Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

- Не, не - отклони го кротко, услужливо дядо поп Данаил. - Първо там, целуни

първо ръка на наместника. И полека, полека, не се плаши, нема нищо.

Стоян целуна доста непохватно ръка на владишкия наместник и се изправи до

масичката пред него. Така: първото нещо, да целуне ръка на наместника, значи,

свърши; сега - второто. Стоян извади кесията, развърза я, но забрави да я

раздрънка, извади жълтицата и я сложи на масата:

- Ожених се и ето, тая жълтица за църквата.

- Бре! - чу се глас в широката стая.

За една минутка в стаята се чуваше само острото скърцане на писаревото перо. На

масичката пред наместника кротко сияеше златната пара, като случайно попаднало

там слънчево петно. Стоян веднага забеляза как един дребен старец, седнал цял

като малка купчина на миндера до наместника и само едрата му глава тежеше

нанапред под нисък тъмноморав фес, му направи знак, с дългата си броеница в

ръка, да се дръпне по-назад и се чу неочаквано дебелият му кънтящ глас:

- Застани там, към вратата. Сички да те виждаме. Стоян се поогледа плахо и се

дръпна чак до вратата.

- Де е жена ти? - попита го наместникът и не сваляше очи от него. - Ние ви

повикахме и двамата.

- Тя нема никаква работа тука - отговори Стоян с думите на Султана. Сетне си

спомни, че тя му каза нищо да не говори, и стисна устни, като се закле вече да

не проговаря.

- Как нема никаква работа тука! - продължи наместникът. - Вие сте и двамата

виновни пред църквата и общината. Общината се грижи за всички благочестиви

християни да изпълняват закона и да живеят честно. Вие, безумни, се отлъчвате от

стадото. Венчали сте се без позволение от общината, от църквата. Преди да се

венчеете, ти дълго си живеял в дома на младоженката. Кажи, верно ли е това?

Стоян мълчеше.

- Кажи де, или не ти се приказва по тая работа - обади се друг от общинарите и

продължи: - Тука сичко ще си кажеш. Нищо нема да криеш. Ние знаем, че си живеял

там. Ами вие срещахте ли се, такова. . . тя идваше ли при тебе, или ти. . . тъй

де, нели се сещаш. . .

Стоян продължаваше да мълчи. Но той смътно чувствуваше, че тия люде искаха да го

обидят, да го унижат, да натиснат главата му в земята, да го принудят да говори

за неща, за които не се говори пред други, пред чужди люде. По врата, по лицето

му започна да пълзи червенина, в очите му напираха сълзи.

- Ти мълчиш, значи, чувствуваш се виновен - каза наместникът и се изправи, като

че ли се готвеше да стане. - Ти и жена ти сте извършили голем грех и сте

показали непослушание.

- Аз живеех в плевнята - сякаш изведнаж се досети да се защити Стоян.

- Така - кимна му наместникът. - А после?

- После. . . нищо.

- А, нищо, значи.

- Нищо.

- Не можеш да се оправдаеш, момко - поклати глава наместникът. - А който стори

грех, ще си получи наказанието. За това, че сте се венчали без позволение,

общината ви налага десет гроша джеза.

- Ама това ли било? - зарадва се Стоян на тая бърза развръзка и дори се усмихна,

извади наново кесията и започна да рови в нея. Освен парите, които му даде

Султана, в кесията той имаше и двайсетина гроша свои пари. - Ето, ето. . . Щом е

за десет гроша. . .

Той сложи на масата парите и пак се отдръпна към вратата. Наместникът погледна

купчинката пари, като да ги провери с очи, и отново дигна строго лице към

Стояна:

- Това, с джезата, едно. Сега друго: ние научихме, а и ти сам призна с

.

- Преподобни отче, и вие, почтени старци и чорбаджии - чу до себе си Стоян гласа

чист като агнец, аз знам добре това. Ако има некой виновен в тая работа, това

съм само аз и мене ще съдите вие.

- Ти после, дедо попе - направи му знак с ръка наместникът и додаде сърдито: -

Потърпи, ще дойде и твоят ред.

Настана мълчание. Тогава Стоян тихо повтори думите, които сякаш му подсказа

старият свещеник като най-точен отговор:

- Защо ме мъчите вие, стари люде?

И пак настана мълчание. Дребният старец, който седеше до наместника, размаха към

Стояна броеницата си и рече с кънтящия си глас:

- Ха си върви, върви си, момко. Стоян понечи да си тръгне, но се сети за

поръките на Султана, обърна се пак към старците и каза:

- Прощавайте. Сбогом.

Като излезе вън, пред него се изправи общинският слуга. Едва сега избухна Стоян,

огорчен, разтъжен:

- Ама какви люде сте вие гражданите бре, какви люде сте! Уф!

не искаха да приемат лесно в средата си неканения пришълец, който с женитбата си

така бързо и така дръзко си извоюва правото на техен съгражданин. Така пред него

се разкриваше обратната страна на един живот, който бе го привличал с голяма

сила. Но въпреки огорченията и разочарованията, които му поднасяше новият му

живот, той се прилепваше все по-плътно към него. Притегателната сила на града не

отслабваше, съсредоточена сега в Султана, в новия му дом - Султана, неговата

невеста, най-хубавото чудо на негостолюбивия и толкова хубав град! Тъкмо това

никак не можаха да му простят преспанци, че се ожени за хаджи - Серафимовата

внука, а ето такова едно невероятно чудо бе станало и беше толкова хубаво! Стоян

бързаше, колкото можеше, да се пограждани, за да не привлича постоянно върху

себе си завистта и злобата на лошите люде, а родното село оставаше все

по-надалеч, в спомените му. Понякога, в минути на горчива обида, той се връщаше

в мислите си към родното село, при майка си и сестра си Благуна, при воловете и

в широкото поле. тия завръщания ставаха мъчителни и засилваха тъгата му по нещо

голямо и най-важно, но и неясно в съзнанието му, може би нещо, което би било

съчетание между хубавото в родното село и хубавото в града. Никога ли не се

случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли -

редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или

непостигнато? Скоро след сватбата на Султана някак набързо, за ден, два умря

баба й, старата хаджи Серафимица. Стоян, като видя мъртвата, каза философски:

- Вчера - сватба, днеска - смърт.

И му беше тежко, че беше именно така в живота, тъжно му беше и за умрялата

бабичка. После, когато започнаха да идват жени от целия град с китки и свещици

за мъртвата, като ги чуваше с какви добри думи утешаваха Султана, макар да се

виждаше, че тя не скърбеше много за баба си, Стоян не знаеше как по-добре да

посреща и изпраща всички тия добри жени, та стана нужда жена му да го позадържа:

- Ти не викай толкова, като разправяш за баба, и не се хили така: се пак мъртвец

имаме вкъщи.

Стоян подигна рамена: ето такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!

Султана погреба прилично баба си, изпълни точно реда и всички обичаи и като че

ли с това пак обърна към себе си сърцата на людете. Заглъхна всякаква зла врява

около женитбата й, негли гробът на старата жена се издигна като някаква

преграда. Пък и времето минаваше и завличаше всичко, което вече е било, животът

не спираше на едно място.

Един ден Стоян срещна в чаршията Махмуд бега - господаря на родното му село - и

помисли, че бе дошъл краят на живота му. Турчинът мина край него и дори го

погледна, но не го позна, не се спря да го пита защо бе убил хрътката му, не

извади нож да го заколи.

"Ц-ц-ц! - възхити се Стоян сам от себе си. - Де ще ме познай той сега! Друг

човек съм аз веке, друг. . ." Като се ожени за хаджи Серафимовата внука и облече

градски дрехи, Стоян Глаушев се възгордя малко. Стана по-смел и по-отворен.

Голямата му телесна сила личеше по-ясно в новите му дрехи и когато работеше по

риза в казанджийските работилници, и както стоеше тъй изправен насреща: големите

му ръце висяха полуразтворени, като да се готвеше всеки миг да сграбчи нещо, да

дигне, да премести. И приказката му стана по-друга. Умееше да предизвиква смях,

понякога и сам се смееше повече от другите, а когато се разпалваше, той

надвиваше тежестта в говора си, вдаваше се цял в приказката си и ставаше дори

сладкодумен. Понякога, макар и за късо време, той се затваряше в себе си, лицето

му се помрачаваше, ръцете му се отпущаха. Тогава се оплакваше на Султана като

дете:

- Хвана ме мъка. . .

един ден. Беше празник, нямаше работа в чаршията и Стоян не можа да се задържи

вкъщи. Върна се прегладнял и омърлушен - през целия ден бе скитал из полето

около града, лежал бе по междите и ливадите, във високата избуяла трева, гледал

бе раззеленелите се ниви. Така той изчезна на няколко пъти и по-късно, когато

пламна лято по широкото поле. Султана му се караше, а той като немощливо дете:

- Мъка ме хваща и. . . така.

Боеше се от жена си и не искаше да му се кара, та като оставаше свободен, вместо

да скита из полето - нахвърляше се да работи в градината. Не беше опитен в

градинарската работа, но работеше с преголямо усърдие - копаеше, прекопаваше,

дълбаеше, а оставяше Султана да прави лехи, да сади цветя и зеленчук. Теглеше го

земята и той работеше над нея до изтощение. Малко време му оставаше за нея.

Заговори еднаж за гайда, за кавал и Султана му се скара:

- Нели си селендур!

Тя не харесваше и песните му, а Стоян пееше доста хубаво и още по-хубаво би било

да можеше понякога да си посвири на кавал.

- За смех ще ме сториш пред целия град - казваше му Султана.

Той не можеше да разбере гражданското й честолюбие. Такива си бяха те,

гражданите: горделиви, присмехулници.

Това беше потиснатата в душата му тъга по родното село и неотразимият зов на

земята, която бе го родила. Но това беше може би друга, стара и прастара болка.

Все пак радостта беше по-трайно, постоянно чувство в младото му сърце.

Той не спеше вече в плевнята и влизаше като господар в къщата на прочутия хаджи

Серафим. Младата му невеста гледаше да подбужда и засилва чувството му на

гордост и господарство. Тя искаше да го направи истински гражданин и беше

упорита, неуморима в това си желание. Разнежен, изпълнен с възхищение от нея,

Стоян беше като восъчна топка в нейните малки ръце. тя не пропущаше да остави

следа върху тая тежка, ръбеста топка било с нежно поглаждане на тънките си

пръсти, било с доста чувствителен натиск. Тя усещаше, че навътре във восъчната

топка оставаше нещо твърдо и неподатливо, но Стоян иначе се оставяше в ръцете й,

вслушваше се във всяка нейна дума и бързо възприемаше поуките й. Тъкмо в това

сега се проявяваха техните взаимни отношения: той - с неговата видима и неговата

скрита сила, наивността и добродушието му, възхищението му от нея, и нейния

бистър ум, твърдост и вродена деликатност. Султана би могла да каже, че го

държеше в ръцете си, но пазеше мъжкото му достойнство - мъжът е "благословен от

Бога" - и като че ли тя се боеше малко от него, от нещо неясно в него, което още

не познаваше.

Когато бяха сами или бяха двамата заедно между чужди люде, беше най-добре, ала

не беше тъй, когато останеше той сам между чужди, както беше в чаршията.

Гражданите все още не го приемаха като свой. Беше като дете, което прохожда, но

ръката, която го водеше, често го оставяше или дори го тласваше напред. И Стоян

се воден и тласкан от тая ръка, се объркваше от своето нараснало честолюбие, от

копнежа си да заеме определено място в новия живот и, от друга страна, все още

пресрещан със студенина, присмех и вражда. Той все още страдаше между чуждите,

но имаше и едно оръжие - търпението си, също и хубавата си усмивка, зад която

понякога скриваше горчиви сълзи. Най-дълбоко го нараняваха присмехът на чуждите,

лошите шеги, които му устройваха, а Султана му казваше:

- Гледай да не ставаш смешен и нема кой да ти се присмива.

Стоян гледаше да умилостиви другите, да им покаже добрата си воля и всичката

доброта на сърцето си, а Султана му казваше:

- Щом си слаб и се боиш от людете, тогава те стават по-зли.

Още повече се разбъркваше и се размътваше в душата на новия гражданин, но

младата жена разкриваше пред него ясна, определена цел:

- Ти нема да бъдеш се слуга и последен работник по чуждите казанджийници! Учи

занаята! Гледай, следи, внимавай как се работи, да станеш и ти майстор.

Стоян често сменяваше работилниците според това де се топеше и се чукаше бакър;

приемаха го навсякъде - такъв силен работник, - но навсякъде му даваха тежък чук

- винаги най-тежкия - и го държаха само около голямата наковалня, до голямото

огнище. А той при всяка по-свободна минута крадливо се примъкваше към тезгяха,

дето работеха по-старите, опитните калфи и майсторите, които изкусно извиваха

медни листове, правеха и украсяваха всякакви съдове с малки, леки железни и

дървени чукчета. А те, майсторите и калфите, като го видеха по-свободен и да се

заглежда в работата им, посрещаха го със зли очи, с подигравки, пращаха го да

донесе вода от най-далечната чешма - водата оттам била по-хубава - или го

пращаха по друга някаква работа вън от работилницата. Навсякъде беше същото с

него, в която и работилница да се преместеше. И колкото и да беше търпелив и

добродушен, колкото и да помнеше поръките на Султана, която постоянно го

подтикваше и насърчаваше, в сърцето му непрестанно се набираше мъка, обида,

гняв, пък и злоба срещу людската злоба.

Бяха привършили еднаж доста рано следобед с чукането на голямата наковалня, след

като бяха чукали от тъмни зори, и Стоян остави своя чук - и тоя път най-тежкия в

работилницата, - облече горната си дреха, а очите му все към тезгяха. Беше много

уморен, цял в пот,! ризата му беше мокра, но пак се приближи той към тезгяха -

стори му се, че днес всички бяха добре разположени към него и тъкмо беше време

да погледа как работеха майсторите и калфите. Пък и един от калфите на отсамния

край на тезгяха го погледна дружелюбно и му подхвърли:

- Да погледаш ли? Ела, ела, погледай. . .

Той очукваше с дървен чук един голям гюм и Стоян се наведе, за да вижда

по-добре, наведе се още по-близо. Неочаквано, уж на шега, калфата посегна с чука

и го цапна по носа. Стоян се дръпна усмихнат, макар да избиха сълзи в очите му,

но усети как потече от носа му топла, лепкава влага. Той се обърса с длан и като

погледна - видя кръв. За един миг цял се промени, наежи се, настръхна чак с

рамената си и така се преобрази лицето му, че всички се загледаха в него. Бавно,

ала като да беше друг някакъв човек, той пристъпи към голямата наковалня и дигна

оттам своя, най-тежкия чук. Калфата, който го удари, скочи от мястото си и по

тезгяха избяга на улицата. Тогава Стоян Глаушев размаха тежкия чук, развъртя се,

запъхтян от ярост, с кръвясали очи, изпо-чупи всичко, що се мярна пред погледа

му. Надигна се шум и вик, разбягаха се всички от работилницата, наскачаха люде и

от съседните работилници, а Стоян, като нямаше вече какво да чупи, замахна с

всички сили и хвърли чука в големия рафт на отсрещната стена, дето бяха наредени

какви ли не съдове, и сега всичко полетя надолу с трясък и звън.

- У, вържете го! - извика някой от улицата.

Привлечен от тоя вик, Стоян се помъкна нататък и застана пред вратата на

работилницата с увиснали огромни ръце, като разярена мечка, дигнала се на

задните си нозе.

- Ела да ме вържеш, песи сине крастав! - изхриптя той, а нищо не виждаше с

помътените си очи.

Шумната казанджийска чаршия бе стихнала, струпали се бяха наоколо много люде и

от тях се отдели мъж с бели коси и червено лице - майсторът, при когото бе

почнал Стоян за пръв път. Тихо се приближи старият човек и рече:

- Стоянче, синко, що си наумил. . . Смири се, ела, ела при мене.

Улови кротко Стояна за ръката и го поведе към работилницата си. Вътре старият

човек го накара да седне и сам седна срещу него:

- Кажи, синко, що стана, що искаш от тия люде насреща?

- Искам да уча занаята! - отговори Стоян гневно, а бесният напор в гърдите му

отслабваше, чезнеше.

Старият майстор също бе дошъл някога от село и знаеше, че Стоян беше усърден

работник. Той дигна към него сините си очи и каза:

- Добре, много добре. Ти при мене ще останеш, аз ще те уча и ще те науча. И пази

се от зло, синко, пази се от зло.

Преуморен, отпаднал се довлече Стоян вкъщи, но не влезе вътре. Седна на

стъпалата вън. Седя дълго тук и дълго плака, тихо, с обилни сълзи.

Жена му го видя още като влезе той в двора и през цялото време го гледаше

отвътре, но не излезе да го пита и разпитва. Едва на другата сутрин, преди да

тръгне той на работа, тя му заговори. А Стоян - кой знай откъде му дойдоха тия

думи - й каза:

- Пробих. Дебела стена пробих. С голема сила, с голема мъка и сълзи. Брей, човек

щех да убия! Сега и майстор се намери да ме учи, сега. . . - не довърши той, пък

и думи не намери, не знаеше как да обясни всичко и каква ведрина бе се

разтворила сега пред очите му, в душата му.

като ходи Стоян да чука по разните работилници повече от две години. И добре, че

се намери милозлив човек да го подкрепи, да му подаде ръка - иначе можеше да

върти големия чук още двайсет години и цял живот, без да може да стигне до

тезгяха. Такъв беше редът в занаята - трудно беше да минеш по-горе, години

минаваха и никой не даваше да го стигнеш, да го изпревариш. А Стоян непрестанно

чувствуваше на широкия си гръб Султанините ръце, побутваха го, тласкаха го да

върви напред, малки, упорити, твърди. И в него припламваше огън, подклаждан пак

от Султана, да стане изкусен майстор, да овладее чудната игра на малките чукчета

по медните съдове, песента им звучеше сладостно, изпълваше, завладяваше душата

му. Стоян се улови със страстен порив за ръката на майстор Кочо.

Той и сега слизаше да чука на голямата наковалнядо голямото огнище, но имаше си

свое място на тезгяха редом с другите калфи, своя наковалня и свои железни и

дървени чукове. Майстор Кочо му обеща да го учи на занаята и с още по-голямо

усърдие го учеше, като видя, че Стоян беше схватлив и имаше вярна ръка. В

началото малките чукчета изглеждаха много леки на Стояна, губеха се в мечешките

му лапи, но за малко време той свикна с тях и разбра с радост, че тъкмо с тия

малки чукчета наистина можеше да се направи нещо. Дотам свикна с тях, че ги

чувствуваше като част от ръцете си, завладя ги и едва тогава можеше да удари

точно там, дето сочеше окото му. Майстор Кочо подробно му обясняваше кое как да

направи и често го насърчаваше, а като мина някое време, виждаше се, че се радва

на работата му. Не му обясняваше вече надълго и нашироко най-прости неща, с думи

или с пример, като вземаше чука от ръцете му и пак му го връщаше, а му казваше с

доверие:

На Димитровден майстор Кочо му определи шестстотин гроша годишна заплата - до

другия Димитровден. Учуди се Стоян в радостта и в гордостта си, когато жена му

Султана рече:

- Не са много тия пари за цела година. Требвало да поискаш повеке.

Стоян и не помисли да иска повече пари. За него беше най-важно, че седеше на

тезгяха редом с другите калфи. Много по-важна беше плодотворната игра на

чукчетата, тяхната сладка песен. Да, и парите, но малко ли бяха шестстотин гроша

за една година? И Стоян се опита да възрази на жена си:

- Майстор Кочо знай. . . той ке учи. . .

- За себе си секи сам знай най-добре. Учи те, пък ти работа му вършиш - отсече

хаджи Серафимовата внука.

"Е, да поискам повеке" - помисли Стоян, но като отиде на другия ден на работа,

седна на мястото си, чу гласа на стария майстор, той забрави да спомене за

заплатата. После, като минаха дни и седмици, беше вече късно. Не му заговори

вече и Султана, примири се и тя. Работната година потече. Падна първият сняг,

настъпи зимата. Стоян си мислеше: "Брашънце, дал господ, дърва имаме, работата

ми - работа, какво повеке може да иска човек?" И току си подсвиркваше - тъй, сам

на себе си, особено вечер край огнището, докато жена му в съседната стая

постилаше леглото за спане. Една вечер, преди Божик, тя нареди леглото и се

върна с дебела мека ямболия, прехвърлена през рамо. Каза му:

- Върви да спиш. Късно е.

- Ами ти? - попита той изненадан: за пръв път тя сама го подканяше да си легне.

За Султана брачното легло беше дълг, закон, ред. Тя не издаваше чувствата си, не

позволяваше прекалености, буйни излияния, самозабрава. Тя обуздаваше поривите на

тялото си със строга, дори мрачна студенина, боеше се от тяхната нечестива,

дяволска сила. Стоян пък се боеше от нея, от жена си. Той се отдаваше цял на

душевните и телесните си вълнения, склонен беше да се остави да го понесе всяко

чувство, но нейната разумна, предварително премислена сдържаност го сковаваше,

караше го да се стеснява и срамува. Сега неочаквано Султана проявяваше, както му

се стори, нетърпение. Сърцето му се изпълни с греховна радост, естествената

руменина на лицето му се сгъсти, в очите му проблеснаха лукави пламъчета, лукава

усмивка пробягна под русите му, вече сгъстили се мустаки. Ала когато се осмели

да подигне към нея овлажнелите си очи, срещна тъмния й поглед - строг, студен и

пълен със зъл укор. Тая нощ тя не спа при него. Нареди си легло край огнището и

там остана да нощува.

От някое време Султана бе се променила и сякаш сега забеляза той, че бе се

променило лицето й, изразът на очите й, цялата й снага. Още от първата им среща

тя му се виждаше чудна, тайнствена, със свой, отделен живот, та сега не го учуди

много и видимата промяна в нейната външност. Тя не дойде вече да спи при него и

все беше заета с някаква много важна работа, която държеше по-далеч от него, пък

и той никак не пожела да узнае какво шиеше тя, какво плетеше, какво криеше в

сандъците. Той се измъчваше в студената стая, сам през дългите зимни нощи, но се

връщаше уморен от работа и сънят бързо го успокояваше. Не смееше да се оплаче на

Султана от своята самотност - би се стопил от свян и детински страх, преди да се

реши да продума - за какво? За топлината на леглото, за почти детинската му

скръб, че бе го пренебрегнала, за тъмната, властна, сладостно пареща мъка, в

която гореше младото му тяло, за несъзнателната му жажда за никога неполучени и

непочувствани нежности и милувки. Стоян не знаеше как да нарече с най-хубави

думи всичко това и оставаше само мъжката му незадоволеност, макар и сам да се

утешаваше и укоряваше. Султана знае. Види се, така трябва да бъде. Това, което

бе получил досега, стигаше. Султана знае по-добре от него. Той, Стоян, много