Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

кой знай докога, до края на живота му. И все пак тя не знаеше още всичко.

Няколко дни по-късно старият се посъвзе, искаше да стане, опитваше се да говори,

едното му око се блещеше от безсилен гняв. Сега Ния трябваше да учи новия му

език, да отгатва мислите му. Той мучеше и къкреше, махаше със здравата си ръка и

с голяма мъка ще изрече по някоя дума, която се търкаляше и мачкаше в устата му,

докато се чуе:

- Ъ-ъ-ъ. . . сичко! Сичко! Сичко. . . горе? - пулеше се грозно и питаше едното

му око: другата половина на лицето му едва потрепваше, като да беше на чуждо

някакво лице, сковано в безразличие. Ния разбра.

- Да, татко. Сичко изгорело. Повеке от половината чаршия. Твоят дюкян не се и

познавал де е бил. Казват, некакъв турчин запалил чаршията. На другия ден още

забегнал некъде, уплашил се.

Окото на чорбаджи Аврам се разшири още повече - сякаш да изскочи навън.

Сетне той започна пак да пита нещо, да търси с пръстите на лявата си ръка. Ния

му показваше ту едно, ту друго и едва най-сетне улучи какво искаше той: кесията

и ключа на долапа в стената насреща, дето криеше парите си, разни книжа. Накара

я да преброи съдържанието на кесията, да прегледа долапа. Той пак започна сякаш

да дъвчи езика си и се чуваше само:

- . ..Си.. . си. ..

Да, тя разбра: те бяха вече сиромаси. Имаха около двайсетина лири пари, един

наниз от стари пари и два пръстена, останали от майка й. Оставаше им тая къща и

малкото лозе, което бе купил някога чорбаджията. Аврам Немтур бе сложил всичко

на един зар и всичко бе загубил за една нощ. Загуби и здравето си - нямаше сили

че да стане, да работи, да печели.

- Нищо, татко, нищо - погали Ния неспокойната му ръка, в която сега бе се

събрала всичката му сила и волята му, упорита и властна допреди няколко дни.

Ния наистина беше спокойна. С това, което имаха, те

можеха да живеят две и три години. А после? После - нищо: ще живеят, ще се

трудят, тя ще се труди и за него, както всички сиромаси. Две-три години. . .

Имаше време за всичко.

Едва сега, като се върна в Преспа, научи Ния от леля си за смъртта на Божана

Бенкова, за раняването на Лазара.

- Как е той сега, Лазар? -попита тя с притаен дъх.

- Лежи още вкъщи, но скоро ще се съвземе - отговори старата жена.

Ния забеляза, че в градината бе се разтворила една закъсняла трендафилова пъпка.

Откъсна я още неразцъфнала добре, зави я в тънка кърпа, везана на гергеф, и я

подаде на леля си:

- Занеси, тетко, това цвете на Лазара. Поздрав от мене. Ако го задържи, ще знам,

че приема поздрава ми. Ако не го задържи, ще знам, че не го приема.

Отиде старата жена у Глаушевци и се върна без цветето.

Към края на лятото-Аврам Немтур получи трети и последен удар. Ако имаше двайсет

или трийсет души, които го изпратиха до гроба му, то повечето бяха дошли заради

Ния. Тя бе останала сега сама и людете я съжаляваха.

Султана и Лазар и сега често оставаха сами вечер в голямата стая с огнището,

когато другите вкъщи си лягаха. През една такава вечер Султана каза на сина си:

- Ния, и тя като мене некога. Остана сама на тоя свет. Ех, живот човешки. . .

Лазар нищо не отговори. Лека, розова мъглица забули лицето му.

Измина една година от смъртта на Аврама Немтур, а Султана Глаушевица като че ли

тъкмо това бе чакала. Каза на сина си, пак насаме:

- Време е веке, Лазе, да си вземем Ния за тебе, Ния? Лазар веднага отговори:

- Да, майко.

- И най-добре ще бъде - продължи Султана - пак хаджи Захария да бъде стройникът.

- Да, майко. Но аз пак нема да отида да живея в

сарая на чорбаджи Аврама. Тя тука ще дойде да живей, в нашата къща. И нема да се

венчаем, докато не се отвори новата църква.

За трети път дядо хаджи Захари мина като строиник между къщата на Аврама Немтур

и къщата на Стоя на Глаушев. Но тоя път тръгна от Глаушевата къща. Като се

върна, цял засмян в бялата си брада, не каза нищо, ами посегна да скъса черната

кърпа на Султана, както беше стар обичай. Стоян Глаушев се разплака и пак отиде,

та тупна с колена пред иконостаса, да благодари на бога за радостта си. Старият

хаджия каза:

- От сърце ти се радвам, Лазаре. Вземаш девойче - колкото хубаво, още

по-разумно. Като стана дума за бащината й къща, за новата църква, Ния каза: ще

бъде тъй, както иска Лазар. Покорно девойче, драго ти е да го погледнеш.

Не след много време дойде вест от Цариград и за новата църква: да се отвори, но

преспанци да платят на власите в Преспа двайсет и пет хиляди гроша и да им

помогнат да си направят друга църква. Общината плати двайсет и пет хиляди гроша,

но преспанци не отидоха да помагат на власите, а те сами бяха малцина и не

можаха да дигнат своя църква. Започнаха да се връщат един по един в наново

отворената църква. И парите върнаха на общината. Заживяха в мир с преспанци.

Докато дойде известието за църквата, започнаха божикните пости. Глаушевци решиха

да дигнат сватба след Божик. А Рафе Клинче срещна един ден Лазара и му рече:

- Да знам без ръце ще остана, ама за твоята сватба новият иконостас ще бъде

готов!

Той успя да го направи още за Божик и преспанлии много се радваха.

Сватбата на Лазара Глаушев и чорбаджи Аврамовата щерка събра много люде в

църквата - мъже и жени, канени и неканени. Любопитно беше да се погледат тия

младоженци - познаваше ги целият град. Чест и гордост беше за някои да бъдат

сватове на тая сватба. Жените шушнеха и мърмореха, макар да бяха в църква. Какво

ли нямаше да се разкаже и преразкаже за Лазара, за Ния, за чорбаджи Аврама, за

неочакваната смърт на

Катерица, за Божана, която умря като годеница, за старата Глаушевица. За

хубостта на младоженката не се говореше - хубостта й се виждаше, но по

венчалното й облекло ахкаха всички жени: все в коприна, сърма и скъпи кожи.

Които бяха видели, разказваха за многобройните и редки, скъпи вещи от чеиза,

който бе изпратила чорбаджи Аврамовата щерка в дома на младоженеца. И едно

истинско чудо имало между тия вещи: стъклена ламба - първата газена ламба в

Преспа. В глухата врява на жените звучаха тържествено и провлечено църковните

сватбени песнопения:

- Исаие, ликуй.. .

Стоян Глаушев ликуваше, застанал на първо място, в дългия си кюрк. Нямаше друг

човек между толкова люде, близки и далечни, който да се радва като него на това

хубаво тържество, нямаше друго сърце да трепти като неговото в такава чиста

радост, без гордост, без себелюбиви помисли и желания, без пресилено възхищение,

без завист. Сивите му очи тихо блестяха в радостна влага, засмени, хубави и

чисти. Колко време бе минало от оная тъмна нощ, когато избяга от родния си дом

на село като подплашена птица? Сякаш беше вчера. И все пак. . . Той обгърна със

светлия си поглед домочадието си, както бяха наредени един до друг около него:

Султана, Кочо, Кочовица, Манда, Нона, двамата му зетьове, внучетата му - цяла

купчина. Ето и Лазе с тая хубава девойка, новата му снаха. . . И те ще му

народят внучета. Само Катерина не беше тука - ох, чедо! Спомни си той и за трите

мънички дечица, които му бяха умрели преди толкова години - никога не бе ги

забравил; спомни си и за най-голямото Кочово детенце, което бе умряло

по-миналото лято. Спомни си и за Благуна - милата, вярна сестрица. . . Умряла бе

и тя преди някое време там, на село.

- Свекърът плаче - пошушна някой.

- От радост. Стоян нищо не чуваше. Султана го побутна:

- Върви. Върви да целунем венците на младите. Поведе Лазар Глаушев младата си

жена, залюля се, потече след тях през сводестата църковна врата пъстрото

множество. Вън писнаха две гайди. Надигнаха се стройно и плавно млади мъжки

гласове и запяха нова една песен:

Това, що желаех, това, що мечтаех от далечно време - сполучих сега! . . . Не

растат самички в поле цветенцата, нито птички пеят сами в гората, сами в гората.

. .

Клисарят шеташе из празната църква, да угаси свещите, да прибере и почисти,

стъпките му ехтяха по белите плочи на пода, в зейналата празнина наоколо. Показа

се като изпод земята Рафе Клинче. Клисарят не се изненада -свикнал беда го вижда

по всяко време в църквата.

- Не си ли на сватба, майсторе? . . . Е-е - повториха високите църковни стени.

- Не съм.

Отговаряйки, резбарят се ослуша. Сетне пристъпи бързо към един от дебелите

странични стълбове и се показа оттам, повел за ръка Стойна Нунева. Тихо бе

плакала и подсмърчала тя досега, скрита зад стълба, а сега се разрида и не

криеше заплакалото си лице, с подути устни:

- А-а-ху-а-ху!

- Ела - подръпна я Клинче кротко за ръката. - Ела да видиш новия иконостас.

Тя утихна и тръгна след него. И тя бе се облякла празнично, потрепваше с нови

кондури по плочите. Спряха се двамата пред иконостаса - цяла стена срещу тях.

- Ето, погледни - започна Рафе Клинче. - Виждаш ли там...

Шест полукръгли колони разделяха царските двери и другите две врати на олтара,

други две такива колони опираха до стените от двете страни на иконостаса. Осем

по-малки колонки между тях преграждаха кръжилата на десет икони, високи по два

аршина. Всяка от тия колони, по-големите, както и по-малките, беше обвита на

спирала с преплетени дъбови и лозови клонки и по тях назъбени листа, желъди,

извити лозови мустачки и гроздове, тънко изрязани, издълбани - струва ти се, ако

подухне ветрец, ще затрептят и зашумят листа и клонки. Тук и там по клонките

накацали птички, готови да подскочат на съседното клонче, или сгушени там, чудни

някакви птички

с дълги, разперени опашки, виждат се и оченцата им. На всяка колона, в елипси,

по два образа на светци. На горния край на всяка колона венци и китки, цветя и

листа, над трите врати над всяка от десетте големи икони проточени плитки от

цветя и листа, горният пояс на иконостаса също преграден с две такива плитки по

цялата му дължина, а между тях редица от по-малки икони. Долу под всяка от

големите икони, също такъв венец - кръжило за по-малка икона. Всички тия цветя,

листа и клонки, венци и китки по целия иконостас лежат върху тънка, ситно

издълбана тантела от най-чудни плетеници.

- Сички тия птичета - обади се клисарят, дигнал един голям пиринчен свещник -сека сутрин ми пеят, а като узрей гроздето. . .

Стойна, както бе зяпнала цяла, се обърна към него с учудени, доверчиви очи.

- Хе-хе-хе! - засмя се тихо клисарят.

- Невинна душица си ти. . . Ела да ти покажа друго нещо - подръпна я резбарят,

взе една запалена свещ и я поведе към левия край на иконостаса.

И на крайната колона до стената тук се виждаха между клонките и листата две

елипси една под друга и в тях бяха издълбани два образа. Рафе Клинче бавно

приближи запалената свещ към по-горния образ и тъй, бавно се показа в светлината

на свещта, като че ли се роди от самата светлина образът на Катерица Глаушева.

Стойна веднага я позна и пак заплака:

- Ъ-ъ-ъ-ху!

- Тихо! - пошушна й Клинче и тя млъкна. - Не искам никой да знай. Само като

доближиш запалена свещ, ей така, само тогава се познава, че е тя. Тихо. - Свещта

трепереше в ръката му, той бързо я дръпна към другия образ, по-долу: - А виж

тука!

другата му ръка, забито в късче дърво. А отдолу подпис "Преспа град. месец

декември лето господне 1864. " Името си не бе издълбал. Той дръпна пак свещта,

погледна Стойна с изкривено лице в горчива усмивка и рече тихо:

- Какво. . . за мене не ще заплачеш! Никой не е плакал за мене досега, дори и

родната ми майка, умрела, преди да ме види. Никой - затрепера тихият му глас,

той дигна пак свещта към образа на Катерина и въздъхна: - Само тя.. .

Без да дочака отговор, Клинче пристъпи нататък и пак се спря срещу иконостаса.

Стойна го последва като сянка на пръсти по плочите, боеше се да почукне с новите

си кондури. Резбарят продължи все тъй тихо, загледан в иконостаса:

- Птичките пеят, зреят гроздовете. . . Душата ми е в това дърво. Като мине

време, като потъмней, ще стане още по-хубаво. - Той дигна жилестата си ръка: -

Виждаш ли, погледни! По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят. . .

Клисарят се приближи зад тях, почука една в друга венчалните корони от лъскава,

жълта тенекия. Лукаво се усмихна:

- Требват ли ви. . . Хайде аз ще ви. . . Рафе Клинче се дръпна и го погледна

мрачно. Обърна се и мълчаливо се отправи към вратата на църквата. Вън го

пресрещна синя януарска вечер, обхвана с ледени длани лицето му. Резбарят се

спря за миг. Чакаше ли някого? По плочите на притвора се чуха стъпки.

СЪДЪРЖАНИЕ

I ЧАСТ

ХАДЖИ СЕРАФИМОВАТА ВНУКА 5

В ТЪМНИ ВРЕМЕНА 89

III ЧАСТ

НАРОД СЕ ПРОБУЖДА 155

КОРЕНИ И ГРАНКИ 231