Книгата се издава със спомоществователството на ÍÀÖÈÎÍÀËÅÍ ÄÀÐÈÒÅËÑÊÈ ÔÎÍÄ " 13 ÂÅÊÀ ÁÚËÃÀÐÈß"
Изтегляне 3.39 Mb.
|
|
П Р Е З И Д Е Н Т С К А Б И Б Л И О Т Е К А Желю Желев ДИСЕРТАЦИЯТА Определението на материята
естествознание 1965 г. СОФИЯ, 2010 Желю Желев ДИСЕРТАЦИЯТА Определението на материята
естествознание 1965 г. 
2010
Желю Желев – автор, 2010 г. Адриан Вела – автор, колаж „Битката за...” 2010 г. Текстова обработка, корекции и редакция, 2010 г. – Светлана Войнова Печат: ФАБЕР, Велико Търново 062 60 06 50, www.faber-bg.com Посвещавам тази книга на моята съпруга Мария ─ за подкрепата в най-трудните години С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е УВОД - ПРОТИВ ЛЕНИНИЗМА И СТАЛИНИЗМА ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА И СЪВРЕМЕННОТО ЕСТЕСТВОЗНАНИЕ, 1965 г. 1. ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА ЗА ДИСКУСИЯТА ВЪРХУ ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА 2. ПРИЧИНИ ЗА ДИСКУСИЯТА І. КРИТИЧЕСКИ РАЗБОР НА ДИСКУСИЯТА В ГДР 1 ВСИЧКО, КОЕТО СЪЩЕСТВУВА ОБЕКТИВНО РЕАЛНО, МАТЕРИЯ ЛИ Е? 2.„ОТКЪСВАНЕ” ИЛИ „РАЗЛИЧАВАНЕ” НА МАТЕРИЯТА ОТ НЕЙНИТЕ СВОЙСТВА 3. ОТНОСИТЕЛНА САМОСТОЯТЕЛНОСТ НА СВОЙСТВАТА И ОТНОШЕНИЯТА СПРЯМО МАТЕРИЯТА 4. ЗА ТОЧНАТА ПОСТАНОВКА НА ВЪПРОСА 5. ИЗВОДИ ОТ ДИСКУСИЯТА В ГДР ІІ. АНАЛИЗ НА ЛОГИЧЕСКАТА СТРУКТУРА НА ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА КАТО „ОБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ” 1.АБСОЛЮТНА И ОТНОСИТЕЛНА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТ 2. ОТНОСИТЕЛНА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТ „МАТЕРИЯ – СЪЗНАНИЕ” А. Отношение между противоположностите „субект-обект” и „материя-съзнание” Б. Въз основа на гносеологическата противоположност „субект-обект” също не може да се даде определение на материята В. Абсолютната и относителната противоположност в разбирането на Ленин 3. СВОЙСТВОТО „ОБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ” – НЕСЪЩЕСТВЕНО СВОЙСТВО НА МАТЕРИЯТА 4. ПЪРВИЧНОСТ НА МАТЕРИЯТА – НАЙ-СЪЩЕСТВЕНОТО СВОЙСТВО ЗА ФИЛОСОФСКИЯ МАТЕРИАЛИЗЪМ 5. ДВЕТЕ КРАЙНОСТИ ПРИ РАЗГЛЕЖДАНЕТО НА ОТНОСИТЕЛНАТА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТ „МАТЕРИЯ-СЪЗНАНИЕ” ІІІ. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА И ФИЛОСОФСКИЯТ МАТЕРИАЛИЗЪМ 1.ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА И ОСНОВНИЯТ ФИЛОСОФСКИ ВЪПРОС 2.ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ХОЛБАХ И НА ЛЕНИН 3. ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е МАРКСИСТКИЯТ ФИЛОСОФСКИ МАТЕРИАЛИЗЪМ БЕЗ ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА КАТО „ОБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ”? 4.„ОБЕКТИВНАТА РЕАЛНОСТ” И КРИТИКАТА НА НЕОТОМИСТИТЕ 5. ЛОГИЧЕСКИ СЛЕДСТВИЯ ЗА ЕДИНСТВОТО НА СВЕТА ІV. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА И ПРОБЛЕМИТЕ НА СЪВРЕМЕННОТО ЕСТЕСТВОЗНАНИЕ 1. ФИЗИКА 2.КИБЕРНЕТИКА 3.ПСИХОЛОГИЯ 4.КОНЦЕПЦИЯ ЗА ДВЕТЕ ПОНЯТИЯ ЗА МАТЕРИЯТА 5.КРИТИКА НА КОНЦЕПЦИЯТА ЗА ДВЕТЕ ПОНЯТИЯ ЗА МАТЕРИЯТА 6.КРИТИКА НА ОРТОДОКСАЛНАТА КРИТИКА НА КОНЦЕПЦИЯТА ЗА ДВЕТЕ ПОНЯТИЯ ЗА МАТЕРИЯТА 7.РЕЗЮМЕ НА ЦЯЛОСТНАТА КРИТИКА НА ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА КАТО „ОБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ” V. ОБЩОЛОГИЧЕСКАТА ПОСТАНОВКА НА ПРОБЛЕМА 1. КАКВО ОТРАЗЯВА КАТЕГОРИЯТА МАТЕРИЯ 2. „МАТЕРИЯТА КАТО ТАКАВА” НЕ СЪЩЕСТВУВА 3. „МАТЕРИЯТА КАТО ТАКАВА” Е СУБСТАНЦИЯ 4. ИСТОРИЧЕСКАТА ОГРАНИЧЕНОСТ НА СУБСТАНЦИОНАЛНОТО СХВАЩАНЕ А. Древногръцка философия Б. Философия на новото време VІ. МАТЕРИЯТА МОЖЕ ДА БЪДЕ ОПРЕДЕЛЕНА САМО ЧРЕЗ СВОЙСТВО 1. ПОСТАНОВКАТА НА ДИАЛЕКТИЧЕСКИЯ МАТЕРИАЛИЗЪМ 2.СВОЙСТВОТО ПРОТЯЖНОСТ А. Протяжност и пространство Б. Протяжност и обем В. Протяжността като единство на прекъснатост и непрекъснатост VІІ. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА КАТО „ПРОТЯЖНО БИТИЕ” 1. ОПРЕДЕЛЯНЕТО НА МАТЕРИЯТА МОЖЕ ДА БЪДЕ ДЕФИНИЦИЯ 2. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАТЕРИЯТА КАТО „ПРОТЯЖНО БИТИЕ” И ПРОБЛЕМИТЕ НА ЕСТЕСТВОЗНАНИЕТО РЕЦЕНЗИЯ НА ПРОФ. И. ДЖАДЖЕВ РЕЦЕНЗИЯ НА ПРОФ. К. ГЕРОВ БИБЛИОГРАФИЯ Преди да представя на читателите своята кандидатска дисертация на тема „Определението на материята и съвременното естествознание”, писана преди повече от 45 години, реших да прибавя като увод към нея текст от публикуваната ми през 2005 г. книга „Въпреки всичко. Моята политическа биография” (ИК „Колибри”), с малки съкращения и допълнения. Така днешният читател на изигралия съдбоносна за мен роля научен труд ще разбере защо политическата обстановка в онези времена е била крайно неблагоприятна за неговата защита пред научната общност и за обнародването му. Юли, 2010 г. Желю ЖЕЛЕВ, дфн София 
У в о д
Реч против култовските поразии във философията От 17 до 31 октомври 1961 г. се проведе XXII конгрес на КПСС, на който бяха направени нови разкрития за престъпленията на Сталин. Бяха освободени нови партиди концлагеристи от Архипелага ГУЛАГ, но това се правеше без много шум. Появи се на бял свят „Един ден на Иван Денисович” от неизвестния дотогава политически затворник Александър Солженицин. Книгата веднага беше издадена на много езици. На български излезе в превод на Венцел Райчев. Това беше първото публично признание за съществуването на концентрационни лагери не само в хитлеристка Германия, но и в Съветския съюз. По-късно от дисидентската литература щяхме да научим, че родината на концлагерите е Съветския съюз, а Хитлер е плагиатор...Този факт даде нов тласък на демократичния процес, смисълът на който не можеше да се изразява в друго, освен в разложението на комунистическата система. Колкото и да се опитваха да го представят като обновление на социализма, като доказателство за неговата жизненост, всички мислещи хора разбираха, че пукнатините в основата на системата стават още по-дълбоки и непоправими. Мнозина се досещаха и за нейния престъпен характер. Споменавам тези факти, защото всичко в България беше дълбоко зависимо от онова, което става в Съветския съюз. По онова време България беше най-сталинистката държава в целия Съветски блок. Впрочем палмата на първенството си оспорваха Народна република България и Германската демократична република, респективно Българската комунистическа партия и Германската единна социалистическа партия. В тази обстановка през пролетта на 1962 г. от ЦК на БКП дойде нареждане да се проведе теоретична конференция, на която да се обсъдят грешките на Сталин във философията. Конференцията трябваше да бъде съвместно „мероприятие” на научните работници от Философския институт при БАН и Катедрата по философия при Софийския университет. Както се разбра по-късно, препоръката да се проведе такава конференция съвсем не е била собствена инициатива на ЦК на БКП, а е дошла като „препоръка” от Москва, от съответните отдели на ЦК на КПСС. Както и да е, за мен това беше една прекрасна възможност да изляза публично и да разчистя теоретическите си сметки с една политическа система и идеология, за която отдавна вече бях убеден, че е несъстоятелна и престъпна. Започнах да пиша публично слово, което смятах да прочета и след това да връча текста както на председателстващия конференцията, така и на официалните идеологически институции в партията и държавата. Текстът излезе 20 стандартни машинописни страници. Докато го диктувах на машинописката, която беше и секретарка на Катедрата по философия, тя ме запита: - Ти знаеш ли какво ще стане тук след прочитането на този текст? Страх ме е да го помисля... - Какво може да стане? Най-много да ме изгонят, като ми анулират аспирантурата. В затвора няма да ме пратят... Все пак сега не сме 1953 г.... - Това едно на ръка. Но не е изключено да разформироват и партийната група, и Катедрата по философия... Горе трудно могат да преглътнат такива горчиви истини, които им се хвърлят в лицето... Повече се страхувам, че никой няма да посмее да те подкрепи, дори и тези, които ти симпатизират и мислят като теб... - Е, това вече ще видим... Имах среща също с Асен Игнатов, с когото се виждахме почти всеки ден. Казах му приблизително следното: „Асене, стига сме хленчили, че у нас нищо не става... Ето сега е моментът! На тази конференция е удобното място да се каже цялата истина и за сталинизма, и сталинската система у нас, която стои непокътната...” Разказах му в основни линии съдържанието на написания текст и за намерението си да го прочета от трибуната на предстоящата конференция. Вървяхме из парка. Асен дълго мълча. После ми каза: - Ти си съвсем прав, прав си, разбира се, но въпросът опира не до истината, а до готовността да се понесат жертви... Ти готов ли си като Джилас да отидеш в затвора за идеи? Аз не бих могъл... Ужасявам се от мисълта, че могат да ме мъчат, изтезават, унижават, да се гаврят с мен хора много по-примитивни от мен... Освен това, науката иска изследователи, а не мъченици... Мястото на мъчениците е в религията и църквата, при определени обстоятелства и в политиката, но не и в науката... - Много абстрактно започна да говориш - му казах аз - в едно сталинистко общество като нашето, където няма никакви разграничителни линии между наука, философия, идеология и политика, където всичко е в един кюп и няколко банални истини са въздигнати в ранг на неприкосновени догми, вследствие на което не ти разрешават да мислиш, не ти разрешават да говориш и пишеш това, което мислиш, какво друго ти остава, освен да се разбунтуваш, да се обявиш публично срещу цялата тази престъпна политическа система? Да не мислиш, че Джилас е отишъл в затвора, за да става мъченик? Просто не е имал друг начин да отстоява истините, които публично е казал на хората. Да не мислиш, че Джордано Бруно е мечтаел да изгори на кладата, за да стане мъченик на науката? Всъщност спорът с Асен беше до голяма степен реторичен. Знаех, че той мисли като мен. От многобройните разговори, които сме водили на подобни теми и двамата знаехме, че мислим еднакво. Новото при този разговор беше, че трябва да се заеме ясна гражданска позиция, вследствие на което неприятните политически последствия щяха неизбежно да се посипят на главите ни... По-скоро колебанията на Асен бяха дали жертвите ще бъдат оправдани... Все пак аз му взех обещанието да ме подкрепи, макар и не безусловно. Повече не можех да искам, тъй като той не беше чел текста на изказването... На 14 юни 1962 г. проф. Ангел Бънков откри съвместната конференция на Института по философия при БАН и Катедрата по философия при СУ за обсъждане „Грешките на Сталин във философията”. На конференцията, разбира се, бяха поканени и философите от идеологическите катедри към другите вузове от столицата и страната. Както и следваше да се очаква, започна една скучна и тъпа дискусия дали бил прав Сталин, като в брошурата си „Диалектическият и историческият материализъм” вместо за „четири закона” говорел за „четири черти на диалектиката”, дали бил прав, като не включил закона за отрицание на отрицанието редом с преминаването на количествените натрупвания в коренни качествени изменения и закона за единството и борбата на противоположностите, дали не било голяма грешка, дето отделял с „китайска стена” законите на диалектиката от категориите... Дискусията обещаваше да придобие онази схоластична форма, която е била характерна за средновековните догматици, които са водили безкрайни спорове по въпроса колко дяволи биха могли да се поберат на върха на една игла... В тази обстановка реших да прочета моя текст. Той произведе впечатлението на току-що взривена бомба. Краят му беше изпратен с въодушевление и ентусиазирани ръкопляскания от страна на студентите и част от преподавателите. Впоследствие, както може да се види от документите, въпросът за ръкоплясканията ще се обсъжда на различни форуми: кои са тези, които са ръкопляскали на това антипартийно изказване... Впрочем, някои от сталинистите искаха да ме свалят от трибуната още докато четях, за да не ми позволят да се изкажа докрай. Но проф. Ангел Бънков, който от името на Катедрата по логика председателстваше конференцията и който по онова време беше най-академичната и толерантна фигура сред философите, не го позволи, макар че и за него моето дръзко слово беше дошло като гръм от ясно небе. Получи се така, че първоначалният сценарий за конференцията беше провален напълно. Настъпи объркване, поради което конференцията беше прекъсната и отложена за неопределено време. При създаденото конфузно положение трябваше да искат интифа „отгоре” какво да правят и как да процедират, още повече, че аз бях заявил пред конференцията, че два екземпляра от прочетения текст са изпратени до съответните отдели на ЦК на БКП. И естествено „интифата”, която не закъсня да дойде отгоре, беше да се разгледа партийното положение на аспиранта Желю Желев и да се вземат организационни мерки спрямо него. Партийната група да направи критическа преоценка на цялостната си работа, както и на работата на Катедрата по философия в Софийския университет. Започнаха безкрайни обсъждания на моите „грешки”. Забравиха за „грешките на Сталин във философията”, които бяха обявени за официална тема на конференцията. Създаде се такава абсурдна ситуация, че един от най-дивите сталинисти в групата в простодушието си веднъж не издържа и се развика: „Ние за какво се събираме - да обсъждаме грешките на класика Сталин или грешките на аспиранта Желев... Кое е по-важно за партията ?” И най-абсурдното беше, че моите „грешки” бяха много по-опасни от грешките на Сталин... Затова против волята си бяха принудени да се занимават с мен, а не със Сталин... Много го интересува партийният апарат дали законите на диалектиката са три или четири, дали те трябва да се разглеждат като черти на диалектиката или като закони на диалектиката, дали двойките категории като форма и съдържание, случайност и необходимост, възможност и действителност и т.н. не са също закони на диалектиката! За партийните бюрократи в отделите на ЦК това бяха такива задоблачни и абстрактни истини, че те изобщо не ги засягаха... Но когато се постави въпросът за освобождаването на философията от опеката на партийната олигархия, философията да престане да бъде слугиня на партийната политика, тук вече другарите веднага наскачваха и се хващаха за кобура. По същия начин реагираха на моето искане, ако марксистко ленинската философия е наука, официално да се признае, че всички нейни основни положения подлежат на дискусия и могат да бъдат оспорвани и отхвърляни както във всяка друга наука. И всякакви репресивни мерки спрямо несъгласните и инакомислещите да се обявят за недопустими... Самото изказване беше изпълнено с доста категорични политически оценки. Ще приведа някои от тях: ...Аз предлагах да обсъждаме не грешките, а престъпленията на Сталин и сталинизма във философията... Не става дума за грешки - за престъпления... ...Сталин, който надали някога през живота си е прочел „Малката логика” на Хегел и следователно е бил невежа във философията, си позволява да оценява немската класическа философия като „аристократическа реакция на Великата френска революция” - една оценка, която, освен че е невярна, за дълго време ще замрази изследванията в тази посока... ...Системата и духът на култа към личността са довели философията в нашите страни до чудовищен догматизъм, дървенящина и склероза... ...Ако ние имаме искреното намерение да водим борба срещу култа към личността и неговите поражения във философията, трябва да променим системата и в никакъв случай да не допускаме иконата на Сталин да бъде заменена с иконата на Ленин... В изказването имаше и много остри нападки срещу онези „философи”, чието единствено присъствие във философията е било да пеят дитирамби за „гения на другаря Сталин” и „гения на Ленин”! Тези хора като служители на култа трябваше също да изчезнат от науката, както и самият култ! Споменатите оценки не можеха да не стреснат конференцията. Но много повече бяха изплашени сталинистите от платформата за десталинизация на духовния живот, която аз бях изложил в края на изказването. Тя включваше следните точки:
За да почувства читателят какъв шизофреничен, кафкиански свят представляваше духовната атмосфера на постсталинисткия комунизъм в България, ще приведа извадки от протокола на второто заседание на партийната група при Катедрата по философия. Първото заседание беше в края на юни 1962 г., второто на 4 юли с.г. На първото заседание аз бях подхвърлен на тотална критика от всички членове на катедрата. Всички тезиси на моята платформа за десталинизация на духовния живот в България бяха отхвърлени като политически неприемливи и погрешни. Разликата между сталинистите и антисталинистите (които ме защитаваха) се свеждаше до това, че вторите бяха против административните и политически репресии срещу мен. Схемата, към която се придържаха антисталинистите при моята защита беше приблизително такава: Ж.Желев е допуснал тежки идеологически и политически грешки в изказването си на конференцията - грешки, които ние осъждаме и от които се разграничаваме по най-категоричен начин, но смятаме, че той е млад човек и перспективен научен работник, който едва сега навлиза в дебрите на философията. Нека да му дадем възможност сам да осъзнае грешките си и сам да ги поправи. В противен случай ние се връщаме към политическата практика отпреди 1953 г. (има се предвид смъртта на Сталин на 5 март 1953 г.), когато за теоретически грешки посичаха хора. Тази йезуитска позиция на моите защитници вбесяваше сталинистите, които като правило бяха по-ограничени хора и искаха директна административна и политическа разправа с мен. Впрочем, между първото и второто обсъждане на моето изказване в партийната група имах срещи с онези членове на катедрата, които ме защитаваха и те открито ми поставиха искането да си направя някаква, макар и формална самокритика, за да има за какво да се хванат и да продължат защитата на второто заседание. Техните аргументи бяха два вида: едните екзистенциални, другите - обществени. Екзистенциалните се отнасяха до личното битие: ние имаме семейства, имаме деца. Ако пуснат репресивната машина срещу нас, ние просто загиваме не само като научни работници (защото няма да имаме възможност нито да четем лекции, нито да пишем, а и да напишем нещо, никой няма да смее да го публикува!), но и социално, тъй като нашите семейства могат буквално да умрат от глад... „Твоята е лесна: нямаш семейство, нямаш деца. Няма хора да чакат на твоите ръце и затова може да си позволиш да правиш каквото си искаш...” С присъщия на младостта идеализъм към този вид аргументи се отнасях с презрение. Виждаше ми се обидно и грозно така да разсъждават научни работници. Да не искаш в името на истината да понесеш никакви саможертви или дори лишения... Пък може и да съм бил прав, защото по-късно, когато и аз имах семейство и деца и видях колко е трудно да си безработен, все пак не се отклоних от пътя, който бях поел... По-сериозни и убедителни бяха аргументите от обществен характер. „Ако членовете на катедрата, които те защитават, се ангажират да защитават и тезите ти - ми казваха те - това значи катедрата да бъде разпусната, а ние изгонени от работа. Всички тези върли сталинисти в отделите на ЦК, които независимо от ХХ и ХХІІ конгреси на КПСС продължават да стоят непокътнати по местата си, само това чакат. И ти ще им направиш неоценима услуга, като им дадеш повод за разправа с тази неголяма група от свободомислещи, която по щастливо стечение на обстоятелствата се е събрала в катедрата... Ти не виждаш ли, че при всичките си кусури ние сме едно островче в морето на сталинизма и догматизма? Кое е по-важно за теб: да направим едни героичен жест и заради него да ни разгонят всички до един или да направим тактически компромис, за да запазим катедрата?” Доколко компромисите бяха тактически и доколко безпринципни не знам, но в тези аргументи несъмнено имаше резон. И аз не можех да не се съобразя с тях. Както обикновено ставаше в реалния живот, трябваше да се избира не между доброто и злото, а между по-голямото и по-малкото зло. По-малкото зло беше да се направят някакви компромиси, за да се запази Катедрата по философия, а чрез нея и островчето на свободомислие... Така аз трябваше да приема още в началото на второто заседание на партийната група да си направя „някаква самокритика”, за да дам основание на моите защитници да ме спасяват или по-точно да спасяват катедрата, а чрез нея и себе си. Чувствах се ужасно тъпо. И ужасно сам. След като в своето обширно слово пред конференцията бях произнесъл прокурорското си обвинение срещу сталинската система в България и бях предложил разгърната платформа за десталинизация на духовния живот в страната, сега трябваше да мънкам и едва ли не да се оправдавам, че съм казал истините в прав текст. Да го усуквам, че може би не точно това съм искал да кажа или че съм бил неправилно разбран, защото може би неточно съм се изразил, че някои от изразите са, може би, прекалено остри, за което съжалявам, че в моята критика на политическата система, каквито изсилвания и преувеличения да има, все пак тя е опит да се критикува от позициите на марксизма-ленинизма и пр., и пр. Бях омерзен. Колкото и да разбирах с разума си необходимостта от тази самокритика и колкото формална да беше тя, бях отвратен от себе си. Моите приятели бяха доволни и с готовност се хвърлиха да ме защитават. При такава форма на защитата, където те не се ангажират с никоя от идеите на моето изказване, те нищо не губеха. Те бяха предварително застраховани срещу репресии. Но нека да дадем думата на документа. Той е по-красноречив от всички ахкания и охкания за събитието. Каталог: biblioteka biblioteka -> Българските малцинства и тяхното образование след 1989 Г biblioteka -> Предговор към второто издание biblioteka -> Толерантност в действие янка Р. Тоцева tolerance in action biblioteka -> Стратегия правила структура на играта biblioteka -> Характеристика на ученика biblioteka -> Библиотека „А. Златанов” biblioteka -> Дж. Д. Селинджър По-горе билото, майстори! Изтегляне 3.39 Mb. Сподели с приятели:
|
