Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

- Не - завъртя глава Немтур на късия си врат, а бузите му станаха още

по-червени, - не ти се радвам. Но. . . право да ти кажа, не ми е много приятно

да те слушам, като кашляш.

- Ти не бой се - каза през зъби Климент Бенков, - аз нема да умра. Нема да умра

скоро.

- Това знай само господ - отвърна Немтур двусмислено, ала се уплаши, види се, да

- Не, аз знам, че нема да умра скоро - опъна дългата си шия Бенков.

Немтур беше по-благоразумен и нищо не отговори. Обади се наместникът с припевен,

успокояващ глас:

- Не се бъркайте в божите работи. Това са божи работи.

Аврам Немтур беше по-спокоен, по-сдържан и гледаше да удари винаги на място, без

да се излага на буйните и често безогледни удари на Климента Бенков. Те двамата

биха се карали при всяка среща, но Немтур идваше по-рядко в общината и не винаги

подхващаше предизвикателствата на Бенков.

Всеки празник след църковната служба общинарите се събираха, повече по навик, в

общината и никой не беше склонен да разваля празничното си настроение с

всекидневните грижи на преспанци. Само Климент Бенков нарушаваше понякога тоя

мълчаливо установен ред в общината и прекъсваше сладките разговори на старците

за било и небило или за предстоящия празничен обед. През една неделна утрин

Климент Бенков остана в църквата и след службата. Излязоха си всички и се чуваха

само стъпките на клисаря, който се бе разшетал да почисти. Бенков огледа

празната църква, като че ли за пръв път влизаше в нея, сетне бързо излезе и се

запъти право към общината. Още като се показа на вратата на общинската

канцелария, такъв беше изгледът му, че, Аврам Немтур, поглаждайки мустаките си,

за да спре, да заглуши думите си, каза с лошо прикрит присмех:

- А да видим сега какво ще чуем.

Някой сякаш блъсна отдире Климента Бенков и тоя-се изправи сред стаята с ръце на

кръста. Тънкият му глас звънна и заглуши всеки друг шум в стаята.

- Какво ли? Ей сега ще ти кажа. - Той се обърна към всички старци и гласът му се

изви, затрептя, пронизваше ушите: - Ще кажа на сички ви тука! Това не е църква,

ами е плевня, господ да ми прости. Седнали сме тука, община сме, повеке на

лафмухабети, оправяме чуждите бъркотии, тоя се жени, оня се развежда, дели се от

баща си, десет гроша имал да дава некому, за два гроша лъже и се кълне. . . а,

не, не, така си е, нема защо да ни остава хатър. . . е, и за църквата се грижим,

така е, но как се грижим за тая църква, нема къде да влезе човек да се помоли,

малко ако позакъсней, народът и в притвора се събира, в двора пали свещи. Така

не може, това е срам за нас, преспанци. Ние требва да съградим нова, голема

църква!

Той огледа още еднаж всички насядали наоколо общинари, избягна да погледне само

наслаждаваха на тишината, която настъпи, след като пресекна тоя остър, пронизващ

глас. Бенков отиде и седна на обикновеното си място на широкия миндер. Никой не

се обаждаше и той пак се приподигна, нервен, възбуден:

- Е, що мълчите, кажете де, кажете! Един от старците проговори:

- Право е. Църквата ни е малка, тесна, ниска. Нели и друг път и много пъти сме

приказвали. Ама де да видим как ще излезе тая работа. . . Да размислим, да

видим. . .

- Нема що да се гледа и да се мисли - размаха дългата си, тънка ръка Бенков. -

То се вижда и отдавна е премислено: нужна ни е нова църква!

Всички бяха съгласни, че за Преспа беше нужна нова, по-голяма църква. Но и

всички се бояха от подхващането на такава голяма и важна работа. Последен се

обади Немтур.

- Що си мислите, лесно ли е църква да съградиш! То с викане не става, ами требва

с разум и с добра сметка. Пари требват, много пари.

- Пари ще намерим - викна Бенков. - Преспа има пари за една църква.

Немтур сякаш и не обърна внимание на думите му, каза:

- И най-напред да попитаме владиката. Без него не може.

- А, владиката! - скочи Бенков. - Ти искаш само @свешник?

да се противиш. От владиката ли ще искаш пари? Народът ще даде тия пари и той ще

прави църквата. Владиката нема да пречи. Кога е дошъл той да ни види? Само праща

да му събираме владишнината, по цела торба сребро.

- Ти немой така, Клименте - обади се наместникът. - Ще питаме и владиката, а той

нема да ни спре за такова богоугодно дело.

Не беше много трудно да се въодушевят старите общинари от такова едно

благочестиво предприятие. Противеше се само Аврам Немтур, и то заради Климента

Бенков, а тоя още повече се възпламеняваше от вдъхновилата го мисъл за нова

църква. И тъй, неочаквано срази противника си, сломи упоритостта му и го повлече

заедно с всички.

- Пари ли? - удари юмрук в коляното си Бенков. - Ето, аз ще дам за начало хиляда

гроша за новата църква!

- Аз пък ще дам две хиляди гроша - рече отсреща Аврам Немтур.

- И аз ще дам две хиляди! - тупна още еднаж юмрук в коляното си Климент Бенков.

Още същия ден се разчу по цяла Преспа, че общината решила да гради нова църква.

христолюбивите преспанци започнаха да носят в общинската канцелария даровете си

за новата църква - пари и всякакви други ценни вещи. Стана нужда общинарите да

изберат помежду си неколцина, които да събират средствата и да ръководят градежа

на църквата. Избраха на първо място Климента Бенков, сетне наместника хаджи поп

Спиридон и Аврама Немтур. . .

- Те ще се карат, Аврам и Климент, и работата нема да спори - забеляза един от

общинарите.

- Не - отвърна друг, - те ще се надпреварват и Аврам ще подкарва Климента.

И наистина беше така. Климент каза:

- Парите нека събира Немтур. Той умей да държи чужди пари. Аз не мога да се

разправям с народни пари. Аз ще се занимавам с градежа.

Знаеше се, че когато Аврам Немтур събираше афиона, не бързаше да плаща на

производителите, докато не го продаде на битолските евреи, а тогава все гледаше

да откъсне по нещо от уговорената цена, за да увеличи печалбите си. Това искаше

да му припомни Климент, но и Аврам не му остана длъжен:

- Ти с градежа. . . ще се надвикваш со зидарите. Имаш хубав глас.

После Климент Бенков каза:

- Аз нема да ида в Битоля при владиката. Нека идат наместникът и Аврам. Те

по-добре ще се разберат с него.

- Де си ти за пред владика! - подигна рамена Немтур.

Старците от общината се радваха, като ги слушаха - нека се хапят, единият ще

гони другия, работата започваше весело.

Наместникът и Аврам Немтур донесоха добри вести от Битоля. Владиката благословил

от сърце градежа на новата църква.

- Как нема да го благослови! - подвикна Климент Бенков. - Ще се похвали на

патриката в Цариград, че в епархията му се строят църкви, сетне ще дойде да ни

освети църквата и ние ще позлатим патерицата му.

- Ти немой така, Клименте - разтъжи се по обичая си наместникът. - Не се говори

така за владиката. Да пазиме ред и почит.

- Ех, да пазиме - съгласи се Бенков.

А преспанци идваха на върволица в общината - мъже, жени, - всеки да поднесе своя

дар за новата църква. Вещите, които се получаваха, разпределяха се из чаршията,

да се продават, да се превръщат в пари. За по-малко от два месеца събраните пари

стигнаха до деветдесет хиляди гроша.

- Да почваме, да почваме! - тупаше с юмруци по колената си Климент Бенков. -

Оттук нататък работата сама ще върви.

Избраха място за новата църква -там, дето беше запустялата турска махала. Беше

свободно място, само да се поразчистят развалините от някогашните турски къщи и

дворища, и беше хубаво място, височко, та новата Църква ще се вижда от целия

град. Отидоха общинарите Да го разгледат, отидоха и мнозина други преспанци,

като че ли никога не бяха го виждали. То нищо, но някога тук е била турска,

друговерска махала -но мястото ще се освети, ще се попръска със светена вода, а

светената вода всичко пречиства -и болест, и всякакви проклятия. И вече питаха,

разпитваха общинарите да издирят стопаните на изоставените дворища, ако някои

бяха останали живи след холерата или бяха оставили наследници. Мястото трябваше

да се купи, да стане народна собственост. Не се обади никой за стопанин, но

вдигнаха глас всички преспански турци:

- Не може! Там, дето е била турска махала, живеяли са турци, не може да се гради

църква. И още: не може да се гради църква близу до джамия. Забранено е!

Това беше изоставената джамия с пречупеното минаре. Какво са наумили гяурите,

всички под нож ще минат, ако посегнат да осквернят старата джамия Така се

заканваха турците и никой гяурин не посмя да излезе насреща. Дори и Климент

Бенков не нададе глас, колкото и да беше смел и буен.

Общината избра друго място - @сне къщи с големи градини сред християнските

махали - и брои на стопаните двайсет хиляди гроша. Събориха къщите и се отвори

широко място. Преспанци се радваха:

- Тука е дори по-хубаво, сред града. Близу ще ни е църквата на сички, а онова,

турското, проклето да е, хем - на края на града. И досам джамията, пуста

опустела!

И тая радост на преспанци не продължи много. Дойде едно заптие в общината и

повика всички общинари при войводата - каймакамина, както го наричаха турците.

Той ги посрещна сърдито, а всъщност не изглеждаше много сърдит:

- Какво правите вие там, във вашите махали, къщи събаряте, народа събирате! Вие,

демек, не признавате нашата власт и закони, ни султан, ни кадия, ни войвода. За

такова нещо, чорбаджилар, има бесилка.

- Що думаш, каймакам ефенди! - едва ли не се разплака наместникът от

угодничество пред турския големец. Ние денонощно се молим на бога за нашия

султан, хиляда години да доживее, и за целия турски @дьс влет, и за тебе,

войводо. Ние сме покорна рая и нищо лошо не вършим.

- Църква искаме да правим, каймакам ефенди обади се нетърпеливо Климент Бенков.

- Аха-аха! Знам аз - поклати заканително глава каймакаминът, - знам! Искали сте

да съборите нашата джамия там, за да дигнете ваша църква. И едвам задържах

нашите мюсюлмани да не се дигнат и да не ви изколят до един. Сега пак! Не си

седите мирно, ами пак ровите, ровите. . . за главата си ровите. Никого не

признавате, никого не питате.

- Още не сме почнали, войводо - каза пак Бенков. - Преди да почнем, ще дойдем да

питаме хукюмата, както му е ред.

- Стига, разбрах - дигна ръка турчинът, розова и мека. - Искате и да ме лъжете.

Църква имате и друга църква не ви е нужна. Няма да пълните града с църкви и

клепала!

Бенков се опита да бъде благоразумен и убедителен:

- Църквата е също божи дом, каймакам ефенди. то, в Преспа има само една турска

махала, а има пет джамии, а и старата оная. . . Ние пък сме дванайсет махали. .

.

- А бре ти какво ми приказваш! - приподигна се турчинът, вече наистина сърдит.

ако чуя, че не сте мирясали, всички ще ви затворя, така да знаете!

Вън и още повече в общината всички се нахвърлиха върху Климента Бенков

- Така не може! Де се намираш! Така не се говори на каймакамин! Ти искаш сичко

да развалиш.

-Но пък аз ще ви кажа - викна Бенков, - че той прави това, за да му дадем

рушвет! Да му дадем две-три хиляди гроша и ще видите как ще омекне.

Намериха начин - не беше трудно - и дадоха на каймакамина три хиляди гроша. Той

прибра парите и благосклонно посъветва чорбаджиите да се отнесат до тесарифина в

Битоля. Приготвиха харзовал от името на всички християни в Преспа и отидоха пак

наместникът и Аврам Немтур да го подадат на битолския мутесарин. Като се върнаха

двамата пратеници в Преспа, разказаха с колко усилия бяха успели да подадат

народната покорна молба и поискаха от общинската каса хиляда и двеста гроша,

които бяха раздали за подаръци и рушвет, за да може харзовалът да стигне до

мутесарифина. Ходили и при владиката, но той само дигал рамена и казвал, че

работата ще стигне и до Цариград.

- Ами той защо е владика, щом не може да ни помогне? - попита злобно Климент

Бенков. -. Или и той иска рушвет?

- Ех, ти. . . - изкриви лице с досада Аврам Немтур.

- Какво аз? А ти пък, докато не оближеш ръка на владиката. . .

Още два или три пъти ходиха пратеници в Битоля и когато най-сетне и

мутесарифинът получи три хиляди гроша рушвет, молбата на преспанци бе препратена

в Цариград.

Тая вест донесе в Преспа новият владишки наместник. Владиката неочаквано изпрати

нов свой наместник в Преспа, уж от преголяма грижа и любов към преспанци. "Вие -

пишеше той в писмото си до преспанската община, - вие, христолюбиви чада на

вселенската църква, проявявате голяма ревност, похвални усилия и синовно усърдие

към светата наша църква и затова аз ви пращам един от своите най-любими и

най-способни помощници да ме замества при вас и да ви ръководи в църковните

работи. В голямата и богоугодна работа, която сте захванали с божия помощ, той

ще ви бъде от голяма полза. Аз уважавам досегашния мой наместник при вас, той е

ваш съгражданин и аз го похвалявам за досегашното му богоугодно усърдие, но той

е вече много стар и нито аз, нито вие не бива да отегчаваме повече старините му

с големи грижи. Надявам се, че новият мой наместник ще заслужи бързо вашето

доверие и ще стане верен тълкувател, проводник и изпълнител на непрестанните ми

грижи, благопожелания и молитви за вас в името на Христовата наша църква. . .

Преспанските общинари и всички преспанци останаха изненадани от тая промяна.

Досегашният наместник беше наистина стар и простичък човек, но беше преспанец и

с него лесно се разбираха. Новият наместник беше архимандрит, на около

четиридесет години. Видя се странно на преспанци, че беше грък по народност, а

беше с руси коси и червеникава брада, с млечнобяло лице и с ясносини, зеленикави

очи. люде с такава външност бяха редки между гърците. Преспанчани приеха

послушно тая промяна - съжаляваха за стария наместник, но пък бяха поласкани, че

новият владишки наместник беше архимандрит. Само Климент Бенков се противеше и

се лютеше. Събраха се всички общинари в канцеларията, дойде за пръв път там и

новият наместник. Той заговори на гръцки, а между общинарите гръцки знаеха само

Аврам Немтур и старият наместник. Знаеше и писарят. Климент Бенков направо се

обърна към новия наместник:

- Ти, отче архимандрите, не знайш ли нашенски?

Наместникът не го разбра и попита с учуден поглед околните да му кажат какво му

приказваше Бенков. Аврам Немтур му обясни и се виждаше доволството на Немтура от

това предимство над Климента Бенков. Архимандритът каза пак на гръцки с учтив,

малко наставнически тон:

- Не зная вашия език, но това няма да ни пречи. Който се занимава с църковни

работи, би трябвало да знае елински. Език на светата наша църква е елинският

език.

разбирам, ще чете на гръцки, но как ще вършим ние работа с тоя наместник, щом

той не знай нашия език!

- Е, кой ти е крив - подхвърли Аврам Немтур. -

Да си учил.

- Колкото съм научил, мене ми стига - остро проззънтя гласът на Бенков. - А ти

какво ще ми се хвалиш! Аз съм учил славянски, чета и пиша. И детето си пращам

при даскал Божина, не го пращам в елинското школо. всеки да си знае своето

място. Ние сме българи, слазяни. Не сме гърци.

- Се пак не е лошо да знай човек секакви езици - обади се един от общинарите, а

Бенков и на него се накара:

- Не е лошо, знам. И ти пращаш внуците си в елинското школо.

- Ще ги праща, то се знай -дигна дебелите си вежди Немтур. - Там се учи наука, а

при даскал Божина, какво, само Светчето и Апостолът.

- Пращайте вие децата си, където искате. Но с тоя човег, дето е дошъл тук, какво

ще правим, щом не можем да се разбираме! Така не може! - тръсна глава Бенков.

Новият наместник сложи край на тая разпра, като извади писмото на владиката,

което бе донесъл, и го подаде на стария наместник да го прочете гласно пред

всички. Старият наместник се смути, види се, не беше много сигурен в знанията си

по гръцки, и с престорена скромност го подаде на Аврама Немтур. Колкото и да

беше сърдит и намръщен, Климент Бенков наостри уши, в очите му пробягнаха лукави

пламъчета: да видим сега колко голяма е елинската наука на Немтура! А Немтур цял

пламна - кръв да покапе от алените му бузи, - челото му отеднаж лъсна от влага.

Изкашля се, понамести се на миндера и почна да чете с голяма мъка, но после се

пооправи. Преди още да довърши, Бенков не се сдържа и подхвърли присмехулно:

- Като да вървиш през гробища. . .

Немтур спря да чете, погледна го изпод вежди. Сетне изеднаж скочи, отиде и сложи

с рязко движение владишкото писмо на ниската маса, под носа на писаря, и пак се

върна на мястото си на широкия миндер. Всички се обърнаха към писаря, като че ли

едва сега се сетиха, че той знаеше да чете и да пише гръцки, и така @оръдията на

Немтура мина незабелязана. Писарят прочете писмото.

- Нищо не разбирам! - каза Бенков.

- Чакай де, чакай. . . Той ще ни го преведе - обадиха се няколко гласа.

Писарят преведе писмото. Настана мълчание. Синкавите очи на новия наместник бяха

станали по-тъмни и блуждаеха някъде над главите на насядалите наоколо общинари.

Те всички очакваха какво ще каже Климент Бенков, а той скочи, започна да вика,

да сече по всички посоки въздуха с дългите си ръце:

- Ама, люде божи, какво ни се бърка той в работата, кой го е викал, кой го е

канил, какво така се въвира, ето, и нов, свой човек ни праща, никога досега

писма не ни е писал, не е идвал и една литургия да отслужи в църквата ни, какво

сега изеднаж се набърква в работата ни! - Чакай, Климе, чакай - опита се да го

укроти старият наместник. - Владика е, наш владика и защо да не се бърка. Нели

църква ще градим и той. . .

- Какъв ти наш владика! - прекъсна го Бенков. -Не е Наш! Не е наш владика той,

гръцки владика е. Ни езика му разбираш, ни пък той иска да те знай. Само да

дърпа от нас и да лапа. . . да не мислите, че за нас го е заболяло толкова

сърце! Той е подушил нещо, виде, че

ние с хиляди грошове си играем. Наш владика! Откъде-накъде? Не ни требват нам

такива владици! Затова людете по другите места си искат свой, наистина свой

владика. . . Откога още скопяни, и само те ли?

- Хайде, много надълбоко почваш да ореш - обади се пак старият наместник. -

Остави се, джанъм. . . Не ни требват нам такива работи.

Като че ли и сам Климент Бенков се поуплаши от собствените си думи. Отпусна се

на миндера, но в тоя момент избухна кашлицата му, той пак скочи и си отиде. Не

искаше Бенков новият владишки наместник да го гледа как се мъчи.
III
Новият владишки наместник изглеждаше сдържан, благовъзпитан и търпелив човек -

така се държеше той, но никой не знаеше какви мисли се криеха зад бялото му

гладко чело. Той винаги беше спокоен, дори флегматичен, ала цветът на очите му,

светлината в тях постоянно се менеше. Сближи се бързо с Аврама Немтур, но за

другите общинари си остана чужд и не можеше да спечели доверието им. Климент

Бенков не можеше и да го понася. Преди да се засили омразата му към

чужденеца-натрапник до такава степен, че да го тласне в открита борба срещу

него, той го следеше зорко, дебнеше го. Не можеше да търпи гръцкия му език и

когато Немтур или писарят превеждаха думите на архимандрита, Бенков се движеше

нетърпеливо на мястото си, свиваше лице. Така, с разкривено лице, той каза на

архимандрита за общо учудване:

- Ти знайш нашенски. Виждам, разбираш всичко, по очите ти познавам. Защо не

говориш като нас? Искаш Да ни подслушваш.

Очите на владишкия наместник станаха тъмносини, бърза, тревожна сянка мина през

потъмнелите му зеници и едвам доловима по цялото му лице. Но това беше може би

от изненадата му, че така неочаквано и рязко се обърна към него Бенков и дори го

посочи с пръст. Сетне очите му се избистриха, станаха прозрачнозеленикави. дори

безцветни, когато попита с невинно недоумение. - Какво говори кир Климе

Бенков. Той помоли кир Аврама Немтур да предаде думите му и продължи с тъжно

приведени очи:

- Аз много скърбя. Кир Бенков във всичко ме подозира. Дойдох тук, в Преспа, с

чисто сърце. Аз съм монах и съм се обрекъл на бога, боя се от всякакви нечестиви

дела и помисли. Мъча се да науча вашия език и с божия помощ започвам да го

разбирам по малко.

- А, тъй! - дигна жлъчно вежди Бенков и кривна глава: - Започнал да разбира!

Гледай ти! Много скоро, много скоро.

Той дигна очи към наместника и видя в стоманено-синкавите му зеници остър, лош

блясък, който веднага угасна. И беше готов още еднаж да му повтори подозренията

си, но пак кривна глава и премълча.

Изглежда, само Климент Бенков забелязваше тия загадъчни светлини в очите на

владишкия наместник, които преливаха ту в тъмносиньо, ту в прозрачно,

водно-зеленикаво или пък искряха с остър, твърд блясък, който бързо се скриваше

под клепачите - игриви, едвам доловими, неверни светлини. Но какво можеше да

каже Бенков за тях - те само разпалваха недоверието му и една непрестанно

нарастваща, мъчителна омраза към чуждия, опасен човек, който бе дошъл с някаква

скрита цел. Архимандритът не се дразнеше от неговата враждебна недоверчивост и

лошо скривана омраза, беше кротък, примирителен, предпазлив, пипаше с меки,

търпеливи пръсти и незабелязано проникваше, настаняваше се във всички работи на

общината. Той не се караше и винаги отстъпваше, но след време наново се връщаше

там, дето искаше да проникне, да се наложи, и ако станеше нужда, пак отстъпваше,

за да се върне по-късно отново. Той покори другите чорбаджии общинари най-напред

с авторитета си като владишки пратеник и архимандрит, сетне те привикнаха да му

се подчиняват - той никога не ги насилваше, никога не докосваше чорбаджийското

им честолюбие, а те разнасяха из Преспа славата му на мъдър, сговорчив,

благовъзпитан духовник. Те не забелязаха как цялата работа около строежа на

новата църква мина в негови ръце. Той отиваше в Битоля при владиката и винаги се

връщаше с успокоителни вести.

- Дядо владика пак е получил писмо от Цариград. Работата върви, там има негови

люде! Няма да я изоставят. И време минава, но турците във всичко са бавни. Да не

се отчайваме, има кой да се грижи в Цариград.

Така еднаж Климент Бенков, като изви ръка на хълбока си и се обърна към

старците, без да погледне наместника, рече:

- Да се разбереме: ние ли тука, в Преспа, ще правим църква, или владиката и

наместникът му ще ни я правят? Какво беше, какво стана! То нищо не става, виждам

аз, но ето, владиката и тоя човек се разпореждат, а ние само чакаме и гледаме.