността на статуквото
Изтегляне 0.79 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Таке Йонеску (1858-1922)
- Никола Пашич (1845-1926)
- Елефтериос Венизелос (1864-1936)
- Момчило Нинчич (1876-1949)
- Рапалски договор от 12. ХІ. 1920 г
- Джеймс Макдоналд (1866-1937)
- Р. Поанкаре е (1860-1934)
- Бесарабският (Парижкият)
- Планът на Тардьо за Дунавска федерация
- Канцлерът Е. Долфус
- Лондонската конвенция за определяне на агресора
- Невил Чембърлейн (Chamberlain) (1869-1940).
- Ивон Делбос (Delbos) (1885-1956)
- Италия нахлува в Етиопия на 2. Х. 1935 г.
- Максим Максимович Литвинов
| принципа на неизменността на статуквото, който да укрепи техните позиции на Балканите и в Централна Европа. Важна причина за активизирането на балканската политика на румънското правителство е амбицията на Италия да прилича на западните велики сили, като поддържа ревизионистичната политика на победените държави. След като Мусолини неможе да се намеси реално в централно-европейските взаимоотношения, той съсредоточава усилията си към създаването на проиталиански балкански блок с участието на България, Гърция и Турция. Въпреки, че през втората половина на 20-те години Румъния се сближава с Италия, което води до подписване от страна на последната на Бесарабския протокол, то след “пакта на четирите” тя следи с голяма нервност и притеснение италианските планове на Балканите. Възможността да намери общ език с Гърция и Турция при свободното им гравитиране в политическото пространство е много по-голяма от включването им в блок създаден и доминиран от ревизионистична Италия.
Югославия също търси изход за противопоставяне на италианските планове на Балканите. В осъществяването на българо-югославско сближение Белград вижда възможност за осуетяване на италианските планове за създаването на тристранен балкански блок от Гърция, Турция и България, който се планира като противостоящ на Малката антанта. Въпреки че Белград и Букурещ се стремят към една и съща цел – създаването на Източен пакт, техните различни позиции за постигането на тази цел, не допринасят за реализацията му. На поредното заседание на Постоянния съвет в Женева през септември 1933 г. е взето решение за скорошното му сключване като гаранция за запазването на мира, но в последствие то не е подкрепено от съответните практични действия. Изправени пред неясно бъдеще, въпреки промяната в съюзните отношения след Организационния пакт, трите държави водят разнопосочна, по отношение общите интереси, политика. Румънските политически кръгове в значителна степен са повлияни от насоките в полската политика. Чехословакия търси подкрепа в западните държави, докато Югославия демонстрира подчертана сдържаност. Двойното убийство в Марсилия на 9. Х. 1934 г. е посрещнато с тревога от Малката антанта. Последвалата десет дена по-късно среща в Белград го определя като “покушение срещу съществуващия европейски порядък”, тъй като смъртта на Барту слага край на съветско-френското сближение и инициативата за безопасност в Европа. Последствията от това са подписването на съветско-чехословашки договор за взаимопомощ (16. V. 1935 г.) и започването на преговори за сключването на аналогичен румънско-съветски договор. Причината за това е не само Марсилския атентат, но и все по-активната германска политика, превръщаща Чехословакия в най-слабото звено в Малката антанта. През март 1936 г. германските войски навлизат в демилитаризираната зона на Рейнската област, а френска политика на Бонкур предизвиква основателно безпокойство в Прага. То се увеличава още повече, след като на Белградската среща през май 1936 г., чехословашкият президент не е разбран от своите партньори. Последвалата месец по-късно среща в Букурещ задълбочава кризата в Малката антанта. Бенеш продължава да настоява за укрепване на съюза чрез сключването на допълнителен пакт за взаимопомощ против агресията. Той е подкрепен от румънския министър на външните работи Н. Титулеску, но не среща същото разбиране от югославските управляващи кръгове. Мотивът на Белград е свързан с опасението да не се предизвиква Германия, при което (почти) обречената вече Чехословакия, ще пострада и Югославия. Усилията на Титулеску да обедини държавите от Малката антанта с идеята за искането на по-големи гаранции от страна на Франция и сближение със СССР (като последното е свързано с проекта му за съветско-румънски пакт) не само не се възприемат, но и костват участието му във властта. Под вътрешнополитически натиск в Румъния през август 1936 г. той е отстранен от поста министър-председател. Това събитие не е маловажно, тъй като от подписването на Организационния пакт през февруари 1933 г. до оставката му, той е несменяем председател на Съвета на Малката антанта. Последвалите събития са логичен резултат от вътрешните и външни сътресения на създадения след войната и станал вече ненужен троен съюз. На Братиславската среща (13-14. ІХ. 1936 г.) Постоянният съвет приема решение даващо свобода на действията във външната политика за всички държави от Малката антанта. Особено удовлетворен от тази възможност е новият министър на външните работи на Румъния В. Антонеску. Все по-очевидният политически разпад на тройното съглашение и изолацията на Чехословакия устройва и югославската политика, която през януари 1937 г. с одобрението на Германия и в противоречие с приетия устав подписва договор с България. Два месеца по-късо се стига до подписването и на италиано-югославски договор. Разпадането на Малката антанта става възможно и поради възприетата от великите й покровители политика. Използвана като плашило срещу евентуален опит на възстановяване на Хабсбургската империя или (по-приемливото за времето) създаването на унгарско-австрийски съюз, както и съюз за прокарване на френската политика в Централна Европа и на Балканите, тя постепенно се превръща в удобна жертва за удовлетворяване на германската ревизионистична политика. Или както отбелязва румънският крал Карол ІІ по време на поредната конференция на алианса през юни 1937 г., “… ако аз допусна сближение с Германия, то това е политика22, подобна на тази, която води Чембърлейн23 и Идън24”. Подобна е и позицията на Франция. По време на посещението си в Букурещ в края на 1937 г. И. Делбос25 недвусмислено подчертава пред румънските управляващи кръгове, политиката на сближение от страна на Франция и Англия с Румъния, но и с Германия. На 4-5. V. 1938 г. в кралската резиденция в Синая се провежда една от последните важни сесии на Малката антанта. Обсъжданите въпроси са свързани със завладяването на Етиопия от Италия26, положението на националните малцинства, възможността за сближение с Унгария, аншлуса27 на Австрия. Голямо внимание е отделено на взаимоотношенията с Унгария, чиито ревизионистични планове са насочени срещу Чехословакия. Опитът на Прага и Париж да ангажират Москва в помощ на застрашената Чехословакия се посреща с разбиране от съветския представител в Лигата на нациите М. Литвинов28, но се натъква на нежеланието на румънското правителство да пропусне съветските войски през своята територия. Управляващи в Букурещ кръгове свързани с монархо-фашистката диктатура в страната, показват явно нежелание да помогнат на съюзника си от Малката антанта. Непосредствено преди аншлуса Стоядинович квалифицира австрийския въпрос като “вътрешен и чисто германски”. В края на май 1938 г. Карол ІІ заявява на Е. Бенеш, че “Румъния няма да се намесва в конфликта между Чехословакия и Германия”. На 21-23. VІІІ. 1938 г. в югославския курорт Блед са заключителните, тъжни за Чехословакия акорди, на окончателно разстроения оркестър Малка антанта. За първи път на тази сесия присъства делегация на една от държавите срещу които е създаден този съюз – Унгария. При това нейните делегати демонстрират предпочитанието си към двустранни преговори с представителите на Югославия и Румъния, подчертавайки пълното си пренебрежение към чехословашката делегация. Демонстративно е обсъждан въпроса за германската заплаха спрямо Чехословакия. Двете балкански държави изоставят обречения си съюзник, като подкрепят (подписват) редица решения, даващи право на Унгария да се въоръжава, което е в нарушение с Трианонския договор. През февруари 1939 г., пет месеца след Мюнхенския сговор (29-30. ІХ. 1938 г.), на конференцията на Балканската антанта в Букурещ е фиксирано очевидното за един от създадените от Франция следвоенни съюзи – Малката антанта вече не съществува. През март 1939 г. е завършена окупацията на Чехословакия.
Б Е Л Е Ж К И: 1 Томас Удроу Уилсън е двадесет и осмият президент на САЩ (1913-1921 г.) и член на Демократическата партия. През 1879 г. завършва Принстънския университет , от 1886 г. е доктор по философия. Като президент е “прогресивен реформатор” и либерал в политиката. На 6 април 1917 г. САЩ се намесват в Първата световна война, като обявява война на Германия. Предлага програма за мир, т. нар. “14 точки на президента Т. Уилсън”, с която апелира за сключване на справедлив мир в Европа, зачитане правата и националното достойнство на всички европейските народи. След изтичане на президентския му мандат Уилсън се оттегля от активна политическа дейност. През 1919 г. получава Нобелова награда за мир. 2 Едвард (Едуард) Бенеш (1884-1948) е виден чешки политик През 1915 г. емигрира в Париж заедно с Т. Г. Масарик. Влиза в състава на емигрантския Национален комитет,който през 1918 г. е преобразуван във временно правителство на ЧСР. От 1918 до 1935 г. е министър на външните работи на ЧСР, един от основателите на Малката антанта. От 1935 до 1938 г. е президент на страната. След Мюнхенската спогодба от септември 1938 г. подава оставка и емигрира в САЩ, по-късно - в Англия. След Втората световна война отново е президент до 1948 г. 3 Таке Йонеску (1858-1922) е румънски политик, представител на интересите на едрите земевладелци (чокоите). Започва политическата си кариера като член на Консервативната партия. През 1905 г. основава самостоятелната Консервативно-демократическа партия. През 1920-1922 г. е министър на външните работи. Във външнополитическата си ориентация първоначално гравитира към Германия, а след 1909 г. се преориентира към Франция. Поддръжник на интервенцията срещу СССР. 4 Никола Пашич (1845-1926) е един от водещите сръбски (югославски) държавници и политици. Основател и ръководител на сръбската Радикална партия. Министър-председател (1891-1892) и посланик в Русия (1893-1894). Преследван е заради своята опозиция срещу управлението на Обреновичите. Министър-председател и министър на външните работи на Сърбия от 1904 до 1918 г., а от 1921 до 1926 г. министър-председател на КСХС. 5 Елефтериос Венизелос (1864-1936) е един от най-известните гръцки държавници и политици. Основател и лидер на Либералната партия в Гърция. Министър-председател на Гърция през 1910-1915; 1917-1920; 1924; 1928-1932 и 1933. Един от инициаторите на агресивната гръцка политика през Балканските войни и Първата световна война. 6 Момчило Нинчич (1876-1949) – сръбски юрист и политик. През периода 1915-1920 г. заема различни министерски постове През 1922-1926 г. е министър на външните работи на КСХС, а през 1941 г. е министър на външните работи на Югославия в правителствата на Симович и Слободан Йованович. След края на Втората световна война емигрира в чужбина. 7 Рапалски договор от 12. ХІ. 1920 г. между Италия и КСХС. Спореднего Италия получава Истроия с Триест и Пула, Задар е обявен за свободен град, а Фиуме (Риека) – за независима държава. Италия се отказва от Далмация в полза на КСХС. Двете държави се задължават да спазват Сен-Жерменския и Трианонския договор, както и да предприемат съвместни действия срещу всеки опит за реставрация на Хабсбургската империя. 8 Великобритания поддържа тенденцията в тази своя политика, като през февруари 1923 г.(вече след края на гръцко-турската война) настоява пред КСХС Гърция да влезе в Малката антанта. Въпреки английския авторитет Белград и Прага се отнасят хладно към това предложение. 9 Става въпрос за правителство начело с Джеймс Макдоналд (1866-1937), шотландец, секретар на Лейбъристката партия (1900-1912), министър-председател от Лейбъристката партия през 1924 г. и 1929-1931 г. През февруари 1924 г. неговото правителство признава СССР, а през есента на 1929 г. възстановява и дипломатическите си отношения с него. 10 Р. Поанкаре е (1860-1934) е френски политик и държавник. Президент на Франция (1913 – януари 1920 г.) и министър-председател през 1912 г., 1922-1924 г., 1926-1929 г. 11 Повече за Локарнската конференция и за опита да се създаде Балканско Локарно ще намерите на следващите страници в статията “Опит за създаване на Балканско Локарно”. 12 Текстът на договора е публикуван в “Международная политика новейшего времени”, ч. ІІІ, вып. ІІ, М., 1929. 13 На 28.Х. 1920 г. в Париж е подписан Бесарабският (Парижкият) протокол с който се признава принадлежността на Бесарабия към Румъния. Първоначално той не е ратифициран от всички велики сили победители.Впоследствие през 1922 г. той е ратифициран от Великобритания, а през 1924 г. това прави и Франция. При подписването на италиано-румънския договор Италия все още се въздържа от ратификацията му поради нежелание от влошаване на отношенията си със СССР. 14 Договорът от 5 април е за “дружба, консултации и арбитраж”, а този от 6 април е “таен договор за внос от Унгария на италианско оръжие”. 15 Планът на Тардьо за Дунавска федерация (Дунавско съглашение или Блок на дунавските държави) е видоизменение на “паневропейския” план на Бриян, който също е насочен към укрепване на френското влияние в Дунавския басейн. Целта и на двата плана е даване простор на френската следвоенна политика на хегемония насочена срещу ревизионистичната и все по-агресивна германската и италианска политика. 16 На 31 януари 1933 г. Хитлер става райхсканцлер, след което нацистите установяват своята пълна политическа власт в Германия. 17 На 27 юли 1934 г. във Виена се прави опит за фашистки преврат. Канцлерът Е. Долфус е убит. На 30 юли 1934 г. за канцлер е назначен К. Шешниг. 18 Някои автори смятат, че италианският вариант за австрийския проблем е възстановяването на Австро-Унгария с 15 млн. население, която да бъде противопоставена на френската и английска политика. Предвид германските амбиции и последвалите ги действия, много бързо става ясно, че подобен вариант е невъзможен. 19 Ревизията на договорите е неизбежна – в. Телеграф, 09.04.1933. 20 Лондонската конвенция за определяне на агресора е сключена по инициатива на СССР в началото на юли 1933 г. по време на Световната стопанска конференция в Лондон. Подписана е от 10 страни между които са Румъния, Чехословакия, Югославия и Турция. За агресор се смята държава, която е извършила следните действия: 1. Обявяване война на друга държава. 2. нахлуване с въоръжени сили на територията на друга държава и без обявяване на война. 3. Нападение със сухопътни, морски и въздушни сили, макар без обявяването на война, срещу територията, морски и въздушни кораби на друга държава. 4. Морска блокада на бреговете или пристанищата на друга държава. 5. Подкрепа на въоръжени банди,които, формирани на нейна територия, нахлуят на територията на друга държава или отказ да се вземат всички възможни мерки на своя територия за лишаване на въпросните банди от всякаква помощ и покровителство. Тази точка определя отрицателното отношение на българското правителство към лондонската конвенция за определяне на агресора, защото на тази нейна база винаги действията на националноосвободителните организации на добруджанските, македонските и тракийските българи могат да се определят като агресия с всички следващи от това последствия за България. 21 Това заключение на шефа на Ке д’Орсе е направено по време на негова реч пред Института за изследване на международните проблеми. 22 Както съобщава през ноември 1937 г., румънският посланик в Лондон, по това време Чембърлейн реализира редица нови решения по отношение на Германия, между които е и предоставяне на свобода за действие в Югоизточна Европа. 23 Невил Чембърлейн (Chamberlain) (1869-1940). Министър-председател на Великобритания 1937-1940. Консерватор. Син на Дж. Чембърлейн. От 1922 г. многократно е в състава на английското правителство. Привърженик на политиката за омиротворяване на фашистките държави, на която основа подписва и Мюнхенския сговор (1938 г.). В резултат на военни неуспехи за Великобритания излиза в оставка през май 1940 г. 24 Антъни Идън (1897-1977) – британски държавен деец и дипломат. Член на Палатата на общините (1923-1957). Министър на външните работи на Великобритания (1935-1938, 1940-1945, 1951-1955.) Министър-председател на Великобритания 1955-1956. Участва в Московската (1943), Техеранската (1943), Кримската (Ялтенската) (1945), Сан-Франциската (1945) и Берлинската (Потсдамската) (1945) конференции 25 Ивон Делбос (Delbos) (1885-1956) – френски политически и държавен деец, един от лидерите на Радикалната партия. Журналист. Министър на образованието (октомври-ноември 1925 г.). В периода на Народния фронт (1936-1938) е министър на външните работи на Франция. През 1940-1944 г. е министър на образованието. През 1943 г. по време на окупацията на Франция от хитлеристка Германия той е депортиран в Германия. Завръща се във Франция през 1945 г. През 1948-1950 г. отново е министър на образованието. 26 Италия нахлува в Етиопия на 2. Х. 1935 г. Пет дена по-късно тя е обявена за агресор от ОН и изключена от неговия състав. На 16. ІV. 1938 г. е подписано англо-италианско споразумение с което Великобритания признава властта на Италия над Етиопия, а Рим се задължава да евакуира своите войски от Испания. Споразумението влиза в сила от 16. ХІ. 1938 г. 27 След редица изявления на западни политици насърчаващи германския план за унищожаването на Австрия като държава, на 11-12 март 1938 г. съсредоточените предварително според план “Отто” германски войски, нахлуват на австрийска територия. Австрийската армия получава заповед да не оказва съпротива и да капитулира. В нарушение на Версайския и Сен – Жерменския догово, на 13 март 1938 г. е обявено включването на Австрия в състава на Третия Райх. 28 Максим Максимович Литвинов (истинско име Меер-Генох Мовшевич Валлах) (1876-1951). Съветски дипломат с ранг на извънреден и пълномощен посланик. Постъпва на дипломатическа работа през 1917 г.През 1918 г. е дипломатически представител на Съветска Русия във Великобритания, но британското правителство не признава неговите пълномощия. През 1921-1930 г. е заместник народен комисар по външните работи на РСФСР (от 1923 г. – СССР). През 1930-1939 г. е народен комисар по външните работи на СССР. През 1934-1938 г. е представител на СССР в ОН. От 1941 до 1943 г. е посланик на СССР в САЩ и едновременно от 1942 до 1943 г. – посланик на СССР в Куба. В 1946 г. излиза в оставка. Каталог: 176 -> pub pub -> Вестник „пари плюс” pub -> Зависимата независимост на балканите pub -> Вестник „пари плюс” pub -> Стефан анчев, доктор по история pub -> Турската пропаганда и нейните организации в българия не са от вчера pub -> Вестник „пари плюс” pub -> Стефан анчев, доктор по история pub -> Възстановената българска държава и нейните орисници pub -> Вестник „пари плюс” pub -> Стефан анчев, доктор по история Изтегляне 0.79 Mb. Сподели с приятели:
|