Книгата е създадена по действителен случай. Имената на описаните места и действащите лица са променени



Дата22.07.2016
Размер242.36 Kb.
ТипКнига



Автор: Рая Христова, kadebg.com

Корица: Ивелина Кирилова, sneizy.com


Май 2012

Всички права запазени

Копирането и/ли разпространението на текста или части от него е забранено без писменото съгласие на автора!
Книгата е създадена по действителен случай.

Имената на описаните места и действащите лица са променени.

Хронологията е възстановена по памет.

СЪДЪРЖАНИЕ

ПРЕДГОВОР

ИНТЕРВЮ ЗА ВИЗА ...8

РАЗМИСЛИХ... ОСТАВАМ ! ...10

В ОБЛАЦИТЕ ...11


ПЪРВА ЧАСТ

БИЗНЕС УРОК #1: ПРАВИЛА ...16

БИЗНЕС УРОК #2: ПЕСТЕЛИВОСТ ...19

БИЗНЕС УРОК #3: ПРИОРИТЕТИ ...22

БИЗНЕС УРОК #4: КОЙ ДАВА ПАРИТЕ ? ...25

БИЗНЕС УРОК #5: ЛИЧНО ОТНОШЕНИЕ ...30

БИЗНЕС УРОК #6: ДЕТАЙЛИ ...34

БИЗНЕС УРОК #7: КАК СЕ ПРОДАВА БИЗНЕС ...38


ВТОРА ЧАСТ 49

СЪБУДИХ СЕ В АМЕРИКА ...49

МОИТЕ СТАИ ...52

ПЪРВА «СРЕЩА» С МЕЙ ...54

ОБРАТНО В АМЕРИКА ...57

ПАРИ, ПАРИ, ПАРИ ...58

САГАТА СЪС САКА ...60

ПОДАРЪЦИ ...60

АДАПТАЦИЯ ...61

WAL-MART ...62

СПРЕЙ ЗА КОМАРИ ...63

ЕДИН СПОКОЕН РАБОТЕН ДЕН В ЛАМОНЕТ ...64

ДУХОВЕ В ЛАМОНЕТ ...68

РАБОТИШ ИЛИ ОТКАЧАШ ...72

ЗА ТУК ИЛИ ЗА ВКЪЩИ ? ...74

СЛАВИ ТРИФОНОВ 1 ...76

ВЕЛИКОТО ДОРИ ...78

WELCOME TO BURGER KING ...79

ХАРОЛД И КОЛЕЛОТО ...80

ДОРИ КАТО ПРОПАГАНДА ...81

УПС ...82

БИБЛИОТЕКАРКАТА ОТ АДА ...82

КЪЩАТА НА МАЙК ...84

ВЕЧЕРНА КАРТИНА 86

СМЯХ И ЗАГОРЯЛО ОЛИО ...89

БУБОЛЕЧКИ ...91

ПРОФЕСОРА ...92

БОКЛУК ...95

ЧЕХЛИ ...96

КОШМАРИ ...98

КАЛЕНДАРЧЕ БУЛДОЗЕР ...99

ФОЙЕРВЕРКИ ...99

ОБЛАЧЕ ЛЕ БЯЛО ...102

ИНГЕ ...105

КАЙЛ ...111

ЖЕГА ...113

ВЕСТНИК ...113

БАНКИ ...115

ВЛАГА ...119

ЕКШЪН ...119

БОЯ, ДОМАТИ, БОЙ ...121

КАТОЛИЧЕСКИЯ СВЕЩЕНИК ...124

НА ФРОНТА В ЛАМОНЕТ ...125

СНОБИ ...128

СЛАВИ ТРИФОНОВ 2 ...132

БЕДНИТЕ АМЕРИКАНЦИ ...133

СЛЕПОТА ...134

НОЩНА РАЗХОДКА ...136

ЛАЛАЛА ...138

КУФАРИ ...139

ДЕЦА ...139

РЕВ И ГЛАД ...140

НА ГОСТИ ...141

GOODBYE ...144

РАЯ СЕ ЧУВСТВА КАТО УБИЕЦ ...147

ПИЦА В #2 ...151

БОЯ ...153

LOSING IT ...154

СЕПТЕМВРИ ...155

У ДОМА ...160



ПРЕДГОВОР
Лятото след първата ми година в УНСС работих като сервитьорка и после на поточната линия в Кока-кола. И двете ги мразех ужасно :) Да не говорим какви бяха парите.
Затова реших следващото лято да ходя на студентска бригада в Америка.
Първият въпрос беше: колко пари ще ми трябват. Бях решила да заминавам с Usit colours, и тяхната оферта за сезон 2005 беше:
$700 самолетен билет, двупосочен
$700 такси на агенцията
$100 такса за интервю за виза
$500 в кеш да имаш като кацнеш там (всичко става, cash is king!)
----------
$2 000 всичко
Естествено, аз нямах толкова пари.
И не само че нямах, ами и тази сума беше немислимо много. Единствения вариант беше да вземем назаем.
Назаем, но откъде? Банките не отпускаха заем без обезпечение, трудов договор и поръчител. Затова трябваше да търсим заем от познати.

За съжаление обаче имаше три големи проблема.


Първо. Програмата беше такава, че подготовката и плащанията ставаха по Нова година, самите бригади почваха в началото на лятото и свършваха октомври-ноември. Тоест, от момента на взимане на заема до връщането му отиваше почти година.
Второ. Беше рисковано за кредитора – ако нещо не се прецака и не успея да ги изкарам или ако, в духа на Дивия запад, не духна към Мексико с парите :)
Трето. Нямахме много познати, които да имат $2000 излишни.

В крайна сметка семейна приятелка ни даде парите. Ако не беше тя, сега нямаше да има какво да ви разказвам.


[съкратено]
* * *
Всичко това става 2005-та, когато още бях на 19, едва започваше втори курс в УНСС. Преди това 12 години бях в една и съща гимназия в моя град, и на практика с едни и същи съученици. Прекарвах много време с родителите си, особено лятото, и в общи линии така се случи, че никъде не бях ходила без тях.
На фона на тази кратка история на моята самостоятелност (или липсата й) ще разберете, че въпреки целия ми мерак това ходене до Америка ме плашеше до смърт.
Много ясно, започнах да си търся другарчета, с които да заминем. Или поне едно другарче. Все пак – сам-самичка на другия край на света?!
Да, обаче единия не знае английски, другия няма пари, третия не знам какво си...
На някакво ниво осъзнах, че май ще се наложи да ходя сама. Въпреки това упорито гонех тая мисъл. Като мислех за пътуването винаги си представях, че съм заминала с поне един човек.
Иначе просто щях да изперкам от страх.
* * *



На тая люлка често сядахме с най-добрия ми приятел да му пиля на главата за заминаването.
[съкратено]
ИНТЕРВЮ ЗА ВИЗА
Слязох от таксито пред американското посолство малко притеснена - и много развълнувана. Имах интервю за виза.
Дали щях да го взема и да видя с очите си Америка, да пътувам със самолет над океана и да стъпя на другия край на света?...
...или щях да си остана в София. С поне $700 дългове...
* * *
Валеше. Пред консулството имаше сигурно 50 човека опашка – повечето с чадъри, но не всички. Бяха се струпали под навеса на входа. По едно време излезе охраната и каза да минем назад. Някои протестираха, че вали, и защо не ни оставят тука поне да не чакаме на мокрото.
"Еми кво да напрайме сега, че вали, нали искате виза" - каза охраната. Някой пак измърмори и охраната сви рамене: "Еми кажете го тва на консула".
Аз не се сърдех на охраната. Човека си вършеше работата и къде ще чакаме не зависеше от тях.
Обаче като се наредихме на опашка в колонка, и като гледах как вали дъжда и никой не мърда от мястото си, си представих как изглеждаме в очите на американците вътре.
Бедни, гладни, готови да седят на дъжда.
* * *
"Това какво е?" - пита охраната и сочи пластмасовата ми бутилка вода.
"Вода" - отговарям и ми става смешно. Чувала бях какво ли не - че ако носиш дезодорант те карат да се пръснеш с него за да са сигурни, че не е киселина. Но не го вярвах.

"Ше ви помоля да отпиете от нея"

Е значи било вярно.
Оставих си телефона при охраната и отидох в чакалнята, защото номерът ми наближаваше.
[съкратено]
* * *
Най-сетне кацнахме.
Слязох от самолета и влязох в летището, което сравнено с предните две ми се видя много малко. А всъщност беше колкото нашето в София.
Една възрастна жена държеше шарена табелка с моето име. Махнах й.
“Hi there, you must be Rya! Welcome, nice to meet you!” Това беше шефката ми, Мей Коен. Не очаквах, че е толкова възрастна (беше към 70) - но веднага ми хареса.
“And you must be misses Cohen! Nice to meet you too. Sorry I am late, my flight from Paris got canceled and then there was a storm and I didn’t have a phone to call you.”

“Oh that’s okay, they announced that the flight has been delayed.


Ето една снимка с нея:


[съкратено]

ПЪРВА ЧАСТ

[съкратено]


БИЗНЕС УРОК #4: КОЙ ДАВА ПАРИТЕ ?

Директно във връзка с урок #3 искам да ви обърна внимание и на реципрочното: отношението на Мей към тези, които даваха пари на нея.


Клиентите.
[съкратено]
Гостите получаваха код, с който да отворят вратите до тяхната стая, където ги чакаше включен и зареден хладилник и приятна температура – хладилникът и климатикът се включваха в 15:00, за да имат време да се преборят със задушната жега.
Като казвам жега – Iowa е на същата географска ширина като нас и температурите лятото са около 40’C като при нас. Обаче влагата е ужасна и изобщо няма вятър, така че горещината се усеща много интензивно. Излизаш навън за пет минути и като влезеш вътре на климатик моментално дрехите ти подгизват и залепват за гърба ти.
Мей беше готова на всичко за гостите си и те да се чувстват удобно. Но не им го казваше.
Първо, защото се стараеше се да го покаже чрез перфектното обслужване.
Второ:


“Some people are going to abuse the attention you give them. If they ask for something, they’ll get it, and sometimes I’d just offer it; but otherwise it goes like this: don’t offer special arrangements unless they ask.”

“Някои хора ще злоупотребят с вниманието, което им даваш. Ако поискат нещо, ще го получат, а понякога просто им го предлагам; но иначе не предлагай специални уговорки, ако не попитат.”


Така например на тяхно разположения бяха ютия, сушилник, специални кърпи, чадъри, сешоари, допълнителни масички, табуретки, почистващи препарати, пътни карти, телефонни указатели, справки, пране, абе всичко.


Защо обаче шефката не им казваше тези неща?
Заради старата наша поговорка – ти му подаваш пръст, то ще ти отхапе ръката.
Практиката учи най-добре, а Мей имаше много практика и стигнеше ли до някакъв извод, той беше правилен. Което ако си спомняте, личеше още от наръчника за работа дето ми даде, като пристигнах. Освен това поради възрастта си и естеството на работа Мей се беше научила да преценява хората от момента, в който кажат “Hi, we have a reservation for…” («Здравейте, имаме резервация за...)
* * *
Един ден валеше като из ведро. Толкова силно, че гостите ни – двойка на средна възраст – се намокриха само докато минат петте метра от паркинга до къщата.


“Oh my God, you’re soaked like my French toast! But don’t worry, Raya will get you a hairdryer and I can throw your clothes in the dryer if you want. You’ll get them back dry and nicely pressed.”

“Боже мой, вие сте подгизнали като моя Френч тоуст! Но не се притеснявайте, Рая ще ви донесе сешоар, а аз мога да метна дрехите в сушилника, ако искате. Ще си ги получите сухи и добре изгладени.”


Двойката остана очарована. Пролича си и в бакшиша.


Друг път обаче не беше толкова лесно.
Младо семейство с малко дете беше резервирало Пентхауса. Това беше нещо като таванска стая, най-евтината възможна при нас. Дори нямаше климатик и вана. Ако си спомняте, за нея ви казах че обикновено не се предлага – само ако гостите не си харесат никоя от редовните стаи и попитат за нещо още по-евтино.
Освен това поискаха и специален час за настаняване – 23:00, защото пътували.
С Мей трябваше да останем до 23:00 да ги чакаме. Принципно би ми ги оставила само на мен да ги посрещам, но дали защото бяха с малко дете, дали защото бяха резервирали потенциално проблемна стая, или просто защото не е искала да си легне и после ако стане нещо да я раздигам – тя остана с мен.
Чакаме. Чакаме. Чакаме. Стана полунощ. Мина полунощ. Вече едва си държах очите отворени – цял ден нагоре-надолу по стълбите, пране, работа на двора, чинии, - можех ей така да си заспя на стола. Не знам Мей как издържа, все пак тя беше доста възрастна, а и не е като цял ден да седи на стола и да чопли семки – беше доста активна.


“You see, those guys are gonna be trouble. They wanted the cheapest room, a special hour, they have a toddler, and now they are over an hour late and they didn’t even call. If they don’t show up by 1:00 am I’m canceling them. Two hours in the middle of the night is plenty of grace time”

“Разбираш ли, тези хора ще са проблем. Искаха най-евтината стая, специален час, имат дете под 3г, а сега закъсняват повече от час и даже не се обадиха. Ако не се появят до 1:00, ще ги канселирам. Два часа по средата на нощта е предостатъчен жест за изчакване.”


Доколкото си спомням, появиха се в 00:40. Посрещнахме ги както си трябва и ги заведох в Пентхауса. Показах им кое къде е, как се включва, ако има нещо да се обадят и толкоз. Лека вечер, лека вечер.


Слизам надолу по стълбите и тъкмо си викам “УРААААА, ЛЯГАМ СИ! ЛЯГАМ СИ!!”, когато чувам зад гърба ми жената:

“Um… excuse me?” (“Извинете?”)


И дотука беше с моето спане.
[съкратено]
БИЗНЕС УРОК #6: ДЕТАЙЛИ
“The devil’s in the details”, казват американците – “дяволът е в детайлите”. От това, което вече ви разказах за правилата за работа, организирането на закуската, точността на времето и пестенето на клечките кибрит сигурно сте добили добра представа колко важни за Мей бяха детайлите.
Е, още нищо не знаете.
Нека ви разкажа как се подготвяме за вечеря.
Първо, вечерята започва в 18:00. Не в 18:01 и в никакъв случай в 18:03.
[съкратено]
... никога не се знае дали и с колко ще подранят гостите. А правело много лошо впечатление подготовката да се извършва пред тях:


“I hope your momma taught you that, Raya, but I’m gonna say it anyway – never put your makeup on in front of a man watching. Same thing here.
Also if they catch us unprepared – even though they are early, it will look like were late”
“Надявам се майка ти да те е научила на това, Рая, но все пак ще го кажа – никога не си слагай грима пред мъж, който гледа. Същото е тук.

А и ако ни сварят неподготвени – въпреки че те са подранили, ще изглежда сякаш ние закъсняваме”


[съкратено]


БИЗНЕС УРОК #7: КАК СЕ ПРОДАВА БИЗНЕС

[съкратено]


Един ден дойде Мей и ми каза, че някакви хора щели да идват да оглеждат къщата. Каза ми:


“I know I haven’t told you this, but I’m trying to sell the inn. It’s been listed for some time. I didn’t tell you before because I didn’t want to worry you. And you really don’t have to – I’ve told them about you and I’ve told them you go with the inn. Besides, even if I find a buyer there’s plenty of time before the deal goes through – with the legal stuff, the paperwork and so on.”
“Знам, че не съм ти казвала това, но се опитвам да продам къщата за гости. Обявена е от известно време. Не ти казах, защото не исках да те тревожа. И наистина няма за какво – казала съм им за теб и че ти вървиш с къщата. Освен това, дори да намеря купувач има много време, преди сделката да се осъществи – с всичките му правни работи, документи и така нататък.”

Честно казано, все ми беше тая. Не вярвах продажбата да стане веднага, а дори да станеше от моя договор оставаха може би 2 месеца и половина. А Мей до момента се беше показала като изключително коректен човек и като ми кажеше нещо, й вярвах на 100 %.





“I haven’t told anyone that I’m trying to sell, so let’s keep it a secret. It wouldn’t be good for business. I have a broker who sort of investigates the interested buyers and only sends some of them to me. We’re really trying to keep it quiet.”
«Не съм казала на никого, че се опитвам да я продам, така че нека го запазим в тайна. Няма да е добре за бизнеса. Имам брокер, който в известен смисъл проучва заинтересованите купувачи и после ми изпраща само някои от тях. Наистина се опитваме да сме много тихи.»

[съкратено]


Купувачите идваха за огледи обикновено събота и неделя, с една нощувка, като не плащаха за нищо. Това било common practice или с други думи, така се правело. Така било прието.
Отначало Мей не ги таксуваше за нощувката, но после ми каза:


“You know, Rya, I’m taking the sleepover off the table. Because someone could just say, “Hey, I could use that option and tour the country with a bunch of free sleepovers. All I have to say is that I’m looking to buy”.

“Знаеш ли, Рая, махам преспиването от офертата. Защото някой спокойно може да си каже, “Хей, мога да използвам тази опция и да обиколя страната с един куп безплатни нощувки. Трябва само да кажа, че уж търся да купувам”


Оттогава купувачите си плащаха за нощувката като всички останали. Мей им го казваше в предварителния разговор по телефона. Някои мрънкаха и казваха, че тогава въобще не искали да идват да гледат мястото. Мей това изобщо не я притесняваше – ако някой ще купува бизнес за сто хиляди долара, една нощувка от 100-200 долара надали ще го спре. Ако пък го спре, значи толкова са му били и намеренията...


Впрочем по телефона Мей не им казваше “Ще ви таксувам за нощувката”, а им казваше:
“Добре дошли сте да останете за нощувка. Крайната цена по сделката ще бъде намалена с цената на нощувката, ако решите да купувате. Ако не, ще платите само цената на нощувката.”
[съкратено]
* * *
Първия човек, който помня като купувач, беше някакъв японец – второ поколение японец явно, защото нямаше акцент. Мисля, че беше към 50-годиншен. Разпитваше много подробно за всичко, но само в бизнес аспект. Този човек нямаше никаква любов към занаята, явно искаше Ламонет просто за да му носи пари.
Мей ме представи:


“This is Rya, she’s from Bulgaria and she’s here on a Work and Travel program until the end of the summer on a student visa, she has a work permit and everything. She’s very good at the job and you’re lucky she goes with the inn.”

“Това е Рая, тя е от България и е тук на бригада до края на лятото със студентска виза, има разрешително за работа и всичко. Тя е много добра в работата и сте късметлия, че тя върви заедно с къщата.”


Много му дремеше на човека :) Само кимна и се върна към бизнес-въпросите.


Впрочем успявах да чуя тези неща, защото Мей приготвяше кексчета или курабийки и студен чай или кафе, които трябваше да сервирам. Пък и нали, хората да видят кое е това, дето “върви с къщата” :) и да знаят, че поне известно време ще имат на разположение човек, обучен от Мей. Но по-сериозните неща, включително цената на сделката, не се обсъждаха пред мен.
(Впоследствие рових в интернет – говоря 2012, когато почнах да пиша тази книга – и видях, че цената е била половин милион долара. Брутните приходи годишно са обявени малко над $100 000 долара, и среден процент заетост на стаите около 20%.)
[съкратено]
ВТОРА ЧАСТ

Такааа, ако сте преглътнали скучната материя дотук :) сега следват личните ми преживявания. Надявам се, че те ще са ви по-интересни.


Последно бяхме с вас тук:

...Беше в малките часове на следващия ден (нощ), когато най-сетне пристигнахме в къщата за гости в Oldsen. Цялото пътуване трябва да беше над 24 часа.




"You must be very tired, Rya, so why don't you get some sleep now and I'll show you around tomorrow. We'll finish the paperwork then, too. Sleep as long as you like and maybe we can start around noon"
“Сигурно си много уморена, Рая, така че защо не поспиш сега и ще те разведа наоколо утре. Тогава ще довършим и документите. Наспи се колкото искаш и може би ще започнем около обяд.”

Въпреки че бях на другия край на света, бях наистина много уморена от цялото пътуване, преживелиците, и тъпата настинка.


Заспах веднага.
[съкратено]
Моите стаи бяха в отделна, втора постройка. Това беше главната постройка:

/продължава надолу/

А тук бяха моите стаи:

[съкратено]


МОИТЕ СТАИ
Реших да разгледам подробно стаите. През нощта като пристигнахме направо ми се виеше свят от умора и страх (че съм на другия край на света! И от семейството и приятелите ми ме дели ОКЕАН!), и буквално се строполих на леглото и заспах веднага. Та тогава изобщо не ги разгледах. А на сутринта като се събудих, в първия момент не помнех къде съм и за около пет секунди изперках – боже, къде съм, какво е това място, какво се е случило :)
Първото помещение, веднага като влезеш, беше много голямо. В ъгъла имаше тоалетна чиния – какво пък прави тука?
Второто помещение беше малко по-малко. Имаше шкафове, мивка и хладилник отдясно, и малко плетено диванче с ниска масичка отляво до прозореца, който гледаше към пътеката и основната сграда.
Третото помещение беше най-малко, но пак просторно. Имаше легло персон и половина, едно нощно шкафче; срещу леглото имаше прозорец с нисък перваз и втори прозорец, който гледаше към съседската къща. Вдясно от леглото, в ъгъла имаше още една врата – оказа се килер, нещо като вграден гардероб без гардероба :) Метър на метър, с една линия за закачане на закачалки.
Между първите две големи помещения нямаше врата, а огромен свод. Между второто и спалнята ми мисля, че имаше врата, но странно – не помня със сигурност.
Навсякъде имаше стар мокет. По прозорците имаше щори.
Това беше всичко.
* * *

[съкратено]


ПЪРВА «СРЕЩА» С МЕЙ
С Мей се върнахме в моите стаи.


“There’s no air conditioning here, but I can get you a fen. Do you think you’re gonna be okay?”

“Sure, of course.”

“Тук няма климатик, но мога да ти дам вентилатор. Мислиш ли, че ще се оправиш?”

«Да, разбира се.»


Споменаването на климатика ме върна в една пролетна вечер, още преди да замина. Вече бях приела офертата и разгледах подробно сайта на Ламонет - исках да видя как изглежда бъдещата ми шефка.


Тогава нямах компютър у нас - бях го занесла в студентски град. С майка ми бяхме в един компютърен клуб - исках да й покажа мястото, че да се успокои малко :) Е, успокои се... малко :) Все пак бях момиче и щях да замина сама на другия край на света.
На снимката Мей много ми хареса. Майка ми докато я погледна, и каза: "Тази жена ще е много взискателна. А и виж самото място, как са подредени масите, шест вида прибори - ще изисква много от теб." Оказа се права.
"Мамо, ще й се обадя да се чуем, да разменим две думи по телефона все пак."

"Ами много хубаво, да, обади й се."


Проверих часовата разлика - осем часа назад от нас. На другия ден късно следобед отидох до едни телефонни кабинки в моя град, понеже от там беше най-евтино да се обадя.
Набрах номера.
Свободно.
Свободно.
Свободно.
Щрак: “LaMonette Maison Inn, this is May, how may I help you?”

(“Ламонет Мейзон Ин, аз съм Мей, как мога да ви помогна?”)


Оу, тя! От първия път! Няма персонал, който да вдига телефона?


“Hello misses Cohen... My name is Rya and… I will be working for you this summer!”
“Oh… ooh, hi, hi Rya, how are you, I’m glad to hear you!”
“Thank you, me too. I just wanted to call you and introduce myself before I see you in person.”
“Oh, that’s great, that’s very thoughtful of you, I’m glad you called! Have you made any travel arrangements yet?”
“Well, yes, but they are not final yet, because there’s still time and there might be some changes, but I will call again when the date gets close.”
“Good, good. Your plane lands in Des Moines, I suppose?”

“Здравейте, госпожо Коен... Казвам се Рая и... и аз ще работя за вас това лято!”


“О... ооо, здравей, здравей Рая, как си, радвам се да се чуя!”
“Благодаря, и аз. Искам просто да ви се обадя и да се представя, преди да ви видя на живо.”
“О, това е чудесно, много предвидливо от твоя страна, радвам се, че се обади! Направила ли си вече организация за пътуването?”

“Ами, да, но още не е окончателно, защото има още време и може да има помени, но ще се обадя пак, когато датата наближи.”


“Добре, добре. Самолетът ти каца в Des Moines, предполагам?”

Ааа, значи така се произнасяло това Des Moines на билета. Демойн.




“Yes, and I was wondering how I could get to Oldsen from there.”

“Well that depends, are you travelling by AmTrack?”

“Да, и се чудех как бих могла да стигна до Олдсън от там.”

“Ами зависи, с амтрак ли пътуваш?”


AmTrack? Това пък какво е?




“Um… AmTrack? I’m not sure I understand?”

“Ъъъ... амтрак? Не съм сигурна, че разбирам?”


Повтори ми го няколко пъти, но не я знаех тази дума. Оказа се, че Амтрак било като нашето БДЖ :) Все едно аз да питам американец «С БДЖ ли ще пътуваш?». Ама не се сети да ми каже "влак" и така и не се разбрахме. Накрая каза, че можело тя да дойде да ме вземе - което беше голямо облекчение за мен. Къде ще се разправям там да търся гара, разписания и прочее, нямаше да се оправя.

Пита ме кога каца самолета по график, викам – “At twenty-two o’clock”. Двайсет и два часа.


“What?”
“At twenty-two o’clock. Twenty-two, zero zero.”
“What is that, eight PM or AM? You know I never learned how to figure out European time.”
“No, it’s… it’s not eight, it’s ten o’clock at night. Two-two-zero-zero”
“What, like twenty-two hundred hours? That’s army time, and I don’t get that either, but don’t worry, I’ll figure it out. I’ll check at the airport.”

“Um… ok, we’ll figure it out.”

“Какво?”
“22 часа. Две две, нула нула.”

“Какво е това, вечер или сутрин? Знаеш ли, никога не се научих да разбирам Европейското време”


“Не, то е... не е осем, а десет часа през нощта. Две-две-нула-нула”
“Какво, като две хиляди и двеста часа? Това е военно време, но и това не го разбирам, но не се притеснявай, ще го сметна. Ще проверя на летището.”
“Ъм... ок, ще го измислим.”



“Okay, just so you know, your room is ready and waiting for you. It doesn’t have air-conditioning though, are you used to air-conditioning in Bulgaria? Do you have air-conditioning in your home?”
“No, we don’t. That’s okay, I don’t need air-conditioning.”
“Well okay then. I’m so glad you called, that was so nice of you. Call me again when your flight plan is confirmed, okay?”
“Sure, I will. It was very nice talking to you, misses Cohen.”
“Nice talking to you too, Rya. Looking forward to having you. Take care”
“Thanks, you too”

“Okay, bye for now”

“Bye.”

“Добре, само да знаеш, стаята ти е готова и те чака. Няма климатик обаче; ти свикнала ли си на климатик в България? Имате ли климатик у вас?”



“Не, нямаме. Няма проблем, не ми трябва климатик.”
“Добре тогава. Толкова се радвам че се обади, беше много мило от твоя страна. Обади ми се пак като ти се потвърдят полетите, окей?”
“Разбира се, ще. Беше ми много приятно да си поговорим, г-жо Коен.”
“И на мен, Рая. Очаквам те с нетърпение. Всичко хубаво”
“Благодаря, и на вас”

“Окей, чао засега”

“Чао”

Прибрах се вкъщи. Майка ми ме чакаше.


"Е? Как мина?"

"Супер, супер, супер! Много мила жена!"

"Ееее, слава богу, дай боже всичко да е наред!"
"Тате, ти какво ще кажеш?"

"Мойто мнение съм ти го казал - стой си тука. Тука си е най-добре. Ама като си решила, голяма си, пълнолетна си, оправяй се."

"Еее, що така говориш на детето сега!"

"Какво дете бе, на 19 години е!"

"Ама като замина ще съм вече на 20"

"И какво като си на двайсе? Голям праз."

"Оффф...Ти пък нищо не разбираш!"

"Ааа, аз няма какво да разбирам. Пълнолетна си. Америка - Америка."


Америка. Америка!
ОБРАТНО В АМЕРИКА

[съкратено]


ПАРИ, ПАРИ, ПАРИ
Върху луксозната тоалетка имаше 20-доларова банкнота.
Това беше първото, което видях, когато с Mей влязохме в стая #2, най-готината, която бях виждала дотогава. Имаше камина и разкошно огромно легло, завеси от тюл и лампи с много орнаменти.
“That would be Inga’s”, («Това ще е на Инга») каза Mей и взе банкнотата. До нея имаше бележка с красив женски почерк:
Thank you for your wonderful service. Everything was perfect.
This is one of the most beautiful places I’ve stayed at.
/”Благодаря за прекрасното обслужване. Всичко беше перфектно. Това е едно от най-красивите места, на които съм отсядала.”/

“Inga is my housekeeper. She’s from Germany but now she lives here with her husband Ron, she’s very nice. I’ve had her for years and she works very hard, but, you know she’s getting old like me... She has arthritis and she’s in a lot of pain if she works long. That’s part of the reason why I decided to have you here, so she can have some rest. She won’t be coming regularly, only when we’re very busy; but she’s coming tomorrow to help me with your training.”
“Okay.”

«Инга е моята камериерка. Тя е от Германия но сега живее тук със съпруга си Рон, тя е много мила. Имам я от години и тя работи много усърдно, но, нали знаеш, и тя остарява като мен... Тя има артрит и много я боли, ако работи дълго. Това е част от причината защо реших да те взема, за да може тя малко да си почине. Тя няма да идва редовно, само като сме много заети; но ще дойде утре да ми помогне с твоето обучение.»


«Окей.»

Не можах да кажа друго - още си мислех за 20-доларовата банкнота. Ако ми оставяха дори само по една на ден, само от една стая, щях да събирам по $100 долара на седмица!


После отидохме в съседната стая, пак на втория етаж - стая номер 3. Така се казваше. Другите стаи си имаха имена – The Bergman room, the Lilac room, the Hens’ room, the Windsor suite, the Penthouse. Но тези бяха просто #2 и #3.
* * *

"Инга" всъщност беше "Инге". Но Mей не й произнасяше правилно името.


Инге беше около 60-годишна и много мила, много човечна жена. Заедно оправяхме леглото. Имаше си специална техника кое как се слага - имаше сто вида чаршафи и трябваше никъде да няма бръчки.
Беше ми неудобно, защото през цялото време подсмърчах. Няколкото пакетчета фервекс, които за голям късмет носех в раницата, а не в сака, бяха свършили, и не бях успяла да отида то аптеката. Не че знаех къде има аптека. Нито дали лудите американци ще ми дадат без рецепта. Носът ми течеше като чешма и вече си носех руло тоалетна хартия с мен навсякъде. Не че помагаше за повече от две минути...
Инге си тръгна за деня – беше дошла само за малко – и казах на Mей, че трябва да ида до аптеката, въпреки че имах работа. Няма проблем, каза.
Обясняваше ми къде е аптеката, но не използваше "ляво" и "дясно", а "изток" и "запад". Нищо не разбрах, а и тя не можеше да ми го обясни с "ляво" и "дясно". Ама – окей, викам, разбрах... «Все ще питам някой на улицата», добавих наум.
* * *
Е, тотално се омотах. Уж нищо и никакъв град, а като площ не беше малък. Всички улици бяха на квадрат - успоредни и перпендикулярни - и изглеждаха еднакви.
И нямаше жив човек по улицата - минаваха само с коли, и то рядко.
Междувременно настинката ми правеше упорити опити да се влоши. Трябваше да намеря тая аптека.
А как щях да се върна, нямах идея - вече бях изгубила всякаква идея къде се намирам.
* * *
“Hi, do you have Fervex?” / “Здрасти, имате ли Фервекс?”

“I’m sorry?” / «Моля?» - попита младия мъж в бялата престилка.




“Do you have Fer-vex? It’s dust-like and you pour it in hot water and you drink it. It’s for when you have a cold. Here, it looks like this”

«Имате ли Фер-векс? То е като прахче и се изсипва в гореща вода и се пие. За настинка е. Ето, изглежда така»


Показах му опаковката от последния фервекс, която нарочно бях скъсала много внимателно, та всичко да се чете и да се вижда.




“Um, no, I don’t think I’ve ever seen that. Is it made here?”

“I don’t know, but it’s very well-known in Europe.”

“Oh, I see. No, we don’t have that here.”

“Ъм, не, не мисля, че някога съм виждал това. Тук ли се прави?”

“Не знам, но е много познато в Европа.”

“О, разбирам. Не, това го нямаме тук.”


Почвах да се ядосвам на американците. Като нямат такова, не може ли да ми предложи подобно? Май щеше да излезе вярна приказката, че са дебели и тъпи. Е, този не беше дебел, ама...




“Well do you have anything like it? Here’s what it contains.”

“Е имате ли нещо подобно на него? Ето какво съдържа.”


Показах му гърба на опаковката.


Поне беше любезен и не ми поиска рецепта. Намери ми някакво тяхно подобно.
После обяснявах на Mей как съм намерила подобно, и тя каза:


“Oh, Rya, did you tell him ‘dust-like’ ? :) You should have told him sand-like. It’s like sand. Isn’t it funny how language works?”

“О, рая, ама ти ‘като прах’ ли му каза? :) Трябваше да му кажеш като пясък. То е като пясък. Не е ли смешно какви ги върши езика?”


[съкратено]



ЗА ТУК ИЛИ ЗА ВКЪЩИ ?
Един ден минавах покрай McDonald’s и видях табела отвън
HEY! WE’RE HIRING! / ХЕЙ! ТЪРСИМ ПЕРСОНАЛ!
McDonald’s беше точно на 15 метра от Ламонет, както се вижда на снимката:

Моята програма (и виза) беше такава, че имах право да работя на второ място, но със съгласието на основния работодател. Нормално - все пак визата се даваше именно на база нуждата от персонал на основния работодател.
Не смятах, че Мей ще има нещо против, но все пак реших първо да говоря с нея. Пък и да се консултирам все пак – тя си е тукашна и по-добре знае нещата от мене.

Мей ме изслуша и каза:




“I understand that you’re here to make money and I’m not gonna stand in your way, but you have to make sure you’ll able to meet your responsibilities here, first. Why don’t you go and see what their schedule is, and then we’ll see how we can work it out. I’d say, go to Burger King too and see what they offer. The pay should be about the same but they’re usually more flexible.

“But Burger King’s not hiring right now.”


“Nah, they’re always hiring, don’t worry about that, I’ll talk to them.”

“Разбирам, че си тук да изкарваш пари и няма да ти заставам на пътя, но рябва да си сигурна че ще можеш да се справяш със задълженията си тук, най-напред. Защо не идеш да видиш какъв им е графика, и после ще видим какво можем да измислим. Даже бих казала, иди и до Бургер Кинг и виж какво предлагат. Парите трябва да са същите, но там обикновено са по-гъвкави.


“Ама Бургер Кинг не търсят персонал точно сега.”
“Ами, те винаги търсят, не го мисли това. Аз ще говоря с тях.”

Отидох в МакДоналдс и им обясних какво ми е положението и какво търся. Казах им, че нямам опит, а те – “That’s okay, we have training. Experience is not required.” (“Няма страшно, имаме обучение. Не се иска опит.”)


Имаше вариант за работа от 6 до 10 сутринта или дори от 6 до 8. Искаха да съм там всеки ден. Много се зарадвах! Плащаха към 6 долара на час.
Изтичах обратно до Мей радостна, че съм си намерила втора работа. Е, щеше да ми се наложи да ставам в 5:30 сутринта, вместо в 7. Но пък в Ламонет понякога също ми се налагаше да ставам към 6-6.30. А и нали беше само за няколко месеца, щях да изкарам някак.
Върнах се при Мей директно с бланките на McDonalds – бяха ми казали само да ги попълня и да почвам.
Казах й за графика и че бих могла да съм при нея малко след осем и да се включа за закуската.

Тя обаче поклати глава и каза:




“You know honey, I’m afraid that you’re just gonna wear yourself out. Five-thirty in the morning is plenty early, and you’ll be exhausted by the time you come here. Besides, I’d like to have you around before breakfast, I need your help. Breakfast starts at eight so if you come at eight, there won’t be much for you to do – you know the biggest load of work is before breakfast, when we prepare.”

“That’s okay, I won’t be tired. And I can help you prepare for breakfast from the night before and then do the dishes and… you know, the usual.”


“Знаеш ли скъпа, опасявам се, че просто ще се свършиш. Пет и половина сутринта си е много рано, и че бъдеш изтощена, докато дойде време да дойдеш тук. Освен това ми се иска да си покрай мен преди закуска, имам нужда от твоята помощ. Закуската започва в осем и ако дойдеш в осем, няма да има много какво да правиш – знаеш, че основната работа е преди закуска, когато се подготвяме.”
“Няма проблем, няма да съм уморена. И мога да ти помогна да подготвиш закуската от предната вечер и тогава да оправим чиниите и... нали знаеш, обичайното.”

/продължава надолу/




“Well I could do breakfast by myself, it’s not that much work, but I really think you’ll wear yourself out. They want you there every day. That’s tough.”
“I can do it.”
“Oh honey, I’m sure you can, but you’ll be exhausted by the time you come here. Also you may be okay with this the first week, but then it’s going to be really tough. Trust me, I know this. Did you go to Burger King?”
“No… I thought I had a sure thing with McDonalds, they just want me to fill out the forms and I’m ready to go. And Burger King aren’t really hiring, there’s no sign outside.”
“Okay, tell you what: I’m going to call Burger King right now and talk to them. I told you I know you’re here to make money and I’m not gonna stand in your way, I just want to make sure you don’t wear yourself out. Dori worked over there too, she had two or three nights a week and it all worked out fine.”
“Can I get more nights?”
“Е да, бих могла да се оправя със закуската сама, не е толкова много работа, но наистина мисля, че ще се изморяваш много. Те те искат там всеки ден. Това е тежко.”
“Мога да се справя.”
“О миличка, сигурна съм, че можеш, но ще си капнала от умора, докато си дойдеш. Също може да си окей с това първата седмица, но после ще стане много тежко. Повярвай ми, знам това. Ходи ли до Бургер Кинг?”
“Не… Мислех, че ми е сигурна работата с McDonalds, те искат само да попълня някакви форми и съм готова. А и Burger King не наемат в момента, няма табела отвън.”
“Добре, виж какво ще ти кажа: сега ще се обадя в Burger King и ще говоря с тях. Казах ти, че знам че си тук да изкарваш пари и няма да ти заставам на пътя, просто искам да съм сигурна, че няма да се изтощиш. Дори работеше там също, имаше две или три вечери седмично и всичко се нареди супер.”

“Може ли да взема още вечери?”




“Well, I still think that’s gonna be tough on you, but nights work better for me than mornings. I’ll call them right now and see what they offer, but if I were you I’d start with a couple of nights a week. Then if you think you can handle more, that’s okay with me. Hand me the phone, will ya.”
“Ами, все още мисля, че ще ти е трудно, но за мен вечерите са по-добре от сутрините. Ще им се обадя веднага и ще видя какво предлагат, но на твое място бих почнала с няколко вечери седмично. После ако мислиш, че можеш да поемеш още, аз нямам нищо против. Подай ми телефона, ако обичаш.”

Подадох й телефона.




“Hello, this is Мay from LaMonette across the street. Can I speak to the manager. Yes, hello, how are you? Look, I have a wonderful girl here, she’s from Bulgaria, her name is Raya and she works for me. She’s doing an amazing job and I’m so glad to have her. Anyway, so she’s looking for a second job and I was wondering if you guys are hiring right now.”
"Здравейте, обажда се Мей от Ламонет отсреща на улицата. Може ли да говоря с мениджъра. Да, здравейте, как сте? Вижте, имам едно чудесно момиче тук от България, казва се Рая и работи при мен. Върши страхотна работа и много се радвам, че я имам. Както и да е, та тя си търси втора работа и се чудех дали търсите хора в момента."

Мей го каза го така, без въпросителна накрая :) Тонът й беше по-скоро тип "знам, че ви предлагам нещо хубаво и ако не сте идиоти, веднага ще го вземете".)




“Oh you are? Great. I’d like to have her with me at least until 6 PM, so if your schedule is flexible… Oh it is? That’s great. Alright. Thank you very much, I’ll send her over to you when she’s done for the day here. Thank you very much, goodbye.”

"А, наемате? Чудесно. Бих искала тя да е при мен поне до шест, така че ако имате гъвкав график... А, имате? Това е чудесно. Добре. Много ви благодаря, ще я изпратя като приключи работата за днес тук. Благодаря ви много, довиждане."


Мей се усмихна към мен:




“There, it’s done. Are you happy with this?”

“Sounds great. Thank you, May!”

“You’re welcome, kiddo. You’ll still have to do an interview, but I wouldn’t worry much about that. They said you can work evenings and you’ll work your schedule there around your schedule here. They pay six-fifteen an hour.”

“Ето, готово. Доволна ли си?

“Звучи чудесно. Благодаря, Мей!”

“За нищо, хлапе. Пак ще трябва да правиш интервю, но не бих се притеснявала много за това. Казаха, че можеш да работиш вечерите и ще си оправиш графика там според графика тук. Плащат шест и петнайсет на час.


[съкратено]



Това е краят на извадката от е-книгата.

За да поръчате пълен екземпляр, посетете

kadebg.com/kniga3


Каталог: wp-content -> uploads -> 2012
2012 -> За приемане чрез централизирано класиране на децата в общинскиte детски ясли, целодневни детски градини и обединени детски заведения на територията на община пловдив раздел І – Основни положения
2012 -> Критерии за отпускане на еднократна финансова помощ и награждаване на жители на община елхово I общи положения
2012 -> Програма за развитие на туризма в община елхово за 2014 г
2012 -> Област враца походът се провежда под патронажа на
2012 -> София-град Актуализиран на Педагогически съвет №8/04. 09. 2012 г
2012 -> Програма за развитие на селските райони европейски земеделски фонд за развитие на селските райони европа инвестира в селските райони
2012 -> Относно Обособена позиция №1


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница