Книгата на пророк Исая Приветства ви радио-телевизионен център „Гласът на надеждата

… Денят Господен наближи…

… Господ ще ви даде знамение…

… Той ще бъде освещение…

Приветства ви радио-телевизионен център „Гласът на надеждата“.

В ефир е програмата „Великите пророци на Библията“ от студиото на Александър Болотников.

Тях ги наричат „Големите пророци“ – Исая, Еремия и Езекиил. Автори на най-големите книги от Свещеното писание, трудни за разбиране от съвременния читател, но без които съвременният облик на Библията е невъзможен.

Книгата на пророк Исая 53 гл. е известна почти на всеки християнин.

Думите „А той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония…“ Исая 53:5, автоматично се отнасят към събитията на голготските страдания на Исус. Все пак до колко е очевиден този факт, до колко са убедителни тези аргументи, цитираният стих не е ли решение на обратната задача?

Когато вземем текста от книгата Деяния на апостолите 8 гл. – историята, в която Филип разяснява на етиопския велможа текста от Исая 53 гл., автоматично се подразбира, че пророк Исая говори за Исус. Действията на християнските тълкуватели на Библията не напомнят ли нагаждане на отговора на математическа задача, чийто отговорът е известен от по-рано и е предначертан. Дадената постановка на въпроса е абсолютно неприемлива за тези читатели на Библията, които не са християни и за които евангелието, и новозаветните текстове, не са безспорен авторитет. Които поставят такава интерпретация на въпроса, казвайки: „Защо трябва да вярваме на Новия завет, на основание на новия завет? Това не е ли фалшификация?“.

Нека да разгледаме и да изучим за какво говори Исая 53 гл. И тук отново се сблъскваме с проблеми, които постоянно се разкриват в книгата на пророк Исая. Не можем да се ориентираме по съдържанието на книгата, използвайки традиционната разбивка на глави и стихове. „Поема на страдащия Раб“, така интерпретаторите наричат текста от 53 гл., като началото на поемата започва в 52:13. Ето за какво се говори.

„Ето, Моят Раб ще благоуспее, ще се въздигне, ще се възвиси и възвеличи“ Исая 52:13.

„Моят Раб“ – това уникално словосъчетание се среща само в пророк Исая. Кой е този Раб тук? Вече говорихме нееднократно, че втората част на книгата на пророк Исая, която обхваща от 40 до 55 глави, се нарича „Книга на страдащия Раб“. Действително, думата „раб“ се среща нееднократно в книгата на пророк Исая. Но трябва да забележим, че много често българският синодален превод заменя еврейската дума eved, означаваща „раб“, или „слуга“, с абстрактното понятие „отрок“. Този превод е неправилен, тъй като автоматично се подразбира, че този раб е подрастващ, на 12-16 годишна възраст. При все това думите „раб“ и „отрок“, са превод на една и съща еврейска дума - eved. Кой е този раб? Ако зададете този въпрос на известния и авторитетен юдейски библейски коментатор, равин Соломон, син на Исаак, който съкратено се нарича Раши, в коментара си, който написал в 12 век във Вормс, ще ви отговори, че това е израелския народ. И за това той има основания. Нека да погледнем как се използва думата „раб“ в книгата на пророк Исая 41:8. „А ти, Израелю, рабе Мой, Якове, когото Аз избрах, семе на Авраама, Моят приятел…“.

Оказва се, че изразът „раб Мой“, който четем в 52:13, съгласно библейските паралелни места сочи на израелския народ. Действително, Раши има своята логика. Раши пише този коментар за Исая, след страшни събития. Това било времето на кръстоносните походи. През този период от време загинали особено много евреи от ръцете на християните. В 1999 год. кръстоносците нахлули в Иерусалим. Натам се отправили по призива на римския папа Урбан VIII, който заповядал на войниците си в Христа, да отнемат от неверните гроба Господен. Войската на кръстоносците нахлула в Иерусалим, изгонвайки от там арабите, които окупирали тази територия от началото на 7-ми век до тогава. При това те устроили най-истинската кръвопролитна касапница. Очевидци описват как живеещите в Иерусалим евреи били убивани толкова жестоко, че кръвта по улиците достигнала до нивото на глезените. През X-XI векове в Иерусалим живели християни, мюсюлмани и юдеи съвместно. Арабската управа на града позволявала общината да живее свободен живот. Но кръстоносците, нахлувайки в града, изменили закона и избили всички евреи. Освен евреите юдеи в града живяла още една не голяма община. Това били потомците на тези юдео-християни, които послушали думите на Исус, записани в евангелието от Лука 21 гл. и виждайки в 70-та год. от нашата ера Иерусалим, обкръжен от войска, разбрали, че при първа възможност трябва да напуснат града. Изоставили града, възползвайки се от не голяма пауза и се отправили към Пела, който е зад р. Йордан. Поживели там известно време, после се върнали и се обособили в Иерусалим. Живеели в отделна община и съблюдавали библейските принципи. Виждайки кръстоносците, те не се обезпокоили, мислейки, че това са техни братя по вяра – християни. Но десет дена след кървавата касапница, която кръстоносците устроили на юдеите в Иерусалим, рицарите обкръжили квартала, където живеели няколкостотин семейства юдео-християни. Те изхвърлили всички хора – жени и деца на улицата и ги завели в центъра на града, където била старата синагога. Натъпкали няколкостотин души в помещението, залостили врата с греда и подпалили сградата. Под виковете на умиращите души, задушаващи се от дима, рицарите направили литийно (църковно) шествие начело с епископа, носейки хоругви и разпятие, като скандирали: „Ние ви отмъстихме за смъртта на нашия Бог“. Когато Раши научил за това, той не можел да напише друго. Написал го е преди повече 100 години.

Но ситуацията не се изменила. Бил организиран нов кръстоносен поход. Кръстоносците стигнали до долината на река Рейн, където имало много еврейски заселници. По пътя си те нахлували в еврейските домове, убивали мъжете и изнасилвали жените. В писмо до колегата си, равин от Франция, Раши пише: „Християните учат, че страдащият Раб е Месия, Исус от Назарет. Да, знам, нашите мъдреци учат, че има двама Месии – един Месия, син на Йосиф, друг Месия – сина на Давид. Месия, Давидовият син, трябва да се яви в слава на небесните облаци, докато Месия – Йосифовият син, трябва да бъде убит и да пострада. Но може ли Исус, Йосифовият син от Назарет, да бъде наречен Месия, след като Неговите последователи извършват такива неща със своя народ? По никакъв начин – пише Раши – в нито един евреин не трябва да се заражда съмнение, че Исая 53 гл. не говори за Месия, а за страданията на израелския народ“.

Разбира се, знаейки тази многовековна история на конфронтация между юдеи и християни, знаейки какво е правила църквата против еврейския народ в протежение на целите Средни векове, мога да разбера чувствата, които изпитвал Раши, написвайки така в своя коментар. Но Исая не е живял по времето на Раши. Исая писал 1800 години преди тези страшни събития и Бог му открил друга картина.

Дали този Раб от Исая 53 гл. е Якововият Израил? Винаги ли в книгата на пророк Исая рабът е Израил? Нека да разгледаме други примери.

Исая 42:1. „Ето Рабът Мой (в Синодалния превод „моят Отрок“), Когото държа в ръка, Моят Избраник, към Когото благоволи душата Ми…“.

Виждаме сходство с това, което прочетохме в 41 гл. – „Израил, рабе Мой, който Аз избрах“. Но да разгледаме по-нататък. „… Ще положа Духа Си върху Него и Той ще възвести съд на народите“ Исая 42:1.

Може ли Израел да бъде съдия на всичките народи? Никаква юдейска традиция не допуска подобна интерпретация. Съдия на народите е само Всевишният Господ.

„… няма да викне нито да възвиси гласа Си…“ Исая 42:2.

„… пречупена тръст няма да строши и тлеещ лен няма да угаси; ще произвежда съд по истина“ Исая 42:3.

За „производство по съд“ на истината вече споменахме в книгата на пророк Исая 11 гл., където Отрасълът от корена Исеев ще произведе съда на истината. Да видим по-нататък с какво се характеризира този избран Раб, за Който говори Исая 42:1-7.

„Аз, Господ, Те призовах в правда, ще Те държа в ръка и ще Те пазя…“ Исая 42:6.

Това са същите думи от 41:8-10. Там също Господ държи Раба Си за ръка, сякаш има сходство, но нека да разгледаме по-нататък.

„… ще Те поставя завет на народа, светлина за езичниците“ Исая 42:6.

Ако още допускаме предположението, че Израил може да бъде светлина за езичниците, тук се разбира, че още се употребява и за завет на народа. Не може един народ сам за себе си да бъде за завет. С други думи, нееднократната употреба на думите „Раб Мой“ в книгата на пророк Исая ни показва, че учените изследователи на книгата на пророк Исая 41-49 глави ги наричат „Поема за Раба“. „Раб мой“ се употребява в двоен смисъл. От една страна има текстове, говорещи за раба като за Израил. Също и в 42:19.

„Кой е тъй сляп, както е Моят раб и глух, както е Моят вестител, когото проводих…“? Исая 42:19.

Всеки път в такива стихове изразът „раб Мой“ се употребява или се подразбира за израелския народ.

„Но това е народ разорен и разграбен…“ Исая 42:22.

Когато се говори за Раба в 42:1-7, този Раб е винаги безименен. И характеристиката на този Раб по никакъв начин не отговаря на характеристиката на народа.

Да се върнем още веднъж на 53 гл. За кого се говори там?

„Кой повярва на това, що е чул от нас и кому се е открила мишцата Господня? Защото Той изникна пред Него като младочка и като израстък из суха земя; няма в Него ни изглед, нито величие…“ Исая 53:1, 2.

За раба-народ ли се говори тук или се говори за личност? Да разгледаме.

„Той бе измъчван, но страдаше доброволно и устата Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше устата Си“ Исая 53:7.

53:7 еднозначно говори, че този Раб отива на страданията Си доброволно. При множеството си страдания, които изпитал израелският народ за многовековната история, нито веднъж тези страдания не са били доброволни.

„Отредиха Му гроб със злодейците, но Той биде погребан у богатия…“ Исая 53:9.

Този текст говори еднозначно за личност. Невъзможно е да положиш народа в гроб. Тук виждаме много уникална препратка на процедурата за смъртна присъда, която се практикувала в Израел и за която е писано твърде много в Талмуда. Работата е в това, че по израелското законодателство, записано в юдейската традиция, всеки престъпник се предава на смърт от свидетелите, видели неговото престъпление. След което го погребват в специални гробища, където се погребват такива престъпници, заработили смъртната си присъда с престъпленията си. Тук се говори, че този Раб е умрял като престъпник. Но не е бил погребан в такъв гроб. Защото умрял като престъпник, но нямал вина. Той бил абсолютно невинен, но взел на себе си чужди грехове. И е написано: „Но Господу биде угодно да Го съкруши и Той го предаде на мъчение; а кога душата Му принесе умилостивна жертва, Той ще види дълговечно потомство, и волята Господня успешно ще се изпълни чрез Неговата кръв“ Исая 53:10.

Този текст има особено значение. Първо, тук се говори за не съвсем явен образ, но се говори за това, че след смъртта Му, този Раб ще изпълнява успешно Божията воля. Може ли мъртъв човек успешно да изпълнява Божията воля? Очевидно не! Значи, когато душата на този Раб бъде принесена в жертва, предстои и възкресение.

Стих 11 говори, че „Той ще гледа с доволство подвига на душата Си“. Какво прави Неговата душа? В този случай казват, че по явен начин се говори за смъртността на душата. Душата на този Раб е принесена в жертва. Това е умилостивителна жертва, на иврит asham и е едно от петте жертвоприношения, които се принасяли в храма за греховете на хората. Умилостивителна жертва или в книгата Левит думата asham се превежда като жертва за престъпление. Ето защо този Раб е сравнен с агне.