Книгата е издадена с конкурс на Националния център за книгата С. G. Jung Die Archetypen und das kollektive Unbewusste

Този тип навлиза в света с извърнато лице, както съпругата на Лот, която гледа назад към Содом и Гомор. А през това време светът и животът преминават покрай нея като сън - един отегчителен източник на илюзии, разочарования и раздразнителност, дължащи се единствено на факта, че тя не може да се застави да погледне поне веднъж напред. Поради нейната чисто несъзнавана, реактивна нагласа към реалността животът й в действителност се доминира от това, срещу което се е борила най-силно - изключително майчинския женски аспект. Но ако по-късно обърне лицето си, тя за първи път ще види света в светлината на зрелостта, украсен с всички цветове и омагьосващи чудеса на младостта, а понякога дори и на детството. Това е видение, което носи познание и откриване на истината, необходимия реквизит за осъзнатост. Част от живота е изгубена, но смисълът на живота е съхранен за нея.

Жената, която се бори срещу бащата, все още има възможността да води инстинктивно женско съществуване, защото тя

отхвърля единствено онова, което й е чуждо. Но когато се бори срещу майката, тя може, с риск да навреди на инстинктите си, да постигне по-пълна осъзнатост, защото, отричайки майката, тя отрича всичко неясно, инстинктивно, двойствено и неосъзнато в нея самата. Благодарение на нейното ясно съзнание, обективност и мъжественост жената от този тип често се оказва с важни позиции, от които нейното късно открито майчинско качество, водено от една хладна интелигентност, може да упражнява най-благотворно влияние. Тази рядка комбинация от женственост и мъжко разбиране се оказва ценна както в сферата на интимните отношения, така и в практическите проблеми. Като духовен водач и съветник на мъжа такава жена, неизвестна за света, може да играе много влиятелна роля. Благодарение на нейните качества мъжкият ум намира този тип по-лесен за разбиране в сравнение с жените с другите форми на майчин комплекс и по тази причина мъжете често й приписват позитивен майчин комплекс. Изключително женствената жена ужасява мъжете, които имат майчин комплекс, изразяващ се в прекомерна чувствителност. Но тази жена не е страшна за мъжа, тъй като тя създава мостове към мъжкия ум, по които той може да пренесе със сигурност чувствата си до отсрещния бряг. Яснотата на нейното разбиране му вдъхва доверие, фактор, който не бива да се подценява и който липсва в отношенията между мъжа и жената много повече, отколкото си представяме. Мъжкият Ерос не води нагоре, а само надолу към онзи тайнствен тъмен свят на Хеката и Кали, който вдъхва ужас на всеки интелектуален тип мъж. Разбирането, което притежава този тип жена, би представлявало пътеводна звезда за него в мрака, а както изглежда - и в безкрайния лабиринт на живота.

4. Обобщение

От всичко, което се каза дотук, би трябвало да стане ясно, че в последния анализ на митологичните предания по този въпрос, както и в наблюдаваните последствия от майчиния комплекс, когато бъдат очистени от объркващите детайли, всичко сочи към несъзнаваното като техен източник. Как иначе ще хрумне на човека да раздели космоса по аналогия с деня и нощта, лятото и зимата на един светъл дневен свят и един тъмен нощен свят, населен с невероятни чудовища, ако не притежава прототипа на подобно разделение в себе си, полярността между съзнаваното и невидимото и непознаваемо несъзнавано? Възприемането на обектите от примитивния човек се обуславя само отчасти от обективното поведение на самите неща, като често по-голяма

част се пада на интрапсихичните факти, които са свързани с външните обекти единствено посредством проекция. Това се дължи на простия факт, че примитивният човек все още не е усвоил тази аскетична дисциплина на ума, известна ни като критика на познанието. За него светът е повече или по-малко подвижен феномен в потока на собствената му фантазия, където субектът и обектът не са диференцирани и са в състояние на взаимно проникване. Той би казал с думите на Гьоте19: -Всичко, което е отвън, е и вътре." Само че това -вътре", което съвременният рационализъм толкова усърдно се стреми да извлече от -вън", си има собствена a priori структура, която предшества целия съзнаван опит. Изобщо не е възможно да се разбере как -опитът", в най-широкия смисъл на думата, или в този случай

- което и да е психично, може да произлиза единствено от външния свят. Психиката е част от най-съкровената тайна на живота и тя притежава своя собствена специфична структура и форма като всеки друг организъм. Дали тази психична структура и нейните елементи, архетиповете, изобщо -произлизат", е метафизичен въпрос, на който не може да се отговори. Структурата с нещо дадено, предусловието, което е налице във всеки един случай. И това е майката, матрицата - формата, в която се излива целият опит. Бащата, от друга страна, представлява динамизмът на архетипа, защото архетипът се състои и от двете

- форма и енергия.

Носителят на архетипа е, на първо място, собствената майка, защото отначало детето живее в пълно единение с нея, в състояние на неосъзната идентичност. Тя е както психично, така и физическо предусловие на детето. С пробуждането на съзнанието на Аза единението постепенно отслабва и съзнанието започва да влиза в опозиция с несъзнаваното, със своето собствено предусловие. Това води до разграничаване на Аза от майката, чиито личностни особености постепенно стават по-ясни. Всички приказни и тайнствени черти, свързани с нейния образ, започват да изчезват и се прехвърлят върху най-близката до нея личност, например бабата. Като майка на майката тя е -по-велика", тя е в действителност -голямата" или -Великата Майка". Нерядко тя приема свойствата на мъдростта, както и такива на магьосница. Колкото повече архетипът отстъпва от съзнанието, толкова по-ясно става то и толкова по-ясно различими митологични черти приема архетипът. Преминаването от майката към бабата означава, че архетипът е издигнат на по-висока

14 [-Nichts ist drinnen, nichts ist draussen; / Denn was innen, das ist aussen." Gott and Welt. Epirrhema.]

110

степен. Това се вижда ясно в едно поверие на батаките. Погребалното жертвоприношение в чест на починалия баща е скромно и се състои от обикновена храна. Но ако синът също има син, тогава бащата става дядо и следователно придобива по-уважаван статус в отвъдното, поради което му се предлагат много по-ценни неща20.

20 Warneck, Die Religion der Batak.

Ill

дяволът почти, ако не и напълно, е премахнат и резултатът е, че тази метафизична фигура, някога интегрална част на божеството, се интроецира в човека, който по този начин става истинският носител на mysterium iniquitatis: -omne bonum a Deo, omne malum ab homine!"21. В последно време това развитие претърпя дяволско обръщане и вълкът в овча кожа сега обикаля и ни шепне в ухото, че злото всъщност е погрешно разбрано добро и ефективен инструмент на прогреса. Ние си мислим, че светът на мрака е премахнат за добро, но никой не се досеща каква отрова е това за човешката душа. Защото по този начин той самият се превръща в дявол. Дяволът обаче е половината от архетипа, чиято непреодолима сила кара даже невярващите да възкликват -О, Боже!" при всеки подходящ случай. Ако човек може да избегне това, не трябва никога да се идентифицира с един архетип, защото, както показват психопатологията и някои съвременни събития, последиците са ужасяващи.

21 [Тайна на несправедливостта (грях) - всичко добро (идва от) Бога, всичко зло - от човека.]

22 [Faust, I. Teil, Nacht. Der Erdgeist spricht.] (На бълг. - Фауст, I. Нощ. Земният дух говори. L. с. - Б. пр.)

772

Аз се опитах да направя преглед на психичните явления, които се дължат на доминирането на образа на майката. Макар че не им отделих достатъчно внимание, за читателя вероятно няма да е много трудно да разграничи онези черти, които характеризират митологически Великата Майка даже ако се проявяват под прикритието на персоналистичната психология. Когато карахме пациенти, особено повлияни от образа на майката, да изразят с думи или в картини какво означава за тях -Майка" - независимо дали нещо положително или отрицателно, - ние неизменно получавахме символни фигури, които могат да се разглеждат като преки аналогии на митологичния

23 Курсивът мой.

24 [Bultmann - цит. в:] Buri, Theologie und Philosophic, p. 117.

11)

образ на майката. Тези аналогии ни отвеждат в една област, която изисква още много работа за намиране на обяснение. Лично аз не се чувствам подготвен да кажа нещо определено за тях. Ако въпреки това се опитам да предложа някои идеи, те би трябвало да се разглеждат изцяло като условни и опитни.

Докато за мъжа майката е ipso facto* символ, за жената тя става символ единствено в процеса на нейното психологическо развитие. Опитът разкрива забележителния факт, че в мъжката психология доминира майчиният образ от типа на Урания, докато при жената най-често това е хтоничният тип, или Земята Майка. По време на видимата фаза на архетипа се извършва почти пълна идентификация. Жената може да се идентифицира непосредствено със Земята Майка, но мъжът не може (освен в психотични случаи). Както показва митологията, една от особеностите на Великата Майка е тази, че тя често се появява заедно със своя мъжки двойник. Съответно мъжът се идентифицира със сина любовник, върху когото се спуска благоволението на София, с -puer aeternus"** или -filius sapientiae"***. Ho придружителят на хтоничната майка е точно обратното: един Хермес (египетският Бес) или един фалос. В Индия този символ има най-висше духовно значение, а на Запад Хермес е една от най-противоречивите фигури на елинистичния синкретизъм, който беше изворът на изключително важни духовни постижения в западната цивилизация. Той е също и бог на откровението, а в

25 Съгласно наблюденията една дъщеря също може да идеализира своята майка, но за това са необходими специални обстоятелства, докато при мъжа идеализацията е почти нещо нормално.

* Сама по себе си (лат.). - Б. пр.

** Вечно момче (лат.). - Б. пр.

*** Син на мъдростта (лат.). - Б. пр.

п 4

неофициалната натурфилософия на средните векове е не нещо друго, а самият сътворяващ света Нус. Тази мистерия намира може би най-добрия си израз в думите на -Tabula smaragdina": -Omne superius sicut inferius"26.

Когато през 1938 година написах първата чернова на този труд, аз естествено не знаех, че дванадесет години по-късно християнската версия на архетипната майка ще се издигне до ранга на догматична истина. Християнската -Царица на Небето" очевидно е захвърлила всичките си олимпийски достойнства, с изключение на своята мъдрост, доброта и безсмъртие. Даже нейното човешко тяло, нещо най-податливо на бързо материално разложение, е надарено с вечна неразрушимост. В богатото разнообразие от алегории относно Божията Майка все пак е останала някаква връзка с нейните езически предшественички, а именно Изида (Ио) и Семела. Не само Изида и детето Хор са иконологични екземпляри, но и Възнесението на Семела, истинската смъртна майка на Дионисий, предшества Възнесението Богородично. Освен това този син на Семела е един

26 [Ruska (Hg.), p. 2; Всичко, което е горе, е същото като това, което е долу.]

27 [Metamorphoseos, lib. XI, p. 223 f.; -nocturnis ululatibus horrenda

Proserpina."]

умиращ и възкръсващ бог и най-младият от олимпийските богове. Самата Семела, изглежда, е била земна богиня, също както Дева Мария е пръстта, от която се ражда Христос. Ако това е така, за психолога естествено изниква въпросът: какво става със специфичната връзка на образа на майката със земята, тъмнината и подмолната страна на телесния човек с неговите животински страсти и инстинктивна природа и с -материята" изобщо? Прокламацията на догмата идва във време, когато постиженията на науката и технологията, комбинирани с рационалното и материалистическото схващане за света, застрашават духовното и психично наследство за човека с незабавно унищожаване. Изпитвайки страх и невероятен ужас, човечеството се въоръжава за едно смайващо престъпление. Лесно могат да възникнат обстоятелства за използване на водородната бомба и немислимото ужасно деяние става неизбежно при законната самозащита. В поразителен контраст с този съдбоносен обрат на събитията Божията Майка сега седи на престол в небето. Наистина, нейното Възнесение се тълкува като умишлен контраудар срещу материалистическата доктрина, която доведе хтоничните сили до бунт. Също както появата на Христос създаде един реален дявол и противник на Бога, който всъщност беше син на Бога от небесата, така и сега, само че обратно, една небесна фигура се откъсва от нейното истинско хтонично царство и се поставя в контрапозиция спрямо титаничните сили на земята и подземния свят, които са пуснати в ход. По същия начин, както Божията майка е лишена от всички основни материални качества, така и материята напълно е лишена от душа, и то във време, когато физиката ни тласка към прозрения, които, ако не -дематериализират" материята, поне й приписват специфични свойства и които превръщат връзката й с психиката в проблем, който не може повече да се държи в архива. Също както в началото огромният напредък в науката доведе до преждевременно детрониране на ума и до едно също толкова несъответно обожествяване на материята, така и сега същият стремеж към научно познание се опитва да постави мост над дълбоката пропаст, която лежи между двата мирогледа. Психологът е склонен да вижда в догмата на Възнесението определен символ, който в известен смисъл предхожда цялото това развитие. За него връзката със земята и материята е едно от безусловните качества на архетипа на майката. И когато една фигура, обусловена от този архетип, се представя като отиваща на небето, царството на духа, това означава съюз на земята и небето, или на материята и духа. Подходът на естествената наука почти сигурно би бил друг, тя ще вижда в самата материя

11б

еквивалент на духа, но този -дух" ще изглежда лишен ако не от всички, то от повечето познати негови качества, също както на земната материя се отнемат всички специфични характеристики, когато й предстои появяване на небето. Независимо от всичко пътят за съединението на двата принципа постепенно ще бъде разчистен.

Разбирано символически, Възнесението на тялото е признание и приемане на материята, която в последна сметка се идентифицира със злото само поради изразената -pneumatic" тенденция на човека. Сами по себе си духът и материята са неутрални или no-скоро -utriusque сарах"* - т. е. съдържащи това, което човек нарича добро и зло. Макар че като имена са крайно относителни, под тях се намират истинските противоположности, които са част от енергетичната структура както на физическия, така и на психичния свят, и без които не може да има каквото и да било съществуване. Не съществува твърдение без неговото отрицание. Въпреки или може би точно поради тяхното крайно противопоставяне едното не може да съществува без другото. Това съвсем точно е формулирано в класическата китайска философия: ян (светлината, топлото, сухото, мъжкият принцип) съдържа в себе си зародиша на ин (тъмното, студеното, влажното, женския принцип) и vice-versa**. Следователно материята съдържа зародиша на духа, а той - зародиша на материята. Отдавна известните -синхронистични" явления, които не се потвърдиха статистически в експериментите на Rhine28, показват същото. -Психизирането" на материята поставя под съмнение абсолютната нематериалност на духа, тъй като в такъв случай трябва да му се признае известна субстанциалност. Догмата на Възнесението, прокламирана в епоха, страдаща от най-голямото политическо разцепление, което познава историята, е компенсиращ симптом, който отразява стремежа на науката към единна картина на света. В известен смисъл и двете развития се предчувстват от алхимията в hieros gamos*** на противоположностите, но само в една символна форма. Независимо от това символът притежава голямото предимство да

* Възприемчив за едното и другото (лат.). - Б. пр.

** Обратен ред (лат.). - Б. пр.

г* [Jung] Synchronized! als ein Prinzip akausaler Zusammenhange.

*** Свещен брак (лат.). - Б. пр.

може да обединява хетерогенни и даже несъизмерими фактори в един-единствен образ. Със западането на алхимията символичното единство на дух и материя се разпада, в резултат на това съвременният човек се чувства без корени и отчужден в един лишен от душа свят.

Алхимикът е намирал единството на противоположностите в символа на първото и следователно не е чудно, че неосъзнатият днешен човек, който вече не се чувства като у дома си в този свят и не може да основе своето съществуване нито върху миналото, което си е отишло, нито в бъдещето, което още не е настъпило, се връща отново към символа на космическото дърво с корени в земята и стигащо до небето - първото, което е също и човекът. В историята на символите това дърво се ' описва като пътя на самия живот, растеж в онова, което е вечно и не се променя; което произлиза от единството на противоположностите и което с вечното си присъствие прави това единство възможно. Изглежда, като че ли единствено чрез опита в символната реалност човекът, направо търсещ собственото си -съществуване", правейки философия от това, може да намери своя обратен път към един свят, в който вече няма да е чужденец.