Книгата "Човекът социално животно" от Елиът Арансън „Един бял полицай изкряска: „Хей, момче! Ела тук!"


Опосредстващите ефекти на десегрегацията



страница3/3
Дата10.04.2018
Размер428.87 Kb.
#66252
ТипКнига
1   2   3

Опосредстващите ефекти на десегрегацията. Значително по-късно социалните психолози стигнаха до мисълта, че премахването на сегрегацията може да повлияе върху системата от ценности на тези хора, които дори нямат възможност да поддържат непосредствен контакт с малцинства. Това може да стане посредством механизмите, които в глава 4 споменахме като „психологическите ефекти на неизбежността”. По-специално, ако зная, че двамата с вас неминуемо ще бъдем поставени в тесен контакт, а аз не ви харесвам, ще изпитам дисонанс. За да намаля дисонанса, ще се постарая да убедя самия себе си, че не сте толкова неприятен, колкото съм смятал досега. Ще започна да търся у вас положителни черти и ще се постарая да пренебрегна или омаловажа значението на отрицателните ви черти. Също така самата мисъл, че в даден момент ще трябва да бъда в тесен контакт с вас, ще ме накара при равни други условия да променя предубедените си нагласи към вас. Лабораторните експерименти потвърждават това предвиждане: Например, когато са убедени, че неминуемо ще трябва да ядат зеленчук, който не обичат, децата, участващи в един експеримент, започват да се убеждават, че този зеленчук не е толкова неприятен. Също така студентки, които знаят, че ще трябва да споделят неща от интимния си живот с жена, притежаваща различни положителни и отрицателни черти, започват да изпитват силна симпатия към нея още преди да са я видели; това не се наблюдава, ако студентките не са накарани да очакват, че в бъдеще ще трябва да обсъждат интимни въпроси с тази жена.
Разбира се, зеленчуците са много далеч от отношенията между чернокожите и белите. Малцина социални психолози са толкова наивни да вярват, че дълбоко вкоренената расова нетърпимост може да се премахне, ако хората намалят дисонанса си, като започнат да се примиряват със събития, които считат за неизбежни. Склонен съм да предполагам, че при идеални условия такива събития могат да доведат до отслабване на враждебните чувства у повечето индивиди. След малко ще обясня какво разбирам под „идеални условия”; най-напред обаче ще се опитам да прибавя още малко плът към този теоретичен „скелет”. Как би могъл да протече процесът на намаляване на дисонанса? Представете си четиридесет и петгодишен бял южняк, чиято шестнайсетгодишна дъщеря посещава училище „само за бели” в далечния Юг. Да допуснем, че той има отрицателна нагласа към чернокожите, която почива отчасти на убеждението му, че цветнокожите са некадърни, безотговорни и мързеливи, а всички чернокожи мъже са похотливи и са потенциални похитители на жени. И изведнъж Министерството на правосъдието издава закон: от следващата есен русокосата му дъщеря, която вече е на възраст за женене, ще трябва да посещава „интегрирано училище”. Всички държавни и местни служители — на които идеята може и да не се нрави — недвусмислено заявяват, че нищо не може да се направи, за да се предотврати това — законът си е закон и трябва да се спазва. Бащата, разбира се, би могъл да забрани на дъщеря си да продължи образованието си или да я изпрати в скъпо частно училище. Но подобни мерки са ужасно драстични или ужасно скъпи. Затова той решава, че трябва да изпрати дъщеря си в интегрирано училище. Познавателният елемент, че младата му русокоса дъщеря неминуемо ще посещава едно и също училище заедно с чернокожи, е в дисонанс с познавателния елемент, че цветнокожите са некадърни и изнасилвачи. Какво ще направи бащата в този случай? Предполагам, че ще постави на преоценка убежденията си за чернокожите. Наистина ли те са толкова некадърни? Наистина ли ходят по улиците и изнасилват? Той може да започне да гледа по друг начин на чернокожите — този път може да прояви силна склонност да търси положителните качества у тях, а не да измисля и преувеличава отрицателните и неприемливи черти. Склонен съм да допусна, че докато септември се изтърколи, нагласата му към чернокожите ще се е променила в положителна посока. Разбира се, този анализ е прекалено опростен. Забележете обаче преимуществата, които този процес има пред просветната кампания: задействан е механизъм, който мотивира индивида да промени отрицателния си стереотип по отношение на чернокожите.
Този анализ ясно подсказва, че определен вид обществена политика би бил потенциално .най-полезен за обществото — политика, която е точно обратната на това, което обикновено се препоръчва. Както вече споменах, решението на Върховния съд от 1954 г. бе посрещнато с всеобщото убеждение, че интеграцията трябва да се осъществява бавно. Мнозина държавни чиновници и представители на социалните науки считаха, че за да се изградят хармонични отношения между расите, интеграцията трябва да се отложи, докато хората бъдат превъзпитани и станат по-малко предубедени. Накратко, през 1954 г. всеобщото убеждение беше, че поведението (интеграцията) трябва да последва промяна в познавателната сфера. Моят анализ показва, че най-добрият начин да се постигне хармония между расите в края на краищата се състои в това да се предизвика промяна на поведението. Нещо повече – и то е най-важното — колкото по-рано се помогне на хората да осъзнаят, че интеграцията е неизбежна, толкова по-бързо предубедените им нагласи ще започнат да се променят. От друга страна, този процес,може да бъде (и е бил) саботиран от държавни чиновници, които подхранват убеждението, че интеграцията може да се заобиколи или отложи. Това помага да се създаде илюзията, че събитието не е неизбежно. При подобни обстоятелства няма да настъпи промяна в нагласите; в резултат ще настъпят още по-големи безредици и разногласия. Сега нека се върнем към предишния пример: ако бащата на русокосата дъщеря бъде накаран (от декларациите и начина на поведение на някой губернатор, кмет, председател на училищно настоятелство или местен шериф) да повярва, че има начин да се избегне интеграцията, очевидно той няма да изпита потребност да преразгледа отрицателните си убеждения за чернокожите. В резултат това може да доведе до необуздана съпротива срещу интеграцията.
Тези разсъждения се потвърждават от факта, че с разпространяването на интеграцията благоприятните нагласи към нея се засилват: през 1942 г. само 30% от белите жители на САЩ се изказваха в защита на училищата без расова сегрегация; през 1956 г. тази цифра нарасна на 49%; накрая през 1970 г., когато ставаше все по-ясно, че расовата интеграция в училищата е неизбежна, за нея се обяви 75% от бялото население. Промяната, настъпила в Юга (разглеждана самостоятелно), е още по-знаменателна: през 1942 г. само 2% от белите бяха привърженици на интегрираните училища; през 1956 г. повечето бели южняци все още вярваха, че законът може да бъде заобиколен, и само 14% се обявяваха за интеграцията; но през 1970 г., когато процесът на интеграцията продължаваше, близо 50% от белите южняци бяха за нея. Разбира се, тези цифри не доказват, че хората променят нагласите си към интеграцията в училищата, защото се примиряват с неизбежното — но те са твърде красноречиви.
Като прави задълбочен анализ на процеса и ефектите от премахването на сегрегацията в училищата, Томас Петигру повдига въпроса защо в някои общини като Литъл Рок и Клинтън е имало актове на насилие при ликвидирането на сегрегацията, а в други (като Норфък и Уинстън Салем) не е имало. Изводът му, който дава ново потвърждение на нашите разсъждения, е следният ,,Актове на насилие е имало, общо взето, в тези квартали, в които поне някои от представителите на властта предварително са дали да се разбере, че с радост биха се върнали към сегрегацията, ако настъпят безредици; при здраво и твърдо ръководство интеграцията протича, общо взето, спокойно.” С други думи, ако на хората не се даде възможност да намалят дисонанса, то настъпват безредици. Още в 1953 г. Кенет Б. Кларк забелязва същото явление по време на ликвидирането на сегрегацията в някои от щатите на границата между Севера и Юга. Той установява, че бързото премахване на расовата сегрегация е било много по-ефикасно от постепенната десегрегация. Освен това актове на насилие е имало в тези райони, където се е провеждала неопределена или непоследователна политика или където лидерите на дадена община са проявявали колебливост. Същото нещо е станало по време на Втората световна война, когато във войсковите части започва ликвидирането на сегрегацията: най-силни вълнения е имало там, където линията на действие е била неопределена.
Но не винаги всички други условия са равни. В предишните параграфи представих много сложно явление в твърде опростен вид. Направих го умишлено, за да покажа как теоретично нещата могат да се развиват при идеални условия. Условията обаче рядко са идеални. Почти винаги съществуват обстоятелства, които усложняват нещата. Да разгледаме някои от усложненията и след това да се занимаем с начина, по който те могат да бъдат премахнати или намалени.
Когато ставаше въпрос как предубедеността намалява в интегрирания жилищен квартал, поставих специално ударение върху факта, че това е бил квартал с държавни жилища. Известни усложнения се появяват, ако се настаняват семейства в жилища, които са частна собственост: на първо място, сред белите съществува силно убеждение, че когато цветнокожи семейства се настанят в някой квартал, стойността на недвижимите имоти спада. Това убеждение предизвиква конфликт и съперничество от икономически характер, което противодейства на намаляването на предубедените нагласи. Наистина систематични изследвания върху интегрирани квартали с частни сгради показват засилване на предубедените нагласи сред белите обитатели.
Освен това, както вече споменах, експериментите върху психологическите ефекти на неизбежността се провеждат в лабораторията, където е почти сигурно, че участващите в играта антипатии не са така силни, както расовите предразсъдъци. Колкото и окуражаващ да е фактът, че аналогични резултати бяха получени от анализа на десегрегацията в реалния живот, би било наивно и подвеждащо да заключим, че пътят към ликвидирането на расовата сегрегация ще бъде гладък, щом като индивидите могат да се примиряват с неизбежността. Често пъти тревогите започват едва след като десегрегацията е започнала. Това се дължи отчасти на факта, че контактът между чернокожите и белите деца (особено ако той започне в гимназията) обикновено не е поставен на принципа на равенството. Представете си следната сцена: шестнадесетгодишен цветнокож младеж от бедно семейство, който доскоро се е учил във второразредно училище, изведнъж се

озовава в училище, където преобладават ученици от средната класа и преподават бели учители от средната класа; тук младежът разбира, че трябва да се състезава с бели ученици от средната класа, които са възпитани да поддържат ценностите на същата тази класа. Всъщност той се оказва в ситуация със силно съперничество, за която е неподготвен; ситуация с правила, които не са неговите правила, и награди, раздавани за способности, които той още не е развил. Чернокожият младеж се състезава в ситуация, която от психологическа гледна точка коренно се различава от „родния му терен”. Иронията в случая е в това, че тези фактори обикновено водят до принизяване на самооценката му — а именно това беше факторът, който оказа най-голямо влияние върху решението на Върховния съд.


Така че средното училище, в което расовата сегрегация е била премахната неотдавна, обикновено е място на високо напрежение. За чернокожите ученици е естествено да се стремят да повишат самооценката си. Един от начините, по който могат да постигнат това, е, като се поддържат помежду си, нападат белите, утвърждават своята индивидуалност, отхвърлят ценностите и водачеството на белите и т. н.
Ще обобщя това, което казахме дотук: 1. Контактът на принципа на равенството в идеални условия, където няма икономически конфликт, може и действително създава по-добро взаимно разбиране и намалява предразсъдъците. 2. Психологическите ефекти на неизбежността могат и действително оказват натиск в посока към намаляване на предубедените нагласи, а при идеални условия могат да подготвят почвата за гладко и спокойно премахване на сегрегацията в училищата. 3. Там, където съществува икономически конфликт (например в интегрирани квартали с жилища, които са частна собственост), предубедените нагласи се засилват. 4. Ако последиците от премахването на расовата сегрегация в училищата създадат ситуация на съперничество, в която чернокожите ученици са изложени на значителни несправедливости, враждебността им към белите често се засилва — най-малкото като частичен опит да възстановят принизената си самооценка.
Взаимната зависимост като възможно решение. Напрежението, което често е първоначалният резултат от премахването на расовата сегрегация в училищата, до известна степен ми напомня на поведението на децата в експеримента, проведен от Мюзафер Шериф и сътрудниците му. Както си спомняте, в този експеримент се създава напрежение и враждебност между две групи чрез поставянето им в ситуации на конфликт и съперничество. След като враждебността веднъж се е породила, тя не може да се намали просто като се отстранят конфликтите и съперничеството. Дори напротив, след като веднъж недоверието е пуснало корени, общуването на групите в ситуации без съперничество и на принципа на равенството засилва враждебността и недоверието. Например децата в тези групи взаимно се дразнят дори тогава, когато просто седят близо едни до други и гледат филм.
Как все пак Шериф е успял да намали враждебността? Като поставя тези групи деца в ситуации, в които те са зависими едни от други — ситуации, в които трябва да си сътрудничат, за да постигнат поставената им цел. Например изследователите инсценират аварийна ситуация, като повреждат водоснабдителната система. Аварията е могла да бъде отстранена само с незабавното сътрудничество на всички деца. В друга ситуация се появява повреда в камиона, с който деца от лагера са на екскурзия. За да може камионът да потегли, е било необходимо той да се избута нагоре по стръмен хълм. Това може да се извърши само ако всички деца бутат заедно камиона — независимо дали са от групата на „Булдозите” или „Червените дяволи”. В края на краищата се постига намаляване на враждебните чувства и отрицателните стереотипи. Момчетата от двете групи започват да се сприятеляват, да се разбират по-добре и спонтанно да си помагат.
Изглежда, че ключовият фактор е взаимната зависимост — ситуация, в която индивидите се нуждаят едни от други, за да постигнат целта си. За съжаление този вид ситуации не е типичен за повечето училища. Децата в класната стая обикновено са изолирани индивиди, които в учебните занятия или на изпитите се състезават помежду си за уважението и вниманието на учителя, Тъй като историческите фактори са превърнали класната стая в лаборатория за изследване върху ефектите на десегрегацията, атмосферата на силно съперничество е неблагоприятна — особено ако засяга групи, които се състезават при неравни условия. Въпреки че съперничеството в класната стая е типично явление, то не е неизбежно. В голям брой  класни стаи господства по-силен дух на сътрудничество, а същият дух би могъл да владее в още по-голям брой класни стаи. Неотдавна заедно с мои сътрудници проведохме изследване, в което наблюдавахме постиженията на деца и взаимната им симпатия в класна стая, в която владее дух на сътрудничество. По-точно децата в две паралелки от пети клас бяха разделени на групи за обучение от по пет души. На едни от групите някакъв материал (биографии на известни американци) бе преподаден но традиционния метод — учителката преподава материала, прави упражнения с учениците, поставя им въпроси и т. н. В други групи същият материал бе усвоен без посредничеството на учителка по метода на взаимната зависимост. В тази експериментална ситуация всяко дете трябваше да научи по един откъс от биографията и след това да го разкаже пред своята група. Това е все едно на всяко дете да се раздаде по един елемент от картинна мозайка. В този случай няма възможност за съперничество и  няма учителка, на която трябва да се достави удоволствие — вместо това всяко дете зависеше от останалите, защото само с тяхна помощ можеше да усвои материала. Резултатите показаха, че групите, в които имаше взаимна зависимост, усвоиха материала така добре, както и групите, на които се преподаваше по традиционния метод; в групите, почиващи върху принципа на взаимната зависимост, симпатията на децата едни към други се увеличи повече, отколкото в групите, обучавани по традиционния метод. Дороти Сингър провежда изследване в няколко интегрирани паралелки от V клас, в които е била създадена атмосфера на сътрудничество. Тя открива, че белите деца в тези класове са по-слабо предубедени към чернокожите, отколкото петокласници от паралелки, където има расова сегрегация.
Макар взаимната зависимост несъмнено да е обещаваща стратегия, читателят трябва да е наясно, че проблемът за предразсъдъците е сложен и няма прости решения. Някога смятахме, че предразсъдъците биха могли да се намалят чрез масова просвета или просто като се увеличава контактът между етническите групи. Сами по себе си тези методи не са много ефективни, но все пак предразсъдъците намаляват; това вдъхва надежди. Спомнете си как преди време се твърдеше, че премахването на расовата сегрегация е невъзможно; някога се приемаше, че много предразсъдъци, общо взето, се дължат на дълбоко вкоренено разстройство на личността, което трябва да се излекува, преди да се пристъпи към премахване на расовата сегрегация. Данните показват, че що се отнася до голямото мнозинство от хора, това твърдение не е вярно: първата стъпка към намаляване на предразсъдъците е премахването на расовата сегрегация. Ето какво пише Томас Петигру, един от най-неуморните изследователи в тази сфера:
„Някои циници твърдят, че успешното ликвидиране на расовата сегрегация в Южните щати ще изисква да се доставят десетки хиляди психотерапевти и да се приложи лечение на милионите фанатично настроени южняци. За щастие на десегрегацията, психотерапевтите и южняците това няма да е необходимо; дълбокото преустройство в моделите на поведение между расите в Южните щати само по себе си ще бъде достатъчна терапия.”
Петигру може би е настроен прекалено оптимистично, но въпреки това изглежда, че започваме да научаваме как може да се намали предубедеността.
В следващите две глави ще разширим основата на нашите разсъждения за предразсъдъците и намаляването на предразсъдъците. В глава 7 ще разгледаме положителните или отрицателните чувства, които един човек може да изпитва към друг и ще проучим защо някои хора се харесват, а други изпитват взаимна антипатия. В глава 8 ще се запознаем с метод, чиято цел е да се повиши взаимното разбиране чрез откровено и непосредствено общуване.


Сподели с приятели:
1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница