Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

с нея през тия дни и седмици, нито пък се заглеждаше и в собствените си чувства.

Що се отнасяше до него поне - всичко въ<рвеше само по себе си и той дори не се

досещаше, че беше подхванат и повлечен от едно засилващо се течение с определена

посока, че всички малки случки с него в хаджи Серафимовия двор бяха свързани

помежду си и бяха с една определена цел, която не можеше да долови .

Още рано тая сутрин той излезе в двора - празник беше, нямаше къде да отиде, та

търсеше да се залови с нещо тук. Искаше да помогне с нещо, да услужи, да се

отблагодари някак. Имаше много работа в тоя широк двор, в градината, около

разрушената част на къщата, но той не се решаваше да започне и мушнал ръце в

червения си пояс, навърташе се около плевнята или се поспираше тук-там на

слънце. Пролетното утро грееше в сини и златни блясъци по високото ведро небе.

Последните няколко дни бяха все слънчеви, земята бе позасъхнала, на някои места

из двора и градината бе подкарала млада тревичка или подранило цвете. "Какво

хубаво време! . . . Да взема да прекопая градината" - мислеше си Стоян, загледан

нататък, и после се обърна към къщата. Не би могъл нищо да предприеме без хаджи

Серафимовата внука и той я чакаше вън търпеливо, с ръце в широкия си пояс.

Тя излезе на чардака да изтърси някаква дреха и нито го погледна.

- Да взема да прекопая градината - каза Стоян.

Сякаш отдавна бе решила тоя въпрос, тя отговори:

- Следобед.

Откъм портата се зададе възрастен мъж, висок, сух, дългият му овехтял кюрк

висеше като окачен на прът. Той пристъпваше надменно с вехти, но лачени калеври

и тънкият му врат изглеждаше още по-дълъг, с изпъкнала ръбеста адамова ябълка.

Султана се спря на чардака да го посрещне:

- Повели, вуйко Тасе.

Но вуйко Тасе нито се обърна към нея, а отиде и се спря срещу селянина, изгледа

го намръщен от глава до пети и едва след това сви към стъпалата на чардака.

Хаджи Серафимовата внука гледаше стария човек с потъмнял поглед, лицето й беше

леко побледняло. Стоян чу как той й каза горе на чардака:

- Тоя ли е?

- Кой? - попита Султана.

- Целият град говори! - чу отново Стоян сърдит, но сподавен глас.

Тогава хаджи Серафимовата внука изеднаж каза и повтори:

- Да, тоя е. Тоя е, вуйко Тасе!

Те влязоха вътре и Стоян чуваше как се надигаха там гласове, припрени, гневни.

"Карат се - мислеше си той, - за мене се карат, искат да ме изгонят, тоя,

старият, иска да ме прогони." Той не чуваше думи, само на няколко пъти долови

гласа на хаджи Серафимовата внука и за пръв път почувствува, че не беше само за

изгонването му, а имаше и нещо друго, както в целия му живот, откакто се прибра

тук - нещо смътно, неясно за него, ала по-важно и по-силно и което изхождаше пак

от нея, от тая млада дребна жена, чийто глас се чуваше навътре в къщата.

Не мина много време и горделивият вуйко Тасе излезе, последван от бабата

хаджиика, а след тях излезе и Султана. Старият се спря горе, на горното стъпало,

и викна към Стояна:

- Ти, слушай! Ха да си вървиш, откъдето си дошъл! Стоян втренчи уплашени очи в

Султана, чакаше да чуе какво тя ще каже, а тя каза с тих, твърд глас:

- Не, вуйко Тасе, той тука ще остане.

Старият слезе бавно по стъпалата, сетне отеднаж шумно се изплю и се спусна към

портата колкото можеше по-бързо. А хаджи Серафимовата внука сякаш бързаше,

докато старият още не беше излязъл, пристъпи към оградата на чардака и викна

смела, упорита, тържествуваща:

- Ей, ти, селянино! - Стоян я гледаше с очи, пълни със страх и надежда, с нямо

възхищение и преданост, и тя продължи: - Качи се веднага на тавана над плевнята,

там има мотики, копачки, свали ги, днеска ще прекопаем градината!

Стоян Глаушев навлезе в градината по риза, дигнал сечивата на рамо. Докато

оглеждаше широката изоставена градина, дойде при него с бързи стъпки и Султана.

Тя му посочи откъде да започне, докъде да прекопае и колкото и да беше все тъй

сдържана, строга, виждаше се, че е развълнувана - тъмните й очи блестяха, по

бледите й страни се преливаше лека руменина.

- Като прекопаеш добре - каза тя, - ще разбиеш буците, ще разчистиш от коренища,

от камъни и после ще направим лехи.

В гласа й се долавяха меки, дружелюбни звуци, тя на няколко пъти обгърна младия

селянин с бързи погледи и не бързаше да си отиде. Стоян размахваше копачката с

голяма сила и с въодушевление; острият мирис, който се дигаше от разкопаната

влажна пръст, го замайваше, вълнуваше го, възбуждаше тялото и душата му. Познат

му беше тоя мирис и пробуждаше в душата му драгост, умиление и стара, вкоренена

там, но сега далечна тъга. Сладостна топлина се разлива по младото му тяло, той

копаеше усърдно, леко, с опитни ръце и сякаш нямаше да спре никога. Бързо и

широко се разтваряше под ударите на копачката му черната тучна пръст. Потеклата

по челото му пот хладнееше приятно като милувка, но той и цял се чувствуваше

разнежен, радостен, щастлив в безспирната си работа, упоен от полъхващия мирис

на разкопаната земя и с тая жива топлина по тялото му, вътре в него, в душата

му. Откъде идеше тя и всичко туй - дали от работата или от земята, или от

пролетното слънце и от това синьо небе, високо горе или пък от другаде? Младият

селянин не се питаше, той не знаеше и нищо не му идваше наум да пита, да знае -

беше млад, здрав, силен, роден беше на същата тая земя и под същото туй небе

израсъл.

Негде наблизу гукаха гугутки, а звънката, припряна глъчка на какви ли не птички

по дървесата из дворищата в градините наоколо все тъй не спираше, както бе

започнала още преди изгревслънце. Шаро ту изчезваше някъде из двора, ту се

втурваше в градината с накривеното си калпаче, моташе дългите си нозе по

влажните буци пръст, въртеше опашка, въртеше се цял като бяло валмо по

разкопаната черна земя, повилнял от радост, от слънцето и пролетта.

- Хайде, стига веке - чу по едно време Стоян Глаушев познат глас и се изправи.

Насреща бе застанала хаджи Серафимовата внука. Изправен сред разкопаната широко

наоколо земя, разгърден, със зачервено лице, с влажни, разрошени коси, в бялата

си риза, която сам изпра за празника, та пъстрите й везби сияеха в блясъка на

младото пролетно слънце, той й се усмихваше с двете си редици бели, здрави зъби.

А тя бе облякла леки празнични дрехи, превързала бе главата си с шарена

липисканска шамия и за пръв път виждаше той в тъмните й очи мекота и дори

покорство.

- Стига - продължи тя, - следобед ще довършиш, колкото ти е останало, а сега

върви да обядваме.

Султана се отправи със ситните си стъпки към къщи, той я последва и така го

въведе тя за пръв път в старите хаджи Серафимови сараи.
VIII
Още за дядото на хаджи Серафим се разказваше - като сказна от далечно, тъмно

време, - че имал цяла капа с жълтици, а сребърните и бакърените си пари мерил с

кантар. Името му било Марко. Той бил колкото гражданин, толкова и селянин, не се

свъртал много вкъщи, скитал по цяла Македония да събира едър и дребен добитък,

най-вече овце, ходил по пазарищата и панаирите отсам и оттатък Вардара, губил се

и по чужди места из Арнаутлука и Гръцко, до Елбасан, Янина, Лариса и чак до

Атина. Той имал седем дъщери и един син - Огнен. Като поизраснали децата му,

Марко заробил всички в работата си - седемте му щерки, ведно с майка им, от нова

до нова година да работят и преработват вълна и козина, да перат и превлачват,

да боядисват, да предат и тъкат безброй лакти шаяци, дебели ямболии, шарени

вълнени килими, а сина си той повел по пътища, по пасбища и пазари. Види се, бил

много усърден в работата си и бил алчен за богатство. Като работил с жива стока

и все скитал по пътищата, той на няколко пъти загубвал цялото си богатство ту от

мор, ту арнаути и турци разграбвали стоката му. Бил смел, суров човек, носил

силяхлък с пищови и ножове, битки водил да пази стоката си и не умрял от своя

смърт - убили го арнаути негде към Корча. Синът му, Огнен, който по чудо се

спасил от смърт, прибрал с бащините си овчари каквото останало от стоката и се

върнал в Преспа. Не бил по неговата воля бащиният му занаят. Той бил кротък

човек, със слабо здраве. Разпродал стоката, разпуснал овчари и слуги. Беда

сполетяла семейството, грабеж и смърт, но всички си отдъхнали: бащата загинал

трагично, дошла скръб в къщата, но и страхът от него изчезнал. Замлъкнали

разбои, родани и вретена, загаснали огнищата с големите казани, стихнала цялата

къща. По това време минала някаква лоша болест и завлякла пет от сестрите на

Огнена. С време той омъжил останалите си две сестри, оженил се и той. Какъвто

бил кротък и тих човек, така Си протекъл и целият му живот, но невестата му била

пъргава, сърцата жена и тя го подкарала:

- Още колко време ще живейме ние така, с готовото? Бързо се свършва то. Залавяй

се с некаква работа, Огнене, докато не са се свършили бащините ти жълтици.

С последните пари, останали от баща му, Огнен отворил дюкян и пак близу до

бащиния си занаят - продавал шаяци, гайтани, платна, събирал също и кожи, които

продавал на евреи закупвачи в Битоля. Не била много голяма търговията му, не

смеял той да се качи на кон и да тръгне по пътища и пазари, но все запазил поне

каквото останало от баща му. Когато му се родило първото дете, помолил кума му

да го нарече Серафим, макар това име да не било много познато в Преспа, но сам,

по своему го избрал, види се, отговаряло на душевното му разположение. Другите

му деца умирали едно след друго още мънички. Щом Серафим станал на дванайсет

години, баща му надвил всичките си страхове и го изпратил чак в Охрид, да се учи

там на елинско писмо, при прочути даскали. След първата и особено след втората

година, като виждал Огнен как детето му напредва в науката, започнал да мечтае

да го изпрати в някое голямо школо в Атина или Цариград, та да стане учен човек.

Но Огнен умрял още доста млад от тежката болест и жена му задържала единственото

си дете вкъщи. Така Серафим, дете още, седнал в дюкяна на баща си.

Не тъгувал дълго Серафим за науката си, макар след като вкусил от сладостта й,

тя да останала постоянна жажда в душата му и най-голяма гордост в живота му. Той

вече познавал и силата й, умеел и да я използува. Но много бързо го завладяла и

търговската страст, която повлича човека, издига го и го сгромолясва, както

всички Други страсти. Още много млад и неопитен, Серафим започнал като баща си,

но скоро се почувствувал като жребец сред широко поле и развял грива. Ставал все

по-Дързък и безогледен. Той не чакал селяните от околията Да донасят в дюкяна му

кожи, както те искат, а сам започнал да отива при тях и там скубал и обирал

простите люде безмилостно. Научил се как да събира на ниски цени и да пази

кожите до най-добрата цена, открил и пътя им към Солун и морето. Написал изкусно

писмо, както се учил в Охрид, до най-големия търговец на кожи в Солун и скоро

получил отговор. На края на сухото и сдържано търговско писмо, с което

солунският търговец му възлагал да събира за него кожите от цялата Преспанска

околия и да му ги праща направо в Солун, били прибавени и следните два-три реда:

"Виждам, че си млад, трудолюбив и способен човек, а такива люде аз обичам и съм

готов всякак да ги насърча и подкрепя." Търговецът бил грък и, види се, искал да

даде преднина на един християнин. И дълго той нямал никакъв повод, за да се

разкайва - Серафим бил усърден и по търговски честен в работата си. По-късно,

когато Серафим започнал да отива в Солун, гъркът забелязал, че той се застоява

там все по-дълго, че ходи по пристанището и се заглежда в големите кораби. И той

намерил начин да му каже, с доброжелателство и заплаха в същото време: "Морето,

млади човече, упойва. Гледай да не ти завърти главата." Но младият преспанец бил

вдъхнал вече доста дълбоко от упойващия мирис на зелената морска вода, на

широкия морски простор. Отделил се от гърка и се опитал да намери сам път към

далечните пристанища. Ревнивият грък го смазал само с един удар и пак му казал:

"Не посягай, дето съм аз. Тук, в Солун, има и по-големи майстори от тебе, но

никой не се решава да дели мегдан с мене. Не се опитвай повече. Върни се в

Преспа и продължавай да ми пращаш кожи оттам. Аз те ценя, но в Солун идвай само

за да си купуваш нов фес." Не можел да се бори Серафим Огненов с големия

търговец, който имал кантори и свои люде по цялото Средиземноморие и в Марсилия,

и в Кайро, та чак в Мадагаскар. Върнал се в Преспа, след като загубил около

хиляда алтъна.

В Преспа започнал отначало. И пак започнал да тече през ръцете му златен поток.

Тогава се оженил и си направил голяма къща. Жена му, баба хаджи Серафимица,

навремето си била много хубава. Родила му две мъртви деца, третото им дете

оцеляло, но тя не родила вече друго дете. Бързо се трупало богатството на

Серафим Огненов, но той имал само една радост в живота си - колкото голяма,

толкова и несигурна, - животът едва мъждукал в единствения му син. Жена си

Серафим не обичал много, обичал само сина си, но той все боледувал до

десетгодишната си възраст, после не боледувал, но си останал слаб и блед, та

баща му треперел над здравето му. Нямало как повече да развива търговията си в

Преспа, богатството му само нараствало и Серафим Огненов се нахвърлил най-напред

да гизди къщата си. Заприличала на пашовски сарай, но Серафим скоро й се

наситил. Сетне започнал да се готви за далечен път - за Ерусалим. Привличал го

не само гробът Христов в далечната земя, не само суетата на тежък чорбаджия, а

не по-малко и пътят по море - старата жажда в душата му още не била угаснала.

Заминал заедно с жена си и сина си. Върнали се и тримата хаджии. Какво повече би

могъл да иска човек - и богатство, и дом, и власт, всичко имал хаджи Серафим

Огненов, но и на всичко бил наситен и преситен. Отново се нахвърлил на работата

си, започнал усърдно да събира стока и да я трупа в свой склад в Солун. Пак бил

наумил да започне своя търговия с далечните презморски пристанища. Сега всичко

му изглеждало по-лесно: бил по-опитен, можел да вложи в работата си до

четиристотин хиляди гроша, видял с очите си що е море и кораб - нали бе прекосил

на два пъти Бялото море. Старият грък бил умрял и хаджи Серафим смятал, че няма

от кого да се бои тоя път. Застоял се в Солун с месеци. Складът му бил пълен с

готова стока. Очаквал важни известия от Марсилия. Забравил Преспа и жена му не

знаела дали е жив, щом не се връщал толкова дълго, нито пък пращал вест за себе

си. Върнал се тъкмо когато най-малко го очаквали, и пак нищо не личало по

външността му. Но колкото и да бил горд, затворен човек, не се сдържал и казал

на жена си:

- Пак сичко загубих.

Жена му никога не се месела в работата му, та и сега нито дори го попитала как

загубил богатството си. Пък и той нищо повече не казал за неуспеха си. Едва

по-късно се узнало в Преспа, че за една нощ е изгорял целият му склад с кожи в

Солун.

Хаджи Серафим Огненов започнал пак отново. Той приличал на дядо си Марко, а не

далеко. Скоро след като се върнал от Солун, научил, че син му Васил дружил с

млади като него, разглезени, богати турци. Пиели ракия, ходели по развалени

жени. Хаджи Серафим посрещнал спокойно тая нова беда, като мислил, че веднага ще

я надвие. Оженил сина си и не го изпущал изпред очи. На първо време младият

хаджи Васил като да се примирил, привързал се към жена си. Родило му се и дете -

Султана. Скоро след това дяволът като че ли отеднаж го дръпнал пак по лошия път.

Започнал отново да пие ракия и съвсем изгубил страх от баща си и срам от людете.

Ракията го изгорила като огън за по-малко от една година, а скоро след неговата

смърт умряла и младата му невеста. Хаджи Серафим Огненов останал сам с жена си и

с внуката си Султана. Не издавал с нищо мъката си, но всички забелязали, че

бързо се състарил. Продължавал работата си - не можел да седи бездеен, в ума му

все назрявал някой план и вътрешна сила непрестанно го подтиквала да го изпълни.

Но, види се, силата му започнала да намалява и неочаквано станала в него рязка

промяна. Хаджи Серафим Огненов, който повече от четиридесет години работил с

кожи, вече не можел да понася миризмата им. За късо време изпразнил всичките си

складове, разпродал всичката си стока. С парите си, към хиляда и петстотин

жълтици, накупил цяла редица дюкяни на най-хубавата улица в чаршията. Минали

година или две, какво мислил и кроил през това време хаджи Серафим - никой не

знаел. Тогава избухнал, както го наричат в Преспа, големият пожар: от полунощ до

разсъмване изгоряла почти цялата чаршия. Често ставали пожари, особено в

чаршията, но тоя бил най-голям. Било зимно време, а хаджи Серафим стоял там

докрай да гледа как горят дюкяните му и на другия ден легнал болен. Два дни

преди да умре, той казал на жена си:

- Горя четири пъти. . . и най-големият ми пожар - Васил. . . Ама тоя път ще

изгоря съвсем.

Той си мислил за четирите големи беди, които му се случили през живота, и както

си казвал, не по негова вина, а поради липса на щастие. Тъкмо в тоя момент

влязла внуката му Султана и той като да се сепнал:

- Дано да оздравея. . . Иначе, господ да ви е на помощ.

Мислил той в оня час за детето на сина си, за Султана, че я оставя без опора, но

не могъл да надвие смъртта.

Султана, внуката му, го помнеше - тя беше на шест години, когато умря хаджи

Серафим. Тя остана самотен цвят на върха на едно дърво, което бе израсло буйно и

високо, ала сега цяло беше обрулено, изгоряло от мълнии. Или може би от люти,

отровни сокове, които бе всмукало то с корените си. Тя цъфтеше на самия връх на

това дърво, хранена и от благи, животворни сокове, събрала в себе си всичките му

жизнени сили, родена от него, за да завърже и роди плод, който би продължил и

засилил загасващия му живот. Султана помнеше само дядо си, но познаваше живота и

на баща си, и на прадядо си Огнен, и на прапрадядо си Марко; познаваше майка си

и всичките си баби и прабаби, познаваше живота им, макар само по спомени и

сказни. Тя носеше в паметта си техни образи, техният живот беше неин собствен

опит и нейна мъдрост, а това, което беше заличено в спомена, допълваше го гласът

на кръвта. Султана се държеше здраво за дървото, на което бе израснала като

последен цвят и плод, и беше може би по-жизнена от него, събрала в себе си

всичките му сили.

Тя беше много малка още, когато остана пълен сирак, а баба й хаджи Серафимица

беше жена, която никога не бе познавала немотия и нужда, та и сега не искаше да

се лиши от нищо. Единственият покровител и на двете беше Султаниният вуйко Тасе,

брат на майка й, но той беше лекомислен човек, прекалено горд с чорбаджийския си

произход, хилава издънка на голям род. Той беше много беден и посягаше без

голямо стеснение към остатъците от хаджи Серафимовото богатство, за да държи

високо, както казваше, честното си име. Султана беше малка, за да му попречи, а

баба Серафимица искаше да знае само дали има достатъчно за нея - да се облече,

да се нахрани сладко. Вуйко Тасе направи и две големи грешки: реши, че може да

построи отново изгорелите дюкяни на хаджи Серафима, но скоро се видя, че пари

няма да стигнат. После реши, че може да вземе материали за строежа от голямата

къща на хаджията, и започна да събаря едната й страна, докато се убеди, че с

това не може нищо да се свърши. Като не можа да построи дюкяните, посъветва

хаджи Серафимица да продаде мястото им в чаршията и така се случи, че го продаде

на безценица. Вуйко Тасе винаги започваше с големи планове и никога нищо не

можеше да свърши разумно. Когато Султана навърши тринайсет-четиринайсет години,

те с баба си живееха вече в пълна бедност. И ако тя, малката, не бе взела всичко

в ръцете си, биха гладували. Това стана един ден, когато баба й, хаджи

Серафимица, поиска да си направи нов атлазен кюрк.

- Имаш си още дрехи, бабо хаджийке - каза й Султана. - Пък и не ти прилича сега

нов атлазен кюрк.

- Как да не ми прилича? Коя съм аз, не знайш ли, та ще ходя в дрипи!

- Бедни сме, бабо хаджийке, нема кой да ни печели.

- Не съм бедна аз. Имам си.

- Какво имаш? Дай да видя. Дай да видя какво имаш!

Цяла една нощ въртя Султана баба си на ръжен и успя да й вземе всичките ключове

от сандъци и долапи. Призори бабата хаджийка премаля за сън - обичаше и да си

поспива - и нямаше сили да се бори. А Султана й нанесе още един удар:

- Дай ключовете да видя. И ако има за нов кюрк, направи си и два, ако искаш.

- На, кучке, вземи ги, пусти да опустеят - предаде се баба хаджи Серафимица.

Султана я остави да спи и прерови всички сандъци, долапи и скривалища. Намери

някои накити, намери и малко пари. Сега ги заключи тя и прибра ключа у себе си.

Баба хаджи Серафимица остана със старите си кюркове, вуйко Тасе остана сам да се

грижи за почтеното си име. Султана броеше и преброяваше всяка аспра, която

трябваше да похарчи, и малкото богатство, което държеше в ръцете си, заприлича

на петте чудотворни хляба, с които според легендата Исус Христос е нахранил пет

хиляди гладни люде в пустинята. Години наред живееха двете жени мъчен живот, но

не останаха без залък хляб, без топливо и без прилична дреха.

Когато Султана навърши шестнайсет години, дойдоха стройници да я искат за

някакъв момък. Тя сама намери начин да проучи какъв беше тоя жених и накара баба

си да му откаже. Не беше той мъж за Султана. Но тогава й стана ясно, че тя

чакаше да дойде в тоя запустял дом нов достоен господар, да му предаде тежкия

товар, който прегъваше моминските й плещи, тя чакаше и се готвеше да го посрещне

в моминските си мисли, надежди и мечти. Годините минаваха, но вече никой не

дойде да я иска. Излязло й бе име, че е люта и горделива мома. Имаше и нещо

друго, по-важно: за бедните в Преспа тя беше от голям род, а за богатите - беше

много бедна.

Ето, дойде Стоян Глаушев - довея го тъкмо пред портата на Султана последната

зимна вихрушка. Той беше млад, здрав мъж, хубав с младостта си и голямата си

сила. Султана постоянно го наблюдаваше, разглеждаше го, скрита зад закнижените

малки прозорчета на стаята откъм чардака. Тя следеше живота му, доколкото й беше

възможно, поразпитваше го - все тъй набързо и уж случайно, заслушваше се в

приказките му. Не беше много трудно да се проникне в мисълта, в душата на

простия, наивен момък. Той нищо не скриваше и не умееше да скрие. Когато реши

Султана да въведе него, чуждия човек, в дядовата си къща, тя бе го одобрила за

свой съпруг. Прост, груб, селянин, но той беше млад, силен момък, с чиста душа.

Повече тя не можеше и да иска, не можеше вече и да очаква. Но не бяха само

плановете й за бъдещето - да съживи наново тоя запустял дом, да си създаде